Архив на категория: Вдъхновяващи

Изкуството да не правиш нищо

Posted on by
Отговор

„Красотата да не правиш нищо е целта на целият ти труд, крайното постижение, за което най-горещо те поздравяват. Колкото по-елегантно и възхитително умееш да не правиш нищо, толкова повече си постигнал в живота. Освен това не е задължително да си богат, за да го изживееш. Има още един прекрасен израз на италиански: l’arte d’arrangiarsi – изкуството да правиш от нищо нещо. Изкуството да превърнеш няколко прости продукта в пиршество или няколко събрали се приятели- в празник. Всеки с талант да постига щастието може да направи това, не само богатите.

За мен обаче главната пречка в преследване на удоволствията беше втълпеното ми чувство за пуританска вина. Наистина ли заслужавам това удоволствие?

…

Исках да се заема с удоволствието като с домашно или като с мащабен проект на безпристрастната наука. Размишлявах над въпроси като: „ Как най-ефикасно да увелича максималното удоволствие?“  Чудех се дали да не прекарам цялото си време в Италия в библиотека и да направя проучване върху история на удоволствията. Или пък да интервюирам италианци, прекарали живота си предимно в наслада, да ги разпитам какво чувстват и след това на напиша статия по темата.

Когато осъзнах, че единственият належащ въпрос е: „Как аз разбирам удоволствието?“, и че наистина съм в страна, където хората ще ми позволят да изследвам свободно този въпрос, всичко се промени. Всичко стана…възхитително. Само трябваше всеки ден да се питам за първи път в живота си: „Какво ще ти хареса на теб да правиш днес, Лиз? Какво ще ти донесе наслада днес?“ („ Яж, моли се и обичай“, Елизабет Гилбърт)

Спомнете си колко пъти сте изпитвали вина, когато сте открадвали малко време за себе си. Или сте оставали с усещане за пропиляно време само защото сте зачели някакъв роман, а не полезна техническа литература. Все бързаме, оптимизираме, максимизираме, стремим се към ползи и ефикасност, стресираме се дори от почивките си, защото ги планираме до най-малък детайл. Правим графици и за свободното си време. Държим всичко под контрол. Контрол, контрол, вина и пак контрол. И следва емоционален взрив и колапс, ако нещо се обърка. И често се връщаме по-уморени от почивка, отколкото сме били преди нея. Или натоварени с вина, защото всъщност просто „си клатехме краката, вместо да свършим нещо полезно.“ Сякаш не заслужаваме това време за себе си.

Изкуството да не правиш нищо е изкуството да живееш. Да се радваш на живота. Да го чувстваш с всяка частица от тялото си. Да го дишаш с цялата си същност. Изкуството да не правиш нищо е позволението в знак на любов към себе си, което си даваш да се радваш.

Изкуството да не правиш нищо се крие в способността да изпитваш удоволствие с всяка клетка на тялото си. Да разбереш от какво имаш нужда и да си позволиш да му се насладиш.

Красотата от нищоправенето се крие в това да забавим темпото за момент, да укротим безспирния си ум, да отпуснем тялото си, да се отдадем на нещо, което ни провокира емоционално и да го усетим с всяка своя фибра. Bel far niente, както го правят италианците, е страстта на живота и страстта към живота. Изкуството да не правиш нищо е способността да превърнеш всеки малък момент в празник, в източник на удоволствие и щастие.

А всеки момент може да е щастие и празник, ако се потопим изцяло в него. Ако си позволим да присъстваме в него с цялото си същество, с всичките си сетива.

От срещите със скъпи приятели до книгата и чаша чай в студена зимна вечер. Или просто да изядем един сладолед на пейка в парка.

И така… остана само да се попитаме: „Какво ще ти хареса на теб да правиш днес? Какво ще ти донесе наслада?“

Благодаря ти, че никога не се отказа от моята борба със зависимостта, татко!

Posted on by
Отговор

По повод 18 юни – Денят на Бащата

Скъпи татко,

Откакто се помня, ти си моят герой. Винаги си бил до мен – от момента, когато трябваше да ме закараш в болницата, след като паднах и си счупих главата в Ню Йорк, докато ядях сладолед, до момента, в който плаках на рамото ти, след като скъсах с любимия си от колежа.

И най-вече, ти никога не ме изостави, докато се борех със зависимостта си към наркотиците. Знам, че това не беше никак лесно за теб, но ти упорстваше в това, от което другите лесно биха се отказали. Въпреки всичките пъти, когато съм ти казвала, че те мразя и всичките врати, които съм затръшвала в лицето ти, когато съм била в най-лошото си положение, ти нито веднъж не ми обърна гръб и не си тръгна. Всъщност, ти винаги полагаше още усилия, за да си сигурен, че съм в безопасност, дори и в този момент да не разбирах, че го правиш за мое добро.

Водеше ме на безброй лекарски прегледи; отказваше да ме пускаш да излизам с приятели; наказваше ме да стоя вкъщи, защото съм откраднала алкохол от дома ни; дори се обаждаше на полицията, за да ме измъкнат от опасна ситуация с лоши хора. Правеше всичко по силите си по време на борбата ми със зависимостта и никога не ми позволяваше да потъна по-дълбоко в нея. Знам без всякакво съмнение, че ако теб те нямаше в живота ми, със сигурност щях да достигна точката на невъзврат в болестта си.

Моят път на унищожителна зависимост беше прекъснат и аз можах да получа професионална помощ само благодарение на теб. Ти никога не се отказа от мен и това ми даде възможността да получа дългосрочно лечение. Въпреки моето ритане, плачене и крещене, ти винаги оставаше спокоен и съпричастен към това, през което преминавах. Днес аз съм чиста и трезвена, главно защото ти беше решен да ми осигуриш помощ.

Възстановяването не е лесно и аз имам недостатъци в характера, върху които още работя. И двамата знаем, че невинаги върви леко, откакто се справих със зависимостта си и че има дни, в които губя поглед върху твоите съчувствие и щедрост. Затова на този Ден на Бащата искам да оценя теб и удивителния факт, че правиш толкова много, защото ме обичаш. Знам, че всичко, което някога си искал за мен, е да бъда щастлива и здрава.

Може да не го казвам достатъчно, но съм ти истински благодарна за всичко, което си направил и продължаваш да правиш за мен ден след ден. Днес нямаше да съм жива и да съм добре, ако не беше ти. За мен е чест да мога да те наричам свой баща.

