Архив за етикет: зависимост към наркотици

Рехабилитационната програма: какво в нея помага?

Posted on by
Отговор

Как рехабилитационната програма помага на хората, злоупотребяващи с наркотици и алкохол, да мислят различно

Около 16 700 австралийци постъпват в резидентни (с настаняване) рехабилитационни центрове всяка година – най-често заради проблеми с алкохол, амфетамини и опиати.

Рехабилитационната програма е структурирана, свободна от наркотици и алкохол среда. Резидентите участват в едни и същи ежедневни и седмични режим и дейности, включително обучителни и терапевтични групи и индивидуални консултации. Домакински задължения, готвене, обучение и развлекателни дейности запълват времето.

Някои рехабилитационни програми имат само по 12 резиденти наведнъж, други имат и по 60. Програмите са с продължителност от 6 седмици до 18 месеца, с 8 седмици средно в Австралия.

Изследване с 12 резиденти от такава програма в Австралия открива, че сигурната, структурирана среда и подкрепата на други хора, намиращи се в същата ситуация, са ключови фактори, помагащи на резидентите да променят начина си на мислене относно употребата на наркотици и алкохол.

Сигурност и установен режим

Попитахме хората кои елементи на програмата смятат, че са били важни. Най-често те говореха за сигурната среда, структурирания режим и подкрепата на екипа. Както обясни една жена: „Обичам стаята си, тя е моето пространство. Чувствам се сигурна там.“

Да живееш в групова среда с чужди хора, докато се бориш с промени в настроението и желание за употреба на вещества, е трудно. Екипът поддържа установения режим и проследява груповата динамика, но също така отговаря на индивидуалните нужди от подкрепа:

„Имах лоши дни и екипът бързо ми помагаше да се изправя. Не съм от хората, които обичат да говорят за емоции и да ги изливат, но екипът е много бърз. В моментите, в които не бях добре, те бързо се намесваха.“

Да живееш в групова среда е част от това да се научиш как да се справяш без употребата на вещества. Критичните промени, които участниците в проучването приписват на програмата, се отнасят до справяне със собствените и чуждите емоции:

„Мисля, че това, което ще си взема, е разбирането, че това е човекът, който съм, и че ще се справя. Да разбирам моите чувства, като например, когато съм гневен, да излизам от ситуацията, да си поемам въздух и да разбирам чувствата си, предполагам. Просто да разбирам какво чувствам. Знам, че когато съм гневен, има други опции освен да отида и да употребя или да пия.“

Нов начин на живот

Повечето участници описват като особено важно споделеното преживяване на всекидневния живот без наркотици или алкохол за продължителен период. Една жена казва:

„Седяхме и се смеехме силно, и всъщност си казвахме, че вероятно никога не сме се смяли толкова много през живота си. Просто си седяхме без алкохол, без наркотици и просто правехме всичко с това, което имахме.“

За много хора тази промяна е неочаквана:

„Нямаше наркотици и алкохол и май за първи път, откакто бях тийнейджър, разбрах, че човек може да бъде щастлив. Не знам. Беше малко като промяна в живота.“

Обикновено рехабилитационните програми не са предназначени за точно определен вид наркотик или индивид. Една и съща терапия се прилага при всички хора.

рехабилитационната програма

Груповото съдържание, използвано в рехабилитационната програма, която изследвахме, включва обучение за здраве и благополучие и психологически терапии, предназначени да помогнат на хората да се справят с отлючващите фактори и да взимат решения относно употребата на наркотици.

Но най-важното нещо за повечето хора е всекидневният, основан на групата размисъл върху личните ценности, който им помага да създадат различен възглед за себе си, да речем, на майка или приятел. Както казва един мъж:

„Това ме кара да се вглеждам в себе си, все едно съм прощаващ и смирен, наистина се вглеждам в себе си и си мисля, че не съм толкова лош човек само защото съм зависим. Притежавам някои здрави ценности.“

Възможност за рецидив

Страхът и тревогата от рецидив след напускане на рехабилитационната програма са често срещани. Хората се чувстват уязвими от връщане към употребата на наркотици въпреки постиженията, направени по време на програмата, и желанието им да останат чисти:

„Става ми тревожно като знам, че си тръгвам. Бях тук, увит в памучно одеяло два месеца, и сега, когато ме пускат в големия свят, ме е страх, че ще направя рецидив.“

Малко от участниците в изследването имат подкрепа, за да се справят в бъдеще. Не могат да разчитат много на приятели и социални групи, защото старите познанства обикновено са свързани с употреба на наркотици:

„Това ще бъде най-трудното нещо за мен – да видя старите си приятели и те да ме питат дали искам малко. Това е най-трудната част. Ти си такъв с каквито хора се събираш. Мъчно ми е да го кажа, но започнах да се събирам с някои доста обикновени хора. Мислиш, че са ти приятели, но те не са.“

Да се поддържа промяната след рехабилитационната програма е предизвикателство и са налични малко възможности за подкрепа.

Процентът рецидиви е висок. Повечето хора започват да употребяват наркотици в годината след лечението. Между 40% и 60% се връщат към зависимостта към вещества.

Негативите

Няколко души споделят, че ги е било страх от това, което може да им се случи, когато постъпят в рехабилитационната програма. Други разказват за конфликти между резидентите и липса на контакт с децата като трудности, с които са се сблъскали.

Заплащането също може да е проблем. Центърът, който изследвахме, таксува по 240 австралийски долара на седмица за всички услуги, включително терапевтичните програми. Но има и частни рехабилитационни програми, които може да струват и 30 000 долара на месец.

Рехабилитационната програма запълва деня и предоставя интензивна подкрепа на хората, но не съществува, когато те се приберат вкъщи.

Програмите за подкрепа в общността като консултиране, намиране на работа и свободните от наркотици социални и занимателни програми, които събират безопасните членове на семейството и приятели, могат да намалят риска от рецидив.

Източник

Ако търсите за себе си или някой свой близък рехабилитационна програма за зависими в България, можете да се свържете безплатно и анонимно с Националната информационна линия за наркотиците, алкохола и хазарта.

Метамфетамин: какво трябва да знаят родителите

Posted on by
Отговор

„Когато взех онези белезникави натрошени парченца през синята, отрязана пластмасова сламка – ами, целият ми свят почти се промени след това. Имах чувството, че това е нещото, което ми е липсвало цял живот. Това ме допълни. Почувствах се цял за първи път.“ Това са думите на Ник Шеф, описващ опита си с метамфетамин в неговата автобиография Tweak.

Метамфетаминът („пико“, „кристали“) се прави у дома или в лаборатория. Продава се под формата на бял прах или таблетки и има горчив вкус. Формата, описвана от Ник, е кристален метамфетамин и изглежда като парченца стъкло или лъскави, синкаво-бели кристалчета. Метамфетаминът е стимулант като кофеина и кокаина, макар и много по-мощен.

Как метамфетаминът въздейства на тялото?

Както другите стимуланти, метамфетаминът прави човек по-буден, по-съсредоточен и физически по-активен. Другите ефекти включват учестено дишане, ускорен или неравномерен пулс, повишени кръвно налягане и телесна температура. В медицината може да се използва за лечение на синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност, нарколепсия и затлъстяване, макар че заради страничните му ефекти обикновено се предпочитат други лекарства. Важно е да се отбележи, че когато се използва като лекарство, дозата е много по-ниска, отколкото е обикновено при употребата на незаконния наркотик.

Метамфетаминът предизвиква чувство на еуфория, което, поне в началото, е по-силно от въздействието на всяко друго вещество. Той драстично повишава допамина – невротрансмитер, свързан с мозъчната система за удоволствие и възнаграждение. Ако „нормалното“ функциониране на допамина е около 100 единици, метамфетаминът го повишава до 1250 единици – много над удоволствието, получавано от храната, секса, алкохола и кокаина. Хората, употребяващи метамфетамин, съобщават, че ефектите от една доза продължават от 8 до 12 часа. Често хората влизат в цикли на продължителна употреба и рязко спиране, като остават будни с дни и седмици, употребявайки метамфетамин, и след това спират, от което следват неприятните ефекти на „свалянето“.

