Месечни архиви: септември 2016

Създаването на LSD

Posted on by
Отговор

Веществото LSD, или иначе казано диетиламид на лизергиновата киселина, спада към групата на халюциногените. Днес е известно със силните си психоактивни качества, които са били изненада най-вече за неговия създател.

Албърт Хофман

Създателят на веществото е д-р Албърт Хофман, който след като завършва образованието си в университета в Цюрих през 1929 година, започва работа във фармацевтичната компания Сандоз. В своята книга LSD – My Problem Child той описва какво го е довело до синтезирането на веществото и откриването на неговите психоактивни качества.

Хофман се интересувал от химията на растенията и животните и тъй като в Sandoz щял да има възможност да се занимава с естествени химикали предпочел да работи именно там. По това време във фармацевтичния отдел на фирмата работели само 7 химика с докторска степен – четирима се занимавали с проучвания, а трима – с производство (в днешни дни компанията е един от лидерите в бранша). Директорът на отдела бил професор Артър Стол, който поставил за главна цел на лабораторията да изолира активните вещества на растения, които вече се използвали за медицински цели. Това било от изключително значение, тъй като активните вещества в растенията често са нестабилни и концентрацията им варира в големи граници. Това правело дозирането много трудно, а синтезирането на лечебното вещество в чиста форма би преодоляло тези проблеми.

Мораво рогче

Едно от растенията, които професорът избрал за проучване, била гъбичката Мораво рогче. Тя паразитира предимно по ръжта, но се среща и по други житни растения и треви. Заразените класове развиват светлокафяви до лилаво-кафяви продълговати образувания на мястото на зрънцата. През 1918 година проф. Стол успял да изолира един от алкалоидите в нея – ерготамин, който намерил приложение в обстетриката като хемостатик и за лечение на мигрена. След това проучването на алкалоидите на гъбичката било прекратено до момента, в който Хофман отправил молба до професора да продължи работата по тях.

Снимка: Dominique Jacquin https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4436134

Снимка: Dominique Jacquin, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4436134

Нуждата от изолиране на активните вещества в гъбичката за постигане на възможност за точно дозиране е обоснована и от вредите, които нанасят големите дози от тези алкалоиди. През Средновековието гъбичката е била причина за масови натравяния, засягащи хиляди души наведнъж. Болестта, която дълго време не била свързвана с гъбичката се проявявала в две форми – конвулсивна и гангренна. Симптомите включват халюцинации, тежко разстройстово на стомашно-чревния тракт, вид гангрена и болезнено горящо усещане в крайниците.

За известен период от време гъбичката е била използвана за предизвикване на раждане, но поради рисковете за детето тази практика била прекратена. Употребата била ограничена за времето след раждането за предотвратяване на кръвоизливи.

Създаването на LSD

От изследванията на Хофман става ясно, че в гъбичката има няколко различни алкалоида с общо ядро в химическата си структура – лизергинова киселина. Хофман прави значителен пробив като намира начин да изолира лизергинова киселина и да я комбинира с амини. Той получава общо 25 нови вещества, а последното от тях е именно това, което е популярно днес – LSD-25. Годината е 1938.

LSD-25 е тествано върху плъхове и е предизвикало силен ефект върху матката и безпокойство. Новото вещество, обаче, не е предизвикало интереса на фармаколозите и лекарите в Sandoz и тестовете били прекратени.

Хофман пише, че не могъл да забрави относително безинтересното LSD-25 и е имал интересно предчувствие, “чувство, че това вещество може да притежава различни от известните от първите изследвания качества“. Това го накарало да го синтезира още веднъж цели 5 години след първия път.

Инцидентът

През пролетта на 1943 година на последния етап от синтеза Хофман прекъснал работата си поради „необичайни усещания“. В доклад до проф. Стол той пише, че почувствал забележително безпокойство в съчетание с лека замаяност. След като се прибрал вкъщи изпаднал в състояние, подобно на интоксикация със силно стимулирано въображение. Със затворени очи виждал „непрекъснат поток от фантастични картини, невероятни форми, келейдоскопична игра на цветове“. След около два часа ефектите преминали.

