Три неща, които не ви казват за спирането на пиенето

Рейчъл Брейди ни разказва за три от любимите ѝ неща, свързани с това да не пие.

Ако ми бяхте казали преди няколко години, че ще мога да се радвам на партита, да завързвам приятелства и като цяло животът ми да е с по-добро качество без алкохол, първата ми реакция вероятно би била нервен смях.

Истината е обаче, че сега не мога да си представя живота ми СЪС алкохол.

Удивителното е, че моята история не е толкова уникална, което ме изненада, когато за първи път се замислих да спра пиенето за някакъв период. Започнах кариерата си на запои в колежа и гледах на това като на вид социална валута. На колкото повече партита присъствах, колкото повече хора впечатлявах, толкова по-обичана и приемана се чувствах. Но предупредителните знаци започнаха да се появяват: започнах да крия колко пия, получавах бели петна в паметта, дори когато опитвах да пия умерено, лъжех за това дали съм пила и използвах пиенето като нездравословен механизъм за справяне със страданието и травмата, с които се бях сблъскала по време на ученическите ми години. Макар да ми бяха необходими много заричания да спра от утре, крещящи сигнали за тревога, ставане и падане, наскоро отпразнувах 18 месеца непрекъсната трезвеност.

Така че, ако сте открили, че един или повече аспекти от живота ви страдат от употребата ви на алкохол, бих ви насърчила да опитате да спрете пиенето за някакъв период от време, за да видите какви потенциални ползи бихте имали.

През годините преживях някои приятни изненади от това да не пия:

  1. Връщате си уикендите

Това беше едно от най-големите ми колебания, когато за първи път помислих да спра пиенето – какво щеше да стане със социалния ми живот? Дали приятелите ми все още ще ме харесват? Дали изобщо ще съм забавна? Истината е, че вашата дефиниция за забавление може да се промени и това е хубаво. Когато започнете да се събуждате без махмурлук, да можете да шофирате сами до вкъщи след парти и да спестявате пари от обиколки по баровете, можете да намерите нови хобита или забавления, които отговарят повече на вашите интереси. Можете дори да откриете, че всъщност не обичате да излизате всяка вечер! След като разберете повече за това какво наистина харесвате и не харесвате, уикендите може да се променят така, че да ви служат по-добре.

пиенето

  1. Не трябва да зависите от това, което другите мислят за вас

„Но какво ще си помислят хората?“ – това е един от най-честите въпроси, които съм чувала, когато говоря с другите за спиране на пиенето за известно време. Ето каква е истината: вие никога няма да знаете какво наистина мислят хората за вас и ако изразходвате цялата си енергия, опитвайки се да разберете това, винаги ще бъдете зависими от тяхното мнение и валидиране. Някои хора може да подкрепят решението ви, други може да го намират за неудобно. Не мога да говоря за никого освен за себе си, но когато не бях сигурна относно своето пиене, установих, че съм силно осъдителна към тези, избрали да не пият. Хората са склонни да гледат на света като на отражение на несигурността си и ако се чувстват неудобно с взетото от вас решение, това си е за тях. В крайна сметка, ако изборът да спрете пиенето за известно време ще ви донесе спокойствие, свобода или нещо друго, което търсите, само това е от значение.

  1. Ще чувствате всичко и ще оцелеете

Честно казано, това е нещото, което предизвиква най-много смесени чувства, когато става дума за спиране на алкохола. За много от нас, съзнателно или несъзнателно, алкохолът може да се превърне в заместител при справяне с негативни емоции. Независимо дали това са стрес, скръб, гняв или нещо друго, понякога може да бъде трудно да направите разлика между желанието да пиете за удоволствие и желанието да пиете, за да притъпите емоциите. Когато извадите алкохола от сместа, може да забележите, че емоциите ви са по-изострени от обичайното. За да бъда напълно честна, това първоначално ме плашеше. Това обаче ме научи на нещо, което по онова време изглеждаше радикално: чувствата ще идват и ще си отиват, и вие ще оцелеете. Всъщност ще мога да ги преработвам и да преминавам през тях по-лесно, защото няма да пия. В крайна сметка алкохолът не лекува тъгата, а просто я отлага и потенциално я засилва.

Това са трите най-важни неща, които осъзнах по време на моето възстановяване, а радостното при трезвеността е, че постоянно се учите. Някои може да гледат на спирането на пиенето като на наказание, но в действителност това е една от най-силните прояви на любов към себе си. Никога няма да научите, ако не опитате.

Източник

Please follow and like us:
error0
Tweet 20
fb-share-icon20

Отказът от алкохола и психичното ми здраве

Спирането на алкохола за една година спаси психичното ми здраве. Самооценката и увереността ми се бяха разпаднали на парчета и нещо трябваше да се промени. Отказът от алкохола ми даде някакъв контрол над живота ми.

Когато часовникът удари полунощ в новогодишната вечер, ще завърша 12 месечния период от самоналожена трезвеност. Преди година стигнах до момент, в който пиех и пушех твърде много и – до момента, в който реших да спра – в голяма степен бях в отричане относно отражението, което употребата имаше върху здравето ми. Количеството и честотата на моето пиене бяха нормални за социалните кръгове, в които бях. Независимо дали хората, с които се виждах, се събираха чрез работа, футбол или приятелство, пиенето беше нещо обичайно.

Но в края на 2016 г. се почувствах неприятно напълнял, а психичното ми здраве се влошаваше. Редовно изпитвах това, което бих описал като депресия, и се чувствах изпълнен с тревога. Сега си давам сметка, че тези чувства бяха особено изразени след употреба, но се превръщаха в рутина.

Често си казвах, че не съм достатъчно добър или че се провалям в професионалния си живот. Тези мисли бяха нерационални, но тъй като съм решителен човек, който силно желаеше да напредне в кариерата си във връзките с обществеността, от това ставаха още по-интензивни.

Няколко инцидента през коледните празници ми помогнаха да реша. Баща ми направи коментар, който по онова време ме подразни: че изглеждам малко напълнял и че алкохолът може да е причината. След това брат ми, който не пиеше от два месеца по свои си причини, се опита да ме вербува да стана въздържател. Каза ми, че ако спра алкохола, ще се справям по-добре в работата. Макар това да ми се хареса, не бях убеден, че искам да бъда морско свинче за неговия експеримент.

алкохола

След късната закуска в новогодишния ден обявих на приятелката си и съквартирантите, че спирам алкохола и цигарите за една година. Разбираемо, първата им реакция беше да се разсмеят.

Като начало начинът ми да се справям със социалното неудобство от това, че не пия, беше да се саморекламирам – казвах на всеки, който би ме слушал, че спирам да пия. Като всеки добър боксов промоутър хвалех предизвикателството, създавайки натиска, който се надявах да ме поддържа мотивиран.

