Защо да гледате филма „Доза Щастие“?

Тази седмица имах удоволствието да гледам филма „Доза Щастие“ по книгата на Весела Тотева „Падение и спасение“. Това е филм с кауза в най-истинския смисъл на думата. Една лична и откровена история, която докосва и вълнува дълбоко.

На събитието една дама ми каза: „Знаеш ли, когато бях малка, баща ми избираше определени филми и ни караше да ги гледаме цялото семейство заедно, а след това отделяхме по два часа, за да ги обсъждаме. Тогава това ме ядосваше. Струваше ми се досадно и като загуба на време. Много по-късно разбрах какъв подарък ми е направил с това. Мисля, че филмите с важни послания не бива да се оставят просто така – да ги изгледаш и край. За тях трябва да се говори.“

Този разказ ме стопли. Вярвам, че няма по-ценен дар, който можеш да получиш от близките си, от пълноценно време заедно и възможността да се споделяш. От това да усещаш, че принадлежиш. Няма по-ценен дар от този да можеш да разкриваш мислите и чувствата си, без да бъдеш цензуриран и съден. Много силно свързах преживяванията си от тази история с преживяванията си по време на филма. Те са двете страни на една и съща монета. 

Когато говорим за зависимост към и употреба на вещества, ние не можем да се фокусираме само върху наркотиците. В центъра винаги е човекът и неговите преживявания и нужди. Ние разглеждаме зависимостта като симптом. Като огромен червен флаг за нещо, което се случва с личността. Не можем да извадим човека от неговото обкръжение, от средата му – от семейството и роднините, от приятелите, от всички значими други. Ние не сме самотни същества на самотен остров. Или поне рядко сме самотни, защото сме сами.  По тази причина, когато говорим за зависимост, винаги мислим за нея като съставена от три компонента – човекът, който употребява, средата, в която функционира, и веществата. Не можем да изключим нищо. Всичко е важно и има значение.

Филмът сам по себе си е една история за връзката ни с другите. Или за липсата на такава. Това е филм за копнежа по това да бъдеш важен за някого. Някой да те види и да вярва в теб. Това е филм за желанието да сме свързани и зова за помощ през бунта. Това е филм за пътя към щастието и смисъла. За пътя, по който се изгубваш.

Това е филм, който задава въпроси, а не дава отговори.

И ако успях да сдържа сълзите си, докато гледах, то на изповедта на екипа и актьорите се предадох. Адмирации за желанието, волята, посвещението и куража им да се впуснат в тази нелека задача. Да даваш гласност на теми като употребата на наркотици и зависимостта никога не е лека задача. Да отстояваш важността на подобни теми – още повече.

Не можем да продължаваме да затваряме очите си пред темата за употребата на наркотици и зависимостта. Не можем да продължаваме да се правим, че това не ни засяга. Че това е нечия чужда история и нечия чужда отговорност. Зависимостта е болест, която засяга много семейства в България. Тя не е проблем само на индивида. Тя е проблем на общността, на обществото. Филмът „Доза Щастие“ е по лична история, но в същината си тази лична история не е частен случай.

Габор Мате казва: „Наркотиците – като хероин, морфин, кодеин, а също и алкохолът – всички те са болкоуспокояващи. По един или друг начин всички те облекчават болката. Ето затова, когато се опитваме да разберем пристрастяването, истинският въпрос не е защо си зависим, а защо те боли.“

Когато гледате личната история на Весела, ви насърчавам да не бързате да скачате към заключения и присъди. Насърчавам ви да си дадете шанс и да се опитате да влезете в обувките на другия, задавайки си въпроса: „Какво може да накара този човек да действа по този начин точно в тази ситуация?“ Или както Габор Мате пита: „Защо този човек го боли?“

Марина Попова – психолог и консултант на НИЛНАХ

 

 

Please follow and like us:
error0

5 навика, които мога да отблъснат партньора ви

Честотата на тези поведения всъщност е това, което е от значение

Когато единият от двойката започне да се оттегля емоционално, това може да е в отговор на другия партньор, който развива проблематично поведение. Някои поведения са обичайни и управляеми, когато се случват рядко. Но когато станат навик, те могат да преминат от дразнещи към увреждащи връзката от гледна точка на удовлетвореност от отношенията и продължителност. Въпреки това, тъй като тези поведения са обичайни, човекът, който проявява проблематичното поведение, може да се окаже сляп за причинените от тях щети. Той може да възприеме емоционалната дистанция на партньора си, но да не прави връзка със собственото си поведение.

Ето пет навика, които вероятно ще отблъснат партньора ви и ще създадат емоционална дистанция:

  1. Твърде много критика

Златната пропорция в комуникацията с другите е 80% от това, което казвате, да е позитивно или неутрално, а само 20% да е критично или директивно. В някои двойки обаче тези пропорции са точно наобратно. Когато един член на двойката постоянно изказва малки (и не толкова малки) неудовлетворения и оплаквания, той може да бъде напълно деморализиращ за другия, който тогава започва да се чувства така, сякаш не може да прави нищо правилно и в резултат на това да започне да се оттегля емоционално.

  1. Липса на еднакви умения за водене на разговор в контекста на връзката

Когато един от членовете на двойката е далеч по-добър комуникатор за емоционални проблеми от другия, това му  дава несправедливо предимство по време на спорове и конфликти. Партньорът, който не комуникира добре или който не може да изрази мислите и чувствата си по най-добрия начин, е по-вероятно да не успее да се аргументира ясно, дори когато е в правото си. С течение на времето този партньор научава, че е безсмислено да се спори или да си предизвиква притеснения, защото никога няма да успее да спечели и затова спира да го прави и се оттегля.

  1. Липса на емпатия към емоционалния дистрес на партньора

Когато единият от двойката е в емоционален дистрес и когато партньорът му не успее да му покаже съчувствие, резултатът може да е опустошителен. Ние обикновено очакваме точно нашите партньори да са тези, на които да можем да разчитаме в трудни моменти и да получим от тях подкрепа и състрадание. И когато се случи така, че неколкократно не го получим, не е учудващо, че партньорът, който се чувства изоставен в трудностите си, също ще започне да се оттегля.

  1. Игнориране на важни теми и трудности за партньора

И ако твърде многото оплаквания могат да се окажат проблем, то ако игнорирате значимите такива за партньора ви, особено когато те се повтарят многократно, ще го накарате да се чувства отхвърлен и пренебрегнат. Един от най-често срещаните примери за такава динамика е свързана с неудовлетвореност от сексуалния живот или разочарование от липсата на интимност. Хората обикновено са склонни да говорят за това по един или друг начин, но ако не бъдат чути, в един момент започват да се чувстват отхвърлени или темата става твърде болезнена за тях, че да искат да я подхванат отново. Тогава вече може да е твърде късно.