Моят съвет към другите бащи (и към родителите като цяло) е никога да не се отказват от детето си, когато то има проблем с наркотици или алкохол. Вероятно можете да стигнете до там, че да загубите надежда и да се чувствате така сякаш няма нищо повече, което можете да направите, за да помогнете на зависимото си дете. Но аз ви уверявам, точно както го правеше моят баща, че винаги има още нещо, което може да бъде направено, за да помогнете на детето си.

Благодаря ти за всичко, Татко! Надявам се, че като показвам силата и смелостта, които ти прояви пред лицето на моята зависимост, ще мога да окуража други родители в подобни ситуации.

София

Източник

По пътя на промяната

Posted on by
Отговор

Промяната е гадно нещо. Няма значение каква е. Може да е толкова незначителна, колкото да свалите 5 килограма или толкова голяма, колкото да решите да предприемете лечение за зависимостта си.

Всъщност промяната е шанс за нещо по-добро.

Отделете малко време и помислете за една област от живота си, която искате да промените. Това може да бъде всичко – вашето тегло, употребата на алкохол, кариерата, бракът ви или каквото и да е друго в живота ви. Вероятно много от вас имат доста опции.

Сега, когато имате тема, какво се случва с вас? Някои могат да чувстват надежда и радост, докато мислят за промяната, докато други могат да се чувстват уплашени, колебливи, объркани или комбинация от тези. Каквото и да изпитвате е напълно нормално. Безпокойството, страхът и дори радостта могат да бъдат естествен отговор на плаването в неизвестното. И плаването в неизвестното изисква временно пребиваване извън сигурността.

Има обаче няколко важни въпроса, чиито отговори могат да направят процеса по-малко обезсърчаващ. Помислете върху тях, когато вече имате конкретна цел за промяна.

  1. Защо искате да направите тази промяна?
  2. Кой са трите най-важни причини, поради които искате да направите промяната?
  3. По скалата от 0 до 10 колко важно е за вас да направите тази промяна
  4. Защо сте на (тук напишете вашата цифра от предходния въпрос), а не 0?

Отговорите на тези въпроси ще бъдат платната, които непрекъснато ще ви тласкат в посоката, в която искате да отидете, дори и при силни бури и съпротива. Всеки път, когато се впускаме в различна посока и се опитваме да променим някоя част от нашия живот, ще срещаме съпротива – или от нас, или от хората около нас. Важното е да не се отказваме и да се държим здраво за решението си.

Има малко неща, които провокират нашите съпротиви така, както зависимостта от алкохол и наркотици. Пристрастяването ни привлича в една посока, докато последиците от нашия живот и това, че виждаме остатъците от неуспешните взаимоотношения, провала в работата и др., ни привличат в обратната посока.

Въпросите по-горе ще ви помогнат да изясните вашите ценности и защо искате да направите промяната.

Когато започнете промяна, понякога се случва да се подхлъзнете и да се провалите, а след това започвате да се самообвинявате, обезсърчавате и накрая се отказвате да продължите. Никога не се случва перфектно. Важно е да помните това и да не губите пътя.

Или често мислите повече за другите около вас – защо родителите ви, съпругата ви, съпругът ви искат тази промяна, а не защо тя е важна за вас. Тези четири въпроса помагат на вас и на хората около вас да мислят и да решават сами какви промени искат да направят.

Не забравяйте, че желанието за промяната означава, че сте в ситуация, в която не се чувствате комфортно и искате да напуснете това пространство, но то поне е познато, а да го напуснете е риск и понякога това е плашещо. Това не е лесен процес, но може да се направи малко по-лесно, като отговорите на тези четири въпроса за себе си или попитате близките си хора какво мислят по тях.

И ако се опитвате да накарате някой друг да се промени, не забравяйте, че да му кажете да направи нещо е може би най-малко ефективната помощ, която можете да му окажете. Преди да успеете да накарате някого да реализира ново поведение, трябва да разберете защо прави старото. След това, след като разберете защо, тогава може би можете да помогнете да намери своите начини за промяна. Но само ако е готов!

Затова опитайте тези въпроси върху себе си и кой знае кой или какво ще ви мотивира да извървите своя път на промяната.   

Източник

 

 

Спасители – или за поисканата и непоискана помощ

Posted on by
Отговор

Случвало ли ви се е да искате да спасите някого? Да имате близък, който страда или има проблем, и да имате желание да го изведете от ситуацията, да направите нещо за него? – Предполагам, че да. Всъщност мисля, че повечето хора имат такъв подтик поне веднъж в живота си, особено когато става въпрос за близки хора. Това е особено характерна ситуация при случаите на зависимост в семейството. Като че ли често поне един от членовете на семейството влиза в ролята на спасител, а понякога цялата семейна динамика се върти около този сценарий. Под предлога и с идеята, че обичат някого или държат на някого, хората се втурват да  спасяват и да помагат, често без дори помощта да е искана. Разбира се има и ситуации, при които тя не просто е искана, а направо е изискана, до степен такава, че „спасителят“ като че ли е длъжен да я даде, да влезе в тази роля. И тук идва тънката граница по отношение на това докъде даването на помощ помага и вреди, докъде искането на такава е продиктувано от реална нужда или се превръща в нездрава стратегия за манипулиране и подчинение на другите.

Когато се помага…

В помагането няма нищо лошо. Напротив. Понякога е желателно, дори наложително. Даването на помощ е с цел човекът да може да се справи в конкретната ситуация, да се закрепи, да се справи , да продължи наред. Когато обаче това се превърне в непрекъсната линия на поведение – тоест в една и съща ситуация се повтаря едно и също поведение на несправяне, а помощта продължава да се дава или иска, идеята сякаш се видоизменя. Помагането е с цел подкрепа, съпричастност и предоставяне на възможност за промяна и развитие, а не с цел отмяна на отговорностите на другия и поставянето му ( или влизането му) в позиция на по-слаб, несправящ се и безсилен – това се превръща в перфектна (дисфункционална) стратегия за взаимодействие с останалите. Неравнопоставени взаимоотношения, в които много често хората стоят и намират начин как да функционират в тях и през тях, което макар и на пръв поглед да изглежда „работещо“, всъщност е доста разрушително, водещо до състояние на неудовлетвореност и фрустрация.

 

Да откажеш помощ…

Това от своя страна води до редица последици: вменяване на вина, изместване и неприемане на отговорностите, създаване на илюзорна представа за взаимоотношенията.

Помощта се дава, когато се поиска. Когато помощта не е искана, но въпреки това се влиза в ролята на спасител, може би е добре да се помисли доколко тази помощ е по посока на другия и дали по някакъв начин не обслужва нуждите и потребностите на този, който я дава.