Как мога да разбера, ако детето ми употребява метамфетамин?

Метамфетаминът може да бъде поглъщан, пушен, смъркан или инжектиран. Приборите, свързани с употребата на метамфетамини, са лулички, игли, намачкано метално фолио, лъжици (или метални капачки от бутилки), сламки и счупени осветителни крушки. Физическите симптоми на употребата може да включват силно потене, тъй като се повишава телесната температура; разширени зеници; мирис на амоняк от тялото и следи от изгаряне по пръстите и устата. Често пъти външният вид на човека се влошава, особено от чопленето на кожата и/или скубането на коса, загубата на тегло и развалянето на зъбите.

Метамфетаминът може също да предизвика значителни промени в поведението. Хората, които го употребяват, често пъти не спят с дни и след това изпадат в период на изтощение и депресия. Други признаци на употреба включват гневни избухвания и резки промени в настроението, параноя с вярване, че са наблюдавани, и натрапчиви действия. Последните се изразяват в безсмислени и компулсивни поведения, продължаващи с часове, като хората често са свръхчувствителни, раздразнителни и импулсивни. Най-често компулсивните поведения включват повтарящо се чоплене на ръцете и ръцете, обсесивно чистене или разглобяване на предмети без видима причина.

метамфетамин

Метамфетамфетаминът си е спечелил и репутация сред някои употребяващи като наркотик, който значително засилва сексуалната активност чрез повишаване на възбудата и издръжливостта. Това показва, че импотентността може да е чест страничен ефект от дългосрочната употреба, както и усещането, че сексът вече не е толкова приятен, ако човек не е употребил метамфетамин. Намалените задръжки може да доведат до необезопасен секс, което повишава риска от предаване на ХИВ.

Какво мога да направя, ако детето ми употребява метамфетамин? Какво се случва с него?

Важно е да се намесите рано, ако синът ви или дъщеря ви употребяват метамфетамин, заради краткосрочните и дългосрочните ефекти на наркотика.

Изглежда, че продължителната употреба на метамфетамин въздейства на множество области в мозъка, включително върху способността да се изпитва удоволствие, да се запомнят събития, да се учи и да се изпълняват основни словесни задачи, върху двигателните умения и преценката. Наркотикът може също да доведе до развитие на зависимост.

Човек, употребяващ метамфетамин, който изпитва ефекти като високо кръвно налягане, ускорен сърдечен ритъм, повишена телесна температура, промени в дишането, гняв или агресия, и параноя може да е получил свръхдоза. Свръхдозата метамфетамин може да доведе до инсулт, инфаркт, органна недостатъчност или смърт. Фактори, които могат да допринесат за свръхдоза, може да бъдат прием на повече метамфетамин, отколкото човек е свикнал, комбинирането му с други вещества (например с опиоди като хероин или пък с алкохол, бензодиазепини и др.) и/или наличието на други здравословни проблеми по време на употребата.

Свръхдозата метамфетамин изисква незабавно медицинско лечение. Важно е да се отбележи, че лекарството налоксон няма да помогне при метамфетаминова свръхдоза. Някои хора вярват също, че приемът на някакъв седатив ще неутрализира стимулиращите ефекти на метамфетамина, но това е извънредно опасна практика, която натоварва още повече тялото.

Абстиненцията при спиране на метамфетамина може да се изразява в тревожност, силна умора вследствие на нарушен сън, тежка депресия, психоза, прекомерен апетит и силно желание за употреба на наркотика. Интензивността на абстинентните симптоми е една от причините употребяващите метамфетамин да не търсят лечение и да продължават употребата му. Както пише Дейвид Шеф, автор на Beautiful Boy, след среща с д-р Едит Лондон от Калифорнийския университет в Лос Анджелис: „…зависимите към метамфетамин може да са неспособни – не да не са склонни – да участват в обичайно лечение поне в ранните етапи на абстинецията. Отпадането от лечение и рецидивът може да са вследствие на мозъчно увреждане, а не толкова на морален провал или липса на воля.“

метамфетамин

За разлика от опиоидите и алкохола, за лечението на абстинентните симптоми и управлението на силното желание за употреба на метамфетамин не съществуват лекарства. Най-често лечението включва поведенчески терапии като когнитивно-поведенческа терапия и „Модела Матрикс“ в допълнение към витамини, антипсихотици и антидепресанти. В статия, публикувана в JAMA Psychiatry, изследователи докладват, че използването на транскраниална магнитна стимулация е обещаващо при лечението на абстинентни симптоми, но нейното приложение трябва да се потвърди от още изследвания.

Възстановяването от употребата на метамфетамин изисква време. Изследвания, използващи образна диагностика на мозъка, са показали, че може да са необходими две или повече години за възстановяване от метамфетаминова употреба, а някои увреждания (например свързани с инсулт) може да са перманентни. Да намерите добра лечебна програма за своя любим човек, независимо дали е нерезидентна (амбулаторна) или резидентна (стационарна), която подкрепя възстановяването, е от решаващо значение.

Ако някой, когото обичате, не е готов да приеме специализирано лечение или се налага да чака за свободно място, може да са от помощ стратегии за намаляване на риска, особено по отношение на венозната употреба.

За повече информация и насоки за това как да помогнете на някой, употребяващ метамфетамин, се свържете с Националната информационна линия за наркотиците, алкохола и хазарта, за да поговорите със специалист и за да направите план за действие.

Източник

Мислех, че мога да взимам хероин без последствия

Posted on by
Отговор

Мислех, че мога да взимам хероин, без да съм зависим. Грешах

От Джон Крейс

Тридесет години. Повече от целия живот на моята 26-годишна дъщеря, която се омъжи миналия уикенд. Тридесет години. По-малко от половината живот за мен. Симетрията не ми убягва. Макар да нямам планове за пенсиониране, времето не е на моя страна. Усещам полъха на моята смъртност да се засилва постоянно с всяка година. Опитвам се също да преброя своите благословии.

Навършването на 30 беше повратен момент в живота ми. Никога не съм имал намерение да бъда зависим към хероин. Никога никой няма такова. Просто си представях някак си, че съм твърде умен за това. Само слабите попадат в капана на зависимостта. Мислех си, че ще мога да взимам хероин или да го спра, когато реша. Да тичам бързо, да тичам свободно, за да остана една стъпка пред навика.

Но на тридесетия си рожден ден бях принуден да призная, че съм изчерпал всички възможности. Някои казват, че свършват на хероин почти случайно, окончателната задънена улица след години употреба на други наркотици. Табуто, което те винаги са си обещавали, че никога няма да нарушат. Не и аз. Винаги съм знаел накъде съм се запътил. Да, първо пушех марихуана и взимах амфетамини, кокаин и LSD, но сякаш знаех, че те са само предварителна загрявка преди главното събитие.

Не се нуждаех от никого или нищо друго освен от хероин

Не се спънах в хероина по случайност. Активно го търсех. И когато на 20-годишна възраст за първи път го взех, беше като завръщане у дома. Почувствах топлина. Усещане на доволство. Цялата несигурност, досадното усещане за провал, за това, че съм по-малко от всички около мен изглежда, че изчезнаха. С хероина болката от живота ми беше притъпена и за първи път почувствах, че съм достатъчен такъв, какъвто бях. Не се нуждаех от никого или нищо друго освен от хероин. Можех да съм аз и да не съм аз.