  1. Зависимост към мобилни устройства и социални мрежи

Много от нас са зависими от мобилния си телефон и всякакви други екрани и им обръщаме много повече внимание, отколкото на партньора ни. Когато сте вторачени в телефона си по време на вечеря, докато гледате филм заедно, по средата на разговор или дори по време на интимност, това може да има драматичен ефект върху настроението, щастието и като цяло удовлетвореността от връзката ви с партньора.

Важно е да уточним, че всяко от тези поведения се среща във всички партньорски отношения. Проблемът се появява тогава, когато честотата им се увеличи и станат обичайни модели на взаимодействие в двойката. Тогава могат да нанесат значителни щети. Ако наблюдавате тези поведения във вашата връзка (или някое от тях) и се чудите дали вече не сте преминали някаква граница, най-добре обсъдете това с партньора си. Той е най-доброто ви огледало.

 

Статията е адаптация по: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/the-squeaky-wheel/201905/5-habits-can-push-your-partner-away

Please follow and like us:
error0

Любовта към себе си – новата #RelationshipGoals

Здравословната връзка започва с теб

Какво означава да обичаш себе си? Изглежда, че това е сложна задача. Невинаги значи просто да си повтаряш, че се харесваш. Не е да се гледаш в огледалото и да си декларираш, че си щастлив с всяка част от теб – това не е реалистично. Да обичаш себе си означава да приемеш, че си комплексна личност, чиито нужди се променят и развиват ежедневно, и това е нещо красиво. Това е толкова сложно, колкото да откриеш щастието в себе си като личност, но крайната цел на здравословната връзка е именно това.

Да намериш и заобичаш себе си е да приемеш и върховете, и спадовете в живота си като нещо, от което се учиш. Възможността за себерефлексия е свързана със способността да се чувстваш комфортно насаме със себе си, освободен от срам и осъждане, работейки върху трудностите си – със своята несигурност и слаби страни – и осъзнавайки ценния принос, който можеш да предложиш на себе си и другите. Способността да намираш щастие и любов в себе си те прави по-уверен и самоуверен в любовта си към другите. Ние можем да бъдем добри за другите, единствено когато сме добри за себе си.

Ето шест неща, с които трябва да се справим, за да постигнем любов към себе си като нова #relationshipgoal:

  1.  Партньорите ти се отнасят към теб така, както те виждат, че ти самия се отнасяш към себе си. Кажи сбогом на безпомощността, несигурността и ревността. Ако обичаш себе си, ще се появиш в отношенията като силен, уверен и сигурен човек. Ще се чувстваш цялостен, което ще сложи край на необходимостта от външно валидиране. Ще обичаш от място, изпълнено от чувства, а не от място, където се усеща празнота, и ще разбираш по-добре нуждите си, което ще ти помогне да общуваш ефективно с партньора си. Когато наистина обичаш себе си, ще знаеш какви граници трябва да поставиш, с какво можеш да направиш компромис и кога да си тръгнеш. Ще присъстваш в отношенията като силен човек и здрав партньор.
  2.  Обичайки себе си, ще привличате по-здравословни връзки.  Когато наистина обичаш себе си, сменяш енергията си и започваш да привличаш по-добри партньори – хора, които са достойни за твоята обич. Помислете за това: подобното привлича подобно. Ако подхождате неуважително към себе си и се чувствате недостатъчни, ще се свързвате с хора, които се чувстват по сходен начин. Така има опасност да опитате да се възползвате един от друг. От друга страна, ако обичате себе си, ще привличате партньори, които имат същата нагласа.
  3.  Връзката трябва да бъде партньорство, а не зависимост.  Взаимозависимостта е почти невъзможна, когато имате уважение към себе си. Вие сте способни и достатъчно силни, за да застанете на два крака. Когато на партньорите липсва самолюбие, качеството на връзката става крехко и се появява недоверие. За да удовлетворите нуждите си, вие се вкопчвате в партньора си, за да успокои несигурността ви и да ви даде нужната сигурност. Проблемът на тази динамика е, че вие обричате партньора си на провал, тъй като той трудно би могъл да удовлетвори тези ви нереалистични очаквания.
  4.  Никой не може да ви направи щастлив по начина, по който вие можете да го направите. Това е истина: та кой ви познава по-добре от вас самия? Когато се упражнявате в това да си доставяте удоволствия, за вас ще е по-лесно да комуникирате  с партньора си как той може да допринесе за щастието ви. Когато окажете нежелан натиск на другите, като ги направите отговорни за нуждите ви и несигурността ви, това в крайна сметка е несправедливо и ще повреди отношенията ви. От друга страна вие можете така да се вманиачите да бъдете перфектните съпруг/съпруга/и др., че да забравите да обръщате внимание на собствените си потребности и желания. Ако станете твърде фокусиран в другия, накрая ще се уловите, че правите твърде много компромиси. Какво е решението тогава? Да бъдете себе си и да обичате себе си е началото. Знайте стойността си и не се страхувайте да се заявявате. С това, когото и да привлечете, бъдете сигурни, че той ще обича именно вас, а не компромисната версия, която му предлагате.
  5. Разберете и приемете, че няма как да очаквате другите да ви карат да сe чувствате обичани. Разчитането на това, че другият трябва да те кара да се чувстваш обичан, води до нездравословна връзка не само с другия, но и със себе си. Това е като да наливаш от празна чаша. Другият няма какво да направи за нас, ако ние не носим тази любов в себе си. Любовта е взаимообмен.
  6. Хората ще се отнасят към теб така, както виждат, че ти се отнасяш със себе си. Трябва да знаеш точно колко струваш. Трябва да знаеш как искаш да се отнасят към теб и да не се задоволяваш с по-малко. През демонстрацията на любов и уважение към себе си, задаваш тона, по който другите ще влязат в отношения с теб. Казано по-просто, когато се отнасяте към себе си с любов, състрадание, прошка и уважение, вашите значими други ще ви третират по същия начин.

„И заживели щастливо“ е възможен край, но той започва с теб.

В заключение можем да обобщим, че обичта към себе си играе огромна роля в отношенията ни с другите. Когато промените нагласите си и започнете да приемате връзката си със себе си, като образец на връзките, които имате с другите, тогава отношенията ви ще процъфтяват. Не забравяйте, че връзката, която имате със себе си, е единствената за цял живот, така че защо да не я направите най-добрата?

 

Статията е адаптация по: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/couples-thrive/201906/self-love-is-the-new-relationshipgoals

Please follow and like us:
error0

Мамо, може ли?

Бракът Дете-Родител

Том е млад мъж, в края на двайсетте, който е в първата си сериозна връзка с Нанси. Откакто Нанси се мести да живее при Том, изглежда че връзката им се променя много и то не по начин, който харесва на Том. Изглежда така сякаш Нанси превзема целия апартамент, сякаш тя има наръчник, скрит някъде, където той няма достъп и този наръчник е пълен с детайли как нещата трябва да бъдат; правилният начин да заредиш и изпразниш миялната; как да почистиш ваната, след като си вземеш душ; какво с какво се пере и на каква температура и т.н. Всички тези неща изглеждат леко глупави за Том; все пак той се е оправял по своя си начин години наред. Все пак е хубаво да стъпиш в чиста вана, когато отиваш да се къпеш, както и да видиш ненамачканите си дрехи, прибрани в гардероба. Том също така е изненадан да открие колко приятно е чувството да прави нещо конкретно, което да удовлетвори Нанси.