Помощта се дава и се иска. Помощта може и да се откаже. И това не прави никого лош човек. Да откажеш или дадеш помощ е право, което всеки има. Понякога всъщност се помага много повече, когато помощта се откаже, отколкото когато се даде.

В такива ситуации е добре да се дава сметка за контекста на ситуацията, за това какво всъщност искаме да постигнем чрез даването  на помощ и доколко това е нещо,  от което другият има нужда или пък ние самите.

А вие кога помагате?

 

За една по-щастлива нова година

Posted on by
Отговор

Чудите се какво да промените? Как да станете по-щастливи? Какво ви липсва и от какво повече можете да получите? Вече сте направили годишната си равносметка или ви предстои? А може би дори не ви се мисли по въпроса – надявате на щастлива случайност и „нещата просто да се наредят“.

Ще станете ли по-щастливи, ако сте по-богати? А по-успешни в кариерата? А ако намерите любовта на живота си?

Колко „само ако“ можете да изброите в списъка си „За щастлив живот“?

А защо не заложите на сигурно, като вложите усилия в себе си. Предлагам ви 4 неща, които можете да си обещаете за новата година. Гарантирам дълготрайни и животопроменящи резултати.

  1. Определете ценностите и приоритетите си.

Укрепете личните си граници и поемете отговорност за себе си. Помислете кои сте, какво е важно за вас, кое бихте приели и кое не. Към какво се стремите, с какви хора искате да бъдете заобиколени, как искате да изживеете живота си.

Когато определите кои сте и към какво се стремите, ще ви бъде по-лесно да разпознавате това, което не е за вас. Ще си давате сметка къде свършвате вие и къде започва човекът срещу вас. Ще уважавате себе си повече и няма да бъдете като гъба, която попива всичко.

Когато приемете, че вие сте вие – със всичките ви предимства и недостатъци и сте ценен именно заради това – ще бъдете и по-толерантни към останалите, защото те имат същото право да бъдат себе си. Другите също имат право да не са перфектни, да имат свои възгледи за нещата, мечти и стремежи. И това е прекрасно.

  1. Научете се да казвате „Не“ и да си тръгвате.

Научете се да казвате „Не“ и да чувате „Не“. Не вървете срещу себе си. Не се товарете с отговорности, които не са ваши. Не приемайте с погрешни доводи – само защото някой ще се обиди, ще спре да ви харесва или просто защото се страхувате да отстоите себе си.

Научете се да си тръгвате от хора, места, ситуации. Да пускате неподходящото за вас без огорчение, обида и съжаление. Научете се да освобождавате път на новото и да не се страхувате от промените. Не се вкопчвайте. Не изпадайте в отчаяние. Страхът не е добър съветник. В крайна сметка няма как да се харесате на всички, важното е да не губите собственото си уважение.

Вслушвайте се в емоциите си. Те най-добре ви подсказват кое е за вас и кое – не. Това, което е за вас, ви носи усещането за спокойствие и сигурност, макар и понякога да се налага да се потрудим за него. Това, което не е вашето, свива на топка стомаха ви, кара ви да правите компромиси със себе си и оставя усещане за горчивина.

  1. Научете се да си почивате и да отделяте време за себе си.

Изучете италианското изкуство да не правите нищо. Да умееш да си почиваш наистина е изкуство. Всеки ден отделяйте поне по 15 мин. за себе си. Правете неща, които ви доставят наслада. Посветете им цялото си внимание. Отпуснете се и се насладете на процеса, без да мислите за друго. Когато ядете парче торта, правете само това. Правете го бавно, усетете вкуса му, направете го с радост.

Когато сте на среща с приятел, му посветете цялото си внимание. Бъдете там, с него – чуйте какво има да ви каже. Усетете радостта и ценността на споделянето.

Почивката и пълноценното време със себе си са изключително важни. Те презареждат батериите ни и ни вдъхновяват за нови дела. Добрата почивка е здраве, а времето със себе си е мъдрост – така опознаваме себе си.

  1. Станете своя най-добър приятел и любим.

Замислете се какво отношение очаквате от любимия/та си и от най-близките си хора и го давайте на себе си – ежедневно.

Не се съдете строго и си прощавайте, когато грешите, защото е човешко да се греши. В най-трудните моменти се опирайте първо на себе си. Казвайте си насърчителни думи, утешавайте се, потупвайте се по рамото, когато сте постигнали нещо. Недейте да злословите срещу себе си и не се упреквайте. Правете неща, който ви носят щастие – грижете се добре за себе си.

Или с други думи – приемайте се безусловно и се обичайте. Обичайте се не само на думи, а и на дела.

И това за бонус: Обградете се с хора, които ви носят светлина, с които душата ви си почива и се чувства у дома. Обградете се с хора, които ви подкрепят, ценят ви, интересуват се от мечтите и целите ви и на свой ред споделят своите с вас.

В крайна сметка е истина, че където и да отидем, отиваме със себе си. Можем да се скрием зад материалните си придобивки, социалния статус, дори за момент да забравим, но не можем дълго да се залъгваме. Щастието е субективно усещане, основано на още по-субективни фактори. Когато разберем какво ни прави щастливи и от какво се нуждаем, трябва да имаме мъжеството да го отвоюваме и защитим.

Представете си, че сте художник, който стои пред абсолютно бяло платно и може да нарисува каквото пожелае на него. Да избере цветовете, материалите, а след това да реши какво да изобрази. Вашето платно е вашият живот. Той е продукт на вашето творчество. Той е толкова уникален и неповторим, колкото сте и вие.

Творчеството е продукт на емоцията. Прекрасните неща се случват, когато вложим чувства в тях – смело и автентично. Без страх от разкриване, уязвимо, с риск да бъдем видени каквито сме. Но това е, което докосва, вълнува и свързва.

Такъв трябва да бъде и нашият живот – автентичен. Отражение на това, което сме. Наситен с неща, които са ценни за нас и ни правят щастливи.

