Архив на категория: Неразпределени

Ах, тези страхове!

Posted on by
Отговор

страх

Погледнете тази снимка! Разпознавате ли емоцията на нея? Не е трудно, нали? Сега си представете примерно кошута в храсталака, която надушва наближаващия хищник – ушите се наострят, дишането се учестява, зениците се разширяват, ноздрите също, сърцето ѝ е на път да изскочи. Животно е. Но като че ли дори и при животното проявлението не е много по-различно и някак си е разпознаваемо. Какво е? Страх? Да!

Всички познаваме това чувство и всички сме го изпитвали по една или друга причина, в една или друга ситуация.

Страхът е…

Дефиницията за страх го определя като чувство, появяващо се в резултат на възникнала заплаха, опасност. Нещо, което застрашава съществуването ни или заплаха да ни бъде отнето нещо ценно.

Забелязали ли сте, че независимо каква е ситуацията или причината, физиологичните симптоми са едни и същи: потене, сърцебиене, сякаш имаме тежест в краката, учестено дишане, изпотяване на дланите.

Но макар и проявите да са еднакви, страховете сами по себе си не са. Различните школи и автори имат различни класификации.

В книгата си „Неврозите“ Фройд говори за два типа страх – „реален“ и „невротичен“. Накратко – първият е свързан със съществуваща сега и в момента опасност, която изисква от нас реакция, намеса, адаптивност. Вторият е страх, който е резултат от заплаха, която би могла да произхожда от фантазиите ни, базиращи се на минал негативен опит и който проектираме в бъдещето или на задържано либидо.

В статия в Psychology Today са описани 5 основни вида страх: от това да спрем да съществуваме (смърт); от осакатяване; от загуба на автономност; от разделяне/отхвърляне; от смърт на егото. Авторите описват как от тези страхове произлизат редица други.

В някои от източниците се поддържа теорията, че причините за появата на страха са свързани с така нареченото „отъждествяване” (аз бих го нарекла идентифициране) с някого или нещо, както и с привързаността.

страх

Страх или тревожност

Нерядко страхът и тревожността са използвани като синоними. Между тях обаче трябва да се прави разграничение – страхът е чувство, породено от нещо, което предстои да се случи, имаме сигнали и признаци за него, знаем, че в някакъв аспект е опасно за нас. Тревожността е състояние, което се поражда, когато вече събитието е факт и ние не знаем, или се колебаем как да отговорим, как да се адаптираме към него.

Във всеки случай, едва ли може да се направи пълен обзор на всички концепции за страха. Не е и такава целта.

Страхът в определен аспект може да бъде и мотивация за действие и развитие, за напредък. Страхът може и да пази. Проблем е обаче, когато страхът парализира.

Може би затова страхът представлява интерес за психологията. Защото всъщност той може да блокира, да стопира развитието ни и дори да доведе до регрес. Страхът и тревожността, произлизаща от него или свързана с него, са нещо, което често пъти ни тласка да подлагаме на съмнение собствения си образ, а понякога и този на другите. И това определено не е градивният елемент, напротив. Страхът често води до изолация и създава сериозни трудности във функционирането ни. В зависимост от природата и интензитета му, може да премине в дисфункционално поведение и дори в психична болест. В голяма част от случаите страхът е симптом на задръжка, породена от негативен минал опит или от травматично събитие. На база на тях често пъти се пораждат фантазии и ирационални мисли, развиващи определен сценарий (най-често негативен), който тласка към дисфункционално поведение.

Борба?

Хората често си мислят, че най-добрият начин за справяне със страха (стига той да е осъзнат) е борбата с него и срещу него. Само по себе си това изисква много енергия и е свързано с контрол. Ако се замислим, ще видим, че всъщност последващата тревожност е тясно свързана с контрола. Идеята, че сме попаднали в ситуация, в която не знаем какво да правим или как да се справим, в ситуация извън зоната ни на комфорт, е свързана именно с това, че сме загубили контрола. Когато това стане, могат да следват куп неща според формираните сценарии – най-често негативни, които заплашват Аз-образа ни.

В такива ситуации най-често се чудим какво да правим. Чудим се как да се справим с този страх и тази тревожност. Решаваме да се борим. Понякога това върши работа.

Когнитивистите често предлагат като решение контрадействие – ако те е страх от паяци, бъркаш в съд, пълен с такива и реалистично се уверяваш, че в действителност сценарият не се потвърждава. Това невинаги е възможно обаче.Тогава бихме могли да оборим ирационалните мисли с факти от реалността. Всъщност този тип опити ни позволяват да действаме въпреки страха и по-скоро да се примирим с него, да го приемем като източник на опит. Разбира се, лесно е да се каже на рационално ниво и много по-трудно да се интегрира, но с малки и постепенни стъпки е постижима задача. Признаването и назоваването на страха е първата стъпка.

 

Хвани ме, ако можеш

Posted on by
Отговор

Автор: Росица Долапчиева-Кайрякова

Първа част тук.

Гоня те – не мога да те хвана, не искам да те хвана, не искаш да те хвана, страх ме е да те хвана, страх те е да те хвана. Какво ли става, ако те хвана? Може би фантазията за това какво става, ако си „хванат“, е всъщност отговор на въпроса: „Защо въобще я играем тази игра?“ Нека да си представим ситуация, в която се разиграва този тип динамика.

Например:

Представете си двама приятели, които правят планове за обща почивка, но всеки има своите представи за това как да се организира времето. И тези представи доста се разминават/различават. И ето какво се случва – единият споделя за идеята си, а другият примерно премълчава своята (причините могат да са различни). Съгласява се с предложението, но вътрешно е недоволен. От една страна иска да иде на почивка с приятеля си, защото си прекарват добре заедно. Не му харесва организацията, защото това не е представата му за почивка. В същото време остава пасивен за своите желания и нужди, защото го е страх да не обиди приятеля си, защото му се струва безсмислено, защото в момента си мисли, че може да направи компромис и т.н. В крайна сметка приема чуждото предложение, но това, което става, е че изпитва голямо неудовлетворение и някак си започва да се самонавива колко ужасна ще е почивката.

