Защо повече никога няма да взема кокаин

„Никога повече няма да взимам кокаин, след като научих за човешката цена на наркотика“

Нов документален филм на британската телевизия Channel 5 е изпратил четирима употребяващи кокаин в Колумбия, за да направят някои мрачни открития.

Миналата година представителят на лондонската полиция Кресида Дик говори за увеличаващата се употреба на кокаин във Великобритания. „Има цяла група хора от средната класа, които ще седят в кръг, щастливо ще мислят за глобалното затопляне и честната търговия, и опазването на околната среда, но ще мислят и че няма лошо в това да вземат малко кокаин“, казва тя. „Е, има лошо – има нещастие по цялата верига на доставките.“

Проблемът е, че това нещастие в повечето случаи е на хиляди километри разстояние и на друг континент, а това улеснява около 850 000 британци, употребяващи наркотика всяка година, да изтласкат тази мисъл от умовете си, докато смъркат линии.

Все повече млади хора опитват кокаин – 6% от младежите между 16 и 24 г. според данните на британското Министерство на вътрешните работи от 2018 г. – и все още изглежда, че разговорът за наркотика не е мръднал от „той е незаконен, така че не го употребявайте“. Затова какво би станало, ако група хора на около 20 години, които взимат кокаин за забавление, бъдат заведени в Южна Америка и просветени относно истинската история и човешката цена, стоящи зад търговията?

Консултантът по връзки с обществеността Амбър, 28 г., е била един от четиримата, които доброволно са участвали в противоречивия документален филм от три части на Channel 5: Doing Drugs For Fun. Тя разказва защо е избрала да участва и защо се е страхувала за живота си, когато се е озовала в хотелска стая в Меделин, Колумбия, с наемен убиец на наркокартел.

„Винаги съм била открита и честна по отношение на живота си като цяло, но напоследък видях много свързани с наркотици смъртни случаи сред млади хора – на фестивали и други места – и си мислех защо се случва това.

По същото време бях на свободна практика и се бях регистрирала в сайт за статисти, за да играя във филми и телевизията. Видях реклама, казваща, че търсят хора за документален филм за наркотици, така че кандидатствах.

След няколко часа получих съобщение. Режисьорът търсеше някой на двадесет и няколко години, който има добра работа и кариера и който би бил склонен да се появи в национална телевизия, за да говори за употребата на незаконни наркотици. Замислих се дали трябва да правя това. Можеше да се отрази на живота ми по много негативен начин, особено ако филмът бъде редактиран по лош начин или кажа нещо глупаво.

С майка ми винаги сме били наистина близки. Когато заминах да уча в университет, тя ми каза: „Наркотиците ще бъдат навсякъде около теб – ако пробваш нещо, винаги можеш да говориш с мен за това“, така че това никога не е било нещо много важно за мен.

кокаин

Но беше наистина важно да разговарям с моите приятели и семейство, преди да отида в телевизията. Казах им: „Има нещо, което може да не ви хареса да научите за мен, но аз съм взимала наркотици.“ Не мисля, че някой беше прекалено изненадан, ако трябва да бъда честна, тъй като си падах по партитата, когато бях на около 20.

От 20 до 24-тата си година бих казала, че взимах кокаин веднъж на всеки 2-3 месеца, ако отивах на някое голяма събитие като фестивал или нещо подобно. Бих казала, че много хора на моята възраст го правят – доста е разпространено. Забелязвам го още повече, откакто влязох в шоуто. Изобщо не е свързано с принадлежност към класа и с възраст, наистина се случва навсякъде и се дразня, когато хората казват, че не е така.

Когато започнаха снимките на документалния филм, всичко беше много вълнуващо. Отидохме в Колумбия за 12 дни и всичко изглеждаше наистина нереално.

Там имахме посредник, а наркокартелите знаеха кои сме, знаеха къде сме по всяко време, вероятно имаха копия от паспортите ни. Трябваше да спазваме много строги правила, ако снимахме на определени места, ни позволяваха да го правим само по един час. Когато снимахме на гроба на Пабло Ескобар, щом времето ни свърши, иззад дърветата започнаха да изскачат хора. Наблюдаваха ни.

„На няколко пъти се страхувах за живота си“

На няколко пъти се страхувах за живота си – най-много, когато аз и Луис (друг участник в шоуто) интервюирахме наемен убиец на наркокартел. Бяхме в малка, тясна стая и човекът ни даде да разберем, че носи пистолет. Той ни каза, че е убил някого в петък и сега, в понеделник, ние взимахме интервю от него.

Всичко ми е малко като в мъгла, но когато го помолих да видя снимка на децата му, посредникът изтича навън и ми изкрещя: „Не можеш да му задаваш този въпрос, ще ме убият заради теб, ще убият семейството ми, ще убият и неговото, и твоето.“ Това беше моментът, в който всичко стана съвсем реално. Всичко се случи толкова бързо – от кликването върху онзи линк в уебсайта до това да седя в една стая с наемен убиец, всичко стана в рамките на няколко седмици. Нашият посредник след това не ни говореше два дни.

Нямах никаква представа за мащаба на организираната престъпност при търговията с кокаин. Знаех, че има фермери със семейства и че им плащат много малко за това, но си мислех, че това е най-лошото.

кокаин

Когато отидохме там и се срещнахме с човек, чието семейство е било изселено, и той ми каза, че почти седем милиона души са били изселени заради картелите, а после и трафикът на хора, трафикът на хора за сексуална експлоатация, педофилията… Аз просто нямах представа, бях абсолютно наивна относно факта, че купувайки пакетче кокаин в петък, аз пряко участвам в разрушаването на живота на милиони хора.

„Купувайки си кокаин, вие сте съучастници“

Купувайки си го, вие сте съучастници. Не бихте застанали на улицата, казвайки: „О, да, искам да дам 50 паунда, за да подкрепя трафика на хора“, но точно това правят хората.

Аз лично никога повече няма да взема кокаин. Срещам се с хора, които го правят, откакто се върнах, така че сега им обяснявам защо не взимам вече. Видях го със собствените си очи. Държах деца, които вероятно ще станат жертви на трафик, срещнах хора, които са били съсипани от него – хора, които са загубили синове и дъщери заради него. Все още ми се доплаква, когато говоря за това.

Трябва ли да бъде декриминализиран или легализиран? Това е въпрос, с който си играя, и честно казано, просто не знам. Обмислям го отново и отново. Може би трябва да бъде контролиран по някакъв начин? Възможно е.

Още не съм гледала филма, но заради естеството на шоуто вчера публикувах нещо малко във Фейсбук за това защо избрах да участвам и помолих всички да изчакат с оценките си, докато не гледат и последния епизод. Обратната връзка е толкова хубава – един мой стар учител дори ме помоли да отида и да разкажа на децата от шести клас за това, което съм научила.