Когато навън е Коледа…

Posted on by
Отговор

 

Идват празници, отново, като всяка година… Магазините се пълнят с коледни играчки, бляскави светлини огравят улиците, медиите и интернет пространството бълват задушевни послания (понякога почти мелодраматични); хората като че ли стават по-благи и добри  – отминавайки уличния музикант, успяват да бръкнат в джоба си и да изкарат някоя монета, защото идва Коледа; в ентусиазма си от празника дори успяват стоически (е, понякога не толкова – конфликтни ситуации от рода на „аз съм преди теб” или „Кой беше ти, че ме пререди, бе, селянин тъп”- има дори и в свещенството и магията на Коледното очакване) да издържат на километровите опашки в магазините.

kogato-navyn-e-koledaВ очакване

Обичам Коледа. Не само светлинките, блещукащи в нощта, не само мириса на прясно изпечени джинджифилови и канелени сладки, не само смеха на ледената пързалка, не само очакването на дългобрадия старец и изненадата под елхата. Да, те са прекрасни, вълшебни, уютни детайли на празника. Но по-скоро като че ли обичам очакването, надеждата или може би най-вече чудото на Коледа. Коледа – едно чудо, една светлина и обещание за нещо по-добро, вяра и надежда, че промяна има. И това чудо – то не е само Коледно или Великденско – може би това не обичам – че често забравяме, че независимо как ще го наречем – Господ, Бог, Великден, Коледа, Вси светии, Денят на благодарността, Курбан, Ханука, или каквото и да е – това е надеждата и вярата, че нещата могат да бъдат – че може да има и може да стават по-добри неща и че ние ги случваме, че тази сила е в нас, така както ги случваме по Коледа примерно. Жалко, че през повечето дни го забравяме.

Има и такива приказки

Коледа – често по това време на годината се сещам за „Малката кибритопродавачка“ – помните ли я  – онази тъжна приказка на Ханс Кристиян Андерсен. Онази приказка за малкото момиченце, което продава светлина и топлина на хората, а самото то я няма. Онази невинна и самотна душа, която очаква своето чудо и си отива с мечтата и надеждата за него. Онова малко дете, което в един „Вълшебен момент” не намира, своето вълшебство и остава само, абсолютно само.

Колко ли такива кибротопродавачки и кибритопродавачи има – не само по Коледа, а винаги. Тези, които си отиват в очакване и надежда, тези, които не намират своето чудо, тези, които тихомълком подминаваме, без дори да забелязваме, а някои са дори с нас, но нямаме идея затова. Тъжно. Тъжно е, че всъщност за някои хора, а като че ли напоследък нараства този брой, празникът всъщност не е празник, а се превръща в мъчение и агония. Тъжно е, че на някои от тези хора не може да се помогне, а други не искат – за тях това е избор.

Напомняне

Но не затова пиша тази статия – за съжаление знам, че идеята на Карл Маркс за поравно разпределение на благата (пък били те и чисто духовни) си остава утопична мечта. Няма да променим света на Коледа или поне не на тази.

Пиша статията с идея за напомняне. Така наречен „римайндър” за това на Коледа да се сетите за вземете малко от коледното вълшебство и коледното чудо и да го запазите до следващата Коледа. Така да го носите в себе си и когато е необходимо, да си го припомняте. Като седнете на коледната трапеза, като отваряте подаръците под елхата, като погледнете към звездите в коледната нощ, се сетете за Чудото. Спомнете си, когато сте били деца – как всичко е било възможно, дори и невъзможното, как когато топлината и светлината ги е нямало, надеждата и вярата за тях, все пак са били там. Спомнете си, че го носите в себе си – това чудо, тази жажда и борба за живот. Бъдете благодарни и не се оплаквайте, защото дори когато всичко друго го няма, имате себе си. И ако повярвате в чудесата, ще разберете, че и вие сте способни на тях, дори можете да изненадате себе си – да надскочите собствените си възможности. Стига да повярвате! Защото това е Коледа!

 

 

Смути? Или нещо за детокс на съзнанието?

Posted on by
Отговор

Новата година обикновено е време за всякакви нови начала – в социален, професионален, здравословен, интимен план. Често новата година е крайъгълен камък и я нарочваме за начало на много нови проекти. Като например да започнем диета, да се погрижим за здравето си, да откажем някой вреден навик и много други.

Отвсякъде валят насоки за по-здравословен живот, свързани с диетично и здравословно хранене. От детокс със смутита, през ограничаване на калорийния прием до премахване на всичко вредно от храненето и приема на хранителни добавки. Докато сме фокусирани върху това как да пречистим телата си, не пропускаме ли и нещо друго важно?

Какъв е психологическият аналог на физическото прочистване или така наречения детокс?

Идеята за позитивната промяна, в следствие на психологическо прочистване и освобождаване от паразитни чувства и емоции, има дълга история.  Още Аристотел дефинира катарзиса като „очистване на духа от болни и остарели идеи или емоции“.

Основната цел на пре/прочистването във всяка една негова форма е освобождаване от непотребни или нездравословни елементи, които пречат на по-доброто функциониране.

Психическият детокс съдържа 3 важни стъпки:

  • Да идентифицираме нещата, които пречат да: бъдем щастливи; осъществим потенциала си; бъдем тези, които искаме да бъдем;
  • Да определим начините, по които можем да редуцираме вредните влияния върху всяко от гореизброените;
  • Да установим с какво можем да заменим нездравословните си поведения.

И в крайна сметка – от какво е добре да се освободим?

Да започнем с това:

Страхове

Може вече да не се страхувате от чудовища в дрешника или под леглото, но има други страхове, които понякога изцяло обсебват съзнанието ни. Страхове, които ни пречат да развием потенциала си, защото ни възпират да погледнем трудностите в очите и да ги преодолеем. Ако някои страхове се основават на лош минал опит, то други са напълно ирационални и просто ни държат в комфортната ни зона. Избягването на емоционалните и психологически предизвикателства намалява възможностите ни за развитие и израстване. Страхът от провал, например, ограничава възможностите ни за успех. Страхът от обвързване или изоставяне може да ни направи самотни, депресирани или да ни остави с усещане за непълноценност. Ако сме във връзка и непрекъснато се страхуваме, че партньорът ни ще ни изневери или ще ни остави, това неминуемо рефлектира върху самата връзка. Ние от своя страна се чувстваме стресирани и напрегнати през цялото време. Парадоксът е, че ирационалният страх често се превръща в самосбъдващо се пророчество.

Обида и възмущение

Болезнени спомени и преживявания от миналото могат да ни съпровождат през целия ни живот. Чувството на предателство и гневът от изневярата на съпруг/съпруга, например, може дори да се увеличават с времето, като обсебят цялото ни съзнание. Някои събития от миналото дори могат да се помнят като много по-трагични, отколкото реално са били тогава. Ние, хората, имаме тази способност да подсилваме спомените емоционално – и добрите, и лошите. А всеки един път, в който разказваме дадена история, да я преживяваме отново и отново. Горчивината и обидата могат да ограбят настоящето и бъдещето ни. Веднъж попаднали в капана на възмущението и обидата от миналото, често пречупваме през тях всичките си преживявания в настоящето. Това коства много емоции и енергия, често ни демотивира и потиска, дори може да причини депресия.

