Месечни архиви: януари 2019

С какво е свързан мъжкият страх от зависимост във връзката?

Posted on by
Отговор

„Мъжът трябва  да разбере за себе си, че има своите ограничения и е зависимо същество. И само страданието го учи на това.“ Саймън Уейл 

Зависимостта си е извоювала лошо име в нашата култура, особено що се отнася до мъжете. Склонни сме да се възхищаваме на независимостта и да подценяваме нуждата от другия като проява на слабост, опасна уязвимост. Има множество истории за това как мъжете никога не питат за посоката, дори да са се изгубили на пътя, и разчитат само на себе си, за да се справят.  Когато мъжете имат нужда от помощ, те често се справят сами, за да „не натежат“ на другите, въпреки че в сходна ситуация самите те биха предложили помощ.

Цената на мъжката неохота да зависят от някой друг, особено във връзките си, е лесно видима. Томас Джойнер (2011) в своята книга „Самотни на върха“ („Lonely at the Top“) говори за това как мъжете, по подобие на Дориан Грей, превръщат чувството на самота, празнота и изолация в успех за пред външния свят. В допълнение към това, понеже мъжете непрекъснато настояват да решават сами проблемите си, е по-вероятно да бъдат по-малко ефективни и дори когато са затрупани от проблеми и трудности, дори по-непоколебимо биха отказали помощта.

Една от причините, поради която гледаме толкова критично на зависимостта, е патриархалното общество, в което живеем. В нашата култура това да сме зависими и да имаме нужда от помощ се счита за женска черта, докато независимостта е суверенитет на мъжете. Нашите митове са за смели сърца, които изкачват планини, преплуват морета, заселват земи, строят домовете си и проправят свой собствен път. От тази гледна точка това да зависиш от някого се смята за опасно отдалечаване от сигурната основа на самостоятелността.

Изследвания свързват прекомерната зависимост (в смисъл на нужда от друг/и) с депресия, алкохолизъм, хранителни разстройства, тревожни разстройства и психосоматични заболявания. Вярно е, че много хора страдат от това, че са зависими от другите, включително и в техните връзки, и не е изненада, че тези хора ще имат доста проблеми в психологичен и емоционален план. Въпреки това, ние сме склонни да разглеждаме трудностите, които са в следствие на прекомерната зависимост, но не и тези, в следствие на прекомерната самостоятелност или нарушената способност да сме балансирани в тази посока. Като че ли страдаме от липса на достатъчно разбиране за това каква е зрялата зависимост във връзката ни с другите и каква е ценността, която стои зад това.

Психолозите предполагат, че капацитетът за наистина зряла независимост зависи от способността за зряла зависимост (Guntrip, 1969). Независимост, която не лежи на зряла зависимост, е само псевдо-независимост, по-скоро патологична самостоятелност. Когато децата са малки, родителите им се стремят да са възможно най-достъпни за тях. Когато плачат, ги държат, когато са гладни, ги хранят. Повечето родители не са твърде загрижени за това, че децата им са „много зависими“ от тях. В процеса на порастване родителите започват да правят разлика между това с кое децата им могат да се справят сами според възрастта им и за кое имат нужда от помощ. Когато преценят, че децата вече имат знания и умения, ги оставят, а  предлагат помощта си, само когато те наистина имат нужда от нея. По този начин насърчават по-самостоятелното им функциониране.

Налице е забележително подобен процес, който се случва в повечето отношения на възрастните. Когато двойките се събират, често има период на взаимна, интензивна взаимозависимост. Животът и на двамата се променя. Влюбените искат непрекъснато да бъдат заедно и почти през цялото време мислят един за друг. Отделянето изглежда заплашително, независимо дали става въпрос за физическо разделяне или когато започнат да осъзнават, че партньорът им има собствени мисли, чувства, преживявани и интереси, а понякога дори се радва да прекарва време без тях. За повечето двойки интензивната взаимна зависимост става много ограничаваща с времето и не може да бъде поддържана дълго. Постепенно повечето двойки излизат от този етап и намират пътя си към по-зряла независимост, която запазва част от интензивността на тяхната първоначална зависимост, като интегрира повече пространство, за да бъде всеки от двамата независим човек с независим живот. Някои двойки се борят с този преход и остават в заплетена връзка, в която и двете страни се чувстват неудовлетворени.

