Човекът по време на криза

Цялото човечество сме изправени пред криза, която е на много нива – здравна, социална, емоционална, отношенческа, интерперсонална. Това е нещо, което всички споделяме. И дотук. Споделяме общ контекст, но какво правим с личните си преживявания и история в този момент?

Народният фолклор вече роди множество шеги по темите и аз искрено споделям идеята, че хуморът и иронията са добър спасителен пояс в трудни времена. Под шегите и закачките обаче все пак стои реалността, която е важно да не игнорираме.

В ситуация на криза актуалните трудности и проблеми не изчезват с магическа пръчка, а напротив, дори биха могли да се обострят, защото в ситуация на криза човекът е като ранено животно. Кризата създава много несигурност, а оттам и тревожност. Несигурността и тревожността понякога ни карат да регресираме до ниво, в което реагираме, водени от инстинктите си – бием се, бягаме, искаме да се предпазим.

В ситуация на стрес сме склонни да действаме импулсивно и много бързо се връщаме към стари и познати модели на поведение, водени сме от вярванията си и предразсъдъците си. Трудно успяваме да се овладеем и да установим връзка с реалността. Трудно успяваме и да установим каква точно е реалността в морето от заливаща ни информация. В опит да я уловим и да се докоснем до така бленувана сигурност четем повече и повече. Търсим тази твърда почва под краката си, която ще ни помогне да останем прави и да продължим.

Сега раненото животно е и в клетка. Затворени сме в домовете си. Изолирани сме. Оставени сме на себе си. Целият свят се клати и няма кой да ни гарантира сигурност. Към това се прибавя и още едно предизвикателство – другите.

Какво се случва на семейната сцена?

За онези семейства, в които цари известно спокойствие и разбирателство, това е време, в което ще забавят темпото, ще имат повече време един за друг, всеки сам за себе си и ще се отвори пространство за нещо ново. Предизвикателствата пред тях ще са как да поддържат баланса и да се адаптират към новата ситуация. На тях ще предложа няколко прости идеи по-долу.

За по-голямата част от семействата обаче нещата не стоят по подобен начин. Това са семействата, в които има употребяващи наркотици или алкохол или зависими. Семействата, в които има непрестанни конфликти и дори насилие. Семействата, в които цари несигурност и заплаха, пред която страхът от вируса бледнее. Семейства, които до този момент всячески са избягвали да прекарват време заедно, защото това е причинявало болка и страдание за всички. Сега на тези хора им се казва да останат вкъщи, да не се срещат с други, да се изолират – да останат там, където ги боли и ги е страх. Страх ги е много повече от това да са навън. И тези хора ще кажат, че вирус няма, че трябва да работят, ще се бунтуват срещу това, че някой ограничава свободата им. За да се спасят. Но не от вируса.

Ситуацията днес ми напомня, че голямата трагедия е свързана с това, че не се чувстваме сигурни точно там, където трябва най-вече да сме – в собствените си семейства и с близките си хора. Че нямаме път към тях, а някои дори се страхуват. Има такива, които в този момент са затворени с насилниците си. Някои в момента се справят и със зависимите си близки и роднини.

Темите за насилието в семействата, както и за зависимостта, са огромни. Чувствам, че нямам право да ги подценявам като давам общи съвети, насоки и идеи как да се справите с тези проблеми. От опита с работа с хора в подобни ситуации знам, че това е дълъг път и изисква много работа с подкрепата на специалисти. Това, което за мен беше важно да напомня, е, че няма нужда в това наистина да сте сами. Грижете се за себе си и търсете помощ и подкрепа в мига, в който се почувствате заплашени или в безизходица. Опции има дори в сегашната криза!

Напомням ви за места, с които можете да се свържете, в случай че имате нужда от помощ:

  1. Ако имате проблем със свой близък, който е зависим – обърнете се към Националната информационна линия за наркотиците, алкохола и хазарта https://www.drugsinfo-bg.org/.
  2. Ако се чувствате заплашени и/или върху вас се упражнява каквато и да е форма на насилие – свържете се с Гореща телефонна линия за пострадали от насилие жени, юноши и деца – 0800 18 676.
  3. По други теми, които са важни за вас, и за които имате нужда от подкрепа – има психолози, които работят и онлайн.
  4. Други контакти, които биха ви били полезни – https://www.drugsinfo-bg.org/spisak-s-mesta-za-pomosht/drugi-organizatsii/.

За тези, за които предизвикателството ще е да се адаптират към новата ситуация, предлагам някои основни идеи:

  1. Структурирайте добре времето си – това създава сигурност. Определете си време за работа, почивка, общо време със семейството, лично време за себе си. Включете и нещо ново, за което досега не сте имали време. Отделете си лично работно и учебно пространство, което да е различно от това за свободно време. Правете и някакви физически упражнения вкъщи – помагат за тревожността, а и отнемат от времето за четене на апокалиптични новини и търсене на симптоматика.
  2. Помислете за нещата, които истински ви тревожат от реалността, и правете конкретни неща за тях. Повтарям правете, а не четете и не премисляйте. Например, ако се тревожите за финансовата си стабилност или за развитието си, решете какво в реалността и днес можете да направите точно за тях.
  3. Четете по-малко и прекарвайте по-малко време в социалните мрежи – с близки и приятели можете да си направите график и на ротационен принцип. Някой може да следи новините и да информира другите само за наистина значимите неща.
  4. Придържайте се към препоръките на специалистите – превенцията е най-доброто лекарство във всички области. Ако не се излагате на риск, намалявате и поводите за тревога.
  5. Питайте собственото си семейство за идеи и препоръки как да структурирате времето си. Заедно разпишете план по областите от т. 1. Сигурна съм, че ще има страхотни идеи. Експериментирайте с идеите на децата си или за разнообразие пуснете контрола и дайте право на половинката ви да реши 😉
  6. Питайте и приятелите си как се справят те. Ще почерпите опит от друга семейна култура и ще опитате нещо ново. В нета видях доста идеи и препоръки от близки и приятели, които ми се сториха страхотни.