Остарели представи за себе си

Все още ли смятате себе си за онова срамежливо и тромаво дете, което нямаше много приятели в училище? Въпреки че вече сте на 35 и имате чудесна кариера и семейство? Тази представа за себе си ви сковава и често се притеснявате, когато говорите с непознати. Ние често виждаме себе си така, както смятаме, че другите ни виждат. Тоест гледаме себе си през очите на другите и се оценяваме според това. Обичайните коментари от връстниците или най-близките ни хора/значимите възрастни влияят върху нашата самооценка, а това пък предопределя начина, по който се държим с другите и взаимодействаме със света. Изопачената или остаряла Аз-концепция може да попречи на това да започнем нови начинания, да създадем нови контакти или да разгърнем потенциала, който притежаваме. И това само защо някой, някога, някъде ни е казал, че не сме достатъчно „умни“, „красиви“, „високи“, „атлетични“, „слаби“…

Неефективни модели на мислене

Склонни ли те да мислите песимистично? Да виждате предимно недостатъците в себе си и/или другите? Очаквате ли непрекъснато нещо лошо да ви се случи, да бъдете предадени или прецакани? Начинът на мислене до голяма степен рефлектира върху качеството ни на живот във всеки един негов аспект. Влияе на здравето ни, повлиява социалните ни контакти, представянето ни в работата и интимната ни сфера.

Изследвания са открили тясна връзка между негативните очаквания/перспективи/нагласи и ниската удовлетвореност във връзките с противоположния пол, неспособността за изпитване на удоволствие от живота, намаленото желание за планиране на бъдещето, депресията и стреса.  Всичко това от своя страна рефлектира и върху здравословното ни състояние.

Има множество неща, от които бихме могли да се освободим психически, да функционираме по-леко и здравословно. Бихте могли да допълните списъка по-горе. Замислете се за нещата, които влошават вашето психическо здраве и започнете да ги премахвате и/или да ги заменяте с по-здравословни заместители.

Важното е да започнете с малки стъпки. Промяната не се случва изведнъж и изисква време. Особено ако целим да е трайна и ефективна.

Какво можем да направим за начало?

  • Да погледнем страховете си в очите. От какво ни е страх? Тези заплахи реални ли са? Какво е най-голямото нещо, което бихме могли да загубим, ако се осмелим да действаме? А какво можем да спечелим? Ще се уважаваме ли повече, ако опитаме? А ако успеем?
  • Да простим. Да простим на себе си и на тези, които са ни наранили. Вече би трябвало да сме се уверили, че стаените гняв, възмущение и омраза не водят до нищо продуктивно. Те само вгорчават живота ни и ни разболяват. Те са тъмните облаци от миналото, които засенчват всяко наше щастие в настоящето.
  • Да се усъмним във всички вярвания и представи за себе си, които ни правят нещастни. Това е добра първа стъпка. И след това да започнем да ги разглеждаме едно по едно, от позицията на днешния ден, изминалите години, опита ни и преживяванията ни. Добре е да имаме предвид, че ние не сме константа и няма такова понятие като „винаги ще си остана…“, стига да се осмелим да действаме и да поемем отговорността за промяната си. Можем да бъдем тези, които искаме да бъдем, стига да проявим воля и упоритост.
  • Да  погледнем на света и нещата, които ни се случват, с повече оптимизъм и реализъм. Да приемем себе си за добри и достойни в един свят, изпълнен с възможности. Да се освободим от очакванията, страховете и проекциите и да дръзнем да променим нещата, които ни правят нещастни, които ни пречат да се развиваме и да общуваме пълноценно с другите.

Да детоксикираме съзнанието си. Да се освободим от това, което отравя нашето щастие. А вие с какво ще започнете?

Източник

Въпрос на гледна точка

Posted on by
Отговор

Често чувам хората да се оплакват, че не са доволни и удовлетворени от живота си, от това, което им се случва. Всеобщо явление е да се прави сравнение с това какво е било, с това какво може да бъде или какво е, но не тук, а някъде другаде. Като че ли винаги е прехвърлена отговорността някъде другаде или на някой друг за начина, по който хората се чувстват. По-лесно е да се обвини държавата, управниците, шефа, комшията. Може би има доза истинност, но едва ли изцяло, защото въпреки реалните пречки, все пак има хора, които се чувстват добре, които освен да се оплакват намират смисъл и сили не просто да се борят и съществуват, а да изпитат удовлетвореност от живота. И съвсем не казвам, че това означава, че животът им е безоблачен или винаги всичко е идеално. Но като че ли те успяват да изместят фокуса върху това, което имат и ги прави доволни (макар и малко), а не върху това, от което не са доволни. Въпрос на гледна точка.

Тук и сега

Струва ми се, че немалка част от преживяването е резултат от невъзможността на хората да бъдат „тук и сега“, да живеят за случващото се, а не за нещо минало или невъзможно. Като че ли бягството от реалността се превръща в един основен механизъм за съществуване. Бягаме в минали светове, бягаме в бъдещи страхове и проекции, в измислени виртуални светове и докато сме вторачени в непрестанно светещия монитор на смартфона си не виждаме по-далече от носа си, от това, което е около нас. Сутрин и вечер, когато пътувам с метрото виждам именно това – препълнена мотриса, в която масата от хора дори не виждат кой е около тях.

vypros-na-gledna-tochka-1

Забили носове във виртуалната реалност (не ме разбирайте погрешно – не съм върл противник на технологиите и  „смартфонизацията” (моя си дума); аз също имам умен телефон и го използвам; в условията на технологичен напредък и ерата на глобализация като че ли в някаква степен това е повече от потребно и улесняващо; не ми допада, че му се предава жизненоважно значение) не виждат малкия ученик с огромна раница, който се опитва да се задържи на крака сред потока от блъскащи се хора; не виждат бременната жена, която пристъпва от крак на крак; не виждат изнемощелите баба и дядо, които се чудят къде да се захванат, за да не полетят нанякъде. Не виждат възможността да направят нещо мъничко за някого тук и сега, нещо, което ще направи настоящето на някого друг, пък и на самите тях, една идея по-приятно.

Алиенация или бяство от реалността

В една от статиите Марина беше писала за алиенацията. Чудя се доколко тази алиенация не е резултат именно от тази невъзможност да бъдем тук и сега – да присъстваме с мислите и чувстватта си. Едва ли бабите и дядовците ни са знаели какво е значението на тази дума. На седянка, пред печката, на нивата – онзи простичкия живот, като че ли повече ги е сближавал, като че ли е спомагал да се определи, че  проблемите са били от едно измерение. Сякаш колкото повече усложняваме и глобализираме, колкото повече се взираме в екзистенциалнните въпроси и питания, толкова повече се отдалечаваме и като че ли забравяме, че това да не сме сами, да бъдем удовлетворени от себе си, живота и другите е нещо съвсем простичко и невинаги е необходимо да има практическо решение.

