Кратък наръчник за оцеляване по Коледа

Хо – хо – хо! Ето че пак е Коледа! Звънчета, елхи, светлинки, подаръци, сладки, еуфория и чудеса, всичко това чука и на Вашата врата. Семействата се събират (за добро и лошо) и празникът започва. Хубаво е по Коледа. Всички са заедно, има една очарователна магия.

И все пак преживяванията по Коледа не винаги са най-спокойните и приятните. Понякога именно това „заедно, заедно“ се превръща в разковничето на напрежението. Предполагам всеки знае, че понякога, именно в моментите, в които семейството се събере, настъпват доста критични ситуации, особено по празници.

Друг път магията на празника липсва именно защото го няма това „заедно, заедно“ и възможността да се сподели емоцията с някого.

Макар и много прагматично и тривиално, далеч от същността и концепцията на Коледа, но пък за съжаление факт – липсата на финансови възможности в комбинация с масовото облъчване от страна на медиите за перфектната Коледа, също може да помрачи празничното настроение.

И въобще причините могат да бъдат много.

Именно поради тази причина в интернет пространството, макар и под различна форма, се разпространяват варианти на препоръки и съвети по отношение на това как се оцелява по време на Коледа в подобни ситуации.

Синтезирах няколко от тях и Ви представям нашия вариант на

Наръчник за оцеляване по време на Коледа“:

Първо – грижа за стоамахчето, което ще рече:

  • Не яжте големи порции.
  • Не яжте късно през нощта.
  • Не вдигайте прекалено много наздравици.

Не е необходимо на всяка цена да опитате всичко и да ядете до пръсване, след Коледа също има дни. Важно е да сте в добра физическа кондиция и да не претоварвате тялото си с преяждане, защото това неминуемо ще се отрази и на настроението, подвижността Ви и съответно взаимоотношенията Ви с останалите.

Чисто практично:

  • Опитайте се да направите някакво условно планиране – какво да пазарувате, да готвите, какво да се случи, ако планирате нещо по-специално като пътувания или посещения на определени места и мероприятия, преценете добре доколко можете да се включите във времевата рамка, доколко е реалистично, помислете за съвместимостта с другите ангажименти, които сте поели, за трафика и т.н.
  • Не се претоварвайте със задачи – нищо не е задължително, нищо „не трябва“.
  • Помолете за помощ – ако усещате, че Ви е трудно да се справите с ангажиментите по организацията на празника, помолете близките си за помощ; няма нищо неудобно да поискате такава и от гостите си – нека да донесат храна или да дойдат по-рано да помогнат. В крайна сметка девизът на Коледа не е „Аз мога!“. Част от идеята за Коледа е съпричатност и подкрепа, съвместност.

Чисто психологически:

  • Казвайте „не“, нищо, че е Коледа. Казвайте „не“ на препълнената чиния с манджа, на идеите, в които не искате да участвате и т.н.
  • По това време отбягвайте деликатните теми. Ако искате да прекарате празника в мир и спокойствие, то сега не е моментът да нищите наболели проблеми. Те биха могли да почакат.
  • Избягвайте социалните медии. Ако искате да си вкиснете настроението по Коледа, то със сигурност социалните медии са един от добрите начини затова. Коледа не е постът във Фейсбук или Туитър.

И на последно място, но според мен лично, на първо по важност:

Нагласата и очакванията, с които влизате в празника, са от изключително значение. Нека бъдат реалистични и бъдат Ваши, а не „програмирани“. На едно място пишеше да се подготвите, че нищо няма да е такова, каквото го планирате и мислите. Моята препоръка е:

Не се опитвайте да постигнете съвършената Коледа, Коледа е такава каквато е – перфектната манджа не я прави съвършена, нито златната украса, нито скъпият подарък, нито перфектно направеният план. Всичко това, само по себе си, няма смисъл, когато не Ви носи удовлетворение и го посрещате в пълно изтощение. Задайте си въпроса: „Кое за Вас е важно в Коледа? Какво искате от и по време на празника?“ Като си отговорите на този въпрос, ще разберете и къде да насочите усилията си.

 

 Всъщност, не става въпрос дори за усилия, може би това е най-важното – Коледа не е ангажимент и усилия и може би никой не бива да го забравя.

 Докато пишех това, се сетих за „Ралф Рюдигер (дано изписвам името правилно) – Един северен елен търси Коледа“ – страхотна детска книжка, която като че ли много простичко обяснява точно това „Какво е Коледа и какво е важно в нея?“.

Няма да Ви я преразказвам, само ще Ви пожелая по Коледа или когато и да е, да намерите Вашата Коледа и да откриете онази пълна стая с хармония, уют и спокойствие, заради която да си струва да се връщате и да оставате.

 Весела Коледа!

Please follow and like us:
0

За родителите на зависими хора

Миналата седмица публикувахме статия за това как всъщност понякога вместо да помагаме за решаването, ние поддържаме проблема на близките ни зависими. Още малко по темата с една различна, но и в същото време сходна гледна точка.

Автор: Джефри Бърнстейн

зависими

“Твърдата“ любов е труден, но ценен урок за научаване

Джино, възрастен мой клиент (Джино е псевдоним), дойде на една от консултациите ни много гневен и напрегнат. Разказа ми, че наскоро неговият син, пълнолетен човек с проблемна употреба на наркотици, му се е обадил. По принцип обажданията са за сметка на Джино. Това се е случило в почивния му ден, когато е имал нужда да разпусне, както той споделя. Но решава да му вдигне – „Все пак това е синът ми и аз го обичам.“ Докато слушал завалените обяснения на сина си, през ума му минавали всякакви негативни мисли, като „Какво, за Бога, пак се е случило?“. След това изпитал вина за това, че подхожда негативно и подозрително.

Синът на Джино се оплаквал в продължение на 20 минути от бившия си шеф, наричал го с обидни думи. Споделил му и че все още не може да си намери друга работа. Споменал, че пуши по-малко трева отпреди, но нямал пари, за да си плати наема. Джино му споделил, че в момента и той има финансови затруднения, на което синът му отвърнал: „Да, татко, все тая – не се притеснявай за мен.“

Джино се почувствал толкова объркан в тази ситуация, че му се струвало така, сякаш стаята буквално се върти. Изумен се чул да казва, като че ли отстрани: „Добре, само този път“. Той самият обаче осъзнавал, че в думите му липсва убедителност, повтаряни безчетно и преди това. Така че със смесени чувства Джино отишъл до квартирата на сина си, за да му „заеме“ парите за наема. Както обичайно, синът му го посрещнал с широка, харизматична усмивка и обещавал да му върне парите. Джино обаче знаел, че това няма да се случи. По пътя към дома клиентът ми си мислел как този хаос е разрушителен (все пак детето му е само на 29) и се питал дали някога синът му ще бъде самостоятелен.

***

Този сценарий звучи ли ви познат? Чувствате ли се притеснен и „презалят“ от нуждите на Вашето пълнолетно дете със зависимост? Логиката бива ли изместена от емоционалната болка?

Поощрявате ли го да употребява?

Поощряването в този случай се разбира като поправяне на проблемите на другите по начин, който пречи на израстването им и поемането на отговорност. Намирате ли се в такава динамика с вече зрялото си дете? Ако например той реши да си купи нова аудио система за колата, вместо да си плати наема, последствията са, че ще остане без квартира. Поощрителят ще се намеси и ще се погрижи за последствията. По този начин той лишава порасналото си дете от причини или възможност да научи един ценен урок.