Помнете, че най-сигурният начин човек да излезе от криза е като не спира да върви. Не е нужно да го прави сам, но е важно да не спира да действа. Бъдете здрави – по всички възможни начини.

кризаАвтор: Марина Попова

Нашата кауза в България дарява

Малко история

Създадохме Националната информационна линия за наркотиците през вече далечната 2008 г. с една основна цел – да бъдем лесно достъпното място, към което да могат всички хора (без значение на каква възраст са, от какъв пол, от кое населено място, дали се обаждат за себе си или за някой друг и т.н.) да се обръщат анонимно и безплатно за информация и помощ.

Очаквахме да завалят обаждания от зависими към наркотици или от техните родители, търсещи помощ. Поне в рехабилитационната програма в нашата организация се обаждаха и идваха най-вече такива хора. Вместо това, веднага щом телефонът заработи, заваляха обаждания от близките на зависими към алкохол. Първата година – 2009-та – я завършихме с 42% обаждания само за алкохолна зависимост. Наложи се да прекръстим Линията и тя стана „за наркотиците и алкохола“. Не че това означаваше да се преквалифицираме – зависимостта си е зависимост без значение от веществото, но трябваше бързо да се ориентираме в ситуацията и тенденциите в България.

През първите три години получихме мощното финансово рамо на холандския държавен бюджет – проектът ни беше финансиран от програма МАТРА. Може да се каже, че хванахме последния влак, защото през 2007 г., когато спечелихме този грант, България стана член на Европейския съюз, а тази програма не финансира проекти от държави-членки. От Холандия взехме и един от най-добрите модели на работа – Холандската информационна линия за наркотиците и алкохола ни даде своите добри практики, огромно количество първоначална информация, множество обучения за телефонно и интернет консултиране. Във всяко едно отношение извадихме късмет.

Чувствайки нуждата да предлагаме на хората услуга с най-високо качество, станахме член и на Европейската фондация на информационните линии за наркотици (FESAT), защото това е професионалната мрежа, която събира и обединява най-добрите практики на континента и задава принципите на нашата специфична работа. Сдобихме се с много нови колеги от различни държави и вече бяхме част от една общност.

В края на 2010 г. холандската държава се оттегли с приключване на финансирането, като остави една вече добре функционираща Българска информационна линия – с пълен с информация уебсайт, работещи телефон, чат и имейл и с екип от обучени консултанти. Но остана и предизвикателството с намирането на средства за по-нататъшното ни съществуване.

След дълги преговори Държавата се съгласи да ни отпусне финансиране по тогавашната Национална стратегия за борба с наркотиците 2009-2013, макар и само за телефонната линия – за общо 16 месеца в периода 2012-2014 г.

През годините преживяхме какво ли не – наложи се отново да сменим името на Информационната линия и тя стана „за наркотиците, алкохола и хазарта“; търсихме финансиране къде ли не – от български и европейски проекти, от донори – най-вече чуждестранни; и организацията ни си смени наименованието; предприемахме различни инициативи; разширявахме сайта си; трупахме знания и опит; екипът ни ставаше все по-малък, но все по-сплотен и още, и още…

И така стигнахме до 2019 г., когато се оказа, че основните ни донори се оттеглят, защото отдавна е настъпило времето нашата единствена в България Информационна линия за наркотиците, алкохола и хазарта да бъде подпомогната от Държавата. Не просто защото сме си решили самички, че заслужаваме това финансиране, а защото сме единствената такава услуга у нас, защото работим изцяло в полза на обществото, защото в почти всички европейски страни има такива информационни линии и никъде те не са оставени да оцеляват сами, защото ситуацията с употребата на наркотици и алкохол и с проблемната игра на хазарт у нас не спира да се влошава, защото хората имат нужда от нас и не спират да ни търсят… А и Държавата все пак призна два пъти в миналото, че сме необходими, нали?

Е, през 2019 г. финансиране не дойде. С мъка на сърца се приготвихме да се закриваме още през октомври, като чувството беше все едно сме отгледали едно дете и изведнъж ще трябва да го изоставим. Толкова труд, градене и постижения щяха просто да изчезнат за един ден – сайтът и телефонът спират и повече няма Информационна линия за помощ.

Искахме да продължим и направихме спешна дарителска кампания в Платформата.бг. Не събрахме огромни суми, но получихме достатъчно подкрепа от множество хора и организации, които ни дадоха глътка въздух. Благотворителна организация от чужбина пък ни осигури още няколко месеца живот и ние сме безкрайно благодарни на всички, които ни дадоха рамо.

Информационната ни линия не е спирала да работи и българите продължават да разчитат на нас. Затова продължаваме да търсим решение.

Какво точно правим

Хората често ни се обаждат на Линията, без да знаят с какво можем да им помогнем. Основното, което винаги им казваме, е, че напълно анонимно и без заплащане за консултацията могат да ни разкажат своя случай и да ни зададат въпросите си. И хората ни разказват своите истории, а много от тях са емоционални, тежки, понякога ни карат и ние да се чувстваме като човека, когото слушаме.

През годините сме разговаряли с хиляди хора по всякакви въпроси, свързани с употреба на наркотици и алкохол, с проблемна игра на хазарт или със зависимости. Има истории, които си приличат една с друга, и такива, които са уникални.

Например, често пъти ще ни се обади майка на момче на около 20 годишна възраст. Разбрала е, че синът ѝ употребява амфетамини, но той отрича. Пита ни какво да прави и е уплашена. Разговаряме и научаваме още неща. Синът най-често не работи или постоянно започва работа и после я губи. Пуши марихуана от години, но това досега не е било проблем. Често пъти и пие алкохол. През последните няколко месеца обаче поведението му рязко е започнало да се променя. Станал е раздразнителен, дори агресивен. Всеки ден излиза, по цели нощи не спи. Отслабнал е. Постоянно иска пари, а ако не му дадат, заплашва, че ще си посегне. Или напада родителите си. Може да има параноя и да мисли, че го преследват или някой иска да го нарани. Или да чува несъществуващи неща. Може дори да е в неадекватно състояние от седмици или месеци и да не може изобщо да се проведе разговор с него. Родителите нямат представа какво да правят и към кого да се обърнат. Майката търси в интернет и попада на нас. Вижда телефонен номер и ни се обажда.

