Травмата, доверието и времето

Когато травмата подкопава доверието, е трудно да видиш по-светло бъдеще

Тежката травма има дълбоки и дълготрайни ефекти върху тези, които я преживяват. Тя променя начина, по който хората виждат себе си и другите. Както показват проучванията, травмата оставя различни белези при различните обстоятелства. Последствията от нея зависят от това кой е човекът, през каква травма е преминал, дали тази травма е била умишлено нанесена или не и каква подкрепа е (или не е) получавал след нанасянето ѝ.

Много от нас имат късмета да не преживеят тежка травма никога, но ако някой, на когото държите, преминава през ужасно преживяване, то как това може да му повлияе? Не е изненадващо, че хората, които умишлено са били измъчвани, могат да загубят способността си да се доверяват. Доверието играе основна роля дори за най-обикновените взаимодействия с другите хора, така че щетите, нанесени върху него, имат много важни последствия.

В една увлекателна статия философите Матю Ратклиф и Бенедикт Смит, съвместно с психиатъра Марк Рудел, търсят по-задълбочено разбиране на това как неспособността да се доверим в резултат на травма може да засегне дори усещането ни за време и връзката ни с бъдещето.

Повечето от нас очакват да имат своята история на живота, докато намираме пътя си през годините, дори ако тази история не е толкова вълнуваща, колкото е един трилър на Джон Гришам. Очакваме определени събития – и малки, и големи, имаме надежда за по-светло бъдеще и чувство за отворени възможности. Но понякога травмата създава „смалено бъдеще“: хората вече не виждат бъдещето си като смислено, историята е към края си, въпреки че физическият живот продължава.

травмата

Ратклиф, Рудел и Смит свързват тази безнадеждност за бъдещето със загубата на доверието. Те показват как липсата на доверие не се изчерпва само с активното недоверие към останалите хора. Променя се общото ни отношение към света като цяло, липсва ни както увереност в себе си, така и в другите, и сме неспособни да бъдем отворени към това, което бъдещето ще ни поднесе. Липсата на доверие променя цвета и формата на мислите ни относно бъдещето: не засяга само нашите предвиждания, но и начина, по който се чувстваме.

Както авторите пишат: „Увереният стил на очакване отстъпва място на всеобхватните и нелокализирани несигурност и съмнение, а усещането за опасност доминира.“ Нищо чудно, че на хората, които страдат от травма, причинени от другите, им е много трудно да видят светлината в края на тунела.

Как професионалистите или приятелите най-добре биха могли да окажат помощ или подкрепа? Ратклиф и колегите му не предлагат лесни решения за възстановяване. Но те предполагат, че възстановяването дори и на едно начално ниво на доверие трябва да бъде приоритет – чрез малки и постепенни стъпки. Вместо да се фокусираме върху определени бъдещи събития или възможности или се опитваме да направим фактическа „корекция“ на песимистичната перспектива, ние можем да помогнем като позволим на човека бавно да развие чувството си за сигурност в света около него. Като си върнем доверието, можем да си върнем и самото бъдеще.

Източник

Съживяване на една „умъртвена душа“

Да събудиш отново „любовта си към живота“ с помощта на някой, когото го е грижа

Автор: Кари Барън

***

Преди известно време един човек, коментиращ в блога ми, беше избрал псевдонима „Умъртвена душа“. Терминът „душевно убийство“ се използва за  пръв път от драматурга Хенрик Ибсен. Той определя този феномен като „унищожаването на любовта към живота у друго човешко същество“. Преди много време психоаналитикът Ленърд Шенголд издава книга, наречена „Душевно убийство“. Там той описва как произволните правила и забрани или хроничната липса на емпатия могат да накарат едно дете да стане неуверено, лишено от живец и позитивни преживявания. Тъй като неговите естествени заложби и чувства не са оценени или забелязани, детето започва да се обърква каква всъщност е неговата идентичност и животът му е изпълнен с болка.

Също така, когато имаме налице „душевно убийство“, детето често идеализира „авторитетния“ възрастен и обезценява собствените си качества и личност. Тази изкривена реалност създава дисбаланс – както във вътрешния свят на детето, така и в начинанията, които то се опитва да предприеме във външния свят.