Първите шест месеца бяха трудни. Понякога бях самотен. Дразнех се, когато не ме канеха да излизам, и бях извънредно разочарован от това на колко много хора животът изглежда се върти около пиенето.

Но скоро започнах да забелязвам ползите. Имах повече пари, което означаваше, че бях по-малко стресиран. Спях по-добре, което означаваше, че бях по-внимателен в работата си. Прекарвах повече време с приятелката си и посещавахме галерии и ресторанти.

Някъде по това време говорих с личния си лекар и с гордост му казах за влиянието, което трезвеността оказваше върху психичното ми здраве. Две неща, които той ми каза, ме накараха да разбера. Първо, че въздействието на алкохола и цигарите върху здравето ни е в общи линии линейно – колкото повече употребяваме, толкова повече се влошава здравето ни. Второ, най-вероятната причина за подобряването на психичното ми здраве е, че бях взел съзнателно решение за това как да живея живота си.

Толкова много хора на моята възраст – често работещи натоварена, предизвикваща стрес работа – се събират да пият, за да се отпуснат и аз не бях по-различен. Но това се превърна в банално съществуване – всички социални поводи се сливаха в един, защото всеки един се определяше от алкохола. За мен да не пия представляваше вълнуваща възможност да живея различно – да отстоявам своята независимост. Като поех активно по различен път, започнах да мисля креативно за това как да прекарвам времето си, а това означаваше, че животът стана по-интересен. И понеже вземах положителни решения за това как искам да живея, чувството ми за собствена стойност и благополучие се подобри.

Дванадесет месеца по-късно се чувствам по-добре от всякога. Не се събуждам обхванат от тревожност и не страдам от редовни кризи на самоувереността. Въпреки че повече няма да пуша, ще пия, но само от време на време и по коренно различни причини от преди. Чувствам се неспокоен за първото си питие, но мисля, че това е добър знак.

Източник

Please follow and like us:
error0
Tweet 20
fb-share-icon20

Умение: как да откажем алкохолно питие

От Лорън Букър

Ако участвате в Сухия януари, ви е необходимо едно ключово умение – да се научите как да казвате „не“ на алкохолните питиета. Това умение ще ви върши отлична работа, ако целта ви е да пиете по-здравословно и приятно през цялата година. Да се отказват питиета може да е трудно, защото не сме свикнали с това, но не се притеснявайте. Лорън Букър, автор на книгата Try Dry: The Official Guide to a Month Off Booze ще ви подсигури.

Независимо дали сте решили да запазите предизвикателството за себе си или да кажете на целия свят, ето някои съвети за това как за избягвате алкохола през този януари.

Въпреки че не съм пила от, ъ-ъ, твърде дълго, за да си спомням от кога, много приятели и роднини изглежда все още не могат да възприемат факта, че аз не пия. Дори на Коледа, дори на рождения ми ден, нито дори ако Англия е спечелила Световната купа. С дузпи. Това означава, че редовно тренирам своето умение да отказвам.

С други думи, независимо на колко хора ще кажете или колко добре ще виждат, че се справяте, в някакъв момент по време на Сухия януари е вероятно да ви предложат питие. Ето пет извинения, които можете да използвате, ако не искате да казвате на някой, че не пиете този месец:

  1. Предложете да шофирате.
  2. Кажете на всички, че не пиете, защото искате да тренирате здравата във фитнеса утре.
  3. Поемете контрол над бутилката – ако вие наливате питиетата, никой няма да забележи, че не наливате на себе си.
  4. Поръчайте си безалкохолен коктейл или безалкохолна бира! Те изглеждат точно както алкохолните и никой няма да се досети.
  5. Кажете, че сте пили достатъчно и че за известно време ще минете на безалкохолни напитки.

Сега имате някои готови извинения, ако ви потрябват. Но как може в действителност да се развие един отказ на предложение за питие?

умение

Когато ми предложат питие, обикновено казвам: „Само едно безалкохолно, моля.“ Отговорът, който е най-вероятно да получа, е: „Разбира се, заповядай.“ Лесно. Но разбирам, че отказът от алкохолно питие може да предизвика разговор по въпроса, затова понякога може да ми кажат: „Хайде, вземи си истинско питие, нали не шофираш/не си бременна/не си скучна?“ Най-лесният отговор е: „Не, благодаря, наистина така съм добре.“ Не давам повече информация. Наричам този си отговор номер едно. Най-често върши работа.

В този момент можете, разбира се, да обясните за Сухия януари на хората. Обяснете им накратко предизвикателството, защо го правите и какво се надявате да получите от него. Ще ви е от полза, ако имате нещо подготвено предварително, като увереността, с която го казвате, ще накара хората да замълчат. Така че това е отговор номер две.

Ако обаче нямате желание да говорите за това, имате няколко опции. Отговор номер три: „Всъщност имам някъде питие. Къде ли го оставих?“ И се отдалечавате, за да търсите питието си…

Отговор номер четири: „Настина, стига толкова, благодаря. Минавам на вода.“ Това загатва, че вече сте изпили няколко питиета, макар за себе си да знаете, че са няколко лимонади. Това може да е рискована стратегия, защото може да ви предложат друго питие по-късно вечерта, но използвам тази тактика, когато нямам намерение да обсъждам навиците си на пиене.

Важното тук е да не се обиждате, ако (когато) хора, на които сте казали за предизвикателството Сух януари, ви предложат питие. Откажете любезно, ако е необходимо им припомнете за сухия си месец, и продължете да правите това, което правите. Да отказвате питиета е като да развивате мускули – колкото повече упражнявате своето умение да казвате „не“, толкова по-лесно става.

Източник

Please follow and like us:
error0
Tweet 20
fb-share-icon20

Празниците, възстановяването и семейството

Как се справяме с празниците сега, когато нашето пътуване приключи с възстановяване

От Алесия Гордън, родител и застъпник

Аз съм много благодарна и щастлива, защото ще споделя тези празници със сина ми, който продължава своето възстановяване. Той е във възстановяване от три години и половина и всяка година се подобрява и продължава да избира чистия живот. Гордея се с мъжа и бащата, в които се превърна. Гордея се и с майката, в която аз се превърнах.

Това беше агонизиращо пътуване, което продължи 12 години. В началото не бих повярвала, че ще пиша за възстановяването на сина ми и за това как празниците са по-радостни от всякога. Благодарни сме за възстановяването.

В началото на нашето пътуване със зависимостта мислех, че ако обичам достатъчно сина си и ако той обича достатъчно семейството си, ще може да се промени. На всички ни трябваше много образование и време, за да научим и разберем, че той има заболяване и се нуждае от много помощ, за да се научи как да управлява заболяването си. Трябваше да науча и че това е извън моя контрол и зависи от него да направи каквото трябва, за да живее във възстановяване.