И това му се отразява – в настроението, в поведението към приятеля му. Остава обаче пасивен и не споделя притесненията си. Мисли си, че другият сам трябва да се досети или да предложи нещо друго. Приятелят му не казва нищо. Но някак си вижда, че нещо не е наред, усеща, че като че ли има някакво напрежение. И въпреки това не се опитва да разбере какво става.  Отиват на почивка. Можем само да хипотезираме как си прекарват и какви са взаимоотношенията им накрая.

Какво всъщност се случва ?

От една страна всеки мисли, че отговорността за това отношенията им да са добри е всъщност отговорност на другия. Да, отговорност е на този, който не е съгласен и има друга нужда да я заяви и назове. Отговорност е и на другия, ако за него тези взаимоотношения са важни да сподели как се чувства от промяната в тях. Всеки обаче си мълчи. Чака инициативата да бъде поета от другия. Всеки си седи и в неудовлетворението. Със собствените сценарии. И започва така нареченото по български „дуене на бузи“. Понякога може да продължи до безкрай. Има такъв тип отношения, където през една или друга ситуация този сценарий продължава и се върти непрестанно.

Съпруг и съпруга – много често един тип ситуация – той иска да ходи на мач, мисли си, но не казва. Тя има други планове. Заявява ги, в тези планове някак си е включен и той. Той не противоречи. Но не е доволен. И това става очевидно. Понякога съпругата разбира защо – той е споделил: „Исках да ида на мач, но предпочетох теб“, понякога не – той отказва да каже защо цялата вечер е „сърдит“ и се държи „безобразно“ или сякаш го няма. Това я ядосва. И тя също му се цупи. И после – скандал, изпълнен с обвинения. Какво се случва? Единият не си заявява нуждата. Другият не пита за нуждата. В крайна сметка – всичко минава през обвинението.

Криеницата или „хвани ме, ако можеш“ се изразява именно в това – да криеш нуждите, мислите и чувствата си, но да чакаш обаче другият да се досети. И понеже това не е реалистично, винаги оставаш неудовлетворен. Трупаш. Често си го изкарваш по неподходящ начин. За нещо, което може и да няма никаква връзка. Но се получава един затворен цикъл. Защото, като че ли страхът от това да понесем отговорност за онова, което искаме и чувстваме и да го заявим, е много по-голям от това непрекъснато да сме в позиция на защита и очакване.

Реално второто е много по-мъчително. Тогава по-важно става това как да накажем другия или да го омаломощим, а всъщност наказваме себе си и омаломощаваме себе си. Ако другият влиза в играта по същия начин, то се получава един затворен кръг, в който процесът е двустранен.

Тръгнахме от това какво е да си хванат? „Да си хванат“ означава да имаш контакт с другия. В смисъла на конкретната статия (защото би могло да се тълкува и мисли по различен начин) да имаш контакт е да можеш да се довериш, да можеш да поемеш отговорност, да се заявиш, дори и ако е необходимо да си отхвърлен, да понесеш реакцията на другия, а не да очакваш другият да го направи вместо теб. Да не си недоволен от това, че все не могат да те хванат, защото реално отговорността, че бягаш си е твоя. Разликата е обаче в това – че ако спреш да бягаш, възможността да не изпитваш такова неудовлетворение, каквото изпитваш, когато бягаш, е много по-голяма.

Преди подкрепях легализацията на всички наркотици – част 2

Posted on by
Отговор

Публикуваме част от статия на Херман Лопес, репортер, който отразява политиката относно наркотиците в САЩ. Защо опиоидната епидемия е променила мнението му относно легализацията?

Прочетете част 1

Опиоидната епидемия показва, че САЩ се справя зле с регулацията на наркотици

Трябва да е ясно, че говоря за легализацията на тежки наркотици, така че това не се отнася за легализацията на марихуана. Въпреки че има истински опасения относно зависимостта към марихуана и това, че хората правят глупави неща под въздействието ѝ, моята гледна точка е, че е такъв сравнително безобиден наркотик според най-добрите научни доказателства, че правителството може да си позволи да се издъни с нея. Особено след като алтернативата е режим на забрана, който води до стотици хиляди ненужни арести в САЩ всяка година и предразполага към насилия, защото трафикантите се борят за територия или уреждат други въпроси, свързани с търговията на наркотици.

Но колкото по-тежки са наркотиците, толкова повече възможности за издънки има – както демонстрира опиоидната епидемия.

Не съм първият, който прави тази връзка. За RealClearPolicy, Робърт ВерБрюген написа, че опиоидната епидемия го е накарала да промени някои от своите либертариански възгледи за легализацията. Докато той „никога не е бил толкова наивен да мисли, че няма да има повишение в употребата или злоупотребата, ако наркотиците са легални,“ той мислел, че анализът на цената и ползите ще е в полза на легализицията и против прохибицията.

„Но със сигурност изглежда, че разхлабването на контрола на един наркотик отприщи ада, а това не бих го предвидил преди, да кажем, десет години,“ допълва той.

Попитах Итън Наделман, скоро пенсиониращият се изпълнителен директор на Drug Policy Alliance, за това.

Наделман предположи, че това е провал в САЩ в частност. На скорошна среща с някои швейцарски официални лица той изразил притеснения подобни на моите и те отбелязали, че провалите на САЩ в опиоидната епидемия не бива да подкопават опитите за легализация в Европа. От другата страна на Атлантика опиоидите са по-стриктно регулирани и до момента кризата със свръхдози е избегната.