Хофман предположил, че състоянието му има общо с LSD-25, но това по никакъв начин не обяснявало как е успял да абсорбира веществото. Той бил наясно с токсичността на алкалоидите на Моравото рогче и винаги взимал предпазни мерки. Единствената възможност била някакво количество LSD  да е попаднало върху пръстите му и да се е абсорбирало през кожата. В този случай LSD-25 би трябвало да е изключително силно и Хофман решил да експериментира върху себе си, за да научи повече.

Експериментът

Хофман започнал планирана серия от експерименти с най-малкото количество, за което би могъл да очаква да произведе някакъв ефект – 0,25 mg (1 mg = една хилядна от грам). Описанието в лабораторния дневник е изключително кратко поради състоянието, в което е бил Хофман.

В книгата си той описва състояние, в което му е било трудно да говори разбираемо и с променени възприятия както при инцидента, но много по-интензивни. Хофман помолил лабораторния си асистент да го придружи до вкъщи. Тъй като това било по времето на Втората световна война, нямало автомобили на разположение и те трябвало да изминат разстоянието с велосипеди. По пътя състоянието му придобило „заплашителни форми“. Всичко изглеждало сякаш е отразено в криво огледало. В дома си Хофман изпитвал толкова силна замяност, че не можел да стои прав, всичко в стаята се въртяло, познатите предмети и мебели придобивали гротескни, заплашителни форми. Постоянно се движели сякаш били живи и задвижвани от вътрешна сила. Съседката му приличала на „злобна и коварна вещица с цветна маска“.

Хофман пише, че промените във вътрешния му свят били още по-плашещи – всеки опит да спре разпада на външния свят и разтварянето на егото били напразни. Струвало му се, че демон е обладал тялото му и се опитвал да се освободи от него като скачал и викал. Бил обхванат от страх, че ще полудее. Питал се дали умира и чувствал тялото си безжизнено, без усещания.

Пълната трагедия на ситуацията според него била, че не се е сбогувал със семейството си и се питал дали ще разберат, че той не е експериментирал безотговорно, а с най-голяма предпазливост и че е било невъзможно да предвиди какво ще се случи.

С времето плашещите преживявания отшумели и започнали да приличат повече на първата инцидентна интоксикация.

Хофман пише, че след експеримента е предполагал, че психоактивно вещество с толкова силни ефекти при толкова малка доза ще има някакво приложение във фармакологията, неврологията и психиатрията, но не и че ще бъде използвано извън медицинската наука. Тъй като неговото преживяване било толкова ужасяващо, той въобще не мислел, че LSD ще намери приложение като наркотик за развлечение.

Докладът на Хофман предизвикал голямо учудване и интерес, който довел до експерименти и на други негови колеги.

Размисли за осиновяването

Posted on by
Отговор

Вместо въведение

Според редица статистически данни през последните години  в значим и глобален се превръща репродукционният проблем. Парадоксален и може би дори патетичен е фактът, че на фона на ежеминутно развиващият се технологичен прогрес, на фона на непрекъснатите иновации, във всяка една сфера, стигащи дори дотам да се дава и отнема живот; да се връща такъв,  всъщност се оказва, че започва да се губи или по-точно започват да не функционират някои от основните биологично и еволюционно заложени ни способности. Разбира се, много  възможно е  този процес да датира още от древността (като начин за естествено редуциране от страна на природата) и просто да нямаме информация за него или пък да не сме я разчели. Като контрапункт на тези, които веднага ще решат да ме оборят и ще кажат, че всъщност решение на този въпрос има и отдавна е измислено – редица медицински интервенции, ин-витро процедурите, и кой знае още колко незнайни интервенции, а може би и някой ден и клонирането, ще кажа, че не отричам алтернативите, просто поставям акцента върху промените, чието настъпване явно е неподвластно на нашия контрол, а по отношение на начините за преодоляване на последствията в резултат на тези промени – както вече стана ясно разрешение има – понякога, а може би винаги. Някой, някъде беше казал, че:

„Зачеването преди всичко става в главата.“

Може би в някакъв аспект това е отговор на ситуациите, при които не  може да се открие реална биологична, медицинска или генетична причина или аномалия, а може би дори е свързана и с тези случаи.  Както и да е, доста неща написах, но те са само въведение и всъщност не точно фокус на темата, която следва.