И за две години успявах повече или по-малко да го държа под контрол. Открих, че мога просто да взимам от време на време през уикендите без нищо по-лошо от лек махмурлук и чувство на напразен ужас в понеделник сутрин. Завърших образованието си и мислех, че наистина съм измамил системата. Но постепенно този уикенд от време на време стана всеки уикенд, а уикендът стана от петък до понеделник, докато на моята приятелка ѝ омръзна да прекарва време с някой, който повече или по-малко постоянно беше надрусан, и ме заряза. Болката от това можеше да бъде притъпена само с още хероин. В рамките на един месец, на възраст 22 г., загубих битката и трябваше да призная, че съм зависим.

Животът ми тръгна надолу, всеки ден белязан с чувство на срам, винаги търсейки невъзможното – начин да взимам хероин, без да бъда зависим. Загубих броя на опитите ми да спра, като всеки опит завършваше с провал – провал, който можех да понеса само като взимам още хероин. Един по един приятелите и семейството ми се отказаха от мен, докато не останаха само шепа хора, които успяваха да изтърпят компанията ми. Мислех си, че някак успявам да се справя с поредица от зле платени работни места, които мразех и от които неизменно ме уволняваха. Останалата част от света можеше да види, че умирам отвътре навън.

Редовно предозирах. Не толкова защото отчаяно исках да умра, а по-скоро от безразличие към живота

Всичко, в което мислех, че вярвам, се разпадна. Лъжех непознатите. Лъжех приятелите си. Лъжех себе си. В началото само пушех хероин, защото само истинските наркомани използват игли или така си мислех аз. Въпреки това, накрая разменях игли с непознати. Сблъсках се с реалността на 30-тия си рожден ден. Седях в мръсен апартамент с разлепени тапети по стените, гледайки малък черно-бял телевизор. Пред мен имаше голям плик с хероин, който си бях купил за случая, но никога не се бях чувствал толкова нещастен. Това беше моето парти. Това беше моят живот. Успешно бях унищожил десет години от живота си, години, през които другите бяха открили своето място в света, докато аз бях загубил моето.

Въпреки това ми отне шест месеца, за да направя нещо по въпроса, месеци, през които зависимостта ми стана още по-смъртоносна. Редовно предозирах. Не толкова защото отчаяно исках да умра, а по-скоро от безразличие към живота. Още шест месеца и със сигурност щях да съм мъртъв. Тогава дойде моментът, в който животът ми се промени. Когато разбрах, че всъщност повече искам да живея, отколкото искам да умра. Предложиха ми възможност да отида в рехабилитационна програма и аз я приех.

Не беше лесно, но получавах много помощ

Да не употребявам наркотици или да не пия алкохол – идеята, която дотогава винаги ми се беше струвала невъзможна и абсурдна, изведнъж придоби някакъв смисъл. Нямах представа дали ще мога да се справя, но бях склонен да опитам. Изчистих се на 9 март 1987 г. и съм чист оттогава – 32 години. Не беше лесно, но получавах много помощ от Анонимните наркозависими, няколко терапевта, психиатъра и семейството и приятелите, които се бяха върнали при мен.

хероин

Знам, че съм един от късметлиите. Имам жена и две пораснали деца, които обожавам. Дори направих кариера, нещо, което ме удивлява до ден-днешен. Не на последно място, защото основната причина да стана писател на свободна практика беше, че наемах стая от друг писател и разбрах, че това е единствената кариера, в която не трябва да обясняваш десетгодишната дупка в автобиографията си. Написах статия за Independent On Sunday и тя беше приета, най-вече защото редакторът ме обърка с писателя Джим Крейс. Още късмет. Ако първата ми статия беше отхвърлена, вероятно щях да се откажа. Писането щеше да е още едно нещо, в което съм се провалил. Все още самооценката ми беше ниска, въпреки че бях чист от три години. Но аз се справях.

Но най-големият късмет през последните 30 години е, че още съм жив. Когато постъпих в рехабилитационната програма, консултантът каза на групата от 12 зависими, в която бях, че от гледна точка на статистиката осем от нас ще бъдат мъртви до десет години. Мислех си, че той се опитва да ни уплаши, но оценката му беше скромна.

Затова да, аз съм късметлия. И съм благодарен за това, което имам

Последствията от зависимостта продължават с години. Загубих броя на познатите, които умряха, след като са били чисти. СПИН отне живота на мнозина, но оттогава насам има ужасяващ процент на самоубийства, свръхдози след рецидив и смърт поради причинена от хепатит С чернодробна недостатъчност. Също така изглежда, че има далеч по-висока смъртност поради сърдечни заболявания и рак сред бившите зависими, които познавам, отколкото при хората, които никога не са имали проблем с алкохол и наркотици. Само през миналия месец някой, с когото участвахме в групова терапия едва преди няколко години, почина от своята зависимост. Броят на погребенията се увеличава.

Затова да, аз съм късметлия. И съм благодарен за това, което имам. Но. Винаги има едно „но“. Не е лесно. Все още съм човекът, който бях, преди да стана зависим, човекът, който исках да се самолекува, за да оцелее. Анонимните наркозависими и терапията не са ме променили. Те просто ми дадоха инструментите, с които да си помогна да приема по-добре недостатъците си.

Но аз продължавам. Защото какво друго имам да правя, освен да продължавам?

Все още страдам от силна тревожност. Все още се мразя. През повечето сутрини се събуждам с чувството, че съм се провалил през деня, преди още да съм го започнал. Дори само да се насиля да стана от леглото може понякога да е мъка. Докато се възстановявах, попаднах в психиатрична болница с клинична депресия, заболяване, което още е с мен и заради което приемам лекарства – с различна степен на успех – през последните 20 години. Настроението ми по подразбиране е негативно. Очаквам да се случат лоши неща. Това побърква и мен, и семейството ми.

Но аз продължавам. Защото какво друго имам да правя, освен да продължавам? Ден по ден. Искам да живея. Искам да знам какво ще се случи после. Искам да споделям хубавите моменти със семейството и приятелите ми. Просто има една част от мен, която често забравя как да го прави. Подай на тази част пръст и тя ще отхапе ръката ти. Тридесет години умиране. Тридесет години живот. Номерът е винаги да помниш кое кое е.

Източник

Рецидивът означава ли провал?

Posted on by
Отговор

Рецидивът често е част от зависимостта и нейното лечение. Какво означава това понятие можете да научите повече от тази статия.

Той направи рецидив – това означава ли, че се е провалил?

Изглежда, че всеки път се повтарят старите глупости, отново и отново.

Той няма ли някога просто да РАЗБЕРЕ?

Тези думи бях изказани на много висок глас от един баща, чийто син беше зависим към наркотици: от мен.

Не, не, това не е скорошна тирада. Днес всичко все още е наред с моя син. Това са думи, които още отекват между стените на дома ни.

Всички се развиваме и учим в процеса, в който сме родители на някой със зависимост. Когато за първи път навлязох в този свят, начинът ми на мислене беше рязък и сух, черен и бял. Ти или се възстановяваш, или не. Ако не се възстановиш, си се провалил.

Е, да се учиш е трудно, особено ако вече си възрастен. А когато ученето означава първо да се отучиш от това, което смяташ, че е вярно, тогава е особено трудно.

Мъчих се много. Отне ми буквално години, за да разбера това, което толкова много хора ми казваха отново и отново: рецидивът е част от възстановяването. Беше ми трудно да приема тази идея, когато не можех да я свържа с това, което бях преживял и в което вярвах в живота си.

Спомням си как изпратих Алекс в първата му рехабилитационна програма. Беше толкова лесно. Защо не се бяхме сетили за това по-рано? Да го изпратим някъде, да напишем голям чек и той да се върне вкъщи излекуван.

Боже, колко бях глупав!

На гнева не му отне много време, преди да излезе на повърхността. Всъщност две седмици. Какво по дяволите – две седмици и всичко си е постарому, като изключим, че банковата ми сметка е на минус с 6000 долара.

