За добро или лошо: конфликти и свързване по време на криза

Светът, в който съществуваме днес

Светът днес е изправен пред много несигурност, провокиранa от COVID-19. Има толкова много страх, паника, безпокойство, тъга, гняв и много други емоции, които обземат човешките сърца. Обичайният живот на бързи темпове в момента е на пауза, оставяйки ни пространство за толкова много чувства, мисли, спомени и реакции на тях. Много хора не са готови да седнат и просто да преживяват нещата. Много хора не се чувстват комфортно с това да изразяват емоциите си и дори понякога не си дават сметка какво наистина преживяват, не могат да го назоват. Хората преживяват и изразяват емоциите си по различен начин и това е окей. Важно е да не забравяме това.

Промяната е съществен елемент от живота, както в природата, така и промяната в самите нас. Но понякога не сме готови за нея, особено ако тя е внезапна. Тогава ни е много трудно да я приемем и да я интегрираме. Изисква се кураж, за да сме гъвкави в този период. Всъщност това може да бъде истинско предизвикателство и е наистина важно да се научим как да се огъваме под напрежението, но в крайна сметка да не се пречупим.

Това време е истинско предизвикателство и за връзките. Толкова много двойки са затворени по домовете си с техните деца, налагайки им се да работят от вкъщи под стрес, опитвайки се да съчетаят заедност и автономност, и освен това опитвайки се да осигурят финансовата си стабилност. Цялата тази ситуация може да направи някои стари конфликти да изглеждат като нещо още по-голямо. Индивидуалните характеристики на всеки партньор, както и предишният му житейски опит, играят голяма роля в начина, по който всеки от тях се справя с кризата от COVID-19. Някои двойки страдат от това, че единият партньор е твърде разтревожен, а другият не отразява безпокойството му по добър начин. Някои двойки спорят поради разногласия какви са правилните стъпки, които трябва да предприемат. Някои имат нужда от повече пространство, а някои жадуват за повече сплотеност.

Рано или късно всичко ще се върне към нормалното или новосъздаденото нормално. И преди да се усетим, това също ще бъде спомен. Но за да не се разминават двойките, и двамата партньори трябва да са наясно с решенията и изборите, които правят в ежедневните си взаимодействия.

Как да управляваме конфликтите

Конфликтите са неизбежни. Изследването на д-р Джон Готман доказва, че в здравите и щастливи връзки разрешаването на конфликтите става по мек и щадящ начин. Когато нещо притеснява единия партньор, той омекотява начина, по който повдига проблема пред другия. Също така поддържат нивото на физиологичната си възбуда ниско като правят почивки, когато се разстроят много. Двойките, които са щастливи заедно, поправят взаимодействието си, когато допускат грешки или казват вредни неща и деескалират, ако ситуацията стане деструктивна; и се придвижват леко към компромис или по уважителен начин създават безопасно пространство за различията си, в случай че не може да се постигне компромис.

Щастливите двойки приемат влияние едни от други, което означава, че са отворени за това мнението им да се променя от гледната точка на партньора им, а не да се „борят за своето“ и да правят така, че конфликтът да ескалира. Те постоянно комуникират и показват приемане на другия. Тук е важно да се поясни, че под „приемане“ нямаме предвид да се съгласяваме на всяка цена с другия, непрестанно да одобряваме, да се предаваме или да харесваме всичко. Това просто означава да виждаме ситуацията такава, каквато е, с вярването, че партньорът ни има абсолютното право да мисли, чувства и казва това, което мисли и чувства. Приемането създава връзка между нас, света и партньора ни. Това означава, че ни освобождава от страдание, защото просто позволява на нещата да са каквито са.

Както споменах по-рано, конфликтите са неизбежни. В допълнение, фокусът върху разрешаването на конфликта е погрешен. Изследванията на д-р Готман разкриха, че 69% от конфликтите в отношенията са вечни. Те нямат решение, тъй като се основават на трайни различия в личността и потребностите. Двойките могат или да водят диалог по тези въпроси, или да се чувстват заседнали в тях завинаги.

От своя страна, при пандемията на COVID-19, хората могат да имат различни реакции, отчасти поради разликите в начина, по който изпитват страх, как разбират и се нуждаят от безопасност, как се справят с неизвестното и от своя предишен опит с подобни ситуации. Несъответствие, което може да създаде проблеми във взаимоотношенията, се фокусира върху това как хората се чувстват, изпитвайки определени чувства, което Готман нарича „мета-емоция“. За да обработят това несъответствие, двойките трябва да разберат опита и отношението на партньора си към специфични чувства като гняв, тъга, страх, безопасност, сигурност и паника и т.н. И, разбира се, те също трябва да разберат собствените си травми. Травмата може да бъде голяма или малка, тя е нещо вредно, което е оставило емоционален отпечатък върху сърцето.

Ключът в процеса на разбиране на реакциите на партньора ви към COVID-19 е да го накарате да се чувства сигурен, да споделя за отношението си към неизвестното и миналия му опит с това, като ви казва от какво има нужда, за да се почувства сигурен през този труден период. Според д-р Готман във всяко оплакване има мечта, желание или молба. Можете ли да намерите тази на партньора си? А можете ли да споделите вашите? Болката е неизбежна в живота. Всеки я преживява. Какво научихте от трудните времена, които са изпълнени с несигурност? Можете ли да споделите това с партньора си? Направете този дар на себе си и на него. Отделете малко време, за да признаете борбите на партньора си и да бъдете мили с него. Състраданието е като мека свещ, която огрява онези части от двама ви, които изпитват трудни емоции в момента.

Чувствайте се свързани и обичани

През какви поведения се чувствате обичани? Кога се чувствате свързани с партньора си? Какво той или тя прави, за да се свърже с вас? В ежедневни малки моменти се обръщаме към нашите партньори за свързване или това, което д-р Готман нарича изграждането на „емоционалната банкова сметка“. Ние правим спестявания, които подобно на парите в банката могат да служат като буфер, когато времената станат трудни. Основният процес е свързан с осъзнаването на това как вашият партньор търси свързване и изразява емоционални нужди и след това как вие откликвате на това. Понякога може и да не забележим, че партньорът ни се опитва да се свърже и това е окей. Никой не може да бъде наясно през цялото време. Ако обаче твърде много опити за връзка останат незабелязани, вашият партньор може да спре да се опитва. Това може да доведе до емоционална връзка без радост, без обич, без смях, без хумор – двойки, които не си откликват и са недостъпни един за друг.