Онези познатите клишета „за малките неща”

vypros-na-gledna-tochka

Удовлетвореността е чувство, преживяване, и то е истинско тогава, когато не се обуславя само и изцяло от външни стимули, тоест материални придобивки. И целия свят да изкупим, той не може да запълни празнотата, ако не можем да го преживеем вътрешно и да се потопим в това усещане.  Удовлетвореността и удоволствието от това да живееш са тук и сега във взаимодействието с другите, в момента, в ситуацията – с това се свързваме и с хората, с това ни познават и ние тях – не с практическите решения, а във възможността да се идентифицираме с тях на емоционално ниво. Онези така разпространени клишета за „малките неща” са всъщност толкова верни и истински. В чакане на голямото събитие, което да преобърне живота им, хората рядко си дават сметка, че то всъщност е куп от малки такива, които им се случват всеки ден и могат да променят тях. Отказвайки да седят в реалността обаче те пропускат тази възможност. Да, факт е, че вероятно понякога тази реалност е фрустрираща и отблъскваща, напрягаща и неприятна, но тя не е само това. Ако кола те опръска, минавайки около теб, това не означава, че целият ти ден ще трябва да мине под знака на „кофти ден”. Но дали ще е така зависи от това дали в следващите два часа ще циклим в спомена за тази кола, която вече е отминала и ще се взираме в петното на панталона си, или ще се зарадваме на това, че колегата ни е оставил дъвка на бюрото и се е сетил за нас. Въпрос на гледна точка.

 

Самотата – онази човешката и личната

Posted on by
Отговор

Започвам тази статия с уговорката, че когато става въпрос за чувства, емоции и преживявания, нищо не е обективно. Тези неща са лични. И тази статия ще е лична. Много лична. По тази причина няма да се основавам на теории, авторитети, наука и факти, а ще се възползвам от вдъхновението, което получих от реални хора и техните автентични размисли.

Темата е САМОТАТА.

1601430_10151878979237966_1087318509_n

Автор: Росица Долапчиева-Кайрякова

Много актуална напоследък. Срещам доста неща по въпроса, но в мен се загнезди едно объркване и необяснимо негодувание. Сякаш има една неяснота в понятията. Защото не е същото да си сам, самотен или отчужден. И сякаш твърде много прехвърляме отговорността на неща извън нас. Неща, които уж са създадени да ни служат и следва да умеем да ги ръководим. Икономика, глобализация, социални мрежи, политики. Всичко това е създадено от човека. В основата им е човекът. А човекът е основата на собствената си Вселена. От там тръгва всичко.

Замислих се за онази самота, която ни кара да страдаме, да се крием още повече в черупките си, която ни парализира и я усещаме като прокоба. От която всячески се опитваме да избягаме, да отречем, да пренебрегнем, но тя още повече ни оплита в мрежите си. Тази самота, която води след себе си много – погрешни избори, депресия, бягство от реалността чрез употреба на алкохол, наркотици, социални мрежи, безразборен секс и още много други неконструктивни действия.

И някак си естествено у мен се породиха някои въпроси. Какво всъщност е самотата? Как я схващат хората наистина? Различни ли сме в преживяването й? За душата полът има ли значение? В един свят, в който всичко и всички са на една ръка разстояние, в свят на неограничени възможности и избори, самотата реален феномен ли е?

И най-вече, назовавайки проблема, това вече е половината решение. Тоест, когато знаем в какво реално се корени тя, ще знаем и какво ни е необходимо, за да я преодолеем. Освен това е някак успокояващо, когато си дадем сметка, че и други хора преживяват същите неща като нас и имат същите потребности. Може би често не осъзнаваме, че не сме толкова самотни в преживяванията си, колкото си мислим. Просто се притесняваме да говорим, да споделяме, да задаваме въпроси. А това е единственият начин, по който можем да разберем, че по земята бродят много други хора, които споделят частици от нас и изживяват подобни на нашите болки.

„Кога човек се чувства самотен и какво усеща/мисли/преживява в тези моменти?“ Това попитах  15 жени и 15 мъже. 30 човека на различна възраст, с различни професии, начин на живот, интереси и житейски цели.

Оказа се, че има много сходства в идеята за самотата, както и преживяванията, свързани с нея. И всъщност душата няма пол. Вероятно религия и раса също. Тя си иска своето.

По тази причина ще обединя някои от повтарящите се идеи, иначе нищо не е цензурирано. Всичко е естествено, спонтанно и неидеално, а така е най-хубаво.

Какво е самотата?

  • Най-силно се усеща самотата, когато си на публично място сред много хора, но не искаш да си там и не искаш да общуваш с тези хора, поне не точно сега;
  • Когато има някакъв дефицит в общуването. Когато човек няма с кого да обсъжда важните, интимни за него неща;
  • Човек е самотен, когато няма на кого да сподели емоциите си – радост, тъга. Когато няма на кого да сподели нещо лично, а не когато липсват хора около него;
  • Човек е самотен, когато си няма никого, с когото да мечтае или да сподели мечтите си;
  • Човек се усеща самотен, когато загуби близък;
  • Чувстваш се самотен, когато нямаш до себе си някой, който споделя ежедневието ти и те подкрепя, някой, който също обвързва бъдещето си с теб. Някой, който ти дава усещане за допълване, тъй като ние не сме създадени да си бъдем самодостатъчни;
  • Самотата е липса. Липса на някой, който да те цени. А ако все пак имаш някой до себе си и се усещаш неоценен, тогава също можеш да се чувстваш самотен. Макар и реално да не си сам;
  • Човек се чувства самотен, когато не се чувства цял и завършен сам по себе си, няма волята да се развива и себепознава. Тогава започва да търси някой друг, който да запълни дупките.
  • Човек е самотен, когато няма някой до себе си, с когото да споделя живота си. В такива моменти често влиза в отношения, които иначе не би започнал. Такива, които още от самото начало знае, че са обречени. И това само за да не е сам. Но пак си остава самотен;
  • Човек се чувства самотен, когато няма с кого да говори и няма кого да обича.

Какво си мислим, когато сме самотни?

  • Човек се чуди дали сам си е виновен, дали е твърде различен от останалите хора, дали реално иска да промени това;
  • Обземат ме негативни мисли най-често;
  • Мисля си да избягам, да променя нещо, да ми се случи нещо ново;
  • Започвам да си мисля, че може би проблемът е в мен. Че аз бъркам някъде.
  • Може би в такива моменти човек се чуди дали ще има с кого да сподели живота си и някой, който да се грижи за него. Все тревожни мисли от този род;

Какви емоции/чувства/преживявания ни носи самотата?

