То, Аз и Свръх-Аз: Психологията и изкуството

Първа част

За психиката – То, Аз и Свръх-Аз

Според психоаналитичната концепция чрез изкуството можем да изследваме и анализираме несъзнаваното. Само по себе си то е „продукт” от действието на най-висшия психичен защитен механизъм – сублимацията.

Какво означава това? С простички думи: ако си представим психиката на човека като асансьорна шахта, то тя ще се състои от три основни компонента: дъното – То, асансьорната кабина – Аз, която осъществява връзката между дъното и последния етаж – Свръх-Аз. Всеки един от тези компоненти има своите особености и функции.

Характерно за То е, че това е пространството на несъзнаваното, където действат мощни сили, наречени нагони. Те могат да бъдат конструктивни и деструктивни, тяхната основна цел е да осигурят състояние на блаженство и удоволствие. Стремежът към тази нирвана е толкова силен, че той не признава граници и забрани и именно поради тази причина може да бъде деструктивен. Това са най-тъмните ни и тайни желания и страсти, които не си позволяваме да признаме дори пред самите себе си. Понякога те са в разрез с всички установени морални ценности.

Именно с тяхното „озаптяване” се бори Свръх-Аз-ът.  Той е „пазителят“ на ценностите и идеалите, тази инстанция е в ролята на супервайзер, който непрекъснато напомня какво трябва и какво не. Понякога изисква повече, понякога наказва, дава представа за изискванията на реалността.

Ролята на Аз-а е да осигурява връзката между тези инстанции. Аз-ът се опитва да отговори на мощната инвазия от страна на То и да задоволи потребността от постигане на удоволствено преживяване, съобразявайки се обаче с границите и принципите, налагани от Свръх Аз-а и реалността. Тоест Аз-ът има функцията на пропусклива мембрана – през него преминава информацията от вътре към реалността и от реалността към вътре.

азКонструктивност

И тъй като ролята на Аз-а е доста сложна, на помощ идват защитните психични механизми. Казано на ежедневен език, това са набори от поведения и мисли, които използваме в определени ситуации – понякога ефективни, понякога не, посредством тях Аз-ът се опитва да постигне баланс и да удовлетвори нуждите и изискванията на всяка една от страните (това, разбира се, невинаги е възможно).

Един от тези защитни механизми е сублимацията. Всъщност бихме могли да го дефинираме като най-висшия защитен механизъм, използването на който е характерно за здравия човек. При сублимацията либидиналната енергия (тази, която задвижва нагоните) бива инвестирана конструктивно за създаването на социално приемлив и значим резултат. Тоест, използва се мощта и силата на разрушителните стремеж и енергия и се трансформират в ползотворна дейност. Тази ползотворна дейност носи удоволствено преживяване, себеутвърждаване и признание. Именно това представлява и изкуството – то е продукт на действието на сублимацията.

Творя, а не наранявам!

Посредством изкуството хората успяват да заявят себе си, да бъдат разбрани. В много случаи то бива отдушник. Енергията, канализирана към него и създаването на продуктите му, спомага за оттичане и редуциране на напрежението. Известни са редица случаи, в които всъщност способността за създаване на изкуство би могла да се интерпретира като един вид „спасител” на дадения човек. Възможността да пренасочи и инвестира енергията си именно в социално значими действия, всъщност предотвратява инвестицията й в нещо деструктивно, в психично заболяване дори.

Един простичък пример би могъл да илюстрира това твърдение. Сетете се за някой сценарист на филми на ужасите – Хичкок например. Едва ли е твърде трудно да си представите колко разрушителни фантазии и енергия бушуват в несъзнаваното, че дори и в съзнаваното на този сценарист. Иска или не, този процес  бушува в него по един или друг начин – убийствата, кръвта, ужасиите го вълнуват и интересуват. Посредством сублимацията, обаче, той успява да инвестира тези деструктивни приливи в нещо, което по своята същност не е толкова разрушително и помитащо. Паралелно с това той споделя своите фантазии с останалите, разкрива какво го вълнува. А сега си представете – ако въпросният сценарист г-н Х. беше решил да разтовари напрежението, резултат от тези психични бури, без да се съобрази с принципите на реалността и разиграеше реално всички свои помитащи фантазии.

Тук е моментът да кажем, че този тип реакция отново би бил резултат от действието на защитни механизми, но това са едни много по-архаични и примитивни механизми, които реално отлагат напрежението временно, по начин неприемлив за социума, деструктивен и брутален, наказаващ и садистичен. Казано с други думи, това, което бихме имали като резултат от реализирането на подобен тип фантазия, биха били действия на психопатна или социопатна патология.

Разбира се, тези действия могат и да не са толкова крайни и жестоки. Вариантите за неконструктивна проява биха могли да бъдат и други – различни психични разстройства, зависимости, аномалии в поведението и акцентуации в характера дори. Всъщност всички ние „прибягваме” до помощта им в определени ситуации и моменти (естествено несъзнавано), което разбира се не означава, че сме психопати, социопати или бъдещи серийни убийци.

Но нека се върнем към изкуството. Споменахме, че то може да лекува. Посредством изкуството човек би могъл да се „самотерапевтира” в някаква степен. Чрез него индивидът би могъл да се докосне до стари и дълбоки травми и да изведе навън част от това, което го мъчи, символично да разкаже за болката и драмата си, за щастието и спокойствието си.

Възможно е да научим много за даден човек, без дори да го познаваме и без дори да сме го срещали, просто като изследваме и анализираме неговото изкуство –пример за това е анализата на Леонардо да Винчи, която Фройд прави въз основа на изкуството му и документирани спомени за него.

Следва продължение

Share Button