Селфитис: съществува ли това разстройство?

Психолозите казват, че „селфитис“ – обсесивната нужда да се постват селфита – е истинско психично разстройство. Дали е така?

„Селфитис“ е истинско психично разстройство и хората, които се чувстват принудени постоянно да постват свои снимки в социалните медии, може да се нуждаят от помощ, предупреждават психолози.

Терминът за първи път е въведен през 2014 г. в шеговита новинарска история, за да опише обсесията (манията) да снимаме сами себе си. Според тази история Американската психиатрична асоциация обмисля да класифицира манията като разстройство.

След тази шега изследователи от британския университет „Нотингам Трент“ и индийския колеж по мениджмънт „Тиагараджар“ решават да изследват дали има истина в това явление.

Сега те потвърждават, че „селфитис“ наистина съществува и дори са изработили „Скала на поведението при селфитис“, която може да бъде използвана, за да се направи оценка на тежестта му.

Д-р Марк Грифитс, известен преподавател по поведенчески зависимости в Катедрата по психология в Университета „Нотингам Трент“, казва: „Преди няколко години в медиите се появяваха истории, твърдящи, че състоянието „селфитис“ ще бъде класифицирано като психично разстройство от Американската психиатрична асоциация.“

„И макар, както се разбра, историята да беше шега, това не означава, че състоянието „селфитис“ не съществува. Изглежда, че сега можем да потвърдим съществуването му и изработихме първата в света „Скала на поведението при селфитис“, за да правим оценка на състоянието.“

селфитис

Степени на „селфитис“

Гранична – да си правите снимки поне три пъти на ден, но да не ги поствате в социалните медии.

Остра – да си правите снимки поне три пъти на ден и да поствате всяка една в социалните медии.

Хронична – неконтролируем импулс да си правите снимки постоянно и да ги поствате в социалните медии по-често от шест пъти на ден.

Скалата, в която резултатът е между 0 и 100 точки, е изработена въз основа на данните от голям брой фокус групи с 200 участници, които е трябвало да определят факторите, водещи до „селфитис“. След това е била тествана чрез въпросник, попълнен от 400 участници.

Участниците са били базирани в Индия, защото тази страна има най-голям брой потребители на Фейсбук, както и най-голям брой смъртни случаи в резултат на опити да се правят селфита на опасни места.

Откритията, публикувани в International Journal of Mental Health and Addiction, потвърждават наличието на три степени на „селфитис“.

Изследователите открили, че типичните хора, страдащи от „селфитис“, търсят внимание, често им липсва самоувереност и се надяват да повишат социалното си положение и да се почувстват част от група чрез постоянно постване на свои снимки.

Екипът е извел 20 твърдения, които могат да се използват, за да се определи тежестта на „селфитис“ като се оценява доколко човекът е съгласен с твърдението.

Скала на поведението при селфитис

Оценете твърденията по-долу с оценки от 5 („напълно съм съгласен“) до 1 („съвсем не съм съгласен“).

Колкото по-висок е броят на точките ви, толкова по-голяма е вероятността да страдате от селфитис.

  1. Правенето на селфита ми носи приятно чувство и по-добре се наслаждавам на обкръжението си.
  2. Споделянето на моите селфита поражда здравословна конкуренция между мен и моите приятели и колеги.
  3. Получавам огромно внимание като споделям селфитата си в социалните медии.
  4. Мога да намаля нивото на стреса си като си правя селфита.
  5. Чувствам се уверен, когато си правя селфи.
  6. Получавам по-голямо приемане в групата си от връстници, когато си правя селфита и ги споделям в социалните медии.
  7. Мога по-добре да изразявам себе си в своето обкръжение чрез селфита.
  8. Заемането на различни пози за селфи ми помага да повиша социалния си статус.
  9. Чувствам се по-популярен, когато поствам мои селфита в социалните медии.
  10. Правенето на повече селфита подобрява настроението ми и ме кара да се чувствам щастлив.
  11. Ставам по-позитивен по отношение на себе си, когато си правя селфита.
  12. Ставам по-силен член на групата си от връстници чрез постването на селфита.
  13. Правенето на селфита ми дава хубави спомени за случая и преживяването.
  14. Често поствам селфита, за да получа повече харесвания и коментари в социалните медии.
  15. Когато поствам селфита, очаквам приятелите ми да ме оценяват.
  16. Правенето на селфита моментално променя настроението ми.
  17. Правя си повече селфита и си ги гледам сам, за да повиша увереността си.
  18. Когато не си правя селфита, се чувствам откъснат от групата си връстници.
  19. Правя си селфита като трофеи за бъдещи спомени.
  20. Използвам инструменти за редактиране на снимки, за да подобря селфито си, така че да изглежда по-хубаво от това на другите.

селфитис

Д-р Джанартанан Балакришнан, сътрудник в проучването от Катедрата по психология в Университета „Нотингам Трент“, казва: „Обикновено хората с това състояние страдат от липса на самоувереност и се опитват да се впишат в групата хора около тях, и могат да проявяват симптоми, подобни на тези при други поведения, потенциално водещи до зависимост.“

„Сега, след като съществуването на това състояние изглежда потвърдено, се надяваме, че ще бъдат проведени още изследвания, за да разберем повече за това как и защо хората развиват това потенциално обсесивно поведение и какво може да се направи, за да се помогне на най-засегнатите.“

Други психични разстройства, свързани с технологиите, които са били идентифицирани през последните години, включват „номофобия“ (страхът на човек да остане без мобилен телефон), „техноференция“ (постоянно нахлуване на технологиите в ежедневния живот) и „киберохондрия“ (човек се чувства болен, след като е търсил в интернет симптоми на заболяване).

Но сър Саймън Уесли, професор по психиатрия в Кралския колеж в Лондон, е по-скептичен по отношение на новото състояние.

„Изследването предполага, че хората се снимат сами, за да подобрят настроението си, да привлекат внимание, да повишат самоувереността си и да се свържат с обкръжението си. Ако това е вярно, тогава самият доклад на изследването е едно академично „селфи“.“

Д-р Марк Солтър, говорител на Кралския колеж на психиатрите, добавя: „Селфитис не съществува и не трябва да съществува. Има тенденция да се правят опити с една-единствена дума да се класифицират цяла поредица от сложни човешки поведения. Но това е опасно, защото дава реалност на нещо, когато такава реалност отсъства.“

Източник

Please follow and like us:

9 важни неща за употребата на психоактивни вещества – част 2

Първа част

Лойд Седерер, психиатър и доктор по обществено здраве, изброява деветте неща, които според него са най-важни, когато говорим за употреба на психоактивни вещества. В първата част на статията бяха обсъдени първите три важни променливи: възраст на започване на употребата, характеристики на употребяващия и средата и начина на употреба. Ето ги и останалите:

4. Чистота

Ясно е, че чистотата на дадено вещество има голямо значение. Хероинът често се смесва с различни химикали, които намаляват чистотата и това се случва на почти всяка стъпка от производството до разпространението до крайния потребител с цел увеличаване на печалбата – от лодката, с която се трафикира до бандите, които го разпространяват към регионални, местни и улични дилъри. Това е причината зависимите и употребяват големи дози да намират, че дозите са недостатъчни дори да спрат абстинентните симптоми.