Последваха още много гняв, време и още твърде много долари – дори не искам да мисля за тях. Рецидивът е част от възстановяването. Не знам каква е статистиката за броя хора, които са зависими и които успяват от първия път да „разберат“, но тя не е много свързана с нашата история.

Това, което научих, е, че възстановяването е процес, който включва много неща и многобройни променливи, от които рецидивът е само един компонент. Това не означава, че приемам рецидива, защото е част от пакета – означава само, че имам по-добро разбиране за процеса и съм способен да живея в реалността.

рецидивът

И така, рецидивът означава ли провал?

Провал е действието, при което не опитваш. Ето как го разбих на прости изрази и понятия за себе си. Когато бях по-млад, често карах водни ски. Първият път, когато участвах в ски слалом, паднах и ако си спомням добре, това беше на първия ми опит да завия около топката. Когато се опитах да направя някои трикове, паднах при първия си опит да направя завъртане на 360 градуса.

Провалът не означаваше, че аз съм се провалил. Щеше да бъде провал, ако се бях качил на лодката и повече никога не бях карал ски. Провалът не е резултат от това, че не си успял. Провалът е резултат от това, че не си опитал или си се отказал.

Същото е и с рецидива на моя син. Ще остана до него. Независимо колко пъти е необходимо.

Източник

Как да разговаряте с децата си за зависимостта на братята/сестрите им?

Posted on by
Отговор

Да разговаряте с вашите деца за зависимостта на братята/сестрите им може да бъде предизвикателство

Зависимостта е болест, която засяга и влияе върху цялото семейство. Зависимият се превръща в център на вселената на семейството и то започва да се върти около него. А той не е единственият член на това семейство. Зависимите имат братя и сестри. Понякога те биват „забравени“ на фона на общата семейна драма. Понякога родителите не знаят как да говорят с тях, особено ако са по-малки. В следващите редове можете да прочетете няколко препоръки по този въпрос.

Злоупотребата с вещества вътре в семейството може да бъде унищожителен проблем. Зависимостта може да разкъсва тъканта дори на най-силните семейства 24 часа на ден, 7 дни в седмицата. Тя може да се процежда години наред и поведението, което я придружава, може да бъде игнорирано заради педантични изисквания, натиск от страна на връстниците или дори заради периода на юношеството, през който преминават толкова много подрастващи. Но когато тяхното поведение започне да излиза извън контрол и започнат да се проявяват безотговорни действия, тогава родителите трябва да се изправят пред суровата реалност, че детето им може да е поело разрушителен и вероятно еднопосочен път към зависимостта.

Как отговорните родители комуникират с другите си, здрави деца за заболяването, което е засегнало братята или сестрите им? Объркването, съмнението и несигурността изобилстват при детето или децата, които не разбират защо брат им или сестра им спят по цял ден, държат се като луди, звучат и изглеждат като различни хора и не участват повече в семейството.

Въпреки че не съм детски психолог, вярвам, че е справедливо и достойно за уважение да бъдеш честен и открит към детето/децата си за проблемите със злоупотребата на техните роднини. Не забравяйте, че децата са много интуитивни и ако видят родителите си да си говорят тихо или са свидетели на емоционална или физическа промяна, те ще разберат, че нещо не е наред.

Ето няколко опции, които родителите могат да обмислят:

  1. Изберете спокойно, удобно време да говорите с децата си. Може би пикник в парка или хапване в любимия им ресторант ще бъдат добра обстановка. Ако е възможно, нека участват и двамата родители.
  2. Ако другите деца нямат толкова близка връзка едно с друго или ако имат голяма възрастова разлика, може да бъде по-подходящо да говорите с тях поотделно.
  3. Ако говорите с тях индивидуално, се уверете, че не водите разговора сякаш споделяте тайна или че това е тайна дискусия. С всички трябва да споделите една и съща информация.
  4. Опитайте се да не превръщате разговора в нещо голямо. Въпреки че това е така, не се дръжте притеснено и не кършете ръце, тъй като децата ви също ще се изнервят.
  5. Попитайте децата си какви са наблюденията им за брат им или сестра им и дали те са объркани, уплашени или разстроени заради нещо, което виждат или чуват.
  6. Позволете им да участват в разговора с техните въпроси, притеснения и дори с план, който мислят, че може да помогне на брат им или сестра им.
  7. Изяснете им, че не искате от тях да клюкарстват или издават информация за брат си или сестра си и че ако искат да ги разследват, това не е любящ и помагащ начин.
  8. Ако детето или децата ви първи дойдат при вас, признайте техния интерес да научат повече за това какво става с брат им или сестра им, но отсрочете за кратко, за да можете да си направите план, а не да бъдете хванати в ъгъла за незабавен отговор или с неадекватна реакция.
  9. Ако в семейството има бурни караници, помогнете на децата си да разберат (колкото често е необходимо), че те нямат нищо общо с тях, че съжалявате, че са станали свидетели на тези избухвания и че независимо от това, всеки в семейството е обичан.
  10. Ако децата знаят, че има нещо нередно с брат им или сестра им, кажете им, че тя или той са болни в момента и че мама и татко правят всичко, което могат, за да им помогнат да оздравеят, но това може да не стане бързо.
  11. Ако детето/децата са тийнейджъри, може да посещават индивидуални консултации с психолог с единия или двамата родители.
  12. Направете възможното да държите семейството си обединено. Разделянето на децата или използването на едното, за да се умилква на зависимите си брат/сестра, може да бъде заплаха за съвместните усилия за намирането на път за възстановяване на техния обичан човек.

зависимостта

Независимо дали детето ви е в началното училище или в университета, разговорът за зависимостта на брат им/сестра им е труден (дръжте в ума си, че информацията, която обсъждате, трябва да е съобразена с възрастта на детето и историята на комуникацията ви). Обаче отговорният родител разбира важността на една честна, открита обмяна на идеи с всички членове на семейството и на споделянето на общо виждане за това как изглежда пътят към лечението. Разговаряйте един с друг периодично. Всеки ще оцени факта, че е част от общите усилия да се помогне, а това може да развие специални отношения в семейството.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/heartache-hope/201310/how-talk-your-children-about-their-siblings-addiction-0

 

Колко точно са пристрастяващи парти наркотиците?

Posted on by
Отговор

Как разбирате кога ходенето по купони се е превърнало в проблем?

За Алис, 25 г., типичната петъчна вечер е означавала за нея да направи всичко възможно да намери парти. Преди няколко години тя буквално е живеела заради уикенда – излизала е всеки уикенд, подхранвайки непрекъснатите си купони с мощна комбинация от наркотици.

„В петък вечер пътувахме до всяка точка от страната, за да отидем на рейв парти и дори да трябваше да шофираме осем часа, не ни пукаше“, казва тя. „Прекарвахме там уикенда и после шофирахме обратно вкъщи. Всички бяхме нетрезви. Мисля само каква късметлийка съм, че съм жива.“ Алис, която е чиста от две години, е била зависима към кетамин и е имала проблеми с още няколко парти наркотика, включително MDMA (екстази) и кокаин. Сега тя живее в Amy’s Place – рехабилитационна програма в Лондон, основана от Фондацията „Ейми Уайнхаус“, и една от малкото резидентни програми в страната (Великобритания), които са само за жени.

Докато повечето разговори за зависимостта към наркотици са фокусирани върху веществата, които се смятат за „по-твърди“ – като опиатите и крек кокаина, много от експертите по намаляване на вредите са съгласни, че парти наркотиците също могат да бъдат проблем. MDMA предизвиква особено безпокойство, защото масово се счита, че той не може да доведе до зависимост. Хората, които го употребяват за забавление, обикновено смятат, че не е възможно да се пристрастят към него.