Но Съединените щати са се провалили. Ужасно. Има много неща, които е можело да се направят, за да се спре епидемията: Агенцията по храните и лекарствата (FDA) е можела да блокира или ограничи употребата на опиоиди – да оцени по-добре риска от зависимост и свръхдоза, както и липсата на научни доказателства за ефективността на опиоидите при хронична болка. Агенцията за борба с наркотиците (DEA) е можела да ограничи достъпността на опиоидите и да предприеме по-строги законови действия срещу компаниите, които безотговорно позволяват техните лекарства да се разпространят до безскрупулни предписващи, а вместо това се фокусирала върху малките играчи като клиники, които бълват рецепти.

Въпреки това правителството не направи много през последните години. Катлийн Фридл, историк на политиката по отношение на наркотиците, обобщава някои от провалите на FDA:

„От подведеното одобрение и брандиране на Оксиконтин на основата на информация, за която от FDA са знаели, че е невярна, до объркващото одобрение на подобни опиоиди некомбинирани с друг аналгетик и с удължено действие като Opana през 2006 и Zahydro през 2013, FDA действа на основата на вярването, че опиоидите са полезни за управляването на хронична болка, въпреки че до момента няма убедителни доказателства за тяхната ефективност, а само натрупващи се доказателства за рисковете. Още по-лошо е, че повечето криминални и граждански дела срещу фармацевтични компании за подвеждащо брандиране на опиоиди като по-малко пристрастяващи се завеждат от адвокати и граждани, а не от FDA. Агенцията е агресивна в даването на разрешителни за опиоиди, но летаргична в отговора си към последствията.“

Междувременно DEA има силата да наложи квоти за производството за продажба на някои опиоиди като хидрокодон и оксикодон. Можеше да използва тази своя сила, както е правила при предишни кризи с наркотици, за да ограничи достъпността на тези опасни лекарства. Но Фридл ме насочи към данни, които показват, че агенцията от поне 1999 година насам е позволила квотите за опиоиди да растат – ефективно отказвайки се от инструмент, който може да използва за ограничение на бързо растящата употреба на опиоиди.

Повечето от това е резултат на агресивното лобиране на фармацевтични компании. През последното десетилетие производителите и доставчиците на опиоиди са похарчили повече от 800 милиона долара за лобиране на федерално и щатско ниво за спиране на нови регулации върху техните лекарства и всъщност са призовавали законодателите да улеснят достъпа до обезболяващи. Това е 8 пъти повече от похарченото от оръжейното лоби. И често това е проработило: в щата Мейн например производителите успешно прокарали закон, който изисква застрахователите да поемат опиоидните обезболяващи, за които се предполага, че са по-трудни за злоупотреба.

Източник: https://www.vox.com/policy-and-politics/2017/4/20/15328384/opioid-epidemic-drug-legalization

Емоционално прегаряне

Posted on by
Отговор

Burn out или така нареченото прегаряне, е един от бичовете на нашето време. По темата е изписано много и едва ли ще кажем нещо по-различно, по-скоро ще се опитаме да синтезираме някои от основните неща по отношение на това състояние. Да напомним за важността му и затова да не бъде подценявано, защото макар синдромът на „прегарянето“ да звучи доста абстрактно за много хора и повечето да са на мнение, че „на мен това не може да ми се случи“, че не ги касае, много от тях дори не си дават сметка, че всъщност може би вече са в подобно състояние.

Защо темата за състоянието на прегаряне е толкова дискутирана?

Може би защото „безобидното“ на пръв поглед състояние (наричам го така, защото не малка част от хората са с типа мислене: „Какво пък толкова, дошло му/ѝ е малко в повече, всичко ще се оправи. Излишни драматизации.“) може да бъде много рисково и опасно, както за собственото здравословно състояние, така и за това на околните, като в последните фази от развитието си „прегарянето“ може да доведе до фатални последици.

И така…

Какво представлява състоянието на прегаряне?

Прегарянето е състояние, при което настъпва пълно изтощение (сякаш всичко е изпепелено), в резултат на което, като че ли се парализират чувствата и емоциите, мотивацията за правене на каквото и да е, общуването с останалите, сякаш желанието за живот е изчерпано и нищо няма смисъл. Това е състояние, при което човек преминава от фазата на свръхентусиазъм, идеализация и свръхочаквания във фазата на крайно разочарование, неудовлетвореност и апатия, отвращение дори, като тази полярност протича като постепенен процес.

прегаряне

Дълго време прегарянето беше свързвано предимно с хората, упражняващи подпомагащи професии в социалната сфера (психолози, терапевти, социални работници, лекари и т.н.). Днес обаче прегарянето не е синдром на конкретна професия, а епидемично състояние, което понякога би могло да се наблюдава и без човек да упражнява конкретна професия (при домакините например).

Етапи

Немският психолог Матиас Буриш описва четири основни етапа на прегаряне.  Първият етап може да бъде определен като етап на свръхизискванията и очакванията към себе си и собствените възможности, което вероятно се предава и към останалите. Това е фазата, през която човек се задвижва към новото предизвикателство с приповдигнати ентусиазъм и целеустременост. Според Буриш това е най-безобидният етап при прегаряне, но сам по себе си той изисква повишено внимание. Прекаленото себеотдаване на каузата, идеята, целта изисква и налага и свръхусилия, с които се поставя началото на преумората, изтощението, лишаването от почивка.

Вторият етап е този, в който човек „бере плодовете“ на своята свръхинвестираност, тоест изтощението и умората във всеки един аспект – емоционален, психически, физически и телесен – е вече реален и постоянен факт.

При третия етап организмът се опитва по нездрав начин да се справи с това състояние – задействат се редица защитни механизми, чиято основна цел е себесъхранение чрез ограничаване, изолиране и игнориране на всички фактори, които изискват полагането на каквито и да е усилия или енергия. Обикновено през този етап човек не прави нищо излишно и се опитва дори да избегне правенето на задължителните неща. Ограничават се и контактите, дори се избягват, а тези които са задължителни предизвикват отвращение. Основната цел е почивка.