Как да помогнете, без да поощрявате

зависими

Помощта, която оказвате на Вашето дете, превръща ли се в нездравословен модел на отношения? Ако се опитвате да го „спасявате“ всеки път, когато се забърка в неприятности, всъщност влошавате нещата в дългосрочен план. Трудно ли ви е да поставите граница между това да подпомогнете автономността му и да го „измъквате“ всеки път? Всеки родител трябва да бъде внимателен и да размишлява как да помогне на детето си, без да го поощрява.

Хора със зависимости, които остават свръх-зависими от родителите си (въпреки че са пълнолетни), често биват „поощрявани“ от тях. Може би тази динамика се дължи на факта, че родителите несъзнавано имат потребността да са нужни. Да поставите граници на пълнолетното Ви дете понякога може да е най-доброто, което можете да направите за него. Много е трудно да заявиш: „Аз съм тук, за да те изслушам – това мога да направя за теб в момента“. Или: „Знам, че искаш помощ, но е по-добре да я получиш от професионалист, анонимни сбирки. Ще се чувстваш по-щастлив и горд със себе си, ако потърсиш помощ сам.“

Може да имате 35-годишна дъщеря, която неспирно ви иска пари или 25-годишен син, който не може да се задържи на работа. Независимо каква е ситуацията, когато пълнолетните ви зависими деца се държат незряло, това е стресиращо. Чувал съм много тъжни истории в кабинета си – семейства, в които децата все още зависят твърде много от родителите си, въпреки че са пълнолетни (в един от случаите ставаше дума за човек на 44 години!). Може да бъде много трудно за родителите на такива „деца“ да им поставят граници. Често те се чувстват изтощени и емоционално изчерпани. Искат детето им да бъде щастливо и самостоятелно, но в същото време се страхуват, че не правят достатъчно за него. Със сигурност това не е лесна ситуация!

В някои случаи тези деца имат сериозни проблеми с психичното здраве, в добавка към зависимостта, като депресия или тревожност. Терапевтичното лечение обаче не е взаимоизключващо се с това този човек да допринася за възстановяването си по всеки възможен начин. За жалост, твърде често ставам свидетел на това как родителите се „втурват“ да спасяват детето си при всеки повод. Може това да ви кара да се чувствате по-добре за себе си като родители, но така давате (не)гласното послание на децата си: „Не си достатъчно компетентен да се справиш сам“.

Как можете да си помогнете в тази ситуация?

***

Продължение

Източник: https://www.psychologytoday.com/us/blog/liking-the-child-you-love/201411/stop-enabling-your-addicted-adult-child

Please follow and like us:
0

Не получаваш това, което искаш от връзката си?

„Жена ми не ме разбира.“

„Мъжът ми не ми помага с децата / домакинската работа / планирането на финансите…“


„Чувствам се самотен, въпреки, че съм женен.“

 

„Аз ставам рано, а мъжът ми спи до обяд. Уикендите не са забавни, защото изглежда, че никога нямаме един и същи график.“

 

„Аз съм голям чистник, а всички други в семейството ми са пълни мърлячи. Защо не могат да почистват след себе си?“

Някои от тези неща звучат ли ви познато? В последните няколко седмици имах консултации с двойки с подобни оплаквания. Оплакванията им звучаха разумно, но също така изглеждаше, че няма никакъв начин да се споразумеят. Един обича да спи в студена стая с дебело одеяло, а друг предпочита топла стая само с чаршаф. Един е веган, който никога не докосва месо, а другият е на диета, в която яде месо по няколко пъти на ден. Изглежда, че тези взаимоизключващи се предпочитания няма как да се съвместят и да се постигне компромис.

Когато двойките са хванати в капана на едни и същи препирни отново и отново, това може би е сигнал, че са хванати в, както Фройд би казал, „натрапчиво повторение“ или тенденцията да се правят едни и същи неща непрекъснато, въпреки че водят до неприятни резултати. Изглежда, че единственото нещо, което двойката трябва да направи е да „изреже“ това, за да се подобрят нещата. Но има множество причини, поради които ние компулсивно правим неща, които нараняват нас и партньора ни.

Може би несъзнателно се опитваме да направим така, че стари и болезнени преживявания да завършат различно.

Жена, чиито баща е бил студен и дистанциран, може да се обвързва със студени и дистанцирани мъже, като несъзнателното й желание е те да се превърнат в любящи и грижовни, като косвено й докажат, че нейния баща също я е обичал и че тя самата е човек, който заслужава любов.

Мъж, който е бил подиграван от момиче, което е харесвал, заради това, че е дебел, е възможно да се обвързва с критични и нараняващи жени с надеждата, че те ще „поправят“ старата болка, като му кажат, че е привлекателен и дори могат да му се извинят за болката, която тази жена му е причинила.

Също така можем несъзнателно да проиграваме стари ситуации и преживявания, като си намерим партньор, на когото да причиним същото, което са причинявали на нас.

Това не е защото сме зли, а е защото се опитваме да преработим нещо, преживяно в миналото, което ни е наранило. Джордж Клайн нарича този процес „активно преобръщане на пасивната позиция“, т.е. ние несъзнателно сменяме позициите, така че да сме отговорните в ситуацията, вместо да сме само безпомощни участници в нея.

Например Ейприл винаги закъснява за всичко – за училище, за срещи, за партита, лекарски прегледи и др. Родителите й и тя винаги са се карали за нейната мудност, но никакви предприети мерки не дали резултат. Интересно, но когато срещнала Бърт, изглеждало, че е срещнала сродната си душа. Той също закъснявал винаги. Те се кикотели заедно, когато пристигали на кино в края на филма. Смеели се на раздразнението на семействата си, когато закъснявали за вечеря. Внезапно връзката им приключила и Ейприл срещнала Карл, който обожавала.

Имало само един проблем, който изглежда възпрепятствал това връзката да се придвижи към брак. Някъде по пътя, Ейприл била станала точна, но Карл никога не бил на време. „Защо той не може да се промени? Аз го направих.“ често се питала тя. Но каквато и да е била причината, Карл не успял да промени навика си, което водело до още повече конфликти. В тяхната връзка изглежда, че Карл се беше превърнал в Ейприл и тя се държеше с него така, както нейните родители се бяха отнасяли с нея. Като че ли ситуацията била без изход. Карл искал Ейприл да го приеме какъвто е, а тя искала той да започне да пристига навреме. Никой не бил решен да отстъпи.

Мислех си за това какво прави толкова трудно за един човек от двойка да се промени, ако това би направило всички толкова по-щастливи, когато един учител по йога направи коментар за нашите тела, който според мен се отнася чудесно към тази ситуация. След като каза, че една от основните цели на йогата е да ни научи да познаваме телата си и да правим това, което ще ни помага да се развиваме, след това каза: „ Не можете да правите неща с тялото си, за които то не е пригодено. Не можете да отидете в железарията за да си купите печено пиле. По същата тази логика, не можете да накарате коляното си да се извърти в посока, в която то не може или – освен ако не сте сова – да завъртите главата си на 360 градуса.“

Чудех се дали това не може да помогне на Ейприл и Карл, и другите двойки, които се борят да се променят един друг. Беше ли проблемът, че искат промени, които просто няма да се случат?

Или истинският проблем беше в това, че те не се приемаха и оценяваха такива каквито са, че винаги искаха нещо повече от другия, което просто не съществува.

Спомних се за една консултация с Линда, майка на много експресивна дъщеря тийнейджър. Тя се притесняваше, че почти автоматично поправя дъщеря си Бри. Бри от своя страна искаше обяснение от майка си защо е толкова критична към нея. Всъщност Линда обожаваше Бри и я намираше за великолепно дете. „Защо продължавам да я критикувам?“, искаше да знае Линда.