„Не мога дори да се опитам да направя това, защото не съм достатъчно добър, достатъчно умен…“

душевно убийство

***

Добрата новина е, че човек може да да бъде „спасен“. Нужно е обаче да се отдръпне от извършителя на „душевното убийство“ и да се сближи с тези, които оценяват и поощряват неговите автентични качества. Дори само един човек, изпълнен с любов и загриженост, може да внесе огромна промяна. Тъй като обикновено хората, преживели нещо подобно, често са много съвестни, смирени и жадни за признание, те много често могат да използват талантите си и да постигнат завидни успехи.

Въпреки че най-често родителите се възприемат като извършители, „душевно убийство“ може да се осъществи и от други хора – връстници, братя и сестри, учители, дори работодатели. Може да се случва по различни начини – с постоянни резки коментари, например, или пък с няколко добре премерени уязвяващи забележки. Разказвали са ми за това, как начален учител често се обръщал към едно от децата – дребно бледо момче, склонно към изчервяване – с епитета „невестулка“, а не с името му. По-късно това дете загива преждевременно (още докато е тийнейджър) в пътен инцидент.

Мой цветнокож клиент ми е разказвал по време на консултациите ни как докато е бил в гимназията е работел в ресторант, за да си осигури допълнително пари. Клиентът ми е бил съвестен служител, винаги е отивал навреме на работа и се е отнасял уважително както към клиентите, така и към колегите си. Въпреки това работодателят му не се е свенял да прави расистки изказвания пред него. Възмутен и огорчен до сълзи от това, което детето му трябва да търпи, баща му се е намесил и насилието е спряло. Тази ситуация добре илюстрира, че ако в живота ви има грижовен човек, който не се страхува да застане до вас, можете да устоите на изпитанията в една толкова неблагоприятна ситуация.

душевно убийство

***

В практиката си срещам хора, на които не им е било позволявано да сядат на определена маса в училище заради акнето си. Хора, които са били наказвани с физическо насилие заради това, че си позволяват слабостта да плачат. Срещам и хора, които са били подигравани за това, че не знаят коя е столицата на Грузия или за това, че са допуснали правописна грешка. Мога да давам още много примери. Някои родители (съзнателно или не) насърчават конкуренцията между децата си. Така всъщност децата започват да се борят помежду си за това кое дете да бъде обичаното и кое – засрамваното. Често „кастренето“ е доста дискретно. Ако мнението на някого постоянно бива незачитано, оборвано или заглушавано, се появяват инхибиции.

Отхвърляне, унижение или наказания заради това, че детето е дръзнало да изрази несъгласие могат да доведат до много лесно забележими симптоми – прегърбване, избягване на очен контакт, цялостно избягване на околните и постепенното изчезване на самоувереността.

душевно убийство

Беше ми споделено от мой клиент, че когато е бил на 13 години, е бил тормозен и пребиван от съучениците си. Причината: че е излизал с момиче, което преди това се е разделило с популярен техен съученик и атлет. Майката на този човек го посъветвала да се стегне и да отвърне на ударите с удар. Когато родителите му заминали на почивка, клиентът ми се опитал сам да се премести в друго училище с помощта на дядо си. След завръщането си родителите му категорично са отказали да се съгласят с направените промени и тормозът започнал – под формата на забележки, обезценяване и т.н. Постепенно клиентът ми се примирил със ситуацията. Замахът и ентусиазмът, които са му помогнали да се справи с такава трудна ситуация на толкова ранна възраст, постепенно започнали да изчезват. С течение на времето и благодарение на терапевтичния процес този човек все пак успя да си възвърне тези качества.

***

Прозренията – за себе си и за другите – и приемането на себе си могат да бъдат освобождаващи. Част от задачата е да се премахне идеализацията на близките или миналото. Също така да се изоставят вкоренени семейни ценности или модели на мислене, които всъщност могат да бъдат увреждащи за индивида. Само след това е възможно да разберем и да „притежаваме“ автентичните си качества и способности и да застанем в позицията на човек, който си е възвърнал способността да „обича живота“.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/the-creativity-cure/201706/reclaiming-murdered-soul