С течение на времето обаче започва да се чувства все по-неудовлетворен и обиден. Всеки път, когато Том започва да се чувства така, сякаш се е справил и е успял да овладее наръчника и знае какво се очаква от него, тя се появява с някое ново правило, което някак си се очаква, че той вече трябва да знае. Понякога почти изглежда като нагласена игра, в която независимо колко много той се старае, никога няма да бъде способен да удовлетвори или омилостиви Нанси. Любопитното е това, че тъй като не иска да я разочарова, на Том  почти никога не му се отдава възможност да каже на Нанси, че се чувства притиснат и че и той има някакви собствени идеи за това как да се случват нещата в техния споделен дом.

мамо

Можете да забележите колко много динамиката във взаимоотношенията между Том и Нанси наподобява на тази между родител и дете, като единият партньор е в ролята на възрастния, който поема отговорността за всичко, а другият партньор играе ролята на пасивно-агресивно действащото дете.

Този модел е толкова чест, че фамилните консултанти и терапевти го определят като „брак на дете-родител“. В хетеросексуалните връзки най-често мъжът е този, който „свършва“ в ролята на детето. Мъжете се шегуват един с друг за това как те са живели като ергени; за това как са нямали нищо друго освен пица и бира в хладилниците си; за това каква бъркотия е била в апартаментите им и за това как не са се съобразявали с никого, свободни да правят каквото и където и си поискат и т.н. Докато мъжете се шегуват относно желанието си да живеят ергенски живот и негодуват, че имат жена, която се опитва да ги социализира, на едно ниво те оценяват промените, които жената е внесла в живота им.

Приятно е чувството да живееш на място, което чувстваш много повече като дома, в който си израснал; да имаш по-редовен живот, на който можеш да разчиташ и в който да се чувстваш спокоен; да имаш социален живот, за който се полагат грижи и да имаш някакъв тип ръководство, напътствия, които да облекчат тревожността по отношение на незнанието какво да облечеш или как да действаш в определени социални ситуации. Под самохвалството им обаче се разпознава това, че повечето мъже не знаят как да направят дом за себе си или да отгледат семейство. Мъжете също така разбират, че това да направиш дом и да отгледаш семейство е често много важно за съпругите или партньорките им и в търсенето си на това да бъдат приети от тях, следването на някакви инструкции изглежда като малка цена за товa.

мамо

Когато нещата вървят добре, така както често се случва в началото на връзката, това е страхотен пример за това как хората в двойката могат да се учат един друг и да станат по-цялостни личности, да разгърнат потенциала, който имат. Но това, което започва като общо взаимноизгодно имплицитно съгласие, може да премине в серия от неизречени борби за власт. Неудовлетворението най-често започва при жените. Много жени разпознават това, че те всъщност имат повече опит и експертност във връзките, отколкото повечето от техните потенциални мъже-партньори. Жените се шегуват за това, че мъжете не са в добра форма да се справят с багажа и се нуждаят от промяна или евентуално обучение за това как да бъдат партньори. На повърхността повечето от наставленията и обучението, което те предлагат на партньорите си, са за това как да те да се държат, но това, което жените наистина търсят, е не партньор, който да бъде добре обучен, а партньор, с който да бъдат в по-добра връзка, в по-добра интимност.

Ето я и критичната точка на обръщане.

Когато мъжете разберат какво всъщност търсят партньорките им и разпознаят, че и те наистина искат същото нещо, тогава е възможно мъжете да бъдат по-малко защитни и по-малко реактивни към обучаването и подтикването и нещата обикновено вървят много добре. От друга страна, когато мъжът пропусне по-голямата цел, когато нямат достатъчно позитивен опит по отношение на ранното свързване и не успеят да разпознаят близостта и обучението, което им се предлага като нещо позитивно, те тогава започват да тълкуват всичко като критика и контрол.

Когато нещата тръгнат лошо по този начин, обикновено се влошават все повече.

Всеки член на тази двойка е абсолютно убеден, че той е този, който прави нещата зле и че другият се справя много по-добре, но това е бъркотия, която правят двамата. Връзката родител-дете е несъзнаван съюз между двама души. Те са еднакво отговорни и еднакво „залепнали“. Интересното е, че много сходна динамика може да се открие и в еднополови връзки, което предполага, че става въпрос повече за сила и полова социализация в нашата култура, отколкото за вътрешно присъщо различие между мъжете и жените.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/fear-intimacy/201902/mommy-may-i

Please follow and like us:
error0

С какво е свързан мъжкият страх от зависимост във връзката?

„Мъжът трябва  да разбере за себе си, че има своите ограничения и е зависимо същество. И само страданието го учи на това.“ Саймън Уейл 

Зависимостта си е извоювала лошо име в нашата култура, особено що се отнася до мъжете. Склонни сме да се възхищаваме на независимостта и да подценяваме нуждата от другия като проява на слабост, опасна уязвимост. Има множество истории за това как мъжете никога не питат за посоката, дори да са се изгубили на пътя, и разчитат само на себе си, за да се справят.  Когато мъжете имат нужда от помощ, те често се справят сами, за да „не натежат“ на другите, въпреки че в сходна ситуация самите те биха предложили помощ.

Цената на мъжката неохота да зависят от някой друг, особено във връзките си, е лесно видима. Томас Джойнер (2011) в своята книга „Самотни на върха“ („Lonely at the Top“) говори за това как мъжете, по подобие на Дориан Грей, превръщат чувството на самота, празнота и изолация в успех за пред външния свят. В допълнение към това, понеже мъжете непрекъснато настояват да решават сами проблемите си, е по-вероятно да бъдат по-малко ефективни и дори когато са затрупани от проблеми и трудности, дори по-непоколебимо биха отказали помощта.

Една от причините, поради която гледаме толкова критично на зависимостта, е патриархалното общество, в което живеем. В нашата култура това да сме зависими и да имаме нужда от помощ се счита за женска черта, докато независимостта е суверенитет на мъжете. Нашите митове са за смели сърца, които изкачват планини, преплуват морета, заселват земи, строят домовете си и проправят свой собствен път. От тази гледна точка това да зависиш от някого се смята за опасно отдалечаване от сигурната основа на самостоятелността.

Изследвания свързват прекомерната зависимост (в смисъл на нужда от друг/и) с депресия, алкохолизъм, хранителни разстройства, тревожни разстройства и психосоматични заболявания. Вярно е, че много хора страдат от това, че са зависими от другите, включително и в техните връзки, и не е изненада, че тези хора ще имат доста проблеми в психологичен и емоционален план. Въпреки това, ние сме склонни да разглеждаме трудностите, които са в следствие на прекомерната зависимост, но не и тези, в следствие на прекомерната самостоятелност или нарушената способност да сме балансирани в тази посока. Като че ли страдаме от липса на достатъчно разбиране за това каква е зрялата зависимост във връзката ни с другите и каква е ценността, която стои зад това.