Съзнателно, Линда се опитваше да се увери, че Бри няма да страда от никоя от трудностите, които са разтревожили нейното юношество, но несъзнателно се опитваше да превърне Бри в друг човек – може би в човек, който никога не би страдал или човек, който няма недостатъци. Изненадващо, когато разбра това, за Линда стана по-лесно да намали критиката. „Осъзнах, че Бри е точно тази, която искам да бъде, така че нямам нужда да я критикувам.“ каза тя.

Всъщност не винаги е лесно да спрем да критикуваме партньора си. Обикновено си мислим, че ще бъдем по-щастливи, само ако се промени, но на несъзнавано ниво, ние можем да бъдем щастливи само ако знаем, че имаме силите да променим непроменимото. Следователно това е невъзможна задача.

Двойките трябва да осъзнаят факта, че са различни и че и двамата имат недостатъци, и ако искат да бъдат заедно, ще трябва да приемат някои поведения, които смятат за неприемливи.

Ако тези различия се окажат непреодолими, тогава е добре да оценят реалистично доколко биха могли да съществуват като двойка, за да не прекарат остатъка от живота си в битка за промяна на непроменимото. Ако единият от двамата е в железарията, другият не може да очаква, че ще получи печено пиле. От друга страна и двамата трябва да се огледат добре в магазина, преди да решат да излязат. Може би има много други неща, които биха харесали един в друг. Ако се освободите от желанието за невъзможното, може и да откриете, че има много други неща, които магазинът може да ви предложи.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/the-couch/201301/not-getting-what-you-want-your-relationship

 

 

Please follow and like us:
0

Отгледайте отлични, а не перфектни деца

Родителстване: Отгледайте отлични, а не перфектни деца

Перфектно ли е детето ви или просто отлично?

Перфекционизмът е еднa от най-деструктивните зарази сред американските деца днес. Перфекционизмът е нож с две остриета. Едното острие кара децата да бъдат перфектни. Тези деца оказват натиск върху себе си да бъдат праволинейни „алфи“, да бъдат топ атлети и да спасяват света през уикендите. Другата страна на острието е, че никога не съм срещал щастлив перфекционист. Те не могат да бъдат щастливи, защото никога не успяват да са перфектни.

Какво е перфекционизъм?

Перфекционизмът при децата включва установените нереалистични и завишени стандарти и очаквания към тях самите и ожесточеното преследване на цел, която никога няма да постигнат. Също така те вярват, че всичко по-малко от перфектността е неприемливо. Когато се провалят в това да се сблъскат с тези невъзможно високи стандарти, те се самообвиняват безмилостно. Децата-перфекционисти никога не се задоволяват с положените усилия, без значение колко добре в действителност се представят, и те се наказват за това, че не са перфектни. След като наскоро говорих с група гимназисти, момиче от аудиторията ми разказа как тя е имала 100 точки на скорошен тест, към който също така е било възможно да имаш още 10 допълнителни точки. Тя е постигнала 7 от тези 10, с общ сбор 107 от 110, като пропускът на тези екстра точки „я изяждал жива“ оттогава.

В сърцето на перфекциониста лежи заплаха: ако децата не са перфектни, родителите няма да ги обичат. Тази заплаха възниква, защото децата свързват това дали са перфектни с тяхното самочувствие; да бъдат перфектни определя това дали те ще виждат себе си като ценни хора, достойни за обич и уважение. Цената, която тези деца вярват, че ще платят, ако не са перфектни,  е огромна и нейното заплащане е наистина опустошаващо: депресия, тревожност, хранителни разстройства, зависимост към вещества и самоубийство.

перфектни

Между другото, не е необходимо децата да бъдат перфекционисти във всяка част от живота си, за да се считат за перфекционисти. Те трябва да бъдат перфектни в областите, за които ги е грижа, например перфекционисти в училище, които имат неподредени стаи, или перфекционисти-атлети, които не ги е грижа за училищните им задължения.

Перфекционизъм и популярна култура

Живеем в култура, която почита перфектността. Културата ни издига успеха до абсурдни висини, където да бъдеш добър вече не е достъчно добро. Децата сега трябва да се целят към Брашлянената лига или професионалистите. Те трябва да правят много пари и да имат перфектната къща и перфектната кола. Културата ни също така боготвори и физическата перфектност. Децата са бомбардирани от изображения на перфектни хора с перфектни тела, перфектни лица, перфектна коса и перфектни зъби, както е доказано от популярността на козметичната хирургия и риалити шоутата, такива като „Пълно преобразяване“.

Перфекционизъм и провал

Въпреки че изглежда, че децата-перфекционисти се насочват към това да успеят, тяхната единствена мотивация в живота в действителност е да избегнат неуспеха и провала, защото те свързват провала с чувството на безполезност и загуба на любов. Децата-перфекционисти гледат на провала като на лаком звяр, който ги дебне всеки момент и всеки ден. Ако тези деца спрат дори за момент да си починат, те ще бъдат застигнати от провала, а това е просто неприемливо.

Въпреки че перфекционистите често постигат някаква степен на успех заради непрекъснатия страх от провал, тези деца често не осъзнават напълно своите възможности и не постигат истински успех. Единственият начин да достигнат до истински успех е като рискуват да се провалят, а децата-перфекционисти често отказват да направят това. Въпреки че шансовете за успех нарастват, когато те рискуват, рискът от провал също така нараства. Така че децата-перфекционисти кръжат в „безопасната зона“, в която те остават на сигурно разстояние от провала (така те могат да продължат да се чувстват добре със себе си), но също така остават на фрустрираща дистанция от успеха.

перфектни

Перфекционизъм и емоции

Може и да си мислите, че децата-перфекционисти преживяват вълнение и главозамайване, когато постигнат най-високите си стандарти, но тези емоции са много далеч от нормалните за тях. Най-силната емоция, която детето-перфекционист най-често изпитва, е облекчението! Откъде идва това облекчение? Те са избегнали още един куршум на провала и могат да се чувстват добре за себе си… но не за дълго. Наскоро попитах група от студенти колко дълго си мислят, че продължава облекчението и едно момиче вдигна ръката си и заяви: „До следващия изпит!“

Каква емоция биха изпитали децата-перфекционисти, които неизбежно не успяват да постигнат високите си стандарти? Може би си мислите разочарование? Но разочарованието – нормална реакция, която всички деца трябва да изпитват, когато се провалят – е твърде приятна емоция за перфекционистите. Перфекционистите изпитват опустошение, защото възприемат провала като лична атака срещу тяхната стойност като хора.

Откъде идва перфекционизмът?

След почти всеки разговор с родител, който съм водил, родителят ми казва: „Кълна се, че моето дете се роди перфекционист.“ Все още няма научни доказателства за това, че перфекционизмът е вроден. Изследването показва, че децата научват перфекционизма от родителите си, най-често от родителя от същия пол, от който е детето. През думите, емоциите и действията на техните родители децата правят връзката, че да си обичан означава да си перфектен. Това не означава, че няма вродени влияния; някои генетични атрибути, такива като темперамент, могат да направят децата по-уязвими към перфекционизма.

Родителите предават перфекционизма си на техните деца по три начина. Някои родители-перфекционисти отглеждат децата си да бъдат перфекционисти чрез активно оценяване и награждаване на успеха и наказване на провала. Тези родители предлагат или отдръпват тяхната любов, базирайки се на това дали децата посрещат техните перфекционистки очаквания. Когато децата успяват, родителите им ги заливат с любов, внимание и подаръци. Но когато те се провалят, родителите им не само отдръпват любовта си, но и стават студени и дистанцирани, или изразяват силен гняв и обида към децата си. И в двата случая тези деца получават посланието, че ако искат любовта на родителите си, те трябва да бъдат перфектни. За щастие в 20-годишната ми практика съм се сблъсквал само с няколко случая на такива родители.