Същото се отнася и за кокаина и метамфетамина.

Изключение е канабисът: чистотата е по-висока, растенията за генетично подбрани да бъдат 60 пъти по-силни отколкото са били преди десетилетия.

А хероинът от друга страна е силно разреден в момента на употребата. Това е отчасти причината за растящия брой смъртни случаи поради свръхдоза: дилърите го смесват с фентанил (и братовчедите му), за да дадат на употребяващия по-силен ефект. Фентанилът е 50-100 пъти по-силен от морфина и количество колкото едно или две зрънца сол могат да убият доста хора.

Колкото по-чист е наркотикът и колкото по-малко замърсители има, толкова по-силно е въздействието върху централната нервна система.

5. Потентност/сила

Колкото по-силен е наркотикът, толкова по-силно неврохимично въздействие има. Множество различни психоактивни вещества (включително хероин, кокаин, метамфетамин и алкохол – най-недобре разбираното и най-широко използваното вещество) предизвикват отделянето на допамин, особено в област на мозъка, наречена nucleus accumbens, която е малка, но особено важна зона в мозъка, отговаряща за удоволствието, награждението и отблъскването.

Колкото по-силно е веществото, толкова по-силен е ефектът. И въпреки това почти никога не знаем силата на наркотиците, купени на улицата или тъмната мрежа.

6. Полуживот

Ксанаксът (алпразолам) е въведен за обществено ползване в САЩ през 1969 година. Аз го предписвах на пациенти с много силна тревожност или безсъние, свързано с клинична депресия, за няколкото седмици, които трябва да минат, докато подействат антидепресантите. Но скоро научих, че бързото и ефективно действие отслабва за няколко часа и пациентите се будят през нощта, чувстват се ужасно и изпитват нужда да приемат нова доза от лекарството. Това е причината ксанаксът да бъде изместен от лекарства с по-дълго действие.

Полуживотът на дадено вещество е времето, за което концентрацията му в кръвта на употребилия намалява с 50%. Официално обявеният полуживот на ксанакса бил 11 часа средно, но пациентите ми казваха, че усещат отслабването на ефекта по-бързо от това – за няколко часа. Едно алкохолно питие, изпито от зрял човек, има полуживот около половин час. За метамфетамина този период е от 6 до 12 или повече часа в зависимост от характеристиките на употребяващия.

Полуживотът следователно влияе на времето за възникване на желание за повторна употреба и колко скоро употребяващият ще започне да изпитва абстинентни симптоми.

7. Оригиналният източник

Когато наркотик се извлича от растение, а не се синтезира в лаборатория, веществата в растението влияят на психоактивните качества, употребата и потенциала за развитие на зависимост. Канабисът е добър пример. Той съдържа над 60 канабиноида, активни вещества. Двете основни са тетрахидроканабинол (THC) и канабидиол (CBD). На THC се дължи психоактивния ефект, а CBD няма такива качества.

Когато пушех канабис в колежа, нивата на THC бяха ниски; за да се усети ефектът, трябваше да се употреби по-голямо количество. Днес, благодарение на сложна генетична модификация на растенията, потентността на THC е често 60 пъти по-висока. Това може да се смекчи, ако концентрацията на CBD също е висока: CBD служи защитава употребяващите и особено младите хора и уязвимите към развитието на психоза от развитието на психотични симптоми. Те могат да продължат и след като кръвта се изчисти от наркотика). Изследвания проверяват дали това вещество може да се използва за създаването на нови антипсихотици.

Сложността на растителния организъм влияе на въздействието им – и на търсените ефекти, и на нежеланите.

8. Пречистване и извличане

Когато листата на коката се берат и дъвчат, ефектът е много по-мек отколкото този на кокаина, в който има по-висок процент от активното вещество. Крекът е дори с по-силна концентрация, което прави ефектът му още по-силен.

Подобно на това, психеделичния наркотик мескалин се извлича и пречиства от кактус, който расте в Мексико и някои части на Тексас. Много растения могат да бъдат обработени за производството на алкохол като водка, уиски, скоч, текила и т.н.

Няма значение само растението, а и начинът по който хората го обработват.

9. Отношението на наркотика и социалната обстановка

Става дума за взаимодействието на наркотика, човека и социалната обстановка, в която употребява.

Предписването на опиоидни агонисти като бупренорфин и метадон доказано намалява рецидивите при зависимите към опиоиди. Но ако човек на такова лечение прекарва време с хора, които все още употребяват, или е заливан от стимули, свързани с опиоиди по телевизията, социалните медии и музиката, социалната обстановка може да доведе до рецидив.

Когато LSD става популярно през шейсетте години, в спешните отделения в градовете често постъпвали пациенти по средата на т. нар. bad trip – в дистрес или паника от плашещи халюцинации. Но лошите трипове постепенно станали по-редки, защото употребяващите започнали да разбират, че употребата в спокойна среда и с нечия подкрепа може да ги предотврати.

За който и наркотик да говорим, трябва да знаем, че средата и очакванията на употребяващия могат да повлияят на ефекта.

С други думи, наркотиците и употребата им са сложни. Всички те съдържат психоактивни съставки. Но другите „съставки“ – кои сме ние, на каква възраст сме, кога и с кого употребяваме, колко чисти са веществата, колко бързо достигат мозъка и колко дълго продължава въздействието им – това определя какво ще е преживяването.

Източник: https://blogs.scientificamerican.com/observations/9-things-that-matter-about-psychoactive-drugs/

Please follow and like us:

Необходими правила, когато твой близък е зависим

Какво можем да направим, ако наш близък страда от зависимост?

Границите са от изключително значение за всяка една връзка. Когато обаче наш приятел или любим човек е пристрастен към наркотици или алкохол, е още по-важно да съществуват определени правила.

Какво общо имат правилата със зависимостта?

Правилата и границите са ключови за изграждането на здравословни взаимоотношения – дори ако човекът, когото обичате, не е „здрав“. За да имаме здравословен брак, приятелства или каквито и да е взаимоотношения – с родителите ни, с братята и сестрите ни, колегите ни и така нататък, е необходимо да съществуват граници и те да бъдат обсъждани и изговаряни. Да си представим границите като психологическа ограда между двама души  – вие сте уникална личност, различна от всички останали, независимо от връзката,  която може да имате с някого. Границите очертават кои типове поведение са приемливи, отговорностите и действията, които може да предприемате заедно.

