Умът, психиката или мозъкът ни, или както и да наречем носителя на мисленето си, извършва множество операции и е главният ни инструмент за адаптация към средата. Често е нужно да вземем решение без да имаме цялата нужна информация и се налага да познаем съвсем приблизително какво ще се случи, да направим преценка на вероятност.
Ето една задача:
Правилният отговор всъщност е, че двете опции са еднакво вероятен резултат. При всяко хвърляне на монетата шансът да се падне ези или тура е 50% за всяка опция. И това се отнася до всички следващи хвърляния. Ако два поредни пъти се падне ези, това по никакъв начин не може да въздейства на следващото хвърляне.
Защо обикновено пропускаме този факт и грешим?
Когато видим тази задача, обикновено се сещаме, че резултатът от хвърлянето на монета е случаен. Тоест не е определен от никакви закономерности, но все пак ние имаме някаква идея как изглежда случайността. Повечето хора избират първата опция, защото тя се доближава повече до това, което мислят за случайна подредба. Втората опция ни се струва твърде организирана, твърде неслучайна, тоест тя не съвпада с представата ни за случайност.
Механизмът може да бъде обобщен така: „хората очакват, че поредица от събития, генерирани от случаен процес, ще представят основната характеристика на този процес дори когато поредицата е къса“ (Tversky & Kahneman, 1974).
Друго проявление на този механизъм е така наречената „грешка на комарджията“. Ако сме в казино и наблюдаваме как няколко пъти поред се пада червено на рулетката, вероятно ще сме склонни да мислим, че при следващото завъртане ще се падне черно. Това е така, защото вярваме, че дори и в случайностите има някакво равновесие – отклонение в една посока ще бъде коригирано чрез отклонение в противоположната.
Следва продължение.