В четвърти етап ( Буриш го нарича „етапът на отвращение“) освен всичко описано в трети етап се появява и невъзможността човек да изпитва радост. Няма нещо, което да носи подобно преживяване.

Признаци

Фройденбергер описва различни признаци, характеризиращи отделните етапи на прегаряне (той разделя процеса на 12 фази). Според него първоначалните симптоми са свързани с проявата на конкурентно поведение спрямо останалите, след което идва момент на подценяване на собствените възможности и недоволство от собствените постижения и успехи, които биват омаловажавани.

Като че ли следва едно вглъбяване в тази идея, в резултат на което възможността за разпределяне на времето започва да страда и реално човек има все по-малко свободно време за каквато и да било. Следва намаляването на критичността или по-скоро липса на емоционална ангажираност по отношение на конфликтните ситуации, както на работното място, така и вкъщи. Все по-често има ситуации, в които просто се отстъпва, защото човек, като че ли няма енергията да се занимава. Това рефлектира негативно на себеоценката, на удовлетвореността от собственото  отношение към самия себе си. Хората все повече се затварят. Липсва чувствителност, като че ли всичко се автоматизира и роботизира. Следва усещането за празнота, пустота, безсмислие. За съжаление много често резултатите след това са фатални.

Емоционален вакум

Тази липса на емоционален смисъл и преживяването за пустота Виктор Франкъл определя като емоционален вакум.

прегаряне

В емоционалния вакум се попада тогава, когато всичко губи смисъл и това, което правим, ни се струва безполезно и незначително, когато няма удовлетворение. А кога има удовлетворение? Простичко – когато харесваме това, което вършим, когато имаме ясна представа защо го правим, когато мотивацията ни е свързана с личните ни ценности и разбирания.

Ако „пришпорването“ и силният ентусиазъм, с които се втурваме напред, са с цел себедоказване и получаване на одобрение от страна на околните, то не е чудно, че в един момент може да настъпи преживяването на пустота – не винаги ще има поле за изява, не винаги ще има одобрение и ако не намерим причините в себе си и одобрението не дойде от нас самите, то някак си прегарянето е неизбежно.

Може би не напразно съществува поговорката: „Намери си работа, която да ти харесва и няма да ти се налага да работиш и ден.“  Нали се сещате как, когато правите нещо, което наистина ви харесва, то сякаш ви поглъща и не усещате времето, което минава. Минават часове, а за вас са минути и въпреки умората (физическа или психическа) тя като че не се усеща, защото това, което доминира е удовлетворението, дори не толкова от постигнатия резултат, а от факта, че просто вършите нещо, което искате.

Малко симптоми

Прегаряне е състояние, което освен с проявата на редица физиологични симптоми (изтощение, често боледуване, главоболие, промени в режима на хранене и сън, болки в различни части на тялото), поведенчески симптоми (отлагане на отговорности, протакане на задачите, закъснение за работа или по-ранно тръгване, орало успокоение чрез често приемане на храна, алкохол, наркотици), е свързано и с редица емоционални прояви и състояния от депресивния спектър. Преживяването за неуспех, тъга, вина, срам, разочарование, безпомощност, липса на мотивация често се трансформират в агресивни реакции спрямо останалите или в автоагресивни действия. В това се крие и опасността по отношение на burn out.

Не се гаси, туй що не гасне!

Понякога изпадналите в това състояние не са особено критични или подценяват симптомите. Важно е, ако имате и най-малко колебание, да предприемете мерки – ако не друго, то поговорете с някого, споделете, нека близките ви наблюдават и да споделят дали забелязват промяна, дали тя се задържа или прогресира в негативен план. Почивката върши работа, но и ако след нея всичко се развива както преди, може би не е просто умора.

И най-големият пожар, уловен навреме, може да бъде овладян – с някои щети, да, но все пак овладян.

Източници:

http://glasove.com/categories/kultura/news/pytqt-na-emocionalnoto-pregarqne-ot-entusiazma-do-otvrashtenieto
http://www.e-training.bg/bgr/kak-da-se-vzstanovim-sled-pregaryane-burnout
http://careforwork.wsinf.edu.pl/mobi/?lang=bg&m=5&u=5_2_1

 

Въпрос на гледна точка

Posted on by
Отговор

Често чувам хората да се оплакват, че не са доволни и удовлетворени от живота си, от това, което им се случва. Всеобщо явление е да се прави сравнение с това какво е било, с това какво може да бъде или какво е, но не тук, а някъде другаде. Като че ли винаги е прехвърлена отговорността някъде другаде или на някой друг за начина, по който хората се чувстват. По-лесно е да се обвини държавата, управниците, шефа, комшията. Може би има доза истинност, но едва ли изцяло, защото въпреки реалните пречки, все пак има хора, които се чувстват добре, които освен да се оплакват намират смисъл и сили не просто да се борят и съществуват, а да изпитат удовлетвореност от живота. И съвсем не казвам, че това означава, че животът им е безоблачен или винаги всичко е идеално. Но като че ли те успяват да изместят фокуса върху това, което имат и ги прави доволни (макар и малко), а не върху това, от което не са доволни. Въпрос на гледна точка.