Психолозите предполагат, че капацитетът за наистина зряла независимост зависи от способността за зряла зависимост (Guntrip, 1969). Независимост, която не лежи на зряла зависимост, е само псевдо-независимост, по-скоро патологична самостоятелност. Когато децата са малки, родителите им се стремят да са възможно най-достъпни за тях. Когато плачат, ги държат, когато са гладни, ги хранят. Повечето родители не са твърде загрижени за това, че децата им са „много зависими“ от тях. В процеса на порастване родителите започват да правят разлика между това с кое децата им могат да се справят сами според възрастта им и за кое имат нужда от помощ. Когато преценят, че децата вече имат знания и умения, ги оставят, а  предлагат помощта си, само когато те наистина имат нужда от нея. По този начин насърчават по-самостоятелното им функциониране.

Налице е забележително подобен процес, който се случва в повечето отношения на възрастните. Когато двойките се събират, често има период на взаимна, интензивна взаимозависимост. Животът и на двамата се променя. Влюбените искат непрекъснато да бъдат заедно и почти през цялото време мислят един за друг. Отделянето изглежда заплашително, независимо дали става въпрос за физическо разделяне или когато започнат да осъзнават, че партньорът им има собствени мисли, чувства, преживявани и интереси, а понякога дори се радва да прекарва време без тях. За повечето двойки интензивната взаимна зависимост става много ограничаваща с времето и не може да бъде поддържана дълго. Постепенно повечето двойки излизат от този етап и намират пътя си към по-зряла независимост, която запазва част от интензивността на тяхната първоначална зависимост, като интегрира повече пространство, за да бъде всеки от двамата независим човек с независим живот. Някои двойки се борят с този преход и остават в заплетена връзка, в която и двете страни се чувстват неудовлетворени.

По редица причини – някои от тях психологически, а други социално-политически, по-често жените в хетеросексуални отношения имат трудности в това да се откажат от сигурността на взаимната зависимост и да се впуснат в следващия етап на зрялата независимост в отношенията. Мъжете, от друга страна, по-често с борят с това да си позволят взаимозависимост, която прави интимността възможна. Проблемът е, че взаимната зависимост е едно от изискванията за интимност. Когато мъжете се преструват, че са самостоятелни, не се нуждаят от нищо и от никого, това не дава на партньорите им място, в което да се чувстват свързани с тях. Да си позволиш да си уязвим пред друг човек е това, което прави интимността възможна. Колкото повече мъжете се борят с това да бъдат уязвими и да се свържат с партньорките си, толкова по-несигурни и зависими стават жените им. Мъжката борба със зависимостта е това, което прави жените да изглеждат обсебени.

Някои мъже могат да си позволят да бъдат зависими, само когато са болни, което им дава извинение да оставят някой друг да се грижи за тях, дори и да могат да го направят сами. Те обаче пропускат и едно от най-големите житейски преживявания – да се предадат на сладката регресия на зависимостта, която включва назоваване с имена на домашни любимци и сладки животинки, гушкане, спане в ръцете на любимия човек или просто да имаш възможност да поговориш с някого, когато имаш нужда от това. Много мъже са склонни да признаят, че макар и да могат да се справят сами, светът им несъмнено е по-добър заради съпругата/партньорката им и че се нуждаят от нея, за да бъдат по-добра версия на себе си и за да бъде животът им по-ценен. 

Източник: https://www.psychologytoday.com/us/blog/fear-intimacy/201901/men-s-fears-dependency-in-relationships

Please follow and like us:
error0

Защо хората се влюбват в нарцисисти?

Влюбването в нарцисисти е много по-привлекателно, отколкото повечето хора си мислят.

Хората се влюбват в нарцисисти поради много причини. Някои от тях са свързани с човека, който страдат от нарцистично личностово разстройство, докато други причини имат повече общо с опияняващото естество на чувството, че си „избран“. Разбира се, всеки с нарцистично личностно разстройство е уникален със собствената си личност, привлекателни характеристики, проблеми и т.н. В крайна сметка, това, което е общо помежду им, е липсата на постоянен обект (невъзможността да поддържат позитивна емоционална връзка с някого, особено в случаите, в които са разстроени или ядосани от и на обекта/обектите), много малко емоционална емпатия и изключителна трудност в саморегулирането на собствените им емоции, себеоценка, реактивни поведения, базирани на техния емоционално изкривен опит за света.

Защо хората се влюбват в нарцисисти?

Някои нарцисисти имат други чудесни качества

Много нарцисисти имат други прекрасни качества, които могат да включват: сила, интелигентност, добър външен вид, добро чувство за хумор, чар, жизненост, забавност, престиж и други общо проявяващи се качества. Разбира се, има достатъчно нарцисисти, които не притежават никое от тези качества, но хората често са изненадани от това колко лесно е да се влюбиш в нарсицист въпреки това.

Несъзнателно повтаряща се травма

Често пъти хората, отгледани от нарцисисти, повтарят семейния модел от избирането на някого, който несъзнавано повтаря модела от тяхното детство. Обикновено „сценарият“ включва това личността да се опита да спечели одобрението, обичта, вниманието и грижата на нарцисиста, въпреки болезненото емоционално влакче на ужасите на връзката. Някои обясняват това като несъзнавано повторение на този фамилен кръг, тъй като те несъзнавано се опитват най-накрая да получат позитивните чувства, които не са получавали като дете. Разбира се, те обикновено получават резултата, който жадуват, но по-често се оказват наранени.

Те могат да бъдат опияняващи

Не всеки нарцисист е чаровен, но тези, които са, могат да бъдат наистина опияняващи и омайващи. В най-добрия случай, когато нарцисист те „избере“, повечето хора се чувстват специални, искани, избрани и намират, че това е много опияняващо. Това е периодът, в който те ви виждат като перфектно същество, което преследват, и обикновеният човек няма идея колко бързо могат да се променят тези чувства и в какво се превръща връзката, когато нарцисистът реши, че избраният човек вече не е толкова бляскав. От тази гледна точка много хора са влюбени и заплетени във връзки, които могат да бъдат много болезнени и трудни за прекъсване.

нарцисисти

Не всички нарцисисти са еднакви

Има голямо разнообразие по отношение на емоционалното функциониране сред страдащите от нарцистично личностово разстройство. Например има нарцисисти, които стават ледени, когато са гневни, но са се научили да филтрират лошите неща, които биха могли да кажат и да ги задържат в момент на гняв. От друга страна, има също така екстремно токсични нарцисисти, които могат да бъдат жестоки, садистични и ужасни в момента, в който настроението им превключи. По-високо функциониращите нарцисисти са способни дори да имат по-здравословни връзки, отколкото по-ниско функциониращите, по-садистични нарцисисти.