Но докато други вещества – като хероин и тютюн, могат да предизвикат физическа зависимост, употребяващите MDMA могат да стигнат дотам, че да мислят, че не могат да си прекарват добре на парти без него. „Ако свързвате гълтането на хапче с веселото прекарване, тази връзка става наистина силна“, казва Йън Хамилтън – преподавател по психично здраве в Университета „Йорк“. „Слушането на музика, релаксирането, събирането с приятели, хубавото преживяване са неща, които искате да повторите. Но може би единственият начин да получите този емоционален отговор вече зависи от взимането на това хапче.“

Формирането на психологическа зависимост може да не представлява непосредствена опасност като физическата зависимост, тъй като абстиненцията при последната може да бъде животозастрашаваща, но въпреки това, психологическата зависимост е значителен проблем за засегнатите от нея. Хамилтън казва: „Ако сте психологически зависим към нещо, за вас не е голяма утеха, че не сте физически зависим, защото крайният резултат е същият – вие търсите повече от наркотика.“ Хамилтън, чиято работа се фокусира върху връзката между употребата на вещества и психичното здраве, обяснява, че когато мислим за това дали парти наркотиците са станали проблем, е по-важно да мислим за това какво става, когато някой не употребява наркотика.

„Психологическата и физическата зависимост към всеки наркотик стават очевидни от това какво се случва при липсата му, а не от това какво се случва при интоксикация“, казва той. „Какво се случва, ако не можете да си го намерите или го спирате? Имате ли неприятни психически или физически усещания?“ Доминик Ръфи, директор във Фондация „Ейми Уайнхаус“, повтаря този въпрос. Ръфи, който също се възстановява от зависимост към наркотици, включително MDMA, казва: „Ако намирате мисълта да излезете навън, без да употребите вещество, за ужасяваща или непривлекателна, тогава имате някакъв проблем.“

Така са стояли нещата и за Алис, тъй като целият ѝ живот се е въртял около партитата. Било ѝ е трудно да се задържи на работа и е останала бездомна, живеейки в изоставени жилища и по приятели. Употребявала кетамин всеки ден и просто чакала да дойде уикенда, така че да може да излезе отново и да вземе още наркотици.

„Бях човек, който искаше да ходи по купони през цялото време, и исках всички да го правят с мен“, казва тя. „Но един по един приятелите ми престанаха да ходят по партита с мен, защото те имаха работа и живот и накрая останах само аз.“

парти наркотиците

Алис разбира, че има проблем и постъпва в рехабилитационна програма. Сега получава голяма подкрепа в Amy’s Place – програма, създадена специално за реинтеграцията на възстановяващи се зависими жени в обществото. Тя отваря врати съвсем наскоро заради липсата на места за възстановяване, предназначени само за жени.

Едно изследване показва, че без този вид подкрепа жените е по-вероятно да се върнат към зависимостта към наркотици в сравнение с мъжете. Също така, Хамилтън казва, че се смята, че жените са по-податливи към зависимост към MDMA, отколкото мъжете.

„Това, което изследването показва, е, че младите жени, тоест тези на възраст под 25 г., изглежда са в повишен риск от зависимост към MDMA“, казва той. Но все още не е известно защо това е така или доколко е голям този проблем.

Хамилтън казва, че изследванията на зависимостта към MDMA просто не са налице. Оценките за това дали веществото води до зависимост варират от 4 до 59% – интервал, който е твърде голям, за да се правят каквито и да било заключения.

И Ръфи, и Хамилтън посочват също, че другата трудност да се говори за зависимост към парти наркотиците е, че поведението на човека, който ги употребява, не съответства на нашето разбиране за типичния профил на един зависим. Тези вещества обикновено се употребяват само през уикенда и хората често успяват да задържат работните си места, така че може да е трудно да се разбере, когато някой има сериозен проблем.

„Има хора, които са способни да употребяват наркотици за забавление, да ги употребяват в петък и събота вечер и за тях това не е проблем“, казва Ръфи. „Но има един малък процент от хора, които откриват, че не могат да спрат употребата.“

Също така се приема, че средата в клубовете е катализатор за зависимост. Обаче Алис, която сега ще учи в Кралския колеж в Лондон, казва, че според нея парти средата не е причината за нейната зависимост. „Изобщо не смятам, че парти средата прави хората зависими“, казва тя. „Мисля, че проблемът възниква за някои хора, които са преживели травма през живота си. Хората са проблемът. Аз бях проблемът. Никога не са наркотиците, аз бях. За съжаление, някои от нас, които се опитваме да избягаме, стигаме до крайност.“

Източник

Зависим член на семейството – един баща споделя своя път

Posted on by
Отговор

Когато синът ми стана зависим, мислех, че това си е негов проблем. Но зависимостта е болест на семейството.

От Дейвид Шеф

Като тийнейджър най-големият ми син Ник стана зависим към метамфетамин, хероин и други наркотици. Семейството ни прекара 10 години в ада. Всеки родител, който е бил там, знае какво е чувството да гледаш детето си да върви по път, който може да доведе до смъртта му. Безброй родители са били там заедно с мен. И твърде много са преживели по-страшни трагедии. Цифрите са потресаващи. Само опиоидите – обезболяващи лекарства, хероин, фентанил и подобни наркотици – убиват средно по 91 души на ден в САЩ, и смъртта е само един от трагичните резултати от употребата на наркотици и зависимостта към тях. Употребяващите стават физически и психически увредени, губят работата си и връзките с околните и попадат в затвора.

А семействата им са опустошени.

През годините, когато Ник беше зависим, опитах всичко, което можех, за да му осигуря помощ. Принуждавах го да постъпва в рехабилитационни програми. За известно време той се справяше по-добре. Мислех си, че, слава Богу, той ще се оправи. Но след това той влизаше в рецидив.

Когато Ник употребяваше, правеше неща, които ме объркваха. Мислех, че съм отгледал дете с чувство за морал, но Ник крадеше от нас. Открадна дори от любимия си по-малък брат. Мислех, че съм отгледал отговорно и обичливо дете, но той бягаше от вкъщи и ни оставяше в безсънно страдание. По-късно научих, че действията на Ник са били симптом на заболяването, от което е страдал. Зависимостта е и заболяване на мозъка, което може да доведе до безотговорно поведение. Не знаех това тогава. Винях себе си и него.

Аз и съпругата ми Карън присъствахме на лекция, за да научим за болестта, която беше засегнала сина ми. Тогава за първи път чух консултант да казва, че зависимостта е болест на семейството. Аз се противопоставих на това послание – мислех, че единственият болен е Ник! Той е този, който се нуждае от помощ! Но ние също бяхме болни. Карън и аз продължихме по най-нормалния възможен начин, опитвайки се да предпазим по-малките си деца колкото можем, но те не само бяха объркани и много разтревожени за големия си брат, бяха и травмирани, защото и родителите им бяха.

Най-накрая Ник получи помощта, от която се нуждаеше, когато един психиатър определи, че той страда не само от зависимост, но и от придружаващо психично заболяване. Той започна лечение на зависимост, на биполярно афективно разстройство и депресия. Лечението продължава и той е чист от осем години.

Междувременно, дори докато Ник се възстановяваше, борбата на семейството ни продължаваше. Зависимостта травмира, а травмата е трайна. Страдахме от посттравматично стресово разстройство.

зависим

Когато един член на семейството е зависим, е разбираемо, че той е във фокуса на лечението – без помощта, от която се нуждае, болестта му може да го убие. През това време, останалата част от семейството може да се разпадне. Когато двойките са под огромно напрежение, понякога не се справят. Децата в семейства, в които има зависимост, са във висок риск от емоционални и психологически проблеми, за тях е по-малко вероятно да поддържат връзки по-късно в живота си, имат по-лоши резултати в образованието си и, което не е изненадващо, са в по-висок риск от развитие на зависимост.

В момента повечето програми за лечение игнорират семействата, но тяхната болка трябва да бъде призната и те трябва да бъдат включени в лечението. За това има две причини, които не могат да бъдат пренебрегнати: първата е, че е безотговорно да се игнорира тяхното страдание – те се нуждаят от помощ. Нелекуваната травма може да доведе до депресия и до други психични и физически заболявания. Втората причина е, че участието на семейството в лечението увеличава вероятността пациентът да спре употребата и да остане чист.

