Какво мога да направя за детето в мен?

Posted on 23.05.2019 by Марина Попова

Бяхме писали за това как да не губим детето в себе си, как трябва да се радваме на живота по детски, как трябва да бъдем чисти и възторжени, емоционални и открити – като деца.

Но детето в мен не ми носи само радост и удоволствие. В него са скрити моите болки и тъги. То преживява болката и страха със сила, която понякога ни е трудно да овладеем. Детето в нас е нашата уязвимост. Детето в нас понякога е ранено и страда.

По-долу ви представяме един откъс от книгата на Сузана Макмахън „Джобен психотерапевт“, в който тя пише за това какво можем да направим за раненото дете в себе си.

„Започнете с разпознаване на детето във вас. След това си дайте сметка, че то изпитва болка, дори и да не я разбирате. Спомнете си какво е да си дете и да те боли. Позволете му да ви се сърди. Знайте, че личността ви не се изчерпва с детето във вас и че само вие можете да се погрижите за него.

Как да го разпознаете? Ще ви е по-лесно, ако прелистите семейни албуми и намерите своя снимка от периода преди петата си година. Сложете я на видно място. Ако можете, носете я със себе си и я поглеждайте по няколко пъти на ден. Свикнете с образа на детето във вас; по-трудно е да отричате или игнорирате някого, когото виждате често. Опитайте да си спомните какъв в действителност е бил животът за това дете. И как се е чувствало в детството си. Възкресете своето минало през очите на детето. Помнете, че вие не сте вече това дете и не бива да се вкопчвате в тогавашното, както прави то. Трябва да знаете с какво се захващате, преди да му помогнете. Следващия път, когато реагирате неуравновесено или се почувствате безпомощни, или изгубите контрол, възприемете го като знак: детето във вас иска да ви каже нещо. То се мъчи да привлече вниманието ви чрез силни емоции. Не се сърдете на себе си (тоест на детето във вас), задето се поддавате на тези изблици. Гневът ви предизвиква още по-голяма болка у него, а точно тя е причината за крясъка му.

Приемете, че детето във вас изпитва болка, дори и да не я проумявате. То е едновременно и сърдито, и тъжно, и уплашено и повечето от тези чувства са насочени към вас. Сърдито и тъжно е, защото вие, единственият човек, който може да му помогне, го игнорирате. Бои се, че никога няма да му се притечете на помощ, да го обичате и да се грижите за него по начина, по който му е потребно. Помнете, че то е едно мъничко същество, лишено от уменията и възможностите, които вие сте придобили, и че това крехко създание таи болка и обърканост, непосилни за възрастта му.

Разграничете се от детето във вас. Вие сте възрастният, родителят, мъдрият и притежавате всичко необходимо, за да го обградите с грижи. Не се страхувайте от него. Помнете, че то има власт над вас само когато го отхвърляте или пренебрегвате. Не иска повече от онова, което всяко дете желае — да бъде обичано, защитавано и да се чувства сигурно. Вие и само вие сте в състояние да му го дадете. Ако се затруднявате, може би това е подходящият момент да помолите за подкрепа. Много от психотерапевтите са запознати с концепцията за детето вътре в нас и могат да ви помогнат да се погрижите родителски за него. Има и чудесни книги на тази тема. Можете да се научите и чрез наблюдение; ако сте достатъчно вещи като родители (никой родител не е съвършен!), обърнете внимание как се отнасяте със собствените си деца. Ако ли пък нямате, наблюдавайте някой друг. Как постъпва, когато детето му страда? А когато трябва да му се вдъхне увереност? Или когато проявява капризи? Какво казва, за да го успокои? Как изразява своята любов към него?

Започнете да говорите на детето в себе си. Повтаряйте му неща от рода на: „Тук съм. Чувам те. Знам, че си разстроено. Искам да ти помогна. Не се безпокой, ще се погрижа за теб. Не ти се сърдя. Разбирам. Всичко ще е наред. Ти си добро. Обичам те.“ Не очаквайте, че детето моментално ще ви повярва. То ви е чакало толкова дълго, че вероятно ще поиска да ви подложи на изпитание, преди да ви се довери.

Това би могло да се изрази в засилване на поведение, което не харесвате. Може да се уловите, че губите контрол над себе си или че реагирате бурно по-често от преди. Или пък да си помислите, че детето във вас едва ли не вече не съществува, защото изглежда толкова пасивно и отчуждено. Продължавайте с внимателното родителско отношение. Детето във вас е нащрек. Подгответе се да станете „идеалният родител“, онзи, който то никога не е имало, но винаги е желало. Независимо колко добри са били истинските ви родители, колко внимание са ви отделяли и с колко любов са ви обсипвали, за детето във вас това никога не би било достатъчно. Вие обаче имате едно голямо преимущество пред тях: тъй като то е част от вас самите, ще знаете точно от какво се нуждае и кога и ще можете да задоволите всичките му потребности до една. За него вие сте идеалният родител и то е единственото същество, за което бихте могли да сте идеален. Няма нищо съвършено, но взаимоотношението ви с детето във вас е най-близко до съвършенството.

Не е достатъчно да го разпознаете и приемете. За да оздравее, му е необходима любов и тъй като сте единственият човек от значение за него, вие сте този, който трябва да го обича. За да се научите да обичате това дете, което толкова пъти ви е създавало проблеми, правило ви е сцени, обърквало ви е, карало ви е да се чувствате безпомощни, слаби и незрели, за да привикнете да обичате това „малко чудовище“ вътре във вас, трябва да престанете да му се сърдите, да го критикувате, обвинявате и наказвате. Приемете го, обърнете му внимание, когато се нуждае, а не когато ви е удобно. Разберете, че то се гневи на вас, но този гняв ще отмине. Не е ваша вината, че детето се чувства наранено. Не вие сте предизвикали цялата болка, а и не сте били в състояние да я облекчите до този момент. Не бъдете сурови към себе си, защото то ще помисли, че сте сурови с него. Знайте, че децата винаги се чувстват виновни за болката, която ги заобикаля. Смятат, че причината е в тях и че те са отговорни. Стремят се да са добри, за да оправят положението, а в противен случай укоряват себе си. Детето във вас ще си помисли, че вината е негова, ако се превърнете в разочаровани родители или пък се предадете.

Да сте добри родители, не означава да отстъпвате на детето. Когато то ви играе номер, ще му помогнете да се овладее, като му засвидетелствате своята любов и внимателно и с мекота му наложите дисциплина. Можете да го научите на търпение, след като е сигурно, че ще получи удовлетворение. Ако усетите, че детето във вас изисква внимание, а обстоятелствата не ви позволяват да захвърлите всичко и да се погрижите за него, бихте могли да му кажете: „Чувам те. Знам, че си разстроено. Скоро ще се заемем с това. Остави ме да довърша каквото имам, а после ще ти посветя от времето си.“ Тук не става дума за отказ, вие сте осъзнали изпратеното послание. Така му показвате, че контролирате положението и че ще се погрижите за него веднага щом бъде възможно. Много е важно да изпълните обещанието си, иначе следващия път няма да ви повярва. Бъдете любящи и строги родители, защото детето във вас се нуждае от ред и контрол.

Най-лесният начин да се научите да го обичате е да прилагате спрямо него всичко, което сте усвоили, за да обичате себе си. С други думи, следвайте поведението за добиване на себеуважение. Научете се да обичате едновременно и себе си, и детето във вас. Любовта към него ви позволява да обичате и себе си. Ако не можете, нито желаете да го обичате, няма да постигнете себеуважение. Необичаното дете във вас ще си остане пазител на склада с емоциите ви и ще бъдете във война със самите себе си.