Единственият контрол, който имах, беше да го оставя да живее живота си, независимо дали продължава да употребява наркотици или не. Обичах го безусловно, но трябваше да поставя граници за себе си и нашето семейство. Беше трудно! Бяха ми необходими много практика и търпение, и вяра, че Бог ще му помогне да открие пътя си. Всички направихме грешки по пътя, но винаги полагахме усилия, за да се поучим от тях.

Нашият син опита няколко опции за професионално лечение. Някои бяха разпоредени от съда, други бяха доброволни. Той опита резидентна (затворена) програма, групи на Анонимни наркозависими, медикаментозно асистирано лечение и спонсори. Последното лечение преди продължителното му възстановяване беше шест месеца в резидентна програма и после шест месеца в защитено жилище с интензивно амбулаторно лечение. Чувствам, че всеки период на лечение го научи на нещо, даде му инструменти, помогна му да стане по-силен, помогна му със самооценката и му помогна да добие увереност в своята способност да управлява заболяването си.

Празниците са стресиращи заради нашето много голямо разширено семейство и събиранията, които винаги включват алкохол. Първата година от неговото ранно възстановяване решихме да се съберем само с най-близките членове на семейството ни и да няма алкохол на празненството ни. Следващата година той реши да дойде на събирането на по-голямото семейство и доведе приятел, който също се възстановяваше. През последната година присъства на няколко семейни празненства, на които имаше алкохол. Хубавото е, че той има приятели, които идват с него, и че има други членове на смейството, които също се възстановяват, както и много други, които са решили да не пият. Ние сме много разнообразна група и повечето от нас приемат с емпатия хора във възстановяване.

Струва ми се, че веднъж като си се ангажирал с възстановяването си, можеш да се научиш на начини за справяне и да помагаш и на други възстановяващи се. Моят син беше в състояние да мисли трезво и по-логично и откри, че има много хора в семейството ни и в нашия кръг, които се възстановяват, както и такива, които просто са решили да не употребяват вещества.

Веднъж щом мозъкът ти получи възможност да оздравее от употребата на вещества, си способен да избереш трезвеността. В състояние си да видиш, че има много други, правещи същия избор. Промяната е много трудна, но много хора са се променили. Не е лесно и не е нещо, което се прави с лека ръка. Но възстановяването определено е повод за празник!

празниците

Ако в момента имате член на семейството в активна зависимост, ето няколко неща, които помогнаха на семейството ми да се справя по време на празниците:

  • Дайте пример на семейството си и се грижете първо за себе си.
  • Вашите чувства са валидни! Давайте си време всеки ден, за да усещате това, което чувствате.
  • Настина врявам, че мислите ви, независимо дали са негативни или позитивни, ще проявяват повече от същото.
  • Единственият контрол, който имате, е вашето собствено отношение.
  • От зависимостта може да се оцелее.

Източник

Please follow and like us:
error0
Tweet 20
fb-share-icon20

Възстановяването на детето и зависимият родител

Обърнах внимание на собственото си пиене и това беше ключът към възстановяването на сина ми

През една юнска вечер преди три години синът ми беше спрян от полицията, шофирайки по нашата улица с марихуана, прибори за употреба на наркотици и твърде много други деца в колата ми. През тази вечер той не беше под влияние на наркотици. Закараха го в полицейското управление, назначиха му дата за явяване пред съда и се свързахме с адвокат. Много викане, плач и блъскане на врати из вкъщи са нещата, с които се характеризираха следващите дни.

Десет месеца по-късно последва ново спиране от полицията и този път синът ми беше под въздействие на марихуана, заради което срещу него беше възбудено съдебно преследване в качеството му на пълнолетен. Похарчихме хиляди долари. Консултирахме се с много професионалисти. Опитахме много видове специализирано лечение, като например дневни програми и стационарно лечение. Никаква емоционална или финансова болка не беше достатъчно голяма, за да не преминем през нея, докато негативните страни от употребата на марихуана за него не надделяха над позитивните.

Но тази история няма да бъде за неговия път. Тя е за кореспондиращата история на една 50-годишна жена, пиеща твърде много още от гимназиалните си години и сега опитваща се да се справи със зависимостта на най-голямото си дете. Вечерта, когато полицията доведе сина ми вкъщи, аз пиех вино. Колко чаши? Три? Четири? Не си спомням. Доливах си и губех бройката. Макар да не бях пияна, аз пиех. Сигурна съм, че ако трябваше да отида в полицейското управление, за да го прибера, щеше да се усеща по дъха ми. Радвам се, че не се наложи да шофирам през онази вечер.

Колко други родители имат син или дъщеря, борещи се със зависимост, а отричат своята собствена? Колко странно е да кажеш на някого, че твоята зависимост (към нещо социално по-приемливо като алкохола) е управляема, приемлива, позната и обичайна, докато тази на детето ти е престъпна, лоша, срамна?

Дълбоко в себе си от години знаех, че пия твърде много. Махмурлуци. Лоша продуктивност на работа. Части от вечерите, които не мога да си спомня. Заспиване както съм си с дрехите. Шофиране в нетрезво състояние.

В течение на две години и половина от първия му арест, през два прекъснати опита да учи в колеж далеч от вкъщи (невъзможно за него, имайки предвид ежедневната му употреба), аз му бях много гневна. Чудех се: „Защо просто не пие алкохол? Аз можех да пия по време на колежа.“ Настина мислех, че щеше да бъде по-лесно за всички ни, ако той просто беше избрал зависимост, за която знаех нещо! В крайна сметка израснах с „активно пиещ“ като мой родител. Знаех за махмурлуците! Чудех се защо той не може да го промени. Приятелите ми ми задаваха подобни въпроси. Отговарях, без да мога сама да повярвам: „Той просто не харесва алкохол“, сякаш това беше толкова странно нещо. Все още не разбирах, че той страдаше от зависимост към вещества и нито един наркотик не е допустим за него.

възстановяването

Таях толкова много гняв към него, към самата марихуана, дори към професионалистите, които работеха с него и се опитваха да ме въвклекат в семейната терапия. Съпротивлявах се на семейната терапия, защото изцяло обвинявах сина си за този проблем. Не се съгласявах и на семейно консултиране, защото, както сега осъзнавам, не исках за говоря за моето пиене и да бъда конфронтирана за него. Веднъж бях конфронтирана от приятелка и я отрязах веднага. Отказах да спра алкохола по време на тридневното посещение при сина ми в рехабилитационната програма в Нашвил, Тенеси, когато водещите на семейните срещи настойчиво помолиха всички ни да не употребяваме никакви психоактивни вещества, докато сме на посещение при близките си. Пиех всяка вечер, докато бях там.