Поради същата причина те могат да се влюбят в някой друг

Хората могат да се влюбят в нарцисист по същия начин, както и в някой друг. Те се срещат, привлечени са от него/нея, въпросната личност има качествата, които харесват и те се чувстват свързани с човека. Разбира се, това не означава, че човекът с нарцистично разстройство ще успее да се справи с превратностите на връзката като всеки друг, но обикновено хората не осъзнават това в началото. Дори когато хората виждат предупредителните сигнали, че може да са замесени с някой с нарцистично разстройство, повечето хора игнорират тези знаци и се фокусират върху аспектите от връзката, които им харесват, чувствайки се обнадеждени, че ще стане по-добре или че те могат да обичат човека достатъчно, за да го променят. Докато това са чести желания, на много хора им предстои да осъзнаят, че те не могат да променят личността, нито да управляват настроения и/или откриват това по невероятно болезнен начин, когато личността с нарцистично личностово разстройство не се отнася повече към тях като към блестящия обект, който са били  в началото на връзката.

нарцисисти

Смисълът е…

Хората се влюбват в нарцисисти поради безброй причини. Много нарцисисти имат и други привлекателни черти като интелигентност, привлекателен външен вид, чувство за хумор, сила, успешност в кариерата и външна увереност. Докато други могат да нямат нито една от тези позитивни черти. Някои хора може да се влюбят в някой с нарцистично личностово разстройство, повтаряйки дезадаптивните модели от по-ранни етапи в живота си, други може просто да се влюбят, без да обръщат внимание на червените лампички в началото на връзката заради опияняващите чувства от влюбването и желанието за внимание и привързаност от страна на конкретния човек.

Източник: https://www.psychologytoday.com/us/blog/ask-the-therapist/201809/why-do-people-fall-in-love-narcissists

 

Please follow and like us:
error0

Кратък наръчник за оцеляване по Коледа

Хо – хо – хо! Ето че пак е Коледа! Звънчета, елхи, светлинки, подаръци, сладки, еуфория и чудеса, всичко това чука и на Вашата врата. Семействата се събират (за добро и лошо) и празникът започва. Хубаво е по Коледа. Всички са заедно, има една очарователна магия.

И все пак преживяванията по Коледа не винаги са най-спокойните и приятните. Понякога именно това „заедно, заедно“ се превръща в разковничето на напрежението. Предполагам всеки знае, че понякога, именно в моментите, в които семейството се събере, настъпват доста критични ситуации, особено по празници.

Друг път магията на празника липсва именно защото го няма това „заедно, заедно“ и възможността да се сподели емоцията с някого.

Макар и много прагматично и тривиално, далеч от същността и концепцията на Коледа, но пък за съжаление факт – липсата на финансови възможности в комбинация с масовото облъчване от страна на медиите за перфектната Коледа, също може да помрачи празничното настроение.

И въобще причините могат да бъдат много.

Именно поради тази причина в интернет пространството, макар и под различна форма, се разпространяват варианти на препоръки и съвети по отношение на това как се оцелява по време на Коледа в подобни ситуации.

Синтезирах няколко от тях и Ви представям нашия вариант на

Наръчник за оцеляване по време на Коледа“:

Първо – грижа за стоамахчето, което ще рече:

  • Не яжте големи порции.
  • Не яжте късно през нощта.
  • Не вдигайте прекалено много наздравици.

Не е необходимо на всяка цена да опитате всичко и да ядете до пръсване, след Коледа също има дни. Важно е да сте в добра физическа кондиция и да не претоварвате тялото си с преяждане, защото това неминуемо ще се отрази и на настроението, подвижността Ви и съответно взаимоотношенията Ви с останалите.

Чисто практично:

  • Опитайте се да направите някакво условно планиране – какво да пазарувате, да готвите, какво да се случи, ако планирате нещо по-специално като пътувания или посещения на определени места и мероприятия, преценете добре доколко можете да се включите във времевата рамка, доколко е реалистично, помислете за съвместимостта с другите ангажименти, които сте поели, за трафика и т.н.
  • Не се претоварвайте със задачи – нищо не е задължително, нищо „не трябва“.
  • Помолете за помощ – ако усещате, че Ви е трудно да се справите с ангажиментите по организацията на празника, помолете близките си за помощ; няма нищо неудобно да поискате такава и от гостите си – нека да донесат храна или да дойдат по-рано да помогнат. В крайна сметка девизът на Коледа не е „Аз мога!“. Част от идеята за Коледа е съпричатност и подкрепа, съвместност.

Чисто психологически:

  • Казвайте „не“, нищо, че е Коледа. Казвайте „не“ на препълнената чиния с манджа, на идеите, в които не искате да участвате и т.н.
  • По това време отбягвайте деликатните теми. Ако искате да прекарате празника в мир и спокойствие, то сега не е моментът да нищите наболели проблеми. Те биха могли да почакат.
  • Избягвайте социалните медии. Ако искате да си вкиснете настроението по Коледа, то със сигурност социалните медии са един от добрите начини затова. Коледа не е постът във Фейсбук или Туитър.

И на последно място, но според мен лично, на първо по важност:

Нагласата и очакванията, с които влизате в празника, са от изключително значение. Нека бъдат реалистични и бъдат Ваши, а не „програмирани“. На едно място пишеше да се подготвите, че нищо няма да е такова, каквото го планирате и мислите. Моята препоръка е:

Не се опитвайте да постигнете съвършената Коледа, Коледа е такава каквато е – перфектната манджа не я прави съвършена, нито златната украса, нито скъпият подарък, нито перфектно направеният план. Всичко това, само по себе си, няма смисъл, когато не Ви носи удовлетворение и го посрещате в пълно изтощение. Задайте си въпроса: „Кое за Вас е важно в Коледа? Какво искате от и по време на празника?“ Като си отговорите на този въпрос, ще разберете и къде да насочите усилията си.

 

 Всъщност, не става въпрос дори за усилия, може би това е най-важното – Коледа не е ангажимент и усилия и може би никой не бива да го забравя.

 Докато пишех това, се сетих за „Ралф Рюдигер (дано изписвам името правилно) – Един северен елен търси Коледа“ – страхотна детска книжка, която като че ли много простичко обяснява точно това „Какво е Коледа и какво е важно в нея?“.

Няма да Ви я преразказвам, само ще Ви пожелая по Коледа или когато и да е, да намерите Вашата Коледа и да откриете онази пълна стая с хармония, уют и спокойствие, заради която да си струва да се връщате и да оставате.

 Весела Коледа!

Please follow and like us:
error0

За родителите на зависими хора

Миналата седмица публикувахме статия за това как всъщност понякога вместо да помагаме за решаването, ние поддържаме проблема на близките ни зависими. Още малко по темата с една различна, но и в същото време сходна гледна точка.