Сега наистина се вълнувам много от тази тема и надеждата ми е, че 18-, 19- или 20-годишните младежи може да гледат филма и да си кажат: „Ами, може би няма да го правя.“ Просто мисля, че е наистина важно посланието да бъде чуто.“

Източник

Please follow and like us:
error0

Не чакайте интервенция

Защо не бива да чакаме интервенция от някой друг, когато страдаме от зависимост? Ето какво споделя Benya Clark за своя път към трезвеността.

Зависим човек отваря вратата на къща, в която си мисли, че няма никой. Вместо това с изненада вижда, че всичките му близки приятели и членове на семейството са се събрали и чакат. Зависимият се оглежда шокиран.

Най-добрият му приятел тръгва към него. Поставя ръка на рамото му. „Тревожим се за теб. Това е интервенция.“

Гледал съм тази сцена в безброй телевизионни предавания. Тя е показвана толкова често, че сайтът TV Tropes е посветил цяла страница на нея.

Интервенциите се случват и в истинския живот, но далеч не толкова често, колкото телевизията може да ви накара да мислите. Въпреки моята собствена борба с алкохолната зависимост и усилията да остана трезвен никога не съм участвал в интервенция – нито от едната, нито от другата страна.

Всъщност през всичките ми години на прекомерно пиене (общо над десетилетие) никога никой не ми е казвал, че смята, че имам проблем. Никакви интервенции или разговори насаме. Донякъде това беше хубаво – не мога да си представя, че има нещо забавно в това да те конфронтират за проблема ти с пиенето. Лошото е, че използвах липсата на конфронтация като извинение да продължа да пия.

Макар да знаех, че съм зависим към алкохола, постоянно намирах начини да излъжа себе си, че проблемът ми не е толкова сериозен. Единият от тези начини беше да си казвам, че ако имах „истински проблем“, някой друг щеше да ми каже това.

За съжаление аз наистина имах тежка зависимост и фактът, че никой друг като че ли не забелязваше, не правеше проблема по-малко истински. Докато чаках конфронтацията, която никога не се случи, оставях зависимостта си да се влошава все повече.

Но ако зависимостта ми беше толкова тежка, защо никой не казваше нищо? Смятам, че има две основни причини за това:

Зависимите добре умеят да крият своята зависимост

Мисля, че много от приятелите ми, семейството и колегите в действителност не са имали представа, че съм бил зависим към алкохола. Въпреки че това се отразяваше много негативно на живота ми, аз полагах много усилия да запазя пиенето и ефектите му в тайна.

Знае се, че зависимите са добри лъжци – най-вече защото имаме много практика в това.

Ако бях казал на приятелите и семейството колко много пия наистина, те веднага щяха да разберат, че имам сериозен проблем. За съжаление аз лъжех и омаловажавах тежестта на употребата си, оставяйки всички останали в неведение.

Избягвах да пия около едни и същи хора твърде често. Пиех по малко по време на парти и много повече, когато след това се прибирах вкъщи. Взимах си нови питиета бързо и тихо, така че никой да не разбере колко точно съм изпил.

След като използвах толкова много хитрости, за да не ме забележи никой, едва ли е някаква изненада, че употребата ми остана незабелязана.

интервенция

Повечето хора мразят конфронтациите

Дори някои хора да са разбрали, че имам проблем с пиенето, пак са могли да имат добри причини да не ми кажат нищо.

В един идеален свят, когато някой конфронтира зависим човек за употребата му на вещества, зависимият би помислил върху чутото и би решил, че е време да направи промени.

В истинския свят зависимият човек е вероятно да отрече, че има проблем и може дори да избухне срещу човека, който се е обърнал към него – на практика „убивайки пратеника“.

Повечето хора мразят конфронтацията. Дори и да смятат, че някой може да има проблем с алкохола или друго вещество, те може бързо да се разубедят от идеята да кажат нещо. В крайна сметка проблемът може да не е толкова сериозен, колкото изглежда, а дори и да е, зависимият вероятно не би променил поведението си.

Не чакайте интервенция

В края на краищата да чакам някой друг да забележи проблема ми беше просто поредната тактика на отлагане. Знаех, че страдам от зависимост и че в някакъв момент ще трябва да спра пиенето.

Онази част от мен, която обичаше да пие, търсеше всякакви възможни извинения да отложи този ден. В действителност не търсех външно потвърждение на проблема си, а просто се самозалъгвах.

Ако позволите на такива извинения да управляват решенията ви, всъщност никога няма да стигнете до спиране на алкохола. Зависимите са много добри в това да си намират извинения – в момента, в който някое от тях изчезне, можем да намерим две или повече, с които да го заместим. Да си трезвен означава да оставиш всички извинения настрана.

Източник

Please follow and like us:
error0

Мислех, че мога да взимам хероин без последствия

Мислех, че мога да взимам хероин, без да съм зависим. Грешах

От Джон Крейс

Тридесет години. Повече от целия живот на моята 26-годишна дъщеря, която се омъжи миналия уикенд. Тридесет години. По-малко от половината живот за мен. Симетрията не ми убягва. Макар да нямам планове за пенсиониране, времето не е на моя страна. Усещам полъха на моята смъртност да се засилва постоянно с всяка година. Опитвам се също да преброя своите благословии.

Навършването на 30 беше повратен момент в живота ми. Никога не съм имал намерение да бъда зависим към хероин. Никога никой няма такова. Просто си представях някак си, че съм твърде умен за това. Само слабите попадат в капана на зависимостта. Мислех си, че ще мога да взимам хероин или да го спра, когато реша. Да тичам бързо, да тичам свободно, за да остана една стъпка пред навика.

Но на тридесетия си рожден ден бях принуден да призная, че съм изчерпал всички възможности. Някои казват, че свършват на хероин почти случайно, окончателната задънена улица след години употреба на други наркотици. Табуто, което те винаги са си обещавали, че никога няма да нарушат. Не и аз. Винаги съм знаел накъде съм се запътил. Да, първо пушех марихуана и взимах амфетамини, кокаин и LSD, но сякаш знаех, че те са само предварителна загрявка преди главното събитие.

Не се нуждаех от никого или нищо друго освен от хероин

Не се спънах в хероина по случайност. Активно го търсех. И когато на 20-годишна възраст за първи път го взех, беше като завръщане у дома. Почувствах топлина. Усещане на доволство. Цялата несигурност, досадното усещане за провал, за това, че съм по-малко от всички около мен изглежда, че изчезнаха. С хероина болката от живота ми беше притъпена и за първи път почувствах, че съм достатъчен такъв, какъвто бях. Не се нуждаех от никого или нищо друго освен от хероин. Можех да съм аз и да не съм аз.

И за две години успявах повече или по-малко да го държа под контрол. Открих, че мога просто да взимам от време на време през уикендите без нищо по-лошо от лек махмурлук и чувство на напразен ужас в понеделник сутрин. Завърших образованието си и мислех, че наистина съм измамил системата. Но постепенно този уикенд от време на време стана всеки уикенд, а уикендът стана от петък до понеделник, докато на моята приятелка ѝ омръзна да прекарва време с някой, който повече или по-малко постоянно беше надрусан, и ме заряза. Болката от това можеше да бъде притъпена само с още хероин. В рамките на един месец, на възраст 22 г., загубих битката и трябваше да призная, че съм зависим.