Близостта с друго човешко същество, свързването, това е нещо, за което повечето от нас жадуват. Не сме създадени да бъдем самотни единаци. Тогава не е изненадващо, че проектът за „Медиация при развод“ в Калифорния съобщава, че най-честата причина за развод е отчуждението и загубата на близост при партньорите, както и това, че вече не се чувстват обичани и ценени. Напомняйте си, че системното оказване на помощ на партньора, топлото и подкрепящо отношение, точно като на едни добри приятели, могат да заздравят връзката и да повишат страстта ви много повече от едноседмична екзотична ваканция.

Д-р Гари Чапман, автор на „Петте езика на любовта“, споделя, че има пет начина, по които хората се чувстват обичани. Разбирането на това как вашият партньор се чувства обичан може да ви даде представа как да подкрепите допълнително партньора си и да подхранвате вашата любов. Любовните езици са: думи за утвърждаване, подаръци, оказване на помощ, физическо докосване и качествено време, прекарано заедно. Можете да проявите креативност и да откриете начини да покажете любовта си в този труден момент, докато сте вкъщи (надяваме се) с партньора си. Думите за утвърждаване са словесни изрази на вашата обич. Примери могат да бъдат: „благодаря ти, че изми чиниите“, „изглеждаш много красив/красива днес“ и т.н. Подаръците са символичен начин, по който показвате на партньора си, че мислите за него, дори когато той не подозира. Оказването на помощ означава да правите нещо обмислено и полезно, за което знаете, че ще подпомогне партньора ви. Например да изведете кучето, да сготвите, да ремонтирате нещо, с което половинката ви не може да се справи. Примерите са много. Физическото докосване може да включва както сексуално, така и докосване на ръце, прегръдки, целувки, масажи и др. Качественото време заедно е да правите неща заедно, без да се разсейвате от друго, като игра на настолни игри, готвене заедно, ходене на разходка, редене на пъзели и т.н.

Повишете уважението и възхищението към партньора си

Работата от дома и оставането вкъщи сега означава, че прекарвате повече време с партньора си. Нормално е понякога да се чувствате раздразнени, разстроени и ядосани, когато партньорът ви не се прояви по начина, по който бихте искали. Но като просто си напомняте за положителните му качества, дори и да има личностни черти и поведение, които ви дразнят, можете да предотвратите влошаването на отношенията ви. Простата причина е, че уважението и възхищението са противоотрова за презрението, което е една от предпоставките за развод (според изследванията на д-р Готман). Ако поддържате чувство за уважение, харесване и обич към съпруга/съпругата си, е по-малко вероятно да се чувствате и да действате негативно към него/нея, когато не сте в съгласие и имате конфликт. Тренирайте ума си да вижда качества и действия, които можете да оцените високо в него/нея, вместо да се фокусирате върху грешките и недостатъците. И тогава разкажете на партньора си какво сте наблюдавали и за какво сте благодарни. Изразяването на благодарност в трудни времена е най-доброто лекарство!

Докато сте вкъщи заедно, върнете се в историята на запознанството си и си спомнете за време, в което партньорът ви направил или е казал нещо, което е било важно и специално, и му опишете защо това има значение за вас. Може би и в този момент във вас ще се пробудят чувства, мисли и преживявания, свързани с това. Важно е да ги забележите. Отстъпете крачка назад и вижте как това променя начина, по който мислите за и виждате половинката си. Как гледате на него/нея след това – по положителен или по отрицателен начин? Вижте, мозъкът ни е машина, която генерира мисли, а мислите ни могат да станат вярвания, ако ги повторим достатъчно пъти. Какво се случва, когато се закачите за отрицателна мисъл за партньора си? Признайте мисълта и забележете какво правите по-нататък като реакция. Когато спрем да забелязваме, можем да се закотвим в болезнени модели на поведение, като критикуване, обвиняване, оттегляне т.н. Нека изберем да забележим доброто в нашите партньори и по света днес.

Един от любимите ми цитати е от д-р Джон Готман. Той казва, „когато нараняваш, светът спира, а аз слушам.“ Сега изглежда сякаш светът е спрял временно. Но можете ли наистина да слушате?

Източник: https://www.gottman.com/blog/for-better-or-for-worse-conflict-and-connecting-in-crisis/

5 навика, които мога да отблъснат партньора ви

Честотата на тези поведения всъщност е това, което е от значение

Когато единият от двойката започне да се оттегля емоционално, това може да е в отговор на другия партньор, който развива проблематично поведение. Някои поведения са обичайни и управляеми, когато се случват рядко. Но когато станат навик, те могат да преминат от дразнещи към увреждащи връзката от гледна точка на удовлетвореност от отношенията и продължителност. Въпреки това, тъй като тези поведения са обичайни, човекът, който проявява проблематичното поведение, може да се окаже сляп за причинените от тях щети. Той може да възприеме емоционалната дистанция на партньора си, но да не прави връзка със собственото си поведение.

Ето пет навика, които вероятно ще отблъснат партньора ви и ще създадат емоционална дистанция:

  1. Твърде много критика

Златната пропорция в комуникацията с другите е 80% от това, което казвате, да е позитивно или неутрално, а само 20% да е критично или директивно. В някои двойки обаче тези пропорции са точно наобратно. Когато един член на двойката постоянно изказва малки (и не толкова малки) неудовлетворения и оплаквания, той може да бъде напълно деморализиращ за другия, който тогава започва да се чувства така, сякаш не може да прави нищо правилно и в резултат на това да започне да се оттегля емоционално.

