Въпрос на гледна точка

Често чувам хората да се оплакват, че не са доволни и удовлетворени от живота си, от това, което им се случва. Всеобщо явление е да се прави сравнение с това какво е било, с това какво може да бъде или какво е, но не тук, а някъде другаде. Като че ли винаги е прехвърлена отговорността някъде другаде или на някой друг за начина, по който хората се чувстват. По-лесно е да се обвини държавата, управниците, шефа, комшията. Може би има доза истинност, но едва ли изцяло, защото въпреки реалните пречки, все пак има хора, които се чувстват добре, които освен да се оплакват намират смисъл и сили не просто да се борят и съществуват, а да изпитат удовлетвореност от живота. И съвсем не казвам, че това означава, че животът им е безоблачен или винаги всичко е идеално. Но като че ли те успяват да изместят фокуса върху това, което имат и ги прави доволни (макар и малко), а не върху това, от което не са доволни. Въпрос на гледна точка.

Тук и сега

Струва ми се, че немалка част от преживяването е резултат от невъзможността на хората да бъдат „тук и сега“, да живеят за случващото се, а не за нещо минало или невъзможно. Като че ли бягството от реалността се превръща в един основен механизъм за съществуване. Бягаме в минали светове, бягаме в бъдещи страхове и проекции, в измислени виртуални светове и докато сме вторачени в непрестанно светещия монитор на смартфона си не виждаме по-далече от носа си, от това, което е около нас. Сутрин и вечер, когато пътувам с метрото виждам именно това – препълнена мотриса, в която масата от хора дори не виждат кой е около тях.

vypros-na-gledna-tochka-1

Забили носове във виртуалната реалност (не ме разбирайте погрешно – не съм върл противник на технологиите и  „смартфонизацията” (моя си дума); аз също имам умен телефон и го използвам; в условията на технологичен напредък и ерата на глобализация като че ли в някаква степен това е повече от потребно и улесняващо; не ми допада, че му се предава жизненоважно значение) не виждат малкия ученик с огромна раница, който се опитва да се задържи на крака сред потока от блъскащи се хора; не виждат бременната жена, която пристъпва от крак на крак; не виждат изнемощелите баба и дядо, които се чудят къде да се захванат, за да не полетят нанякъде. Не виждат възможността да направят нещо мъничко за някого тук и сега, нещо, което ще направи настоящето на някого друг, пък и на самите тях, една идея по-приятно.

Алиенация или бяство от реалността

В една от статиите Марина беше писала за алиенацията. Чудя се доколко тази алиенация не е резултат именно от тази невъзможност да бъдем тук и сега – да присъстваме с мислите и чувстватта си. Едва ли бабите и дядовците ни са знаели какво е значението на тази дума. На седянка, пред печката, на нивата – онзи простичкия живот, като че ли повече ги е сближавал, като че ли е спомагал да се определи, че  проблемите са били от едно измерение. Сякаш колкото повече усложняваме и глобализираме, колкото повече се взираме в екзистенциалнните въпроси и питания, толкова повече се отдалечаваме и като че ли забравяме, че това да не сме сами, да бъдем удовлетворени от себе си, живота и другите е нещо съвсем простичко и невинаги е необходимо да има практическо решение.

Онези познатите клишета „за малките неща”

vypros-na-gledna-tochka

Удовлетвореността е чувство, преживяване, и то е истинско тогава, когато не се обуславя само и изцяло от външни стимули, тоест материални придобивки. И целия свят да изкупим, той не може да запълни празнотата, ако не можем да го преживеем вътрешно и да се потопим в това усещане.  Удовлетвореността и удоволствието от това да живееш са тук и сега във взаимодействието с другите, в момента, в ситуацията – с това се свързваме и с хората, с това ни познават и ние тях – не с практическите решения, а във възможността да се идентифицираме с тях на емоционално ниво. Онези така разпространени клишета за „малките неща” са всъщност толкова верни и истински. В чакане на голямото събитие, което да преобърне живота им, хората рядко си дават сметка, че то всъщност е куп от малки такива, които им се случват всеки ден и могат да променят тях. Отказвайки да седят в реалността обаче те пропускат тази възможност. Да, факт е, че вероятно понякога тази реалност е фрустрираща и отблъскваща, напрягаща и неприятна, но тя не е само това. Ако кола те опръска, минавайки около теб, това не означава, че целият ти ден ще трябва да мине под знака на „кофти ден”. Но дали ще е така зависи от това дали в следващите два часа ще циклим в спомена за тази кола, която вече е отминала и ще се взираме в петното на панталона си, или ще се зарадваме на това, че колегата ни е оставил дъвка на бюрото и се е сетил за нас. Въпрос на гледна точка.