Когато синът ми стана зависим, аз започнах нещо, което се оказа пътуване, за да науча за предотвратяването и лечението на тази болест. Научих също за въздействието на зависимостта върху семействата и какво може да помогне.

Иска ми се и тогава да знаех това, което знам сега. Щях да направя някои неща по различен начин. Щях да търся програми за лечение веднага. Хората ми казваха да „оставя“ сина си, защото, твърдяха те, тези, които стават зависими, трябва да „ударят дъното“, преди да могат да се оправят. Никога ни бих могъл да оставя сина си. И сега знам, че не искаме да оставяме никой човек, който е болен от каквато и да е болест, да удря дъното. Искаме да им осигурим помощ веднага.

Щях да разбера по-рано, че зависимостта е и мозъчно заболяване, което се лекува. Когато търсехме лечение, щях да избягвам програми, изискващи участие в 12-стъпкови групи, които помагат на някои, но са вредни за много пациенти. Вместо това щях да намеря програми, които предлагат основани на доказателства грижи, включващи психологически тестове, лечение на придружаващи психиатрични разстройства, когнитивно-поведенческа терапия, мотивационно интервюиране и медикаменти. Щях да търся лечение само при лекари, обучени в областта на зависимостите.

Щях да разбера за въздействието на зависимостта върху семействата и незабавно щях да потърся помощ за нашето. Щях да намеря терапевт, обучен да помага на семейства, сблъскващи се със зависимост. Когато най-после намерихме добър терапевт, аз и съпругата ми получихме помощ в момент, в който връзката ни беше подложена на изпитание. Терапията помогна също и на по-малките брат и сестра на Ник да разберат и преработят това, през което преминаваха. Хората често ме питат дали е възможно семействата да оздравеят и отново да си върнат доверието. Заради фамилната терапия, плюс време и ангажимент, семейството ни е по-силно и сплотено от всякога.

зависим

Иска ми се да знаех, че участието на семейството в лечението повишава вероятността пациентът да спре употребата и да остане чист. Ако знаех, щях да търся програми, които включват нашето участие.

И накрая, иска ми се да знаех, че нашето семейство не е само.

Мислехме, че сме сами и останахме изолирани заради стигмата, която идва, когато обичан човек стане зависим.

В началото се стараех с всички сили да запазя зависимостта на Ник в тайна. Не исках хората да ме съдят. Би трябвало да съм ужасен баща, щом синът ми е зависим към наркотиците.

Не исках хората да мислят лошо за Ник. Ние с готовност споделяме за постиженията на децата си – спортовете, в които са добри; главната им роля в училищната пиеса; смешното нещо, което са казали в колата; академичните награди, които получават – но крием, когато те страдат – или когато ние страдаме.

Когато написах статия за Ню Йорк Таймс, озаглавена „Моят зависим син“, една приятелка я прочете и ме предупреди да не я публикувам. Тя каза, че хората ще започнат да гледат на семейството ни по различен начин – че ще гледат на децата ни по различен начин и ще се отнасят към тях различно. Че ще ни съдят. Така че аз се приготвих. Статията беше публикувана и познайте какво?

Ако имаше изобщо някакво негативно осъждане, аз никога не го видях или почувствах. Това, което видях, беше река от загриженост, предложения за помощ, проява на съчувствие и добрина. Свързах се с хора, които не бях познавал.

Ан Ламот казва, че увеличаваме болката си, защото сравняваме нашата дълбока същност с това, което виждаме на повърхността у другите. Изглежда сякаш всеки е добре, децата им се справят страхотно, но никой не се справя страхотно. Когато изберем да не крием повече това, с което се борим, изпитваме огромно облекчение. Можем да бъдем подкрепени. Можем да получим помощ. Научаваме, че не сме сами. И не сме. Заедно сме в това. Животът е труден. Понякога е непоносим. Но с искреност и любов, заедно можем да се придвижим от тъмнината и страданието към светлината, надеждата и оздравяването.

Ако някой в семейството ни е болен от друга болест, ние разговаряме с нашите приятели и съседи. Направете същото, ако някой, когото обичате, е засегнат от тази болест. Търсете помощ от професионалисти – това е сложно и ужасяващо заболяване и може да бъде осакатяващо и за семейството, и за зависимия. Също така, ако познавате хора, които имат зависим в семейството си, протегнете им ръка. Те се нуждаят от вашата подкрепа и обичта ви.

Източник

Още за семейната терапия можете да прочетете тук и тук.

Защо купих на дъщеря си хероин – част трета

Posted on by
Отговор

Когато детето е зависимо, целият товар остава върху неговите родители, а семейството сякаш остава без изход. Но възстановяването е възможно, стига всички да намерят силите и търпението да изминат целия път до него. Продължаваме с разказа на една майка от Великобритания, която се опитва да помогне на дъщеря си.

Втора част тук

Аз не ѝ купих хероина лично.

Просто я закарах с колата си до мястото и тя отиде, инжектира се и се върна, но някак си чувствах, че сме направили стъпка в различна посока – сякаш аз бях различен човек. Бях направила нещо, което никога в живота си не бях правила, и което никога не бях мислила, че ще направя.

Но съпругът ми се почувства напълно предаден.

Той беше много разстроен. Чувстваше, че аз съм го предала като съм отишла да купя наркотици на улицата, защото едно от нещата, за което се бяхме съгласили преди години, точно в началото, когато дъщеря ни призна за проблема си с наркотиците, беше, че ще я подкрепим с всичко, с което можем, но никога няма да ѝ купуваме наркотици. Че никога няма да ѝ даваме пари или подаръци, знаейки, че тя ще ги продаде, за да си купи наркотици.

Когато се прибрах вкъщи и казах на съпруга си какво съм направила, той обезумя и беше така дни наред. Тогава не знаех, но той беше изпратил имейл на ВВС: „Съдът определи дъщеря ни да започне рехабилитационна програма и да спазва вечерен час от 7 часа вечерта до 7 часа сутринта с електронна гривна, стига да се върне обратно в семейния ни дом. Все още не можем да получим предписан метадон. Съпругата ми заведе дъщеря ни, за да се опита да си купи малко от улицата (в момента е полунощ).“

Обещах му, че повече никога няма да правя това.

И той беше много ясен, когато каза, че ако го направя, може да се наложи да се оправям с това сама, защото той не може да търпи предателството – да правя нещо против желанието му.

Той има доста черно-бяло отношение към живота, както според мен е при повечето мъже. А ако има нещо, което съм научила от тази ситуация през последните осем години, е, че няма черно и бяло. Между тях има огромно сиво пространство. Оттогава сме водили дълги разговори за това. Сега не бих направила това. Мисля, че бих отишла в спешното отделение и бих настоявала да дадат на дъщеря ми някакво силно успокоително.

Сега тя е в метадонова програма, което означава, че има определена доза метадон, която тя получава всяка сутрин от фармацевта, изпива я пред него и след това се прибира вкъщи.

Не изпитва никакви абстинентни симптоми и не се „надрусва“. Метадонът не я кара да се чувства добре, просто спира абстиненцията и тя може да функционира през деня. Помага в чистенето на къщата и правенето на чая. Тя постепенно ще приема все по-малко метадон всеки ден, като целта е да го спре напълно до шест месеца.

Преди да отидем в съда, тя ми каза: „Не мога повече. Това е ужасно.“ Беше направила няколко опита за самоубийство, един от които много сериозен, който ѝ причини увреждане на черния дроб. Но човек трябва да покаже голямо желание, за да влезе в метадонова програма. Не отиваш просто на вратата, казвайки: „Не мога повече да съм зависим към хероина, искам да започна метадон.“ Трябва да ходиш на срещи поне две седмици и да се опитваш сам да спреш хероина, преди изобщо да те приемат в метадоновата програма. Това е истински Параграф 22, защото дъщеря ми искаше да спре хероина. Мразеше живота си. Очевидно беше много депресирана, защото се опитваше да отнеме собствения си живот. Беше станала много слаба и беше откраднала от сестра си, която беше или е нейната най-добра приятелка. Нямаше нищо положително в живота ѝ.