Тук и сега

Струва ми се, че немалка част от преживяването е резултат от невъзможността на хората да бъдат „тук и сега“, да живеят за случващото се, а не за нещо минало или невъзможно. Като че ли бягството от реалността се превръща в един основен механизъм за съществуване. Бягаме в минали светове, бягаме в бъдещи страхове и проекции, в измислени виртуални светове и докато сме вторачени в непрестанно светещия монитор на смартфона си не виждаме по-далече от носа си, от това, което е около нас. Сутрин и вечер, когато пътувам с метрото виждам именно това – препълнена мотриса, в която масата от хора дори не виждат кой е около тях.

vypros-na-gledna-tochka-1

Забили носове във виртуалната реалност (не ме разбирайте погрешно – не съм върл противник на технологиите и  „смартфонизацията” (моя си дума); аз също имам умен телефон и го използвам; в условията на технологичен напредък и ерата на глобализация като че ли в някаква степен това е повече от потребно и улесняващо; не ми допада, че му се предава жизненоважно значение) не виждат малкия ученик с огромна раница, който се опитва да се задържи на крака сред потока от блъскащи се хора; не виждат бременната жена, която пристъпва от крак на крак; не виждат изнемощелите баба и дядо, които се чудят къде да се захванат, за да не полетят нанякъде. Не виждат възможността да направят нещо мъничко за някого тук и сега, нещо, което ще направи настоящето на някого друг, пък и на самите тях, една идея по-приятно.

Алиенация или бяство от реалността

В една от статиите Марина беше писала за алиенацията. Чудя се доколко тази алиенация не е резултат именно от тази невъзможност да бъдем тук и сега – да присъстваме с мислите и чувстватта си. Едва ли бабите и дядовците ни са знаели какво е значението на тази дума. На седянка, пред печката, на нивата – онзи простичкия живот, като че ли повече ги е сближавал, като че ли е спомагал да се определи, че  проблемите са били от едно измерение. Сякаш колкото повече усложняваме и глобализираме, колкото повече се взираме в екзистенциалнните въпроси и питания, толкова повече се отдалечаваме и като че ли забравяме, че това да не сме сами, да бъдем удовлетворени от себе си, живота и другите е нещо съвсем простичко и невинаги е необходимо да има практическо решение.

Онези познатите клишета „за малките неща”

vypros-na-gledna-tochka

Удовлетвореността е чувство, преживяване, и то е истинско тогава, когато не се обуславя само и изцяло от външни стимули, тоест материални придобивки. И целия свят да изкупим, той не може да запълни празнотата, ако не можем да го преживеем вътрешно и да се потопим в това усещане.  Удовлетвореността и удоволствието от това да живееш са тук и сега във взаимодействието с другите, в момента, в ситуацията – с това се свързваме и с хората, с това ни познават и ние тях – не с практическите решения, а във възможността да се идентифицираме с тях на емоционално ниво. Онези така разпространени клишета за „малките неща” са всъщност толкова верни и истински. В чакане на голямото събитие, което да преобърне живота им, хората рядко си дават сметка, че то всъщност е куп от малки такива, които им се случват всеки ден и могат да променят тях. Отказвайки да седят в реалността обаче те пропускат тази възможност. Да, факт е, че вероятно понякога тази реалност е фрустрираща и отблъскваща, напрягаща и неприятна, но тя не е само това. Ако кола те опръска, минавайки около теб, това не означава, че целият ти ден ще трябва да мине под знака на „кофти ден”. Но дали ще е така зависи от това дали в следващите два часа ще циклим в спомена за тази кола, която вече е отминала и ще се взираме в петното на панталона си, или ще се зарадваме на това, че колегата ни е оставил дъвка на бюрото и се е сетил за нас. Въпрос на гледна точка.

 

За това, което правим и за това, което НЕ правим

Posted on by
Отговор

Тази статия ще бъде кратка. Не носи някакво дълбинно психологическо съдържание, едва ли разкрива някаква нова информация или гледна точка. По-скоро е (иска ми се да кажа вдъхновена, но определено не е това думата) провокирана от ежедневието, даже може да се каже злободневието. Нейната цел е простичка – да напомни и дори да предизвика да се огледаме, да се замислим, да се подсетим, че не сме сами, че около нас има други; да се замислим какво очакваме като поведение към нас и какво даваме като такова; за малките и простички неща; за отговорностите ни; за писаните и неписани правила; за това, което правим, и за това, което НЕ правим.

Причината за „вдъхновениетo“

Днес, докато идвах на работа, станах свидетел ( впоследствие и участник) на следната ситуация:

Беше се събрала групичка от няколко души, зяпачи, и с усмивка и учудване наблюдаваха как в 8:00 сутринта, в значително студено време, едно младо момче (може би ученик), буквално се беше „сраснало“ с външния бар плот на една закусвалня. Картинката беше меко казано „покъртителна“. Момчето беше захапало плота за канта, затворило очи, почти не се виждаше дали диша, ръцете му висяха в пространството и беше в ступор – не помръдваше; до него имаше чаша чай и закуска. Вероятно не беше от скоро в това състояние, съдейки по бройката на публиката. Спрях се и се загледах. До мен се спря една жена и ме попита какво му има. „Зяпачите“ се подсмихваха. Усетих, че започвам да се ядосвам. Подвикнах им, че някой трябва да се опита да го събуди, защото може да измръзне или да му е зле. Тогава се ядосах още повече, защото си дадох сметка, че правя същото като тях. Заедно с жената го доближихме и го побутнах. След период от време вдигна глава и на въпроса ми как е и има ли нужда от помощ отговори, че е добре и няма. По очите му беше видимо, че се е надрусал и вероятно е пиян. Групичката се разформирова и всеки пое по пътя си.

za-tova-koeto-pravim-i-za-tova-koeto-ne-pravim

Доводи

Продължавайки пътя си към работа преминах през широка гама от чувства, а в главата ми се завъртяха редица въпроси. Това не е първата подобна ситуация, на която попадам и далеч не е най-драматичната. За съжаление,  има доста такива и вероятно и занапред ще има. Ситуации, в която се правим, че като че ли ни няма; ситуация, в която различността плаши; ситуации, в които забравяме, че сме хора; ситуации, в които забравяме за неписаните правила и за неписаните отговорности. Или общо взето това са от онзи тип ситуации, в които реално носим много повече отговорност за това, което НЕ правим. Всеки е имал поне една такава ситуация в живота си, при която просто се „скатава“, като бързо намира оправдание или обяснение защо го прави.