Има и неумишлен родителски модел. Пример за това как перфекционизмът се предава от тези родители включва наличието на определен модел, който те имат, на който трябва да отговарят те самите, домът им, усилията, които полагат в кариерата, постиженията им в спорта и игрите, както и начинът, по който те отговарят, когато нещата не се случват според стандартите им. Тези родители несъзнателно съобщават на децата си, че нищо по-малко от перфекционизъм няма да бъде толерирано в семейството.

Последният тип родители, които изповядват перфекционизма, не са перфекционисти изцяло; в действителност те са обратното на това да бъдат перфекционисти. Но те ще направят всичко възможно, за да са сигурни, че децата им ще бъдат перфекционисти. Тези родители проектират собствените си пропуски върху техните деца и се опитват да ги поправят като дават любов на децата си тогава, когато те не ги повтарят и отдръпват любовта си, когато ги повтарят. За съжаление, вместо да създадат перфектните деца и да освободят себе си от собствените си несъвършенства, те ги предават  на децата си.

перфектни

Отлично: антидотът на перфектността

Премахнете думата перфектност от речника си. Тя не обслужва никаква друга цел с изключение на тази да прави детето ви нещастно. Заменете перфектността с отлично. Аз определям „отлично“ като това да се справяш добре през повече от времето (използвам по-малко граматика тенденциозно, защото повечето деца говорят така – и аз също не съм перфектен). Отлично взима всички добри страни на перфектността (например постижение, високи стандарти, разочарование при провал) и оставя навън нездравословните части (например свързването на постиженията със себеоценката, нереалистичните очаквания, страха от провал). Отличното също така поставя летвата високо, но никога не свързва провала с любовта, която давате на децата си (или любовта, която те самите си дават). Отлично всъщност окуражава децата ви да се провалят – не постоянно в едно и също нещо и без полагане на усилия, разбира се, а защото разбират, че успехът без провал е невъзможен и няма как да се учим. Без страх от провал децата ви могат да обърнат поглед към успеха и да го преследват с отдаденост и любов, знаейки, че ще ги обичате независимо от всичко.

Не трябва да бъдете перфектен родител

Има дори книга озаглавена „Перфектното родителстване“. Какъв непосилен стандарт, с който да се живее! Но ето няколко новини: не е необходимо да бъдете перфектен родител, само отличен (мога да чуя колективна родителска въздишка на облекчение из цяла Америка). Да бъдеш отличен родител означава да бъдеш добър с децата си в по-голяма част от времето. Всъщност можеш да грешиш с децата си. Понякога може да загубиш спокойствието си и да действаш като на футболно поле, сцена или като на игра на шах. Така че позволете си да не сте перфектен родител. Убедете се, че вие и децата ви правите добро през по-голяма част от времето и ще бъдете много по-малко стресирани, а те ще се превърнат в отлични хора.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/the-power-prime/200911/parenting-raise-excellent-not-perfect-children

Please follow and like us:
0

Страхът от истинска интимност

Тънка талия, момичешко тяло, блестящ ум, но усмивката на Мария беше тъжна.

„Той наистина е чудесен. Брет е мил, съвършен и се грижи и уважава мен и трите ми деца. Не мога да разбера себе си. Защо след като нещата между нас станаха сериозни, аз започнах да искам да се виждам и с други? Смяташ ли, че съм вятърничава, повърхностна или просто съм незряла?“

Тъй като познавах Мария добре, можех да кажа, че тя не е нито едно от трите. Тя е чувствителна, високо образована, компетентна, но подценяваща се млада жена. Когато изследвахме нейния опит с интимността, открихме една много неплодородна почва. Родителите ѝ дълги години са живели заедно, но не са общували. Разведената ѝ майка, която живее на прага на мизерията, не одобрява живота ѝ. Освен това, всичките ѝ досегашни опити за интимност са се оказали пълен провал.

Кайл беше с 25 години по-голям от Мария, ригиден и определено не секси. Джонатан от друга страна беше на подходящата възраст, емоционално ангажиран с Мария и определено беше секси. След това беше Стив, наскоро разведен мъж, който все още беше влюбен в жена си. Нито един от тези мъже не беше нито физически, нито емоционално, нито дори сексуално „достъпен“. Не и докато не се появи Брет.

Успешен, млад финансов факир, прагматичната натура на Брет идеално допълваше артистичната Мария. Насърчавайки я да работи върху скулптурите си, той създаде студио за нея и ѝ помогна да организира своя изложба. Добродушен, свободен мъж, който обожава децата на Мария – те от своя страна също го обикнаха. Поради всички тези причини и много други, Брет и Мария се влюбиха силно… докато Брет не заговори за брак.

Съмненията относно собствената ѝ стойност и съмненията за Брет, започнаха да се засилват. Мария изведнъж реши, че Брет е сладък и семейството му е прекрасно, но той не е секси. „Той не е чувствена личност, а това е толкова важно за мен.“

Дали наистина Брет не беше секси? И дори да беше така, защо Мария стигна до това заключение сега, след толкова време с него? Дали тя не си слагаше някакви спирачки?

Най-просто казано, Мария се страхуваше от интимност.

Страхът от интимност не е необичаен. Мария е един от многото хора, които желаят интимност, но дълбоко в себе си се страхуват. Защо е така? Хората, които се страхуват от интимност са много разнообразни в своят произход, темперамент, култура и всеки има своите собствени влияния. Мария е един от тези хора, които несъзнателно я саботират.

Семейната история на Мария ни казва, че нейните родители не са ѝ били добри модели за подражание в сферата на интимността. Баща ѝ е имал извънбрачни връзки, а майка ѝ е страдала от множество психосоматични заболявания. Баща ѝ, зает със собствения си свят, се е отнасял с нея с пренебрежение, а майка ѝ от своя страна е компенсирала това като е била свръхобгрижваща и контролираща. Тяхната прекалено близка връзка вместо да подкрепи израстването на Мария, всъщност я е задушила. Радостта, безпокойството или тъгата на Мария са били затъмнени от собствените интензивни емоции на майка ѝ.

Независимо от това, че Мария е била в състояние да взема добри решения относно образованието и избора си на кариера, майка ѝ се е намесвала във всичките ѝ избори за живота. Нямало е никаква граница между майка и дете. Тогава Мария е решила, че интимността означава да се загубиш в другия човек. Тогава какво се случва с едно момиче, което иска интимност, но едновременно с това се страхува от нея? Търси мъже, които не са истински „достъпни“ за нея. Когато се случи така, че срещне мъж, който ѝ откликва, тя се отдръпва много бързо. Всъщност това е, което Мария се кани да направи с Брет.

В терапията Мария започна да изразява желанията и нуждите си, само за да разбере, че ме интересуваше, но за разлика от майка ѝ не реагирах „свръх“. Това разбира се беше нов тип взаимоотношения, които бяха непознати за Мария и тя се затрудняваше. Имаше моменти, в които ми казваше, че съм подла и я изоставям, както е превел баща ѝ. Във фрустрацията си и отчаяна от това, че ѝ поставям граници, тя заплашваше, че ще напусне терапията. Хореографията на интимността беше в опасност.

С течение на времето обаче Мария започна да разпознава призраците на майка си и баща си, които хвърлят сенките си върху нашите интеракции. Бавно, тя започна да се отпуска и да става по-самоуверена в решенията си и да се наслаждава на отделянето. Тя откри, че ангажираността не е свързана с разтваряне в другия, нито пък интимността е свързана с нахлуване в личното пространство на партньора. Що се отнася до връзката ѝ с Брет, Мария все още е в процес на работа върху нея.

Мария е като много други хора, които се страхуват от това, за което копнеят – истинска, интимна любов.

Едни се страхуват да изгубят себе си в партньора си, а други – да не изгубят него. Тези страхове могат да ни попречат да създадем сериозна връзка или пък да провалят дългогодишна такава.