Съдът принуди местния център за лечение на зависимости да започне метадоновата програма. Тогава те трябваше да приемат дъщеря ми по-бързо.

дъщеря

Караме ден по ден.

Отне ни пет години да стигнем до този етап, така че нещата няма да се преобърнат и променят за пет минути. Дъщеря ни сега си има собствено пространство, което е част от нашата къща, но ние го направихме с отделен вход и трябва да чукаме, за да влезем в нейната част от къщата. Така че това е нейният собствен дом в момента. Взе обратно и кучето си. Така че човек прави малки стъпки като тези, помнейки, че е обичан, помнейки, че има хора вкъщи, които още чакат и искат той да се възстанови.

Знам, че се хваля, но тя изглежда красива и много интелигентна. Мисля си, че можеше да бъде каквато поиска. Толкова много обича животните, че говореше за това, че иска да стане ветеринар и преди години ние мечтаехме за това. А това е толкова далеч от реалността на живота ѝ като възрастен сега. В момента мечтата ми е много различна. Тя е просто „Искам да бъде свободна от наркотиците и да е щастлива“.

Чувствам се на 50% отговорна, защото според мен всички майки се чувстват така.

В някои дни мисля, че съм направила всичко по правилните причини, дори тя да не го вижда по този начин, и съм горда, че още съм тук – здравомислеща и стъпила на краката си. Но в други дни се събуждам сутрин и мисля, че всичко е по моя вина. Може би ако не я бях изхвърлила от вкъщи в онези първи месеци, когато тя отказваше да спре да употребява наркотици… Толкова е трудно да разбереш.

В момента напълно ѝ вярвам, че няма да открадне. Оставям си дамската чанта наоколо и не се притеснявам за нея. Не ѝ се доверявам напълно, че няма да се свърже с грешните хора, защото това е бавен процес. В началото, през първите дни, когато тя се върна, съм сигурна, че тя ми нямаше доверие. Сигурна съм, че знаеше, че влизам в стаята ѝ, за да огледам и да проверя дали няма прибори за употреба, защото това е, което започваш да правиш като родител – започваш да търсиш приборите за употреба и наркотиците, които те употребяват. Но сега спрях да правя това, а тя дава отрицателни тестове за наркотици вече девет седмици, затова предполагам, че доверието вече се изгражда.

Източник

Без изход – защо купих на дъщеря си хероин

Posted on by
Отговор

Когато детето е зависимо, целият товар остава върху неговите родители. Често никой не иска да знае и да помогне, а семейството остава без изход. Предлагаме ви втора част от разказа на една майка от Великобритания, която се опитва да помогне на дъщеря си.

Първа част тук

След това тя просто обикаляше приятелите си в търсене на място къде да преспи.

Местеше се от диван на диван, от място, където се събират зависими, на друго такова място. Загуби си шофьорската книжка заради шофиране под влиянието на наркотици, така че от независим човек, имащ кола и кариера, накрая тя нямаше нищо съществено. В един момент една от къщите, в които отсядаше, изгоря напълно – за късмет тя не беше там тогава – така че тя загуби и всичките си вещи, буквално всичко, което притежаваше.

Всеки път, когато я виждахме, много неща зависеха от душевното ѝ състояние и от това доколко бяхме способни да я приемем такава, каквато беше и с това, което правеше, но въпреки всичко ние я обичахме. В някакъв момент ние се скарвахме и тя не искаше повече да контактува с нас. Така че с нея не бяхме говорили три месеца.

Накрая тя се обади и каза, че това не помага. Мисля, че тя смяташе, че ако не контактува с нас, това ще ѝ помогне да се чувства по-добре емоционално, защото ние постоянно ѝ напомняхме, че животът ѝ вървеше към дъното – никой друг не ѝ казваше това, но очевидно ние го правехме.

Така че ние отново започнахме да контактувахме и тя дойде на Коледа да вечеряме, а споменът се откроява в паметта ми, защото тя очевидно употребяваше наркотици в продължение на вечерта и накрая не успяваше да остане будна. Тя заспа с лице в коледната вечеря – просто заспа в чинията. Това беше индикатор за това колко се бяха влошили нещата.

В началото дъщеря ми казваше, че употребата на наркотици е забавна, просто едно хубаво забавление.

След около пет години на постоянна употреба, тя казваше, че това притъпява емоциите и те прави безчувствен към истинския живот, така че не е необходимо да се тревожиш, да мислиш или да те е грижа. На този етап тя вече не получаваше много забавление или по-скоро никакво. Не мисля, че тя се доверяваше на много хора, включително на мен, защото човек става подозрителен към всичко и всички.

Никой не може да помогне. Никой не знае какво да каже. Всички отчаяно се надяват на добри новини. Хората казват: „Как вървят нещата?“ Ако има добри новини, те казват: „О, чудесно, чудесно!“ Но в действителност никой не иска да чуе, че нещата са си все същите или по-лоши. И има много малко възможности за професионална подкрепа, освен ако не си готов да платиш за нея.

Понякога се консултирахме със специалисти в частни практики. Проведохме много разговори с нея за плановете за бъдещето: „Ако направиш това и това, тогава може би ще успееш да спреш наркотиците.“ Дори стигнахме дотам, че я заключихме в спалнята ѝ. Съпругът ми сложи дъски на прозорците и заключи вратата, но това не донесе успех, защото човекът трябва сам да поиска да го направи, а тя не искаше. Накрая един от нейните познати, с когото смятам, че тя употребяваше наркотици, дойде вкъщи, заплаши съпруга ми и се вмъкна вътре, за да я пусне да излезе.

В крайна сметка дъщеря ни я хванаха да краде от работодателя си, за да финансира зависимостта си.

Също така, тя беше откраднала чек от чековата ми книжка, беше го попълнила за малко над 1000 британски лири и го беше осребрила. Ние повдигнахме обвинения.

Опитахме всичко, което можахме. Имаме много силен морален компас, имаме и две по-малки деца, които следят поведението ни и решенията ни и искаме те да видят, че човек не краде от семейството си и точка.

Лично ние заведохме дъщеря си в съда, седяхме до нея, подкрепяхме я и ѝ казахме: „Ние сме тук до теб, но ти няма да правиш това – не ти е позволено да крадеш от нас.“

изход

Съдът изиска от нея да започне лечение, което означава, че два пъти седмично трябва да бъде тествана за наркотици, да започне метадонова програма и да посещава терапевтични групи на определено място за хора със зависимости.

Трябва също да носи електронна гривна три месеца, което означава, че трябва да си е вкъщи от 7 часа вечерта до 7 часа сутринта. Решихме, че това е най-добрият вариант, защото не искахме тя да отиде в затвора. Искахме просто тя да потърси помощ и не виждахме как да я получи другаде или по друг начин. Затова мислехме, че това е най-добрият възможен изход.