  1. Липса на еднакви умения за водене на разговор в контекста на връзката

Когато един от членовете на двойката е далеч по-добър комуникатор за емоционални проблеми от другия, това му  дава несправедливо предимство по време на спорове и конфликти. Партньорът, който не комуникира добре или който не може да изрази мислите и чувствата си по най-добрия начин, е по-вероятно да не успее да се аргументира ясно, дори когато е в правото си. С течение на времето този партньор научава, че е безсмислено да се спори или да си предизвиква притеснения, защото никога няма да успее да спечели и затова спира да го прави и се оттегля.

  1. Липса на емпатия към емоционалния дистрес на партньора

Когато единият от двойката е в емоционален дистрес и когато партньорът му не успее да му покаже съчувствие, резултатът може да е опустошителен. Ние обикновено очакваме точно нашите партньори да са тези, на които да можем да разчитаме в трудни моменти и да получим от тях подкрепа и състрадание. И когато се случи така, че неколкократно не го получим, не е учудващо, че партньорът, който се чувства изоставен в трудностите си, също ще започне да се оттегля.

  1. Игнориране на важни теми и трудности за партньора

И ако твърде многото оплаквания могат да се окажат проблем, то ако игнорирате значимите такива за партньора ви, особено когато те се повтарят многократно, ще го накарате да се чувства отхвърлен и пренебрегнат. Един от най-често срещаните примери за такава динамика е свързана с неудовлетвореност от сексуалния живот или разочарование от липсата на интимност. Хората обикновено са склонни да говорят за това по един или друг начин, но ако не бъдат чути, в един момент започват да се чувстват отхвърлени или темата става твърде болезнена за тях, че да искат да я подхванат отново. Тогава вече може да е твърде късно.

  1. Зависимост към мобилни устройства и социални мрежи

Много от нас са зависими от мобилния си телефон и всякакви други екрани и им обръщаме много повече внимание, отколкото на партньора ни. Когато сте вторачени в телефона си по време на вечеря, докато гледате филм заедно, по средата на разговор или дори по време на интимност, това може да има драматичен ефект върху настроението, щастието и като цяло удовлетвореността от връзката ви с партньора.

Важно е да уточним, че всяко от тези поведения се среща във всички партньорски отношения. Проблемът се появява тогава, когато честотата им се увеличи и станат обичайни модели на взаимодействие в двойката. Тогава могат да нанесат значителни щети. Ако наблюдавате тези поведения във вашата връзка (или някое от тях) и се чудите дали вече не сте преминали някаква граница, най-добре обсъдете това с партньора си. Той е най-доброто ви огледало.

 

Статията е адаптация по: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/the-squeaky-wheel/201905/5-habits-can-push-your-partner-away

С какво е свързан мъжкият страх от зависимост във връзката?

„Мъжът трябва  да разбере за себе си, че има своите ограничения и е зависимо същество. И само страданието го учи на това.“ Саймън Уейл 

Зависимостта си е извоювала лошо име в нашата култура, особено що се отнася до мъжете. Склонни сме да се възхищаваме на независимостта и да подценяваме нуждата от другия като проява на слабост, опасна уязвимост. Има множество истории за това как мъжете никога не питат за посоката, дори да са се изгубили на пътя, и разчитат само на себе си, за да се справят.  Когато мъжете имат нужда от помощ, те често се справят сами, за да „не натежат“ на другите, въпреки че в сходна ситуация самите те биха предложили помощ.

Цената на мъжката неохота да зависят от някой друг, особено във връзките си, е лесно видима. Томас Джойнер (2011) в своята книга „Самотни на върха“ („Lonely at the Top“) говори за това как мъжете, по подобие на Дориан Грей, превръщат чувството на самота, празнота и изолация в успех за пред външния свят. В допълнение към това, понеже мъжете непрекъснато настояват да решават сами проблемите си, е по-вероятно да бъдат по-малко ефективни и дори когато са затрупани от проблеми и трудности, дори по-непоколебимо биха отказали помощта.

Една от причините, поради която гледаме толкова критично на зависимостта, е патриархалното общество, в което живеем. В нашата култура това да сме зависими и да имаме нужда от помощ се счита за женска черта, докато независимостта е суверенитет на мъжете. Нашите митове са за смели сърца, които изкачват планини, преплуват морета, заселват земи, строят домовете си и проправят свой собствен път. От тази гледна точка това да зависиш от някого се смята за опасно отдалечаване от сигурната основа на самостоятелността.

Изследвания свързват прекомерната зависимост (в смисъл на нужда от друг/и) с депресия, алкохолизъм, хранителни разстройства, тревожни разстройства и психосоматични заболявания. Вярно е, че много хора страдат от това, че са зависими от другите, включително и в техните връзки, и не е изненада, че тези хора ще имат доста проблеми в психологичен и емоционален план. Въпреки това, ние сме склонни да разглеждаме трудностите, които са в следствие на прекомерната зависимост, но не и тези, в следствие на прекомерната самостоятелност или нарушената способност да сме балансирани в тази посока. Като че ли страдаме от липса на достатъчно разбиране за това каква е зрялата зависимост във връзката ни с другите и каква е ценността, която стои зад това.

Психолозите предполагат, че капацитетът за наистина зряла независимост зависи от способността за зряла зависимост (Guntrip, 1969). Независимост, която не лежи на зряла зависимост, е само псевдо-независимост, по-скоро патологична самостоятелност. Когато децата са малки, родителите им се стремят да са възможно най-достъпни за тях. Когато плачат, ги държат, когато са гладни, ги хранят. Повечето родители не са твърде загрижени за това, че децата им са „много зависими“ от тях. В процеса на порастване родителите започват да правят разлика между това с кое децата им могат да се справят сами според възрастта им и за кое имат нужда от помощ. Когато преценят, че децата вече имат знания и умения, ги оставят, а  предлагат помощта си, само когато те наистина имат нужда от нея. По този начин насърчават по-самостоятелното им функциониране.

