„Добре“, „Зле“ и „Горе-долу“ не са всички отговори, които изчерпват изцяло емоционалните ни състояния. Ако помолиш някой да назове конкретно какво изпитва в момента, това често се оказва трудно. Наблюдаваме този феномен от учениците, с които работим, до възрастните, които консултираме.
Но защо ни е толкова трудно? Може би защото никой не ни учи на това.
Умението да разпознаваш и говориш открито за емоциите си следва да се учи и развива от ранна възраст. Възрастните сме отговорни за това да развиваме емоционалния свят на децата си, да обогатяваме емоционалния им речник и да го изпълваме със съдържание. Езикът ни е богат, добре е да се възползваме от този безценен ресурс.
Близка среща с реалността
Тази седмица бяхме в едно столично училище. Имахме урок с ученици на възраст 16 г. Темата беше именно за емоциите. За да илюстрираме по-добре това, за което ще говорим, направихме следния експеримент: Помолихме класния ръководител, малко след началото на часа, да съобщи на учениците, че на следващия ден ще правят контролно по някой предмет от програмата. След това наблюдавахме автентичните реакции на учениците.
Какво се случи?
Учениците видимо се напрегнаха, някои се ядосаха, изнервиха, имаше възклицания от рода на: „Не е честно! Ние вече правихме.“, „Защо? Какво сме направили?, „Уфффф, пак ли?“, „О-ооо, все ми е тая!“. Имаше и заявки за конкретни действия: „Значи утре съм болен.“, „Няма пък да пиша. Нали вече правихме контролно?!“.
След агонията им, продължила една минута, им съобщихме, че са „жертва“ на експеримент и ги помолихме да опишат как са се чувствали в ситуацията. Отговорът беше почти единодушен: „Ми как? Как? Никак!“.
Направихме им подсказка със следната схема ->
Ситуацията е ясна – изненадващото контролно. Но че е възможно да изпитат емоция по повод на това, беше трудно за приемане. Сякаш думата „емоция“ е срамна. А с напредването на часа стана ясно, че „самота“, „тъга“ и „срам“ са от най-срамните. Никой не пожела да признае, че някога ги е изпитвал.
Естествено отрекоха и всякакви мисли да са се въртели в главите им по това време, както и да са преживели каквото и да е физически. Всичко беше „Ми никак“, „Нищо“, „О-о, е какво толкова, все ми е тая“.
Виж при действието бяха категорични…. и импулсивни. „Ще избягам!“ – това беше посланието. Бягство или нападение – естествени инстинкти за оцеляване. Естествени и животински. Много малко общо с мислещия и емоционално интелигентен човек.
Виновни ли са? Не мисля. Просто никой не ги е научил. Обаче от това, че не успяват да разпознават емоциите си, губят не само те.
Ще приведа и втори пример, който ми направи впечатление наскоро.
Попаднах на радио-дискусия, чиято тема беше свързана с емоционалната интелигентност. Слушателят, който се беше включил, на възраст около 40 г., имаше интересни разбирания по въпроса. Според него, за да си „подхранваш“ емоционалната интелигентност, трябвало да ходиш на „културни неща“ – кино, театър, да четеш. И да, било много хубаво и важно да имаш емоции и да се грижиш за тях. Даже понякога човек имал такава естествена нужда. И той включително.
Явно тезата му беше основана на самия израз „емоционална интелигентност“. Според него, за да я развиваш, трябва да правиш интелигентни неща, които провокират емоционални преживявания. Сигурно е чул, че киното, театърът и четенето са именно такива.
Човекът говори дълго по темата. Явно беше мислил.
Кой губи от това, че не разпознаваме емоциите си? Накратко, отговорът ми е – всички.
Чувствата са и важен източник на информация. При управлението на безкрайния поток житейски избори, пред които сме изправени ежедневно, тяхната роля е решаваща. Ние обаче живеем в свят, пренебрегващ ключовото им значение. Важен критерии за успех е да умееш да разпознаваш и управляваш чувствата си, а от там и действията си.
По темата Дейвид Вискът казва: „Чувствата – повече от всичко ни правят хора. Чувствата ни сродяват.“ Разпознаването на собствените емоции, както и на емоциите на другите, е важен елемент за изграждането на добри взаимоотношения. Да съумяваш успешно да изразиш емоциите, които другият провокира у теб, да усещаш как другият се чувства от твоето поведение, това са умения, които човек трябва да развива у себе си.
Ние сме контролирани много повече от чувствата и емоциите си отколкото предполагаме или признаваме. Освен това не живеем на самотни планети. Нашето поведение неминуемо рефлектира върху някой и провокира в него емоционално преживяване с различен заряд. Нека бъдем отговорни – към себе си и към другите.