По редица причини – някои от тях психологически, а други социално-политически, по-често жените в хетеросексуални отношения имат трудности в това да се откажат от сигурността на взаимната зависимост и да се впуснат в следващия етап на зрялата независимост в отношенията. Мъжете, от друга страна, по-често с борят с това да си позволят взаимозависимост, която прави интимността възможна. Проблемът е, че взаимната зависимост е едно от изискванията за интимност. Когато мъжете се преструват, че са самостоятелни, не се нуждаят от нищо и от никого, това не дава на партньорите им място, в което да се чувстват свързани с тях. Да си позволиш да си уязвим пред друг човек е това, което прави интимността възможна. Колкото повече мъжете се борят с това да бъдат уязвими и да се свържат с партньорките си, толкова по-несигурни и зависими стават жените им. Мъжката борба със зависимостта е това, което прави жените да изглеждат обсебени.

Някои мъже могат да си позволят да бъдат зависими, само когато са болни, което им дава извинение да оставят някой друг да се грижи за тях, дори и да могат да го направят сами. Те обаче пропускат и едно от най-големите житейски преживявания – да се предадат на сладката регресия на зависимостта, която включва назоваване с имена на домашни любимци и сладки животинки, гушкане, спане в ръцете на любимия човек или просто да имаш възможност да поговориш с някого, когато имаш нужда от това. Много мъже са склонни да признаят, че макар и да могат да се справят сами, светът им несъмнено е по-добър заради съпругата/партньорката им и че се нуждаят от нея, за да бъдат по-добра версия на себе си и за да бъде животът им по-ценен. 

Източник: https://www.psychologytoday.com/us/blog/fear-intimacy/201901/men-s-fears-dependency-in-relationships

Защо хората се влюбват в нарцисисти?

Posted on by
Отговор

Влюбването в нарцисисти е много по-привлекателно, отколкото повечето хора си мислят.

Хората се влюбват в нарцисисти поради много причини. Някои от тях са свързани с човека, който страда от нарцистично личностово разстройство, докато други причини имат повече общо с опияняващото естество на чувството, че си „избран“. Разбира се, всеки с нарцистично личностно разстройство е уникален със собствената си личност, привлекателни характеристики, проблеми и т.н. В крайна сметка, това, което е общо помежду им, е липсата на постоянен обект (невъзможността да поддържат позитивна емоционална връзка с някого, особено в случаите, в които са разстроени или ядосани от и на обекта/обектите), много малко емоционална емпатия и изключителна трудност в саморегулирането на собствените им емоции, себеоценка, реактивни поведения, базирани на техния емоционално изкривен опит за света.

Защо хората се влюбват в нарцисисти?

Някои нарцисисти имат други чудесни качества

Много нарцисисти имат други прекрасни качества, които могат да включват: сила, интелигентност, добър външен вид, добро чувство за хумор, чар, жизненост, забавност, престиж и други общо проявяващи се качества. Разбира се, има достатъчно нарцисисти, които не притежават никое от тези качества, но хората често са изненадани от това колко лесно е да се влюбиш в нарсицист въпреки това.

Несъзнателно повтаряща се травма

Често пъти хората, отгледани от нарцисисти, повтарят семейния модел от избирането на някого, който несъзнавано повтаря модела от тяхното детство. Обикновено „сценарият“ включва това личността да се опита да спечели одобрението, обичта, вниманието и грижата на нарцисиста, въпреки болезненото емоционално влакче на ужасите на връзката. Някои обясняват това като несъзнавано повторение на този фамилен кръг, тъй като те несъзнавано се опитват най-накрая да получат позитивните чувства, които не са получавали като дете. Разбира се, те обикновено получават резултата, който жадуват, но по-често се оказват наранени.

Те могат да бъдат опияняващи

Не всеки нарцисист е чаровен, но тези, които са, могат да бъдат наистина опияняващи и омайващи. В най-добрия случай, когато нарцисист те „избере“, повечето хора се чувстват специални, искани, избрани и намират, че това е много опияняващо. Това е периодът, в който те ви виждат като перфектно същество, което преследват, и обикновеният човек няма идея колко бързо могат да се променят тези чувства и в какво се превръща връзката, когато нарцисистът реши, че избраният човек вече не е толкова бляскав. От тази гледна точка много хора са влюбени и заплетени във връзки, които могат да бъдат много болезнени и трудни за прекъсване.