Когато границите ви не са добре очертани – или изобщо не можете да ги изразите – рискувате да загубите уникалните неща, които ви правят човека, който сте. Слабите граници могат да доведат до това загубите себе си, свободата си или личното си пространство. Слабите граници могат да доведат до това, ако любимият ви човек е зависим, той да краде от вас, да ви лъже и мами.

Ако му поставите твърди граници обаче, увеличавате шансовете той да потърси помощ за себе си.Кой трябва да постави границите?

Вие.

Всеки човек трябва да има установени граници във взаимоотношенията си. Ако вашият близък е пристрастен към хероин, обезболяващи лекарства, алкохол – или който и да е друг наркотик – значи имате нужда да поставите граници.

Стабилните правила, които очаквате да бъдат спазвани, позволяват на вас –  като близък на някой, който е зависим – да придобиете усещането за контрол и уравновесеност в една изначално хаотична и налудничава ситуация.

Следващите изброени са добри показатели, че съществуващите граници не са стабилни или че изобщо не са установени такива в момента:

  • Повдигате темата за минали негови грешки.
  • Опитвате се да го манипулирате, като го карате да се чувства виновен.
  • Постоянно му казвате какво трябва да прави и заплашвате какво може да се случи, ако не го направи.
  • Критикувате.
  • Предлагате решения, когато той не е поискал съвет от вас.
  • Прикривате го – например излъгали сте заради него, обадили сте се на работата му, за да кажете, че е болен, прибирали сте го от бар.
  • Крал е ваши вещи или пари.
  • Стъпвате „на пръсти“, за да избегнете конфликти.
Установяване на здравословни правила

След като вече си давате сметка за това, какъв може да бъде проблемът, е време да поставите здравословни граници.

Това означава да се погрижите за себе си, да разбирате какво искате и от какво имате нужда, да решите какво не харесвате, не искате и от какво не се нуждаете. Също така за това е нужно комуникацията ви с вашия близък зависим да я ясна и недвусмислена.

Ситуацията във всеки дом и връзка може да е различна  – затова и правилата, които се предлагат тук не са „с универсален размер“. Въпреки това те са едно добро начало, когато решавате да поставяте граници на вашия близък, който е зависим.

Алкохолът и наркотиците не са позволени вкъщи или когато аз съм наоколо.

Кажете на вашия близък какви субстанции са приемливи и какви – не. Не искате нелегални вещества като хероин или кокаин под покрива си? Тогава му кажете. Консумацията на алкохол е забранена, когато децата ви са у дома? Редно е той да знае какво мислите за това.

Говорете и за това, какви ще са последствията, ако той не се съобрази с тези правила. Дали ще го накарате да потърси къде да пренощува, ако е употребявал алкохол?

Ще се свържете ли с полицията, ако намерите хероин в чекмеджетата на скрина? Върнете си контрола над случващото се във вашия дом, в личното ви пространство, както и в това на децата и внуците ви.

Приятели, които употребяват наркотици, не са добре дошли вкъщи.

Това, че вашият близък или партньор не употребява наркотици в момента не означава, че неговите приятели не употребяват.

Ако не искате в къщата си някой, който се е “надрусал“ с Оксиконтин, това значи, че не бива да търпите това. Поставянето на такава граница намалява вредните ефекти на зависимостта върху цялото семейство.

Ако те арестуват, нито ще платя гаранцията ти, нито ще ти наема адвокат

Това може да накара вашият близък да поеме повече отговорност за действията си. Въпреки че би следвало на зависимостта да се гледа като на заболяване, зависимият трябва да поеме отговорността да се погрижи за себе, като потърси помощ.

Когато поставите това правило, вие му показвате, че го възприемате като възрастен и носи отговорност за себе си. Ясно му покажете, че вземането на наркотици или консумацията на алкохол е нещо, за което трябва да се вземат мерки. Междувременно, той трябва да се съобразява с очакванията, които вие и законът имате към неговото поведение.

Източник: https://www.addictioncampuses.com/blog/7-boundaries-to-set-when-a-loved-one-is-addicted/

Please follow and like us:

9 неща, които трябва да знаем за употребата на психоактивни вещества

Лойд Седерер, психиатър и доктор по обществено здраве, изброява деветте неща, които според него са най-важни, когато говорим за употреба на психоактивни вещества. Според него, ако се фокусираме само върху веществото, пропускаме какво наистина има значение относно ефекта върху хората. Публикуваме части от статията му в блога на scientificamerican.com.

Психоактивните вещества химически променят мозъка и начина, по който се чувстваме, мислим, възприемаме и разбираме света. Те са навсякъде: алкохол, канабис, опиоиди, тютюневи продукти, стимуланти, седативи и халюциногени.

Употребата на ПАВ се е превърнала в епидемия в нашата страна и особено опиоидите поради трагичните смъртни случаи.

Нуждаем се от решения на епидемията, за да спасим животи, семейства и общности – и държавната хазна. Но ако се фокусираме само върху самото вещество, каквото и да е то, пропускаме наистина важните неща.

Ето ги деветте неща, които имат значение, когато става въпрос за наркотици:

1. Възраст

Едно е да започнеш да пиеш или да употребяваш наркотици, когато си на 21. Много е различно, когато започнеш на 12, 13, 15 или дори 18. Това е така, защото човешкият мозък все още се развива, докато не навлезем във втората половина на двайсетте си години. Този процес завършва по-късно при мъжете, отколкото при жените. Отнема почти три десетилетия, за да се „положи“ напълно веществото миелин, което обгражда връзките между невроните и позволява контрол над импулсивните действия – тогава мозъчната кора може да се противопоставя на импулсите, идващи от структури, разположени по-дълбоко в мозъка. Повтарящите се или високи дози психоактивни вещества като канабис, алкохол и халюциногени влияят на нормалното развитие на мозъка. Това е причината за ограничаването на достъпа до вещества на младите хора.

Тийнейджърите, които вече са започнали да пушат, когато навършват 18, е много по-вероятно да са пушачи и в зряла възраст. Започването на употребата на алкохол на 12, 13 или по-рано е маркер за биологична уязвимост към алкохол. Стареещият мозък също е много уязвим към психоактивни вещества. Малки количества имат ефекта на големи количества върху хора на 70 или 80 години.

2.Характеристики на употребяващия и средата

Характеристиките на употребяващия включват уникални биологични, неврологични, психологични характеристики и опита на употребяващия. Те създават индивидуална уязвимост и обуславят избирателно въздействие на веществата.

От биологична гледна точка генетичното наследство на човек, както и настоящата му неврохимия или цялостна физиология, могат значително да повлияят действието на психоактивното вещество. Същото количество може да има различно по сила действие. Повтарящата се употреба на дадено вещество може да създаде хипо или хиперреактивност на централната нервна система към това вещество.