Понякога се чудим колко време ѝ е отнело да събере смелост да ни позвъни. А колко хора са намерили телефона ни или са го получили от друг човек, но така и не са преодолели срама и страха си, за да ни се обадят? Защото почти всички са много притеснени, когато вдигнем слушалката. Не знаят откъде да започнат. Питат дали разговорът се записва, дали телефонният им номер се показва. Дълго време не споделят неща, защото се срамуват и се чудят дали е безопасно да ни ги кажат. Дали няма да ги осъдим по някакъв начин? Да им се присмеем? Да им кажем, че сами са си виновни, защото са сбъркали в това или онова?

На нас ни се иска хората да нямат такива очаквания, когато търсят помощ, особено ако става въпрос за тежко заболяване като зависимост. Защото това е болест, която съсипва живота не само на самия зависим, но и на близките му. А понякога и отнема живот. А болестта трябва да се лекува като всяка друга, а не да бъде осъждана.

Затова нашата работа е да слушаме хората. Да ги чуем добре, да ги разберем, да ги успокоим, окуражим. Да им дадем липсващата информация, да ги насочим към първите стъпки в търсенето на специализирана помощ. Същото ще направим и с майката на 20-годишното момче, употребяващо амфетамини, както и с всеки друг човек, който ни потърси за подкрепа. Без значение кой е, какъв е и откъде е.

България даряваБългария дарява

България дарява е национална кампания, която популяризира и насърчава дарителството към граждански организации, каквато е и нашата организация. Тя се провежда за поредна година в последната седмица на месец март – от 21.03.2020 г. до 31.03.2020 г.

Тази година решихме да включим и нашата Информационна линия като кауза в кампанията, защото това, което правим, не носи приходи и ни е необходима помощ отвън. За щастие организационният комитет на България дарява, който също се състои от неправителствени организации, бързо ни одобри за кампанията. Сега работим по нея и се надяваме, че добри хора ще ни подкрепят.

Даваме си сметка, че кауза, свързана със зависимости към наркотици, алкохол или хазарт, не изглежда много популярна. Темата ни сигурно не е първата, за която нормално се сещат хората, когато решават да дарят. Но зависимостта е болест, от която боледуват стотици хиляди българи, а покрай тях страдат поне още толкова техни близки. Всеки зависим човек е нечий син или дъщеря, баща или майка, брат или сестра, съпруг или съпруга. Хора, които са се обърнали към вещества или игра на хазарт в опит да облекчат някакво страдание, или които са били твърде млади, за да са способни да направят разумен избор. Никой зависим човек не си е избрал сам да се разболее.

Всички те са до нас, около нас или дори част от нас. Хора от нашето общество, от нашето семейство. Те заслужават нашата помощ не по-малко от всеки друг човек.

Дарете за нашата кауза, за да можем да им помогнем заедно!

Намерете ни тук:

България дарява: https://bulgariadariava.bg/cause/da-spasim-liniata-za-podkrepa-na-zavisimi-i-tehnite-semeystva/

България DMS: https://dmsbg.com/16403/dms-helpline/

Влязъл си в рецидив. А сега накъде?

Рецидивът получава много критика и осъждане поради липсата на разбиране за това какво всъщност е рецидив и какво не е.

Ето някои важни факти, за да разберете какво НЕ означава рецидивът:

  • Рецидивът не означава, че си се провалил напълно.
  • Рецидивът не означава, че си напълно неспособен да се въздържиш от употреба.
  • Рецидивът не означава, че никога вече няма да спреш да употребяваш.
  • Рецидивът не означава, че рехабилитацията не работи.
  • Рецидивът не означава, че никога няма да се излекуваш.

Трябва да решиш за себе си какво означава този рецидив – от какво е провокиран и на какво се дължи. От една страна може да е предупредителен сигнал, който идва да ти напомни, че заболяването е сериозно и трябва да обърнеш повече внимание на лечението си. От друга страна, когато си бил в лечение по-дълъг период от време, си започнал да вземаш нови решения, които не обслужват зависимостта. Рецидивът може да е несъзнателният ти опит да се върнеш в удобния стар път, защото новото може да е плашещо и трудно.

Един рецидив може да се превърне в ресурс, ако на него се погледне като на важен момент за преоценка и самонаблюдение. Той поставя много въпроси, чиито отговори могат да се окажат важни уроци.

Много често потребяващите използват веществата и алкохола като единствено решение за проблемите си. В процеса на лечение разбират, че има и много други възможности за избор. За някои рецидивът се дължи на моментна загуба на способността за преценка и контрол, като едно бяло петно в ума. За други това е процес, който ескалира с времето, и естествено води до момента на употреба.

Какво всъщност е рецидив?

Рецидивът означава, че все още имаш нужда от лечение и помощ. Рецидивът напомня, че зависимостта е реално и хронично заболяване, а лечението е продължително.

Като процес рецидивът може да започне с еуфоричен спомен за „щастливи“ моменти от времето на употреба. Малко зависими прекратяват употребата си именно в този „щастлив“ период обаче. Ако пиенето или употребата на вещества не е била проблематична, те надали са щели да прибягнат до лечение. Фокусът само върху позитивните преживявания от употребата е част от болестта. Много често зависимите бързо забравят всичко негативно, което употребата е донесла в живота им.

Поради естеството на зависимостта като заболяване понякога самата мисъл за алкохол или наркотици може да причини серия от химически реакции в мозъка, които са толкова силни, че мозъкът се самоубеждава, че вече има употреба. Накрая желанието за употреба става толкова силно, че трудно може да бъде игнорирано.