нарцисисти

Не всички нарцисисти са еднакви

Има голямо разнообразие по отношение на емоционалното функциониране сред страдащите от нарцистично личностово разстройство. Например има нарцисисти, които стават ледени, когато са гневни, но са се научили да филтрират лошите неща, които биха могли да кажат и да ги задържат в момент на гняв. От друга страна, има също така екстремно токсични нарцисисти, които могат да бъдат жестоки, садистични и ужасни в момента, в който настроението им превключи. По-високо функциониращите нарцисисти са способни дори да имат по-здравословни връзки, отколкото по-ниско функциониращите, по-садистични нарцисисти.

Поради същата причина те могат да се влюбят в някой друг

Хората могат да се влюбят в нарцисист по същия начин, както и в някой друг. Те се срещат, привлечени са от него/нея, въпросната личност има качествата, които харесват и те се чувстват свързани с човека. Разбира се, това не означава, че човекът с нарцистично разстройство ще успее да се справи с превратностите на връзката като всеки друг, но обикновено хората не осъзнават това в началото. Дори когато хората виждат предупредителните сигнали, че може да са замесени с някой с нарцистично разстройство, повечето хора игнорират тези знаци и се фокусират върху аспектите от връзката, които им харесват, чувствайки се обнадеждени, че ще стане по-добре или че те могат да обичат човека достатъчно, за да го променят. Докато това са чести желания, на много хора им предстои да осъзнаят, че те не могат да променят личността, нито да управляват настроения и/или откриват това по невероятно болезнен начин, когато личността с нарцистично личностово разстройство не се отнася повече към тях като към блестящия обект, който са били  в началото на връзката.

нарцисисти

Смисълът е…

Хората се влюбват в нарцисисти поради безброй причини. Много нарцисисти имат и други привлекателни черти като интелигентност, привлекателен външен вид, чувство за хумор, сила, успешност в кариерата и външна увереност. Докато други могат да нямат нито една от тези позитивни черти. Някои хора може да се влюбят в някой с нарцистично личностово разстройство, повтаряйки дезадаптивните модели от по-ранни етапи в живота си, други може просто да се влюбят, без да обръщат внимание на червените лампички в началото на връзката заради опияняващите чувства от влюбването и желанието за внимание и привързаност от страна на конкретния човек.

Източник: https://www.psychologytoday.com/us/blog/ask-the-therapist/201809/why-do-people-fall-in-love-narcissists

 

Щастието означава ли постоянно да се чувстваме добре?

Posted on by
Отговор

щастието

Работата на рекламните агенции е да ни карат да искаме и да копнеем за повече.

***

Какво е щастието? Може би това е въпрос, който не си задаваме често, защото отговорът ни се струва доста прост. Но ако не дефинираме ясно какво значи щастието за нас самите, другите ще определят това. Например, корпорациите харчат милиарди долари за рекламни кампании, в които на потребителите се натрапват готови дефиниции за щастие.

Работата на рекламните агенции е да ни карат да искаме повече и да копнеем за повече неща. Най-често използваната им тактика е да ни убеждават, че техните продукти или услуги ще ни направят по-щастливи. Щастието според тях се основава на вариации на принципа на удоволствието. Да се подчиняваме на принципа на удоволствието означава, че избягваме болката и търсим удоволствието. Тоест, искаме много позитивни (или по възможност страхотни) преживявания, които да ни карат да се усмихваме. В същото време избягваме преживяванията, които ни правят тъжни или гневни.

Въпреки че дефиницията за щастието като основано на принципа на удоволствието се възприема като всепризната истина, все пак си струва тя да бъде оспорена. Целта на тази публикация е именно такава.