Противно на общите схващания, това, че една връзка е дългогодишна, не винаги означава, че тя е добра. Всъщност дългосрочна връзка с любов, грижа, страст, спонтанност, секс и вълнение, както и истинска интимност – това е, което всеки един иска. Една голяма част от дългосрочните връзки обаче изключват една страна от уравнението – романтиката и страстния, горещ секс или грижата, сигурността и комфорта.

В случай, че мислите, че романтиката и страстният секс неминуемо изчезват с времето, помислете отново. Те не изчезват непременно, просто голяма част от двойките разделят несъзнателно „соса“ – вълнението, страстта и секса, от „стека“ – комфорта и сигурността. Защо го правят? Защото така се чувстват по-сигурни. При по-малко интимност в отношенията, страхът от това да се изгубиш в другия намалява, както и страхът да загубиш партньора си.

Най-просто казано, страхът убива любовта. Да, любовта е риск. Но ще рискуваш ли да бъдеш наранен или ще рискуваш да не удовлетвориш една от основните си човешки потребности – тази от любов?

Така че защо не дадеш шанс на любовта?

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/love-doc/200911/fear-real-intimacy

 

 

Please follow and like us:
0

Самоубийство при децата – какво трябва да знаят родителите

Нови изследвания разкриват, че самоубийството при децата е предизвикано не само от тъгата

Смъртта на дете е винаги разбиваща сърцето и нещо ужасно, ужасно грешно. Когато дете умре в резултат на самоубийство, това води до изцяло различно ниво на скръб, болка и мрачно объркване на тези, които са се грижили за детето.

За щастие, самоубийството при деца е много рядко явление. Според Центъра за контрол и превенция на заболяванията (САЩ), по-малко от 2 на всеки милион деца на възраст между 5 и 11 г. умират в резултат на самоубийство. Броят сред юношите (на възраст между 12-17 години) е около 52 на милион. Средно около 33 деца под 12 г. се самоубиват всяка година в САЩ.

Разбирането на децата за самоубийството и смъртта

Знаят ли въобще децата какво е самоубийство?

Да, те знаят на изнендващо ранна възраст. Brian Mishara интервюира 65 деца от основното училище (между 1-5 клас, възраст 6-12 години), за да види какво разбират те за смъртта и самоубийството. Само едно от децата от първи клас (по-голямо от средната възраст за неговия клас) е наясно с думата „самоубийство“, но почти всички знаели какво означава „да убиеш себе си“.

В трети клас всички с изключение на едно дете разбират думата „самоубийство“ – те разговарят за това с връстниците си или гледат телевизия, или слушат как възрастните говорят за това. Всички деца, които знаят какво е значението на „да убиеш себе си“ или самоубийство, са били способни да опишат един или повече начини как да го направят.

Интервютата на Brian Mishara показват, че разбирането на децата за смъртта и самоубийството нараства с годините. Повечето първокласници поне знаят, че мъртвите хора не могат да се върнат към живота и всички второкласници разбират, че един ден всеки човек ще умре. От друга страна много от децата в проучването на Mishara са били с доста мрачно (но и неясно) разбиране за детайлите около смъртта. Например двама от трима първокласници и един от пет от петокласниците вярват, че мъртвите хора могат да чуват и виждат.

самоубийство

Нови изследвания показват сходства в самоубийствата при децата и юношите

Ново изследване на Arielle Sheftall и нейни колеги от Института за проувания в Националната детска болница преглеждат националната информация за децата (на възраст между 5 и 11 г.) и младите юноши (на възраст между 12 и 14 г.), които умират поради самоубийство между 2003 и 2012 г. Те откриват важни сходства и различия, сравнявайки тези две групи. Нека първо да разгледаме сходствата.

И в двете групи има значително повече момчета, отколкото момичета: 85% от децата и 70% от младите юноши, които са починали вследствие на самоубийство, са момчета. Най-честият метод за самоубийство е бил обесването/задушаването (81% от децата и 64% от младите юноши). Следващият най-чест метод включва подпалването (14% от децата, 30% от младите юноши).

И в двете групи, почти всички от смъртните случаи възникват вкъщи (98% от децата; 88% от младите юноши) и между часовете между обед и полунощ (81% при децата; 77% при младите юноши.)

И при двете групи проблемите във взаимоотношенията са свързани със самоубийството: 60% от децата, които умират чрез самоубийство, и 46% от младите юноши имат проблеми с приятели или членове на семейството. Училищните проблеми и скорошни кризи са другите чести причини (всяка присъства между 30 и 40% в случаите на двете групи – децата и юношите).

И разликите…

Sheftall и колегите ѝ откриват също някои поразителни различия, свързани с расата и психичните заболявания, между децата в двете възрастови групи, които умират в резултат на самоубийство.

самоубийство

Като цяло повече бели деца, отколкото чернокожи, умират от самоубийство, като при чернокожите деца има диспропорционалност в размера на самоубийствените случаи: 37% от децата, които умират в резултат на самоубийство, са чернокожи, спрямо 12% от младите юноши.

В друго проучване на Института за проучвания в Националната детска болница учените откриват, че процентът сред младите чернокожи деца е нараснал, докато процентът сред белите деца намалява. Не знаем защо.

Около 1/3 в двете групи – деца и юноши, които умират в резултат на самоубийство – са имали психиатрични здравословни проблеми, но и при двете възрастови групи се отличава определено психиатрично разстройство. За малките деца, които умират поради самоубийство и имат психиатрични здравословни проблеми, синдромът на дефицит на вниманието е почти два пъти по-често срещан, отколкото депресията/дистимията, но сред по-големите деца депресията е по-честа – около два пъти по-често срещана отколкото синдром на дефицит на вниманието.

Наистина ли искат да умрат?

Ужасяващото е, че Sheftall открива, че само около 1/3 от децата или по-младите юноши, които умират в резултат на самоубийство, казват на някого за намеренията си. Може би те не вярват, че могат да кажат на някого. Може би те не искат някой да знае. Или може би това е бил импулсивен акт и те не са имали време да кажат на когото и да било.

Abby Ridge Anderson от Католическия университет в Америка и колегите ѝ отбелязват техните клинични впечатления, че децата, които са свърхангажирани със самоубийствени мисли, „не желаят толкова да прекратят физическото си съществуване, колкото жадуват да придобият усещане за контрол, емпатия, приемане, разпознаване, зачитане от околните, както и адекватни реакции от значимите възрастни в живота им“. С други думи, те отчаяно искат ситуацията им да се подобри, но не могат да открият по-ефективни начини за справяне с проблемите си или за намаляване на дистреса си, така че самоубийството се явява като привлекателна опция.

Ridge Anderson смята, че има два подтипа на самоубийците-деца: единият подтип, който се чувства депресиран, безнадежден, безполезен и неспособен да се наслаждава; другият е по-агресивен, раздразнителен, разрушителен, търсещ внимание и импулсивен. Последният изглежда по-често срещан сред по-малките деца, отколкото при младите юноши.

Мъглявото разбиране на смъртта, проблемите с взаимоотношенията, наличието на разстройство на вниманието и желанието за контрол… заедно рисуват картина, която предполага (поне в част от случаите), че децата преживяват взаимоотношенията си с околните като стресиращи, чувстват се изключително уплашени и объркани. Те обаче не знаят как да се справят с емоциите си и тогава импулсивно действат като нараняват себе си, може би без наистина да очакват да умрат.

Какво могат да направят родителите, за да предотвратят самоубийството при децата

Важно е да се отбележи, че мнозинството от децата, които мислят за самоубийство, в крайна сметка не се самонараняват. Също така, мнозинството от децата, които имат синдром на  дефицит на вниманието или депресия, нямат суицидни мисли.