Какво ще се случи, след като изберете да го обичате? Няколко неща, кои от кои по-прекрасни. То ще започне да се чувства сигурно и защитено, ще престане да се гневи и да изисква. Няма повече да управлява емоциите ви и ще ви остави да отговаряте за склада си. Не ще има неочаквани изблици от страна на детето във вас и вие наистина ще контролирате собственото си поведение. То ще ви освободи и ще ви позволи да се държите като зрели личности. Ще стане точно това, което всъщност е – едно мъничко същество вътре във вас, – и вие ще бъдете по-силни и обичащи възрастни. Ще знае, че когато има нужда от внимание, не бива да прави сцени, а само да помоли и вие ще откликнете. На децата наистина им е потребно много малко, за да са щастливи. И най-хубавото е, че обичаното и честито дете във вас ще ви позволи да сте обичани и честити самите вие, а понякога и спонтанни и по детски игриви. За възрастните е доста трудно да се изявяват по най-добрия начин, ако носят в себе си пищящо двегодишно дете. Но помислете си колко много радост и любов ви вдъхва същото това двегодишно създание, когато сияе и ви се усмихва с обич. Детето във вас заслужава да бъде обичано, както и вие самите. Научете се да обичате и себе си, и него. Единственото, което ще изгубите, е болката от вашето минало.“

Как да разговаряте за марихуаната

Posted on 19.03.2019 by Светлана Николова

Отговор

Откъде да започнете? Какво да кажете? Между легализацията (макар все още не и в България), увеличаващата се нормализация в поп-културата и новите начини на употреба (в хранителни продукти, вапоризатори, концентрати) става все по-сложно да разговаряте за марихуаната със своите деца.

Започнете с по-добро разбиране за марихуаната и тийнейджърския мозък

Частите на юношеския мозък, които се развиват първи, са тези, които отговарят за физическата координация, емоциите и мотивацията. Но частта от мозъка, която контролира мисленето и импулсите – известна като префронтален кортекс, не се развива напълно преди 25-тата година.

Това е все едно другите части на мозъка да крещят, а префронталният кортекс още да не е съвсем готов да играе ролята на рефер. Това може да има забележими ефекти върху поведението, като:

трудно сдържане или контролиране на емоциите;
предпочитание за дейности, свързани със силно вълнение и малко усилие;
лоши планиране и преценка (например тийнейджърът рядко мисли за негативните последствия);
по-рисково, импулсивно поведение, включително експериментиране с наркотици и алкохол.

Така че по време на тийнейджърските и младежките си години детето ви е особено податливо на негативните ефекти от всяка употреба на наркотици, включително на марихуана. Доказателствата показват, че употребата на марихуана през тийнейджърските години потенциално може да понижи коефициента на интелигентност на човек и да попречи на други аспекти на функционирането и благополучието. Дори нередовната употреба на канабис може да въвлече тийнейджърите в рисково поведение, в ситуации на уязвимост и да доведе до правенето на лоши избори, докато детето е под влияние на веществото.

Подгответе се добре за разговора

Ако планирате да разговаряте за марихуаната или за употребата на други вещества, има няколко ключови неща, които помагат за провеждането на ефективен разговор:

Останете отворени към детето си. Когато то се чувства осъждано или порицавано, ще бъде по-малко възприемчиво към посланието. Опитайте се да показвате обективност и отвореност.
Поставете се на мястото на детето си. Как бихте предпочели да се обръщат към вас, когато разговаряте на трудна тема? Опитайте се да си спомните как сте се чувствали, когато сте били тийнейджъри.
Бъдете ясни относно целите си. Бъдете наясно какво искате да получите от разговора.
Бъдете спокойни. Ако подходите към разговора с гняв или паника, ще бъде по-трудно да постигнете целите си.
Бъдете позитивни. Ако подходите към ситуацията със срам, гняв или тактики на сплашване, това ще бъде контрапродуктивно. Стремете се да има любопитство, уважение и разбиране.
Не поучавайте. Това най-вероятно ще накара детето ви да се затвори, да откаже да ви слуша, да се ядоса или по-лошо.
Намерете удобна обстановка. Ако обявите събиране на масата вкъщи, това вероятно ще бъде посрещнато със съпротива, докато по-спонтанният, непринуден подход ще намали тревожността (включително вашата собствена).
Внимавайте с езика на тялото. Соченето с пръст и скръстените ръце са затворени жестове, докато краката, които не са кръстосани, и отпуснатата стойка са по-отворени.

Какво да кажа?

За съжаление, няма сценарий за разговор относно марихуаната, но има някои често срещани аргументи и въпроси, които е вероятно да чуете – както и предложения относно отговора ви.

Те казват: „Правя го само от време на време през уикендите, така че не е голяма работа.“
Вие можете да кажете: „Кое би го направило голяма работа за теб?“
Защо това работи: Това ги кара да се замислят за бъдещето и за това какви са техните граници. Ще научите кое е важно за него или нея. Ако употребата продължи и някои от тези граници бъдат преминати, можете да повдигнете този въпрос в по-късен момент.

Те казват: „Би ли предпочел/а да пия алкохол? Марихуаната е много по-безопасна.“
Вие можете да кажете: „Честно казано, не искам да правиш нищо, което може да ти навреди. Интересува ме защо мислиш, че марихуаната е по-безопасна от алкохола.“
Защо това работи: Това напомня на детето ви, че се грижите за неговото благополучие. Ако покажете искренно любопитство за техния мисловен процес, това ще им помогне да се отворят към вас.

В крайна сметка:

Ситуацията с наркотиците ще продължи да се променя с времето, но това, което ще остане без промяна, е нуждата от подкрепа и информация, когато отглеждате дете. Вие сте най-важното и най-мощното влияние в живота на детето си. Не забравяйте, че винаги можете да потърсите помощ от професионалист, когато ви е трудно да се справите сами.

Източник

Наркотиците и тийнейджърският мозък

Posted on 18.03.2019 by Светлана Николова

Отговор

Развитие на мозъка, поведение на тийнейджърите и наркотици

Има си причина тийнейджърите да се държат по начина, по който го правят. Разбирането за науката на мозъка, стояща зад тийнейджърското поведение, може да помогне на родителите да подготвят по-добре своите деца за това как да избягват наркотиците и алкохола.

Защо тийнейджърите се държат по начина, по който го правят?

Случвало ли ви се е някога да погледнете своето дете-тийнейджър и да се зачудите: „Защо правиш това?“

От промяна на настроенията до поемане на рискове „нормалното тийнейджърско поведение“ може да изглежда като всичко друго, но не и като нормално за родителите и другите възрастни. Изследване обаче разкрива, че моделите на развитие на мозъка през тези години на формиране играят значима роля в развитието на личността и действието на вашия тийнейджър. С други думи, има биологична причина тийнейджърите да се държат по начина, по който го правят.

Учените знаят, че на мозъка са му необходими 25 години, за да се развие напълно. В някаква степен може да разглеждате тийнейджърския мозък като мозък с помощни колела – той още не е способен да функционира на оптималното ниво, обичайно за възрастните. Мощен взрив от развитие настъпва през юношеството и този взрив може да обясни много от непредвидимото – и понякога рисково – поведение на тийнейджърите.

Тийнейджърският мозък и поведението, което предизвиква той

От ранното юношество до средата на 20-годишна възраст мозъкът се развива донякъде неравномерно – от задната част към предната. Това може да обясни милото чудато поведение на тийнейджърите, но също така ги прави склонни към поемане на рискове.

Частите на юношеския мозък, които се развиват първи, са тези, които контролират физическата активност, емоциите и мотивацията, и се намират в задната му част – съответно малкият мозък, амигдалата и прилежащото ядро (nucleus accumbens).

Но частта от мозъка, която контролира мисленето и импулсите – известна като префронтален кортекс – е в предната част на мозъка и следователно се развива последна. Тази част от мозъка не съзрява напълно чак до 25-та година.

Различното по време развитие на определени части от мозъка може да има забележими ефекти върху юношеското поведение. Може да сте забелязали някои от тези у вашия тийнейджър:

трудно сдържане или контролиране на емоциите;
предпочитание за дейности, свързани със силно вълнение и малко усилие (оттук идва класическата мантра за „секс, наркотици и рокендрол“);
лоши планиране и преценка (например тийнейджърът рядко мисли за негативните последствия);
по-рисково, импулсивно поведение (включително експериментиране с наркотици и алкохол).