Някои твърдят, че рецидивът няма как да е моментна загуба на контрол и преценка, а има съзнателно намерение, което седи зад първото питие или зад решението за връщане към употреба. Но всъщност няма как да знаем какво си е мислел или не си е мислел човекът, когато е посегнал към онова първо питие или доза. Дори те самите могат да не си дават сметка какво точно се е случило в онзи миг или пък изобщо да не познават себе си. Зависимостта е безмилостно заболяване, което причинява промени в начина, по който работи мозъкът.

Какво да правя, ако все пак вляза в рецидив?

Когато усетите желание за употреба, веднага се свържете със специалист или ваш близък, който знае за проблема ви и може да ви подкрепи. Ако все пак се случи да употребите, не влизайте в кръга на самообвиненията и вината, а веднага потърсете помощ.

Свободен превод на Марина Попова оттук.

 

Хвани ме, ако можеш

Автор: Росица Долапчиева-Кайрякова

Първа част тук.

Гоня те – не мога да те хвана, не искам да те хвана, не искаш да те хвана, страх ме е да те хвана, страх те е да те хвана. Какво ли става, ако те хвана? Може би фантазията за това какво става, ако си „хванат“, е всъщност отговор на въпроса: „Защо въобще я играем тази игра?“ Нека да си представим ситуация, в която се разиграва този тип динамика.

Например:

Представете си двама приятели, които правят планове за обща почивка, но всеки има своите представи за това как да се организира времето. И тези представи доста се разминават/различават. И ето какво се случва – единият споделя за идеята си, а другият примерно премълчава своята (причините могат да са различни). Съгласява се с предложението, но вътрешно е недоволен. От една страна иска да иде на почивка с приятеля си, защото си прекарват добре заедно. Не му харесва организацията, защото това не е представата му за почивка. В същото време остава пасивен за своите желания и нужди, защото го е страх да не обиди приятеля си, защото му се струва безсмислено, защото в момента си мисли, че може да направи компромис и т.н. В крайна сметка приема чуждото предложение, но това, което става, е че изпитва голямо неудовлетворение и някак си започва да се самонавива колко ужасна ще е почивката.

И това му се отразява – в настроението, в поведението към приятеля му. Остава обаче пасивен и не споделя притесненията си. Мисли си, че другият сам трябва да се досети или да предложи нещо друго. Приятелят му не казва нищо. Но някак си вижда, че нещо не е наред, усеща, че като че ли има някакво напрежение. И въпреки това не се опитва да разбере какво става.  Отиват на почивка. Можем само да хипотезираме как си прекарват и какви са взаимоотношенията им накрая.

Какво всъщност се случва ?

От една страна всеки мисли, че отговорността за това отношенията им да са добри е всъщност отговорност на другия. Да, отговорност е на този, който не е съгласен и има друга нужда да я заяви и назове. Отговорност е и на другия, ако за него тези взаимоотношения са важни да сподели как се чувства от промяната в тях. Всеки обаче си мълчи. Чака инициативата да бъде поета от другия. Всеки си седи и в неудовлетворението. Със собствените сценарии. И започва така нареченото по български „дуене на бузи“. Понякога може да продължи до безкрай. Има такъв тип отношения, където през една или друга ситуация този сценарий продължава и се върти непрестанно.

Съпруг и съпруга – много често един тип ситуация – той иска да ходи на мач, мисли си, но не казва. Тя има други планове. Заявява ги, в тези планове някак си е включен и той. Той не противоречи. Но не е доволен. И това става очевидно. Понякога съпругата разбира защо – той е споделил: „Исках да ида на мач, но предпочетох теб“, понякога не – той отказва да каже защо цялата вечер е „сърдит“ и се държи „безобразно“ или сякаш го няма. Това я ядосва. И тя също му се цупи. И после – скандал, изпълнен с обвинения. Какво се случва? Единият не си заявява нуждата. Другият не пита за нуждата. В крайна сметка – всичко минава през обвинението.

Криеницата или „хвани ме, ако можеш“ се изразява именно в това – да криеш нуждите, мислите и чувствата си, но да чакаш обаче другият да се досети. И понеже това не е реалистично, винаги оставаш неудовлетворен. Трупаш. Често си го изкарваш по неподходящ начин. За нещо, което може и да няма никаква връзка. Но се получава един затворен цикъл. Защото, като че ли страхът от това да понесем отговорност за онова, което искаме и чувстваме и да го заявим, е много по-голям от това непрекъснато да сме в позиция на защита и очакване.

Реално второто е много по-мъчително. Тогава по-важно става това как да накажем другия или да го омаломощим, а всъщност наказваме себе си и омаломощаваме себе си. Ако другият влиза в играта по същия начин, то се получава един затворен кръг, в който процесът е двустранен.

Тръгнахме от това какво е да си хванат? „Да си хванат“ означава да имаш контакт с другия. В смисъла на конкретната статия (защото би могло да се тълкува и мисли по различен начин) да имаш контакт е да можеш да се довериш, да можеш да поемеш отговорност, да се заявиш, дори и ако е необходимо да си отхвърлен, да понесеш реакцията на другия, а не да очакваш другият да го направи вместо теб. Да не си недоволен от това, че все не могат да те хванат, защото реално отговорността, че бягаш си е твоя. Разликата е обаче в това – че ако спреш да бягаш, възможността да не изпитваш такова неудовлетворение, каквото изпитваш, когато бягаш, е много по-голяма.

Можеш ли?

Скоро след като С., момиче на 20 г., постъпи в Рехабилитационната програма на „Солидарност“ (www.solidarnost-bg.org), за да се лекува за първи път от зависимост от амфетамини и марихуана, тя ни даде малка тетрадка, в която събира своите размисли по различни теми, свързани с нея и живота около нея. Помолихме я за разрешение да публикуваме едно от нейните мънички произведения, за да дадем възможност и на други хора да споделят нейните мисли и чувства и тя се съгласи.