След това един ден нещо се промени. След като бях пила до късно вечерта вкъщи миналата есен, което съвпадна с връщането на сина ми от колежа – изтощен, стресиран и тревожен заради употребата си на вещества – той ми каза, че не само не би могъл да живее повече в залетия от наркотици колеж, но не би могъл да живее и вкъщи с моето пиене. Точните му думи бяха: „Това не е безопасно място за мен, където да живея, ако ще се възстановявам.“ Това ме сряза. Думите му бяха 100% истина и ме ударих като един тон тухли. Трябваше да спра да пия.

Надявам се, че историята ми може да помогне на някой друг. От онази съботна сутрин, излизайки от последния си махмурлук, поех ангажимент към себе си и към сина ми, че той повече никога няма да види с питие. Работя над собственото си възстановяване и сега мога да го подкрепям както трябва. Пътят все още е труден и за двама ни, но е толкова по-лесно сега, когато вече не соча сина си с лицемерен пръст, повторно изброявайки всички минали събития, свързани с употребата му на наркотици. Бих ли искала той да изброява детските си спомени от пияната си майка? Не. И двамата трябва да продължим напред.

Може да звучи като нещо очевидно, но алкохолът е толкова наркотик, колкото и марихуаната. Горда съм да кажа, че към момента, в който пиша това, синът ми не е употребявал вещества от три месеца, а аз не съм пила от шест месеца. И двамата сме трезви ден по ден и това е едниственото, което мога да кажа със сигурност. Но изкарването наяве на поколенческия цикъл на зависимост в семейството ми беше твърде закъсняло, а след това цикълът беше прекъснат – и това стана, поне отчасти, заради истината, която най-накрая беше изречена.

Източник

Please follow and like us:
error0
Tweet 20
fb-share-icon20

Възстановяването: какво всъщност означава то?

Имах привилегията да съм домакин на група за подкрепа за най-удивителните, силни и издръжливи семейства, които някога съм срещала. В атмосфера, в която царят уязвимост, сълзи и смях, обсъждаме какво работи и какво би могло да е по-добре. Макар при индивидуалните ситуации да преобладава тревогата на родителите за проблемната употреба на вещества от децата им, които имат значителни съпътстващи проблеми, включително със закона и финансите, много участници имат деца „във възстановяване“. Слагам думата в кавички, защото всяко семейство вижда възстановяването по различен начин, както споделиха по време на последната ни среща.

Изглежда има типична прогресия, в която отначало семействата се мъчат да разберат как да накарат сина си или дъщеря си да се лекува. Веднъж щом лечението завърши, независимо дали е в затворена или отворена програма, надеждата е, че животът ще стане отново „нормален“. Възстановяването може да бъде синоним на въздържание, но не винаги. Ето как изглежда в момента възстановяването за тази група от семейства и техните деца.

Всичко се промени

Надя говори за завръщането на 17-годишния ѝ син от рехабилитационната програма сякаш той се намира в програма за защита на свидетелите, като казва само името му. Тя си мислела, че всичко ще бъде „оправено“ с резидентната (затворена) програма, но бързо научила за трудностите на ранното възстановяване. „Анди си е вкъщи от около месец и всичко се промени – училището му, приятелите, хобитата, мобилният му номер – всичко. Когато не е на училище, той посещава сбирките на Анонимни алкохолици и консултациите с терапевта му. Мисля, че той наистина приема въздържанието, но трябва да кажа, че всички тези промени изглеждат доста плашещи и за двама ни. Макар наистина да съм доволна от начина, по който се справя, съм на тръни от тревога, че той ще направи рецидив. Беше доста раздразнителен миналата вечер и всичко, за което мислех, беше: „Дали ще употреби?“. Той ми каза, че просто бил притеснен за задачата си от училище, но не бях сигурна.“

Хлъзгави склонове

„Синът ми не употребява нищо от година, след като водеше битка с хероина, за което съм много благодарна“, споделя Даян. „Но преди месец Джон каза на мен и баща му, че иска да пие. Той винаги е обичал да излиза да танцува и казва, че иска да се наслади на едно питие от време на време с приятелите си. Той е на 26, така че какво бих могла да кажа? Казах му, че съм притеснена. Мисля, че това е много хлъзгав склон, но се радвам, че той беше честен с мен.“

Проблеми с мотивацията

Том се оплаква, че макар неговият син повече да не употребява вещества, сякаш не може да „си стъпи на краката“. „Мислех, че ще се заеме отново с живота си след рехабилитационната програма, но засега той има само работа на непълно работно време и рядко ходи на сбирки. Тревожа се за промените в настроението му и изглежда, че той спи много. Насърчих го да се консултира с психиатър относно лекарствата си – може би нещо трябва да се коригира.“

възстановяването

Справяне със старите отключващи фактори

Деби казва: „Синът ми се прибра вкъщи за Великден и бях много развълнувана да го видя. Той наистина се справя добре през последната година – много хубава работа, добра приятелка, напълня – беше слаб като вейка, когато започна лечение, но сега изглежда чудесно и тренира през цялото време.

Всичко беше прекрасно и тогава той реши да си вземе душ. Почти изпаднах в паника, докато гледах как текат минутите и че той още е в банята. Разбрах, че тревогата ми се отключи от звука, защото той правеше това, когато употребяваше хероин – изчезваше в банята и оставяше душа да тече. Когато постъпи на лечение, намерих скритите му прибори за употреба на горния рафт в шкафа за бельо, мушнати зад няколко кърпи. Осъзнах, че макар той да се възстановява от година, още се опитвам да се справя с причините, отключващи тревогата ми.“

Умения за справяне

Линда предлага следните мисли: „Смятам, че „възстановяване“ означава да се учиш на нови умения за справяне – не само децата, но и ние. Помня как ровех във вещите му и претърсвах стаята му, винаги търсейки доказателства за това дали той употребява или не. Въпреки че се чувствах леко облекчена, ако не намерех нищо, се чудех дали той не става по-добър в криенето на неща от мен. Той живее отделно с приятелката си и знам, че още пуши марихуана, но това изглежда по-лесно за управление. Бих предпочела въздържание, но той има добра работа – всъщност шефът му го помоли да се грижи за къщата му за един уикенд. Това е сериозно, тъй като не би могло да се случи преди година. Той си плаща сметките – най-накрая – и не идва при нас, „банката на мама и татко“, винаги търсейки пари или помощ за проблемите си. Това отне известно време и изглеждаше, че е изостанал в развитието си (не беше способен да се грижи за себе си като типичен човек на 24 г.), но нещата се подобряват. Когато сме заедно, не се фокусираме върху употребата му на вещества, както когато живееше вкъщи, така че разговорите протичат много по-добре.“

