Месечни архиви: юни 2017

Изкуството да не правиш нищо

Posted on by
Отговор

„Красотата да не правиш нищо е целта на целият ти труд, крайното постижение, за което най-горещо те поздравяват. Колкото по-елегантно и възхитително умееш да не правиш нищо, толкова повече си постигнал в живота. Освен това не е задължително да си богат, за да го изживееш. Има още един прекрасен израз на италиански: l’arte d’arrangiarsi – изкуството да правиш от нищо нещо. Изкуството да превърнеш няколко прости продукта в пиршество или няколко събрали се приятели- в празник. Всеки с талант да постига щастието може да направи това, не само богатите.

За мен обаче главната пречка в преследване на удоволствията беше втълпеното ми чувство за пуританска вина. Наистина ли заслужавам това удоволствие?

…

Исках да се заема с удоволствието като с домашно или като с мащабен проект на безпристрастната наука. Размишлявах над въпроси като: „ Как най-ефикасно да увелича максималното удоволствие?“  Чудех се дали да не прекарам цялото си време в Италия в библиотека и да направя проучване върху история на удоволствията. Или пък да интервюирам италианци, прекарали живота си предимно в наслада, да ги разпитам какво чувстват и след това на напиша статия по темата.

Когато осъзнах, че единственият належащ въпрос е: „Как аз разбирам удоволствието?“, и че наистина съм в страна, където хората ще ми позволят да изследвам свободно този въпрос, всичко се промени. Всичко стана…възхитително. Само трябваше всеки ден да се питам за първи път в живота си: „Какво ще ти хареса на теб да правиш днес, Лиз? Какво ще ти донесе наслада днес?“ („ Яж, моли се и обичай“, Елизабет Гилбърт)

Спомнете си колко пъти сте изпитвали вина, когато сте открадвали малко време за себе си. Или сте оставали с усещане за пропиляно време само защото сте зачели някакъв роман, а не полезна техническа литература. Все бързаме, оптимизираме, максимизираме, стремим се към ползи и ефикасност, стресираме се дори от почивките си, защото ги планираме до най-малък детайл. Правим графици и за свободното си време. Държим всичко под контрол. Контрол, контрол, вина и пак контрол. И следва емоционален взрив и колапс, ако нещо се обърка. И често се връщаме по-уморени от почивка, отколкото сме били преди нея. Или натоварени с вина, защото всъщност просто „си клатехме краката, вместо да свършим нещо полезно.“ Сякаш не заслужаваме това време за себе си.

Изкуството да не правиш нищо е изкуството да живееш. Да се радваш на живота. Да го чувстваш с всяка частица от тялото си. Да го дишаш с цялата си същност. Изкуството да не правиш нищо е позволението в знак на любов към себе си, което си даваш да се радваш.

Изкуството да не правиш нищо се крие в способността да изпитваш удоволствие с всяка клетка на тялото си. Да разбереш от какво имаш нужда и да си позволиш да му се насладиш.

Красотата от нищоправенето се крие в това да забавим темпото за момент, да укротим безспирния си ум, да отпуснем тялото си, да се отдадем на нещо, което ни провокира емоционално и да го усетим с всяка своя фибра. Bel far niente, както го правят италианците, е страстта на живота и страстта към живота. Изкуството да не правиш нищо е способността да превърнеш всеки малък момент в празник, в източник на удоволствие и щастие.

А всеки момент може да е щастие и празник, ако се потопим изцяло в него. Ако си позволим да присъстваме в него с цялото си същество, с всичките си сетива.

От срещите със скъпи приятели до книгата и чаша чай в студена зимна вечер. Или просто да изядем един сладолед на пейка в парка.

И така… остана само да се попитаме: „Какво ще ти хареса на теб да правиш днес? Какво ще ти донесе наслада?“

Благодаря ти, че никога не се отказа от моята борба със зависимостта, татко!

Posted on by
Отговор

По повод 18 юни – Денят на Бащата

Скъпи татко,

Откакто се помня, ти си моят герой. Винаги си бил до мен – от момента, когато трябваше да ме закараш в болницата, след като паднах и си счупих главата в Ню Йорк, докато ядях сладолед, до момента, в който плаках на рамото ти, след като скъсах с любимия си от колежа.