От психологична гледна точка и по отношение на опита, наличието на психологическа травма създава голяма мозъчна (и емоционална) реактивност към много неща, включително наркотици. Травмите могат да са поради насилие, пренебрегване, измъчване, принудителна имиграция и природни бедствия. Темпераментовите особености на личността – особено тенденцията да се екстернализира, да се държат други отговорни за каквото и да е, както и измерения на личността като пасивност/активност, бунт или съгласие, капацитетът за преживяване на чувства, приемане или отхвърляне на реалността – всички влияят на действието на веществото.

Пример от историята разкрива значението и на средата. По време на Виетнамската война Министерството на отбраната (на САЩ) разбира, че 20% от войниците често употребяват хероин, до който са имали лесен достъп. От Министерството се опасяват, че след връщането си от войната, тези войници ще продължат да употребяват и ще се присъединят към вече голямата част от обществото в САЩ, която е зависима.

Норман Зинберг и Лий Робинс са изпратени да направят оценка на проблема и да направят прогноза за бъдещето на тези войници. Тяхната хипотеза, че делът на войниците, които ще продължат да употребяват или ще станат зависими, няма да е по-голям отколкото в общата популация, се потвърждава.

Средата на войниците – боеве в жестока, смъртоносна и непредсказуема война в страна, която не изглежда да иска те да са там и с малко подкрепа от американците вкъщи, с лесен достъп до евтин и потентен хероин, който може да направи непоносимото поносимо – това води до многото употребяващи.

Днешният аналог, макар и частичен, е Ирак и Афганистан, където изследвания показват, че 30% от ветераните се връщат с пост травматично стресово разстройство, депресия или черепно-мозъчна травма. Тяхната среда предизвиква висока разпространеност на алкохолизъм и зависимост към други вещества.

3.Начин на употреба

Скоростта, с която веществото достига невроните и започва да въздейства на рецепторите има голямо значение. Колкото по-бързо се случва това, толкова по-вероятно е да се развие зависимост. Повечето хора мислят, че най-бързият път към мозъка е чрез венозни инжекции. Но се оказва, че най-бързият начин е чрез вдишване. При инжектиране веществото първо достига до сърцето, след това до белите дробове и тогава отива по каротидната артерия към мозъка. Бързо е, но при вдишване се заобикаля пътя от мястото на инжектиране до сърцето.

Мозъкът ни дава приоритет на набавянето на кислород. Без него умираме за няколко минути. Веществото, което може да „придружи“ кислорода, ще пристигне първо и ще започне да действа.

Някои хора вярват, че това е причината цигарите да са най-пристрастяващите вещества и е по-трудно да се откажеш от тях, отколкото от хероин. Това е и причината пушенето на крек да предизвиква зависимост по-бързо отколкото смъркането на кокаин.

Следва продължение.

Please follow and like us:

Групите на Анонимните зависими към марихуана-2

Журналистката Рейчъл Браун от списание Vice – Канада ни дава възможност да разберем малко повече за зависимостта от марихуана – как функционират групите за взаимопомощ, какви ще са потенциалните последствия от предстоящото легализиране в Канада.

Първата част от статията можете да прочетете тук

Канада може да не е сред най-значимите играчи по отношение на Анонимните зависими към марихуана, но през идната година ще се превърне във важно място – групата планира през 2019 година Световната конвенция и конференция да се състоят в Торонто и Ванкувър. Това е първият път, в който делегати на групите ще се срещнат извън САЩ. По случайност, събитията ще се състоят само няколко месеца след отварянето на легалния пазар за канабис – на 17 октомври 2018 година.

Към момента по света съществуват 20 от така наречените „райони“ на Анонимните зависими към марихуана, както и приблизително толкова „независими“, които нямат официален статут, предоставен им от сдружението. В един район може да има множество групи.

Анонимни зависими към марихуана е основана през 1989 година в Калифорния, повече от 50 години след основаването на Анонимните алкохолици в щата Охайо. При създаването си АМ е сплав от три различни групи за възстановяване от зависимостта към канабис. Първата конференция, където трябва да се изяснят принципите на групите и как да се комбинират тези различни типове хора, се състои в мотел, намиращ се край пътя между Сан Франциско и Лос Анджелис.

В рамките на няколко години се създават аналогични групи на различни места по света – нещо, което оригиналните организатори на АМ считат за знак от съдбата, така да се каже. „Всички тези групи се появиха една по една, почти по едно и също време и без да знаят за съществуването на останалите“, пише в официалната статия за създаването на движението.

„Но всички те се създават по една и съща причина – членовете им не са се чувствали комфортно в никоя друга 12-стъпкова програма или група за взаимопомощ. В районите, където тези групи се създават, зависимите към марихуана се чувстват или отхвърлени, или неуважавани в другите програми. Също така, възстановяващите се зависими в останалите програми нерядко употребяват марихуана. Това определено няма как да помогне на някой, който иска да я спре.“


Въпреки че групата няма централен офис или йерархия на лидерите, съществуват доброволци, които на ротационен принцип отговарят за „Попечителски фонд за световни услуги на Анонимни зависими към марихуана“.

Отговорникът за публичната информация в момента, Джош, споделя в телефонно интервю за Vice, че към момента обажданията на основния телефон на групата са нараснали с 51 % – докато през юли 2017 г. обажданията са били 278, тази година те са 419.

Повишеният интерес съвпада с новата стратегия за използването на социални мрежи като Инстаграм, Реддит, Снапчат и Фейсбук, където групата публикува реклами, насочени към избрана аудитория.

„Докато хората разглеждат новините си в социалните мрежи и търсят нови начини за постигане на удоволствие, поне могат да видят съобщение „Подходяща ли е АМ за теб?“ Чрез социалните мрежи, за щастие, можем да достигаме до по-младите хора, които може би имат нужда да чуят посланието ни“, казва Джош.

Според Джош навярно 9 от 10 души знаят за Анонимните алкохолици, но само двама от десет биха знаели за Анонимните зависими към марихуана“.

„Понякога това ме държи буден през нощта – ако някой някъде там има нужда от помощ, искам да съм сигурен, че той ще получи отговор.“

Джош обаче предпазливо добавя, че тази нова стратегия за достигане на повече хора не е самореклама – един от основните принципи на групата още от създаването ѝ е, че трябва хората да се присъединят, защото чувстват нужда от това, а не защото групата се рекламира.

„Не раздаваме безплатни тениски. Досега не сме използвали активно социалните мрежи, а сега това се случва.“

Координаторите на АМ си дават сметка, че навярно легализацията на канабиса ще има влияние върху посещаемостта на групата, но това не е нещо, което те самоцелно отчитат.