Налице е забележително подобен процес, който се случва в повечето отношения на възрастните. Когато двойките се събират, често има период на взаимна, интензивна взаимозависимост. Животът и на двамата се променя. Влюбените искат непрекъснато да бъдат заедно и почти през цялото време мислят един за друг. Отделянето изглежда заплашително, независимо дали става въпрос за физическо разделяне или когато започнат да осъзнават, че партньорът им има собствени мисли, чувства, преживявани и интереси, а понякога дори се радва да прекарва време без тях. За повечето двойки интензивната взаимна зависимост става много ограничаваща с времето и не може да бъде поддържана дълго. Постепенно повечето двойки излизат от този етап и намират пътя си към по-зряла независимост, която запазва част от интензивността на тяхната първоначална зависимост, като интегрира повече пространство, за да бъде всеки от двамата независим човек с независим живот. Някои двойки се борят с този преход и остават в заплетена връзка, в която и двете страни се чувстват неудовлетворени.

По редица причини – някои от тях психологически, а други социално-политически, по-често жените в хетеросексуални отношения имат трудности в това да се откажат от сигурността на взаимната зависимост и да се впуснат в следващия етап на зрялата независимост в отношенията. Мъжете, от друга страна, по-често с борят с това да си позволят взаимозависимост, която прави интимността възможна. Проблемът е, че взаимната зависимост е едно от изискванията за интимност. Когато мъжете се преструват, че са самостоятелни, не се нуждаят от нищо и от никого, това не дава на партньорите им място, в което да се чувстват свързани с тях. Да си позволиш да си уязвим пред друг човек е това, което прави интимността възможна. Колкото повече мъжете се борят с това да бъдат уязвими и да се свържат с партньорките си, толкова по-несигурни и зависими стават жените им. Мъжката борба със зависимостта е това, което прави жените да изглеждат обсебени.

Някои мъже могат да си позволят да бъдат зависими, само когато са болни, което им дава извинение да оставят някой друг да се грижи за тях, дори и да могат да го направят сами. Те обаче пропускат и едно от най-големите житейски преживявания – да се предадат на сладката регресия на зависимостта, която включва назоваване с имена на домашни любимци и сладки животинки, гушкане, спане в ръцете на любимия човек или просто да имаш възможност да поговориш с някого, когато имаш нужда от това. Много мъже са склонни да признаят, че макар и да могат да се справят сами, светът им несъмнено е по-добър заради съпругата/партньорката им и че се нуждаят от нея, за да бъдат по-добра версия на себе си и за да бъде животът им по-ценен. 

Източник: https://www.psychologytoday.com/us/blog/fear-intimacy/201901/men-s-fears-dependency-in-relationships

Комуникация в семейството

„Човешката комуникация има поне три нива – синтактично, семантично и прагматично. На прагматично ниво комуникацията има за цел да окаже влияние върху поведението на участниците в общуването. В този смисъл на това ниво винаги има послание, информация за отношението ни към другия, заповед или молба. На най-високо отношенческо ниво всяка комуникация цели валидизиране (потвърждаване добрата самооценка) на участниците.“ (В. Сатир).

Комуникацията не е проста размяна на информация и често се оказва в основата на междуличностните конфликти. Всъщност общуването е сложен процес на размяна на смисли и в голяма си част е емоционално-натоварено, особено когато става въпрос за комуникация в семейството.

В „Прагматика на човешкото общуване“, Пол Вацлавик, Джанет Бивин Бавелас и Дон Д. Джаксън описват няколко важни аксиоми в комуникацията:

  1. На прагматично ниво не е възможно да не се комуникира.

С други думи, дори и отказът да комуникираш е комуникация, която информира другия, че по някаква причина отказваш да влезеш в диалог с него и издава определени емоции. Дори когато не изричаме думи, то на невербално ниво и чрез поведения предаваме послания.

  1. Комуникацията има две нива – съдържателно и отношенческо. Прагматичното (отношенческо или процесно) ниво на общуване е от по-висок порядък от съдържателното ниво на общуването и определя смисъла му.

Това на практика означава, че думите, които изричаме, са натоварени с емоционално значение и смисъл. Дори и да общуваме с непознат на улицата, начинът, по който интонираме посланието, подборът на думи и невербалните жестове могат да разкрият нашата нагласа към него. Отношенческият аспект на комуникацията важи още повече за семействата и за хората, с които сме близки.

  1. Природата на взаимоотношенията между участниците в комуникацията зависи от начина, по който те поставят пунктуацията на последователностите в комуникацията.

Поставянето на пунктуацията на различни места в процеса на общуване води до безкраен спор кой е виновен, чие поведение е причина и чие – следствие. Природата на човешките отношения е кръгова (тоест и двамата носят отговорност и си влияят), а не причинно-следствена (търси се виновникът). Иначе казано, поставянето на пунктуация на различни места в комуникацията ни завърта в кръга на: „Аз постъпих така, защото ти направи това…“, тоест поведението на единия се посочва като причина, а на другия – като следствие. Естествено всеки сочи другия с пръст и обвинение.

  1. Хората общуват и аналогово, и дигитално. Дигиталният език има много мощен логически синтаксис, но не му достига адекватна семантика в областта на взаимоотношенията, докато  аналоговият език има адекватна семантика, но няма адекватен синтаксис за недвусмислена характеристика на природата на взаимоотношенията.

Дигиталното общуване е свързано с начина, по който кодираме посланието си, т.е. го обличаме в думи. Хората започват да общуват преимуществено аналогово там, където дигиталната комуникация е невъзможна. В този смисъл много симптоми – психосоматични и поведенчески (изчервяване, главоболие, сърдечен пристъп, суициден опит, бягство от дома, изневяра и т.н.). Те могат да бъдат разбрани като аналогова комуникация, т.е. опит да се даде послание на другия, да се повлияе върху поведението му, без да се разговаря. Аналоговото общуване е носителят на отношенческия аспект от общуването и е общуване без думи.

  1. Всички комуникативни обмени са или симетрични, или комплементарни, в зависимост от това дали се основават на сходство или на различие.

Ако в едно отношение поведенията на А и Б се разглеждат като подобни и са свързани по такъв начин, че повече от дадено поведение на А предизвиква повече от същото при Б и обратното, тогава взаимоотношенията са „симетрични“ що се отнася до тези поведения. Това общуване може да се нарече общуване между равни.