И най-вече, ти никога не ме изостави, докато се борех със зависимостта си към наркотиците. Знам, че това не беше никак лесно за теб, но ти упорстваше в това, от което другите лесно биха се отказали. Въпреки всичките пъти, когато съм ти казвала, че те мразя и всичките врати, които съм затръшвала в лицето ти, когато съм била в най-лошото си положение, ти нито веднъж не ми обърна гръб и не си тръгна. Всъщност, ти винаги полагаше още усилия, за да си сигурен, че съм в безопасност, дори и в този момент да не разбирах, че го правиш за мое добро.

Водеше ме на безброй лекарски прегледи; отказваше да ме пускаш да излизам с приятели; наказваше ме да стоя вкъщи, защото съм откраднала алкохол от дома ни; дори се обаждаше на полицията, за да ме измъкнат от опасна ситуация с лоши хора. Правеше всичко по силите си по време на борбата ми със зависимостта и никога не ми позволяваше да потъна по-дълбоко в нея. Знам без всякакво съмнение, че ако теб те нямаше в живота ми, със сигурност щях да достигна точката на невъзврат в болестта си.

Моят път на унищожителна зависимост беше прекъснат и аз можах да получа професионална помощ само благодарение на теб. Ти никога не се отказа от мен и това ми даде възможността да получа дългосрочно лечение. Въпреки моето ритане, плачене и крещене, ти винаги оставаше спокоен и съпричастен към това, през което преминавах. Днес аз съм чиста и трезвена, главно защото ти беше решен да ми осигуриш помощ.

Възстановяването не е лесно и аз имам недостатъци в характера, върху които още работя. И двамата знаем, че невинаги върви леко, откакто се справих със зависимостта си и че има дни, в които губя поглед върху твоите съчувствие и щедрост. Затова на този Ден на Бащата искам да оценя теб и удивителния факт, че правиш толкова много, защото ме обичаш. Знам, че всичко, което някога си искал за мен, е да бъда щастлива и здрава.

Може да не го казвам достатъчно, но съм ти истински благодарна за всичко, което си направил и продължаваш да правиш за мен ден след ден. Днес нямаше да съм жива и да съм добре, ако не беше ти. За мен е чест да мога да те наричам свой баща.

Моят съвет към другите бащи (и към родителите като цяло) е никога да не се отказват от детето си, когато то има проблем с наркотици или алкохол. Вероятно можете да стигнете до там, че да загубите надежда и да се чувствате така сякаш няма нищо повече, което можете да направите, за да помогнете на зависимото си дете. Но аз ви уверявам, точно както го правеше моят баща, че винаги има още нещо, което може да бъде направено, за да помогнете на детето си.

Благодаря ти за всичко, Татко! Надявам се, че като показвам силата и смелостта, които ти прояви пред лицето на моята зависимост, ще мога да окуража други родители в подобни ситуации.

София

Източник

Втори живот

Posted on by
Отговор

“13 милиона живеят втори живот в нета”

“Мрежата става основно място за секс-игри и изневери”

Това са само част от заглавията в медиите, с които се сблъсквам (а предполагам и вие) все по-често. За съжаление това не са само заглавия, а реалност. Все по-често се сблъсквам навсякъде с подобни случаи – възрастни и деца, които живеят живота си в интернет пространството – страдат, радват се, обичат, приключенстват, гневят се, влюбват се. Понякога в и с напълно непознати. Виртуалната реалност предоставя възможност за „втори живот“, за „поправка“ или може би „изкривяване“ на реалността.

Опциите са безброй. Като се започне от всякакъв вид социални мрежи, в които можеш да си създадеш какъвто поискаш образ и се стигне до цели платформи и игри, в които не просто създаваш образ, а директно влизаш в него и го живееш. И всичко се случва там – в нета.

Вървя по улицата, сядам на кафе, пътувам в метрото, вдигам глава и гледката почти винаги е една и съща – хора, заболи главите си в умните си телефони. Рядко се поглеждат един друг. Рядко виждат какво става около тях. Рядко виждат очите на другия.

В първи клас децата се интересуват от телефони – марка, екстри и всичките му там допълнителни джаджи. 3-4 годишни се приспиват с клипчета от You Tube. И всякакви други такива.

Темата е необятна. Опасявам се, че в която и посока да тръгна, край няма да има.

Не съм против технологиите. Аз също ги ползвам. На моя телефон също има приложения за социални мрежи и различни видове комуникационни канали. Съзнавам, че когато обществото еволюира, еволюират и всички възможни начини за комуникация и свързване между хората. В свят без граници, в свят на технологичен бум, това като че ли е естествен процес. И неговата  цел е да подобрява и подпомага качеството ни на живот. Да улеснява, а не да усложнява. Както казах – не съм против всичко това, но съм против последиците, които са резултат от превръщането на тази култура и начин на живот в ценност, в основен приоритет, защото не такава е целта им.