  • Празнота;
  • Разочарование;
  • Усещане за непълнота, празнота в общуването, а естественият стремеж е да я запълним. Ако я запълним с някакви заместители обаче, чувството остава дори и притъпено;
  • И отново празнота;
  • Когато си самотен всичко става безсмислено;
  • Когато е самотен, човек често чувства тъга, отчаяние, дори завист към тези, които видимо не изглеждат самотни и имат някого до себе си.
  • Когато загубиш близък, просто усещаш чувство на празнота, сякаш част от теб вече я няма и някак си не си пълен. Вече не си нужен. Чувстваш се нежелан;
  • Усещането е за загуба на смисъл – – успехите не те радват, трудностите изглеждат непреодолими, нямаш желание да гледаш напред и да правиш планове, защото изглежда безсмислено;
  • Изпадам в депресия … или нещо подобно;
  • Ако съм дал доверието си на някого, а той ме е предал, се чувствам самотен и наранен. Неразбран и неоценен;
  • Когато съм самотна, често изпитвам тревожност граничеща с паника и страх свързан с бъдещето.
  • Усещането е почти като при влюбване – нещо като пеперудки в стомаха. Но май по-скоро това е тревожните мисли, които ни обземат;
  • Когато е сам, човек се чувства като болен от рядка болест, за която все още не е измислен лек.

Още Аристотел е казал, че хората сме социални животни. Но самотата най-често се крие не в липсата на хора около нас, а на онзи един, с когото не просто водим повърхностни разговори, а споделяме себе си. Споделяме радостите и тъгите си,  споделяме ежедневието, трудностите, страховете, мислите и емоциите си. Този, който ни приема такива, каквито сме, който иска да чуе това, което имаме да кажем, който уважава потребностите ни, който е до нас и когато сме добри, и когато грешим. Защото няма нищо идеално, нали?

Самотата е свързана и със страха да разкрием себе си.  Да се осмелим да сме такива, каквито сме, с ясното съзнание, че можем да бъдем отхвърлени. Когато се страхуваме от отхвърляне, тогава се представяме за някой друг –някой, който мислим, че другите искат да видят. Това означава никога да не влезем в искрени, интимни отношения и ползвайки се от личния си опит, да сме във вечно колебание дали другият също е искрен. Това още повече ни завихря във вихрушката на самотността.

Ние не споделяме себе си, а имаме тази потребност. Другият не споделя себе си, а е много вероятно той също да има нужда от това.  Тогава свързване няма. Има една размяна на маски, едно общуване на повърхността и двама много нещастни и фрустрирани човека.

Това, че си даваме сметка колко общи са потребностите ни, има две много големи преимущества. От една страна разбираме, че не сме единствени в нещата, които ни липсват. Не сме уникални в преживяванията си на тъга и самота. Няма защо да се чувстваме осъдени от съдбата и обстоятелствата. Другите също страдат от недостиг на уважение, зачитане, разбиране, внимание и любов.

От друга, също толкова важна страна, другите имат абсолютното право на и нужда от същите неща. Човекът срещу нас също иска нашето внимание, зачитане, разбиране и грижа. Не бива да бъдем егоисти. Егоизмът отделя. Егоизмът е равен на самота.

И в крайна сметка нещата май не са толкова сложни. Истините не са нито нови, нито революционни. И отговорите си носим в себе си. Просто се изисква смелост. Да си дадем сметка какво ни липсва и да не го замитаме под килимчето, отричайки съществуването му. На първо място трябва да спрем да бягаме от себе си. Не е срамно да си самотен. Няма да станем по-малко самотни колкото и хиляди часове да прекараме в социалните мрежи, по заведенията, в работа, в големи компании и водейки множество безсмислени разговори с хора, за които не ни е грижа, които не ни разбират и които изобщо не се интересуват от това какво се случва с нас. Няма да станем по-малко самотни пиейки, пушейки, лягайки си всяка нощ с различни.

Да си признаем откровено –  за да не сме самотни, имаме нужда от един – двама. Един или двама, но такива, които стоплят душата ни, напомнят ни колко сме ценни такива, каквито сме, чиито истории не се отегчаваме да слушаме, чиито трепети и вълнения не ни натоварват. Такива, които след среща с тях, не се чувстваме емоционално ограбени, а си тръгваме по-богати, вдъхновени и по-добри.

Това е приятелство, това е любов.Това са отношения, чрез които надскачаме себе си и всъщност само те имат смисъл.

youth-640094_960_720

 

Приказка за топлите пухчета

Posted on by
Отговор

от Клод Щейнер, 1969 г.

Някога, преди много години, щастливо живееха Тим и Маги заедно със своите деца Джон и Луси. За да разберете, колко щастливи са били те, трябва да знаете как изглеждаха нещата тогава.

14694846_10153944111762966_1422816483_n

Автор: Росица Долапчиева – Кайрякова

В онези щастливи дни всеки получаваше малка, мека пухкава Торбичка, когато се роди. Така човек можеше да си вземе от нея Топло Пухче по всяко време. Топлите Пухчета бяха много търсени и когато някой получаше Топло Пухче, това го караше да се чувства топло и леко навсякъде.
В онези дни беше много лесно да получиш Топло Пухче. Достатъчно беше някой да дойде при теб и ти каже: “Бих искал Топло Пухче” и ти веднага му даваш от своята Торбичка Пухче, голямо, колкото детска длан. Когато Пухчето поеме от светлината на деня, то се засмива и разцъфва в голямо мъхесто Топло Пухче. Поставено в ръката, на рамото или върху устните на човека до вас, то се поема от кожата му и прави човек да се чувства добре. Наоколо винаги имаше достатъчно от тях и така всеки се чувстваше добре и беше щастлив през по-голяма част от времето. За тези, които не получаваха достатъчно от тях имаше опасност да се разболеят от сбръчкаване на гръбначния стълб, дори да умрат.

Един ден лошата вещица, която правеше мехлеми и цярове за болни хора се ядоса, защото всеки беше така добре, чувстваше се така щастлив и никой не купуваше от нейните мехлеми и цярове. Вещицата беше умна и изработи много пъклен план. Една прекрасна утрин, докато Маги играеше с дъщеря си, тя се прокрадна до Тим и му прошепна в ухото: “Погледни, Тим, всички тези Пухчета, които Маги раздава на децата. Знаеш ли, че ако тя продължи да ги раздава, те ще свършат и няма да остане нито едно за теб?”