От друга страна, ако децата споменават, че искат да умрат или да се наранят, е важно това да се вземе под сериозно внимание и да се отговори по обмислен начин. Дете, което е прекалено ангажирано с мисли за самоубийство и умиране, страда и се нуждае от незабавна помощ.

Имайки предвид, че повечето деца са чували за самоубийство между 8- и 9-годишна възраст, си заслужава да се обсъди темата с всички деца, за да се разбере какво те чуват, четат или гледат по телевизията за самоубийството. Това може да  даде възможността да коригирате неразбирането или грешките и да обясните, че самоубийството е необратимо решение на временни проблеми и никога не е добър отговор. Подчертайте колко ценно е детето ви за вас и че винаги сте готови да му помогнете, независимо какъв проблем има.

самоубийство

Прекарвайте приятно време заедно и опознайте приятелите на детето си и какво се случва в училище и в съседство. Ако забележите промени в личността на детето си или в неговото поведение, такива като отдръпване от приятели или загуба на интереси в предишни дейности, които са носили удоволствие или наслада, ако детето ви изглежда много стресирано или изглежда нещастно последните седмици или месеци, и особено ако детето проявява склонност да бъде импулсивно, задавайте въпроси и се опитайте да разберете какво става и какво детето ви мисли и чувства.

За повечето възрастни е много трудно да разпитват детето за самоубийството, защото се ужасяваме от идеята, че детето може да мисли за такива ужасни неща. Но задаването на въпроси може да спаси детския живот.

Експертите по самоубийствата единодушно подчертават важността от задаването на въпроси около суицидните мисли или действия като важна стъпка към превенцията. Това не „поставя“ идеята в главата на децата, но може да им даде важната възможност да се отворят да потърсят помощ. Например бихте могли да попитате : „Стават ли някога нещата толкова зле, че да ти мине през ум да се нараниш?“ или „Искало ли ти се е някога да си мъртъв/да умреш?“ и дори „Понякога когато децата се чувстват много разстроени, те си мислят да се самоубият/да убият себе си. Това случвало ли ти се е някога?“

Ако отговорите на детето ви предизвикват притеснение или ако просто имате усещането, че нещата не вървят добре, потърсете помощ.

Ако сте загубили деца в резултат на самоубийство

Ако сте загубили дете в резултат на самоубийство, никакви думи не биха могли да направят нещата по-лесни, но знайте, че не сте сами. Потърсете подкрепа от приятели, семейство, общността или специалист. Самоубийството никога не е по нечия вина. Дори ако детето ви липсва и скърбите по неговото загубено бъдеще, опитайте се да намерите някакъв комфорт, като отдадете почит на спомените си за него.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/growing-friendships/201609/suicide-in-children-what-every-parent-must-know

 

Please follow and like us:
0

Страх от интимност при мъжете: причини, проблеми във връзката, съвети

Мъжете се страхуват от връзките поради няколко основни причини.

Нека не генерализираме: Не всички мъже се страхуват от връзки, но много мъже се ужасяват от тях. Преди да навлезем в причините защо се страхуват, нека първо разгледаме въпроса дали мъжете се страхуват от връзки повече, отколкото жените.

Изглежда, че продължава дебатът около това дали мъжете и жените са напълно еднакви или напълно различни и това в голяма степен се дължи на факта, че имаме изключително малко начини за доказване на много неща в рамките на психологическото поле. Кой знае, може би някой ден ще научим толкова много за мозъка и неговото функциониране, че ще можем да отговорим конкретно на този въпрос. Странното е обаче, че този ден може никога да не дойде: може би социалните влияния, оформящи мъжете и жените, са онази значима и съществена част, която ги прави такива, каквито са, а не биологичната част.

Страхуват ли се мъжете повече от връзките, отколкото жените? Истината е, че е трудно да се каже. Измерването на страха от интимност сред мъжете и жените в този смисъл е рисковано проучване, но авторите на едно изследване (Thelen et al., 2000) се опитват да измерят различията при двата пола и откриват, че, действително, при мъжете се отчитат по-високи нива по скалата „Страх от интимност“. За жените, които знаят, че мъжете се ужасяват от връзки, това изследване не е никак изненадващо.

15-те години, през които работя като терапевт, са ми показали, че повечето мъже по-често се страхуват от това да свалят защитите си и да бъдат уязвими като жените, така че има смисъл в това да изпитват по-голям страх от връзките, отколкото жените. За да се даде някакъв контекст, медиите винаги съобщават за различните начини, по които момчетата и момичетата се социализират; много от нас са виждали сред социалните ни кръгове такива модели на родителстване, ограничаващи поведението на децата до общоприетото за техния пол. Като имаме предвид, че момичетата и момчетата, поне исторически, се социализират от възрастните по различен начин, е логично, че момичетата, които са поощрявани да участват в кооперативни игри, се превръщат в жени, които са по-добри в овладяването на емоциите и връзките. За сравнение момчетата, които са поощрявани да участват в подчертано състезателни и физически игри, е логично да израснат като мъже, които се чувстват по-малко комфортно с уязвимостта и емоционалната близост във връзките.

Но има и една важна част: не всички мъже се ужасяват от връзки! Когато говорим за подгрупите мъже, кои са тези, които се страхуват, какво ги прави различни? С други думи, защо се страхуват толкова от връзки?

опиоиди

Tравма от предишни връзки

Мъжът може да не е способен да функционира добре във връзка, ако има сериозни проблеми, идващи от травмата от предишни отношения. Травмата от отношенията може да е възникнала, когато мъжът е бил дете или възрастен.

Мъж, който като дете е имал отсъстващ родител, загубил е родител или е имал родител, който го е насилвал или е злоупотребявал с него по какъвто и да е начин, ще има ужасни трудности в намирането и поддържането на здрава връзка. Събуждането на травмата може да направи романтичните взаимоотношения почти непоносими и невъзможни, ако мъжът не я преодолее и не отработи всички свързани с нея мисли и чувства.

В допълнение, мъже, които се страхуват от връзки, може да са имали предишна връзка като възрастни, която е била травматична. Ако са имали предишен партньор, който е упражнявал насилие над тях по някакъв начин, мамил ги е, изоставил ги е или пък е починал – всичко това впоследствие може да кара тези мъже да избягват емоционалната интимност и връзките изцяло. Въпреки че някои или може би всички от тези мъже още имат желание за близост, емоционалната болка от предишната травма е твърде голяма за тях, за да могат да поемат риска и да започнат нова връзка.

Обсесивно – компулсивно разстройство (ОКР), параноидни нагласи или депресивни характеристики

Някои мъже се страхуват от връзки, тъй като цялостният им подход към разрешаване на различни житейски ситуации прави връзките изключително заредени с тревожност и напрежение. Мъжете, които имат ОКР или ОКР характеристики, често се страхуват от връзки поради несигурността и липсата на контрол, които идват с връзката. Хората с ОКР имат много силна нужда от структура и нуждата да чувстват, че тяхната среда е изключително контролирана и предвидима. Мисълта да трябва да се справят с объркани емоции и да трябва да споделят емоционалните си преживявания, както и физическото пространство, често е твърде тежка за понасяне.

Мъжете, които имат параноидни личностови характеристики също често се страхуват от връзки. Параноичните мъже са хипер бдителни относно средата си и проверяват всеки, който навлезе в пространството им. Те са изключително нащрек за йерархията на властта и имат придружаващ страх, че някой ще ги хване в капан и може да се възползва от тях. Поради тези причини, разчитането на и зависенето от друг човек са невероятно далечни идеи за параноичния човек.