Развитието на юношеския мозък и поведението са тясно свързани. Префронталният кортекс, който може да бъде наречен „гласът на разума“ в тийнейджърския мозък, няма толкова влияние, колкото онези части, които наблягат повече върху емоциите, вълнението и краткосрочното възнаграждение. В един миг хормоните могат да превключат тийнейджърските емоции на висока предавка, което да доведе до непредвидими – и понякога рискови – действия.

За съжаление, развиващият се мозък е по-уязвим към увреждане. Това означава, че експериментирането с наркотици и алкохол може да има трайни вредни ефекти върху здравето на вашия тийнейджър.

Тийнейджърският мозък и ефектите от наркотиците върху него

Намирането на начини за задоволяване на нуждите и желанията е част от живота. Това е едно от многото умения, които се усъвършенстват през тийнейджърските години. Когато тийнейджърът употребява наркотици, за да се почувства добре, това пречи на естествената способност на тялото да постигне това самò. Ето как наркотиците въздействат на мозъка:

Мозъкът се състои от милиарди нервни клетки. Нервите контролират всичко – от това кога да бие сърцето до това какво вашият тийнейджър чувства, мисли и прави. Нервите правят това като изпращат електрически сигнали из тялото. Сигналите се предават от нервна клетка на нервна клетка чрез химически „куриери“, наречени невротрансмитери.

Някои от сигналите, които невротрансмитерите изпращат, предизвикват чувство на удовлетворение или удоволствие. Тези естествени награди са начинът на тялото да се увери, че ние ще търсим още от това, което ни кара да се чувстваме добре. Например, когато ядем нещо вкусно, невротрансмитерите ни казват, че се чувстваме добре. Търсейки още от това удоволствие, ние със сигурност няма да умрем от глад. Главният невротрансмитер, отговарящ за приятното чувство, се нарича допамин.

Наркотиците претоварват тялото с допамин – с други думи, те карат системата за възнаграждение да изпраща твърде много сигнали за приятно чувство. В отговор мозъчните системи на тялото се опитват да възстановят равновесието като изпращат по-малко сигнали за приятно чувство. Докато времето минава, тялото се нуждае от повече наркотик, за да усеща същото удоволствие както преди. Този ефект е известен като толеранс и може да бъде особено опасен при наркотици като хероин и кокаин.

Ефектите на наркотиците върху мозъка не приключват, когато наркотикът бъде разграден и изхвърлен от тялото. Когато човек спре да употребява наркотик, нивата на допамин остават ниски за някакво време. Той може да се чувства депресивен или с изравнени емоции, и неспособен да преживява обичайните удоволствия в живота. Рано или късно мозъкът сам ще възстанови допаминовия си баланс, но това отнема време – от няколко часа до няколко дни или дори месеци – в зависимост от наркотика, продължителността и количеството на употребата и от самия човек.

Тъй като тийнейджърите имат свръхактивен импулс да търсят удоволствие и по-малка способност да обмислят последствията, те са особено уязвими, когато става въпрос за изкушенията от наркотици и алкохол. И защото вътрешните системи за възнаграждение все още се развиват, способността на тийнейджъра да се върне обратно към нормалното след употреба на наркотик може да бъде компрометирана заради начина, по който наркотиците въздействат на мозъка.

Източник

Мамо, може ли?

Posted on 12.03.2019 by Росица Долапчиева-Кайрякова

Отговор

Бракът Дете-Родител

Том е млад мъж, в края на двайсетте, който е в първата си сериозна връзка с Нанси. Откакто Нанси се мести да живее при Том, изглежда че връзката им се променя много и то не по начин, който харесва на Том. Изглежда така сякаш Нанси превзема целия апартамент, сякаш тя има наръчник, скрит някъде, където той няма достъп и този наръчник е пълен с детайли как нещата трябва да бъдат; правилният начин да заредиш и изпразниш миялната; как да почистиш ваната, след като си вземеш душ; какво с какво се пере и на каква температура и т.н. Всички тези неща изглеждат леко глупави за Том; все пак той се е оправял по своя си начин години наред. Все пак е хубаво да стъпиш в чиста вана, когато отиваш да се къпеш, както и да видиш ненамачканите си дрехи, прибрани в гардероба. Том също така е изненадан да открие колко приятно е чувството да прави нещо конкретно, което да удовлетвори Нанси.

С течение на времето обаче започва да се чувства все по-неудовлетворен и обиден. Всеки път, когато Том започва да се чувства така, сякаш се е справил и е успял да овладее наръчника и знае какво се очаква от него, тя се появява с някое ново правило, което някак си се очаква, че той вече трябва да знае. Понякога почти изглежда като нагласена игра, в която независимо колко много той се старае, никога няма да бъде способен да удовлетвори или омилостиви Нанси. Любопитното е това, че тъй като не иска да я разочарова, на Том почти никога не му се отдава възможност да каже на Нанси, че се чувства притиснат и че и той има някакви собствени идеи за това как да се случват нещата в техния споделен дом.

Можете да забележите колко много динамиката във взаимоотношенията между Том и Нанси наподобява на тази между родител и дете, като единият партньор е в ролята на възрастния, който поема отговорността за всичко, а другият партньор играе ролята на пасивно-агресивно действащото дете.

Този модел е толкова чест, че фамилните консултанти и терапевти го определят като „брак на дете-родител“. В хетеросексуалните връзки най-често мъжът е този, който „свършва“ в ролята на детето. Мъжете се шегуват един с друг за това как те са живели като ергени; за това как са нямали нищо друго освен пица и бира в хладилниците си; за това каква бъркотия е била в апартаментите им и за това как не са се съобразявали с никого, свободни да правят каквото и където и си поискат и т.н. Докато мъжете се шегуват относно желанието си да живеят ергенски живот и негодуват, че имат жена, която се опитва да ги социализира, на едно ниво те оценяват промените, които жената е внесла в живота им.

Приятно е чувството да живееш на място, което чувстваш много повече като дома, в който си израснал; да имаш по-редовен живот, на който можеш да разчиташ и в който да се чувстваш спокоен; да имаш социален живот, за който се полагат грижи и да имаш някакъв тип ръководство, напътствия, които да облекчат тревожността по отношение на незнанието какво да облечеш или как да действаш в определени социални ситуации. Под самохвалството им обаче се разпознава това, че повечето мъже не знаят как да направят дом за себе си или да отгледат семейство. Мъжете също така разбират, че това да направиш дом и да отгледаш семейство е често много важно за съпругите или партньорките им и в търсенето си на това да бъдат приети от тях, следването на някакви инструкции изглежда като малка цена за товa.

Когато нещата вървят добре, така както често се случва в началото на връзката, това е страхотен пример за това как хората в двойката могат да се учат един друг и да станат по-цялостни личности, да разгърнат потенциала, който имат. Но това, което започва като общо взаимноизгодно имплицитно съгласие, може да премине в серия от неизречени борби за власт. Неудовлетворението най-често започва при жените. Много жени разпознават това, че те всъщност имат повече опит и експертност във връзките, отколкото повечето от техните потенциални мъже-партньори. Жените се шегуват за това, че мъжете не са в добра форма да се справят с багажа и се нуждаят от промяна или евентуално обучение за това как да бъдат партньори. На повърхността повечето от наставленията и обучението, което те предлагат на партньорите си, са за това как да те да се държат, но това, което жените наистина търсят, е не партньор, който да бъде добре обучен, а партньор, с който да бъдат в по-добра връзка, в по-добра интимност.

Ето я и критичната точка на обръщане.

Когато мъжете разберат какво всъщност търсят партньорките им и разпознаят, че и те наистина искат същото нещо, тогава е възможно мъжете да бъдат по-малко защитни и по-малко реактивни към обучаването и подтикването и нещата обикновено вървят много добре. От друга страна, когато мъжът пропусне по-голямата цел, когато нямат достатъчно позитивен опит по отношение на ранното свързване и не успеят да разпознаят близостта и обучението, което им се предлага като нещо позитивно, те тогава започват да тълкуват всичко като критика и контрол.