А последиците  –  какви са те ли ? Откъде да почна? Да видим: отчуждаването; загубата или невъзможността да се развият социални умения и умения за комуникация; рисковете, свързани с редицата опасности, дебнещи зад някой профил на недоброжелателни потребители; загубата на каквато и да е автентичност, уединение и интимност, развиване на зависимост. Достатъчни ли са? Загубата на собствената идентичност и формирането на втори живот – отказ от реалността и самозабрава в нещо нереално.

Има и още.

Но целта ми не е да демонизирам социалните мрежи и предпочитанията към интернет пространството. Те не са проблем или поне не и докато не се преминат определени граници. Предпочитанията към тях са въпрос на избор. А изборът се превръща в проблем тогава, когато е за сметка на редица важни и необходими други неща. Тогава, когато в заблудата, че задоволяваме определени потребности, всъщност загърбваме редица други.

Може би в такъв момент е добре да помислим какво обуславя този избор? Къде е грешката?

Чудя се откога стана по-приятно да седиш затворен вкъщи и да си чатиш с някого, вместо да излезеш навън или да идеш на гости и да си побъбрите. Откога разходката за пазаруване се превърна в досадно задължение, което лесно може да се отмени само с един клик „купи“? Откога е по-забавно да разхождаш измислени аватарчета, отколкото да излезеш и да играеш на криеница (знаят ли днешните деца какво въобще е това?)? Откога обяснението в любов е нещо, което не е нужно да се случва очи в очи? Кое ни кара, дори когато сме със събеседник на маса, да изкараме телефона и да започнем да цъкаме, забравяйки, че срещу нас седи живо същество, заслужаващо уважение или поне да не бъде пренебрегвано.

Ха! Сетих се за една случка. На четиринадесети февруари, Денят на влюбените, станах свидетел на следната ситуация – двойка влюбени, излезли на вечеря в ресторант, пристигнаха видимо ентусиазирани. Първите 5 минути течеше разговор помежду им. В следващите два часа картинката беше следната: той с поглед, вперен в телефона си, тя с поглед, вперен в телефона си. Вдигнаха глави, само когато сервитьорът им донесе храната. Хранеха се, „цъкайки“ на телефоните си. Не, не си мислете, че бяха скарани. След като се нахраниха и явно приключиха важните си дела по телефона, станаха, целунаха се и си тръгнаха.

В началото ми беше забавно, дори смешно. Накрая ми се плачеше.

Чудя се дали и на тези хора понякога им се плаче?

Не знам. Но лично аз мисля, че е тъжно. И една дума напира: С А М О Т А.

Разбира се, не всички са в това положение. Но няма как да не отбележа, че все повече и по-често ставам свидетел на подобни ситуации.

Може би тук идва важната роля на онова „старото поколение“. Да, то е живяло по друг начин. Да, много от тогавашните неща не са актуални днес и са неприложими. Има едно нещо обаче, което е и ще бъде винаги актуално, но все по-изчезващо. Това е онова нещо, на което „старото поколение“ може да научи младото. Нещо, на което те са пазители, а именно – ценностите и човещината, нуждата от другия и уважението към него и към себе си.

И тогава … Тогава няма да има нужда младите да си създават „втори живот“, за да ги търсят, защото в реалността не ги намират. Но това е друга тема. За следващия път….

Детето ми употребява: засилете позитивното

Posted on by
Отговор

Пета част тук.

Засилване на позитивното означава да давате някакъв вид награда или привилегия, за да повишите шанса едно поведение да се повтаря. И това е много важно за промяната на начина, по който се държат вашите син или дъщеря.

Засилване на позитивното: мощен инструмент за промяна на поведението на вашето дете

Засилването на позитивното е мотивиращ фактор през целия ни живот – от прохождащото дете, което се чувства насърчено от радостните възклицания на родителите си, за да направи първите си стъпки до възрастния, който получава бонус или дребен подарък за добре свършена работа. За всички ни е по-вероятно да повторим едно поведение, когато то ни кара да се чувстваме добре.

Употребата на наркотици също може да подсилва. Например, наркотиците или алкохолът могат да помогнат на човек да се чувства по-малко тревожен, да намалят скуката, да насърчат социалните взаимодействия, да помогнат за безсънието, да доставят енергия или да помогнат за контролирането на теглото. С други думи, тъй като те „решават проблем“ – макар и по нездравословен начин, човекът е по-вероятно да повтори поведението на употреба на наркотици и алкохол.