Животът ми тръгна надолу, всеки ден белязан с чувство на срам, винаги търсейки невъзможното – начин да взимам хероин, без да бъда зависим. Загубих броя на опитите ми да спра, като всеки опит завършваше с провал – провал, който можех да понеса само като взимам още хероин. Един по един приятелите и семейството ми се отказаха от мен, докато не останаха само шепа хора, които успяваха да изтърпят компанията ми. Мислех си, че някак успявам да се справя с поредица от зле платени работни места, които мразех и от които неизменно ме уволняваха. Останалата част от света можеше да види, че умирам отвътре навън.

Редовно предозирах. Не толкова защото отчаяно исках да умра, а по-скоро от безразличие към живота

Всичко, в което мислех, че вярвам, се разпадна. Лъжех непознатите. Лъжех приятелите си. Лъжех себе си. В началото само пушех хероин, защото само истинските наркомани използват игли или така си мислех аз. Въпреки това, накрая разменях игли с непознати. Сблъсках се с реалността на 30-тия си рожден ден. Седях в мръсен апартамент с разлепени тапети по стените, гледайки малък черно-бял телевизор. Пред мен имаше голям плик с хероин, който си бях купил за случая, но никога не се бях чувствал толкова нещастен. Това беше моето парти. Това беше моят живот. Успешно бях унищожил десет години от живота си, години, през които другите бяха открили своето място в света, докато аз бях загубил моето.

Въпреки това ми отне шест месеца, за да направя нещо по въпроса, месеци, през които зависимостта ми стана още по-смъртоносна. Редовно предозирах. Не толкова защото отчаяно исках да умра, а по-скоро от безразличие към живота. Още шест месеца и със сигурност щях да съм мъртъв. Тогава дойде моментът, в който животът ми се промени. Когато разбрах, че всъщност повече искам да живея, отколкото искам да умра. Предложиха ми възможност да отида в рехабилитационна програма и аз я приех.

Не беше лесно, но получавах много помощ

Да не употребявам наркотици или да не пия алкохол – идеята, която дотогава винаги ми се беше струвала невъзможна и абсурдна, изведнъж придоби някакъв смисъл. Нямах представа дали ще мога да се справя, но бях склонен да опитам. Изчистих се на 9 март 1987 г. и съм чист оттогава – 32 години. Не беше лесно, но получавах много помощ от Анонимните наркозависими, няколко терапевта, психиатъра и семейството и приятелите, които се бяха върнали при мен.

хероин

Знам, че съм един от късметлиите. Имам жена и две пораснали деца, които обожавам. Дори направих кариера, нещо, което ме удивлява до ден-днешен. Не на последно място, защото основната причина да стана писател на свободна практика беше, че наемах стая от друг писател и разбрах, че това е единствената кариера, в която не трябва да обясняваш десетгодишната дупка в автобиографията си. Написах статия за Independent On Sunday и тя беше приета, най-вече защото редакторът ме обърка с писателя Джим Крейс. Още късмет. Ако първата ми статия беше отхвърлена, вероятно щях да се откажа. Писането щеше да е още едно нещо, в което съм се провалил. Все още самооценката ми беше ниска, въпреки че бях чист от три години. Но аз се справях.

Но най-големият късмет през последните 30 години е, че още съм жив. Когато постъпих в рехабилитационната програма, консултантът каза на групата от 12 зависими, в която бях, че от гледна точка на статистиката осем от нас ще бъдат мъртви до десет години. Мислех си, че той се опитва да ни уплаши, но оценката му беше скромна.

Затова да, аз съм късметлия. И съм благодарен за това, което имам

Последствията от зависимостта продължават с години. Загубих броя на познатите, които умряха, след като са били чисти. СПИН отне живота на мнозина, но оттогава насам има ужасяващ процент на самоубийства, свръхдози след рецидив и смърт поради причинена от хепатит С чернодробна недостатъчност. Също така изглежда, че има далеч по-висока смъртност поради сърдечни заболявания и рак сред бившите зависими, които познавам, отколкото при хората, които никога не са имали проблем с алкохол и наркотици. Само през миналия месец някой, с когото участвахме в групова терапия едва преди няколко години, почина от своята зависимост. Броят на погребенията се увеличава.

Затова да, аз съм късметлия. И съм благодарен за това, което имам. Но. Винаги има едно „но“. Не е лесно. Все още съм човекът, който бях, преди да стана зависим, човекът, който исках да се самолекува, за да оцелее. Анонимните наркозависими и терапията не са ме променили. Те просто ми дадоха инструментите, с които да си помогна да приема по-добре недостатъците си.

Но аз продължавам. Защото какво друго имам да правя, освен да продължавам?

Все още страдам от силна тревожност. Все още се мразя. През повечето сутрини се събуждам с чувството, че съм се провалил през деня, преди още да съм го започнал. Дори само да се насиля да стана от леглото може понякога да е мъка. Докато се възстановявах, попаднах в психиатрична болница с клинична депресия, заболяване, което още е с мен и заради което приемам лекарства – с различна степен на успех – през последните 20 години. Настроението ми по подразбиране е негативно. Очаквам да се случат лоши неща. Това побърква и мен, и семейството ми.

Но аз продължавам. Защото какво друго имам да правя, освен да продължавам? Ден по ден. Искам да живея. Искам да знам какво ще се случи после. Искам да споделям хубавите моменти със семейството и приятелите ми. Просто има една част от мен, която често забравя как да го прави. Подай на тази част пръст и тя ще отхапе ръката ти. Тридесет години умиране. Тридесет години живот. Номерът е винаги да помниш кое кое е.

Източник

Please follow and like us:
error0

Когато семейството е без подкрепа

Първите хора, които се опитват да помогнат на един зависим човек, най-често са членовете на неговото семейство. Те са хората, които изнасят огромна тежест на гърба си и страдат не по-малко от самия зависим. Заради огромната стигма и неразбирането, с които се сблъскват постоянно, те много често остават без така необходимата им подкрепа. Представяме ви историята на Ейми-Бет.

Моята по-голяма сестра: историята на Ейми-Бет

Сестра ми беше 21-годишна дипломирана студентка, когато за първи път се разболя. Седем години по-късно, когато беше на 28, Карис почина заради непроправимите щети, които алкохолът бе нанесъл на тялото ѝ.

Израснахме в шумно и любящо семейство, заедно с по-големия и по-малкия ни брат. Учихме в местната Католическа гимназия и имахме много щастливо детство. Докато растеше, Карис беше болезнено срамежлива и въпреки че беше по-голяма от мен – макар и само с 13 месеца – винаги аз бях общителната и възприех ролята на по-голямата сестра.