 „Това не е моя отговорност“,  „Има и други…“,  „Сам/а си е виновен/а“,  „Откъде да знам дали не е луд/а и дали няма да ми направи нещо.“,  „Така или иначе нищо не мога да направя, не съм лекар/полицай….“, Бързам, ако имах време може би…‘,  „Не ме интересува, имам си мои проблеми..“

Вероятно във всеки един от тези доводи има доза истинност и правдивост. Вероятно в редица ситуации наистина няма чисто технически какво да направим, защото не сме компетентни или физически нямаме възможност. Вероятно има още хиляда и един довода, с които да аргументираме бездействието или безразличието си.

Аз смятам да използвам един от малкото, които да оборят тази стоическа позиция на пасивност и той е следният:

„Ами ако бяхте вие?“

Ако вие сте главно действащо лице в ситуацията? Ако на вас ви прилошее на улицата и нямате сила дори да седнете на някоя пейка? Ако вашата чанта се разсипе на трамвайните линии и трамвая идва? Ако вие се подхлъзнете на леда и паднете? А ако това е вашето дете? Ако детето ви е попрекалило на купона и е пред полуприпадък пред очите на многобройна публика от неангажирани със ситуацията възрастни? Ако някой го тормози, а наоколо има кой да се намеси и да помогне, но не го прави, дори просто помощта да се изразява в това да се обади на полицията? Как мислите? Би ли ви се искало в тези ситуации да има някой, който да се намеси? Ще се ядосате ли на това, че вашата драма и нещастие е просто спектакъл за останалите, които съчувствено цъкат с език, когато е необходимо да направят толкова малко?

Аз лично бих. Бих била гневна на пасивността. Бих била огорчена и обидена. Бих била притеснена и дори изплашена.

Промяна

Опасно е това, което правим, но още по-опасно е това, което не правим. Често чувам как хората се оплакват, как казват, че нещата са зле, че никога няма да се променят, че едва ли не няма надежда. Тази промяна зависи от нас. „Нещата“ не са величина, която се променя, променя се човешкото поведение, променяме се ние. Ако ние се променим и „нещата“ и ситуациите ще се променят. Промяната, обаче, е процес, свързан с много отговорности и правила и често пъти те са от онези неписаните. Това не са правилата на фирмата, в която работим; не са и само законите или конституцията.

Това са онези, неписаните правила в човешките взаимоотношения. Онези семейни правила, на които всички ние се научаваме (или би трябвало да се научим) още докато растем (как детето е беззащитно и трябва да го пазим; как на старите хора се прави място да седнат; как намереното портмоне се връща на собственика и разни други такива елементарни нещица), но като че ли позабравяме или омаловажаваме в един момент. Това са онези правила, които определят нагласите и ценностите ни спрямо другите, света и нас. Онези правила и нагласи, които ни учат, че отговорността да седиш и да не реагираш, когато примерно убиват някого, е почти равносилна на тази да решиш да го убиеш и да го направиш. Разбира се, всичко това е въпрос на избор. Няма как насила някой да бъде накаран да реагира в ситуацията, която според мен, примерно, изисква действие. Преценката на ситуацията също е много субективно явление.

za-tova-koeto-pravim-i-za-tova-koeto-ne-pravim-2

Но много ви моля, когато се отдадете на субективността си, замислете се за секунда дали ако там отсреща сте вие или ваш близък, субективността ви ще бъде същата. Замислите се дали губите, ако реагирате в дадена ситуация и направите нещо и дали печелите, ако останете пасивни и не правите нищо. Замислите се какво е помощ, какъв е нейнияt смисъл. Замислете се за вашите собствени преживявания на безпомощност. Замислите се за случаите, в които сте имали нужда от другите и за случаите, в които другите са били до вас.

Хубаво е да знаеш, че има някой до теб! Хубаво е когато непознат се наведе и ти подаде падналия плик от чантата ти; когато стане и ти направи място в автобуса или метрото, просто ей така. Убедена съм, че всеки е имал поне по една такава ситуация в живота си. Убедена съм също, че е и изцяло ваш избор дали ще решите да направите нещо и да предадете нататък с друг жест към някой, който има нужда или ще изберете да НЕ правите нищо. Убедена съм и в още нещо – и в двата случая носите отговорност и тя е изцяло ваша!

Размисли за осиновяването

Posted on by
Отговор

Вместо въведение

Според редица статистически данни през последните години  в значим и глобален се превръща репродукционният проблем. Парадоксален и може би дори патетичен е фактът, че на фона на ежеминутно развиващият се технологичен прогрес, на фона на непрекъснатите иновации, във всяка една сфера, стигащи дори дотам да се дава и отнема живот; да се връща такъв,  всъщност се оказва, че започва да се губи или по-точно започват да не функционират някои от основните биологично и еволюционно заложени ни способности. Разбира се, много  възможно е  този процес да датира още от древността (като начин за естествено редуциране от страна на природата) и просто да нямаме информация за него или пък да не сме я разчели. Като контрапункт на тези, които веднага ще решат да ме оборят и ще кажат, че всъщност решение на този въпрос има и отдавна е измислено – редица медицински интервенции, ин-витро процедурите, и кой знае още колко незнайни интервенции, а може би и някой ден и клонирането, ще кажа, че не отричам алтернативите, просто поставям акцента върху промените, чието настъпване явно е неподвластно на нашия контрол, а по отношение на начините за преодоляване на последствията в резултат на тези промени – както вече стана ясно разрешение има – понякога, а може би винаги. Някой, някъде беше казал, че:

„Зачеването преди всичко става в главата.“

Може би в някакъв аспект това е отговор на ситуациите, при които не  може да се открие реална биологична, медицинска или генетична причина или аномалия, а може би дори е свързана и с тези случаи.  Както и да е, доста неща написах, но те са само въведение и всъщност не точно фокус на темата, която следва.