***

Проблемът с принципа на удоволствието е, че той не се основава на реалността. Понякога дадени събития ни носят огромна радост. Други събития пък ни носят тъга. Ако си мислим, че можем да контролираме количеството хубави или лоши преживявания в живота ни, може да се каже, че това е проблем. Такава нагласа навярно би довела до опити да се отблъснат негативните преживявания, за да имаме повече удоволствени такива. С други думи, ако се подчиняваме единствено на принципа на удоволствието, това в крайна сметка ще ни донесе не по-малко, а повече страдание.

Вместо да определяме приятните преживявания като добри и неприятните като лоши, може да подходим по различен начин. Сами по себе си удоволствието и болката не са нито добри, нито лоши.

***

В някои случаи болката е най-здравословната реакция. Например, един от най-близките ми другари беше кучето ми Айнщайн. Бяхме най-добри приятели в продължение на 16 години.

Бяхме почти неразделни и наистина беше привилегия да бъда до него до последния му дъх. Спомням си, че след като почина, изпитах всеобхватна тъга. Плаках повече, отколкото може би през целия ми живот преди това. Болката беше много дълбока и толкова далеч от удоволствието, колкото можех да си представя и въпреки това, това беше най-добрата емоция, която можех да изпитвам в момента.

Не очаквах тъгата да ме завладее толкова силно. Но когато това се случи, не се опитах да я спра. Оставих я в себе си толкова дълго, колкото беше нужно. Ако в този момент си бях казал: „Това чувство е лошо, трябва да се махне“, щях да се лиша от тази важна стъпка в процеса на скърбене за едно от най-скъпите ми същества.

***

През 2017 г. в „Списание по експериментална психология“ е публикувано изследването „Тайната на щастието, да се чувстваме добре или да се чувстваме автентични на самите себе си“, което включва почти 2500 студенти в 8 държави. Изследователите установяват, че участниците се определят като по-щастливи, ако самите те определят емоциите, които изпитват, като желани. В случая е без значение дали тези емоции са приятни или неприятни, важно е единствено дали са желани. С други думи, да си позволим автентично преживяване на емоциите си е по-важно от това, дали тези емоции са позитивни или не.

щастието

***

Ако си кажем например, че гневът или тъгата са лоши емоции и не трябва да ги изпитваме, отказваме на самите себе си възможността да изпитваме естествени и напълно здравословни емоции. В дългосрочен план потискането на емоциите дори може да застраши здравето и благополучието ни.

Ако „прегърнем“ тъгата и гнева като валидни емоции, които заслужават да бъдат изразени, как да го направим по здравословен начин? В зависимост от трудностите, които преживявате в момента, отговорът може да варира. Независимо дали става дума за гняв, тъга или нещо друго, здравословното изразяване на негативни емоции включва два аспекта. Първият е, че това не бива да наранява околните. Вторият е, че това би трябвало да ни помогне в крайна сметка да се почувстваме по-добре за себе си.

В моя случай, когато Айнщайн почина, плачът не нарани мен или някой друг и ми помогна да се почувствам по-добре. Да си представим друг сценарий обаче. Например, по новините непрестанно се говори за расистки прояви. Какво да направим, ако ние самите сме жертва или свидетели на расизъм и се разгневим от това?

Въпросът, който можете да си зададете, е: „Какво ще направя с това чувство?“ Да го „бутилирате“, да търсите отмъщение или да се вкопчвате в негативизма са рецепти за нещастие. Но ако искате за изразите емоциите си по начин, който не наранява вас или околните, това ще ви накара да се почувствате по-добре.

***

Не трябва да толерираме насилието – по тази причина поставянето на граници е важно. Махатма Ганди или Роза Паркс са добри примери как човек може да изразява емоциите си, като отказва другите да го тъпчат. И двамата са отказвали да позволят на несправедливостите във външния свят да намалят чувството им за субективно благополучие и щастие. Те са слушали и са давали израз на възмущението, което са изпитвали. Живели са в съответствие с ценностите, в които са вярвали. И са го направили по такъв умел начин, че това е подобрило не само техния живот, но и света като цяло.

Ако Ганди или Роза Паркс разбираха щастието като „по-малко болка и повече удоволствие“, щяха ли да се борят срещу несправедливостите, доминиращи в родните им страни? Като са изразявали възмущението си по начин, който не наранява тях самите или околните, те са живели по пълноценен и достоен за възхищение начин. Въпреки че повечето от нас навярно няма да променят курса на обществото или историята по такъв начин, техният пример ни показва, че всеки от нас има възможността да отхвърли тези вярвания за щастието, които се основават единствено на принципа на удоволствието.