Автор: Джефри Бърнстейн

зависими

“Твърдата“ любов е труден, но ценен урок за научаване

Джино, възрастен мой клиент (Джино е псевдоним), дойде на една от консултациите ни много гневен и напрегнат. Разказа ми, че наскоро неговият син, пълнолетен човек с проблемна употреба на наркотици, му се е обадил. По принцип обажданията са за сметка на Джино. Това се е случило в почивния му ден, когато е имал нужда да разпусне, както той споделя. Но решава да му вдигне – „Все пак това е синът ми и аз го обичам.“ Докато слушал завалените обяснения на сина си, през ума му минавали всякакви негативни мисли, като „Какво, за Бога, пак се е случило?“. След това изпитал вина за това, че подхожда негативно и подозрително.

Синът на Джино се оплаквал в продължение на 20 минути от бившия си шеф, наричал го с обидни думи. Споделил му и че все още не може да си намери друга работа. Споменал, че пуши по-малко трева отпреди, но нямал пари, за да си плати наема. Джино му споделил, че в момента и той има финансови затруднения, на което синът му отвърнал: „Да, татко, все тая – не се притеснявай за мен.“

Джино се почувствал толкова объркан в тази ситуация, че му се струвало така, сякаш стаята буквално се върти. Изумен се чул да казва, като че ли отстрани: „Добре, само този път“. Той самият обаче осъзнавал, че в думите му липсва убедителност, повтаряни безчетно и преди това. Така че със смесени чувства Джино отишъл до квартирата на сина си, за да му „заеме“ парите за наема. Както обичайно, синът му го посрещнал с широка, харизматична усмивка и обещавал да му върне парите. Джино обаче знаел, че това няма да се случи. По пътя към дома клиентът ми си мислел как този хаос е разрушителен (все пак детето му е само на 29) и се питал дали някога синът му ще бъде самостоятелен.

***

Този сценарий звучи ли ви познат? Чувствате ли се притеснен и „презалят“ от нуждите на Вашето пълнолетно дете със зависимост? Логиката бива ли изместена от емоционалната болка?

Поощрявате ли го да употребява?

Поощряването в този случай се разбира като поправяне на проблемите на другите по начин, който пречи на израстването им и поемането на отговорност. Намирате ли се в такава динамика с вече зрялото си дете? Ако например той реши да си купи нова аудио система за колата, вместо да си плати наема, последствията са, че ще остане без квартира. Поощрителят ще се намеси и ще се погрижи за последствията. По този начин той лишава порасналото си дете от причини или възможност да научи един ценен урок.

Как да помогнете, без да поощрявате

зависими

Помощта, която оказвате на Вашето дете, превръща ли се в нездравословен модел на отношения? Ако се опитвате да го „спасявате“ всеки път, когато се забърка в неприятности, всъщност влошавате нещата в дългосрочен план. Трудно ли ви е да поставите граница между това да подпомогнете автономността му и да го „измъквате“ всеки път? Всеки родител трябва да бъде внимателен и да размишлява как да помогне на детето си, без да го поощрява.

Хора със зависимости, които остават свръх-зависими от родителите си (въпреки че са пълнолетни), често биват „поощрявани“ от тях. Може би тази динамика се дължи на факта, че родителите несъзнавано имат потребността да са нужни. Да поставите граници на пълнолетното Ви дете понякога може да е най-доброто, което можете да направите за него. Много е трудно да заявиш: „Аз съм тук, за да те изслушам – това мога да направя за теб в момента“. Или: „Знам, че искаш помощ, но е по-добре да я получиш от професионалист, анонимни сбирки. Ще се чувстваш по-щастлив и горд със себе си, ако потърсиш помощ сам.“

Може да имате 35-годишна дъщеря, която неспирно ви иска пари или 25-годишен син, който не може да се задържи на работа. Независимо каква е ситуацията, когато пълнолетните ви зависими деца се държат незряло, това е стресиращо. Чувал съм много тъжни истории в кабинета си – семейства, в които децата все още зависят твърде много от родителите си, въпреки че са пълнолетни (в един от случаите ставаше дума за човек на 44 години!). Може да бъде много трудно за родителите на такива „деца“ да им поставят граници. Често те се чувстват изтощени и емоционално изчерпани. Искат детето им да бъде щастливо и самостоятелно, но в същото време се страхуват, че не правят достатъчно за него. Със сигурност това не е лесна ситуация!

В някои случаи тези деца имат сериозни проблеми с психичното здраве, в добавка към зависимостта, като депресия или тревожност. Терапевтичното лечение обаче не е взаимоизключващо се с това този човек да допринася за възстановяването си по всеки възможен начин. За жалост, твърде често ставам свидетел на това как родителите се „втурват“ да спасяват детето си при всеки повод. Може това да ви кара да се чувствате по-добре за себе си като родители, но така давате (не)гласното послание на децата си: „Не си достатъчно компетентен да се справиш сам“.

Как можете да си помогнете в тази ситуация?

***

Продължение

Източник: https://www.psychologytoday.com/us/blog/liking-the-child-you-love/201411/stop-enabling-your-addicted-adult-child

Please follow and like us:
error0

Не получаваш това, което искаш от връзката си?

„Жена ми не ме разбира.“

„Мъжът ми не ми помага с децата / домакинската работа / планирането на финансите…“


„Чувствам се самотен, въпреки, че съм женен.“

 

„Аз ставам рано, а мъжът ми спи до обяд. Уикендите не са забавни, защото изглежда, че никога нямаме един и същи график.“

 

„Аз съм голям чистник, а всички други в семейството ми са пълни мърлячи. Защо не могат да почистват след себе си?“

Някои от тези неща звучат ли ви познато? В последните няколко седмици имах консултации с двойки с подобни оплаквания. Оплакванията им звучаха разумно, но също така изглеждаше, че няма никакъв начин да се споразумеят. Един обича да спи в студена стая с дебело одеяло, а друг предпочита топла стая само с чаршаф. Един е веган, който никога не докосва месо, а другият е на диета, в която яде месо по няколко пъти на ден. Изглежда, че тези взаимоизключващи се предпочитания няма как да се съвместят и да се постигне компромис.

Когато двойките са хванати в капана на едни и същи препирни отново и отново, това може би е сигнал, че са хванати в, както Фройд би казал, „натрапчиво повторение“ или тенденцията да се правят едни и същи неща непрекъснато, въпреки че водят до неприятни резултати. Изглежда, че единственото нещо, което двойката трябва да направи е да „изреже“ това, за да се подобрят нещата. Но има множество причини, поради които ние компулсивно правим неща, които нараняват нас и партньора ни.

Може би несъзнателно се опитваме да направим така, че стари и болезнени преживявания да завършат различно.

Жена, чиито баща е бил студен и дистанциран, може да се обвързва със студени и дистанцирани мъже, като несъзнателното й желание е те да се превърнат в любящи и грижовни, като косвено й докажат, че нейния баща също я е обичал и че тя самата е човек, който заслужава любов.

Мъж, който е бил подиграван от момиче, което е харесвал, заради това, че е дебел, е възможно да се обвързва с критични и нараняващи жени с надеждата, че те ще „поправят“ старата болка, като му кажат, че е привлекателен и дори могат да му се извинят за болката, която тази жена му е причинила.