Табу

И така плавно минаваме към съществото. А именно, какво се случва когато се появи потребността да бъдеш родител и когато няма медицинско решение на проблема при биологична невъзможност. Една от основните възможностите (допреди ин витро методите) е осиновяването. Пиперлива тема дори и в наши дни ( с която  често се сблъсквам в практиката), въпреки че като че ли напоследък се възприема като поредната модната тенденция и „хит“. Ако сред холивудските звезди, обаче, това е тема, за която открито се говори и дори на моменти се преекспонира, то в средностатистическото семейство (или поне българското), тази тема продължава да стои като тема „табу“. Защо? Може би, защото обществото ни още не узряло за нея, защото не сме дорасли и отървали се от собствените си предразсъдъци. Вероятно има хиляди други отговори и причини. Тъжното в случая е, че когато обаче темата е „табу“, сякаш и детето се превръща в „табу“, нещо което го белязва за цял живот.

Въпроси

В днешно време съществуват редица училища за родители и осиновители, които се опитват да подпомогнат този не лек процес. Че темата е тежка и трудна, спор няма, но колкото повече тя бива отцепвана, замаскирана и изтласквана, толкова по-трудна и сложна става.

А защо е трудна, замисляли ли сте се?

Заради реакциите на осиновените деца? – Защото ако разберат, че са осиновени те може би биха имали много въпроси:

Кои са истинските ми родители? Защо са ме изоставили? Имам ли братя и сестри? Кой съм аз? Какъв би бил живота ми, ако не ме бяха оставили? А вие защо ме избрахте? Защо ми казвате или пък защо не ми казахте досега? Затова ли чичо не ме обича? А вие защо не можете да имате деца? Затова ли тати работи до късно и не се прибира? Обичате ли ме така както бихте обичали Вашето собствено дете?

Или заради реакциите и положението, в което ще изпаднат осиновителите?

Как да му кажем? Кога е подходящият момент? Какво да правим после? Ами ако ни намрази? А ако реши да тръгне да търси истинските си родители?

razmisli-za-osinovyavaneto

 Отхвърляне и загуба

 Като че ли въпросите при децата са повече, а страха от последствията е по-скоро за родителите. И в двата случаи, обаче, има нещо общо – и за децата, и за родителите това е една много силно емоционално заредена ситуация, която може да предизвика сътресение и травма. Има и още нещо общо и болезнено, а именно – страхът и реалната опасност от отхвърляне и изоставяне, от загуба. Тоест повторно изживяване на травмата.

За родителите е свързана с това, че детето може да реши да потърси биологичните си родители и макар да остане да живее с тях и да ги нарича „мама и татко“, това за тях на процесно ниво би могло да е равносилно на посланието : „Не ви искам за родители“; на отхвърляне, на загуба на най-ценното, което са искали. На загуба, последваща първоначалната – тази, че не могат да заченат дете.

За децата тази загуба, като че ли е в повече аспекти – от една страна загуба на една изградената представа за настоящия живот; от друга страна осъзнаване на това, че са били отхвърлени още в началото на живота си (в повечето случаи) от тези, на които би трябвало да разчитат през немалка част от живота си и от трета страна загубата на база фантазиите им (както за биологичните им родители, така и за осиновителите), които биха произлезли след научаване на факта, че са осиновени. Би могло да се каже, че в някакъв аспект това е и загуба на идентификацията, на представата за това „Кой съм аз?“.

 Тайна

Може би това е причината част от родителите, осиновили дете/деца да запазват това в тайна и от самите деца. Този избор, обаче, също е свързан с последствия. Живота в тайна не е лесен. Самата идея за пазенето на тайна може да предизвика редица динамики в семейството (че дори и извън него), някои от които да се превърнат в предпоставка за създаване на неблагоприятна семейна атмосфера и климат. В някакъв аспект детето и по-късно възрастен усеща това. Пазенето на тайна предизвиква появата на редица поведения и коалиции, които практиката показва, че често са в крайностите. Интуитивно детето (възрастния) подозира, че нещо не е наред. Понякога има хипотези или му възникват въпроси, но поради неизказаната забрана, която стои там в психичното пространство, то няма смелостта да ги зададе и сподели, а това би могло да се превърне в сериозна причина за психичен дискомфорт, като често пъти начините са справянето не са особено благоприятни.  Винаги съществува риска от неочакваното разкритие на тайната. И тогава родителите-осиновители се сблъскат с решаването не на един, а на два проблема – реакцията на детето по отношение на самото осиновяване и реакцията по отношение на това, че са крили от него (обикновено гняв и обида).

Вариантът просто да се спомене или съобщи за осиновяването и после да не се остави пространство да се говори за темата е много подобен на този да се крие. Може би в някакъв аспект е още по-мъчителен. Така детето вече е валидизирало съмненията си (ако е имало такива) и сега остава само с всички въпроси и мисли в главата си, защото като че ли има забрана да се говори за тях.

Още въпроси 

Както виждате няма лесен начин за справяне в ситуацията. Няма универсален отговор. Но може би това са неща, за които всички решили да осиновят дете е добре да помислят предварително, да се запитат и ако им е трудно да си отговарят, да потърсят помощ или консултиране. Защото въпросите не са малко:

Дали трябва да сменим името на детето, ако има такова? Дали да му кажем или не? Кога е подходящо да му кажем? Каква информация е подходящо да му дадем за биологичните му родители? Как да реагираме, ако продължи да пита? А ако иска да потърси биологичните си родители? Или пък ако не му кажем, как да му обясним, че не прилича на никой от нас двамата? Какво да му кажем, ако пита защо мама няма снимка с голям корем? А ако пита като възрастен? А какво да правим, ако някой му каже?

