Когато детето е зависимо, целият товар остава върху неговите родители, а семейството сякаш остава без изход. Но възстановяването е възможно, стига всички да намерят силите и търпението да изминат целия път до него. Продължаваме с разказа на една майка от Великобритания, която се опитва да помогне на дъщеря си.
Втора част тук
Аз не ѝ купих хероина лично.
Просто я закарах с колата си до мястото и тя отиде, инжектира се и се върна, но някак си чувствах, че сме направили стъпка в различна посока – сякаш аз бях различен човек. Бях направила нещо, което никога в живота си не бях правила, и което никога не бях мислила, че ще направя.
Но съпругът ми се почувства напълно предаден.
Той беше много разстроен. Чувстваше, че аз съм го предала като съм отишла да купя наркотици на улицата, защото едно от нещата, за което се бяхме съгласили преди години, точно в началото, когато дъщеря ни призна за проблема си с наркотиците, беше, че ще я подкрепим с всичко, с което можем, но никога няма да ѝ купуваме наркотици. Че никога няма да ѝ даваме пари или подаръци, знаейки, че тя ще ги продаде, за да си купи наркотици.
Когато се прибрах вкъщи и казах на съпруга си какво съм направила, той обезумя и беше така дни наред. Тогава не знаех, но той беше изпратил имейл на ВВС: „Съдът определи дъщеря ни да започне рехабилитационна програма и да спазва вечерен час от 7 часа вечерта до 7 часа сутринта с електронна гривна, стига да се върне обратно в семейния ни дом. Все още не можем да получим предписан метадон. Съпругата ми заведе дъщеря ни, за да се опита да си купи малко от улицата (в момента е полунощ).“
Обещах му, че повече никога няма да правя това.
И той беше много ясен, когато каза, че ако го направя, може да се наложи да се оправям с това сама, защото той не може да търпи предателството – да правя нещо против желанието му.
Той има доста черно-бяло отношение към живота, както според мен е при повечето мъже. А ако има нещо, което съм научила от тази ситуация през последните осем години, е, че няма черно и бяло. Между тях има огромно сиво пространство. Оттогава сме водили дълги разговори за това. Сега не бих направила това. Мисля, че бих отишла в спешното отделение и бих настоявала да дадат на дъщеря ми някакво силно успокоително.
Сега тя е в метадонова програма, което означава, че има определена доза метадон, която тя получава всяка сутрин от фармацевта, изпива я пред него и след това се прибира вкъщи.
Не изпитва никакви абстинентни симптоми и не се „надрусва“. Метадонът не я кара да се чувства добре, просто спира абстиненцията и тя може да функционира през деня. Помага в чистенето на къщата и правенето на чая. Тя постепенно ще приема все по-малко метадон всеки ден, като целта е да го спре напълно до шест месеца.
Преди да отидем в съда, тя ми каза: „Не мога повече. Това е ужасно.“ Беше направила няколко опита за самоубийство, един от които много сериозен, който ѝ причини увреждане на черния дроб. Но човек трябва да покаже голямо желание, за да влезе в метадонова програма. Не отиваш просто на вратата, казвайки: „Не мога повече да съм зависим към хероина, искам да започна метадон.“ Трябва да ходиш на срещи поне две седмици и да се опитваш сам да спреш хероина, преди изобщо да те приемат в метадоновата програма. Това е истински Параграф 22, защото дъщеря ми искаше да спре хероина. Мразеше живота си. Очевидно беше много депресирана, защото се опитваше да отнеме собствения си живот. Беше станала много слаба и беше откраднала от сестра си, която беше или е нейната най-добра приятелка. Нямаше нищо положително в живота ѝ.
Съдът принуди местния център за лечение на зависимости да започне метадоновата програма. Тогава те трябваше да приемат дъщеря ми по-бързо.
Караме ден по ден.
Отне ни пет години да стигнем до този етап, така че нещата няма да се преобърнат и променят за пет минути. Дъщеря ни сега си има собствено пространство, което е част от нашата къща, но ние го направихме с отделен вход и трябва да чукаме, за да влезем в нейната част от къщата. Така че това е нейният собствен дом в момента. Взе обратно и кучето си. Така че човек прави малки стъпки като тези, помнейки, че е обичан, помнейки, че има хора вкъщи, които още чакат и искат той да се възстанови.
Знам, че се хваля, но тя изглежда красива и много интелигентна. Мисля си, че можеше да бъде каквато поиска. Толкова много обича животните, че говореше за това, че иска да стане ветеринар и преди години ние мечтаехме за това. А това е толкова далеч от реалността на живота ѝ като възрастен сега. В момента мечтата ми е много различна. Тя е просто „Искам да бъде свободна от наркотиците и да е щастлива“.
Чувствам се на 50% отговорна, защото според мен всички майки се чувстват така.
В някои дни мисля, че съм направила всичко по правилните причини, дори тя да не го вижда по този начин, и съм горда, че още съм тук – здравомислеща и стъпила на краката си. Но в други дни се събуждам сутрин и мисля, че всичко е по моя вина. Може би ако не я бях изхвърлила от вкъщи в онези първи месеци, когато тя отказваше да спре да употребява наркотици… Толкова е трудно да разбереш.
В момента напълно ѝ вярвам, че няма да открадне. Оставям си дамската чанта наоколо и не се притеснявам за нея. Не ѝ се доверявам напълно, че няма да се свърже с грешните хора, защото това е бавен процес. В началото, през първите дни, когато тя се върна, съм сигурна, че тя ми нямаше доверие. Сигурна съм, че знаеше, че влизам в стаята ѝ, за да огледам и да проверя дали няма прибори за употреба, защото това е, което започваш да правиш като родител – започваш да търсиш приборите за употреба и наркотиците, които те употребяват. Но сега спрях да правя това, а тя дава отрицателни тестове за наркотици вече девет седмици, затова предполагам, че доверието вече се изгражда.