Спазване на граници

Мика казва: „В момента не говоря със сина си, най-вече защото се страхувам от това, което мога да кажа. Той работи на пълно работно време и точно завърши още два курса в колежа – има отлични оценки и на двата. Приятелката му е прекрасна и много подкрепяща и той помага вкъщи – ще изпълни всяка задача, за която го помоля. Но вчера той остави шише сироп за кашлица и настинка на плота и каза нещо за алергиите си и проблеми със съня. Беше предозирал с този сироп преди много време и не можах да повярвам, че го остави там. Зачудих се дали не ме тества, за да види как бих реагирала. Взривих телефона на приятелката му със съобщения и тя ме увери, че той не употребява, но можех да усетя тревожността и гнева, надигащи се в гърлото ми. Ще изчакам ден-два и ще се опитам да разговарям с него за това, но случаят много ме разстрои.“

Постоянна тревога

Антония споделя: „Възстановяването на сина ми върви добре, поне така си мисля. Минаха 8 месеца, откакто той направи свръхдоза. Но се тревожа, защото ми каза, че ще ходи на концерт довечера и, ами, всеки знае, че има наркотици на концертите. Казах му да се пази и той обеща, но така или иначе ще му направя уринен тест, когато се прибере.“

Управление на очакванията

Аманда ни разказва, че нейният син е на налтрексон (лекарство, което блокира приятните ефекти на опиоидните наркотици) и не е употребявал опиати повече от две години, но продължава да пие алкохол и да пуши марихуана. „Започнах да гледам на възстановяването като на това да не получавам повече телефонни обаждания посред нощ, да не се тревожа, че в пощенската кутия ще има писмо от пробационната служба или че синът ми не може да си плати сметките. Това не е перфектното възстановяване, което си представях, но цялата тази драма вече я няма и аз съм благодарна за това.“

Като да ви падне товар от плещите

Франсис предлага: „Мисля за възстановяването като за това да можеш отново да се усмихваш – да можеш да се смееш, поне днес. Чувствам се сякаш не трябва да се тревожа толкова, но също така усещам голяма несигурност. Имам предвид, че няма пълно излекуване и се тревожа, че той може да направи рецидив по всяко време и тогава ще се върнем в началото, но засега мога да се усмихвам.“

възстановяването

Както виждате от тези коментари, няма една-единствена дефиниция за възстановяването, тъй като тя е различна за семействата и децата. В много случаи родителите се борят със старите причини, отключващи тревогата им, дори и ако детето им е в пълно въздържание. Въздържанието може да е от всички вещества или от някои. В други случаи всяка стъпка към решения за по-здравословен живот е победа.

Смятам, че ще е от помощ да мислим за възстановяването като за процес, а не като за крайно състояние. То е серия от стъпки, предприемани от човека, за да направи живота си по-добър в множество измерения: физическо, психическо и духовно благополучие, усещане за цел и връзка, способност да допринася по смислен начин и още. Родителите можем да влияем на това пътешествие, използвайки различни инструменти, които са ни на разположение, като например да подсилваме позитивно малките стъпки напред, да водим разговорите с уважение, да поставяме граници и да се грижим за себе си. И наистина помага да сме част от група за подкрепа като моята, където семействата се чувстват спокойни да споделят спънките и успехите си.

Източник

Please follow and like us:
error0
Tweet 20
fb-share-icon20

Защо повече никога няма да взема кокаин

„Никога повече няма да взимам кокаин, след като научих за човешката цена на наркотика“

Нов документален филм на британската телевизия Channel 5 е изпратил четирима употребяващи кокаин в Колумбия, за да направят някои мрачни открития.

Миналата година представителят на лондонската полиция Кресида Дик говори за увеличаващата се употреба на кокаин във Великобритания. „Има цяла група хора от средната класа, които ще седят в кръг, щастливо ще мислят за глобалното затопляне и честната търговия, и опазването на околната среда, но ще мислят и че няма лошо в това да вземат малко кокаин“, казва тя. „Е, има лошо – има нещастие по цялата верига на доставките.“

Проблемът е, че това нещастие в повечето случаи е на хиляди километри разстояние и на друг континент, а това улеснява около 850 000 британци, употребяващи наркотика всяка година, да изтласкат тази мисъл от умовете си, докато смъркат линии.

Все повече млади хора опитват кокаин – 6% от младежите между 16 и 24 г. според данните на британското Министерство на вътрешните работи от 2018 г. – и все още изглежда, че разговорът за наркотика не е мръднал от „той е незаконен, така че не го употребявайте“. Затова какво би станало, ако група хора на около 20 години, които взимат кокаин за забавление, бъдат заведени в Южна Америка и просветени относно истинската история и човешката цена, стоящи зад търговията?

Консултантът по връзки с обществеността Амбър, 28 г., е била един от четиримата, които доброволно са участвали в противоречивия документален филм от три части на Channel 5: Doing Drugs For Fun. Тя разказва защо е избрала да участва и защо се е страхувала за живота си, когато се е озовала в хотелска стая в Меделин, Колумбия, с наемен убиец на наркокартел.

„Винаги съм била открита и честна по отношение на живота си като цяло, но напоследък видях много свързани с наркотици смъртни случаи сред млади хора – на фестивали и други места – и си мислех защо се случва това.

По същото време бях на свободна практика и се бях регистрирала в сайт за статисти, за да играя във филми и телевизията. Видях реклама, казваща, че търсят хора за документален филм за наркотици, така че кандидатствах.

След няколко часа получих съобщение. Режисьорът търсеше някой на двадесет и няколко години, който има добра работа и кариера и който би бил склонен да се появи в национална телевизия, за да говори за употребата на незаконни наркотици. Замислих се дали трябва да правя това. Можеше да се отрази на живота ми по много негативен начин, особено ако филмът бъде редактиран по лош начин или кажа нещо глупаво.

С майка ми винаги сме били наистина близки. Когато заминах да уча в университет, тя ми каза: „Наркотиците ще бъдат навсякъде около теб – ако пробваш нещо, винаги можеш да говориш с мен за това“, така че това никога не е било нещо много важно за мен.

кокаин

Но беше наистина важно да разговарям с моите приятели и семейство, преди да отида в телевизията. Казах им: „Има нещо, което може да не ви хареса да научите за мен, но аз съм взимала наркотици.“ Не мисля, че някой беше прекалено изненадан, ако трябва да бъда честна, тъй като си падах по партитата, когато бях на около 20.

От 20 до 24-тата си година бих казала, че взимах кокаин веднъж на всеки 2-3 месеца, ако отивах на някое голяма събитие като фестивал или нещо подобно. Бих казала, че много хора на моята възраст го правят – доста е разпространено. Забелязвам го още повече, откакто влязох в шоуто. Изобщо не е свързано с принадлежност към класа и с възраст, наистина се случва навсякъде и се дразня, когато хората казват, че не е така.

Когато започнаха снимките на документалния филм, всичко беше много вълнуващо. Отидохме в Колумбия за 12 дни и всичко изглеждаше наистина нереално.