Табу

И така плавно минаваме към съществото. А именно, какво се случва когато се появи потребността да бъдеш родител и когато няма медицинско решение на проблема при биологична невъзможност. Една от основните възможностите (допреди ин витро методите) е осиновяването. Пиперлива тема дори и в наши дни ( с която  често се сблъсквам в практиката), въпреки че като че ли напоследък се възприема като поредната модната тенденция и „хит“. Ако сред холивудските звезди, обаче, това е тема, за която открито се говори и дори на моменти се преекспонира, то в средностатистическото семейство (или поне българското), тази тема продължава да стои като тема „табу“. Защо? Може би, защото обществото ни още не узряло за нея, защото не сме дорасли и отървали се от собствените си предразсъдъци. Вероятно има хиляди други отговори и причини. Тъжното в случая е, че когато обаче темата е „табу“, сякаш и детето се превръща в „табу“, нещо което го белязва за цял живот.

Въпроси

В днешно време съществуват редица училища за родители и осиновители, които се опитват да подпомогнат този не лек процес. Че темата е тежка и трудна, спор няма, но колкото повече тя бива отцепвана, замаскирана и изтласквана, толкова по-трудна и сложна става.

А защо е трудна, замисляли ли сте се?

Заради реакциите на осиновените деца? – Защото ако разберат, че са осиновени те може би биха имали много въпроси:

Кои са истинските ми родители? Защо са ме изоставили? Имам ли братя и сестри? Кой съм аз? Какъв би бил живота ми, ако не ме бяха оставили? А вие защо ме избрахте? Защо ми казвате или пък защо не ми казахте досега? Затова ли чичо не ме обича? А вие защо не можете да имате деца? Затова ли тати работи до късно и не се прибира? Обичате ли ме така както бихте обичали Вашето собствено дете?

Или заради реакциите и положението, в което ще изпаднат осиновителите?

Как да му кажем? Кога е подходящият момент? Какво да правим после? Ами ако ни намрази? А ако реши да тръгне да търси истинските си родители?

razmisli-za-osinovyavaneto

 Отхвърляне и загуба

 Като че ли въпросите при децата са повече, а страха от последствията е по-скоро за родителите. И в двата случаи, обаче, има нещо общо – и за децата, и за родителите това е една много силно емоционално заредена ситуация, която може да предизвика сътресение и травма. Има и още нещо общо и болезнено, а именно – страхът и реалната опасност от отхвърляне и изоставяне, от загуба. Тоест повторно изживяване на травмата.

За родителите е свързана с това, че детето може да реши да потърси биологичните си родители и макар да остане да живее с тях и да ги нарича „мама и татко“, това за тях на процесно ниво би могло да е равносилно на посланието : „Не ви искам за родители“; на отхвърляне, на загуба на най-ценното, което са искали. На загуба, последваща първоначалната – тази, че не могат да заченат дете.

За децата тази загуба, като че ли е в повече аспекти – от една страна загуба на една изградената представа за настоящия живот; от друга страна осъзнаване на това, че са били отхвърлени още в началото на живота си (в повечето случаи) от тези, на които би трябвало да разчитат през немалка част от живота си и от трета страна загубата на база фантазиите им (както за биологичните им родители, така и за осиновителите), които биха произлезли след научаване на факта, че са осиновени. Би могло да се каже, че в някакъв аспект това е и загуба на идентификацията, на представата за това „Кой съм аз?“.

 Тайна

Може би това е причината част от родителите, осиновили дете/деца да запазват това в тайна и от самите деца. Този избор, обаче, също е свързан с последствия. Живота в тайна не е лесен. Самата идея за пазенето на тайна може да предизвика редица динамики в семейството (че дори и извън него), някои от които да се превърнат в предпоставка за създаване на неблагоприятна семейна атмосфера и климат. В някакъв аспект детето и по-късно възрастен усеща това. Пазенето на тайна предизвиква появата на редица поведения и коалиции, които практиката показва, че често са в крайностите. Интуитивно детето (възрастния) подозира, че нещо не е наред. Понякога има хипотези или му възникват въпроси, но поради неизказаната забрана, която стои там в психичното пространство, то няма смелостта да ги зададе и сподели, а това би могло да се превърне в сериозна причина за психичен дискомфорт, като често пъти начините са справянето не са особено благоприятни.  Винаги съществува риска от неочакваното разкритие на тайната. И тогава родителите-осиновители се сблъскат с решаването не на един, а на два проблема – реакцията на детето по отношение на самото осиновяване и реакцията по отношение на това, че са крили от него (обикновено гняв и обида).