Излязохме от съда към 14:30 или 15 ч. и аз казах на адвоката: „Кога започва това?“

Той каза: „Сега.“

А аз казах: „Значи, трябва да се приберем вкъщи?“

Той каза: „Да, защото хората, които поставят електронните гривни, могат да се появят по всяко време от 7 часа нататък.“

Аз казах: „Добре, но какво ще правим с употребата на наркотици на дъщеря ни? Знаете, че тя не може просто да спре изведнъж, тук и сега. Какво ще стане? Тя веднага ще се провали. Ще избяга, защото отчаяно ще иска да си намери наркотици и ние няма да можем да я задържим вкъщи.“

Той каза: „Ами, отидете при личния си лекар.“

И ние отидохме при личния лекар, а той каза: „Ние вече не предписваме метадон, трябва да отидете в организацията Turning Point.“

А там ни казаха: „Съжаляваме, но ние не предлагаме спешни услуги, трябва да се свържете с личния си лекар.“

Аз казах: „Бяхме при него и той ни каза, че трябва да дойдем при вас.“

А те казаха: „Ами, днес нищо не можем да направим. Тя всъщност няма да умре от тази абстиненция.“

Аз бях шокирана от това как никой не поемаше отговорност и целият товар беше поставен върху нас като нейни родители. „Това е ваш проблем, сега тя е под домашен арест във вашата къща и трябва да стои там.“ Човек не може да живее с някой, който спира употреба на наркотици за по 100 лири на ден, който ще рита и ще пищи, и ще плаче, и ще повръща, и вероятно ще чупи предмети след няколко часа, защото тя ще е толкова безсилна и паникьосана.  Но никой не иска да знае. В Спешна помощ не дават метадон. Човек е оставен без никакъв изход.

Следва продължение

Източник

 

 

Защо купих на дъщеря си хероин

Posted on by
Отговор

Част първа

Какво бихте направили, ако детето ви е зависимо към хероин, страда от остри абстинентни симптоми, разпада се пред очите ви, докато чакате лечението му да започне? Една майка от селище в Югозападна Англия разказва как е стигнала до момента, в който е закарала с колата дъщеря си до града и ѝ дала пари, за да си купи доза хероин.

От нея се лееше пот, повръщаше, плачеше, беше в истерия, тресеше се – просто отчаяна, чувствайки се отчаяно зле. Чувствах се като притисната в ъгъла и че нямаше какво друго да направя. Затова ѝ казах: „Има ли някакъв начин да го направим на улицата?“

Тя прекара час и половина да звъни насам-натам по телефона и хората можеха да ѝ предложат само хероин, но не и метадон.

Ето така се озовахме в центъра на близкия град, където ѝ дадох спечелените си с труд пари, за да си купи наркотик.

В действителност проблемът започна преди пет години, когато тя беше на 18. В живота ѝ настъпиха някои промени като приятели, заминаващи за университета, и промени в нейната дългосрочна връзка, в която тя беше щастлива и която после се обърка. Нейното поведение, личността ѝ започнаха да се променят.

Преди това тя се трудеше упорито, обичаше своя кон и яздеше, а после всички тези неща започнаха да отпадат. Спеше много през деня. Не спирах да я питам: „Какво не е наред с теб?“

След това тя започна да излиза с хора, за които знаехме, че не могат да ѝ повлияят добре – по-възрастни хора, които употребяваха наркотици. И нещата като че ли започнаха да си идват на мястото.

Един ден се връщахме отнякъде с колата и я попитах отново какво не е наред с нея.

А тя каза: „Представи си най-лошото възможно нещо.“

Аз казах: „Бременна ли си?“ – което сега би ми изглеждало като нищо. По някакъв начин това щеше да е фантастично, ако това беше отговорът, защото той беше: „Не, мамо. Помисли за най-лошото. По-лошо, много по-лошо от това. Мисли за най-лошото нещо.“

Аз казах: „Към наркотици ли си зависима?“ А тя каза: „Да.“

След това тя се разплака и това ми скъса сърцето. Беше най-лошият ден от живота ми.

Говорихме за това как да спре тук и сега – как да спре възможно най-скоро. Говорихме за това като семейство и имаше малко викане. Изпитвате различни емоции – в един момент викате и сте ядосани, в следващия сте разтревожени.

Братът на моя съпруг употребяваше наркотици и почина заради депресията, когато се опитваше да ги спре. Струва ми се, че съпругът ми мислеше каква загуба е това, че брат му можеше да бъде наистина ценна част от семейния ни живот и обществото ни. И смятам, че той се чувстваше по същия начин по отношение на дъщеря ни – че тя имаше толкова много да предложи, и той не искаше тя да прави грешните избори.

До този момент дъщеря ни не смяташе, че това е проблем. Все казваше: „Просто се забавлявам, ясно? Просто се забавлявам.“ И това се редуваше с периоди на депресия и не беше забавно, но тя не беше готова да признае това. И докато времето минаваше, ние ѝ поставихме ултиматум. Поглеждайки назад, не знам дали това беше правилното решение или не, но ѝ казахме: „Ако продължиш да употребяваш наркотици, повече няма да можеш да живееш у дома.“ И я изхвърлихме, защото тя продължи.

Тогава употребата ѝ се влоши, а приятелското ѝ обкръжение ставаше все по-лошо.

Мразех я. Мразех я толкова много.

хероин

Смятах, че тя има силата да спре, а тя не спря. Нищо от това, което децата ви могат да направят, няма да ви спре да ги обичате, но омразата беше огромна. Аз просто бях отчаяно гневна. Исках буквално да я хвана за раменете, да я разтърся като кукла и да кажа: „За Бога! Виж какво правиш!“

Винаги съм била много контролираща майка, когато децата ми бяха по-малки. Имаха определено време за лягане, ядяха си зеленчуците и всичко. А аз се чувствах толкова много извън контрол. Не можех да кажа: „Не, ти няма да излезеш навън. Трябва да се върнеш у дома, да си останеш у дома и да се оправиш.“ Защото тя щеше да каже: „Аз съм пълнолетна, мога да правя каквото поискам.“

Бях разочарована. Много разочарована, защото имах големи очаквания за това, което тя можеше да постигне. В онзи момент тя не успяваше да постигне нищо, макар че нещата за кратко се промениха, когато тя започна да разбира, че не е щастлива.

Тя постъпи в армията, във военната полиция, справи се много добре с обучението и получи хубава работа. Мислехме, че се е отървала от употребата на наркотици и е променила живота си, и бяхме много горди. Спомням си, че мислех: „О, Боже, тя го направи. Не само че го направи, но го направи много добре – има си наистина хубава работа.“ Не знаехме, че все още има проблем.

Тя печелеше добри пари, но след около година, в края на всеки месец, започнахме да получаваме телефонни обаждания. Тя все казваше: „Не знам къде си харча всичките пари, мамо, просто изчезват. В края на всеки месец оставам без нищо и нямам пари за храна и други неща.“

Така ние ѝ изпращахме малко пари, за да изкара до следващия месец. Не ѝ давахме наистина пари, просто ѝ давахме аванс до следващата ѝ заплата.

Мисля, че тя през цялото време е имала проблем, който е криела, защото я е било срам.

Тя се връщаше и общуваше със същите хора, така че я виждахме много малко през уикендите, а в понеделник тя се връщаше в базата си.

Но мисля, че това започна да влияе на способността ѝ да работи. Тя се изтощаваше и това се виждаше. Изморяваше се от партита през целия уикенд, а после трябваше да работи по цял ден през седмицата. Ако не сте спали от четвъртък вечерта чак до понеделник вечерта след работа, се изтощавате много и това започна да ѝ се отразява. Мисля, че колегите и шефът ѝ започнаха да забелязват промени, защото започнахме да получаваме телефонни обаждания от армията.

Един понеделник тя се връщала на работа, без да е спала от дни и блъснала колата си в разделителната ивица между платната на магистралата. Съпругът ми и аз осъзнахме, че ако не я спрем, тя ще се убие или ще убие някой друг. И когато от армията ми се обадиха след седмица, аз казах: „Трябва да знаете, че мисля, че дъщеря ми употребява наркотици през уикендите и трябва да ѝ направите тестове за наркотици.“ Така тя загуби работата си.

Сигурна съм, че тя ми е обидена заради това, но чувствам, че ѝ спасих живота или този на някой друг, защото беше въпрос на време преди тя да катастрофира не в разделителната ивица, а в някой друг. Това щеше завинаги да лежи на моята съвест.

Следва продължение

Източник