Когато детето е зависимо, целият товар остава върху неговите родители. Често никой не иска да знае и да помогне, а семейството остава без изход. Предлагаме ви втора част от разказа на една майка от Великобритания, която се опитва да помогне на дъщеря си.
Първа част тук
След това тя просто обикаляше приятелите си в търсене на място къде да преспи.
Местеше се от диван на диван, от място, където се събират зависими, на друго такова място. Загуби си шофьорската книжка заради шофиране под влиянието на наркотици, така че от независим човек, имащ кола и кариера, накрая тя нямаше нищо съществено. В един момент една от къщите, в които отсядаше, изгоря напълно – за късмет тя не беше там тогава – така че тя загуби и всичките си вещи, буквално всичко, което притежаваше.
Всеки път, когато я виждахме, много неща зависеха от душевното ѝ състояние и от това доколко бяхме способни да я приемем такава, каквато беше и с това, което правеше, но въпреки всичко ние я обичахме. В някакъв момент ние се скарвахме и тя не искаше повече да контактува с нас. Така че с нея не бяхме говорили три месеца.
Накрая тя се обади и каза, че това не помага. Мисля, че тя смяташе, че ако не контактува с нас, това ще ѝ помогне да се чувства по-добре емоционално, защото ние постоянно ѝ напомняхме, че животът ѝ вървеше към дъното – никой друг не ѝ казваше това, но очевидно ние го правехме.
Така че ние отново започнахме да контактувахме и тя дойде на Коледа да вечеряме, а споменът се откроява в паметта ми, защото тя очевидно употребяваше наркотици в продължение на вечерта и накрая не успяваше да остане будна. Тя заспа с лице в коледната вечеря – просто заспа в чинията. Това беше индикатор за това колко се бяха влошили нещата.
В началото дъщеря ми казваше, че употребата на наркотици е забавна, просто едно хубаво забавление.
След около пет години на постоянна употреба, тя казваше, че това притъпява емоциите и те прави безчувствен към истинския живот, така че не е необходимо да се тревожиш, да мислиш или да те е грижа. На този етап тя вече не получаваше много забавление или по-скоро никакво. Не мисля, че тя се доверяваше на много хора, включително на мен, защото човек става подозрителен към всичко и всички.
Никой не може да помогне. Никой не знае какво да каже. Всички отчаяно се надяват на добри новини. Хората казват: „Как вървят нещата?“ Ако има добри новини, те казват: „О, чудесно, чудесно!“ Но в действителност никой не иска да чуе, че нещата са си все същите или по-лоши. И има много малко възможности за професионална подкрепа, освен ако не си готов да платиш за нея.
Понякога се консултирахме със специалисти в частни практики. Проведохме много разговори с нея за плановете за бъдещето: „Ако направиш това и това, тогава може би ще успееш да спреш наркотиците.“ Дори стигнахме дотам, че я заключихме в спалнята ѝ. Съпругът ми сложи дъски на прозорците и заключи вратата, но това не донесе успех, защото човекът трябва сам да поиска да го направи, а тя не искаше. Накрая един от нейните познати, с когото смятам, че тя употребяваше наркотици, дойде вкъщи, заплаши съпруга ми и се вмъкна вътре, за да я пусне да излезе.
В крайна сметка дъщеря ни я хванаха да краде от работодателя си, за да финансира зависимостта си.
Също така, тя беше откраднала чек от чековата ми книжка, беше го попълнила за малко над 1000 британски лири и го беше осребрила. Ние повдигнахме обвинения.
Опитахме всичко, което можахме. Имаме много силен морален компас, имаме и две по-малки деца, които следят поведението ни и решенията ни и искаме те да видят, че човек не краде от семейството си и точка.
Лично ние заведохме дъщеря си в съда, седяхме до нея, подкрепяхме я и ѝ казахме: „Ние сме тук до теб, но ти няма да правиш това – не ти е позволено да крадеш от нас.“
Съдът изиска от нея да започне лечение, което означава, че два пъти седмично трябва да бъде тествана за наркотици, да започне метадонова програма и да посещава терапевтични групи на определено място за хора със зависимости.
Трябва също да носи електронна гривна три месеца, което означава, че трябва да си е вкъщи от 7 часа вечерта до 7 часа сутринта. Решихме, че това е най-добрият вариант, защото не искахме тя да отиде в затвора. Искахме просто тя да потърси помощ и не виждахме как да я получи другаде или по друг начин. Затова мислехме, че това е най-добрият възможен изход.
Излязохме от съда към 14:30 или 15 ч. и аз казах на адвоката: „Кога започва това?“
Той каза: „Сега.“
А аз казах: „Значи, трябва да се приберем вкъщи?“
Той каза: „Да, защото хората, които поставят електронните гривни, могат да се появят по всяко време от 7 часа нататък.“
Аз казах: „Добре, но какво ще правим с употребата на наркотици на дъщеря ни? Знаете, че тя не може просто да спре изведнъж, тук и сега. Какво ще стане? Тя веднага ще се провали. Ще избяга, защото отчаяно ще иска да си намери наркотици и ние няма да можем да я задържим вкъщи.“
Той каза: „Ами, отидете при личния си лекар.“
И ние отидохме при личния лекар, а той каза: „Ние вече не предписваме метадон, трябва да отидете в организацията Turning Point.“
А там ни казаха: „Съжаляваме, но ние не предлагаме спешни услуги, трябва да се свържете с личния си лекар.“
Аз казах: „Бяхме при него и той ни каза, че трябва да дойдем при вас.“
А те казаха: „Ами, днес нищо не можем да направим. Тя всъщност няма да умре от тази абстиненция.“
Аз бях шокирана от това как никой не поемаше отговорност и целият товар беше поставен върху нас като нейни родители. „Това е ваш проблем, сега тя е под домашен арест във вашата къща и трябва да стои там.“ Човек не може да живее с някой, който спира употреба на наркотици за по 100 лири на ден, който ще рита и ще пищи, и ще плаче, и ще повръща, и вероятно ще чупи предмети след няколко часа, защото тя ще е толкова безсилна и паникьосана. Но никой не иска да знае. В Спешна помощ не дават метадон. Човек е оставен без никакъв изход.
Следва продължение