***

Истинското щастие изисква от нас да сме във връзка с емоциите си и да ги приемаме, а не да отхвърляме това, което имаме. Това не означава, че отхвърляме промяната. Всъщност, като приемаме това, което животът ни дава, вместо да робуваме на етикетите „добро“ и „лошо“, придобиваме ясен поглед. Тази яснота ни позволява да не вземаме решенията си на базата на това, че искаме повече от нещо или по-малко от друго. Вместо това идва осъзнаването, че щастието е възможно, независимо какво ни поднася животът.

щастието

Автор: Робърт Пъф

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/meditation-modern-life/201901/is-happiness-about-feeling-good-all-the-time

Защо получаваме главоболие, когато не изпием кафето си?

Posted on by
Отговор

Кофеинът е любимият ни наркотик. Но ако пропуснем „да си вземем дозата“, това може да е истинско главоболие по повече от един начин.

Кофеинът е стимулант. Той бързо достига мозъка и блокира аденозинoвите рецептори отговорни за притъпяването на мозъчната активност. Като се блокира този процес, изпитваме оживление, съсредоточено внимание и лека еуфория. Тези ефекти могат да подобрят справянето ни с определени задачи, изискващи внимание, като шофиране или да останем будни по време на цялата лекция.

Това е положителната страна на кофеина. Отрицателната е, когато не получаваме обичайната доза. Поради очакваното въздействие върху мозъка след чашата сутрешно кафе, понижената активност при липсата ѝ изглежда по-дълга и по-дълбока.

Другият проблем е, че кофеинът е пристрастяващ. Когато не получаваме това, към което сме привикнали, може да се чувстваме уморени, раздразнителни и настроението ни да се променя рязко. Това се нарича абстиненция. Много хора редовно пият напитки с кофеин, за да избегнат тези преживявания.

Най-честият симптом на кофеиновата абстиненция е главоболието. То обикновено е леко и краткотрайно с продължение от ден-два, въпреки че понякога може да трае до седмица. Обикновено се усеща като стегната лента около главата. Освен това кофеиновата абстиненция може да отключи мигрена при някои хора.

Главоболието при кофеинова абстиненция се дължи предимно на това, че лицето и главата са най-активните и най-чувствителните части на тялото. За да може мозъкът да разбира точно какво се случва, сигналите трябва да са точни.

При всяко изкривяване на сигналите, „съобщенията“ могат да се изгубят в превода или резултатът да е погрешно „съобщение“. Една теория за главоболието е, че мозъкът интерпретира погрешно сигналите, които получава от главата, и ги интерпретира като главоболие.

Някои нива на кофеинова абстиненция се изпитват от около половината хора, които пият редовно чай или кафе, ако прекъснат приема. Колкото повече и колкото по-често пием кафе, толкова по-вероятно е да изпитваме симптоми на абстиненция, ако спрем да приемаме кофеин.

Въпреки това симптомите могат да се появят и при хора, които пият само по една чаша кафе на ден. Също така само три последователни дни на редовно пиене на кафе са достатъчни, за да се чувства човек зле, ако спре да го пие.

Кофеиновата абстиненция се случва само при прекъсване на приема. Малки количества кофеин (например четвърт чаша кафе) предотвратяват главоболието. Дори ако кафе машината е повредена и кафето е с по-малко съдържание на кофеин, няма да изпитате симптоми на абстиненция.

Но ако спрете кафето рязко, пикът на главоболието обикновено е ден или два след изключването на кофеина от менюто.

Разбира се, ако абстиненцията е проблем, лекът е прост. Всяко главоболие, причинено от липса на кофеин, бива облекчено или напълно премахнато след 30 минути или един час след изпиването на чаша кафе или чай.

Всъщност австралийски изследователи са открили, че ако дадат чаша безкофеиново кафе на човек в абстиненция, но му кажат, че кафето е с кофеин, това е достатъчно той или тя да се почувства по-добре. Разбира се този трик няма да проработи, ако сами си купите кафето.