 

Детето ми употребява – започнете разговор

Втора част тук.

Как да проведете разговор

Да започнете разговор с детето си за неговата употреба на наркотици/алкохол е най-важната стъпка, която можете да предприемете, за да му помогнете. Знаем, че това не е лесно, но ако се подготвите за разговора, това ще ви помогне да останете спокойни и да проведете по-голямата част от него.

Проведете разговор, а не конфронтация

Когато един родител разбере, че неговият тийнейджър употребява наркотици/алкохол, това със сигурност поражда много емоции. Този момент може да бъде много объркващ. Но най-добрият начин да помогнете на своя тийнейджър – и да сте сигурни, че той ви чува – е да останете възможно най-спокойни по време на разговора. Също така е много важно и вие да чувате вашето дете.

Не започвайте разговор, ако виждате, че детето ви е под въздействието на алкохол или наркотици. Изчакайте, докато то изтрезнее.

разговор

 

Ето няколко съвета за по-продуктивен разговор:

•    Покажете своята загриженост. Изразете пред детето си своята тревога (например „Напоследък не си на себе си“).
•    Запазете самообладание. Направете всичко възможно да не показвате свръхреакция на това, което детето ви е направило в миналото. Вместо това се фокусирайте върху това да му изясните какво искате то да направите в бъдеще.
•    Бъдете директни. Ясно заявете своето безпокойство и представете доказателствата, които сте намерили („Не се къпеш, оценките ти в училище са по-лоши, намерих празни бирени бутилки в стаята ти“).
•    Внимавайте за тона на гласа си. Дори да ви се иска да крещите, е важно да говорите със спокоен глас, за да не отблъснете своя тийнейджър.
•    Покажете на детето си, че цените неговата честност и че сте готови да го слушате, без да го съдите (но това не означава, че няма да има последствия от действията му).
•    Опитайте се да не заемате защитна позиция. Ако тийнейджърът ви генерализира или ви отправя критични забележки, не го приемайте лично. Това са възможности за дискусия.
•    Говорете за собствените си спомени от времето, когато сте били тийнейджър и за грешките, които сте правили. Това може да помогне на вас и детето ви да се свържете по-добре.
•    Покажете любовта си. Физическата връзка също може да изиграе важна роля. Сложете ръка на рамото на детето си или го прегърнете, когато сметнете, че е подходящо.
•    Организирайте и използвайте напълно семейните срещи. Получете обратна връзка от всеки член на семейството за правила, вечерен час, последствия от нарушаването на правилата и други.
•    Хвалете детето си и му давайте положителна обратна връзка. Тийнейджърите имат нужда да чуват хубавите неща също като всички останали хора. Те имат нужда да знаят, че вие все още можете да виждате отвъд лошите неща, които са направили.
•    Не позволявайте на тийнейджъра си да ви контролира. Макар да е важно да слушате своето дете и да му съчувствате, помнете, че вие сте родителят и знаете най-добре.

Следва продължение

Източник

Когнитивният дисонанс и зависимостта

Спомняте ли си баснята на Езоп за лисицата и гроздето?

В нея лисицата прави всичко възможно, за да достигне гроздето от една лоза, но не успява. От този момент натам, започва да се самоубеждава, че гроздето е кисело и тя всъщност изобщо не го желае. Или пък, когато изгубим в състезание, стигаме до извода, че наградата изобщо не ни е била важна или пък конкурсът не е бил справедлив, или намираме друга причина, която ни помага да поддържаме положителния образ, който имаме за себе си.

fox-1278118_960_720

Когнитивният дисонанс (понятието е въведено от Леон Фестинджър) е състояние, характерно със сблъсък в съзнанието на индивида между неговите знания, убеждения, нагласи и новопостъпила от околната среда информация, която им противоречи. Теорията за когнитивния дисонанс е изградена върху допускането, че човек е мотивиран да поддържа съгласуваност в убежденията, които има за себе си, за поведението си или средата. На практика, когнитивният дисонанс е напрежение между желанията на индивида и негови основни убеждения. Дискомфортът (дисонанс) мотивира хората да направят нещо, за да намалят това възникнало напрежение, а те често са склонни да отидат далеч, за да го сторят.

