Част първа
Какво бихте направили, ако детето ви е зависимо към хероин, страда от остри абстинентни симптоми, разпада се пред очите ви, докато чакате лечението му да започне? Една майка от селище в Югозападна Англия разказва как е стигнала до момента, в който е закарала с колата дъщеря си до града и ѝ дала пари, за да си купи доза хероин.
От нея се лееше пот, повръщаше, плачеше, беше в истерия, тресеше се – просто отчаяна, чувствайки се отчаяно зле. Чувствах се като притисната в ъгъла и че нямаше какво друго да направя. Затова ѝ казах: „Има ли някакъв начин да го направим на улицата?“
Тя прекара час и половина да звъни насам-натам по телефона и хората можеха да ѝ предложат само хероин, но не и метадон.
Ето така се озовахме в центъра на близкия град, където ѝ дадох спечелените си с труд пари, за да си купи наркотик.
В действителност проблемът започна преди пет години, когато тя беше на 18. В живота ѝ настъпиха някои промени като приятели, заминаващи за университета, и промени в нейната дългосрочна връзка, в която тя беше щастлива и която после се обърка. Нейното поведение, личността ѝ започнаха да се променят.
Преди това тя се трудеше упорито, обичаше своя кон и яздеше, а после всички тези неща започнаха да отпадат. Спеше много през деня. Не спирах да я питам: „Какво не е наред с теб?“
След това тя започна да излиза с хора, за които знаехме, че не могат да ѝ повлияят добре – по-възрастни хора, които употребяваха наркотици. И нещата като че ли започнаха да си идват на мястото.
Един ден се връщахме отнякъде с колата и я попитах отново какво не е наред с нея.
А тя каза: „Представи си най-лошото възможно нещо.“
Аз казах: „Бременна ли си?“ – което сега би ми изглеждало като нищо. По някакъв начин това щеше да е фантастично, ако това беше отговорът, защото той беше: „Не, мамо. Помисли за най-лошото. По-лошо, много по-лошо от това. Мисли за най-лошото нещо.“
Аз казах: „Към наркотици ли си зависима?“ А тя каза: „Да.“
След това тя се разплака и това ми скъса сърцето. Беше най-лошият ден от живота ми.
Говорихме за това как да спре тук и сега – как да спре възможно най-скоро. Говорихме за това като семейство и имаше малко викане. Изпитвате различни емоции – в един момент викате и сте ядосани, в следващия сте разтревожени.
Братът на моя съпруг употребяваше наркотици и почина заради депресията, когато се опитваше да ги спре. Струва ми се, че съпругът ми мислеше каква загуба е това, че брат му можеше да бъде наистина ценна част от семейния ни живот и обществото ни. И смятам, че той се чувстваше по същия начин по отношение на дъщеря ни – че тя имаше толкова много да предложи, и той не искаше тя да прави грешните избори.
До този момент дъщеря ни не смяташе, че това е проблем. Все казваше: „Просто се забавлявам, ясно? Просто се забавлявам.“ И това се редуваше с периоди на депресия и не беше забавно, но тя не беше готова да признае това. И докато времето минаваше, ние ѝ поставихме ултиматум. Поглеждайки назад, не знам дали това беше правилното решение или не, но ѝ казахме: „Ако продължиш да употребяваш наркотици, повече няма да можеш да живееш у дома.“ И я изхвърлихме, защото тя продължи.
Тогава употребата ѝ се влоши, а приятелското ѝ обкръжение ставаше все по-лошо.
Мразех я. Мразех я толкова много.
Смятах, че тя има силата да спре, а тя не спря. Нищо от това, което децата ви могат да направят, няма да ви спре да ги обичате, но омразата беше огромна. Аз просто бях отчаяно гневна. Исках буквално да я хвана за раменете, да я разтърся като кукла и да кажа: „За Бога! Виж какво правиш!“
Винаги съм била много контролираща майка, когато децата ми бяха по-малки. Имаха определено време за лягане, ядяха си зеленчуците и всичко. А аз се чувствах толкова много извън контрол. Не можех да кажа: „Не, ти няма да излезеш навън. Трябва да се върнеш у дома, да си останеш у дома и да се оправиш.“ Защото тя щеше да каже: „Аз съм пълнолетна, мога да правя каквото поискам.“
Бях разочарована. Много разочарована, защото имах големи очаквания за това, което тя можеше да постигне. В онзи момент тя не успяваше да постигне нищо, макар че нещата за кратко се промениха, когато тя започна да разбира, че не е щастлива.
Тя постъпи в армията, във военната полиция, справи се много добре с обучението и получи хубава работа. Мислехме, че се е отървала от употребата на наркотици и е променила живота си, и бяхме много горди. Спомням си, че мислех: „О, Боже, тя го направи. Не само че го направи, но го направи много добре – има си наистина хубава работа.“ Не знаехме, че все още има проблем.
Тя печелеше добри пари, но след около година, в края на всеки месец, започнахме да получаваме телефонни обаждания. Тя все казваше: „Не знам къде си харча всичките пари, мамо, просто изчезват. В края на всеки месец оставам без нищо и нямам пари за храна и други неща.“
Така ние ѝ изпращахме малко пари, за да изкара до следващия месец. Не ѝ давахме наистина пари, просто ѝ давахме аванс до следващата ѝ заплата.
Мисля, че тя през цялото време е имала проблем, който е криела, защото я е било срам.
Тя се връщаше и общуваше със същите хора, така че я виждахме много малко през уикендите, а в понеделник тя се връщаше в базата си.
Но мисля, че това започна да влияе на способността ѝ да работи. Тя се изтощаваше и това се виждаше. Изморяваше се от партита през целия уикенд, а после трябваше да работи по цял ден през седмицата. Ако не сте спали от четвъртък вечерта чак до понеделник вечерта след работа, се изтощавате много и това започна да ѝ се отразява. Мисля, че колегите и шефът ѝ започнаха да забелязват промени, защото започнахме да получаваме телефонни обаждания от армията.
Един понеделник тя се връщала на работа, без да е спала от дни и блъснала колата си в разделителната ивица между платната на магистралата. Съпругът ми и аз осъзнахме, че ако не я спрем, тя ще се убие или ще убие някой друг. И когато от армията ми се обадиха след седмица, аз казах: „Трябва да знаете, че мисля, че дъщеря ми употребява наркотици през уикендите и трябва да ѝ направите тестове за наркотици.“ Така тя загуби работата си.
Сигурна съм, че тя ми е обидена заради това, но чувствам, че ѝ спасих живота или този на някой друг, защото беше въпрос на време преди тя да катастрофира не в разделителната ивица, а в някой друг. Това щеше завинаги да лежи на моята съвест.
Следва продължение