Когато нещата тръгнат лошо по този начин, обикновено се влошават все повече.

Всеки член на тази двойка е абсолютно убеден, че той е този, който прави нещата зле и че другият се справя много по-добре, но това е бъркотия, която правят двамата. Връзката родител-дете е несъзнаван съюз между двама души. Те са еднакво отговорни и еднакво „залепнали“. Интересното е, че много сходна динамика може да се открие и в еднополови връзки, което предполага, че става въпрос повече за сила и полова социализация в нашата култура, отколкото за вътрешно присъщо различие между мъжете и жените.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/fear-intimacy/201902/mommy-may-i

За родителите на зависими хора – част 2

Posted on 05.12.2018 by Гергана Райнова

Отговор

Продължение по темата „Как да помагаме на нашите зависими деца (без да поощряваме проблема) и как можете да помогнете на себе си“.

Първа част на публикацията можете да прочетете тук.

***

Как можете да си помогнете в тази ситуация? Като се опитвате да поддържате критичност към това дали поощрявате негативното поведение на детето си. Бихте могли да разсъдите внимателно над следните въпроси:

Детето ви държи ли се така, сякаш му дължите неща, които преди с удоволствие сте му давали? (Например привилегии по отношение на шофиране, подаръци, пари за наем или пък привилегии у дома).
Струва ли ви се, че съпровождате пълнолетното си дете, докато то преживява криза след криза?
Налага ли се да жертвате твърде много, за да отговорите на нуждите му?
Страхувате ли се от това да нараните детето си?
Чувствате ли се обременен, използван, огорчен или просто изхабен цялостно?

Поощрявайте детето си да живее в собствената си кожа – кожа, която също „участва в залога“, така да се каже.

Напускането или завършването на училището би трябвало да бележи навлизането на детето ви в света на „зрелите“ хора. Необходимо е да добие в по-голяма степен усещането, че „собствената му кожа е част от залога“, така че да се старае да бъде самостоятелен в по-голяма степен. Това не значи, че трябва да ги изхвърлите на улицата. По-скоро, детето ви трябва да си състави планове и цели, които биха го направили независим човек.

Понякога човек преживява кризи, които могат да го върнат назад в известен смисъл. Може да става въпрос за тежка раздяла с интимен партньор, проблеми в университета или влошено здраве. Допустимо е детето ви да разчита на вас, стига да има план за това как да си възвърне независимостта.

Опитайте се да не бъдете конфронтационно настроени в опитите си да насърчите детето си да бъде по-независимо. Целта е да бъдете подкрепящи и разбиращи и да сте готови да сътрудничите. Бъдете спокойни, твърди, неконтролиращи в отношението си, когато изразявате очакванията си, за да мотивирате детето си да бъде независимо по здравословен начин.

Можете да опитате някои от следните стъпки:

Окуражавайте работещите си деца да допринасят за семейния бюджет. Могат например да плащат символичен наем за стаята си, както и да поемат част от разходите за домакинството.
Не раздавайте пари, без да преценявате ситуацията. Дали ще им давате пари за харчене трябва да зависи от усилията им да бъдат независими.
Разработете си стратегии, които можете да използвате, ако ви изненадат. Договорете се например да не давате отговор веднага – поне до следващата сутрин или 24 часа. Например, следващия път, когато получите спешно обаждане от детето си, което иска пари, можете да отговорите: „Ще трябва да говоря с баща ти“ или „Ще трябва да си помисля“. Това ще ви даде време да разсъдите трезво, както и шанс да поговорите за това предварително с партньора си. Също така това ще покаже на детето ви, че вие и партньорът ви оставате стабилни и единни.
Достигнете до съгласие какъв е максимумът от време, който детето ви може да прекара при вас.
Ако можете да си го позволите, можете да помогнете като платите началните разходи около това детето ви да се нанесе в нова квартира.
Договорете се за това вашият финансов принос към наема на детето ви постепенно да намалява. Целта е в крайна сметка то да бъде напълно независимо.
Не забравяйте, че винаги имате правото да кажете: „Промених решението си“.
Поставете времеви граници за това колко време прекарвате в помощ на пълнолетното си дете и начина, по който разрешава кризите и предизвикателствата. Насърчавайте неговото усилие да реши проблема – например като питате: „Какви са твоите идеи?“
Не забравяйте – не сте в състезание по популярност. Трябва да приемете, че в определена ситуация детето ви може да реагира отхвърлящо. Най-вероятно ще размисли по-късно.
Посещавайте групи за взаимопомощ. Давайте пари на зависимото си пълнолетно дете, само ако е свързано с лечението му.

***

Автор: Джефри Бърнстейн

Източник: https://www.psychologytoday.com/us/blog/liking-the-child-you-love/201411/stop-enabling-your-addicted-adult-child

За родителите на зависими хора

Posted on 04.12.2018 by Гергана Райнова

Отговор

Миналата седмица публикувахме статия за това как всъщност понякога вместо да помагаме за решаването, ние поддържаме проблема на близките ни зависими. Още малко по темата с една различна, но и в същото време сходна гледна точка.

Автор: Джефри Бърнстейн

“Твърдата“ любов е труден, но ценен урок за научаване

Джино, възрастен мой клиент (Джино е псевдоним), дойде на една от консултациите ни много гневен и напрегнат. Разказа ми, че наскоро неговият син, пълнолетен човек с проблемна употреба на наркотици, му се е обадил. По принцип обажданията са за сметка на Джино. Това се е случило в почивния му ден, когато е имал нужда да разпусне, както той споделя. Но решава да му вдигне – „Все пак това е синът ми и аз го обичам.“ Докато слушал завалените обяснения на сина си, през ума му минавали всякакви негативни мисли, като „Какво, за Бога, пак се е случило?“. След това изпитал вина за това, че подхожда негативно и подозрително.

Синът на Джино се оплаквал в продължение на 20 минути от бившия си шеф, наричал го с обидни думи. Споделил му и че все още не може да си намери друга работа. Споменал, че пуши по-малко трева отпреди, но нямал пари, за да си плати наема. Джино му споделил, че в момента и той има финансови затруднения, на което синът му отвърнал: „Да, татко, все тая – не се притеснявай за мен.“

Джино се почувствал толкова объркан в тази ситуация, че му се струвало така, сякаш стаята буквално се върти. Изумен се чул да казва, като че ли отстрани: „Добре, само този път“. Той самият обаче осъзнавал, че в думите му липсва убедителност, повтаряни безчетно и преди това. Така че със смесени чувства Джино отишъл до квартирата на сина си, за да му „заеме“ парите за наема. Както обичайно, синът му го посрещнал с широка, харизматична усмивка и обещавал да му върне парите. Джино обаче знаел, че това няма да се случи. По пътя към дома клиентът ми си мислел как този хаос е разрушителен (все пак детето му е само на 29) и се питал дали някога синът му ще бъде самостоятелен.

***

Този сценарий звучи ли ви познат? Чувствате ли се притеснен и „презалят“ от нуждите на Вашето пълнолетно дете със зависимост? Логиката бива ли изместена от емоционалната болка?

Поощрявате ли го да употребява?

Поощряването в този случай се разбира като поправяне на проблемите на другите по начин, който пречи на израстването им и поемането на отговорност. Намирате ли се в такава динамика с вече зрялото си дете? Ако например той реши да си купи нова аудио система за колата, вместо да си плати наема, последствията са, че ще остане без квартира. Поощрителят ще се намеси и ще се погрижи за последствията. По този начин той лишава порасналото си дете от причини или възможност да научи един ценен урок.

Как да помогнете, без да поощрявате

Помощта, която оказвате на Вашето дете, превръща ли се в нездравословен модел на отношения? Ако се опитвате да го „спасявате“ всеки път, когато се забърка в неприятности, всъщност влошавате нещата в дългосрочен план. Трудно ли ви е да поставите граница между това да подпомогнете автономността му и да го „измъквате“ всеки път? Всеки родител трябва да бъде внимателен и да размишлява как да помогне на детето си, без да го поощрява.