„С легализирането на марихуаната и с все по-широкото ѝ разпространение в ежедневието ни, вероятно посещаемостта на АМ ще се покачи. От друга страна обаче ние сме анонимна организация. Не проверявам хората на вратата, те не се записват никъде“, казва друг представител на„Анонимните зависими към марихуана – тя пожелава да бъде идентифицирана като Лори. Лори също участва в телефонното интервю и споделя, че се е присъединила към АМ преди 13 години, след като за групата ѝ казва психиатър. Дотогава тя е използвала канабис за самолечение на „калейдоскопа от симптоми“, който е преживявала.

„Бях нещастна и самотна – в един момент извиненията ми за това защо животът ми е толкова хаотичен, свършиха. Всички тези предположения и убеждението, че към „тревата“ не се пристрастяваш, поддържаха този негативен порочен кръг. Впоследствие, когато се присъединих към АМ и чух всички тези истории на хора, които са се възстановили, си казах: „Окей, ще опитам“. И нещата се подобриха значително“.

Източник: https://news.vice.com/en_us/article/kzynzz/inside-marijuana-anonymous-the-recovery-group-for-people-addicted-to-weed

Please follow and like us:

Групите на Анонимните зависими към марихуана

Журналистката Рейчъл Браун от списание Vice – Канада ни дава възможност да разберем малко повече за зависимостта към марихуана – как функционират групите за взаимопомощ, какви ще са потенциалните последствия от предстоящото легализиране в Канада.

Дейвид почуква три пъти по масата.

„Казвам се Дейвид и съм зависим към марихуана“, казва той.

Другите двама посетители отговарят в един глас: „Здравей, Дейвид!“

Като постоянен фон на сбирката присъства шумното бучене на вентилатора в мазето на болницата в Симко, Онтарио. Така започва срещата на Анонимните зависими към канабис в градчето Симко, което има около 14 000 жители и е на около 150 км. разстояние от Торонто. Първата среща е проведена през март 2018 година, като това е една от десетината подобни групи в цяла Канада. На юлската среща присъстват само трима човека.

За сравнение, съществуват стотици групи на Анонимните алкохолици или Анонимните наркозависими. Но групите за възстановяващи се от зависимост към марихуана са крайно недостатъчно на брой. Тези хора не се вписват напълно при алкохолиците; в групите на наркозависимите се отнасят към тях пренебрежително – пушенето на канабис им се струва като детска игра в сравнение с употребата на кокаин или хероин. В света на зависимостите канабисът е уникално вещество от гледна точка на това, че е широко прието да се употребява за медицински цели и употребата му се нормализира все повече чрез легализацията.

„Анонимните зависими към марихуана е сдружение от хора, които споделят преживяванията си, силните си страни и надеждите си един с друг, за да може да се разреши един общ проблем и да се помогне и на други хора да преодолеят зависимостта към марихуана“, чете Дейвид от текст. Това не е действителното му име – в съответствие с основното правило на групата, че всеки заслужава и трябва да спазва пълна анонимност.

„Единственото изискване за членуване е желанието да се спре употребата на канабис“, продължава Дейвид. Той допълва, че преди да потърси в интернет, никога не е бил чувал за групата. Освен срещите на живо има възможност и за чат-стаи и конферентни срещи по телефона. Дейвид споделя, че преди е участвал в други групи, тъй като е имал проблеми и с прекомерната употреба на алкохол, но в тях не е срещал подкрепа за намаляване на употребата си на канабис. Много от членовете споделят, че също имат зависимост и към марихуана, и към алкохол.

„Знаех, че имам проблем. Животът ми започна да става неуправляем. Бях напълно изолиран. Пушех толкова много „джойнтове“. В крайна сметка отслабнах толкова много, че почти не можех да се движа.“

Дейвид се потупва по стомаха и добавя: „Както виждате, вече се възстанових от това.“

Както при Анонимните алкохолици, в Анонимните зависими към марихуана групите са структурирани около последователен установен ред, който се основава на четенията на групата. Програмата е адаптирана от 12-те стъпки на Анонимните алкохолици, но се говори за „канабис“ и производните му думи.

Първата стъпка на АМ например включва твърдението: „Признахме си, че сме безсилни пред марихуаната и животът ни се е превърнал в хаос.“ Стъпка 9 пък включва да се реваншираш и да „получиш прошка“ от всеки, на който може да си навредил вследствие на зависимостта си.

След още няколко четения на текста от други членове на групата се пристъпва към говоренето за постиженията в борбата им да се откажат от канабиса. „Наричаме ги Крайъгълни камъни (Stones – камъни – за Stoners – жаргон за някой, който редовно употребява канабис)“. Майкъл, друг член на групата, поставя на масата камъни с различна големина и форма, върху които е нарисувано логото на АМ.

„Вероятно е редно аз да си взема, защото ми трябват само още 21 дни, докато стигна 9 месеца, откакто съм чист“. Дейвид си избира малък камък, изрисуван в лилаво. „Подай го насам“, казва Майкъл и рисува с черна боя броят години. Той самият наближава 8-та си година на трезвеност. „Днес е 2912-ят ден, откакто не съм употребявал марихуана“, споделя той и показва мобилното приложение на АМ, където има опция да се отброяват дните без употреба, текстовете на групата и графика на срещите.


Въпреки че едно от основните правила на групата е членовете да се въздържат от мнения и дискусии за злободневни и противоречиви теми, въпросът за легализирането на канабиса неизбежно се повдига, особено като се имат предвид законодателните мерки в страни като САЩ и Канада, които разрешават употребата му за забавление.

Проблемът със зависимостта към марихуана се е обсъждал нееднократно в публичните дебати, съпровождащи промените в законодателството. Медицински експерти посочват, че приблизително 10 процента от хората, които употребяват канабис, могат да развият зависимост към веществото – процент, който е по-нисък, отколкото при тютюн и други вещества. Очаква се обаче броят на зависимите да нарасне пропорционално на увеличаващия се брой употребяващи марихуана.

Според Дейвид Джуърлинк, експерт по зависимостите и директор на департамента по Клинична фармакология и токсикология към Центъра по здравни науки „Сънибрук“ в Торонто, със сигурност може да се развие зависимост към канабиса.

За съжаление, много хора възприемат марихуаната като безопасно вещество, тъй като симптомите на абстиненция са трудно забележими, особено в сравнение с вещества като алкохол и опиоиди. „Нездравословната употреба на канабис е въпрос на лична преценка – някои хора ще предпочетат да не възприемат употребата си като нездравословна“, споделя Джуърлинк в телефонно интервю.

„Ако някой употребява веществото по начин, който пречи на задълженията му в работата или у дома, ако не е способен или ако изпитва големи затруднения да спре, то това отговаря на общоприетите критерии за зависимост и по всяка вероятност, този човек има проблем“, допълва Джуърлинк.