Вариантът просто да се спомене или съобщи за осиновяването и после да не се остави пространство да се говори за темата е много подобен на този да се крие. Може би в някакъв аспект е още по-мъчителен. Така детето вече е валидизирало съмненията си (ако е имало такива) и сега остава само с всички въпроси и мисли в главата си, защото като че ли има забрана да се говори за тях.

Още въпроси 

Както виждате няма лесен начин за справяне в ситуацията. Няма универсален отговор. Но може би това са неща, за които всички решили да осиновят дете е добре да помислят предварително, да се запитат и ако им е трудно да си отговарят, да потърсят помощ или консултиране. Защото въпросите не са малко:

Дали трябва да сменим името на детето, ако има такова? Дали да му кажем или не? Кога е подходящо да му кажем? Каква информация е подходящо да му дадем за биологичните му родители? Как да реагираме, ако продължи да пита? А ако иска да потърси биологичните си родители? Или пък ако не му кажем, как да му обясним, че не прилича на никой от нас двамата? Какво да му кажем, ако пита защо мама няма снимка с голям корем? А ако пита като възрастен? А какво да правим, ако някой му каже?

Може би първият и основен въпрос, който е важно всеки решил да предприеме такава стъпка да си зададе, e:

 „Защо искам да осиновя дете? Защо искам дете? Какво очаквам?“

razmisli-za-osinovyavaneto_2

 В заключение

Осиновяването на дете ( както и раждането и отглеждането) не е като да си вземеш домашен любимец. Появата на бъдещият наследник/наследница е процес, свързан с много емоции, нагласи и очаквания. Децата принципно биват товарени с нагласи и очаквания дори още преди да бъдат родени. Това е нещо, което обезателно трябва да се вземе под внимание – ако бъдещето осиновено дете идва само за да се превърне в проекция на тези очаквания и амбиции, то вероятността то да не изпълни тази си функция е много, много голяма. И тогава идва въпросът какво следва по отношение на родителите.  Може би не бива да забравят, че това дете не е просто съдържание, което да запълни зейналата дупка, резултат от нарцистичната рана от невъзможността да имат биологични деца. Само по себе си то също има нужди и потребности и носи история и травма със себе си – факти, които е полезно да се имат предвид.

 

Детето ми употребява. Първата стъпка е да се фокусирам

Posted on by
Отговор

Първа част тук.

Фокусирайте се: поемете си въздух и след това да започнем.

Ако току-що сте открили, че детето ви пие или употребява наркотици, първото нещо, което трябва да направите, е да седнете, да се успокоите и да си дадете време, за да си поемете въздух. Знаем, че сте изплашени, но ние ще ви помогнем да планирате и да решите какво да правите: как да съберете информация; как да проведете продуктивни разговори; да поставите по-здрави граници и да потърсите помощ навън.

Очаквайте отричане, а вероятно и гняв

Предварително вземете решение да запазите спокойствие.
Ако смятате, че този разговор ще бъде неудобен за вас, представете си колко неудобен ще бъде за вашия тийнейджър. Подгответе се, че детето ви ще каже неща, за да ви шокира, че с всички сили ще отрича дори при най-убедителните доказателства, че ще ви обвинява в липса на доверие и за още неща. Добре е да помислите как ще се справите с тези реакции.

• Най-важното нещо е да продължавате разговора.
• Предварително вземете решение да останете спокойни без значение какво казва тийнейджърът ви.
• Опитайте се да не се подлъжете да отговорите със собствения си гняв.
• Ако разговорът стане твърде разгорещен, прекратете го и го подновете по-късно.
• Ако прецените, че разговорът е твърде емоционален и разгорещен, и не е продуктивен, измислете какво е необходимо да направите, за да се успокоите – вие или детето ви. При някои хора това може да бъде излизане от стаята за малко или поставяне разговора на пауза; при други хора това може да бъде да броят до десет или да си поемат дълбоко въздух. Преценете какво ще свърши най-добра работа за вас и детето ви, преди да започнете разговора. Ако се затруднявате, говорете с психолог, за да ви помогне да откриете техники за сваляне на напрежението, които са ефективни и работят за вас.
• Не забравяйте да кажете на тийнейджъра си, че го обичате и че заради това сте обезпокоени.