Хора със зависимости, които остават свръх-зависими от родителите си (въпреки че са пълнолетни), често биват „поощрявани“ от тях. Може би тази динамика се дължи на факта, че родителите несъзнавано имат потребността да са нужни. Да поставите граници на пълнолетното Ви дете понякога може да е най-доброто, което можете да направите за него. Много е трудно да заявиш: „Аз съм тук, за да те изслушам – това мога да направя за теб в момента“. Или: „Знам, че искаш помощ, но е по-добре да я получиш от професионалист, анонимни сбирки. Ще се чувстваш по-щастлив и горд със себе си, ако потърсиш помощ сам.“

Може да имате 35-годишна дъщеря, която неспирно ви иска пари или 25-годишен син, който не може да се задържи на работа. Независимо каква е ситуацията, когато пълнолетните ви зависими деца се държат незряло, това е стресиращо. Чувал съм много тъжни истории в кабинета си – семейства, в които децата все още зависят твърде много от родителите си, въпреки че са пълнолетни (в един от случаите ставаше дума за човек на 44 години!). Може да бъде много трудно за родителите на такива „деца“ да им поставят граници. Често те се чувстват изтощени и емоционално изчерпани. Искат детето им да бъде щастливо и самостоятелно, но в същото време се страхуват, че не правят достатъчно за него. Със сигурност това не е лесна ситуация!

В някои случаи тези деца имат сериозни проблеми с психичното здраве, в добавка към зависимостта, като депресия или тревожност. Терапевтичното лечение обаче не е взаимоизключващо се с това този човек да допринася за възстановяването си по всеки възможен начин. За жалост, твърде често ставам свидетел на това как родителите се „втурват“ да спасяват детето си при всеки повод. Може това да ви кара да се чувствате по-добре за себе си като родители, но така давате (не)гласното послание на децата си: „Не си достатъчно компетентен да се справиш сам“.

Как можете да си помогнете в тази ситуация?

***

Продължение

Източник: https://www.psychologytoday.com/us/blog/liking-the-child-you-love/201411/stop-enabling-your-addicted-adult-child

Подкрепям ли зависимостта на детето си като му помагам?

Posted on 29.11.2018 by Диляна Бондокова

Отговор

„Джейк е моят по-голям син. Не знам колко пъти съм го будила, за да не пропусне тренировките си по футбол. Той беше куотърбек и получаваше стипендия. Помагах му да пише есетата си в колежа и го преследвах да ги предава навреме. Дори избрах костюма, с който ходеше на интервюта. Между другото сега е в университета „Дюк“ и следва две магистратури – икономика и международни отношения.“

„Mалкият ми син се казва Ник. Той употребява вещества – предимно хапчета, но понякога влиза и в запои. Казаха ми, че ако му помагам, подкрепям зависимостта. Просто не разбирам. Той има застрашаващо живота заболяване, а хората ми казват да се отделя от него, да му позволя да стигне до дъното и да престана да подкрепям зависимостта. Ако детето ви имаше рак, щяхте ли да го направите?“

Много родители и други членове на семейството се затрудняват с концепцията за подкрепянето на зависимостта. Определено има естествена склонност от тяхна страна да обичат, защитават и обгрижват децата си. Но кога това може по-скоро да вреди, отколкото да помага? Тази дискусия е фокусирана върху дефиницията за подкрепянето на зависимостта и какво трябва да се има предвид, когато се опитвате да мотивирате детето ви за промяна.

Каква е дефиницията за подкрепяне на зависимостта?

Това понятие обхваща всички ваши действия и поведения, които подкрепят употребата. С други думи, както казва д-р Джефри Фуут, подкрепянето на зависимостта всъщност означава „правене на положителни неща, които в крайна сметка подкрепят продължаването на негативно поведение (като употреба на алкохол или наркотици)“. Примерите включват:

Да се обадите в училището или работата на сина си, който е бил на парти до сутринта и не може или не иска да стане, за да кажете, че е болен.
Да почистите дома на дъщеря си, която е навън и употребява с приятелките си, а подът на банята ѝ не се вижда от купчини мръсни дрехи.
Да позволите на сина си да използва колата ви, когато знаете, че е вероятно с нея да отиде при дилъра си.
Да платите сметката за телефона на дъщеря си, защото е харчила пари за наркотици и сега не ѝ достигат.
Да платите гаранцията при арест или глоби.
Да помагате при махмурлук.

Това са примери за правене на нещо хубаво и мило за любимите ви хора, което може да увеличи вероятността те да продължат да употребяват. От гледна точка на поведението тези мили неща са подкрепление. Това означава, че повишават вероятността поведението да се повтари. В примерите по-горе родителят може без да иска да подкрепя негативното поведение. Така нищо лошо не се случва на децата – няма последствия от поведенията им, защото действията на родителите ги защитават от тях.

Не всички последствия се понасят еднакво

Родителите предпазват децата си от това да усетят ефектите от негативните им поведения поради множество причини. Понякога, за да се избегне спор или от страх, че ако децата им загубят работата си, няма да могат да плащат сметките си. Друга причина може да бъде, че е по-лесно те да изчистят, вместо да накарат сина или дъщеря си да изпълнят задълженията си. Също така има случаи, в които да оставите децата си да понесат негативните последствия, е повече от това, което вие можете да понесете.

Например, родител знае, че детето му пие във влака към вкъщи. Ако му позволи да кара кола под влияние на вещества, може да стане катастрофа, в която да нарани не само себе си, но и други хора. От една страна, ако родителят взима детето си от спирката, подкрепя зависимостта, но от друга, притесненията за безопасността на сина/дъщерята и други хора са основателни и майката решава да го/я прибере от спирката.

Друг родител се тревожи, че ако синът му има криминално досие, няма да може да си намери хубава работа и решава да наеме добър адвокат, вместо да го остави да работи с безплатен. Знае, че това поведение подкрепя зависимостта, но в дългосрочен план иска синът да бъде финансово независим, така че наемa адвоката.

Всеки родител има правото да преценява ситуациите и да решава какво може да понесе като последствия. Ако последствията са непоносими, направете каквото мислите, че е най-добре. Помнете, че вие познавате любимите си хора и фамилната ситуация и ще трябва да живеете с резултата. Ако последствията са поносими, позволете им да ги понесат, тъй като светът понякога е много по-силен учител отколкото сме ние.

Не всички мили неща подкрепят зависимостта

Важно е да се отбележи, че не всички мили неща подкрепят зависимостта. Например една майка се притесняваше, че не бива да праща окуражителни картички на сина си, докато е в рехабилитационен център. Изпитваше страх, че подкрепя зависимостта. Мислеше, че трябва да покаже „твърда любов“ вместо това. В този контекст нейната подкрепа би окуражила продължаването на лечението. Това е видът поведение, което родителите трябва да подкрепят.

В подобен случай млада майка помоли семейството си да гледат детето ѝ, докато е на среща на анонимните алкохолици. Тя беше поела ангажимента да отиде на 90 срещи за 90 дни. Те отказаха, вярвайки, че всяка помощ от тяхна страна подкрепя зависимостта, въпреки че тя се опитваше да се ангажира със здравословно поведение.

Тези мили и хубави неща, които правите и които подкрепят здравето, прекратяването на употребата и просоциалните поведения, са форми на положително подкрепление. Когато любимите ви хора правят нещо, което искате те да правят, мислете за начини, по които можете да подкрепите тези поведения, така че те отново да ги направят. Например детето ви идва на семейна вечеря, без да е употребило, пише ви SMS, че ще закъснее или ви връща парите, които ви дължи. Отделете време да забележите какво той или тя прави, което го/я придвижва в посоката на здравословните поведения. Може би това означава да изпратите подкрепящо съобщение, да сготвите любимо ястие, да направите похвала, когато си изчистят стаята, да дадете прегръдка, картичка и така нататък. Забелязването на положителните действия и отбелязването им помага и не подкрепя зависимостта.