Ако поведенията на А и Б не са подобни, а взаимно се допълват (както например гледането допълва ексхибиционизма) и поведенията са свързани помежду си така, че повече от поведението на А предизвиква повече от допълващото поведение на Б, тогава взаимоотношението е „комплементарно“. В този тип общуване единият заема горна позиция, като поставя другия в долна.

Ако помислите върху аксиомите по-горе, може би ще си дадете сметка колко много възможности за грешки в комуникацията биха могли да възникнат. Когато говорим за отношения в семейството и в двойката, нещата са дори по-сложни, тъй като разменените реплики не са независими, а имат определен контекст. Това, което се случва в определен момент, обикновено има дълга предистория, която е важно да се вземе предвид. Няма как да общуваме с близките си като за първи път всеки път, т.е. да не привнасяме нещо от миналия опит. От една страна, всеки влиза в отношенията със собствената си история и модели на общуване, а отделно в процеса на изграждане на отношения се създават нови модели, характерни за двойката/семейството, които обичайно се повтарят. По тази причина един конфликт трудно би могъл да се реши на съдържателно ниво.

Нека разгледаме следния пример:

Иван: „Какво ще ядем днес?“

Петя: „Мислех да направя паста. Много ми се хапва.“

Иван: „Не ми се яде паста. Направи пиле.“

Петя: (хвърля покупките на масата, разплаква се и излиза от стаята)

Ако помислим върху този диалог, на съдържателно ниво може би няма да открием нищо съществено и ще се изненадаме от крайната реакция на Петя. Всъщност проблемът не е в това какво ще ядат тази вечер или другата. Ако научим повече за отношенията в тази двойка и обичайните модели на общуване, изучим контекста, може би ще видим нещата в съвсем различен аспект. Например можем да разберем, че Иван никога не се интересува от мнението на Петя, а тя е обидена и наранена от това. Може би Петя се чувства невидима за Иван. Вероятно този модел на взаимодействие се случва често и се пренася не само в обсъждането на вечерята, а и във възпитанието на децата, планирането на семейните почивки и семейния бюджет.

Комуникацията не е само видимото, т.е. думите. Комуникацията е всичко онова, което се случва между двама – затръшнатите врати, въртенето на очи, мълчанието, критичният тон, виковете, заплашителните забележки, скръстените ръце, обърнатият гръб, неясните послания, главоболието, честите закъснения…

Бъдете чувствителни към емоционалните си преживявания и не се хващайте за думите. По-скоро мислете за това как тези думи ви карат да се чувствате и поемете отговорност за това как ще отвърнете. Ако се чувствате наранени или нападнати, ако усещате, че някой не зачита мнението ви, то не реагирайте импулсивно. Спрете порочния кръг и говорете открито за преживяванията си.

Ако имате трудности в това и усещате, че се въртите в един кръг, който наранява вас и вашите близки, то не се колебайте да потърсите помощ от специалист.

 

 

 

Да живеем отвътре навън

Сигурно сте чували за Дон Мигел Руис, а вероятно сте чели и някои от неговите книги. Тази, на която искам да обърна внимание в тази статия, е „Петото споразумение (Толтекска книга на мъдростта. Практическо ръководство за себепознание)“, написана в съавторство с Дон Хосе Руис и Джанет Милс.

Какво означава да живеем отвътре навън?

Накратко казано, това означава да не оставяме външните обстоятелства да контролират и моделират живота ни. Да живеем отвътре навън означава да имаме добре установени лични граници и контрол над собствените си мисли, чувства и преживявания. Да живеем отвътре навън означава да приемем факта, че носим отговорност не само за това, което правим и даваме, но и за това, което решаваме да приемем и да допуснем в себе си.

Упражнявали сте се всеки ден, откакто сте родени, за да се превърнете в това, което днес вярвате, че сте. Повтаряли сте мислите и действията си, докато не са станали автоматични. Но задействате ли нещо ново, промените ли това, което вярвате, че сте, тогава целият ви живот ще се промени.

Кои са петте споразумения, които Руис предлага да сключим със себе си и как самият той ги обяснява?

  1. Бъди безупречен в словото си

„Истинското значение на споразумението „Бъди безгрешен в словото си“ е никога да не използвате мощта на думите срещу себе си. Ако сте безгрешни в словото си, няма да предадете собственото си Аз. Няма да използвате символите, за да клюкарствате или да разпространявате емоционална отрова по адрес на други хора или на самите вас.“

  1. Не приемай нищо лично

„Сега лесно ще си обясните защо има толкова противоречия между хората. Земята е населена с милиарди сънуващи, които не осъзнават, че всеки обитава собствен свят и сънува собствен сън. От гледната точка на всеки главен герой — а тя е единствената му гледна точка — светът се върти около него. Когато второстепенните участници в неговия филм кажат нещо или постъпят по начин, който не отговаря на гледната му точка, той се ядосва и се опитва да се защити. Когато те не са такива, каквито ги иска, се чувства наранен.

„Значението на Второто споразумение е просто. То ви дава имунитет във взаимоотношенията с второстепенните герои на съня ви. Няма нужда да се обременявате с гледните точки на останалите хора. Осъзнаете ли веднъж, че нищо от това, което те казват или правят, всъщност не се отнася до вас, вече няма да се интересувате от клюките и критиките по ваш адрес; вече няма да има значение кой ви отхвърля и кой не ви харесва. Всичко това няма да ви докосва и няма да ви влияе. Не изпитвате необходимост да защитавате позициите си.“

  1. Не прави предположения

„Слушаме символите в главата си и започваме да предполагаме чрез тях: какво ли правят останалите хора, какво мислят, какво казват за нас и изобщо, започваме да генерираме хипотетични ситуации в ума си. Съчиняваме цяла история, която е истинска само за нас, и започваме да й вярваме. Едно предположение води до друго, ние правим заключения и ги приемаме лично. После обвиняваме останалите хора и обикновено задействаме клюката, в опит да оправдаем предположенията си. Разбира се, с клюките изопачената информация се преиначава още повече.