Скоро след като през 2009 г. завърши счетоводство, дългосрочната връзка на Кари приключи и животът ѝ започна да се разпада. Семейството ни започна да забелязва тревожни промени в нейното поведение. Прибрах се от университета вкъщи за лятната ваканция и бях шокирана да видя промяната в сестра ми. В рамките на няколко седмици стана очевидно, че Карис пие всеки ден. След много убеждаване тя се съгласи да отиде при личния ни лекар, но щом се оказа там, тя отрече да има проблем с алкохола и просто обясни, че била разстроена заради раздялата с приятеля си. Лекарят успокои майка ми, че това най-вероятно е „фаза“ и Карис просто бе изпратена да си ходи с брошури и съвети.

Седем години се борихме като семейство да намерим за Карис помощта, от която се нуждаеше, за да победи зависимостта си. Много хора, включително медицински професионалисти, трудно приемаха, че Карис е алкохолик и често предполагаха, че ние преувеличаваме тежестта на нейната зависимост. Карис не „изглеждаше“ като алкохолик. Тя беше руса и синеока жена в началото на двайсетте. Имаше висше образование, дом и любящо и подкрепящо семейство – тя не отговаряше на представата.

След като почти три години неуморно се занимавахме с болестта на Карис сами, на нея ѝ предложиха първата програма за детоксификация. Но на този стадий зависимостта на Карис беше твърде силна и тя не беше склонна да се лекува. По време на седемгодишната битка Карис постъпи в няколко резидентни програми за детокс и в три резидентни рехабилитационни клиники. Посещението в болници се превърна в нещо рутинно за семейството ни.

Да се занимаваш с любим човек, който страда от зависимост, те поглъща изцяло. Аз постоянно чаках да звънне телефонът, за да ми кажат, че Карис е паднала или изчезнала, или е приета в болница – всичко това, докато се опитвах да водя нормален живот.

подкрепа

Това, което направи нещата още по-трудни, беше стигмата, която обгражда хората, зависими към алкохол, и която следваше Карис и семейството ни по време на болестта ѝ. Въпреки че сестра ми беше отчайващо болна, нямах чувството, че мога да споделя за болестта ѝ с хората около мен. Бързо научих, че ако говоря за това, хората нямаха търпение да съдят, което само правеше положението ни още по-трудно. Дори близките приятели не успяваха да разберат тежестта на ситуацията и аз се чувствах много самотна. Иска ми се да бяхме могли да потърсим подкрепа с увереността, че няма да бъдем съдени. Това щеше да направи най-трудните времена в живота ни малко по-лесни.

Приех, че много хора гледат на алкохолната зависимост като болест, която зависимият сам си е причинил. Това е напълно погрешно и в крайна сметка причината за една болест е без значение, когато вземем предвид въздействието ѝ върху членовете на семейството. Ние все още бяхме членове на семейството на човек в последен стадий на заболяването си. Все още трябваше да гледаме как нашата дъщеря, сестра и обичан човек се влошава пред очите ни. Единствената разлика за нас беше, че преминавахме през този процес без никакви съчувствие или подкрепа.

Източник

Please follow and like us:
error0

Рецидивът означава ли провал?

Рецидивът често е част от зависимостта и нейното лечение. Какво означава това понятие можете да научите повече от тази статия.

Той направи рецидив – това означава ли, че се е провалил?

Изглежда, че всеки път се повтарят старите глупости, отново и отново.

Той няма ли някога просто да РАЗБЕРЕ?

Тези думи бях изказани на много висок глас от един баща, чийто син беше зависим към наркотици: от мен.

Не, не, това не е скорошна тирада. Днес всичко все още е наред с моя син. Това са думи, които още отекват между стените на дома ни.

Всички се развиваме и учим в процеса, в който сме родители на някой със зависимост. Когато за първи път навлязох в този свят, начинът ми на мислене беше рязък и сух, черен и бял. Ти или се възстановяваш, или не. Ако не се възстановиш, си се провалил.

Е, да се учиш е трудно, особено ако вече си възрастен. А когато ученето означава първо да се отучиш от това, което смяташ, че е вярно, тогава е особено трудно.

Мъчих се много. Отне ми буквално години, за да разбера това, което толкова много хора ми казваха отново и отново: рецидивът е част от възстановяването. Беше ми трудно да приема тази идея, когато не можех да я свържа с това, което бях преживял и в което вярвах в живота си.

Спомням си как изпратих Алекс в първата му рехабилитационна програма. Беше толкова лесно. Защо не се бяхме сетили за това по-рано? Да го изпратим някъде, да напишем голям чек и той да се върне вкъщи излекуван.

Боже, колко бях глупав!

На гнева не му отне много време, преди да излезе на повърхността. Всъщност две седмици. Какво по дяволите – две седмици и всичко си е постарому, като изключим, че банковата ми сметка е на минус с 6000 долара.

Последваха още много гняв, време и още твърде много долари – дори не искам да мисля за тях. Рецидивът е част от възстановяването. Не знам каква е статистиката за броя хора, които са зависими и които успяват от първия път да „разберат“, но тя не е много свързана с нашата история.

Това, което научих, е, че възстановяването е процес, който включва много неща и многобройни променливи, от които рецидивът е само един компонент. Това не означава, че приемам рецидива, защото е част от пакета – означава само, че имам по-добро разбиране за процеса и съм способен да живея в реалността.

рецидивът

И така, рецидивът означава ли провал?

Провал е действието, при което не опитваш. Ето как го разбих на прости изрази и понятия за себе си. Когато бях по-млад, често карах водни ски. Първият път, когато участвах в ски слалом, паднах и ако си спомням добре, това беше на първия ми опит да завия около топката. Когато се опитах да направя някои трикове, паднах при първия си опит да направя завъртане на 360 градуса.

Провалът не означаваше, че аз съм се провалил. Щеше да бъде провал, ако се бях качил на лодката и повече никога не бях карал ски. Провалът не е резултат от това, че не си успял. Провалът е резултат от това, че не си опитал или си се отказал.

Същото е и с рецидива на моя син. Ще остана до него. Независимо колко пъти е необходимо.

Източник

Please follow and like us:
error0

Възстановяване от зависимост и празници

Как да управлявате празниците, когато вашето дете е в ранна фаза на възстановяване от зависимост?

От д-р Джон Дибън

Семействата могат да изпитват много емоции по време на празниците, независимо дали водите са спокойни или бурни. Семейства и приятели се събират и ние слагаме на преден план в мислите си радостта от връзките си, които понякога забравяме в ежедневието. В тези специални времена благодарността ни за живота и за радостта от всичко, което споделяме, е толкова силно фокусирана, че мнозина ги описват като „магически“ времена, изпълнени с чудеса и наслада.

Обратната страна на тази монета е, че емоционалната болка и трудностите могат също да бъдат засилени по време на празниците. Любимите хора, които сме изгубили, ни липсват малко повече. Спомняме си и мечтаем за по-простички времена. Усещаме тежестта на трудните обстоятелства малко по-силно.