Използвайте естествените последствия и позитивното подкрепление заедно

Да позволите на естествените последствия да се разгърнат и да използвате позитивно подкрепление има синергичен ефект. Това означава, че комбинацията от двете стратегии е по-силна от използването на която и да е самостоятелно. Този подход позволява на детето да разбере, че тя или той е архитектът на хубавите неща, които се случват в резултат на положителни поведения. Освен това се учи, че последствията са характерни за негативни поведения – това е силен мотиватор за промяна.

Източник

Отгледайте отлични, а не перфектни деца

Posted on 09.11.2018 by Росица Долапчиева-Кайрякова

Отговор

Родителстване: Отгледайте отлични, а не перфектни деца

Перфектно ли е детето ви или просто отлично?

Перфекционизмът е еднa от най-деструктивните зарази сред американските деца днес. Перфекционизмът е нож с две остриета. Едното острие кара децата да бъдат перфектни. Тези деца оказват натиск върху себе си да бъдат праволинейни „алфи“, да бъдат топ атлети и да спасяват света през уикендите. Другата страна на острието е, че никога не съм срещал щастлив перфекционист. Те не могат да бъдат щастливи, защото никога не успяват да са перфектни.

Какво е перфекционизъм?

Перфекционизмът при децата включва установените нереалистични и завишени стандарти и очаквания към тях самите и ожесточеното преследване на цел, която никога няма да постигнат. Също така те вярват, че всичко по-малко от перфектността е неприемливо. Когато се провалят в това да се сблъскат с тези невъзможно високи стандарти, те се самообвиняват безмилостно. Децата-перфекционисти никога не се задоволяват с положените усилия, без значение колко добре в действителност се представят, и те се наказват за това, че не са перфектни. След като наскоро говорих с група гимназисти, момиче от аудиторията ми разказа как тя е имала 100 точки на скорошен тест, към който също така е било възможно да имаш още 10 допълнителни точки. Тя е постигнала 7 от тези 10, с общ сбор 107 от 110, като пропускът на тези екстра точки „я изяждал жива“ оттогава.

В сърцето на перфекциониста лежи заплаха: ако децата не са перфектни, родителите няма да ги обичат. Тази заплаха възниква, защото децата свързват това дали са перфектни с тяхното самочувствие; да бъдат перфектни определя това дали те ще виждат себе си като ценни хора, достойни за обич и уважение. Цената, която тези деца вярват, че ще платят, ако не са перфектни, е огромна и нейното заплащане е наистина опустошаващо: депресия, тревожност, хранителни разстройства, зависимост към вещества и самоубийство.

Между другото, не е необходимо децата да бъдат перфекционисти във всяка част от живота си, за да се считат за перфекционисти. Те трябва да бъдат перфектни в областите, за които ги е грижа, например перфекционисти в училище, които имат неподредени стаи, или перфекционисти-атлети, които не ги е грижа за училищните им задължения.

Перфекционизъм и популярна култура

Живеем в култура, която почита перфектността. Културата ни издига успеха до абсурдни висини, където да бъдеш добър вече не е достъчно добро. Децата сега трябва да се целят към Брашлянената лига или професионалистите. Те трябва да правят много пари и да имат перфектната къща и перфектната кола. Културата ни също така боготвори и физическата перфектност. Децата са бомбардирани от изображения на перфектни хора с перфектни тела, перфектни лица, перфектна коса и перфектни зъби, както е доказано от популярността на козметичната хирургия и риалити шоутата, такива като „Пълно преобразяване“.

Перфекционизъм и провал

Въпреки че изглежда, че децата-перфекционисти се насочват към това да успеят, тяхната единствена мотивация в живота в действителност е да избегнат неуспеха и провала, защото те свързват провала с чувството на безполезност и загуба на любов. Децата-перфекционисти гледат на провала като на лаком звяр, който ги дебне всеки момент и всеки ден. Ако тези деца спрат дори за момент да си починат, те ще бъдат застигнати от провала, а това е просто неприемливо.

Въпреки че перфекционистите често постигат някаква степен на успех заради непрекъснатия страх от провал, тези деца често не осъзнават напълно своите възможности и не постигат истински успех. Единственият начин да достигнат до истински успех е като рискуват да се провалят, а децата-перфекционисти често отказват да направят това. Въпреки че шансовете за успех нарастват, когато те рискуват, рискът от провал също така нараства. Така че децата-перфекционисти кръжат в „безопасната зона“, в която те остават на сигурно разстояние от провала (така те могат да продължат да се чувстват добре със себе си), но също така остават на фрустрираща дистанция от успеха.

Перфекционизъм и емоции

Може и да си мислите, че децата-перфекционисти преживяват вълнение и главозамайване, когато постигнат най-високите си стандарти, но тези емоции са много далеч от нормалните за тях. Най-силната емоция, която детето-перфекционист най-често изпитва, е облекчението! Откъде идва това облекчение? Те са избегнали още един куршум на провала и могат да се чувстват добре за себе си… но не за дълго. Наскоро попитах група от студенти колко дълго си мислят, че продължава облекчението и едно момиче вдигна ръката си и заяви: „До следващия изпит!“

Каква емоция биха изпитали децата-перфекционисти, които неизбежно не успяват да постигнат високите си стандарти? Може би си мислите разочарование? Но разочарованието – нормална реакция, която всички деца трябва да изпитват, когато се провалят – е твърде приятна емоция за перфекционистите. Перфекционистите изпитват опустошение, защото възприемат провала като лична атака срещу тяхната стойност като хора.

Откъде идва перфекционизмът?

След почти всеки разговор с родител, който съм водил, родителят ми казва: „Кълна се, че моето дете се роди перфекционист.“ Все още няма научни доказателства за това, че перфекционизмът е вроден. Изследването показва, че децата научват перфекционизма от родителите си, най-често от родителя от същия пол, от който е детето. През думите, емоциите и действията на техните родители децата правят връзката, че да си обичан означава да си перфектен. Това не означава, че няма вродени влияния; някои генетични атрибути, такива като темперамент, могат да направят децата по-уязвими към перфекционизма.

Родителите предават перфекционизма си на техните деца по три начина. Някои родители-перфекционисти отглеждат децата си да бъдат перфекционисти чрез активно оценяване и награждаване на успеха и наказване на провала. Тези родители предлагат или отдръпват тяхната любов, базирайки се на това дали децата посрещат техните перфекционистки очаквания. Когато децата успяват, родителите им ги заливат с любов, внимание и подаръци. Но когато те се провалят, родителите им не само отдръпват любовта си, но и стават студени и дистанцирани, или изразяват силен гняв и обида към децата си. И в двата случая тези деца получават посланието, че ако искат любовта на родителите си, те трябва да бъдат перфектни. За щастие в 20-годишната ми практика съм се сблъсквал само с няколко случая на такива родители.

Има и неумишлен родителски модел. Пример за това как перфекционизмът се предава от тези родители включва наличието на определен модел, който те имат, на който трябва да отговарят те самите, домът им, усилията, които полагат в кариерата, постиженията им в спорта и игрите, както и начинът, по който те отговарят, когато нещата не се случват според стандартите им. Тези родители несъзнателно съобщават на децата си, че нищо по-малко от перфекционизъм няма да бъде толерирано в семейството.

Последният тип родители, които изповядват перфекционизма, не са перфекционисти изцяло; в действителност те са обратното на това да бъдат перфекционисти. Но те ще направят всичко възможно, за да са сигурни, че децата им ще бъдат перфекционисти. Тези родители проектират собствените си пропуски върху техните деца и се опитват да ги поправят като дават любов на децата си тогава, когато те не ги повтарят и отдръпват любовта си, когато ги повтарят. За съжаление, вместо да създадат перфектните деца и да освободят себе си от собствените си несъвършенства, те ги предават на децата си.