Да правим предположения и да ги приемаме лично е началото на Ада в живота ни. Почти всички конфликти тръгват оттук и не е трудно да си обясним защо.“

„Предположенията не са нищо друго освен лъжи, които си внушаваме. Причиняваме си безпочвени терзания, тъй като всъщност не знаем кое е вярно и кое не е. Да предполагаме означава просто да създаваме неприятности там, където ги няма. А ако неприятностите се случват във филма на някой друг? Няма ли значение, че те не ви засягат, че не принадлежат на личната ви история?

  1. Винаги прави най-доброто, на което си способен

Вашето „най-добро“ ще се променя във всеки един миг — ще бъде различно, когато сте здрави и когато сте болни. Независимо какви са обстоятелствата обаче, правете най-доброто, на което сте способни, и така ще се спасите от самокритиката, самосъжалението и самобичуването.

„Ако се изправите срещу убежденията си и се запитате дали това, в което вярвате, е истина, може би ще откриете нещо доста интересно: през целия си живот сте се опитвали да бъдете достатъчно добри за някой друг и сте оставяли себе си на последно място. Пожертвали сте личната си свобода, за да живеете съобразно чуждите гледни точки. Опитвали сте се да бъдете достатъчно добри за майка си, за баща си, за учителите, за партньорите или децата си, за религията и обществото си. След като правите това в продължение на толкова много години, накрая се опитвате да бъдете достатъчно добър и за себе си, но виждате, че това просто вече не ви се удава.“

„Когато сте готови да промените живота си, когато сте готови да промените споразуменията си, тогава най-важно за вас е себепознанието. Не можете да промените споразуменията, ако не осъзнавате какво харесвате и какво не харесвате. Как бихте могли да промените нещо, ако не знаете какво искате да бъде различното от него?“

„Всяка промяна е резултат от действие. Практиката прави майстора.“

       5. Бъди скептичен, но се научи да слушаш

Не вярвайте на себе си и не вярвайте на никой друг. Използвайте силата на съмнението и поставяйте под въпрос всичко, което чувате: Така ли е наистина? Вслушвайте се в намерението зад думите и ще се научите да разбирате тяхното истинско послание.

„Ако страдате, не е защото някой друг ви причинява страдание, а защото сте подвластни на Тиранина, който управлява вашето съзнание. Когато този тиранин ви се подчини; когато в ума ви вече не съществува нито Съдник, нито Жертва, тогава и страданието ви ще изчезне.

Вашият тиранин е безмилостен. Той непрекъснато ви малтретира, използвайки символите срещу вас. Подхранва емоционалната отрова, генерирана от негативните ви емоции, а те се пораждат от осъждането и оценките, които той прави. Никой не ви съди повече от вас самите. Разбира се, опитвате се да избягате от тази критика; да избягате от вината, от отхвърлянето и наказанието, но как бихте могли да избягате от собствените си мисли? Ако не харесвате някого, имате пълната свобода да си тръгнете. Ако не харесвате себе си, къде бихте могли да избягате? Можете да се скриете от всеки друг, но не и от собствената си критика. От нея нямате спасение.“

„Където и да отидете по света, ще чуете всевъзможни мнения и човешки истории. Ще се сблъскате с обаятелни разказвачи, които ще ви съветват какво да правите с живота си: „Трябва да направите това, трябва да направите онова.“ Не им вярвайте. Бъдете скептични, но се научете да слушате, след което вземете решение. Бъдете отговорни за всеки избор, който правите в живота си. Това е вашият живот; това не е животът на друг и никой не може да се меси в него.“

Ако се упражнявате да бъдете безгрешни в словото си, ако не приемате нищо лично, ако не правите предположения, ще прекъснете хиляди споразумения, които ви държат в капан. Много скоро вашите убеждения ще се превърнат в избор на истинското ви Аз, а не на образа, който вярвате, че сте. Тогава ще започнете да живеете и отвътре навън, държейки силата и контрола над собствения си живот в ръце. Ще решавате как да реагирате на дадени ситуации, а няма да бъдете реактиви и провокирани от неща извън вас. Тогава ще бъдете истинските господари на живота си.

Готови ли сте да се споразумеете със себе си?

 

 

Любовта – кои са нейните езици?

„Това, че някой не те обича точно по начина, по който на теб ти се иска, не означава, че не те обича с цялото си сърце”. Мисля, че до скоро не разбирах тази мисъл на Маркес напълно.

Наскоро попаднах на една любопитна книгата „Петте езика на любовта“ (на Гари Чапман) и някак си ми се прииска да повдигна темата за това как обичаме и как очакваме другите да ни показват обичта си. Тук включвам всички хора – партньор, близки, приятели.

Любовта и обичта включват форма на грижа. Искам да направя нещо за някого, защото ми е важен и искам да го разбере. Но какво и как?

Обикновено сме склонни да предлагаме на другите това, което ние самите оценяваме като важно или имаме нужда да получаваме.

Оказва се, че и в любовта има езици и диалекти и понякога е необходим превод. Реално се случва така, че въпреки добрите си и искрени намерения, някак си не успяваме да се разберем. И това е безкрайно тъжно. Но безкрайно радостно е, че все пак можем да научим езика на другия и да се наслаждаваме на взаимната си любов.

Ние всички сме различни – възпитавани сме различно, имаме различен житейски опит, вярвания, потребности и цели. Нищо чудно, че начинът, по който разбираме любовта, е различен. Човекът срещу нас е личност и има свои нужди. Трябва да си даваме сметка за това и да уважаваме различията си. Изиска усилия, вярно е, но ако цената за това е изживяването на взаимна любов и щастие, мисля, че си заслужава.

Единственото сигурно е, че все пак всички имаме потребност да обичаме и да бъдем обичани.

И така. Езиците на любовта са пет, като всеки от тях си има свои диалекти. Няма да се задълбочавам много. Накратко ще разкажа какво представляват.