Семействата, които имат обичан човек в ранна фаза на възстановяване, усещат този феномен по-силно. Силните емоции се съчетават с множество въпроси, което създава у хората чувство на постоянно напрежение и ги кара да стъпват като по яйчени черупки. Семействата искат да знаят как трябва да се държат с близкия си, който е още в началото на лечението си. Те питат дали трябва да има алкохол на събиранията, кой трябва да е поканен на празненството и дори дали изобщо трябва да участват в празненството. Чудят се дали трябва да дадат подаръци или да се въздържат. Измъчват се върху това как да прекарат „нормален“ празник, след като често са прекарвали толкова много празници, на които любимият им човек активно е употребявал вещества или изобщо е отсъствал от тях.

Като някой, който е бил в тази позиция, мога да споделя, че има три важни водещи принципа, които могат да помогнат на семействата да навигират през тези времена.

възстановяване

  1. Принципът на корабното платно

В плаването опитният моряк знае, че колкото и да е прецизен в работата с такелажа и платната, той не може да контролира вятъра. Да знаем какво можем и какво не можем да контролираме, и след това да практикуваме изкуството да приемем това, което не можем, е от първостепенно значение, за да запазим разума си в тези времена. Спомням си първия път, когато отидох на група на Ал-анон (групи за близки и роднини на зависими) и как ми казаха, че мога да имам спокойствие в живота си, дори ако любимият ми човек все още пие и употребява вещества. Мислех си, че това е най-откаченото нещо, което някога бях чувал. И все пак е вярно.

В края на краищата, независимо какво правите, не можете да контролирате възстановяването на любимия човек. Това е вятърът за вас. Трябва да се пуснете от резултата. Трябва да се пуснете, ако искате да намерите спокойствие. Невероятно трудно е да направите това сами. Без значение колко сте умни или силни, да намерите подкрепа от други, които разбират през какво преминавате, е от огромно значение. Участието в групи като Ал-анон или други групи за подкрепа за хора, които имат членове на семейството, страдащи от зависимост, трябва да е толкова важно, колкото приготвянето на подаръците за Коледа.

  1. Принципът на нарастващата сила

Когато човек направи алергична реакция към храна, която едва не довежда до смъртта му поради анафилаксия, той може да се озове в болницата за дни наред. Той може да се чувства слаб и да бъде особено уязвим към този алерген. Би било напълно логично, преди той да се прибере вкъщи от болницата, да изчистим дома си от алергена и да насърчим другите да не го носят в дома ни. В крайна сметка, с времето, докато човекът укрепва силите си и научава как му въздейства близостта до алергена, той може да започне да се чувства добре, ако алергенът е близо.

По същия начин е добър принцип да държите алкохола, лекарствата (с които може да се злоупотреби) и всякакви други психоактивни вещества далеч от средата, в която се намира човек в ранна фаза на възстановяване. След време един напълно възстановен човек би могъл да се намира в близост до алкохол без това да е проблем. Но за тези първи празници обикновено е по-добре да няма алкохол наоколо.

  1. Принципът на падащите стени

Този принцип може да покрие много повече, отколкото някой може да си представи, ако го следвате смело. Както вече споменах, членовете на семейството имат много въпроси за това как да се държат и какво да правят в присъствието на любим човек в ранна фаза на възстановяване. Те имат също въпроси относно това колко трябва да споделят с другите в семейството и приятелския кръг. Един прост (макар и понякога нелогичен) начин да се справите с това е да питате директно, както и да искате разрешение да попитате.

Какво би могло да се случи, ако отидете при любимия си човек, който се възстановява от зависимост, и му кажете: „Хей, за първи път ми се случва и имам някои въпроси. Ще бъдеш ли против, ако те попитам за твоето виждане за празника?“ По този начин аз успях да получа толкова много отговори, за които никога не бих се сетил сам, въпреки че се мъчех над тях в продължение на седмици.

възстановяване

В края на краищата, няма магическа формула, която да направи нещата перфектни за празниците. И аз съм доста сигурен, че няма такова нещо като „перфектни“ празници така или иначе. В действителност, често пъти неравностите и неловките моменти са тези, които водят до най-много смях и радост, когато приемаме реалността и красотата на нашите несъвършенства.

Ако ваш любим човек се намира в ранна фаза на възстановяване по време на тези празници, знайте, че можете да имате радост и спокойствие в живота и дома си, независимо какво ще стане. Знайте, че действията, които можете да предприемете, са като работата на моряка с платната – но помнете, че вятърът не е под ваш контрол. Затова говорете толкова открито, колкото можете и излезте от зоната си на комфорта, за да се откриете дори повече. Потърсете помощ и помнете, че всеки заслужава дара на подкрепата, включително и вие.

Нека вие и семейството ви да имате спокойствие и всички да празнувате живота тази Коледа.

Източник

Please follow and like us:
error0

Съживяване на една „умъртвена душа“

Да събудиш отново „любовта си към живота“ с помощта на някой, когото го е грижа

Автор: Кари Барън

***

Преди известно време един човек, коментиращ в блога ми, беше избрал псевдонима „Умъртвена душа“. Терминът „душевно убийство“ се използва за  пръв път от драматурга Хенрик Ибсен. Той определя този феномен като „унищожаването на любовта към живота у друго човешко същество“. Преди много време психоаналитикът Ленърд Шенголд издава книга, наречена „Душевно убийство“. Там той описва как произволните правила и забрани или хроничната липса на емпатия могат да накарат едно дете да стане неуверено, лишено от живец и позитивни преживявания. Тъй като неговите естествени заложби и чувства не са оценени или забелязани, детето започва да се обърква каква всъщност е неговата идентичност и животът му е изпълнен с болка.

Също така, когато имаме налице „душевно убийство“, детето често идеализира „авторитетния“ възрастен и обезценява собствените си качества и личност. Тази изкривена реалност създава дисбаланс – както във вътрешния свят на детето, така и в начинанията, които то се опитва да предприеме във външния свят.

„Не мога дори да се опитам да направя това, защото не съм достатъчно добър, достатъчно умен…“

душевно убийство

***

Добрата новина е, че човек може да да бъде „спасен“. Нужно е обаче да се отдръпне от извършителя на „душевното убийство“ и да се сближи с тези, които оценяват и поощряват неговите автентични качества. Дори само един човек, изпълнен с любов и загриженост, може да внесе огромна промяна. Тъй като обикновено хората, преживели нещо подобно, често са много съвестни, смирени и жадни за признание, те много често могат да използват талантите си и да постигнат завидни успехи.

Въпреки че най-често родителите се възприемат като извършители, „душевно убийство“ може да се осъществи и от други хора – връстници, братя и сестри, учители, дори работодатели. Може да се случва по различни начини – с постоянни резки коментари, например, или пък с няколко добре премерени уязвяващи забележки. Разказвали са ми за това, как начален учител често се обръщал към едно от децата – дребно бледо момче, склонно към изчервяване – с епитета „невестулка“, а не с името му. По-късно това дете загива преждевременно (още докато е тийнейджър) в пътен инцидент.