Там имахме посредник, а наркокартелите знаеха кои сме, знаеха къде сме по всяко време, вероятно имаха копия от паспортите ни. Трябваше да спазваме много строги правила, ако снимахме на определени места, ни позволяваха да го правим само по един час. Когато снимахме на гроба на Пабло Ескобар, щом времето ни свърши, иззад дърветата започнаха да изскачат хора. Наблюдаваха ни.

„На няколко пъти се страхувах за живота си“

На няколко пъти се страхувах за живота си – най-много, когато аз и Луис (друг участник в шоуто) интервюирахме наемен убиец на наркокартел. Бяхме в малка, тясна стая и човекът ни даде да разберем, че носи пистолет. Той ни каза, че е убил някого в петък и сега, в понеделник, ние взимахме интервю от него.

Всичко ми е малко като в мъгла, но когато го помолих да видя снимка на децата му, посредникът изтича навън и ми изкрещя: „Не можеш да му задаваш този въпрос, ще ме убият заради теб, ще убият семейството ми, ще убият и неговото, и твоето.“ Това беше моментът, в който всичко стана съвсем реално. Всичко се случи толкова бързо – от кликването върху онзи линк в уебсайта до това да седя в една стая с наемен убиец, всичко стана в рамките на няколко седмици. Нашият посредник след това не ни говореше два дни.

Нямах никаква представа за мащаба на организираната престъпност при търговията с кокаин. Знаех, че има фермери със семейства и че им плащат много малко за това, но си мислех, че това е най-лошото.

кокаин

Когато отидохме там и се срещнахме с човек, чието семейство е било изселено, и той ми каза, че почти седем милиона души са били изселени заради картелите, а после и трафикът на хора, трафикът на хора за сексуална експлоатация, педофилията… Аз просто нямах представа, бях абсолютно наивна относно факта, че купувайки пакетче кокаин в петък, аз пряко участвам в разрушаването на живота на милиони хора.

„Купувайки си кокаин, вие сте съучастници“

Купувайки си го, вие сте съучастници. Не бихте застанали на улицата, казвайки: „О, да, искам да дам 50 паунда, за да подкрепя трафика на хора“, но точно това правят хората.

Аз лично никога повече няма да взема кокаин. Срещам се с хора, които го правят, откакто се върнах, така че сега им обяснявам защо не взимам вече. Видях го със собствените си очи. Държах деца, които вероятно ще станат жертви на трафик, срещнах хора, които са били съсипани от него – хора, които са загубили синове и дъщери заради него. Все още ми се доплаква, когато говоря за това.

Трябва ли да бъде декриминализиран или легализиран? Това е въпрос, с който си играя, и честно казано, просто не знам. Обмислям го отново и отново. Може би трябва да бъде контролиран по някакъв начин? Възможно е.

Още не съм гледала филма, но заради естеството на шоуто вчера публикувах нещо малко във Фейсбук за това защо избрах да участвам и помолих всички да изчакат с оценките си, докато не гледат и последния епизод. Обратната връзка е толкова хубава – един мой стар учител дори ме помоли да отида и да разкажа на децата от шести клас за това, което съм научила.

Сега наистина се вълнувам много от тази тема и надеждата ми е, че 18-, 19- или 20-годишните младежи може да гледат филма и да си кажат: „Ами, може би няма да го правя.“ Просто мисля, че е наистина важно посланието да бъде чуто.“

Източник

Please follow and like us:
error0
Tweet 20
fb-share-icon20

Не чакайте интервенция

Защо не бива да чакаме интервенция от някой друг, когато страдаме от зависимост? Ето какво споделя Benya Clark за своя път към трезвеността.

Зависим човек отваря вратата на къща, в която си мисли, че няма никой. Вместо това с изненада вижда, че всичките му близки приятели и членове на семейството са се събрали и чакат. Зависимият се оглежда шокиран.

Най-добрият му приятел тръгва към него. Поставя ръка на рамото му. „Тревожим се за теб. Това е интервенция.“

Гледал съм тази сцена в безброй телевизионни предавания. Тя е показвана толкова често, че сайтът TV Tropes е посветил цяла страница на нея.

Интервенциите се случват и в истинския живот, но далеч не толкова често, колкото телевизията може да ви накара да мислите. Въпреки моята собствена борба с алкохолната зависимост и усилията да остана трезвен никога не съм участвал в интервенция – нито от едната, нито от другата страна.

Всъщност през всичките ми години на прекомерно пиене (общо над десетилетие) никога никой не ми е казвал, че смята, че имам проблем. Никакви интервенции или разговори насаме. Донякъде това беше хубаво – не мога да си представя, че има нещо забавно в това да те конфронтират за проблема ти с пиенето. Лошото е, че използвах липсата на конфронтация като извинение да продължа да пия.

Макар да знаех, че съм зависим към алкохола, постоянно намирах начини да излъжа себе си, че проблемът ми не е толкова сериозен. Единият от тези начини беше да си казвам, че ако имах „истински проблем“, някой друг щеше да ми каже това.

За съжаление аз наистина имах тежка зависимост и фактът, че никой друг като че ли не забелязваше, не правеше проблема по-малко истински. Докато чаках конфронтацията, която никога не се случи, оставях зависимостта си да се влошава все повече.

Но ако зависимостта ми беше толкова тежка, защо никой не казваше нищо? Смятам, че има две основни причини за това:

Зависимите добре умеят да крият своята зависимост

Мисля, че много от приятелите ми, семейството и колегите в действителност не са имали представа, че съм бил зависим към алкохола. Въпреки че това се отразяваше много негативно на живота ми, аз полагах много усилия да запазя пиенето и ефектите му в тайна.

Знае се, че зависимите са добри лъжци – най-вече защото имаме много практика в това.

Ако бях казал на приятелите и семейството колко много пия наистина, те веднага щяха да разберат, че имам сериозен проблем. За съжаление аз лъжех и омаловажавах тежестта на употребата си, оставяйки всички останали в неведение.

Избягвах да пия около едни и същи хора твърде често. Пиех по малко по време на парти и много повече, когато след това се прибирах вкъщи. Взимах си нови питиета бързо и тихо, така че никой да не разбере колко точно съм изпил.

След като използвах толкова много хитрости, за да не ме забележи никой, едва ли е някаква изненада, че употребата ми остана незабелязана.

интервенция

Повечето хора мразят конфронтациите

Дори някои хора да са разбрали, че имам проблем с пиенето, пак са могли да имат добри причини да не ми кажат нищо.

В един идеален свят, когато някой конфронтира зависим човек за употребата му на вещества, зависимият би помислил върху чутото и би решил, че е време да направи промени.

В истинския свят зависимият човек е вероятно да отрече, че има проблем и може дори да избухне срещу човека, който се е обърнал към него – на практика „убивайки пратеника“.