Като родител или човек, който се грижи за деца, можете да използвате същата стратегия, за да подсилите здравословни, просоциални поведения, които искате да виждате повече у своето дете. Ето някои примери за позитивни поведения, които можете за подсилите или да похвалите у детето си:

•    търсене на работа;
•    прибиране вкъщи навреме;
•    помощ в домакинската работа;
•    говорене по уважителен начин;
•    писане на домашни за училище;
•    ходене на срещите с терапевт;
•    участие в групи за взаимопомощ;
•    помощ на друг член на семейството или приятел за проблем;
•    незабавно връщане на телефонни обаждания/текстови съобщения.

Може би си мислите: „Чакайте, това са неща, които моето дете трябва да прави така или иначе, без каквато и да е било награда.“ Но като награждавате доброто поведение на детето си, вие му помагате да свърже поведението, което искате да насърчите, с положително последствие. Като правите това нееднократно, ще помогнете на детето си да научи, че има полза да се държи по този начин. След време то ще научи, че има други начини да се „чувства добре“ освен употребата на вещества, като това може да доведе до по-малка употреба или дори до въздържание.

Вашите доброта и съчувствие ще вдъхнат позитивно и топло чувство у детето ви и ще засилят неговото вярване, че то е способно да се чувства добре и чрез други средства, а не чрез употребата на вещества.

Примери за награди или подсилвания, които са безплатни:

•    прегръдка;
•    усмивка;
•    погалване по рамото;
•    грижовно текстово съобщение;
•    мила дума/комплимент или похвала;
•    да прекарате време заедно с детето си в любима дейност като гледане на филм, риболов или игра на шах;
•    да помогнете на детето за прането му или друга домакинска работа;
•    да го научите на умение като, например, да шофира;
•    да му приготвите любимата закуска, вечеря или десерт.

Примери за награди или подсилвания, които струват пари:

•    подаръчни карти за кафене, магазин за дрехи или ресторант;
•    малки неща като лак за нокти, гримове, продукти за коса, чорапи или протеинови блокчета;
•    да му помогнете за медицински разходи (като зъболекар или грижа за зрението/очила), да платите за курс или учебници;
•    билети за концерт или спортно събитие.

засилване на позитивното

Четири съвета как да използвате засилване на позитивното

1.    Помислете за детето си и какво го мотивира.
Често родителите измислят награда, която те лично смятат за подсилваща, но която не представлява интерес за детето. Ще ви бъде от помощ да отделите време, за да съставите списък от подсилвания, които смятате, че биха могли да бъдат привлекателни и ако не сте сигурни, попитайте детето си.

2.    Помислете какво би могло да бъде заместващото поведение.
Например, може да искате детето ви да напише домашните си или да си търси работа, вместо да играе на видео игри и да употребява наркотици. Какво би могло да бъде стимул за него, за да направи това, дори и да е само за един ден? Също така, можете да кажете на детето си, че ако изпълни определен брой задачи или кандидатства за определен брой работни позиции, то ще получи конкретна награда (например, подаръчна карта за кафене, два билета за кино, нещо малко от магазин за дрехи и др.).

3.    Награждавайте малките стъпки по пътя.
В крайна сметка те ще съставят позитивната поведенческа промяна. Така че, ако детето ви не си е писало домашните от седмици, но изпълни една задача, засилете това с конкретна награда или мил коментар. Ако детето ви не си е търсило работа през последния месец, но сега влезе в интернет и кандидатства за две работни позиции, обърнете внимание на това и похвалете действието му.

4.    Опитайте с подсилващ коментар.
Вместо да казвате „Крайно време беше!“, опитайте да кажете: „Знам колко трудно ти беше да си довършиш домашните си и наистина е чудесно, че успя да изпълниш задачата.“ Или „Наистина се радвам да видя, че си кандидатствал за работа.“

В заключение:

Вашето дете вероятно е чуло много оплаквания и негативни обратни връзки относно неговата употреба на вещества. Но истината е, че не можете да помогнете на някой да се промени чрез натякване. Когато хората се чувстват неприемливи такива, каквито са, те често затъват и не са способни да се променят.

Помислете за самите себе си. Вероятно се чувствате по-насърчени чрез похвали, а не чрез критика. Мили думи, съчувствие и награди могат да подтикнат детето ви да работи за развитие на здравословни поведения и за отказване от негативните такива.

Опитайте – това може да промени много и за двама ви.