детето

Определете очакван резултат

Работете за желан и реалистичен резултат.
Макар да е добре да започнете разговора с вашия тийнейджър независимо от всичко, разговорът вероятно ще премине по-гладко, ако предварително сте си определили някакъв желан резултат. Добре е да оставите очакванията си ниски – вероятно не е реалистично да очаквате детето ви веднага да признае за употребата и да обещае, че ще спре. Но една по-разумна цел, като просто да изразите, че не желаете детето ви да употребява, може да бъде една малка победа.

• Опитайте се да избегнете нереалистичните очаквания.
• Вашият тийнейджър вероятно няма да признае, че употребява.
• Определете си малка цел и се движете към нея.
• Просто да изразите пред детето си, че не желаете то да употребява, е добра цел.

Изработете правила и последствия

Формулирайте идея какви бихте искали да бъдат вашите правила.
Добре е да обмислите правилата, които бихте искали да определите, както и какви последствия ще наложите при тяхното нарушаване, преди да започнете разговора със своя тийнейджър. По този начин ще можете ясно да определите каква бихте искали да бъде целта на разговора ви, както и ще можете да определите следващата си стъпка.

• Формулирайте идеята си за правила и последствия, които бихте искали да определите, преди разговора.
• Вслушайте се в обратната връзка на тийнейджъра ви и му позволете да помогне в договарянето на правилата и последствията.
• Уверете се, че вашият съпруг/партньор знае за тези правила и че е готов да ги прилага.
• Не определяйте правила, които няма как да прилагате.

Оценете значението на зависимостта в семейството

Зависимостта към алкохол и наркотици може да се случи на всеки. Но ако в семейството ви има история на зависимост – към кокаин, алкохол, никотин или друго, тогава рискът вашето дете да развие зависимост е много по-голям. Като родител вие трябва да сте наясно с този повишен риск и да обсъждате това с детето си редовно така, както бихте го направили за всяка една болест.

• Обяснете на своя тийнейджър, че ако той се изкушава да опита наркотици, то шансът наистина не е на негова страна. Неговите гени го правят по-уязвим и той може лесно да развие зависимост.
• Не отричайте наличието на зависимост в семейството си. Използвайте я като причина за разговор с детето си и редовно му напомняйте, че то е в по-голям риск.

Напомняйте на детето си за вашата подкрепа

Много е важно тийнейджърите да се чувстват подкрепени от своите родители по всяко време. Уверете се, че вашето дете знае, че винаги може да разчита на вас и че винаги може да потърси вашата помощ. Напомняйте му, че винаги сте на разположение да предложите напътствия.

• Уверете детето си, че то винаги може да ви споделя или да търси съвет от вас, когато е стресирано или има личен проблем – това може да помогне да се намали желанието му да употребява вещества.
• Колкото и гневни или фрустрирани да се чувствате, опитайте се да говорите чрез своите любов, грижа и безпокойство, както и да изразите тези чувства пред своето дете.
• Обяснете на детето си, че причината да разговаряте с него и да задавате въпроси е защото го обичате, загрижени сте за него и искате то да бъде здраво и успешно.

Следва продължение

Източник

Детето в мен

Posted on by
Отговор

„Светът е пълен с хора, които никога, освен в детството си, не са посрещали отворена врата с отворено съзнание.“ – И. Б. Уайт

Отвсякъде валят препоръки как не трябва да губим детето в себе си, как трябва да се радваме на живота по детски, как трябва да бъдем чисти и възторжени, емоционални и открити – като деца. Но как става това на практика? Защо е важно? Прилично ли е един възрастен да се държи като дете? Да се смее шумно? Да играе?

 

 Детето в мен, което се забавлява

В този контекст ще наричам „игра“ всички форми на конструктивно забавление, които използват възрастните. Това може да бъде някакъв спорт, занимания на открито, със семейство или приятели, различни хобита. Играта, по един или друг начин, е вид дейност, съпроводена със силни и динамични емоционални преживявания. Играта е самият процес и спонтанността, която влагаме в нея. Ако целта е по-важна от самата дейност, то това не е игра.