Отлично: антидотът на перфектността

Премахнете думата перфектност от речника си. Тя не обслужва никаква друга цел с изключение на тази да прави детето ви нещастно. Заменете перфектността с отлично. Аз определям „отлично“ като това да се справяш добре през повече от времето (използвам по-малко граматика тенденциозно, защото повечето деца говорят така – и аз също не съм перфектен). Отлично взима всички добри страни на перфектността (например постижение, високи стандарти, разочарование при провал) и оставя навън нездравословните части (например свързването на постиженията със себеоценката, нереалистичните очаквания, страха от провал). Отличното също така поставя летвата високо, но никога не свързва провала с любовта, която давате на децата си (или любовта, която те самите си дават). Отлично всъщност окуражава децата ви да се провалят – не постоянно в едно и също нещо и без полагане на усилия, разбира се, а защото разбират, че успехът без провал е невъзможен и няма как да се учим. Без страх от провал децата ви могат да обърнат поглед към успеха и да го преследват с отдаденост и любов, знаейки, че ще ги обичате независимо от всичко.

Не трябва да бъдете перфектен родител

Има дори книга озаглавена „Перфектното родителстване“. Какъв непосилен стандарт, с който да се живее! Но ето няколко новини: не е необходимо да бъдете перфектен родител, само отличен (мога да чуя колективна родителска въздишка на облекчение из цяла Америка). Да бъдеш отличен родител означава да бъдеш добър с децата си в по-голяма част от времето. Всъщност можеш да грешиш с децата си. Понякога може да загубиш спокойствието си и да действаш като на футболно поле, сцена или като на игра на шах. Така че позволете си да не сте перфектен родител. Убедете се, че вие и децата ви правите добро през по-голяма част от времето и ще бъдете много по-малко стресирани, а те ще се превърнат в отлични хора.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/the-power-prime/200911/parenting-raise-excellent-not-perfect-children

Самоубийство при децата – какво трябва да знаят родителите

Posted on 08.10.2018 by Росица Долапчиева-Кайрякова

Отговор

Нови изследвания разкриват, че самоубийството при децата е предизвикано не само от тъгата

Смъртта на дете е винаги разбиваща сърцето и нещо ужасно, ужасно грешно. Когато дете умре в резултат на самоубийство, това води до изцяло различно ниво на скръб, болка и мрачно объркване на тези, които са се грижили за детето.

За щастие, самоубийството при деца е много рядко явление. Според Центъра за контрол и превенция на заболяванията (САЩ), по-малко от 2 на всеки милион деца на възраст между 5 и 11 г. умират в резултат на самоубийство. Броят сред юношите (на възраст между 12-17 години) е около 52 на милион. Средно около 33 деца под 12 г. се самоубиват всяка година в САЩ.

Разбирането на децата за самоубийството и смъртта

Знаят ли въобще децата какво е самоубийство?

Да, те знаят на изнендващо ранна възраст. Brian Mishara интервюира 65 деца от основното училище (между 1-5 клас, възраст 6-12 години), за да види какво разбират те за смъртта и самоубийството. Само едно от децата от първи клас (по-голямо от средната възраст за неговия клас) е наясно с думата „самоубийство“, но почти всички знаели какво означава „да убиеш себе си“.

В трети клас всички с изключение на едно дете разбират думата „самоубийство“ – те разговарят за това с връстниците си или гледат телевизия, или слушат как възрастните говорят за това. Всички деца, които знаят какво е значението на „да убиеш себе си“ или самоубийство, са били способни да опишат един или повече начини как да го направят.

Интервютата на Brian Mishara показват, че разбирането на децата за смъртта и самоубийството нараства с годините. Повечето първокласници поне знаят, че мъртвите хора не могат да се върнат към живота и всички второкласници разбират, че един ден всеки човек ще умре. От друга страна много от децата в проучването на Mishara са били с доста мрачно (но и неясно) разбиране за детайлите около смъртта. Например двама от трима първокласници и един от пет от петокласниците вярват, че мъртвите хора могат да чуват и виждат.

Нови изследвания показват сходства в самоубийствата при децата и юношите

Ново изследване на Arielle Sheftall и нейни колеги от Института за проувания в Националната детска болница преглеждат националната информация за децата (на възраст между 5 и 11 г.) и младите юноши (на възраст между 12 и 14 г.), които умират поради самоубийство между 2003 и 2012 г. Те откриват важни сходства и различия, сравнявайки тези две групи. Нека първо да разгледаме сходствата.

И в двете групи има значително повече момчета, отколкото момичета: 85% от децата и 70% от младите юноши, които са починали вследствие на самоубийство, са момчета. Най-честият метод за самоубийство е бил обесването/задушаването (81% от децата и 64% от младите юноши). Следващият най-чест метод включва подпалването (14% от децата, 30% от младите юноши).

И в двете групи, почти всички от смъртните случаи възникват вкъщи (98% от децата; 88% от младите юноши) и между часовете между обед и полунощ (81% при децата; 77% при младите юноши.)

И при двете групи проблемите във взаимоотношенията са свързани със самоубийството: 60% от децата, които умират чрез самоубийство, и 46% от младите юноши имат проблеми с приятели или членове на семейството. Училищните проблеми и скорошни кризи са другите чести причини (всяка присъства между 30 и 40% в случаите на двете групи – децата и юношите).

И разликите…

Sheftall и колегите ѝ откриват също някои поразителни различия, свързани с расата и психичните заболявания, между децата в двете възрастови групи, които умират в резултат на самоубийство.

Като цяло повече бели деца, отколкото чернокожи, умират от самоубийство, като при чернокожите деца има диспропорционалност в размера на самоубийствените случаи: 37% от децата, които умират в резултат на самоубийство, са чернокожи, спрямо 12% от младите юноши.

В друго проучване на Института за проучвания в Националната детска болница учените откриват, че процентът сред младите чернокожи деца е нараснал, докато процентът сред белите деца намалява. Не знаем защо.

Около 1/3 в двете групи – деца и юноши, които умират в резултат на самоубийство – са имали психиатрични здравословни проблеми, но и при двете възрастови групи се отличава определено психиатрично разстройство. За малките деца, които умират поради самоубийство и имат психиатрични здравословни проблеми, синдромът на дефицит на вниманието е почти два пъти по-често срещан, отколкото депресията/дистимията, но сред по-големите деца депресията е по-честа – около два пъти по-често срещана отколкото синдром на дефицит на вниманието.

Наистина ли искат да умрат?

Ужасяващото е, че Sheftall открива, че само около 1/3 от децата или по-младите юноши, които умират в резултат на самоубийство, казват на някого за намеренията си. Може би те не вярват, че могат да кажат на някого. Може би те не искат някой да знае. Или може би това е бил импулсивен акт и те не са имали време да кажат на когото и да било.

Abby Ridge Anderson от Католическия университет в Америка и колегите ѝ отбелязват техните клинични впечатления, че децата, които са свърхангажирани със самоубийствени мисли, „не желаят толкова да прекратят физическото си съществуване, колкото жадуват да придобият усещане за контрол, емпатия, приемане, разпознаване, зачитане от околните, както и адекватни реакции от значимите възрастни в живота им“. С други думи, те отчаяно искат ситуацията им да се подобри, но не могат да открият по-ефективни начини за справяне с проблемите си или за намаляване на дистреса си, така че самоубийството се явява като привлекателна опция.

Ridge Anderson смята, че има два подтипа на самоубийците-деца: единият подтип, който се чувства депресиран, безнадежден, безполезен и неспособен да се наслаждава; другият е по-агресивен, раздразнителен, разрушителен, търсещ внимание и импулсивен. Последният изглежда по-често срещан сред по-малките деца, отколкото при младите юноши.

Мъглявото разбиране на смъртта, проблемите с взаимоотношенията, наличието на разстройство на вниманието и желанието за контрол… заедно рисуват картина, която предполага (поне в част от случаите), че децата преживяват взаимоотношенията си с околните като стресиращи, чувстват се изключително уплашени и объркани. Те обаче не знаят как да се справят с емоциите си и тогава импулсивно действат като нараняват себе си, може би без наистина да очакват да умрат.