1. Първият от тях е на „Утвърждаващите думи“

Един от начините да изразяваме любовта емоционално е като използваме думи, които изграждат. Устните комплименти или думите на похвала са мощен израз на любов за хората, чиито водещ любовен език е този. Те се изразяват най-добре чрез прости, утвърждаващи изречения: „Изглеждаш великолепно в този костюм.”, „Никой не прави това по-добре от теб.”, „Благодаря ти, че направи това за мен. Оценявам го.” Това е езикът, при който хората „обичат с ушите си“. За тях наистина е важно да чуят какво мислите, а не да ги оставяте да се досещат.

Този език има и своите диалекти. Някои предпочитат да чуват комплименти, други насърчителни думи, а някои нежни и смирени слова.

  • За тези, за които комплиментите са любовният им език, думи като „Изглеждаш страхотно”, „Няма по-добър от теб в това”, „Без теб нямаше да се справя” са наистина важни.
  • Насърчаването например, изисква да се поставиш на мястото на другия и да погледнеш на света през неговите очи. Тогава най-напред е важно да разберем какво е важно за партньора ни. Когато изричаме думи на подкрепа към него, те трябва да са с послание: „Знам. Интересува ме. С теб съм. Как мога да ти помогна?” Опитваме се да покажем, че вярваме в него и в способностите му.
  • Любовта е нежна. Любовта не моли, не изисква. Любовта не поставя ултиматуми. За тези, за които нежните и смирени думи са любовният им език, е важен начинът, по който са поднесени нещата. Не е същото да кажеш: „Мислиш ли, че ще можеш да почистиш улуците тази седмица?” и „Ако не почистиш улуците в най-скоро време, ще паднат от къщата. Вече дърветата растат по тях.”

В този език на любовта има и множество други диалекти. Във всеки случай обаче, позитивните думи към любимия/та и благодарността за грижите и приноса му към връзката са задължителни. Всичко друго подлежи на договаряне.

2.  Вторият език е този на „Пълноценното време“

Под израза „пълноценно време” се има предвид неразделното внимание и на двамата, а не например гледане на филм или телевизия. Когато прекарвате време по този начин, вниманието е съсредоточено върху филма или телевизията – не върху човека, с когото сте. Пълноценно време е времето, в което давате вниманието си един на друг и разговаряте. Чувате какво ви казва другият и се интересувате от това. Дори само 15 прекарани минути, в които посвещавате цялото си внимание на човека срещу вас, са мощен емоционален израз на любов.

Този език има два основни диалекта:

  • При пълноценното време заедно правите нещо съвместно и споделяте общи преживявания – разхождате се в парка, карате колело, вечеряте в ресторант, гледате филм. Дейността не е чак толкова важна. Важно емоционално е да прекарвате времето си, насочени един към друг.
  • Под пълноценен разговор се има предвид диалог, в който двама души споделят своите мисли, чувства и преживявания в приятелска, спокойна атмосфера. Повечето хора, които се оплакват, че партньорът им не говори, нямат предвид, че не казва и думичка. Те искат да кажат, че той рядко участва в истински диалог, като показва разбиране. Усещането, че си чут и разбран е много важно за хората, чиито основен любовен език е този.

3. Третият език на любовта е „Получаването на подаръци“

Това е най-лесният за научаване език. Подаръкът може да се купи, да се намери или да се направи. Важното е да е израз на любов. Дори не е задължително да е само материален, а да е нещо, което казва: „Той/тя мисли за мен. Значи ме обича.“

Как да се научим да говорим този език, ако той е водещият на партньора ни:
– правим списък с подаръците, на които най-много се е радвал досега;
– правим подаръци периодично, дори и да е едно цвете, откъснато навън;
– чуваме, когато партньорът ни ни моли да сме с него. Най-вероятно изживява някаква криза и има нужда от нас в този момент.

4. Четвъртият език на любовта е „Помагането“

Това означава да правим онези действия, за които знаем, че партньорът ни ще се радва да правим за него. Това може да е някаква домакинска дейност като готвене, гладене, чистене, миенето на колата, поправяне на счупените неща, гледането на децата и т.н. Важното е да правим конкретните действия, които ще покажат любовта към партньора ни. Понякога жената може да готви за мъжа, но за него да е по-важно тя да чисти и да е без значение дали тя готви. За да сме сигурни кои действия са важни за него, най-добре е да го попитаме за поне 5 неща, които биха го радвали, като ги правим.

5. Петият език на любовта е „Физическото докосване“

Физическото докосване е важно за всички хора, но за тези, чийто език е, то е от изключително значение. Ако ударите шамар на такъв човек, може да се окаже унищожителен за него. Или пък една нежна прегръдка да му говори за много любов. Сексуалната близост не е единственият начин за физическо докосване и е нещо различно от емоционалната нужда за близост. Желанието за секс не означава автоматично, че това е любовният ни език. Но нуждата от хващането за ръка на улицата, прегръдката и целувката, когато партньорът ни се прибира след работа, гушкането нежно на дивана пред телевизора и емоционалната празнота, ако докосването липсва, означава, че това е нашият любовен език. Физическото докосване, разбира се, не означава автоматично, че всяко докосване ще носи удоволствие на партньора ни. Не изхождаме от това, което на нас ни е приятно, а е важно да разберем кои докосвания му харесват на него.

Ако „Физическото докосване“ е любовният език на партньора ни, за него няма нищо по-важно в момент на криза да го прегърнем. Думите в този момент ще са без значение, но физическият допир ще изрази грижата, от която той има нужда. Той копнее другият да проявява инициативата за докосването, не само да има откликване на неговите докосвания. Често с риск да не бъде отхвърлен, той може да се отдалечи и да чака кога ние ще проявим желание за физическа близост.

Как да разпознаем собствения си първичен език на любовта:
1. Какво прави или не прави партньорът ни, което ни наранява най-много? Обратното на това, което ни наранява, вероятно е любовният ни език.
2. За какво най-често молим своя партньор? Това, което най-често искаме, е вероятно това, което ни кара да се чувстваме най-обичани.
3. Как редовно изразяваме любовта си към своя партньор? Нашият метод на изразяване на любов може би е индикатор, че същото нещо би ни накарало да се чувстваме обичани.