Тим се изненада. Той се обърна към вещицата и попита: “Нали не искаш да кажеш, че Топлите Пухчета в нашата Торбичка може да свършат и да не можем да си вземем винаги, когато искаме?”
Вещицата отговори: “Точно така става, когато те свършат и повече никога няма да имаш от тях”. С тези думи тя отлетя на своята метла, смеейки се и крякайки по целия път.

Тим прие тези думи много при сърце. Той започна да отбелязва всеки път, когато Маги даваше Топли Пухчета. Беше много загрижен, защото много обичаше Топлите Пухчета на Маги и не искаше да се откаже от тях. Сериозно мислеше, че тя не трябва да раздава толкова много от тях на децата и другите хора.

След това всеки път, когато видеше Маги да дава Топли Пухчета на някого, той започваше да се сърди и оплаква и понеже Маги го обичаше много, тя престана да дава Топли Пухчета на другите хора толкова често и започна да ги пази само за него.

Децата наблюдаваха това и скоро започнаха да мислят, че не е редно да се дават Топли Пухчета винаги, когато ти поискат. Те внимателно наблюдаваха родителите си и когато някой от тях даваше твърде много Топли Пухчета на другия, те ставаха ревниви, недоволстваха, дори правеха разправии.
И въпреки, че винаги имаше Топли Пухчета за тях, те започнаха да се чувстват виновни винаги, когато ги даваха на други и затова станаха стиснати и даваха все по-малко и по-малко от тях.

Преди идването на вещицата, хората се събираха на групи и никой не пресмяташе по колко Топли Пухчета даваше и получаваше. След идването на вещицата, хората започнаха да се срещат по двама и да пазят Топлите Пухчета само за тях. И ако някой не внимаваше и ги раздаваше и на други, после се тревожеше, че може да обиди някого. Така те си даваха, все по-малко и по-малко Топли Пухчета и се чувстваха, все по-зле и по-зле. Вече много хора купуваха цярове от вещицата, но не изглеждаше те да им помагат.

Хората скоро усетиха недостиг на Топли Пухчета и започнаха да страдат от липса на топлина. От това, някои хора се поболяха от сбръчкаване на гръбначния стълб, а за други тази липса се оказа смъртоносна.

Нещата се влошаваха. Лошата вещица, която наблюдаваше всичко това се обезспокои /та нали умрелите хора не могат да купуват мехлеми и цярове?/.

И тя измисли нов план. Всеки можеше да получи безплатно торбичка, много приличаща на тази с Топлите Пухчета. Но вътре в торбичката на вещицата имаше ледени бодли. Тези Студени Бодли не караха хората да се чувстват топло и леко, напротив, те се чувстваха студени и бодливи. Все пак Студените Бодли бяха нещо повече от нищо и поне спасяваха хората от сбръчкане и смърт.

Сега вече, ако някой помолеше за Топло Пухче, хората, които бяха загрижени да не се изчерпят техните запаси, отговаряха: “Не мога да ти дам Топло Пухче, но вместо това не би ли искал Студен Бодил?”

Когато двама души се разхождаха заедно, те имаха желание да си разменят Топло Пухче, но вместо това си разменяха Студени Бодли. Така, сега хората не умираха , но се чувстваха много нещастни и много студени и бодливи.

След идването на вещицата, нещата се усложниха много. Имаше все по-малко и по-малко Топли Пухчета и ако някога бяха безплатни, като въздуха, сега бяха особено скъпи.

Хората правеха всичко възможно да получат Топло Пухче. И тези, които не можеха да срещнат толкова щедър партньор, трябваше да работят много за да могат да си купят.

Някои хора ставаха “известни” и получаваха много Топли Пухчета без да дават нищо в замяна. Тогава тези хора продаваха своите Топли Пухчета на други “неизвестни”, които много се нуждаеха от тях за да чувстват, че живота си струва да се живее.

Друго, което се случи, беше, че хората можеха да получат Студени Бодли свободно и навсякъде. Те бяха бели и мъхести и много наподобяваха Топлите Пухчета. Тези Синтетични Пухчета бяха Фалшиви Топли Пухчета и причиняваха допълнителни проблеми.

Когато няколко души бяха заедно, те свободно си разменяха Фалшиви Пухчета и очакваха от това да се почувстват по-добре, но се разделяха разочаровани, тъй като се чувстваха по-зле. Хората бяха много объркани, но никога не си признаваха, че това е защото дълго време си бяха разменяли само Фалшиви Пухчета.

Ситуацията стана много угнетяваща, а всичко беше започнало с идването на вешицата, която накара хората да повярват, че един ден могат да свършат Топлите Пухчета в тяхната Торбичка.

Не след дълго, в тази нещастна страна се появи млада жена. Тя изглежда не беше чула за лошата вещица и не се безспокоеше, че нейните Топли Пухчета могат да свършат. Тя ги раздаваше свободно, дори без да я помолят. Нарекоха я Едрата Жена и не харесваха, че тя даде на децата идеята да не се безспокоят от привършване на техните Топли Пухчета. Децата я харесваха много, защото се чувстваха добре около нея и скоро започнаха да следват нейният пример – да си разменят Топли Пухчета, винаги когато поискаха.
.
Това накара възрастните да се обезспокоят. За да предпазят децата от изчерпване на запасите им от Топли Пухчета, те се обърнаха към съда.
Съдът обяви за криминално престъпление необмисленото и без лиценз даване на Топли Пухчета, но много от децата, изглежда не се интерисуваха от това решение и продължаваха да си дават Топли Пухчета винаги, когато желаят и винаги, когато им поискат. И защото това бяха много и много деца, също толкова възрастни изглеждаха готови да тръгнат по техния път.

14658434_10153944111822966_166688430_n

Автор: Росица Долапчиева – Кайрякова

Засега е трудно да се каже, какво ще се случи – дали законите на възрастните ще спрат спонтанността на децата?
Дали много от тях ще се присъединят към Едрата Жена и децата за да си дадат шанс да повярват отново, че ще имат винаги, толкова Топли Пухчета, колкото се нуждаят? Ще си припомнят ли дните, към които децата искат да ги върнат, когато имаше Топли Пухчета в изобилие и те се раздаваха безплатно?

Движението обхвана цялата страна и вероятно продължава и там, където вие живеете. И ако вие искате, а аз се надявам, че това е така, можете да се присъедините и свободно да поискате и давате Топли Пухчета и да се чувствате толкова обичани и здрави, колкото само вие можете.

КРАЙ

превод: Галина Радева