Кофеинът има и някои болкоуспокояващи свойства. Обикновени болкоуспокояващи като нестероидни противовъзпалителни медикаменти, аспирин или парацетамол могат да са по-ефективни, когато са в комбинация с кофеин (в една доза обикновено има около 2 до 3 пъти повече кофеин отколкото в чаша кафе).

За главоболията, които се появяват нощем, тези поради махмурлук и мигрена, чаша кафе или чай може да е ефективно обезболяващо сама по себе си.

Това болкоуспокояващо действие не се дължи само на това, че се чувстваме по-малко стресирани или защото се разсейваме по-малко от болката след чаша кафе или чай. Оказва се, че същите аденозинови рецептори, блокирани от кофеина, имат роля в произхода на главоболието, както и други видове болка.

Над 90% от хората в зряла възраст пият кафе или чай и това им помага за разсънването, както и за набавяне на нужната енергия да правят нещата, които трябва да бъдат свършени. Не е трудно да си представим главоболията без това.

Източник: https://theconversation.com/health-check-why-do-i-get-a-headache-when-i-havent-had-my-coffee-100163

Рецидивът означава ли провал?

Posted on by
Отговор

Рецидивът често е част от зависимостта и нейното лечение. Какво означава това понятие можете да научите повече от тази статия.

Той направи рецидив – това означава ли, че се е провалил?

Изглежда, че всеки път се повтарят старите глупости, отново и отново.

Той няма ли някога просто да РАЗБЕРЕ?

Тези думи бях изказани на много висок глас от един баща, чийто син беше зависим към наркотици: от мен.

Не, не, това не е скорошна тирада. Днес всичко все още е наред с моя син. Това са думи, които още отекват между стените на дома ни.

Всички се развиваме и учим в процеса, в който сме родители на някой със зависимост. Когато за първи път навлязох в този свят, начинът ми на мислене беше рязък и сух, черен и бял. Ти или се възстановяваш, или не. Ако не се възстановиш, си се провалил.

Е, да се учиш е трудно, особено ако вече си възрастен. А когато ученето означава първо да се отучиш от това, което смяташ, че е вярно, тогава е особено трудно.

Мъчих се много. Отне ми буквално години, за да разбера това, което толкова много хора ми казваха отново и отново: рецидивът е част от възстановяването. Беше ми трудно да приема тази идея, когато не можех да я свържа с това, което бях преживял и в което вярвах в живота си.

Спомням си как изпратих Алекс в първата му рехабилитационна програма. Беше толкова лесно. Защо не се бяхме сетили за това по-рано? Да го изпратим някъде, да напишем голям чек и той да се върне вкъщи излекуван.

Боже, колко бях глупав!

На гнева не му отне много време, преди да излезе на повърхността. Всъщност две седмици. Какво по дяволите – две седмици и всичко си е постарому, като изключим, че банковата ми сметка е на минус с 6000 долара.

Последваха още много гняв, време и още твърде много долари – дори не искам да мисля за тях. Рецидивът е част от възстановяването. Не знам каква е статистиката за броя хора, които са зависими и които успяват от първия път да „разберат“, но тя не е много свързана с нашата история.

Това, което научих, е, че възстановяването е процес, който включва много неща и многобройни променливи, от които рецидивът е само един компонент. Това не означава, че приемам рецидива, защото е част от пакета – означава само, че имам по-добро разбиране за процеса и съм способен да живея в реалността.

рецидивът

И така, рецидивът означава ли провал?

Провал е действието, при което не опитваш. Ето как го разбих на прости изрази и понятия за себе си. Когато бях по-млад, често карах водни ски. Първият път, когато участвах в ски слалом, паднах и ако си спомням добре, това беше на първия ми опит да завия около топката. Когато се опитах да направя някои трикове, паднах при първия си опит да направя завъртане на 360 градуса.

Провалът не означаваше, че аз съм се провалил. Щеше да бъде провал, ако се бях качил на лодката и повече никога не бях карал ски. Провалът не е резултат от това, че не си успял. Провалът е резултат от това, че не си опитал или си се отказал.

Същото е и с рецидива на моя син. Ще остана до него. Независимо колко пъти е необходимо.

Източник