Когнитивният дисонанс може да се тълкува и като случай на откриване на собственото лицемерие, а то е мощен мотив за намиране на оправдания за нашите действия. Например, ако съм нагрубил някого, аз може да не съм в състояние да призная пред себе си, че съм виновен. Вместо това, ще се  опитам да се убедя, че съм прав и ще потърся причини, с които да оправдая поведението си. Или пък често изнасилвачите казват: „Тя беше облечена предизвикателно.“

Теорията за намаляване на дисонанса прогнозира, че ако нашите убеждения са несъвместими с поведението ни, нещо трябва да се промени – или нашите убеждения, или нашето поведение. По принцип обикновено избираме пътя на най-малкото съпротивление и някак си се случва така, че много често подбираме новопостъпващата информация така, че тя да подкрепи нашите желания и вярвания. Казваме си, че гроздето е кисело, конкурсът е бил нагласен или пък точно аз няма да стана зависим.

Пушачът, който знае, че пушенето причинява рак, преживява когнитивен дисонанс, продължавайки да пуши. Има две възможности за намаляване на дискомфорта. Първата е да се откаже от пушенето (противопоставяйки се на желанието), но това често е трудно. По тази причина повечето пушачи ще прибегнат до втори вариант – ще се опитат да се убедят, че връзките между пушенето и рака на белите дробове не е толкова силна и добре проучена, колкото твърдят лекарите (модифициране на убежденията или избягване на информация по темата).

При диета например, човек, който възнамерява да отслабне, има дисонанс заради противоречивите му силни желания за вредни, изкушаващи храни и желанието му да отслабне. След парти, в което е нарушил диетичното си хранене обаче, той може да изпита едно интензивно чувство на дискомфорт (съжаление и вина).  Може да опита да намали дискомфорта си, като омаловажи значението на загубата на тегло или да направи много дълга тренировка на следващия ден.

Когнитивният дисонанс предполага, че зависимите могат да променят техните мисловни процеси в подкрепа на удовлетворяване на импулса.

Начинът, по който човек възприема света и информацията, когато има нужда от дадено вещество, е много променен. Това е важно да се вземе предвид. Силното желание за употреба нарушава способността на зависимия да обработва информация или насочва доводите в подкрепа на употребата. Например, когато един страстен пушач е в абстиненция, пушенето „само на една цигара“ ще се разгледа в по-благоприятна светлина. Ако желанието обаче е удовлетворено или не толкова обострено, пушачът ще може да разгледа по-безпристрастно доводите „За и Против“ употребата. По тази причина и много специалисти съветват хората, които следват определен хранителен режим, да не пазаруват, когато са гладни.

Без признаване на мощните промени в мисленето, които произтичат от нуждата, употребяващият може да заключи, че рецидивът му е в следствие на липсата на воля или друго и това да го завърти в омагьосания кръг на вината и търсенето на оправдания за нея.

Мисленето до голяма степен е повлияно от нашите желания и мотиви. Често се налага да си търсим множество оправдания, за да подкрепим някой наш избор. Колкото по-нерационално е някое наше желание, толкова по-старателно се опитваме да намерим причини, за да го осъществим. Понякога това е дълъг и трудоемък процес. Изследвания по темата показват, че търсенето и намирането на оправдания често заблуждава хората, че са направили задълбочен анализ по темата и всъщност са взели добре обмислено решение. На практика обаче, те просто старателно са се самозаблудили.

Как да  се предпазим от тези пристрастия в мисленето и последиците от тях?

Изправени пред дадено изкушение (проблемно желание), ние трябва да оспорим рационално нашето изкривено мислене и решенията, които следват от това. Тоест, важно е да разпознаваме внезапната промяна в моделите на мислене и възприятие, когато сме в ситуация на нужда и да ги вземем предвид. Да си даваме сметка, че под въздействието на нуждата информацията се тълкува в полза на подкрепа на поведение, което обслужва необходимостта ни.

Например в състояние на глад решаваме, че шоколадът всъщност е полезен. При нужда от алкохол решаваме, че виното има множество здравни ползи. В ситуация на силно желание за употреба на вещества може да решим, че от един път няма да ни се случи нищо. Важно е да сме наясно с тези игри на съзнанието, за да можем да ги разпознаваме и контролираме.