Страдащите от депресия или имащите депресивни симптоми не знаят какво да правят и как да се справят със статуса на обвързани. Необвързаните депресивни мъже страдат от ниска мотивация и често самите те се чувстват зле. Идеята за връзка им звучи изключително сложна и в допълнение звучи като твърде много работа, с която трябва да се справи някой, който трудно се справя с напиращите депресивни чувства. Дръжте в ума си, че много мъже не говорят открито за депресивните си преживявания, така че може дори да не знаете реалната причина за това въпросният мъж да се страхува от връзки – просто знаете, че нещо не е наред.

Тайни зависимости

Ако не сте терапевт (или не следите което и да е от екстремните и ексцентрични документални и риалити предавания), със сигурност ще бъдете повече от изненадан да научите колко много зависими хора има. Някои зависимости са по-забележими и очевидни, докато други е по-лесно да се скрият. Едно от нещата, които придружава процеса на зависимост, е екстремното пазене: зависимият става свръх бдителен около това кого допуска близо до себе си и избягват всеки, който би могъл да им държи сметка или би поискал половинката му да се „отчита“. Помислете за това: наличието на партньор ще причини на зависимия – някой, който е в отричане на проблема – изключителна тревожност, а при такава ситуация зависимият ще намери начин да избяга.

Сега, когато вече знаете някои от причините, поради които мъжете се страхуват от връзките, помислете за парадокса, че много от мъжете, които имат таен страх от връзки, често са във връзки! Във връзките подобен мъж често има сериозни трудности в справянето с близостта с партньора си за значително дълго време: той или почти никога не се отдава напълно, като поддържа дистанцията или изневерява, злоупотребява с партньора си или използва секса и проявите на близост като инструменти за наказание – най-вече като нещо, което може да бъде отнето. Други мъже, които се страхуват от връзките, никога дори не опитват да се задомят: те са ергени на 40, никога не са се женили; очарователният чичо, който никога не води една и съща жена на събиранията повече от веднъж; или мъжът, който казва че иска сериозна връзка, но се разсейва с жени, които са напълно неподходящи за такава, така че връзката никога няма реален шанс да продължи и да се развие.

Ако имате отношения с мъж, за когото вярвате, че се страхува от близостта, говорете с него за това. Кажете му какво мислите и какво виждате и го направете по ежедневен, неосъдителен начин. Ако наистина искате романтичните взаимоотношения с него да се получат добре, предложете му да ходите на терапия за двойки – и вие, и той! – облечете тези проблеми в думи. Има надежда за мъжете, които се страхуват от връзки, но те трябва да са сериозни и дисциплинирани в опитите да се променят и да бъдат честни със себе си относно това колко дисфункционален е романтичния им живот в резултат на страховете им от връзки.

Източник:  https://www.psychologytoday.com/intl/blog/insight-is-2020/201304/fear-intimacy-in-men-cause-relationship-problems-tips

Please follow and like us:
0

Как да разговаряте с децата си за зависимостта на братята/сестрите им?

Да разговаряте с вашите деца за зависимостта на братята/сестрите им може да бъде предизвикателство

Зависимостта е болест, която засяга и влияе върху цялото семейство. Зависимият се превръща в център на вселената на семейството и то започва да се върти около него. А той не е единственият член на това семейство. Зависимите имат братя и сестри. Понякога те биват „забравени“ на фона на общата семейна драма. Понякога родителите не знаят как да говорят с тях, особено ако са по-малки. В следващите редове можете да прочетете няколко препоръки по този въпрос.

Злоупотребата с вещества вътре в семейството може да бъде унищожителен проблем. Зависимостта може да разкъсва тъканта дори на най-силните семейства 24 часа на ден, 7 дни в седмицата. Тя може да се процежда години наред и поведението, което я придружава, може да бъде игнорирано заради педантични изисквания, натиск от страна на връстниците или дори заради периода на юношеството, през който преминават толкова много подрастващи. Но когато тяхното поведение започне да излиза извън контрол и започнат да се проявяват безотговорни действия, тогава родителите трябва да се изправят пред суровата реалност, че детето им може да е поело разрушителен и вероятно еднопосочен път към зависимостта.

Как отговорните родители комуникират с другите си, здрави деца за заболяването, което е засегнало братята или сестрите им? Объркването, съмнението и несигурността изобилстват при детето или децата, които не разбират защо брат им или сестра им спят по цял ден, държат се като луди, звучат и изглеждат като различни хора и не участват повече в семейството.

Въпреки че не съм детски психолог, вярвам, че е справедливо и достойно за уважение да бъдеш честен и открит към детето/децата си за проблемите със злоупотребата на техните роднини. Не забравяйте, че децата са много интуитивни и ако видят родителите си да си говорят тихо или са свидетели на емоционална или физическа промяна, те ще разберат, че нещо не е наред.

Ето няколко опции, които родителите могат да обмислят:

  1. Изберете спокойно, удобно време да говорите с децата си. Може би пикник в парка или хапване в любимия им ресторант ще бъдат добра обстановка. Ако е възможно, нека участват и двамата родители.
  2. Ако другите деца нямат толкова близка връзка едно с друго или ако имат голяма възрастова разлика, може да бъде по-подходящо да говорите с тях поотделно.
  3. Ако говорите с тях индивидуално, се уверете, че не водите разговора сякаш споделяте тайна или че това е тайна дискусия. С всички трябва да споделите една и съща информация.
  4. Опитайте се да не превръщате разговора в нещо голямо. Въпреки че това е така, не се дръжте притеснено и не кършете ръце, тъй като децата ви също ще се изнервят.
  5. Попитайте децата си какви са наблюденията им за брат им или сестра им и дали те са объркани, уплашени или разстроени заради нещо, което виждат или чуват.
  6. Позволете им да участват в разговора с техните въпроси, притеснения и дори с план, който мислят, че може да помогне на брат им или сестра им.
  7. Изяснете им, че не искате от тях да клюкарстват или издават информация за брат си или сестра си и че ако искат да ги разследват, това не е любящ и помагащ начин.
  8. Ако детето или децата ви първи дойдат при вас, признайте техния интерес да научат повече за това какво става с брат им или сестра им, но отсрочете за кратко, за да можете да си направите план, а не да бъдете хванати в ъгъла за незабавен отговор или с неадекватна реакция.
  9. Ако в семейството има бурни караници, помогнете на децата си да разберат (колкото често е необходимо), че те нямат нищо общо с тях, че съжалявате, че са станали свидетели на тези избухвания и че независимо от това, всеки в семейството е обичан.
  10. Ако децата знаят, че има нещо нередно с брат им или сестра им, кажете им, че тя или той са болни в момента и че мама и татко правят всичко, което могат, за да им помогнат да оздравеят, но това може да не стане бързо.
  11. Ако детето/децата са тийнейджъри, може да посещават индивидуални консултации с психолог с единия или двамата родители.
  12. Направете възможното да държите семейството си обединено. Разделянето на децата или използването на едното, за да се умилква на зависимите си брат/сестра, може да бъде заплаха за съвместните усилия за намирането на път за възстановяване на техния обичан човек.

зависимостта

Независимо дали детето ви е в началното училище или в университета, разговорът за зависимостта на брат им/сестра им е труден (дръжте в ума си, че информацията, която обсъждате, трябва да е съобразена с възрастта на детето и историята на комуникацията ви). Обаче отговорният родител разбира важността на една честна, открита обмяна на идеи с всички членове на семейството и на споделянето на общо виждане за това как изглежда пътят към лечението. Разговаряйте един с друг периодично. Всеки ще оцени факта, че е част от общите усилия да се помогне, а това може да развие специални отношения в семейството.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/heartache-hope/201310/how-talk-your-children-about-their-siblings-addiction-0

 

Please follow and like us:
0

Когато става въпрос за зависимостта на детето ви, оставете миналото в миналото

Когато наш близък страда от зависимост, е трудно да намерим правилния подход, за да достигнем до него или нея. Публикуваме статия на Рон Гроувър, родител и активист, в която той споделя какво е осъзнал по този въпрос.