Източник

Преди подкрепях легализацията на всички наркотици

Posted on by
Отговор

Публикуваме част от статия на Херман Лопес, репортер, който отразява политиката относно наркотиците в САЩ. Защо опиоидната епидемия е променила мнението му относно легализацията?

До момента, в който започнах работа като репортер за политиката относно наркотиците, бях напълно „за“ легализиране на всички наркотици от марихуана до хероин и кокаин.

Изглеждаше ми очевидно. Забраната се беше провалила. През последното десетилетие милиони американци са били арестувани и в много случаи вкарани в затвора заради наркотици. Правителството е похарчило десетки милиарди долари на година за политиката срещу наркотиците – но не само за полицията и арестуването на хора и потенциалното съсипване на животите им, а и за чуждестранни операции, в които въоръжени сили са разрушили ферми и са съсипали домове. За четири десетилетия цената на войната срещу наркотиците възлиза на повече от един трилион долара.

Въпреки всички усилия и разходи войната срещу наркотиците е имала малък ефект: употребата на наркотици се е повишила през последните години и Америка се намира в най-смъртоносната криза с наркотици – опиоидната епидемия.

Не бях напълно наивен. Вярвах, че легализацията ще увеличи употребата. Но също така мислех, че правителството ще може разумно да контролира наркотиците, за да се увери, че най-лошите случаи на злоупотреба са под контрол чрез борба с подвеждащото маркетиране, поддържане на достатъчно високи цени и следователно невъзможност за прекалена употреба и най-накрая да се увери, че децата нямат достъп до тези вещества.

След това започнах да правя репортажи за опиоидната епидемия. Приятели на семейството починаха от свръхдози. Говорих с употребяващи, които не можеха да се справят с години на зависимост, която често е започвала с легални лекарства с рецепта. Говорих с лекари, прокурори и експерти за това как кризата наистина е започнала, когато големите фармацевтични компании започнали да притискат лекарите и правителството да прегърнат техните лекарства.

Междувременно правителството реагира много бавно. Опиоидната епидемия започна в края на деветдесетте години и по-специално със създаването на Оксиконтин през 1996. Но чак през 2014 Агенцията за борба с наркотиците (DEA) премести в други списъци някои опиоидни болкоуспокояващи, за да им наложи по-сериозни ограничения. И трябваше да минат две години до 2016, за да приеме Конгресът закон, който опитва сериозно да отговори на епидемията.

Всъщност федералното правителство притискаше лекарите да предписват опиоиди чрез кампанията „Болката е петият жизнен показател“ през деветдесетте и първите 10 години на XXI век, тъй като фармацевтичните компании подвеждащо маркетирали опиоидите за лечение на хронична болка. И в някои случаи различните нива на правителството разхлабили достъпа до опиоиди след лобиране на фармацевтичните компании – чрез приемане на закони, които например изискват от застрахователите да покриват тези лекарства.

И докато компанията Purdue Pharma е била глобена за ужасно заблуждаващото маркетиране на Оксиконтин, стотиците милиони, които е платила, са нищо в сравнение с десетките милиарди, които е спечелила от лекарството.

Като резултат от това много хора са починали: по отношение на свръхдозите, опиоидната епидемия е по-смъртоносна от която и да е друга криза с наркотици в историята на САЩ – повече от епидемията с крек, метамфетамин и хероин. Общо над 560 000 души са починали в САЩ поради свръхдози между 1999 и 2015 (последната година, за която има данни) – повече от цялото население на Атланта. И докато много от тези смъртни случаи са свързани с нелегални наркотици като хероин и фентанил, източникът на епидемията – това, което е накарало хората да започнат да употребяват – са опиоидните обезболяващи, а легалните обезболяващи са свързани с повечето смъртоносни свръхдози.

Точно за това са предупредили активистите против легализацията: компаниите са се сдобили с опасен продукт, към който се развива зависимост, маркетирали са го безотговорно и са лобирали за разхлабени правила. Регулаторният отговор на правителството се е забавил. Правителството дори е работило с фармацевтичните компании в някои случаи – под влияние на лобирането, дарения за кампании и финансирани от компании застъпнически групи. А хората развивали зависимост и умирали.

Наблюдавайки тази криза, внезапно ми просветна: може би пълната легализация не е правилният отговор срещу войната с наркотиците. Може би САЩ просто не може да се справи с регулацията на тези потенциално смъртоносни вещества в легална обстановка. Може би някаква форма на забрана – дори и не толкова строга като сегашната – е правилното решение.

Следва продължение

Източник