Статията е по мотиви от „Cognitive Dissonance and Addiction. Why the pursuit of consistency makes us irrational?

Що е то: опиоидни рецептори

Опиатите, опиоидите и техните рецептори

Към групата на опиатите принадлежат вещества, извлечени от опиумния мак, а опиоиди се наричат вещества, които наподобяват действието на опиатите, но са синтетични или полусинтетични. Примери за опиати са опиумът и морфинът, а за опиоиди – хероин, оксикодон, фентанил. Някои вещества от тези групи се използват като обезболяващи, но всички могат да предизвикат зависимост. В по-нови публикации с термина опиоиди се означават както веществата с естествен произход, така и тези с полусинтетичен и синтетичен. Ще използваме понятието в този смисъл и тук.

neurons

Опиоидната система

Така наречената опиоидна система контролира болката, награждението и зависимото поведение. Тя включва няколко опиоидни рецептора – мю, делта, капа и др. Те могат да бъдат открити в мозъка, гръбначния мозък, стомашно-чревния тракт и някои други органи в тялото. Обикновено те се активират от група ендогенни пептиди – енкефалини, динофини и ендорфин, които се отделят от самите неврони. Опиоидните рецептори могат да се активират и от вещества, които тялото ни не произвежда само – например алкалоидни опиати, чийто прототип е морфинът.

Опиоидите упражняват силен ефект върху психиката, тялото и поведението на човек. Когато тези вещества се свържат с рецепторите, се намалява чувството за болка, което е основното им приложение в медицината. Могат да причинят сънливост, объркване, гадене, запек и в зависимост от приетата доза могат да предизвикат и потискане на дишането (това е причината за смъртоносни свръхдози).

Ролите на рецепторите могат да се изследват чрез експерименти с мишки, чиито гени са модифицирани. Изследвания са показали, че различните видове рецептори имат и различни функции.

Мю и делта опиоидни рецептори

Обезболяващото действие и потенциалът за предизвикване на зависимост на морфина не се наблюдават при мишки без мю опиоиден рецептор. Това е доказателство за ролята на този вид рецептори и за терапевтичното действие, и за страничните ефекти. Това показва, че и следващи лекарства на основата на морфина най-вероятно ще предизвикват зависимост. Освен липсата на обезболяващ ефект и зависимост, при тези мишки има и повишена чувствителност към болка, намалено награждаване (преживяване на удоволствие) при употреба на наркотици от групи извън опиоидите и променени емоционални отговори. При мишки, които нямат делта опиоидни рецептори, се наблюдава промяна в емоционалната реактивност – повишена тревожност и поведение, подобно на депресивното. Този вид рецептор вероятно играе роля в регулацията на настроението.

Налоксон

Един от най-важните инструменти за лечение на свръхдоза с опиоиди е налоксон. Световната здравна организация го определя за основно лекарство. Това са лекарствата, които „удовлетворяват приоритетните здравни нужди на населението“ и те трябва да са налични по всяко време в контекста на функциониращи здравни системи в адекватни количества, подходящи дозировки, с гарантирано качество и адекватна информация на цена, която отделните хора и общността могат да си позволят. Налоксонът се използва още от седемдесетте години на миналия век в спешната помощ и действието му е пряко свързано с опиоидните рецептори.

Налоксон хидрохлорид може да възстанови жизнените функции при свръхдоза с опиоиди. Той блокира ефектите на опиоидите, включително потискането на дишането, седацията и ниското кръвно налягане, като успява да „избута“ опиоидите от мю, капа и сигма рецепторите.

Според Европейския мониторинг център има изследвания, показващи, че много свръхдози с опиоиди се случват в присъствието на други хора, които биха могли да спасят живот, ако имат нужните средства. Това е довело до използването на налоксон като мярка за намаляване на вредите през деветдесетте години и разпространието му сред употребяващи и хора, за които е вероятно да станат свидетели на свръхдоза. За момента такива програми в Европа има на градско равнище в Дания, Германия, Естония, Ирландия, Италия, Великобритания (Англия) и Норвегия, а на регионално ниво – в Испания (Каталуния) и Великобритания (Шотландия и Уелс).

Източници:
https://www.eurekalert.org/pub_releases/2007-10/econ-hdt101207.php
https://www.drugs.com/pro/naloxone.html
http://www.who.int/topics/essential_medicines/en/
http://www.emcdda.europa.eu/news/2016/1/preventing-opioid-overdose-naloxone