Неудържимият възторг, силният смях, бурната радост, спонтанността – все състояния, които веднага бихме приписали на едно щастливо дете. На едно свободно дете. Това звучи като истинско безгрижие. И тъй като възрастният знае, че безгрижието е запазена територия на детството, много често абдикира и решава, че тези неща не са за него. „Това не подхожда на един възрастен човек.“ Смята се, че когато човек пораства, трябва да спре да бъде дете. Състоянието на „дете“ се натоварва с негативен смисъл. Нещо като инфантилност и социална незрялост. Състоянието на дете обаче има роля в живота на възрастния. Дори проявите му са изключително важни за здравата и балансирана личност.

Децата са любопитни, непредубедени и искрени. Играят, за да преживяват радостта от общуването с другите. За да си доставят удоволствие. В детската игра има много въображение, малко стереотипи и оценки, очаквания и правила. Едно дете може да превърне всичко забавление – скачането в локви, гоненето на балон, стрелбата с водни пистолети. На пръв поглед все безсмислени дейности за възрастния. Защото нямат ясна полза и цел, а ползата и целта са основна движеща сила за всеки зрял човек.

boys-1149665_960_720

„Детството се измерва само със звуци, миризми и гледки, преди да настъпи мрачната епоха на разума.“ – Джон Бечман

Помислете кога за последното сте се забавлявали, без да планирате, без да очаквате, без да се съобразявате. Кога сте ходили на разходка без цел и посока, просто за да се насладите на случващото се около вас? Кога сте се смели от сърце, без да се притеснявате какво ще си кажат другите? Да тичате боси? Да лежите в тревата? Да берете полски цветя? Кога сте си позволявали да направите нещо безсмислено и детинско, само защото ви се иска?

Kогато не планирате, оставяте място за спонтанността. Спонтанността е освободена от очаквания. Липсата на очаквания до голяма степен редуцира стреса и напрежението. А нали именно това е смисълът на почивката и забавлението?

 

Детето в мен, което решава задачите на живота

ride-bike

„Има три неща, които възрастните могат да научат от децата: да бъдат радостни без повод, винаги да са заети с нещо и да се стремят с всички сили към това, което желаят.“ – Паулу Коелю

 Да проявиш детето в себе си невинаги е проява на инфантилност. Дори когато става въпрос за работа, семейни задължения или други отговорности на възрастния. Това означава да се насладиш на случващото се, да си креативен и спонтанен, да умееш да се радваш и да изразяваш тази радост. Да си любопитен към другите и отворен към това, което може да ти поднесе животът. Да приемеш емоционалността си и да си дадеш позволение да я проявяваш. Дори когато си потопен в сериозността на живота.

Децата са по-свързани с емоциите и потребностите си, отколкото възрастните. Когато са тъжни – плачат. Когато искат да целунат някого – целуват го. Когато са гладни – взимат и последния сладкиш от масата.

Децата умеят изцяло да се потапят в една дейност, докато възрастните обикновено правят много неща едновременно. Изследванията показват, че възрастните, които обикновено вършат по няколко неща едновременно, не се чувстват щастливи. А и дейностите не са особено ефективни.

 Децата са експериментатори и губят кураж по-трудно от възрастните. Ще стават и ще падат от колелото, докато не се научат да го карат. За тях това не е провал, а още един опит по пътя към успеха и към това, което желаят.

 Децата са любопитни и креативни. Ще направят нещо, само за да проверят какво ще се случи в резултат. И много често смайват с откритията си.

Децата са толерантни и непредубедени. Могат и да сменят ролите в играта без особен драматизъм. При играта на колички първо са шофьори, след това пешеходци или полицаи. Образите и поведенията са такива, каквито са. Не подлежат на анализ и осъждане.

Децата прощават бързо. Възрастните носят в душата си обидите и огорченията с дни, седмици, дори години, докато малките са великодушни и бързо прощават. Малко след като сте ги наказали, ще дотичат при вас, за да ви гушнат. Защото именно от това имат нужда.

Децата обичат безрезервно, не се свенят да демонстрират любовта си, както и да търсят ласки от другите. Децата раздават любов на килограм. Просто защото това е, от което имат нужда.

Има смисъл да преоткрием детето в себе си, нали? Защото детето в нас е отвореният ум и чистото сърце.