можеш ли

Можеш ли да шлифоваш и превърнеш камъка, който отчупиш от скалата, в скъпоценен? Да го продадеш и да не видиш истинската му красота – ще бъде недооценен завинаги.

Но не можеш да го върнеш след това на истинското му място. Не можеш да го върнеш в първоначалната му форма и да го върнеш, и да го поставиш в тази скала, от която си го взел.

Не можеш!

Затова цени и обичай всичко в естествените му форма и заобикаляща го среда. Няма нищо по-красиво от това! Не, няма, няма и да има!

Детето ми употребява – започнете разговор

Втора част тук.

Как да проведете разговор

Да започнете разговор с детето си за неговата употреба на наркотици/алкохол е най-важната стъпка, която можете да предприемете, за да му помогнете. Знаем, че това не е лесно, но ако се подготвите за разговора, това ще ви помогне да останете спокойни и да проведете по-голямата част от него.

Проведете разговор, а не конфронтация

Когато един родител разбере, че неговият тийнейджър употребява наркотици/алкохол, това със сигурност поражда много емоции. Този момент може да бъде много объркващ. Но най-добрият начин да помогнете на своя тийнейджър – и да сте сигурни, че той ви чува – е да останете възможно най-спокойни по време на разговора. Също така е много важно и вие да чувате вашето дете.

Не започвайте разговор, ако виждате, че детето ви е под въздействието на алкохол или наркотици. Изчакайте, докато то изтрезнее.

разговор

 

Ето няколко съвета за по-продуктивен разговор:

•    Покажете своята загриженост. Изразете пред детето си своята тревога (например „Напоследък не си на себе си“).
•    Запазете самообладание. Направете всичко възможно да не показвате свръхреакция на това, което детето ви е направило в миналото. Вместо това се фокусирайте върху това да му изясните какво искате то да направите в бъдеще.
•    Бъдете директни. Ясно заявете своето безпокойство и представете доказателствата, които сте намерили („Не се къпеш, оценките ти в училище са по-лоши, намерих празни бирени бутилки в стаята ти“).
•    Внимавайте за тона на гласа си. Дори да ви се иска да крещите, е важно да говорите със спокоен глас, за да не отблъснете своя тийнейджър.
•    Покажете на детето си, че цените неговата честност и че сте готови да го слушате, без да го съдите (но това не означава, че няма да има последствия от действията му).
•    Опитайте се да не заемате защитна позиция. Ако тийнейджърът ви генерализира или ви отправя критични забележки, не го приемайте лично. Това са възможности за дискусия.
•    Говорете за собствените си спомени от времето, когато сте били тийнейджър и за грешките, които сте правили. Това може да помогне на вас и детето ви да се свържете по-добре.
•    Покажете любовта си. Физическата връзка също може да изиграе важна роля. Сложете ръка на рамото на детето си или го прегърнете, когато сметнете, че е подходящо.
•    Организирайте и използвайте напълно семейните срещи. Получете обратна връзка от всеки член на семейството за правила, вечерен час, последствия от нарушаването на правилата и други.
•    Хвалете детето си и му давайте положителна обратна връзка. Тийнейджърите имат нужда да чуват хубавите неща също като всички останали хора. Те имат нужда да знаят, че вие все още можете да виждате отвъд лошите неща, които са направили.
•    Не позволявайте на тийнейджъра си да ви контролира. Макар да е важно да слушате своето дете и да му съчувствате, помнете, че вие сте родителят и знаете най-добре.

Следва продължение

Източник

Конфронтирането като терапевтичен инструмент

Втора част тук.

Конфронтирането е умение, което ни помага за собственото ни себеусъвършенстване, спомага за изграждането ни като по-хармонична личност и предотвратява влизането в дребнавости и безсмислени спорове, обречени още в началото на започването им.

конфронтиранетоКонфронтирането всъщност е един много мощен терапевтичен инструмент. То е едно от „оръжията” на редица терапевтични програми за лечение на зависимости; използва се в групите за личен опит, в когнитивно-поведенческата терапия и т.н. Всъщност, оказва се, че не малка част от хората, които имат някакви психични проблеми и трудности, имат сериозни затруднения в конфронтирането.

Причината за това е, че конфронтирането, както вече многократно споменахме, е пряко обвързано с емоционалните преживявания на хората, с техните чувства. А повечето хора се въздържат да говорят за чувствата си или не го правят по конструктивен начин. От друга страна това са и особености, наложени от културата и възпитанието ни. Сетете се колко пъти сте чували „безценния” съвет: „Не трябва да показваш как се чувстваш! Дори да ти се плаче, стискай зъби! Другите не бива да знаят! Може да злоупотребят с това.” Също така не малка част от хората не знаят как всъщност да изразят негативните си чувства по начин, който да не бъде деструктивен или себеразрушителен.

Именно затова конфронтирането е толкова силно и въздействащо. Защото то позволява на хората да изведат от себе си натрупаните чувства по „добър” начин, в конкретната ситуация, „тук и сега”. По този начин се предотвратява внезапното и понякога неадекватно „избухване” в резултат на натрупване и невъзможност за разтоварване на напрежението. И ако се заловим за споменатото вече изречение „Другите не бива да знаят! Може да злоупотребят с това!“, бихме могли да кажем , че всъщност по-страшното е, именно когато другите не знаят.

Вероятността да разберат чувствата ни в момента и дори да се идентифицират с тях е много по-голяма, отколкото да разберем и да си обясним факта защо някой избухва от нищото или за нещо дребно, или защо просто ходи като буреносен облак, без да обелва дума, или защо когато (уж) всичко е „наред”, той плаче или пък се държи неадекватно. Това е много по-объркващо и всъщност „включва” защитите на другия. И тъй като повечето хора все още не са развили умението „четене на мисли” (макар и някои упорито да вярват в това),  то в главата им започват да се разиграват редица сценарии, които нямат нищо общо с реалността и това само повече угнетява положението.