„Алкохолната абстиненция убива хора. Ако хора, които обичайно пият по около литър алкохол на ден, внезапно спрат, това може да има фатален край. Абстиненцията към опиоиди също е много сериозен проблем. Ако някой, който е злоупотребявал с канабис, спре, това няма да доведе до смърт“, обяснява Джуърлинк. „По-скоро човекът ще има проблеми със съня, ще бъде раздразнителен, може да има странни или плашещи сънища, може тревожността му да се повиши. Ако се поднови употребата на марихуана, симптомите ще изчезнат.“

Членовете на Анонимните зависими към марихуана в Симко споделят, че им е отнело изключително дълго време, за да осъзнаят до каква степен канабисът влияе на живота им. Майкъл описва това като „тиха зависимост“: „Никой не те вижда, не излизаш да обираш банки или хора. Не пребиваш никого, не участваш в побои. Така че за обществото ти не си проблем. Проблем си единствено за себе си, тъй като не можеш да живееш пълноценно.“

Майкъл допълва: „Това е като да бъдеш пребиван до смърт от домашното си зайче.“

„Една от причините да се гледа на употребата като по-безопасна е, че абстинентният синдром е неспецифичен и симптомите лесно могат да се отдадат на всякакви други причини“, пояснява Джуърлинк. Въпреки че специалистът е съгласен с легализирането на канабиса, той подчертава, че една част от популацията – „Да се надяваме малка“ – ще развие сериозни проблеми във връзка с употребата си на марихуана.

С предстоящото легализиране на канабиса с цел забавление в Канада идват позитиви и негативи. „Като се вземе предвид всичко, позитивите от този експеримент  надвишават негативите“, казва Джуърлинк. „Но мисля, че е дълг на властите да минимизират щетите за обществото от прекомерната употреба – зависимостта от канабис е една от тях.“

Втората част на статията можете да прочетете тук

Източник: https://news.vice.com/en_us/article/kzynzz/inside-marijuana-anonymous-the-recovery-group-for-people-addicted-to-weed

Please follow and like us:

Чудодейният лек за зависимост и неговото търсене

Лекарите някога са лекували алкохолизъм с хероин. Сега искат да лекуват хероинова зависимост с марихуана.

От Кийт Хъмфри, професор по психиатрия в Университета „Станфорд“

Една нова програма за лечение на зависимости (в САЩ) казва, че има лек за зависимостта към хероин: марихуана.

Твърдението привлече внимание на национално ниво, но историята на аналогични чудодейни лекове е толкова дълга, колкото и обезкуражаваща.

В края на XIX и в началото на XX век някои американски лекари са били убедени, че най-доброто лечение на това, което тогава е било наричано „алкохолизъм“ или „пиянство“, е морфинът, който е опиат. Чак до 60-те години на миналия век изследователите са документирали, че много живеещи тогава зависими към морфин пациенти са започнали приема на наркотика, защото им е бил предписан от лекари като лечение за проблемната им употреба на алкохол.

В началото на XX век корпорацията „Байер“, най-добре известна днес със своя аспирин, започва да продава това, което е рекламирано като „безопасна, непристрастяваща“ алтернатива на морфина – хероин. Първоначално предлаган като обезболяващо и потискащо кашлицата лекарство, той скоро печели последователи сред лекарите, които го мислели за лек за зависимост към морфин и алкохолизъм. Уилям Уайт, историк в областта на зависимостите, отбелязва, че една добронамерена благотворителна организация, известна като Saint James Society, всъщност започнала кампания за предоставянето на безплатни мостри хероин на всеки морфиново зависим, който искал да взима този лек.

Междувременно, други лекари – най-известният от които бил Зигмунд Фройд – предлагали настойчиво друг чудотворен наркотик, който по общо мнение също лекувал зависимост към морфин, алкохол, хероин и тютюн. Това бил кокаинът, който взел нови жертви на зависимостта, включително Уилям Холстед – лекар и създател на модерната хирургична практика.

Във всеки от тези случаи първоначалният ентусиазъм за „чудодейното лечение“ помръква, когато новото лекарство вместо да облекчава, по-често усложнява проблемите на зависимите пациенти. Както в случаите, в които агресивни видове били внасяни умишлено в околната среда, за да се борят с други агресивни видове, всеки нов лек накрая сам се превръщал в проблем.

Коя е причината за тези цикли на ентусиазъм и разочарование? Историкът Дейвид Кортрайт от Университета на Северна Флорида подчертава, че медицината е изненадващо склонна към краткотрайни увлечения. „Лекарите обичат нови лекарства. Когато някое стане достъпно, с неговата употреба често се прекалява. През 70-те години на миналия век, например, лекарите предписвали валиум за широк кръг от състояния – от тревожност до безсъние до мускулни спазми. Много пациенти станали зависими.“ В ситуацията нямало нищо случайно: валиумът е бензодиазепин – клас лекарства, които са били продавани като по-безопасни алтернативи на барбитуратите, които пък били предишното чудотворно лекарство, оказало се пристрастяващо и опасно.

Преживяванията на пациентите също имат роля при убеждаването на хората, че едно лекарство е чудодеен лек. Тъй като употребата на пристрастяващи наркотици е приятна в краткосрочен план (именно затова те са пристрастяващи), на пациенти с най-различни заболявания може да им се струва, че пристрастяващите лекарства влияят добре на болестта им. В някои случаи това е вярно: например определен екстракт от марихуана изглежда, че намалява епилептичните припадъци. Но в други случаи основното заболяване си остава лошо както винаги, а позитивните усещания, които пациентът тълкува като успешно лечение, са всъщност само психоактивният ефект на пристрастяващия наркотик.

За щастие, хората, които са се сблъскали с потенциално смъртоносното заболяване на хероиновата зависимост, не се налага да разчитат на марихуана или на което и да е недоказано лечение. Има достатъчно на брой добре изследвани и одобрени лекарства, а психологическата терапия и групите за взаимопомощ могат да донесат допълнителни ползи на зависимите към хероин пациенти.

Източник

Please follow and like us:

Експеримент на Аш: колко склонни сме да се съгласяваме с другите?

Социалната психология търси отговор на въпроса как индивидуалното поведение е повлияно от това на околните и от социалния контекст, в който това се случва. Едно от явленията, които са обект на засилен изследователски интерест, е конформизмът. Най-просто казано, с този термин се означава промяна на вярвания или поведение с цел вписване в определена група.

През 1951 година Соломон Аш провежда експеримент, с който проверява степента, в която социалният натиск върху определен човек от страна на мнозинството може да му повлияе да прояви конформизъм.