Мой цветнокож клиент ми е разказвал по време на консултациите ни как докато е бил в гимназията е работел в ресторант, за да си осигури допълнително пари. Клиентът ми е бил съвестен служител, винаги е отивал навреме на работа и се е отнасял уважително както към клиентите, така и към колегите си. Въпреки това работодателят му не се е свенял да прави расистки изказвания пред него. Възмутен и огорчен до сълзи от това, което детето му трябва да търпи, баща му се е намесил и насилието е спряло. Тази ситуация добре илюстрира, че ако в живота ви има грижовен човек, който не се страхува да застане до вас, можете да устоите на изпитанията в една толкова неблагоприятна ситуация.

душевно убийство

***

В практиката си срещам хора, на които не им е било позволявано да сядат на определена маса в училище заради акнето си. Хора, които са били наказвани с физическо насилие заради това, че си позволяват слабостта да плачат. Срещам и хора, които са били подигравани за това, че не знаят коя е столицата на Грузия или за това, че са допуснали правописна грешка. Мога да давам още много примери. Някои родители (съзнателно или не) насърчават конкуренцията между децата си. Така всъщност децата започват да се борят помежду си за това кое дете да бъде обичаното и кое – засрамваното. Често „кастренето“ е доста дискретно. Ако мнението на някого постоянно бива незачитано, оборвано или заглушавано, се появяват инхибиции.

Отхвърляне, унижение или наказания заради това, че детето е дръзнало да изрази несъгласие могат да доведат до много лесно забележими симптоми – прегърбване, избягване на очен контакт, цялостно избягване на околните и постепенното изчезване на самоувереността.

душевно убийство

Беше ми споделено от мой клиент, че когато е бил на 13 години, е бил тормозен и пребиван от съучениците си. Причината: че е излизал с момиче, което преди това се е разделило с популярен техен съученик и атлет. Майката на този човек го посъветвала да се стегне и да отвърне на ударите с удар. Когато родителите му заминали на почивка, клиентът ми се опитал сам да се премести в друго училище с помощта на дядо си. След завръщането си родителите му категорично са отказали да се съгласят с направените промени и тормозът започнал – под формата на забележки, обезценяване и т.н. Постепенно клиентът ми се примирил със ситуацията. Замахът и ентусиазмът, които са му помогнали да се справи с такава трудна ситуация на толкова ранна възраст, постепенно започнали да изчезват. С течение на времето и благодарение на терапевтичния процес този човек все пак успя да си възвърне тези качества.

***

Прозренията – за себе си и за другите – и приемането на себе си могат да бъдат освобождаващи. Част от задачата е да се премахне идеализацията на близките или миналото. Също така да се изоставят вкоренени семейни ценности или модели на мислене, които всъщност могат да бъдат увреждащи за индивида. Само след това е възможно да разберем и да „притежаваме“ автентичните си качества и способности и да застанем в позицията на човек, който си е възвърнал способността да „обича живота“.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/the-creativity-cure/201706/reclaiming-murdered-soul

 

Please follow and like us:
error0

Трева: как реших да я спра и какво се случи – част 2

Силно неприятните неща, които се случиха, когато се опитах да спра да пуша трева

Първа част тук

Млада жена споделя как решава да спре да пуши „трева“ (канабис) и през какви преживявания преминава през следващите няколко седмици: част втора.

Минаха малко повече от три седмици без трева и още чувствам ефектите на ТНС, напускащ тялото ми. Трудно ми е дори да пиша това. Изморена съм, концентрацията ми е ужасна и се чувствам много по-глупава, отколкото някога съм се чувствала, когато съм била напушена.

Мисля си за всички драматични части от „Безкрайна шега“ – романът на Дейвид Фостър Уолъс за нещата, които боготворим, за да изживеем живота си, и които често противоречат на тази цел – за зависимостта към тревата. Когато прочетох книгата задълбочено (и докато бях напушена) миналата година, пасажите ми се струваха глупави, но сега имат смисъл. Винаги съм мислела, че мога да се откажа от навика си, който отказвах да смятам за навик, когато поискам. Просто не виждах причина да го правя. Обаче за мен е трудно да спра да пуша. Постоянно мисля за това, че ефектите от детокса могат толкова лесно да се облекчат… с трева! Гаденето, главоболието, променливите настроения, загубата на апетит.

Лицето ми се покри с пъпки, което е толкова неприятно. Всъщност „неприятно“ е точната дума за това какво е за мен да преминавам през абстиненция от трева. Не е непоносимо ужасна, но ме изтощава. Няколко дни не ходих на работа заради смътното отвратително чувство, което виси над мен ежедневно. Но някак си се чувствам по-щастлива.

Неприятен е също и фактът, че лошата телевизия, на която се наслаждавах преди, сега нищо не струва. Всичките ми предавания всъщност са скучни и лоши. Разбира се, все още обичам телевизията – трудно е да избягаш от бягството от действителността във всичките му форми. Но няма нищо лошо в това да гледам по-малко телевизия.

Това, което ме опази да не пропуша отново (да направя рецидив?) е, че помня как стигнах до момента, в който поисках да спра. Една депресирана жена в „Безкрайна шега“ казва по отношение на тревата: „Чувствам се все по-жалка и ми е писнало от самата мен заради това, че пуша толкова много… Започвам да се напушвам и не мисля за друго, освен че трябва да спра да пуша всички тези масури, за да мога да се върна на работа, за да мога да започна да живея някакъв живот, вместо просто да си седя по пижама, преструвайки се на болна като третокласничка, и да пуша, и да гледам отново телевизия.“

трева

Тя е хваната в цикъл на спиране, пушене, спиране и пушене, а аз не искам да съм така. Канабисът е благо растение, трябва да е легално и хората, които го употребяват, трябва да са свободни да го правят. Доказано е, че то прави чудесни неща за толкова много хора, но може би не за мен.

Все пак ми е трудно напълно приема това и решението дали наистина да спра завинаги ме прави неспокойна. Как може тревата да е лоша, когато е добра? В края на първата седмица ходих отново на акупунктура и докато лежах на масата, с игли, поставени в края на ушите, челото, ръцете, краката и стъпалата, започнах да мисля за тревата, идвайки ми най-различни идеи за това как да подобрим взаимоотношенията си. Може би бих могла да я употребявам обредно и да създам някакъв вещерски ритуал, съвпадащ с пълнолунието? Може би бих могла само да празнувам 20-ти април всяка година? Дали съм откачен зависим?

Тръгнах си, без да знам отговора и все още не го знам. Но знам, че когато трябва да мина покрай чекмеджето, където съм скрила тревата, дори не помислям да го отворя, макар и да усещам хубавата миризма. Знам, че приятелят ми казва, че изглеждам като по-присъстваща личност, оставяйки настрана абстинентните симптоми. Знам, че всички ми казват, че се гордеят с мен, а аз обичам да получавам похвали и комплименти. Новите ми зависимости са терапията, физическите упражнения и акупунктурата, тъй като съм се посветила да бъда чиста от трева поне месец. Не спирам да си повтарям, че няма да позволя нещата да станат както бяха преди.