Не трябва да забравяме, че хората си приличаме по това, че макар и уникални, всички ние изпитваме едни и същи чувства, тоест въпреки различията си можем много по-добре  да се свържем едни с други и да намерим общо именно през чувствата.

Нека използваме един от посочените примери по-горе, за да онагледим как точно би изглеждала една конструктивна конфронтация.

Да пробваме!

Заявяване по неконструктивен начин:

И. разтреперена крещи на сестра си В.: „Писна ми от теб, всеки път едно и също, как не се научи вече, не знам? Просто си ужасна!!! Ужасна! 100 пъти ти казах да не ми взимаш чантата, когато ти щукне. Заклевам се, че вече никога няма да я видиш. Нямаш грам съобразяване, егоистка такава.“ В. ѝ отговаря: „Ти пък си скръндза. Споко! Няма нужда от истерии. И ти ще дойдеш при мен за нещо, но ще те отрежа!“

Конфронтиране по конструктивен начин:

И. към сестра си В.: „В., вчера си взела чантата ми, без да ме питаш. Това се е случвало и друг път. Не ми е приятно и не ми харесва, когато ми взимаш чантата, без да ме попиташ и да се съобразиш с мен. Това ме ядосва и обижда, защото чантата е моя, а така не мога да я използвам, когато искам. Имам нуждата/бих искала, когато имаш намерение да я взимаш, да ме предупреждаваш предварително.“ В: „…“

Това е един от възможните варианти И. да заяви позицията и несъгласието си, без да обижда сестра си. Както забелязвате, обаче коментарът на В. остава отворен. Може би се чудите защо. Защото нейният коментар и нейната реакция не са в наш контрол. Ние няма как да предвидим какво ще каже В. Тя може да приеме конфронтацията и макар да не ѝ е приятно това, което чува, да успее да разбере пропуска в поведението си и да се опита да го промени, съгласявайки се с предложението на сестра си или пък давайки друга алтернатива. В. обаче може и да отхвърли казаното от сестра ѝ и да не се съгласи.

Правото да не се съгласиш

Не бива да забравяме, че в конфронтирането участват двама души и всеки има право и основание на своите реакции. Ние не можем да променим другите. И. не може да промени В. Може да промени себе си и своето поведение. Може да направи своя избор как да комуникира и по какъв начин да се отстои. Всъщност това е, което всички ние можем да направим.

В наш контрол и сила е собственото ни поведение и ние можем да бъдем отговорни за него, а не за това на останалите. Конфронтацията ни помага за това. Тя не е рецепта, която задължително ще промени другия. Има риск да бъдем отхвърлени. Това е правото на другия. Конфронтирането обаче е нашето послание, че сме тук и границите ни са нарушени и ги пазим. Избирайки конфронтацията като начин за заявяване и отстояване, увеличаваме неимоверно шанса си да бъдем чути. Но нека не обясняваме повече, предлагаме ви да пробвате и сами да се уверите, а после, ако искате, можете да споделите.

Ситуациите на конфликт и конфронтацията

Първа част тук.

Какво имаме в крайна сметка в една ситуация на конфликт: двама души – ти и аз – недоволни, угнетени, неразбрани. Дали това би могло да се промени? Има ли начин, по който всичко би могло да бъде изказано, но така, че да доведе да добър резултат или поне до добра комуникация, в която да запазим собствените си граници и достойнство, както и тези на другия?

Еврика!

Да, има! Има такъв начин! И разковничето се състои в начина на мислене и изразяване. Да започнем оттам, че в една подобна ситуация идеята не е „да бъдеш нахранен“ или „да нахраниш“, идеята не е да критикуваш, колкото да излееш насъбраните негативни емоции и просто да „полееш“ другият с тях, идеята не е да обереш „мръсотията“ на другия.

Идеята е да се разберете. Идеята е да се срещнете и да се чуете, с надеждата да се приемете и евентуално дори да намерите компромисно решение, което да удовлетвори и двете страни.

Как може да се случи това? Като конфронтираме.

конфронтациятаКонфронтацията – колко страшно! Или пък може би не?

Интересно е как всъщност хората се притесняват, да не кажа, че дори страхуват от тази дума и я избягват, още повече самото действие. Само по себе си това е парадоксално, аз лично не мога да разбера как може да се страхуват от нещо, което би могло да им помогне, а да не се притесняват да викат, крещят и да се обиждат. Не е ли много по-напрягаща една ситуация, в която хората не се чуват и комуникацията протича под формата на обиди, обвинения, заплахи? Ситуацията отминава, но нали тези думи остават, както и огорчението и обидата от тях. Или както гласи една българска поговорка: „Казана дума, хвърлен камък!”

Може би тук би било добре да кажа няколко думи за конфронтацията, за да разруша този мит по отношение на това колко „страшна“ е тя.

И така – конфронтацията е конструктивен начин, по който можем да заявим нуждите си, да се отстоим, да споделим чувствата си и да отправим послание към другия, така че той да може да ни чуе. Посредством конфронтацията ние не оставаме пасивни по отношение на поведение, което ни засяга и пречи, паралелно с това се опитваме да се обърнем към другия по начин, по който няма да засегнем личността. Защо това е важно? Защото, ако нашите послания са неконструктивни и засягащи личността, то единственото, което бихме могли да направим, е да задействаме максимално съпротивите на другия и вместо той да ни чуе, ще предизвикаме обратния ефект – рискът от това да се затвори и да ни бойкотира е много голям, както и от това да започне да отрича, да започне да се оправдава и дори да прави напук.

Представете си, че вие сте на негово място (или се сетете за ситуация, в която подобно нещо се е случило и на вас) – някой ви крещи, обижда ви, заплашва ви. Как ще се почувствате? Предполагам, че не е много приятно. А чувате ли нещо въобще?

Агресия – това вече е страшно!

