За автентичността или изкуството да бъдеш себе си

„Да бъдеш себе си“ звучи лесно, но си е висш пилотаж в себепознанието и себеизразяването. „Да бъдеш себе си“ е най-важното условие за създаване на истински отношения. „Да бъдеш себе си“ е изкуство, което трябва да се овладява и развива. Изкуство, в което трябва да се вложи търпение и любов.

Често се налага да свършим много работа, преди да се отдадем блажено на автентичното си Аз. Първо трябва да извървим пътя на себепознанието и себеприемането, да видим тъмните си страни, ограниченията си, да се научим да се обичаме дълбоко, безрезервно, отдадено, с уважение и почит. Да се научим да чуваме себе си. Да забравим стремежа към съвършенство. Да си дадем позволение Да бъдем.

Много често бъркаме импулсивността с това да сме себе си. „Той се прибра и веднага седна пред телевизора да гледа мач. Аз се изнервих. Само му казах, че е безчувствен простак и блъснах вратата след себе си. Той гледаше след мен изумено и неразбиращо. А аз имах тежък ден и просто исках да ме прегърне.“

Нашите импулси не винаги съм ние. Те са автоматичния отклик на даден дразнител. Често придобит и заучен отговор, но невинаги особено ефективен. И невинаги действащ в наша полза. Невинаги удовлетворяващ потребностите ни. Импулсивността означава да се отдадем на завладялата ни в момента емоция и да реагираме, без да помислим. Без да си дадем сметка какво ни казват чувствата ни и за каква потребност ни подсказват. В горната ситуация нашето автентично Аз би казало: „Имах тежък ден и в момента просто имам нужда да ме прегърнеш.“

Без драми и истерия.

Дори ако излезем извън психологията и обърнем внимание на значението на думата „автентичен“, ще видим, че автентично е нещо, което е основано на първоизточници. Нещо неподправено и достоверно. А кое е това в нас, което е първоизточник на нашите действия? Това са потребностите ни. Нуждата, която ни задвижва и насочва поведението ни.

За да бъдем автентични, трябва да реализираме няколко предварителни условия – да познаваме себе си, да разпознаваме потребностите си, да умеем да ги удовлетворяваме и изразяваме, когато те касаят и друг. Да си искрен и прям пред себе си и пред другите е фундаментът на това да бъдеш себе си. Когато не комуникираме истинските си намерения и желания, съзнателно или несъзнателно, въвеждаме хората в заблуда. Не сме в автентична връзка с другия, а го повличаме в така наречените от Ерик Берн игри.

Играта е поредица от допълващи се, скрити транзакции (реплики), които се развиват до определен, предвидим изход (подобно на сценарии за филм). Описва се като повтарящ се набор от транзакции, често стандартни, повърхностно правдоподобни, със скрита мотивация или, казано на разговорен език, играта е поредица от ходове с уловка или „трик“ (казвам ти това, но всъщност имам предвид друго). Игрите обикновено са непродуктивни. Замислите се за ситуации или отношения, които винаги се развиват по един и същ начин. Твърде вероятно е това да са игри, които играем. А има ли игра, значи липсва автентичност.

Kогато паданат маските...

Автентичността се случва, когато свалим всички маски и забравим за игрите.

Другото понятие в особена връзка с автентичността и отношенията с другите е понятието интимност. В „Игрите, които хората играят” Ерик Берн предлага първата хуманистична дефиниция на интимността, описвайки я като „спонтанна откровеност на съзнателен човек, лишена от игри”. Интимността означава откритост и уважение, както към себе си, така и към другия.  Интимността в чисто психологичен план означава да разголиш душата и мислите си. Когато сме в интимни отношения с другия, ние сме автентични. Ние сме такива, каквито сме. Ние сме искрени и открити. Заявяваме нуждите си и споделяме чувствата си. Когато сме автентични, позволяваме и на другия да прояви същността си, а не го вкарваме в игри и заблуди.

Отношенията на приятелство и любов няма как да се случат, ако не влезем в тях автентично. Ако не си позволяваме да се смеем, когато ни е весело, да изглеждаме унили, когато ни е тъжно, да повишим тон, когато се разгневим, да отстояваме позицията си, да показваме обичта си, да се радваме шумно, да говорим разпалено за хобитата си, да си позволим да плачем пред другия…

Това означава например да признаем първо пред себе си, че харесваме някоя жена/някой мъж и искаме да ги виждаме, а след това ясно и недвусмислено да я/го поканим на среща. Всичко това с ясното съзнание, че могат да ни отхвърлят. В зависимост от отговора да изживеем чувството, което ни носи ситуацията – радост, тъга, срам или гняв. Емоцията тук и сега. След това да се потупаме по рамото за смелостта и за това, че сме си дали шанс да бъдем щастливи, и да продължим с вдигната глава каквото и да се случи. Защото сме реализирали автентичното си Аз. А от това можем само да спечелим.