Също така можем несъзнателно да проиграваме стари ситуации и преживявания, като си намерим партньор, на когото да причиним същото, което са причинявали на нас.

Това не е защото сме зли, а е защото се опитваме да преработим нещо, преживяно в миналото, което ни е наранило. Джордж Клайн нарича този процес „активно преобръщане на пасивната позиция“, т.е. ние несъзнателно сменяме позициите, така че да сме отговорните в ситуацията, вместо да сме само безпомощни участници в нея.

Например Ейприл винаги закъснява за всичко – за училище, за срещи, за партита, лекарски прегледи и др. Родителите й и тя винаги са се карали за нейната мудност, но никакви предприети мерки не дали резултат. Интересно, но когато срещнала Бърт, изглеждало, че е срещнала сродната си душа. Той също закъснявал винаги. Те се кикотели заедно, когато пристигали на кино в края на филма. Смеели се на раздразнението на семействата си, когато закъснявали за вечеря. Внезапно връзката им приключила и Ейприл срещнала Карл, който обожавала.

Имало само един проблем, който изглежда възпрепятствал това връзката да се придвижи към брак. Някъде по пътя, Ейприл била станала точна, но Карл никога не бил на време. „Защо той не може да се промени? Аз го направих.“ често се питала тя. Но каквато и да е била причината, Карл не успял да промени навика си, което водело до още повече конфликти. В тяхната връзка изглежда, че Карл се беше превърнал в Ейприл и тя се държеше с него така, както нейните родители се бяха отнасяли с нея. Като че ли ситуацията била без изход. Карл искал Ейприл да го приеме какъвто е, а тя искала той да започне да пристига навреме. Никой не бил решен да отстъпи.

Мислех си за това какво прави толкова трудно за един човек от двойка да се промени, ако това би направило всички толкова по-щастливи, когато един учител по йога направи коментар за нашите тела, който според мен се отнася чудесно към тази ситуация. След като каза, че една от основните цели на йогата е да ни научи да познаваме телата си и да правим това, което ще ни помага да се развиваме, след това каза: „ Не можете да правите неща с тялото си, за които то не е пригодено. Не можете да отидете в железарията за да си купите печено пиле. По същата тази логика, не можете да накарате коляното си да се извърти в посока, в която то не може или – освен ако не сте сова – да завъртите главата си на 360 градуса.“

Чудех се дали това не може да помогне на Ейприл и Карл, и другите двойки, които се борят да се променят един друг. Беше ли проблемът, че искат промени, които просто няма да се случат?

Или истинският проблем беше в това, че те не се приемаха и оценяваха такива каквито са, че винаги искаха нещо повече от другия, което просто не съществува.

Спомних се за една консултация с Линда, майка на много експресивна дъщеря тийнейджър. Тя се притесняваше, че почти автоматично поправя дъщеря си Бри. Бри от своя страна искаше обяснение от майка си защо е толкова критична към нея. Всъщност Линда обожаваше Бри и я намираше за великолепно дете. „Защо продължавам да я критикувам?“, искаше да знае Линда.

Съзнателно, Линда се опитваше да се увери, че Бри няма да страда от никоя от трудностите, които са разтревожили нейното юношество, но несъзнателно се опитваше да превърне Бри в друг човек – може би в човек, който никога не би страдал или човек, който няма недостатъци. Изненадващо, когато разбра това, за Линда стана по-лесно да намали критиката. „Осъзнах, че Бри е точно тази, която искам да бъде, така че нямам нужда да я критикувам.“ каза тя.

Всъщност не винаги е лесно да спрем да критикуваме партньора си. Обикновено си мислим, че ще бъдем по-щастливи, само ако се промени, но на несъзнавано ниво, ние можем да бъдем щастливи само ако знаем, че имаме силите да променим непроменимото. Следователно това е невъзможна задача.

Двойките трябва да осъзнаят факта, че са различни и че и двамата имат недостатъци, и ако искат да бъдат заедно, ще трябва да приемат някои поведения, които смятат за неприемливи.

Ако тези различия се окажат непреодолими, тогава е добре да оценят реалистично доколко биха могли да съществуват като двойка, за да не прекарат остатъка от живота си в битка за промяна на непроменимото. Ако единият от двамата е в железарията, другият не може да очаква, че ще получи печено пиле. От друга страна и двамата трябва да се огледат добре в магазина, преди да решат да излязат. Може би има много други неща, които биха харесали един в друг. Ако се освободите от желанието за невъзможното, може и да откриете, че има много други неща, които магазинът може да ви предложи.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/the-couch/201301/not-getting-what-you-want-your-relationship

 

 

Please follow and like us:
error0

Отгледайте отлични, а не перфектни деца

Родителстване: Отгледайте отлични, а не перфектни деца

Перфектно ли е детето ви или просто отлично?

Перфекционизмът е еднa от най-деструктивните зарази сред американските деца днес. Перфекционизмът е нож с две остриета. Едното острие кара децата да бъдат перфектни. Тези деца оказват натиск върху себе си да бъдат праволинейни „алфи“, да бъдат топ атлети и да спасяват света през уикендите. Другата страна на острието е, че никога не съм срещал щастлив перфекционист. Те не могат да бъдат щастливи, защото никога не успяват да са перфектни.

Какво е перфекционизъм?

Перфекционизмът при децата включва установените нереалистични и завишени стандарти и очаквания към тях самите и ожесточеното преследване на цел, която никога няма да постигнат. Също така те вярват, че всичко по-малко от перфектността е неприемливо. Когато се провалят в това да се сблъскат с тези невъзможно високи стандарти, те се самообвиняват безмилостно. Децата-перфекционисти никога не се задоволяват с положените усилия, без значение колко добре в действителност се представят, и те се наказват за това, че не са перфектни. След като наскоро говорих с група гимназисти, момиче от аудиторията ми разказа как тя е имала 100 точки на скорошен тест, към който също така е било възможно да имаш още 10 допълнителни точки. Тя е постигнала 7 от тези 10, с общ сбор 107 от 110, като пропускът на тези екстра точки „я изяждал жива“ оттогава.

В сърцето на перфекциониста лежи заплаха: ако децата не са перфектни, родителите няма да ги обичат. Тази заплаха възниква, защото децата свързват това дали са перфектни с тяхното самочувствие; да бъдат перфектни определя това дали те ще виждат себе си като ценни хора, достойни за обич и уважение. Цената, която тези деца вярват, че ще платят, ако не са перфектни,  е огромна и нейното заплащане е наистина опустошаващо: депресия, тревожност, хранителни разстройства, зависимост към вещества и самоубийство.

перфектни

Между другото, не е необходимо децата да бъдат перфекционисти във всяка част от живота си, за да се считат за перфекционисти. Те трябва да бъдат перфектни в областите, за които ги е грижа, например перфекционисти в училище, които имат неподредени стаи, или перфекционисти-атлети, които не ги е грижа за училищните им задължения.