В този случай бихме могли да кажем нещо общоизвестно – агресията поражда агресия. Ако някой ви удря, едва ли ще стоите безпристрастно и ще гледате. В един момент ще се защитите, предполагам. Същото важи и за словесната битка. Ако някой ви „налага” с думи, колкото и търпеливи да сте, в един момент ще „избухнете” и вие (няма как да не отбележа, че всяко правило има изключение, с което бих искала да кажа, че все пак има хора, които не биха реагирали – такива, които владеят самоконтрола си до съвършенство, защото са обучени на това и имат възможността да „преформулират” ситуацията в ума си или такива, които поради особености на психичното функциониране не проявяват твърде висока критичност и адекватност към случващото се).

Така е устроен човек. Такива ситуации събуждат много „задрямали” психични конфликти, биха могли да препратят към стари травматични преживявания и да провокират някои дефицити и особености. Дори чисто на физично ниво човек усеща тази агресия – като болка в гърба, като буца в гърлото, като сълзи в очите; адреналинът му се повишава, възможно е и кръвното да се покачи, пулсът се ускорява, гласът се променя, кожата почервенява, може и да се изпоти, стойката на тялото се променя.

Елементи на конфронтацията

Конфронтацията има няколко основни компонента или по-точно – правила. В нея е важно да говорим с Аз-послания. Какво означава това? Чрез Аз-посланията ние говорим за себе си – за нашите мисли и преживявания, поемаме своята отговорност, а не я приписваме на другия с назидателното „Ти, ти!“. Конфронтацията е отправена към конкретно поведение, а не към личността, тоест причината тя да се провежда е, защото поведението на човека Х. по някакъв начин ни касае и ние не сме съгласни с него. С други думи, ние не слагаме етикет на личността и не отричаме нея.

За да бъде ефективна конфронтацията е важно да изразим своите чувства в нея (хората се свързват едни с други през чувствата и преживяванията си) – тоест, ако искаме да достигнем до другия и той да разбере защо за нас е толкова важно нещо да се промени, е препоръчително да обясним как конкретното негово поведение и действия ни карат да се чувстваме, какво влияние оказват върху нас.

При конфронтирането е необходимо да говорим с факти – да посочим конкретната ситуация, за която става въпрос и да се придържаме към нея, а не да се връщаме назад във времето в търсене на доказателства или както казват възрастните хора: „От сто кладенеца вода да носиш“. Важно е да назовем нуждата си и да обясним, защо промяната във въпросното поведение е важна за нас.

Конфронтацията акцентира върху взаимодействието между хората.

Не е важно да се „отсъди” кой прав, кой крив. Не това е целта на конфронтирането. И е важно да го помним. Конфронтирайки, ние трябва да имаме ясната идея какво искаме да постигнем и защо го правим.

Владеенето на умението за конструктивно конфронтиране ни помага за собственото ни себеусъвършенстване, спомага за изграждането ни като по-хармонична личност и предотвратява влизането в дребнавости и безсмислени спорове, обречени още в началото на започването им.

Следва продължение

Защо децата употребяват наркотици и алкохол? (част 2)

В предишна статия говорихме за стремежа на много от децата да се усещат включени и харесвани от своите връстници. Желанието да се впишат в нова или избрана от тях среда би могло да бъде причина за употребата на наркотици и алкохол. Този път ще поговорим за други две възможни причини за употреба: емоционалната болка и секса.

децатаЕмоционална и психологическа болка

Някои тийнейджъри употребяват алкохол или наркотици, за да притъпят болката в своя живот. Когато им се даде възможност да вземат нещо, което ще ги накара временно да се почувстват по-добре, много от тях не могат да устоят.

Тийнейджърите пият или употребяват наркотици, за да се справят със семейни проблеми или трудности в училище или с оценките
Лошите оценки могат да доведат до семейни проблеми и обратното – един омагьосан кръг, който подтиква много деца към наркотиците и алкохола.

Самотата, ниската самооценка, депресията, тревожните разстройства и други психични проблеми могат да подтикнат много тийнейджъри към употреба
Нещо повече, много от тези проблеми се проявяват в комбинации, като всеки един от тях увеличава тежестта на другите.

Децата посягат към наркотиците, за да се справят с напрежението от всекидневните тийнейджърски драми
Ревност. Борба за надмощие. Клюки. Тези обичайни страни от тийнейджърския живот могат да се превърнат в сериозни проблеми за деца, които не са се научили как да се справят с трудни социални ситуации.

Какво могат да направят родителите?

• Ако забележите крайни и продължителни промени в настроението, поведението, способността за концентрация и др., заведете вашия тийнейджър при специалист, за да се разбере какво причинява проблема.
• Не си казвайте, че това е просто фаза. Ако вашият тийнейджър изглежда депресиран или не на себе си, заведете го на лекар или психолог.
• Станете „експерт“ по своето дете и по това, което се случва в живота му.
• Бъдете наясно кой влиза и кой не влиза в социалния кръг на детето ви.
• Бъдете наясно с училищните проблеми на вашия тийнейджър.
• Обръщайте внимание на начините, по които семейните въпроси се отразяват на вашето дете.
• Помагайте на детето си да се учи на стратегии за справяне в социални ситуации.
• Бъдете особено внимателни за плановете на вашия тийнейджър, когато знаете, че наистина е депресиран.
• Имайте едно наум, че дори събития, които обикновено са щастливи, може всъщност да натъжат детето ви. Например, абитуриентският бал или дипломирането.
• Бъдете отворени за комуникация и позволявайте на детето си да ви споделя насъбралите му се емоции редовно.

Секс

Може и да не ви се иска да мислите за това, но в действителност сексът, наркотиците и алкохолът са свързани по няколко начина за днешните тийнейджъри. Според едно проучване, проведено в САЩ през 2002 г. от Kaiser Family Foundation, 24% от младежите на възраст от 15 до 17 г. са споделили, че са правили повече секс, отколкото са възнамерявали, защото са били употребили наркотици или алкохол.

Тийнейджърите може да употребяват алкохол или наркотици, за да добият по-голяма увереност или за да свалят задръжките си
Тийнейджърите може да чувстват натиск, за да станат сексуално активни и те естествено могат да се притесняват от това. Много от тях се обръщат към веществата, за да се справят с тези чувства.