Източник

Please follow and like us:
error0

Трева: как реших да я спра и какво се случи

Силно неприятните неща, които се случиха, когато се опитах да спра да пуша трева

Млада жена споделя как решава да спре да пуши „трева“ (канабис) и през какви преживявания преминава през следващите няколко седмици.

Едно клише, което знам, е „нещата се променят за миг“. Друго клише, което знам, е, че клишетата са верни. Преди три съботи прекарах целия ден в леглото, постоянно правейки топчета трева, принудително пушейки ги и гледайки все по-безрадостните и безинтересни телевизионни програми от изгрев до залез, чувствайки омраза към себе си.

След като четири години често имах такива дни, следвайки рутината да си тръгна от работа и незабавно да грабна в ръце кристалната си лула, изведнъж ме осени: тревата донякъде ми съсипваше живота. Забелязах тази мисъл и седях с нея, без да съм сигурна какво ще последва после.

Преди този момент правех някои малки промени в начина си на живот в името на психичното си здраве. Започнах да ходя при психотерапевт, спортувах редовно и си правех акупунктура. На следващия ден, след като се напуших така, че да ми стане зле, имах час за акупунктура. След като известно време седях в чакалнята, моят акупунктурист Макс излезе, за да ме поздрави. Разменихме си няколко шеги и той ме попита дали се радвам на времето, което беше слънчево и топло от няколко дни, въпреки че беше зима. Казах, че да и се пошегувах за това как бях прекала предния ден обвита в тъмнина. Тогава станах сериозна и по някакъв начин думите просто се отрониха от устата ми: “Обичам трева… Но мисля, че трябва да я спра?“ Като го казах на глас, сама се уплаших.

Преди двамата с Макс работехме по това моята Чи енергия да тече по такъв начин, че да ме направи по-малко депресирана и тревожна. Първият път, когато отидох при него, бях напушена и преживяването ми от акупункурата беше удивително. Той заби игла в главата ми, няколко други в ръцете и краката ми и аз се почувствах така, сякаш концепцията за „трето око“ е напълно реална и моето е отворено.

Той внимателно ми посочи, че употребата ми на трева вероятно допринася за проблемите ми. И макар да се съгласих, заради което току-що му бях признала, всички хубави моменти, които бях прекарала с тревата, пробляснаха в ума ми. В моята глава аз държах топче трева, което имаше ръце, и двамата се въртяхме в забавен каданс. Извън моя унес Макс казваше, че ще ми постави няколко игли в ушите, за да мога по-лесно да се сбогувам с любимия си наркотик, а аз кимнах. Време беше.

Ушната манипулация беше крайно неприятна и се чувствах сякаш висях с главата надолу цял час. След като Макс най-накрая извади иглите, аз наистина се почувствах спасена. Тръгнах си, чувствайки се оптимистична и луда. Спирах тревата! На улицата се обадих на приятеля си Райън и му казах, че изоставям живота си на вечно напушена напълно или поне за период от време. Той беше шокиран, но и щастлив; винаги бе мразил да пуша, а аз пушех през цялото време. „Ще си върна обратно приятелката“, каза той.

Когато се върнах в апартамента си, взех тревата от нощното си шкафче и я пъхнах в едно чекмедже на тоалетката. Не ми хрумна да я изхвърля като някакъв драматичен жест. Беше февруари. Щях да спра за месец, може би за два и след това щях да реша как да продължавам. Може би дори щях да отпразнувам триумфа на своята воля на 20-ти април.

Бях при терапевтката си във вторник и ѝ съобщих новината. Мисля, че ѝ казах нещо за това как искам да „се опитам да имам по-добри взаимоотношения с тревата“. Вместо да пуша всеки ден, може би кратка почивка би ми помогнала да се науча да употребявам умерено?

Тя се усмихна и ми отвърна, че обикновено не става по този начин, имайки предвид, че трябва да помисля за пълно спиране. Тревата не е лечение на депресията, а е избягване на лечението на депресията, каза тя. Отговорих ѝ, че планирам да спра за месец и след това да видя как се чувствам. Тя каза, че това е добра идея и че се гордее с мен. Сега, добави тя, аз ще „чувствам чувства“; правех стъпка в правилната посока.

Кимнах и започнах да мисля как ще изглежда животът ми без трева… завинаги. Изглеждаше нещастен и непоносим, защото тревата прави всичко толкова по-весело. Все едно такъв е всъщност законът на природата. Но може би затова тя беше права.

Photo by Sharon McCutcheon on Unsplash

Когато се прибрах след работа този ден, изпитвах смътно желание да пуша. Пошегувах се със себе си, че то е отключено от спомена за старата ми рутина. Вместо да пуша, потърсих в Reddit хора, които се опитват да спрат тревата – което беше грешка! За мой ужас там имаше толкова много постове, които казваха, че симптомите на абстиненцията от тревата – която аз вече изпитвах – ще продължат с месеци. Спях лошо. Гърлото ми беше възпалено и се чувствах така, сякаш имах грип или нещо подобно. Белите ми дробове периодично ме боляха и бях раздразнителна. Но можеше да бъда по-зле, както разбрах: някои от обитателите на Reddit пишеха как са изкашляли смола.

На третия ден, откакто бях чиста, се събудих в 6:30 ч., защото Райън ме ръчкаше, правейки силно настоятелни физиономии и размахвайки ръце. По някаква причина мазохистично бяхме решили предната вечер да отидем на фитнес преди работа. Неохотно седнах в леглото и ясно показах нещастието си. Едвам бях успяла да поспя между странните сънища, макар да беше по-добре от първата нощ, когато получих паническа атака. Мелатонинът, който бях започнала да взимам, помогна.

Станах, отидох в банята и когато стигнах до вратата, запалих лампата. Щом усетих остро как електромагнитната радиация прогаря дупки в очите ми, отскочих и загасих лампата. Тогава, в тъмното, продължих напред и се блъснах с глава в стената до душа. Паднах на пода, плачейки. Дори не ме болеше.

Все пак, отидох на фитнес и след това на работа, но през останалата част от деня се чувствах зле и изморена. В този момент си мислех, че се чувствам така, защото съм станала твърде рано, за да тренирам по времето, предпочитано от най-големите ентусиасти, което определено не ми беше работа. Мястото беше претъпкано с блондинки в плашещи скъпи спортни екипи, носещи от онези големи кожени чанти. Убедена съм, че дори и да спра да се идентифицирам като тревоман, винаги ще се идентифицирам като мързел. Не мисля, че искам да стана амбициозна. Просто се опитвам да намеря покой.

В ретроспекция съм сигурна, че това беше абстинентен симптом, защото на следващия ден се чувствах също толкова изтощена. Завлякох се на сбирката на политическия клуб, в който членувам, като това, което наистина исках да направя, беше да спя. Срещнах моя другар Андрю, който пуши толкова, колкото пушех и аз. Казах му, че съм спряла тревата преди няколко дни и лицето му леко помръкна.

