Напоследък много често чувам от познати, че се чувстват изгубени, че сякаш не са на своя път или не виждат смисъл и удовлетворение в нещата, които правят. Това неудовлетворение и липса на смисъл, често фрустрира до степен на отчаяние. Сигурно всеки е изпитвал поне веднъж в живота си това пагубно усещане и може да си припомни чувствата и мислите, които са го владеели тогава. Този чувства и мисли понякога ни насочват към деструктивни решения.
Какво казва Виктор Франкъл по този въпрос?
В „Човекът в търсене на смисъл” Франкъл пише:
„Само помислете за така разпространения сред младото поколение масов невротичен синдром: има предостатъчни емпирични свидетелства, че трите страни на този синдром – депресия, агресия, пристрастяване – се дължат на онова, което в логотерапията се нарича екзистенциален вакуум, чувство за празнота и безсмисленост.
……
Що се отнася до третия въпрос – пристрастяването, идват ми наум заключенията на Анемари фон Форстмайер, която отбелязва, че както е видно от тестовете и статистиката, 90% от изследваните от нея алкохолици са страдали от дълбоко чувство за безсмисленост. Измежду наркоманите,изследвани от Стенли Крипнър, 100% вярвали, че „нещата изглеждат безсмислени”.”
В своята логотерапия Франкъл не разглежда смисъла като нещо широкообхватно, като смисъл на живота изцяло, като нещо тежко и необратимо. По-скоро говори за потенциалния смисъл, заложен във всяка една ситуация и е въпрос на избор. Смисъл, който би могъл да бъде проявен или не. За да обясни идеята си, дава една много ясна аналогия с филм:
„Той се състои от хиляди и хиляди кадри, всеки от които е разбираем и носи смисъл, и все пак смисълът на целия филм не може да бъде схванат, преди да се види последната му сцена. Ала също не можем да разберем целия филм, преди да сме разбрали всеки от компонентите му, всеки определен кадър. Не е ли същото с живота? Не се ли разкрива и окончателният смисъл на живота, ако изобщо се разкрие, едва в неговия край, на прага на смъртта? Не зависи ли този окончателен смисъл от това дали потенциалният смисъл на всяка една ситуация е бил или не е бил реализиран по най-добрия начин според знанието и вярата на съответния човек?”
Смисълът не е свързан само с позитивните неща, които преживяваме, тоест преживяването на успех. Не само щастието и любовта ни дават смисъл в живота. Смисълът е нашият избор да се учим. Да се учим във всяка една ситуация и от всеки един човек,който срещаме през живота си. Смисълът е избор на гледна точка, както и щастието. Смисълът не е крайна точка, нещо, което трябва да постигнем в края на пътя-живот. Смисълът е по целият път, както и щастието. А смисълът не е ли щастие?
Това много ми напомня за прочутата реч на Стив Джобс по случай дипломирането на випуск от университета в Станфорд. В неговата първа история „за свързването на точките”, разказвайки за нелекия си живот, той казва:
„Естествено, не беше възможно да свържа точките, гледайки напред, когато бях в университета. Но беше много, много ясно, гледайки назад 10 години в миналото. Не можете да свържете точките, гледайки напред. Можете да ги свържете, гледайки назад. Затова трябва да вярвате, че точките някак ще се свържат във вашето бъдеще. Трябва да вярвате на нещо – на интуицията си, съдбата, кармата, каквото и да е. Този подход никога не ме е разочаровал и направи живота ми смислен.”
Абсолютно нереалистично е да се смята, че човек може да преживява само моменти на щастие и благополучие. Всеки има своите спадове и върхове и те са естествените елементи на един балансиран живот. Невротичен стремеж е да поддържаме непрекъснато идеален живот. Трябва да се освободим от илюзиите си за съвършенство и контрол. Животът е разнообразен и ни поднася изненади. Въпрос на избор е как ще ги приемем – като уроци или наказание. Ако изберем едното, излизаме от изпитанието по-силни и добавяме смисъл към своя живот. Ако изберем другото и се приемем за жертви на обстоятелствата, тогава вероятно бихме изпитали отчаяние, гняв и безсмислие.
Смисълът е в това, да даваш най-доброто от себе си във всяка една ситуация, да се учиш от всеки един неуспех и трудност, да вярваш в себе си, за да може накрая, когато точките се свържат, да се получи нещо красиво.