В експеримента са включени 50 студенти, на които се казва, че ще участват в тест на зрението. Всеки от тях влиза заедно с други 7 души в стаята, в която се провежда изследването. Показва им се поредица от общо 18 карти като тази по-долу, а задачата им е да преценят коя от номерираните линии е със същата дължина като тази вляво и да кажат на глас кой отговор смятат за верен.

Това, което участниците не знаят, е, че другите 7 души в стаята са сътрудници на експериментатора и задачата им е на 12 от картите да дадат един и същ грешен отговор, за който са се договорили предварително. Верният отговор винаги е очевиден и реалният участник казва отговора си последен.

Аш преброява колко пъти всеки участник се съгласява с мнението на мнозинството. Резултатите показват, че около 75% от участниците се съгласяват с погрешното мнение на групата поне веднъж, а 25% не проявили конформизъм нито веднъж.

За да може да прецени колко силно е влиянието на групата, Аш включва и контролна група, в която всеки участник влиза в стаята сам и дава отговорите си на същата задача. При тези условия само 1% от участниците дават грешен отговор.

След провеждането на експеримента повечето участници споделят, че не вярвали наистина, че отговорите на групата са верни, но са се съгласили от страх да не им се присмеят или да ги помислят за странни.

Двете основни причини, поради които хората проявяват конформизъм, са, че искат да се впишат в групата и защото смятат, че групата е по-добре информирана.

След провеждането на оригиналното изследване, Аш провежда серия други експерименти, за да провери кои фактори увеличават и кои намаляват проявите на конформизъм. Увеличаването на размера на групата увеличава и конформизма, но до определен момент. Най-високи нива на конформизъм се постигат при група от трима души освен участващия в експеримента и допълнителното увеличение на размера на групата няма влияние. Конформизмът се покачва и когато задачата е по-трудна.

Нещо, което може да понижи конформизма, е липсата на единодушие в групата. Ако има дори един сътрудник на експериментатора, който дава различен отговор, конформизмът спада с 80%. Възможността за даване на отговор, без групата да разбира какъв е той, има подобно влияние. Това е така, защото има по-малко социален натиск и няма страх от отхвърляне от групата.

Важно е да имаме предвид и критиките към експеримента, тъй като множество фактори могат да повлияят поведението. Според някои изследователи резултатите се дължат в някаква степен на особеностите на културата в САЩ през петдесетте години, когато хората се страхували да не бъдат заподозряни в поддържане на комунистически възгледи и се очаквала конформност по отношение на американските ценности. Също така се отбелязва, че тогава от студентите са очаквало да се подчиняват и съгласяват, докато сега ролята им е различна.

Използван източник: https://www.simplypsychology.org/asch-conformity.html 

Please follow and like us:

Станфордският затворнически експеримент

Един от най-известните психологически експерименти е проведен в (и чрез създаването на) Станфордския затвор. Целта зад него е да се провери в каква степен хората се подчиняват на ролите на пазачи и затворници в симулация на истински затвор.

През 1973 година Филип Зимбардо провежда експеримента, за да намери отговор на въпроса дали насилието от страна на надзирателите в затворите се дължи на черти на тяхната личност или се дължи по-скоро на средата.

За да провери тези две възможности, Зимбардо превръща мазето на Станфордския университет в „затвор“ и набира доброволци, които да участват. Те били случайно разпределени в ролите на затворници или пазачи. Пазачите работели на смени, а затворниците били настанени по трима в стая. Направен бил и изолатор за затворниците, които нарушавали правилата.

Всеки от затворниците бил арестуван в дома си без предупреждение и бил завеждан в полицейско управление. След като им били взети отпечатъци, направени снимки и досие, били завеждани в „Станфордския затвор“. След пристигане в затвора им били отнети вещите и получили затворнически дрехи и номер, с който се обръщали към тях.

Пазачите били облечени с еднакви униформи и носели свирки на врата си, както и слънчеви очила, за да нямат зрителен контакт със затворниците. Те били инструктирани да правят всичко, което смятали за нужно, за да запазят реда в затвора и уважението на затворниците. Имали забрана да използват насилие.

Ролята на Зимбардо била да наблюдава поведението на двете групи участници и да е директор на затвора.

Налагане на авторитет

В рамките на часове след започването на експеримента някои от пазачите започнали да тормозят затворниците – будели ги през нощта и ги броели по номера. От своя страна затворниците също започнали бързо да влизат в ролята си – давали информация на пазачите за други затворници, да приемат правилата много сериозно и някои взимали страната на пазачите срещу други затворници, които не ги спазвали.

Наказания

Пазачите обиждали затворниците, давали им безсмислени задачи и ги наказвали да правят лицеви опори. Един от пазачите дори стъпвал на гърбовете на затворниците, докато изпълнявали наказанието или карал други затворници да сядат на гърбовете им.

Борба за независимост

Едва на сутринта на втория ден пазачите били изненадани от избухване на бунт. Затворниците премахнали номерата си и се барикадирали в килиите като опрели леглата си на вратата. Пазачите си отмъстили като използвали пожарогасител, за да накарат затворниците да се отдалечат от вратите. След това влезли в килиите и взели дрехите и леглата на затворниците. Водачите на бунта били отведени в изолатора и след това пазачите започнали да заплашват и тормозят затворниците.

Специални привилегии

Една от килиите била определена за привилегированите затворници, които участвали най-малко в бунта. Те получили обратно дрехите и леглата си и им било позволено да измият косите и зъбите си. Също така те получили специална храна в присъствието на другите затворници, на които не било разрешено да ядат. Целта била да се наруши солидарността между затворниците.

Последици от бунта

През следващите няколко дни пазачите ставали все по-агресивни и асертивни, а затворниците се подчинявали все повече. Затворниците били все по-зависими от пазачите и се опитвали да намерят начин да им угодят, като например им давали информация за други затворници.

Прекратяване на експеримента

Зимбардо имал намерения експериментът да продължи две седмици, но се наложило да бъде прекратен на шестия ден. Преди това някои от затворниците имали остри емоционални реакции – имали дезорганизирано мислене, изпадали в неудържим гняв или плач. Кристина Маслаш, психолог с докторска степен от Станфорд, интервюирала участниците и когато разбрала за насилието, изказала своето възражение.

Резултатите от експеримента показват, че хората се подчиняват на социалните роли, които се очаква да изпълняват, особено ако те са силно стериотипизирани. Освен това, затворническата среда изглежда провокира насилие от страна на пазачите, тъй като никой от тях не е демострирал садистични тенденции преди експеримента.

Според Зимбардо два процеса могат да обяснят подчинението на затворниците. Деиндивидуализацията може да обясни поведението на участниците и особено на пазачите. Това е състояние, в което човек е толкова потопен в нормите на групата, че губи усещането си за идентичност и лична отговорност. Пазачите може да са били толкова садистични, защото са имали усещането, че това, което правят, зависи от тях самите – а е било групова норма. От друга страна, заучената безпомощност би могла да обясни подчинението на затворниците. Те научили, че каквото и да правят има малък ефект върху случващото се с тях. Във фалшивия затвор непредвидимите решения на пазачите довело до това затворниците да се откажат да реагират.