Перфекционизъм и популярна култура

Живеем в култура, която почита перфектността. Културата ни издига успеха до абсурдни висини, където да бъдеш добър вече не е достъчно добро. Децата сега трябва да се целят към Брашлянената лига или професионалистите. Те трябва да правят много пари и да имат перфектната къща и перфектната кола. Културата ни също така боготвори и физическата перфектност. Децата са бомбардирани от изображения на перфектни хора с перфектни тела, перфектни лица, перфектна коса и перфектни зъби, както е доказано от популярността на козметичната хирургия и риалити шоутата, такива като „Пълно преобразяване“.

Перфекционизъм и провал

Въпреки че изглежда, че децата-перфекционисти се насочват към това да успеят, тяхната единствена мотивация в живота в действителност е да избегнат неуспеха и провала, защото те свързват провала с чувството на безполезност и загуба на любов. Децата-перфекционисти гледат на провала като на лаком звяр, който ги дебне всеки момент и всеки ден. Ако тези деца спрат дори за момент да си починат, те ще бъдат застигнати от провала, а това е просто неприемливо.

Въпреки че перфекционистите често постигат някаква степен на успех заради непрекъснатия страх от провал, тези деца често не осъзнават напълно своите възможности и не постигат истински успех. Единственият начин да достигнат до истински успех е като рискуват да се провалят, а децата-перфекционисти често отказват да направят това. Въпреки че шансовете за успех нарастват, когато те рискуват, рискът от провал също така нараства. Така че децата-перфекционисти кръжат в „безопасната зона“, в която те остават на сигурно разстояние от провала (така те могат да продължат да се чувстват добре със себе си), но също така остават на фрустрираща дистанция от успеха.

перфектни

Перфекционизъм и емоции

Може и да си мислите, че децата-перфекционисти преживяват вълнение и главозамайване, когато постигнат най-високите си стандарти, но тези емоции са много далеч от нормалните за тях. Най-силната емоция, която детето-перфекционист най-често изпитва, е облекчението! Откъде идва това облекчение? Те са избегнали още един куршум на провала и могат да се чувстват добре за себе си… но не за дълго. Наскоро попитах група от студенти колко дълго си мислят, че продължава облекчението и едно момиче вдигна ръката си и заяви: „До следващия изпит!“

Каква емоция биха изпитали децата-перфекционисти, които неизбежно не успяват да постигнат високите си стандарти? Може би си мислите разочарование? Но разочарованието – нормална реакция, която всички деца трябва да изпитват, когато се провалят – е твърде приятна емоция за перфекционистите. Перфекционистите изпитват опустошение, защото възприемат провала като лична атака срещу тяхната стойност като хора.

Откъде идва перфекционизмът?

След почти всеки разговор с родител, който съм водил, родителят ми казва: „Кълна се, че моето дете се роди перфекционист.“ Все още няма научни доказателства за това, че перфекционизмът е вроден. Изследването показва, че децата научват перфекционизма от родителите си, най-често от родителя от същия пол, от който е детето. През думите, емоциите и действията на техните родители децата правят връзката, че да си обичан означава да си перфектен. Това не означава, че няма вродени влияния; някои генетични атрибути, такива като темперамент, могат да направят децата по-уязвими към перфекционизма.

Родителите предават перфекционизма си на техните деца по три начина. Някои родители-перфекционисти отглеждат децата си да бъдат перфекционисти чрез активно оценяване и награждаване на успеха и наказване на провала. Тези родители предлагат или отдръпват тяхната любов, базирайки се на това дали децата посрещат техните перфекционистки очаквания. Когато децата успяват, родителите им ги заливат с любов, внимание и подаръци. Но когато те се провалят, родителите им не само отдръпват любовта си, но и стават студени и дистанцирани, или изразяват силен гняв и обида към децата си. И в двата случая тези деца получават посланието, че ако искат любовта на родителите си, те трябва да бъдат перфектни. За щастие в 20-годишната ми практика съм се сблъсквал само с няколко случая на такива родители.

Има и неумишлен родителски модел. Пример за това как перфекционизмът се предава от тези родители включва наличието на определен модел, който те имат, на който трябва да отговарят те самите, домът им, усилията, които полагат в кариерата, постиженията им в спорта и игрите, както и начинът, по който те отговарят, когато нещата не се случват според стандартите им. Тези родители несъзнателно съобщават на децата си, че нищо по-малко от перфекционизъм няма да бъде толерирано в семейството.

Последният тип родители, които изповядват перфекционизма, не са перфекционисти изцяло; в действителност те са обратното на това да бъдат перфекционисти. Но те ще направят всичко възможно, за да са сигурни, че децата им ще бъдат перфекционисти. Тези родители проектират собствените си пропуски върху техните деца и се опитват да ги поправят като дават любов на децата си тогава, когато те не ги повтарят и отдръпват любовта си, когато ги повтарят. За съжаление, вместо да създадат перфектните деца и да освободят себе си от собствените си несъвършенства, те ги предават  на децата си.

перфектни

Отлично: антидотът на перфектността

Премахнете думата перфектност от речника си. Тя не обслужва никаква друга цел с изключение на тази да прави детето ви нещастно. Заменете перфектността с отлично. Аз определям „отлично“ като това да се справяш добре през повече от времето (използвам по-малко граматика тенденциозно, защото повечето деца говорят така – и аз също не съм перфектен). Отлично взима всички добри страни на перфектността (например постижение, високи стандарти, разочарование при провал) и оставя навън нездравословните части (например свързването на постиженията със себеоценката, нереалистичните очаквания, страха от провал). Отличното също така поставя летвата високо, но никога не свързва провала с любовта, която давате на децата си (или любовта, която те самите си дават). Отлично всъщност окуражава децата ви да се провалят – не постоянно в едно и също нещо и без полагане на усилия, разбира се, а защото разбират, че успехът без провал е невъзможен и няма как да се учим. Без страх от провал децата ви могат да обърнат поглед към успеха и да го преследват с отдаденост и любов, знаейки, че ще ги обичате независимо от всичко.

Не трябва да бъдете перфектен родител

Има дори книга озаглавена „Перфектното родителстване“. Какъв непосилен стандарт, с който да се живее! Но ето няколко новини: не е необходимо да бъдете перфектен родител, само отличен (мога да чуя колективна родителска въздишка на облекчение из цяла Америка). Да бъдеш отличен родител означава да бъдеш добър с децата си в по-голяма част от времето. Всъщност можеш да грешиш с децата си. Понякога може да загубиш спокойствието си и да действаш като на футболно поле, сцена или като на игра на шах. Така че позволете си да не сте перфектен родител. Убедете се, че вие и децата ви правите добро през по-голяма част от времето и ще бъдете много по-малко стресирани, а те ще се превърнат в отлични хора.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/the-power-prime/200911/parenting-raise-excellent-not-perfect-children

Please follow and like us:
error0