Какво могат да направят родителите, за да предотвратят самоубийството при децата

Важно е да се отбележи, че мнозинството от децата, които мислят за самоубийство, в крайна сметка не се самонараняват. Също така, мнозинството от децата, които имат синдром на дефицит на вниманието или депресия, нямат суицидни мисли.

От друга страна, ако децата споменават, че искат да умрат или да се наранят, е важно това да се вземе под сериозно внимание и да се отговори по обмислен начин. Дете, което е прекалено ангажирано с мисли за самоубийство и умиране, страда и се нуждае от незабавна помощ.

Имайки предвид, че повечето деца са чували за самоубийство между 8- и 9-годишна възраст, си заслужава да се обсъди темата с всички деца, за да се разбере какво те чуват, четат или гледат по телевизията за самоубийството. Това може да даде възможността да коригирате неразбирането или грешките и да обясните, че самоубийството е необратимо решение на временни проблеми и никога не е добър отговор. Подчертайте колко ценно е детето ви за вас и че винаги сте готови да му помогнете, независимо какъв проблем има.

Прекарвайте приятно време заедно и опознайте приятелите на детето си и какво се случва в училище и в съседство. Ако забележите промени в личността на детето си или в неговото поведение, такива като отдръпване от приятели или загуба на интереси в предишни дейности, които са носили удоволствие или наслада, ако детето ви изглежда много стресирано или изглежда нещастно последните седмици или месеци, и особено ако детето проявява склонност да бъде импулсивно, задавайте въпроси и се опитайте да разберете какво става и какво детето ви мисли и чувства.

За повечето възрастни е много трудно да разпитват детето за самоубийството, защото се ужасяваме от идеята, че детето може да мисли за такива ужасни неща. Но задаването на въпроси може да спаси детския живот.

Експертите по самоубийствата единодушно подчертават важността от задаването на въпроси около суицидните мисли или действия като важна стъпка към превенцията. Това не „поставя“ идеята в главата на децата, но може да им даде важната възможност да се отворят да потърсят помощ. Например бихте могли да попитате : „Стават ли някога нещата толкова зле, че да ти мине през ум да се нараниш?“ или „Искало ли ти се е някога да си мъртъв/да умреш?“ и дори „Понякога когато децата се чувстват много разстроени, те си мислят да се самоубият/да убият себе си. Това случвало ли ти се е някога?“

Ако отговорите на детето ви предизвикват притеснение или ако просто имате усещането, че нещата не вървят добре, потърсете помощ.

Ако сте загубили деца в резултат на самоубийство

Ако сте загубили дете в резултат на самоубийство, никакви думи не биха могли да направят нещата по-лесни, но знайте, че не сте сами. Потърсете подкрепа от приятели, семейство, общността или специалист. Самоубийството никога не е по нечия вина. Дори ако детето ви липсва и скърбите по неговото загубено бъдеще, опитайте се да намерите някакъв комфорт, като отдадете почит на спомените си за него.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/growing-friendships/201609/suicide-in-children-what-every-parent-must-know

Как да разговаряте с децата си за зависимостта на братята/сестрите им?

Posted on 26.07.2018 by Росица Долапчиева-Кайрякова

Отговор

Да разговаряте с вашите деца за зависимостта на братята/сестрите им може да бъде предизвикателство

Зависимостта е болест, която засяга и влияе върху цялото семейство. Зависимият се превръща в център на вселената на семейството и то започва да се върти около него. А той не е единственият член на това семейство. Зависимите имат братя и сестри. Понякога те биват „забравени“ на фона на общата семейна драма. Понякога родителите не знаят как да говорят с тях, особено ако са по-малки. В следващите редове можете да прочетете няколко препоръки по този въпрос.

Злоупотребата с вещества вътре в семейството може да бъде унищожителен проблем. Зависимостта може да разкъсва тъканта дори на най-силните семейства 24 часа на ден, 7 дни в седмицата. Тя може да се процежда години наред и поведението, което я придружава, може да бъде игнорирано заради педантични изисквания, натиск от страна на връстниците или дори заради периода на юношеството, през който преминават толкова много подрастващи. Но когато тяхното поведение започне да излиза извън контрол и започнат да се проявяват безотговорни действия, тогава родителите трябва да се изправят пред суровата реалност, че детето им може да е поело разрушителен и вероятно еднопосочен път към зависимостта.

Как отговорните родители комуникират с другите си, здрави деца за заболяването, което е засегнало братята или сестрите им? Объркването, съмнението и несигурността изобилстват при детето или децата, които не разбират защо брат им или сестра им спят по цял ден, държат се като луди, звучат и изглеждат като различни хора и не участват повече в семейството.

Въпреки че не съм детски психолог, вярвам, че е справедливо и достойно за уважение да бъдеш честен и открит към детето/децата си за проблемите със злоупотребата на техните роднини. Не забравяйте, че децата са много интуитивни и ако видят родителите си да си говорят тихо или са свидетели на емоционална или физическа промяна, те ще разберат, че нещо не е наред.

Ето няколко опции, които родителите могат да обмислят:

Изберете спокойно, удобно време да говорите с децата си. Може би пикник в парка или хапване в любимия им ресторант ще бъдат добра обстановка. Ако е възможно, нека участват и двамата родители.
Ако другите деца нямат толкова близка връзка едно с друго или ако имат голяма възрастова разлика, може да бъде по-подходящо да говорите с тях поотделно.
Ако говорите с тях индивидуално, се уверете, че не водите разговора сякаш споделяте тайна или че това е тайна дискусия. С всички трябва да споделите една и съща информация.
Опитайте се да не превръщате разговора в нещо голямо. Въпреки че това е така, не се дръжте притеснено и не кършете ръце, тъй като децата ви също ще се изнервят.
Попитайте децата си какви са наблюденията им за брат им или сестра им и дали те са объркани, уплашени или разстроени заради нещо, което виждат или чуват.
Позволете им да участват в разговора с техните въпроси, притеснения и дори с план, който мислят, че може да помогне на брат им или сестра им.
Изяснете им, че не искате от тях да клюкарстват или издават информация за брат си или сестра си и че ако искат да ги разследват, това не е любящ и помагащ начин.
Ако детето или децата ви първи дойдат при вас, признайте техния интерес да научат повече за това какво става с брат им или сестра им, но отсрочете за кратко, за да можете да си направите план, а не да бъдете хванати в ъгъла за незабавен отговор или с неадекватна реакция.
Ако в семейството има бурни караници, помогнете на децата си да разберат (колкото често е необходимо), че те нямат нищо общо с тях, че съжалявате, че са станали свидетели на тези избухвания и че независимо от това, всеки в семейството е обичан.
Ако децата знаят, че има нещо нередно с брат им или сестра им, кажете им, че тя или той са болни в момента и че мама и татко правят всичко, което могат, за да им помогнат да оздравеят, но това може да не стане бързо.
Ако детето/децата са тийнейджъри, може да посещават индивидуални консултации с психолог с единия или двамата родители.
Направете възможното да държите семейството си обединено. Разделянето на децата или използването на едното, за да се умилква на зависимите си брат/сестра, може да бъде заплаха за съвместните усилия за намирането на път за възстановяване на техния обичан човек.

Независимо дали детето ви е в началното училище или в университета, разговорът за зависимостта на брат им/сестра им е труден (дръжте в ума си, че информацията, която обсъждате, трябва да е съобразена с възрастта на детето и историята на комуникацията ви). Обаче отговорният родител разбира важността на една честна, открита обмяна на идеи с всички членове на семейството и на споделянето на общо виждане за това как изглежда пътят към лечението. Разговаряйте един с друг периодично. Всеки ще оцени факта, че е част от общите усилия да се помогне, а това може да развие специални отношения в семейството.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/heartache-hope/201310/how-talk-your-children-about-their-siblings-addiction-0