Някои тийнейджъри дават наркотици (например GHB) без знанието на сексуалните си мишени
За съжаление, някои тийнейджъри използват наркотици, за да принудят други да правят секс с тях.

Децата могат да имат рисково сексуално поведение, докато са под въздействието на вещества
Под въздействието на алкохол или наркотици задръжките силно намаляват, което може да накара тийнейджърите да проявят поведение, излагащо ги на риск от забременяване или предавани по полов път заболявания. Много от тийнейджърите се тревожат за тези неща заради нещо, което са направили, след като са пили или взели наркотик.

Какво могат да направят родителите?

• Говорете с децата си не само за рисковете от секса, алкохола и наркотиците, а за връзката между тях.
• Кажете на своя тийнейджър, че го обичате и заради това бихте искали първият му път да бъде специален и да му остави хубав спомен.
• Колкото и неудобно да се чувствате, кажете истината на детето си – алкохолът всъщност може да направи секса много по-лош, а не по-хубав. Пиенето може да попречи на задържането на ерекцията и на правилното поставяне на презерватива.
• Уверете се, че вашето дете е запознато с физическите и емоционалните последствия от необезопасения секс (включително инфекциите, предавани по полов път като ХИВ и забременяването) и, още по-лошо, от изнасилването.

Следва продължение

Източник

Самотата и отчуждението – към какво могат да ни подтикнат?

Вече съм писала за това колко важно е да развиваме емоционалната интелигентност, както и социалните си умения. В динамичното време, в което живеем, често не успяваме да обърнем достатъчно внимание на себе си и на близките си. Не намираме време да говорим с децата си, да наблюдаваме процеса им на съзряване и промените, които се случват в и с тях. Понякога се оказва, че някак на сън са минали месеци и години. Нека това не прозвучи като упрек. Всеки родител прави най-доброто, на което е способен, за децата си.

Умението да общуваме ефективно, да разпознаваме собствените си емоции и тези на другите и да ги изразяваме, умението да се свързваме, себепознанието и добрата самооценка са важен фундамент за всяка една личност и се възпитават от ранна детска възраст. Те са и протективни фактори за социалната изолация и самотата.

Loneliness

Липсата на адекватни социални умения водят до отхвърляне на необходимостта отделният човек да се чувства част от някаква социална общност. Това показва, че отчуждените хора изпитват смущения в обуването, проявяват недоверие и страх и предпочитат да останат социално пасивни или в крайния си вариант – да се почувстват излишни. Тази негативна тенденция е свързана и с факта, че невъзможността за справяне с личните проблеми води до стремеж за тяхното елиминиране и бягство. Веднъж възникнал, подобен негативен ефект в общуването оказва негативно влияние върху цялостния процес на социална адаптация, провокира субективно усещане за самота, негативно възприемане на останалите хора, безсилие и дори желание за самоубийство.

Потребността да се свързваме с другите, да общуваме и да принадлежим към дадена група/групи е базисна за човека. Социалната ни природа ни подтиква да стоим на страна от самотата, да се страхуваме от нея, да правим всичко възможно, за да я избегнем. Вероятно няма нужда да споменавам, че да си сам и да си самотен са различни понятия и че човек може да се чувства самотен, дори да е заобиколен от множество хора. Това е защото самотата произтича от непълноценното общуване, от неспособността да се осъществи истински, автентичен, пълноценен контакт с другия. Самотата често се свързва с това да си неразбран. Когато човек дълго време се чувства неразбран, не намира подходящ начин да се свърже с другите, тогава е склонен да се почувства излишен, да изпита безсилие и оттам да се отчужди.

Не всички имаме еднаква потребност от общуване и свързване с другите, но всички я имаме и я реализираме под една или друга форма – чрез комуникация или творчество например. Изразните средства могат да бъдат различни, но те са форма на общуване със заобикалящата ни действителност.

Самотата има различни форми. Тя може да бъде чувствена (липса на чувствено общуване) или интелектуална (липса на духовно общуване). Във втория случай самотата се преживява като липса на  подходящ от гледна точка на интелектуални качества човек. Ето защо много гении са се чувствали самотни, неразбрани. Защото малко хора са били в състояние да споделят техните идеи.

За да избегне самотата, човек често прибягва до някои деструктивни решения, които временно облекчават ситуацията, но не я решават, каквито са употребата на наркотици и алкохол. От една страна, те успокояват напрежението, което произтича от изолацията, а от друга страна, могат да подпомогнат човека за момент да преодолее някои свои социални затруднения, както и сами по себе си да бъдат повод за осъществяване на социални контакти.

Много хора открито признават, че използват алкохол, защото от него се отпускат и преодоляват притеснението си от общуване. Има множество примери за творци, погубени от различни свои пороци, заради това, че са се усещали самотни и неразбрани. Тийнейджъри споделят, че са започнали да използват психоактивни вещества, защото са искали да влязат в дадена група и това е бил единственият начин, който са виждали.

Страхът и болката от това да си сам, неприет, неразбран са толкова силни, че често човек е склонен на всичко, за да ги избегне. В тези моменти трудно си даваме сметка, че решението на проблема е скрит в нас и че външните „патерици“ само го задълбочават. Употребата на психоактивни вещества е бягство от ситуацията, а не реално решение.

Именно по тази причина започнах с това колко важно е да работим с емоциите си, да се научим да ги разпознаваме и да си даваме сметка от какво е продиктувано поведението ни, за да не реагираме импулсивно и неадекватно. Важно е и да развиваме уменията си за общуване, за да успяваме да предаваме добре мислите и желанията си. Важно е да работим върху самооценката си, за да можем да отстояваме личните си граници и да не се поддаваме на провокации и манипулация.

Самотата не е съдба или нещо, над което нямаме власт. Самотата е избор.

Добре е да си напомняме, че когато тръгнем към другите и те тръгват към нас.