Станфордският затворнически експеримент е известен не само като едно от най-впечатляващите изследвания, но и като едно от най-неетичните. Негова силна страна е, че променя управлението на затворите в САЩ. Една от промените е, че непълнолетните, обвинени във федерални престъпления, вече не се държат заедно със затворници в зряла възраст поради риска от насилия спрямо тях. Друг положителен резултат от изследването е, че след провеждането му официално се въвеждат етични насоки от Американската психологична асоциация. Сега изследванията трябва да бъдат одобрени от етичен комитет преди да бъдат проведени.

Източник: https://www.simplypsychology.org/zimbardo.html 

Please follow and like us:

Привързаност: как избираме партньора си?

В предишните две части на статията обсъдихме основните твърдения в теорията на Боулби за привързаността, приносът на Мери Ейнсуърт за изследването на различните стилове на привързаност и по какъв начин тя влияе на цялостното развитие на личността. Сега ще обърнем малко повече внимание на това как стилът ни на привързаност влияе на избора ни на романтичен партньор.

Стилове на привързаност в зряла възраст

Стиловете на хората в зряла възраст се описват по начин, подобен на този за детска възраст. Но все пак има някои различия. Бартоломю и Хоровиц разграничават четири стила на привързаност в зависимост от два критерия: тревожност и избягване. Тревожността касае степента, в която хората се тревожат, че ще бъдат изоставени или отхвърлени. Избягването се отнася до степента, в която човек ограничава интимността с другите.

Сигурният стил се характеризира с ниска тревожност и ниска степен на избягване. Тези хора има положителен модел на себе си като заслужаващи любов и положителен модел за другите като като цяло приемащи и откликващи. Прекалено ангажираният стил се характеризира с висока тревожност и ниско избягване. Човек с такъв стил има негативен модел за себе си като незаслужаващ любов и е ангажиран с нуждата си  за приемане от другите, които оценява положително. Заради негативния модел за себе си той или тя очаква да бъде отхвърлен/а от другите и те да се държат дистантно. Отхвърлящият избягващ стил се характеризира с ниска тревожност и  високо избягване, което се демонстрира от дискомфорт при интимност и близост във взаимоотношенията. Тези хора имат положителен модел за себе си като заслужаващи любов, но оценяват другите като вкопчващи се, изискващи и зависими. Последният стил е страхуващ се избягващ и се характеризира с високи степени на тревожност и избягване. Хора с такъв стил имат негативни модели за себе си и другите. Те желаят близост, но се страхуват от отхвърляне и поради това поддържат дистанция, за да се защитят.

За да отговорят на въпроса какви партньори избираме според стила на привързаност, Холмс и Джонсън правят преглед на множество изследвания в сферата. Те обсъждат основните хипотези и доказатествата в тяхна подкрепа.

Хипотеза за подобието

Според тази хипотеза хората предпочитат партньори със стил на привързаност, подобен на техния. По този начин тези с избягващ стил би трябвало да са привлечени от партньори също с избягващ стил например. Тази хипотеза може да се разбере чрез приложение на теорията за подсилване на аза, според която хората имат силно желание за положителна обратна връзка от другите, което подсилва техния аз образ. Следователно намирането на партньор с подобен стил на привързаност, тоест подобни желани нива на интимност и независимост, би осигурило положителна обратна връзка, тъй като и двамата биха отговаряли положително на привързаността на другия.

Хипотеза за допълването

Според тази хипотеза предпочитанията са базирани на това колко добре партньорите потвърждават свързани с привързаността очаквания. Прекалено ангажираните би трябвало да са привлечени от партньори с отбягващ стил, защото това потвърждава тяхното негативно очакване, че другите са дистантни, а отбягващите би трябвало да избират прекалено ангажирани партньори, които потвърждават очакването им, че другите са прилепчиви и зависими. Въпреки че идеята, че хората са привлечени от партньори, които потвърждават негативните им очаквания, може да е контраинтуитивна, подкрепа за нея може да има от теорията за консистентността на аза. Според нея хората имат силно желание да поддържат предвидима социална реалност и чрез взаимодействието с други, които пасват на дълго поддържаните очаквания, това позволява поддържането на консистентен аз образ.

Хипотеза за сигурност на привързаността

Според тази хипотеза всички без значение на стила си на привързаност предпочитат сигурни партньори пред всички останали, тъй като те предлагат най-добра възможност за усещане за сигурност и следователно най-добър потенциал за формиране на емоционална връзка. Също така хората дават приоритет на целта за усещането за сигурност пред очакванията им за връзката. По тази логика партньорите със сигурен стил са най-предпочитани, след това – прекалено ангажираните и накрая избягващите. Този ред на предпочитание при несигурните стилове се обяснява с това, че прекалено ангажираните партньори са по-грижовни, демонстрират повече близост във връзката в сравнение с избягващите, които отбягват и имат по-негативни вярвания за другите, което затруднява формирането на емоционална близост.

Как избираме партньорите си?

Изследванията в областта проверяват предпочитанията към партньорите по два подхода. Първият е изследване на привличането, в което участниците получават описания на хипотетични партньори и оценяват в каква степен са привлечени от тях. Вторият подход е изследване на реални двойки чрез оценяване на стиловете на привързаност на партньорите. Изследвания, които използват и двата подхода, показват, че хората със сигурен стил предпочитат партньори също със сигурен стил. Това откритие, обаче, може да подкрепи и трите хипотези.

Резултатите за хора с някой от несигурните стилове на привързаност (прекалено ангажиран или двата отбягващи) са противоречиви – някои изследвания подкрепят хипотезата за допълването, а други – тази за сигурността на връзката. Отговорът се крие в това как точно се изследва предпочитанието към партньорите.

От прегледа на литературата изглежда, че при избор между хипотетични партньори, хората като цяло демонстрират предпочитание на базата на подобието и сигурността на връзката, но по отношение на това с какви партньори поддържат реална връзка, предпочитанието изглежда се базира на допълването. Тоест, когато избираме хипотетични партньори предпочитаме такива със същия стил като нашия или пък предпочитаме такива със сигурна привързаност на първо място, след това прекалено ангажирани и накрая избягващи. Когато става въпрос за реални връзки, обаче, изглежда, че избираме тези, които отговарят на работните ни модели. С други думи, потвърждават вярванията ни за себе си и другите.

Използвана литература: http://citeseerx.ist.psu.edu/viewdoc/download?doi=10.1.1.518.2364&rep=rep1&type=pdf

Please follow and like us: