„Мъжът трябва да разбере за себе си, че има своите ограничения и е зависимо същество. И само страданието го учи на това.“ Саймън Уейл
Зависимостта си е извоювала лошо име в нашата култура, особено що се отнася до мъжете. Склонни сме да се възхищаваме на независимостта и да подценяваме нуждата от другия като проява на слабост, опасна уязвимост. Има множество истории за това как мъжете никога не питат за посоката, дори да са се изгубили на пътя, и разчитат само на себе си, за да се справят. Когато мъжете имат нужда от помощ, те често се справят сами, за да „не натежат“ на другите, въпреки че в сходна ситуация самите те биха предложили помощ.
Цената на мъжката неохота да зависят от някой друг, особено във връзките си, е лесно видима. Томас Джойнер (2011) в своята книга „Самотни на върха“ („Lonely at the Top“) говори за това как мъжете, по подобие на Дориан Грей, превръщат чувството на самота, празнота и изолация в успех за пред външния свят. В допълнение към това, понеже мъжете непрекъснато настояват да решават сами проблемите си, е по-вероятно да бъдат по-малко ефективни и дори когато са затрупани от проблеми и трудности, дори по-непоколебимо биха отказали помощта.
Една от причините, поради която гледаме толкова критично на зависимостта, е патриархалното общество, в което живеем. В нашата култура това да сме зависими и да имаме нужда от помощ се счита за женска черта, докато независимостта е суверенитет на мъжете. Нашите митове са за смели сърца, които изкачват планини, преплуват морета, заселват земи, строят домовете си и проправят свой собствен път. От тази гледна точка това да зависиш от някого се смята за опасно отдалечаване от сигурната основа на самостоятелността.
Изследвания свързват прекомерната зависимост (в смисъл на нужда от друг/и) с депресия, алкохолизъм, хранителни разстройства, тревожни разстройства и психосоматични заболявания. Вярно е, че много хора страдат от това, че са зависими от другите, включително и в техните връзки, и не е изненада, че тези хора ще имат доста проблеми в психологичен и емоционален план. Въпреки това, ние сме склонни да разглеждаме трудностите, които са в следствие на прекомерната зависимост, но не и тези, в следствие на прекомерната самостоятелност или нарушената способност да сме балансирани в тази посока. Като че ли страдаме от липса на достатъчно разбиране за това каква е зрялата зависимост във връзката ни с другите и каква е ценността, която стои зад това.
Психолозите предполагат, че капацитетът за наистина зряла независимост зависи от способността за зряла зависимост (Guntrip, 1969). Независимост, която не лежи на зряла зависимост, е само псевдо-независимост, по-скоро патологична самостоятелност. Когато децата са малки, родителите им се стремят да са възможно най-достъпни за тях. Когато плачат, ги държат, когато са гладни, ги хранят. Повечето родители не са твърде загрижени за това, че децата им са „много зависими“ от тях. В процеса на порастване родителите започват да правят разлика между това с кое децата им могат да се справят сами според възрастта им и за кое имат нужда от помощ. Когато преценят, че децата вече имат знания и умения, ги оставят, а предлагат помощта си, само когато те наистина имат нужда от нея. По този начин насърчават по-самостоятелното им функциониране.
Налице е забележително подобен процес, който се случва в повечето отношения на възрастните. Когато двойките се събират, често има период на взаимна, интензивна взаимозависимост. Животът и на двамата се променя. Влюбените искат непрекъснато да бъдат заедно и почти през цялото време мислят един за друг. Отделянето изглежда заплашително, независимо дали става въпрос за физическо разделяне или когато започнат да осъзнават, че партньорът им има собствени мисли, чувства, преживявани и интереси, а понякога дори се радва да прекарва време без тях. За повечето двойки интензивната взаимна зависимост става много ограничаваща с времето и не може да бъде поддържана дълго. Постепенно повечето двойки излизат от този етап и намират пътя си към по-зряла независимост, която запазва част от интензивността на тяхната първоначална зависимост, като интегрира повече пространство, за да бъде всеки от двамата независим човек с независим живот. Някои двойки се борят с този преход и остават в заплетена връзка, в която и двете страни се чувстват неудовлетворени.
По редица причини – някои от тях психологически, а други социално-политически, по-често жените в хетеросексуални отношения имат трудности в това да се откажат от сигурността на взаимната зависимост и да се впуснат в следващия етап на зрялата независимост в отношенията. Мъжете, от друга страна, по-често с борят с това да си позволят взаимозависимост, която прави интимността възможна. Проблемът е, че взаимната зависимост е едно от изискванията за интимност. Когато мъжете се преструват, че са самостоятелни, не се нуждаят от нищо и от никого, това не дава на партньорите им място, в което да се чувстват свързани с тях. Да си позволиш да си уязвим пред друг човек е това, което прави интимността възможна. Колкото повече мъжете се борят с това да бъдат уязвими и да се свържат с партньорките си, толкова по-несигурни и зависими стават жените им. Мъжката борба със зависимостта е това, което прави жените да изглеждат обсебени.
Някои мъже могат да си позволят да бъдат зависими, само когато са болни, което им дава извинение да оставят някой друг да се грижи за тях, дори и да могат да го направят сами. Те обаче пропускат и едно от най-големите житейски преживявания – да се предадат на сладката регресия на зависимостта, която включва назоваване с имена на домашни любимци и сладки животинки, гушкане, спане в ръцете на любимия човек или просто да имаш възможност да поговориш с някого, когато имаш нужда от това. Много мъже са склонни да признаят, че макар и да могат да се справят сами, светът им несъмнено е по-добър заради съпругата/партньорката им и че се нуждаят от нея, за да бъдат по-добра версия на себе си и за да бъде животът им по-ценен.
Източник: https://www.psychologytoday.com/us/blog/fear-intimacy/201901/men-s-fears-dependency-in-relationships