По същия начин, ако обърнем внимание на отговорите на горепосочените въпроси от нашия партньор, те ни дават отговор какъв е неговият първичен език на любовта.

Това, което е важно да разберем, е че няма виновници и грешници. Просто сме различни и обичаме различно, а от там показваме любовта си според собствените си разбирания за нея и имаме определени очаквания. Когато влизаме в отношения, е важно да си даваме сметка за тези различия и да ги уважаваме. Важно е да познаваме собствения си любовен език и да се постараем да разберем любовния език на партньора си.

Любовта е обмен. Не везни и теглилки, но все пак е даване и получаване. Ако обичаме, ще искаме да се погрижим за потребностите на любимия/та. Ще го направим не защото го изискват от нас, а защото ни пука и искаме другият да е щастлив.

Ако любимата ви обича шоколадов сладолед, колкото и ягодов да ѝ носите, няма да ѝ доставите същото удоволствие. Това е проста истина. Не е важно само да даваме, а да даваме правилните неща. Това, от което другият се нуждае. В любовта няма място за капризи, безсмислено упорство и игри. Има място само за уважение, грижа и разбиране .

Взаимни.

 

Къде са ни емоциите?

„Добре“, „Зле“ и „Горе-долу“ не са всички отговори, които изчерпват изцяло емоционалните ни състояния. Ако помолиш някой да назове конкретно какво изпитва в момента, това често се оказва трудно. Наблюдаваме този феномен от учениците, с които работим, до възрастните, които консултираме.

Но защо ни е толкова трудно? Може би защото никой не ни учи на това.

Умението да разпознаваш и говориш открито за емоциите си следва да се учи и развива от ранна възраст. Възрастните сме отговорни за това да развиваме емоционалния свят на децата си, да обогатяваме емоционалния им речник и да го изпълваме със съдържание. Езикът ни е богат, добре е да се възползваме от този безценен ресурс.

Близка среща с реалността

Тази седмица бяхме в едно столично училище. Имахме урок с ученици на възраст 16 г. Темата беше именно за емоциите. За да илюстрираме по-добре това, за което ще говорим, направихме следния експеримент: Помолихме класния ръководител, малко след началото на часа, да съобщи на учениците, че на следващия ден ще правят контролно по някой предмет от програмата. След това наблюдавахме автентичните реакции на учениците.

Какво се случи?

Учениците видимо се напрегнаха, някои се ядосаха, изнервиха, имаше възклицания от рода на: „Не е честно! Ние вече правихме.“, „Защо? Какво сме направили?, „Уфффф, пак ли?“, „О-ооо, все ми е тая!“. Имаше и заявки за конкретни действия: „Значи утре съм болен.“, „Няма пък да пиша. Нали вече правихме контролно?!“.

След агонията им, продължила една минута, им съобщихме, че са „жертва“ на експеримент и ги помолихме да опишат как са се чувствали в ситуацията. Отговорът беше почти единодушен: „Ми как? Как? Никак!“.

Направихме им подсказка със следната схема ->

Емоции

 

Ситуацията е ясна – изненадващото контролно. Но че е възможно да изпитат емоция по повод на това, беше трудно за приемане. Сякаш думата „емоция“ е срамна. А с напредването на часа стана ясно, че „самота“, „тъга“ и „срам“ са от най-срамните. Никой не пожела да признае, че някога ги е изпитвал.

Естествено отрекоха и всякакви мисли да са се въртели в главите им по това време, както и да са преживели каквото и да е физически. Всичко беше „Ми никак“, „Нищо“, „О-о, е какво толкова, все ми е тая“.

1107Виж при действието бяха категорични…. и импулсивни. „Ще избягам!“ – това беше посланието. Бягство или нападение – естествени инстинкти за оцеляване. Естествени и животински. Много малко общо с мислещия и емоционално интелигентен човек.

Виновни ли са? Не мисля. Просто никой не ги е научил. Обаче от това, че не успяват да разпознават емоциите си, губят не само те.

Ще приведа и втори пример, който ми направи впечатление наскоро.

Попаднах на радио-дискусия, чиято тема беше свързана с емоционалната интелигентност. Слушателят, който се беше включил, на възраст около 40 г., имаше интересни разбирания по въпроса. Според него, за да си „подхранваш“ емоционалната интелигентност, трябвало да ходиш на „културни неща“ – кино, театър, да четеш. И да, било много хубаво и важно да имаш емоции и да се грижиш за тях. Даже понякога човек имал такава естествена нужда. И той включително.

Явно тезата му беше основана на самия израз „емоционална интелигентност“. Според него, за да я развиваш, трябва да правиш интелигентни неща, които провокират емоционални преживявания. Сигурно е чул, че киното, театърът и четенето са именно такива.

Човекът говори дълго по темата. Явно беше мислил.

Кой губи от това, че не разпознаваме емоциите си? Накратко, отговорът ми е – всички.

Чувствата са и важен източник на информация. При управлението на безкрайния поток житейски избори, пред които сме изправени ежедневно, тяхната роля е решаваща. Ние обаче живеем в свят, пренебрегващ ключовото им значение. Важен критерии за успех е да умееш да разпознаваш и управляваш чувствата си, а от там и действията си.

По темата Дейвид Вискът казва: „Чувствата – повече от всичко ни правят хора. Чувствата ни сродяват.“ Разпознаването на собствените емоции, както и на емоциите на другите, е важен елемент за изграждането на добри взаимоотношения. Да съумяваш успешно да изразиш емоциите, които другият провокира у теб, да усещаш как другият се чувства от твоето поведение, това са умения, които човек трябва да развива у себе си.

Ние сме контролирани много повече от чувствата и емоциите си отколкото предполагаме или признаваме. Освен това не живеем на самотни планети. Нашето поведение неминуемо рефлектира върху някой и провокира в него емоционално преживяване с различен заряд. Нека бъдем отговорни – към себе си и към другите.