Разбира се, състоянието на дете е само едно от състоянията на зрелия човек. Добре е да търсим баланса. Но както казва Ерих Кестнер: „Човек е само онзи, който остава дете, дори когато порасне“. И така „като забравен огън, детството може да пламне в нас във всеки един момент.“ (Гастон Бачелард), „…защото детството липсва на всички ни.“ (Рори Кълкин)

 

За миналото и бъдещето

Posted on by
Отговор

Минал опит

Всеки от нас носи минал опит зад гърба си, или както често се казва ”багаж”. Този багаж може да бъде както положителен, така и негативен. Натрупва се и се изгражда въз основа на интеракциите ни с останалите, въз основа на преживяванията ни с другите и за другите, за нас самите. Това е опит,  който се обуславя от ситуациите, през които преминаваме – дали ще бъдем успешни или не, дали ще ни приемат или ще ни отхвърлят. Този опит е натоварен с голям емоционален заряд. Този „багаж”, този опит, има една основна характеристика – не подлежи на промяна – независимо дали искаме или не, той е такъв, какъвто е и няма как да бъде променен, но пък понякога може да промени нас самите.

minal-opit

За значението на миналия опит

В някакъв аспект миналото предопределя или поне в някаква степен оказва влияние върху настоящето, а в не малко пъти и върху бъдещето. Опитът, който имаме, ни формира като личности, като психика. Въз основа на него се формират и нагласите ни по отношение на нас самите, на света, на другите. Миналото ни е това, което допринася за изграждането на представите и вярванията ни, на собствените ни правила и допускания. Тоест на базата на преживени от нас ситуации и начина, по  който сме се почувствали в тях, ние вече имаме изграден обяснителен модел защо нещо се случва и с какви емоции го асоциираме. Тоест имаме когнитивна схема, свързана с определени ситуации, като от нея изхождаме и в други подобни такива. Уповавайки се на тази схема, изграждаме механизма си на действие с останалите, начините, по които реагираме, дори би могло да се каже и начина си на преживяване.

Въз основа на миналия опит формираме и нагласите, и очакванията ни. Дали те ще бъдат негативни или позитивни, дали ще подхождаме към себе си и другите, към различните ситуации и обстоятелства с доверие и сигурност, или ще пристъпваме предпазливо и боязливо в голяма степен зависи от това как са се развили нещата преди.

В немалка степен миналият опит е този, посредством който правим изборите в живота си, посредством който определяме ролята, в която да бъдем. И този процес е колкото съзнаван, толкова и несъзнаван.

Аз само моето минало ли съм?

И тук е тънката граница по отношение на това дали използваме миналото и преживелищния си опит като ресурс, от който да се учим и развиваме, или като оправдание за това да стоим на едно място и да повтаряме едни и същи грешки. Хората, които „живеят в миналото“ като че ли се опитват да се предпазят от неизвестността и несигурността на настоящето и бъдещето. Избирайки „сигурността“, обаче, те сякаш забравят един съществен елемент – животът не е статичен – хората, средата, обстоятелствата се променят. И повтаряйки един и същи модел при различни обстоятелства и с различни хора, макар и в сходни по съществото си ситуации, вероятността да направят поредната грешка е много по-голяма.

Разбира се едва ли това е нечия самоцел. Едва ли някой иска да се чувства като колело, което никога не спира, и от което като че ли не може да слезе и по собствено желание. Понякога това е като омагьосан кръг. В някои случаи е необходимо дълго време на човек да осъзнае този процес и да си даде сметка за „непробиваемостта“ и изключителната устойчивост и ригидност на изградения вече предварителен сценарий, който с течение на годините придобива неефективното качество „универсалност“. А универсалното, както знаете, рядко успява да отговори на изискванията и нуждите на специалното и индивидуалното. Животът обаче предлага именно това – неповторими и макар понякога много сходни, но всъщност изключителни ситуации, събития, преживявания.

Тук и Сега

Ако всеки се замисли сам за себе си колко пъти е „пропилявал“ шансовете си да му се случи нещо ново и различно само защото е подхождал с предубеждение и вече определени нагласи (най-често негативни), които ни тласкат и към определен тип поведение ( най-често не особено адекватно), ще стигне до същия извод. Разбира се, това не означава, че няма какво да изведем от миналото, че няма уроци, които да научим. Но нека не забравяме, че миналото е минало и ако не искаме да го превръщаме в бъдеще и настояще, то би било добре фокусът ни да се измести „тук и сега“, защото само тук и сега имаме възможността на градим нещата и да се променяме.

Автор: Росица Кайрякова