 

Share Button

Неумението да казваш „Не“ не е само твой проблем

Вероятно имате познати, които сякаш трудно успяват да кажат „не“. Вероятно вие самите сте такива.  Може би сте чували за това, че неумението да отказваш и да поставяш граници е сериозен проблем, който причинява много главоболия. За подобни хора често се смята, че са „душички“, които не умеят да отказват и се нагърбват с куп отговорности. Но наистина ли страдат само те? Неумението да отказваш има и друга страна на монетата и това е страната на получилия потвърждение на молбата си. Този, който разчита на дадената дума.

Сигурно имате поне един приятел, когото редовно чакате за среща, тъй като той е свръх натоварен и винаги му изникват неща в последния момент. Всеки път влетява на скорост и разказва как колегата го бил помолил да направи още нещо, въпреки че не било негова работа и работното му време било свършило. Или как той всъщност нямал време да се видите днес, но не могъл да ви откаже, та дори трябва да сте щастливи, че макар и с час закъснение все пак е дошъл. Тук често ни идва да възкликнем: „Защо просто не ми каза? Загубих поредния час от живота си в чакане.“

Или колега, който охотно се съгласява да вземе задачи, които не завършва в срок само защото е поел да върши още куп неща и не ви е признал, че е много зает. Защото просто не е могъл да ви откаже понеже сте му много приятен. Е да, ама не. Това, че не казваш „не“, невинаги означава, че наистина правиш услуга.

Когато човек трудно управлява времето си и поема твърде много задачи, които физически не би могъл да изпълни, това неминуемо води до сериозен стрес за самия него, а и до проблеми за другите. Хората, които често казват „да“, когато искат да кажат „не“, много често поемат ангажименти с ясната идея, че няма да могат да ги изпълнят. Това понякога  ги поставя в ролята на незаслужаващи да се разчита на тях и дори лъжци.

Обикновено проблемът с поставянето на лични граници е свързан с желанието ни да направим добро, да ни харесат, да ни приемат, да получим одобрението на другите, да не търпим критика за отказа си. Но какво се случва всъщност? Даваме ли си сметка какво наистина постигаме с поведението си? Често точно обратното на това, което целим.

Когато ни е трудно да отказваме, не успяваме да планираме добре, тъй като често изникват извънредни неща и всъщност изобщо не контролираме ситуацията, а тя контролира нас. Натрупвайки много ангажименти ни се налага да бързаме. Това от своя страна често води до закъснения, неефективно изпълнение на задачите, пропуски, грешки, стрес и напрежение (и за нас, и за другите). Трябва да си дадем сметка, че допълнително поетата задача не удължава автоматически денонощието. Тоест, понякога е абсолютно невъзможно физически да изпълним всички поети ангажименти. И това е въпрос на елементарни сметки на разход на време и лични сили.

It's okay to say _NO__

Не е проблем да казваш НЕ

От позицията на другия, този, който вече е делегирал отговорността или разчита на направена уговорка, това означава, че той може спокойно да построи плановете си съобразно очаквания резултат. Това е проста верига. Колкото и да не ни се иска, ние сме свързани с другите по много начини. Зависим от тях. И така, този, който не умее да отказва, поема задача в последния момент. Закъснява за фризьора си. Обърква графика му, а от там и графиците на всички останали клиенти, принудени да чакат за часа си. Примерът е много образен и прост, но показателен.

И така, ако сме от хората, които трудно отказваме, само защото много искаме да направим добрини на другите, при следваща ситуация е редно да се замислим: Имаме ли сили, време, ресурси да изпълним дадената молба? Реално ще направим ли услуга на човека, ако поемем отговорността? Ако имаме колебания, най-добре е да поемем дъх и спокойно да обясним, че с удоволствие бихме помогнали, но в момента не ни е по силите.

Уважителният отказ не прави лошо впечатление и не уронва личния ни авторитет. Откровеността и добронамереността също. Признавайки за действителната ситуация, в която се намираме, позволяваме на другия да планира собственото си време и задачи. По този начин зачитаме и уважаваме неговата личност.  А това би звучало така: „Днес съм много ангажиран/а, но имам желание да се видим. Реалистично е да успея към 21.00 ч. Ако това за теб е добър вариант, ще те чакам на „място Х“.

Когато поемем ангажимент, който не можем да изпълним само за да се харесаме или понеже се страхуваме от реакцията на отказа ни, рискуваме да си създадем реален проблем. Притеснението от това какво ще си помислят за нас другите е тревожност, страх, основан на хипотези и допускания. Докато дадената и престъпена дума може да ни коства нещо действително.

 

 

 

 

Share Button