Повечето хора мразят конфронтацията. Дори и да смятат, че някой може да има проблем с алкохола или друго вещество, те може бързо да се разубедят от идеята да кажат нещо. В крайна сметка проблемът може да не е толкова сериозен, колкото изглежда, а дори и да е, зависимият вероятно не би променил поведението си.

Не чакайте интервенция

В края на краищата да чакам някой друг да забележи проблема ми беше просто поредната тактика на отлагане. Знаех, че страдам от зависимост и че в някакъв момент ще трябва да спра пиенето.

Онази част от мен, която обичаше да пие, търсеше всякакви възможни извинения да отложи този ден. В действителност не търсех външно потвърждение на проблема си, а просто се самозалъгвах.

Ако позволите на такива извинения да управляват решенията ви, всъщност никога няма да стигнете до спиране на алкохола. Зависимите са много добри в това да си намират извинения – в момента, в който някое от тях изчезне, можем да намерим две или повече, с които да го заместим. Да си трезвен означава да оставиш всички извинения настрана.

Източник

Please follow and like us:
error0
Tweet 20
fb-share-icon20

Мислех, че мога да взимам хероин без последствия

Мислех, че мога да взимам хероин, без да съм зависим. Грешах

От Джон Крейс

Тридесет години. Повече от целия живот на моята 26-годишна дъщеря, която се омъжи миналия уикенд. Тридесет години. По-малко от половината живот за мен. Симетрията не ми убягва. Макар да нямам планове за пенсиониране, времето не е на моя страна. Усещам полъха на моята смъртност да се засилва постоянно с всяка година. Опитвам се също да преброя своите благословии.

Навършването на 30 беше повратен момент в живота ми. Никога не съм имал намерение да бъда зависим към хероин. Никога никой няма такова. Просто си представях някак си, че съм твърде умен за това. Само слабите попадат в капана на зависимостта. Мислех си, че ще мога да взимам хероин или да го спра, когато реша. Да тичам бързо, да тичам свободно, за да остана една стъпка пред навика.

Но на тридесетия си рожден ден бях принуден да призная, че съм изчерпал всички възможности. Някои казват, че свършват на хероин почти случайно, окончателната задънена улица след години употреба на други наркотици. Табуто, което те винаги са си обещавали, че никога няма да нарушат. Не и аз. Винаги съм знаел накъде съм се запътил. Да, първо пушех марихуана и взимах амфетамини, кокаин и LSD, но сякаш знаех, че те са само предварителна загрявка преди главното събитие.

Не се нуждаех от никого или нищо друго освен от хероин

Не се спънах в хероина по случайност. Активно го търсех. И когато на 20-годишна възраст за първи път го взех, беше като завръщане у дома. Почувствах топлина. Усещане на доволство. Цялата несигурност, досадното усещане за провал, за това, че съм по-малко от всички около мен изглежда, че изчезнаха. С хероина болката от живота ми беше притъпена и за първи път почувствах, че съм достатъчен такъв, какъвто бях. Не се нуждаех от никого или нищо друго освен от хероин. Можех да съм аз и да не съм аз.

И за две години успявах повече или по-малко да го държа под контрол. Открих, че мога просто да взимам от време на време през уикендите без нищо по-лошо от лек махмурлук и чувство на напразен ужас в понеделник сутрин. Завърших образованието си и мислех, че наистина съм измамил системата. Но постепенно този уикенд от време на време стана всеки уикенд, а уикендът стана от петък до понеделник, докато на моята приятелка ѝ омръзна да прекарва време с някой, който повече или по-малко постоянно беше надрусан, и ме заряза. Болката от това можеше да бъде притъпена само с още хероин. В рамките на един месец, на възраст 22 г., загубих битката и трябваше да призная, че съм зависим.

Животът ми тръгна надолу, всеки ден белязан с чувство на срам, винаги търсейки невъзможното – начин да взимам хероин, без да бъда зависим. Загубих броя на опитите ми да спра, като всеки опит завършваше с провал – провал, който можех да понеса само като взимам още хероин. Един по един приятелите и семейството ми се отказаха от мен, докато не останаха само шепа хора, които успяваха да изтърпят компанията ми. Мислех си, че някак успявам да се справя с поредица от зле платени работни места, които мразех и от които неизменно ме уволняваха. Останалата част от света можеше да види, че умирам отвътре навън.

Редовно предозирах. Не толкова защото отчаяно исках да умра, а по-скоро от безразличие към живота

Всичко, в което мислех, че вярвам, се разпадна. Лъжех непознатите. Лъжех приятелите си. Лъжех себе си. В началото само пушех хероин, защото само истинските наркомани използват игли или така си мислех аз. Въпреки това, накрая разменях игли с непознати. Сблъсках се с реалността на 30-тия си рожден ден. Седях в мръсен апартамент с разлепени тапети по стените, гледайки малък черно-бял телевизор. Пред мен имаше голям плик с хероин, който си бях купил за случая, но никога не се бях чувствал толкова нещастен. Това беше моето парти. Това беше моят живот. Успешно бях унищожил десет години от живота си, години, през които другите бяха открили своето място в света, докато аз бях загубил моето.

Въпреки това ми отне шест месеца, за да направя нещо по въпроса, месеци, през които зависимостта ми стана още по-смъртоносна. Редовно предозирах. Не толкова защото отчаяно исках да умра, а по-скоро от безразличие към живота. Още шест месеца и със сигурност щях да съм мъртъв. Тогава дойде моментът, в който животът ми се промени. Когато разбрах, че всъщност повече искам да живея, отколкото искам да умра. Предложиха ми възможност да отида в рехабилитационна програма и аз я приех.

Не беше лесно, но получавах много помощ

Да не употребявам наркотици или да не пия алкохол – идеята, която дотогава винаги ми се беше струвала невъзможна и абсурдна, изведнъж придоби някакъв смисъл. Нямах представа дали ще мога да се справя, но бях склонен да опитам. Изчистих се на 9 март 1987 г. и съм чист оттогава – 32 години. Не беше лесно, но получавах много помощ от Анонимните наркозависими, няколко терапевта, психиатъра и семейството и приятелите, които се бяха върнали при мен.

хероин

Знам, че съм един от късметлиите. Имам жена и две пораснали деца, които обожавам. Дори направих кариера, нещо, което ме удивлява до ден-днешен. Не на последно място, защото основната причина да стана писател на свободна практика беше, че наемах стая от друг писател и разбрах, че това е единствената кариера, в която не трябва да обясняваш десетгодишната дупка в автобиографията си. Написах статия за Independent On Sunday и тя беше приета, най-вече защото редакторът ме обърка с писателя Джим Крейс. Още късмет. Ако първата ми статия беше отхвърлена, вероятно щях да се откажа. Писането щеше да е още едно нещо, в което съм се провалил. Все още самооценката ми беше ниска, въпреки че бях чист от три години. Но аз се справях.