Как да помогнем на човек, когото обичаме, който се бори със зависимост? Борих се храбро с този въпрос с години, докато живеех със сина ми в активна фаза на употреба. В тези дни моят отговор обикновено се свеждаше до измамно простото „Аз трябва да го поправя.“

След много години започнах да използвам моя изпробван метод за решаване на проблеми. Завръщане към основните неща.

Аз съм обикновен човек без нито един час формално образование след гимназията и обикновено използвам миналия си опит и аналогии от живота си, за да се уча. Това, което приложих, беше нещо, което направи по-лесно разбирането на това къде съм аз по отношение на „поправянето“ на сина ми.

Преди много години работех в местния професионален съюз. През по-голямата част от времето, ако не разбивах бетон, държах машина, с която го изливах обратно. Това преживяване стана метафора за живота.

Животът е като алея. Докато вървя по нея, гледам назад. Зад мен бетон, който е изсъхнал и се е втвърдил. Няма какво да направя, за да променя този бетон сега.

Около краката ми бетонът е мокър, но бързо се втвърдява. Ако не се движа напред, ще се окажа в капан в този засъхващ бетон.

Пред мен бетонът е мокър и пластичен. Мога да го оформям както пожелая.

Мога да погледна назад, да видя втвърдения бетон и да се уча от пътя, който съм извървял, но не мога да го променя. Пред мен има бетон, от който мога да създам път. Мога да добавям завои или възвишения. Мога да го направя колкото гладък или неравен, колкото пожелая. Имам силата да оформя моята алея. Понякога мога да ходя, да не правя нищо и да оставям бетона неравен, понякога съм на колене и работя с грижа и нежност. Моята алея представлява мой дизайн и творение.

Неприятно ми е да си спомням дискусиите (тоест шумните спорове), когато моят син се бореше със зависимост, които започвах с обвинителното „Ти направи това, ти направи онова.“ По това време това беше важно. „Ти направи това“ беше начин за следене на резултата и за промяна на алеята зад мен.

След години учене и размишление осъзнах, че нито една ефективна дискусия не започва с думите „Ти направи …“.

Ние всички го казваме и на повечето от нас е било казвано същото нещо. Но е факт, че отбраняването не е добър начин за започване на диалог.

Ако не работим първо върху себе си, не можем ефективно да работим с когото и да е. Трудно е, когато сме погълнати от емоции, но когато осъзнаем и приемем, че алеята зад нас не може да бъде променена, можем по-лесно да започнем да работим по нещата, които наистина имат значение.

Източник: https://drugfree.org/parent-blog/when-it-comes-to-your-childs-addiction-leave-the-past-in-the-past/?utm_source=email&utm_medium=PARENT&utm_campaign=leave-past-in-past 

Please follow and like us:
0

4 неща, които да направите преди връщане на ваш близък от лечение на зависимост

Идва денят, в който семейството ви ще посрещне вашите син или дъщеря след приключване на лечение на зависимост в затворена терапевтична общност. Може би изпитвате умерен оптимизъм или се тревожите как ще мине тази среща. Също така може би не се чувствате готови, като си спомняте чувствата си от периода, в който детето ви все още е било в употреба. Тези чувства са напълно нормални и можете да ги изпитвате и едновременно.

Вие и вашето дете ще навлезете в нов етап на дългия процес на възстановяване. Все още ще са нужни усилия от страна на семейството и е най-добре да поговорите какво ще означава това за всички и да планирате. Въпреки че не можете да контролирате какво ще стане (вашите син или дъщеря е отговорен/отговорна за своето възстановяване), можете да сте проактивни и да се подготвите по-добре да бъдете подкрепящи.

  1. Време е да направите цялостно почистване, за да премахнете изкушенията.

  • Премахнете всички вещества и инструменти за употреба на наркотици от дома си.
  • Приберете всичкия алкохол или го махнете от дома си.
  • Заключете шкафа с лекарствата и изхвърлете стари или неизползвани рецепти за медикаменти.
  • Претърсете стаята на детето си за наркотици, алкохол и инструменти за употреба.
  1. Сложете приоритет на плана за възстановяване.

Първата стъпка е да разберете какви следващи стъпки препоръчва терапевтичната програма и да изясните нещата, които са ви неясни или ви притесняват. Може би вашето семейство е участвало в съставянето на плана за възстановяване след етапа на лечение в затворената общност.

Този план може да включва:

  • фамилно консултиране;
  • амбулаторна (нерезидентна) програма;
  • групи за взаимопомощ;
  • консултации с психиатър;
  • продължаващо медикаментозно лечение.

Неща, които да имате предвид:

  • Синът или дъщеря ви ще се нуждае ли от транспорт до и на връщане от амбулаторната програма, групите за взаимопомощ или фамилните срещи? Тъй като това е много важно за възстановяването, можете предварително да се договорите с работодателя си да излизате от работа или да ангажирате някой друг, който да помогне с това.
  • Може да се наложи да планирате отсъствия от работа, за да присъствате на фамилните срещи. Вашето участие има значение за възстановяването на дъщеря/сина ви.
  • Той или тя може да се нуждае от помощ в намирането на нови приятели и дейности, като се има предвид, че старите приятели вероятно все още употребяват вещества.

Въпреки че вашите син или дъщеря получават лечение, останалите членове на семейството също могат да имат полза от консултации или групи за взаимопомощ. Това може да е труден преход за семейството и е важно всеки да получава подкрепа.

  1. Създайте договор и план за възстановяване

Важно е да установите граници и правила с детето си. За някои семейства е от полза да направят „договор“, който включва позитивно подкрепление или награди за добро поведение или последствия, когато прекрачват границите или нарушават правилата.

Освен договор, е добре да създадете и план за възстановяване. В него вие и вашите син/дъщеря записвате какво сте съгласни да правите, за да се поддържат и продължават ремисията и развитието на личността.

Планирайте да отделите време скоро след завръщането на синя/дъщеря ви и да създадете плана като семейство. Ето няколко въпроса, които да зададете на детето си в създаването на плана:

  • С какво мога да съм полезен?
  • Какво ще е стресиращо или няма да ти помага?
  • Можем ли да се съгласим какво ще бъде обсъждано и какво – не?
  • Можем ли да поговорим за това как ще комуникираме един с друг в лесни и в трудни ситуации?
  • Предпочиташ ли да запазим лечението и възстановяването ти в тайна от хора извън нашето семейство?
  • Ако имаш желание да говориш за това, с кого и колко информация би споделил/а?

Има ли предстоящи сватби, празненства или други събирания, където ще има алкохол и които биха били рискови за сина/дъщеря ви? Решете дали да приемете или откажете поканата и имайте план как да защитите възстановяването му/ѝ на първо място. Сещате ли се за забавни дейности, които да правите заедно? Все пак детето ви може да има нужда да не се среща с приятелите си отпреди да постъпи за лечение.

  1. Действайте стъпка по стъпка.

Първите няколко седмици или месеци от възстановяването вероятно ще са най-трудни. Вашите син или дъщеря вероятно ще преминават през различни емоционални периоди. На моменти може да са много ядосани (на себе си, на вас, на други хора), да са тъжни, да манипулират или да са дистанцирани.

В други случаи може да са благодарни и повече да приличат на човека, който сте познавали преди – радвайте се на тези моменти! Назовавайте положителните неща и предлагайте надежда и подкрепа. Няма един универсален път към възстановяването.

Източник

Please follow and like us:
0