„О-о, аз съм тъжен“, каза той.

„Знам, аз също.“

Но когато си мислех за този момент – не си бях вкъщи, бях с приятел, подготвях се да обсъждам тактики, с които да предпазим и подобрим нашите общности – трябваше да отдам дължимото на факта, че бях трезва. Преди тази неделя, ако бях изморена, вероятно щях захвърля каквито планове имах, да се прибера вкъщи и да пуша.

Следва продължение

Източник

Please follow and like us:
error0

Зависимостта: ако единствено любовта можеше да ме спаси…

Джесика Клей споделя своята лична история на борба със зависимостта, за да даде надежда на всички родители на зависими деца.

Моята майка винаги беше готова с приготвянето на вечерята до 16 ч., точно когато баща ми трябваше да се прибере от работа. Той винаги ми помагаше с домашните по математика, докато с историята ми помагаше мама. Домът ни беше идиличен и щастлив. Нямаше никакво предупреждение, че скоро тази „американска мечта“ ще се превърне в катастрофален кошмар, създаден от самата мен.

Всичко стана много бързо. На 14 вече пиех алкохол редовно, смеейки се на статистиката. Казваха ми, че ако пия, преди да съм навършила 18 г., ще бъда в по-голям риск да стана алкохолик. Но старателните ми опити с алкохола ме направиха социално много по-приемлива, отколкото колекцията ми от полирани камъни и щампите на поп звездата Шакира. Това бяха и ранните дни на социалните мрежи. Можех да публикувам онлайн всичките си лудории и да събирам харесвания, което ме караше да се чувствам като рок звезда.

Когато бях на 16, моята братовчедка Кристъл почина от свръхдоза. Беше сърцераздирателно да гледам борбата ѝ. Въпреки това, същата година започнах да злоупотребявам с всичко, което можех да намеря. Майка ми намираше предмети, чието място не беше там, като празна бутилка или сламка. Аз отричах и обвинявах някой от приятелите си.

Внезапно „малката принцеса на татко“ се преобрази в „малкото наркоманче на татко“. Всички са си мислели, че това е просто фаза, през която преминавам. Не са имали представа, че ще намирам успокоение в това да бъда вцепенена и объркана. Уверено и арогантно бях поела към това, което хората биха нарекли „дъно“.

Семейните вечери и писането на домашни се превърнаха в караници и тряскане на врати, когато бягах. Баща ми започна да добавя книги за родителстване в списъка си за четене. Майка ми започна да се рови в живота ми толкова много, колкото ѝ бе възможно. Не можех да общувам достатъчно добре, дори само да започна да обяснявам какво в действителност се случваше с мен. Само им казвах онова, което искаха да чуят. Каквато и съвест да бях имала преди, сега тя беше вързана и скрита в най-тъмните ъгълчета на съзнанието ми.

Нищо не беше същото. Семейството ми и дори аз самата започнахме да вярваме, че аз съм просто морално пропаднал човек. Баща ми ми даваше „твърда любов“; опитваше се да ме излекува с впечатляваща лексика и спазване на дистанция. Сестра ми си имаше две малки деца – двете ми племеннички – които пазеше далеч от мен. Разширеното ми семейство мислеше, че съм полудяла. Междувременно, сред целия този хаос, майка ми се беше залепила към обвивката от дъщеря ѝ с прочувствени молби, крещейки, че би искала моите объркване и болка да бъдат нейни. И разбира се, моите объркване и болка станаха и нейни.

зависимостта

Изминаха години на агония. Седях на стол, чакайки да ме прегледа психиатър в психиатричната болница за трети път тази година. Можех да напълня цял автобус с моите най-добри приятели, които бяха починали от тази болест, и в този момент наистина не ме интересуваше дали ще се присъединя към тях. Докторът влезе и аз си мислех, че вече знам какво ще ми каже: депресия, биполярно разстройство, тревожност. Но този път беше различно.

„Ти не си луда, Джесика. Ти си алкохолик.“

Нито една написана рецепта, нито една от медицинските диагнози, които си бях представяла. Това беше първият път, в който осъзнах, че всички свои страни, които мразех, хаосът, който бях създала в семейството си, болката в ума ми – че всичко е било заради химикалите, които обичах толкова много. Моето мислене е било моят недъг.

Тогава преглътнах своето его. Стигнах до извода, че не бих могла да продължа напред, ако правя неща, които дори мъничко са подобни на това, което съм правила досега. Преминах лечение и се преместих да живея в къща с други хора, възстановяващи се от зависимост. Ходех на всяка възможна сбирка на Анонимните алкохолици. Намерих си спонсор, който да ме подкрепя. Често се срещах с терапевта си. Изтрих профилите си в социалните мрежи. След всичко това започнах да градя отново връзката със семейството ми. Все пак ми отнеме много време, за да открия малкото момиченце, което колекционира полирани камъни и иска помощ, и да съм спокойна, когато си спомням за него – и да се чувствам комфортно с това, което се случи с нашите взаимоотношения. За да стане това, родителите ми трябваше почти напълно да ме отрежат, докато живеех в къщата с другите възстановяващи се.

Но скоро открих, че след като всички отломки и хаосът изчезнаха, любовта остана. Една различна, по-силна любов. Когато празнувах една година без употреба на вещества, всички бяха там – родителите ми, сестра ми и племенничките ми. Бях нервна. Докато говорех за постиженията си, гледах баща си. Бащата с някогашната си „твърда любов“ сега имаше сълзи от радост, стичащи се по лицето му. В този момент за първи път от толкова много време той беше горд, че съм негова дъщеря.

Споделям историята си с натежало сърце. Аз съм само един оцелял в свят, пълен с деца като мен. Споделям историята си, за да дам надежда. Това, че някой, който обичате, се бори с трудност, не означава, че сте сбъркали някъде или че не го обичате достатъчно. Най-добрите приятели на зависимостта са несигурността и тайните. Зависимостта ще ги намери и ще ги използва срещу всеки замесен. Но стигмата на зависимостта ни пречи да говорим за нея. Честните и открити разговори отнемат част от силата ѝ.

Нормално е да се чувствате тъжни, наранени и гневни на своя обичан човек. Но имайте предвид, че човекът, с когото се карате, е болен. Вие не се карате със скъпото си дете, а с болестта. Любимият ви човек е все още там, вързан от коварната, объркваща и силна природа на заболяването. Това е като алергична реакция; химикалите пленяват мозъка ви и го разбутват, за да извадят наяве най-тъмните ъгълчета от ума ви. Дори най-мъничкото количество вещество може да го възпламени.

Поздравявам ви за това, че прочетохте историята ми. Това означава, че се опитвате да бъдете информирани. Винаги се старайте да сте информирани. Опитвайте различни опции за лечение и бъдете търпеливи със своето дете. Знам от личен опит, че две неща със сигурност помагат да се постави зависимостта в ремисия – знания в съчетание с надежда. Не се предавайте.

Източник

Please follow and like us:
error0