Но най-големият късмет през последните 30 години е, че още съм жив. Когато постъпих в рехабилитационната програма, консултантът каза на групата от 12 зависими, в която бях, че от гледна точка на статистиката осем от нас ще бъдат мъртви до десет години. Мислех си, че той се опитва да ни уплаши, но оценката му беше скромна.

Затова да, аз съм късметлия. И съм благодарен за това, което имам

Последствията от зависимостта продължават с години. Загубих броя на познатите, които умряха, след като са били чисти. СПИН отне живота на мнозина, но оттогава насам има ужасяващ процент на самоубийства, свръхдози след рецидив и смърт поради причинена от хепатит С чернодробна недостатъчност. Също така изглежда, че има далеч по-висока смъртност поради сърдечни заболявания и рак сред бившите зависими, които познавам, отколкото при хората, които никога не са имали проблем с алкохол и наркотици. Само през миналия месец някой, с когото участвахме в групова терапия едва преди няколко години, почина от своята зависимост. Броят на погребенията се увеличава.

Затова да, аз съм късметлия. И съм благодарен за това, което имам. Но. Винаги има едно „но“. Не е лесно. Все още съм човекът, който бях, преди да стана зависим, човекът, който исках да се самолекува, за да оцелее. Анонимните наркозависими и терапията не са ме променили. Те просто ми дадоха инструментите, с които да си помогна да приема по-добре недостатъците си.

Но аз продължавам. Защото какво друго имам да правя, освен да продължавам?

Все още страдам от силна тревожност. Все още се мразя. През повечето сутрини се събуждам с чувството, че съм се провалил през деня, преди още да съм го започнал. Дори само да се насиля да стана от леглото може понякога да е мъка. Докато се възстановявах, попаднах в психиатрична болница с клинична депресия, заболяване, което още е с мен и заради което приемам лекарства – с различна степен на успех – през последните 20 години. Настроението ми по подразбиране е негативно. Очаквам да се случат лоши неща. Това побърква и мен, и семейството ми.

Но аз продължавам. Защото какво друго имам да правя, освен да продължавам? Ден по ден. Искам да живея. Искам да знам какво ще се случи после. Искам да споделям хубавите моменти със семейството и приятелите ми. Просто има една част от мен, която често забравя как да го прави. Подай на тази част пръст и тя ще отхапе ръката ти. Тридесет години умиране. Тридесет години живот. Номерът е винаги да помниш кое кое е.

Източник

Please follow and like us:
error0
Tweet 20
fb-share-icon20

Когато семейството е без подкрепа

Първите хора, които се опитват да помогнат на един зависим човек, най-често са членовете на неговото семейство. Те са хората, които изнасят огромна тежест на гърба си и страдат не по-малко от самия зависим. Заради огромната стигма и неразбирането, с които се сблъскват постоянно, те много често остават без така необходимата им подкрепа. Представяме ви историята на Ейми-Бет.

Моята по-голяма сестра: историята на Ейми-Бет

Сестра ми беше 21-годишна дипломирана студентка, когато за първи път се разболя. Седем години по-късно, когато беше на 28, Карис почина заради непроправимите щети, които алкохолът бе нанесъл на тялото ѝ.

Израснахме в шумно и любящо семейство, заедно с по-големия и по-малкия ни брат. Учихме в местната Католическа гимназия и имахме много щастливо детство. Докато растеше, Карис беше болезнено срамежлива и въпреки че беше по-голяма от мен – макар и само с 13 месеца – винаги аз бях общителната и възприех ролята на по-голямата сестра.

Скоро след като през 2009 г. завърши счетоводство, дългосрочната връзка на Кари приключи и животът ѝ започна да се разпада. Семейството ни започна да забелязва тревожни промени в нейното поведение. Прибрах се от университета вкъщи за лятната ваканция и бях шокирана да видя промяната в сестра ми. В рамките на няколко седмици стана очевидно, че Карис пие всеки ден. След много убеждаване тя се съгласи да отиде при личния ни лекар, но щом се оказа там, тя отрече да има проблем с алкохола и просто обясни, че била разстроена заради раздялата с приятеля си. Лекарят успокои майка ми, че това най-вероятно е „фаза“ и Карис просто бе изпратена да си ходи с брошури и съвети.

Седем години се борихме като семейство да намерим за Карис помощта, от която се нуждаеше, за да победи зависимостта си. Много хора, включително медицински професионалисти, трудно приемаха, че Карис е алкохолик и често предполагаха, че ние преувеличаваме тежестта на нейната зависимост. Карис не „изглеждаше“ като алкохолик. Тя беше руса и синеока жена в началото на двайсетте. Имаше висше образование, дом и любящо и подкрепящо семейство – тя не отговаряше на представата.

След като почти три години неуморно се занимавахме с болестта на Карис сами, на нея ѝ предложиха първата програма за детоксификация. Но на този стадий зависимостта на Карис беше твърде силна и тя не беше склонна да се лекува. По време на седемгодишната битка Карис постъпи в няколко резидентни програми за детокс и в три резидентни рехабилитационни клиники. Посещението в болници се превърна в нещо рутинно за семейството ни.

Да се занимаваш с любим човек, който страда от зависимост, те поглъща изцяло. Аз постоянно чаках да звънне телефонът, за да ми кажат, че Карис е паднала или изчезнала, или е приета в болница – всичко това, докато се опитвах да водя нормален живот.

подкрепа

Това, което направи нещата още по-трудни, беше стигмата, която обгражда хората, зависими към алкохол, и която следваше Карис и семейството ни по време на болестта ѝ. Въпреки че сестра ми беше отчайващо болна, нямах чувството, че мога да споделя за болестта ѝ с хората около мен. Бързо научих, че ако говоря за това, хората нямаха търпение да съдят, което само правеше положението ни още по-трудно. Дори близките приятели не успяваха да разберат тежестта на ситуацията и аз се чувствах много самотна. Иска ми се да бяхме могли да потърсим подкрепа с увереността, че няма да бъдем съдени. Това щеше да направи най-трудните времена в живота ни малко по-лесни.

Приех, че много хора гледат на алкохолната зависимост като болест, която зависимият сам си е причинил. Това е напълно погрешно и в крайна сметка причината за една болест е без значение, когато вземем предвид въздействието ѝ върху членовете на семейството. Ние все още бяхме членове на семейството на човек в последен стадий на заболяването си. Все още трябваше да гледаме как нашата дъщеря, сестра и обичан човек се влошава пред очите ни. Единствената разлика за нас беше, че преминавахме през този процес без никакви съчувствие или подкрепа.

Източник

Please follow and like us:
error0
Tweet 20
fb-share-icon20