Може би първият и основен въпрос, който е важно всеки решил да предприеме такава стъпка да си зададе, e:

 „Защо искам да осиновя дете? Защо искам дете? Какво очаквам?“

razmisli-za-osinovyavaneto_2

 В заключение

Осиновяването на дете ( както и раждането и отглеждането) не е като да си вземеш домашен любимец. Появата на бъдещият наследник/наследница е процес, свързан с много емоции, нагласи и очаквания. Децата принципно биват товарени с нагласи и очаквания дори още преди да бъдат родени. Това е нещо, което обезателно трябва да се вземе под внимание – ако бъдещето осиновено дете идва само за да се превърне в проекция на тези очаквания и амбиции, то вероятността то да не изпълни тази си функция е много, много голяма. И тогава идва въпросът какво следва по отношение на родителите.  Може би не бива да забравят, че това дете не е просто съдържание, което да запълни зейналата дупка, резултат от нарцистичната рана от невъзможността да имат биологични деца. Само по себе си то също има нужди и потребности и носи история и травма със себе си – факти, които е полезно да се имат предвид.

 

Неумението да казваш „Не“ не е само твой проблем

Posted on by
Отговор

Вероятно имате познати, които сякаш трудно успяват да кажат „не“. Вероятно вие самите сте такива.  Може би сте чували за това, че неумението да отказваш и да поставяш граници е сериозен проблем, който причинява много главоболия. За подобни хора често се смята, че са „душички“, които не умеят да отказват и се нагърбват с куп отговорности. Но наистина ли страдат само те? Неумението да отказваш има и друга страна на монетата и това е страната на получилия потвърждение на молбата си. Този, който разчита на дадената дума.

Сигурно имате поне един приятел, когото редовно чакате за среща, тъй като той е свръх натоварен и винаги му изникват неща в последния момент. Всеки път влетява на скорост и разказва как колегата го бил помолил да направи още нещо, въпреки че не било негова работа и работното му време било свършило. Или как той всъщност нямал време да се видите днес, но не могъл да ви откаже, та дори трябва да сте щастливи, че макар и с час закъснение все пак е дошъл. Тук често ни идва да възкликнем: „Защо просто не ми каза? Загубих поредния час от живота си в чакане.“

Или колега, който охотно се съгласява да вземе задачи, които не завършва в срок само защото е поел да върши още куп неща и не ви е признал, че е много зает. Защото просто не е могъл да ви откаже понеже сте му много приятен. Е да, ама не. Това, че не казваш „не“, невинаги означава, че наистина правиш услуга.

Когато човек трудно управлява времето си и поема твърде много задачи, които физически не би могъл да изпълни, това неминуемо води до сериозен стрес за самия него, а и до проблеми за другите. Хората, които често казват „да“, когато искат да кажат „не“, много често поемат ангажименти с ясната идея, че няма да могат да ги изпълнят. Това понякога  ги поставя в ролята на незаслужаващи да се разчита на тях и дори лъжци.

Обикновено проблемът с поставянето на лични граници е свързан с желанието ни да направим добро, да ни харесат, да ни приемат, да получим одобрението на другите, да не търпим критика за отказа си. Но какво се случва всъщност? Даваме ли си сметка какво наистина постигаме с поведението си? Често точно обратното на това, което целим.

Когато ни е трудно да отказваме, не успяваме да планираме добре, тъй като често изникват извънредни неща и всъщност изобщо не контролираме ситуацията, а тя контролира нас. Натрупвайки много ангажименти ни се налага да бързаме. Това от своя страна често води до закъснения, неефективно изпълнение на задачите, пропуски, грешки, стрес и напрежение (и за нас, и за другите). Трябва да си дадем сметка, че допълнително поетата задача не удължава автоматически денонощието. Тоест, понякога е абсолютно невъзможно физически да изпълним всички поети ангажименти. И това е въпрос на елементарни сметки на разход на време и лични сили.

It's okay to say _NO__

Не е проблем да казваш НЕ

От позицията на другия, този, който вече е делегирал отговорността или разчита на направена уговорка, това означава, че той може спокойно да построи плановете си съобразно очаквания резултат. Това е проста верига. Колкото и да не ни се иска, ние сме свързани с другите по много начини. Зависим от тях. И така, този, който не умее да отказва, поема задача в последния момент. Закъснява за фризьора си. Обърква графика му, а от там и графиците на всички останали клиенти, принудени да чакат за часа си. Примерът е много образен и прост, но показателен.

И така, ако сме от хората, които трудно отказваме, само защото много искаме да направим добрини на другите, при следваща ситуация е редно да се замислим: Имаме ли сили, време, ресурси да изпълним дадената молба? Реално ще направим ли услуга на човека, ако поемем отговорността? Ако имаме колебания, най-добре е да поемем дъх и спокойно да обясним, че с удоволствие бихме помогнали, но в момента не ни е по силите.

Уважителният отказ не прави лошо впечатление и не уронва личния ни авторитет. Откровеността и добронамереността също. Признавайки за действителната ситуация, в която се намираме, позволяваме на другия да планира собственото си време и задачи. По този начин зачитаме и уважаваме неговата личност.  А това би звучало така: „Днес съм много ангажиран/а, но имам желание да се видим. Реалистично е да успея към 21.00 ч. Ако това за теб е добър вариант, ще те чакам на „място Х“.

Когато поемем ангажимент, който не можем да изпълним само за да се харесаме или понеже се страхуваме от реакцията на отказа ни, рискуваме да си създадем реален проблем. Притеснението от това какво ще си помислят за нас другите е тревожност, страх, основан на хипотези и допускания. Докато дадената и престъпена дума може да ни коства нещо действително.