Любовта е…

„Какъв късметлия съм щом имам нещо, което прави сбогуването толкова трудно.“ Мечо Пух

Наближава Свети Валентин – празникът на любовта и като че ли светът отново се подготвя да изригне в океан от любов и да се зарие в плюшени сърчица, шоколадови бонбони и всички онези захаросани неща. Празнуваме Любовта.

История

Странно, защото ако в исторически план трябва да проследим началото на този празник, ще видим, че всъщност нищо любовно няма в него – на тази дата, 3 века преди Христа, римският император Клавдий II е екзекутирал двама мъже с името Валентин, като по-късно Католическата църква почита смъртта им именно с празника на Св. Валентин. На тази дата се правят жертвоприношения (убиват се коза и куче) в името на плодородието. Няма да преразказвам подробно. Ако някой има интерес, може да прочете повече ето тук: https://www.psychologytoday.com/blog/happiness-is-state-mind/201802/valentines-day-the-real-truth-behind-the-hearts-and-candy .

Интересното е, че изхождайки от историческото начало на празника, бихме могли да кажем, че като че ли любовта се асоциира и свързва с мъчение, страдание, жертвоприношение. И в някаква степен с плодородието. Може би това е част от съдържанието на смисъла на думата „любов“.

Факт е – любовта има много лица.

Гърците за любовта

Така например гърците са определили седем типа любов на базата на самопознанието и мъдростта: Eros – олицетворява идеята за сексуалната страст и желание и онези аспекти на любовта, които са свързани по-скоро с егоизма, с личната пристрастеност и физическото удоволствие; Philia – приятелската, платонична любов, изключваща физическото привличане; Storge – естествена форма на привързаност, свързана с родството и познанието; Ludus – онази форма на любов, свързана с началните етапи на влюбването, с флирта и трепетите около динамиката на взаимоотношенията; Mania обсесивната любов, тази, която те докарва до лудост; Pragma – онази любов, към която се стремим в романтичните си взаимоотношения и в приятелствата, трайната, устойчива любов, „узряла“ с времето и преодоляла времеви и пространствени ограничения; Philautia – една от най-важните форми на любов, която е пряко свързана с това как обичаме и другите, а именно – любовта към нас самите, грижата за нас самите; Agape – според гърците това е най-висшата форма на любов – безусловната любов, която обича въпреки всичко, която не изисква, не очаква и не съди, която е безгранична и даваща.

Любови, които не могат да бъдат дефинирани като по-добри или по-лоши, като правилни или не, но такива, които се изпитват, може би на различни етапи от живота и към различни обекти. Такива, които понякога не могат да се обяснят, а просто се преживяват.

– Как се пише любов? – попита Прасчо.

– Тя не се пише, тя се чувства… – отвърна Пух.

Може ли човек да живее без любов? Вероятно може, но въпросът е как точно живее тогава. Ако си припомним пирамидата на Маслоу с потребностите, любовта е една от необходимите такива, тази, която стои на върха, една от висшите потребности.

В днешно време темата за любовта като че ли се превръща в клише. Може би именно затова всички онези неща, свързани с празника, често биват посрещани с иронична усмивка и бурно недоволство. Защо ли? Може би защото любовта е нещо много интимно, нещо съкровено, чието афиширане сякаш осквернява идеята за това.

Ако изходим от разбиранията на древните гърци, описани по-горе, любовта е безусловна и неизискваща, тиха и постоянна. До колко обаче това е възможно? С Марина си говорихме, че като че ли това е доста непосилно, дори ако приемем идеята, че човек е достигнал високо ниво на себепознаване и себеприемане и успява да преодолее ограниченията, обусловени от идеализираните образи и мечтата за съвършенство. Като че ли безусловната любов не предполага очаквания към другия. Възможно ли е това? Възможно ли е да се живее без очаквания, особено по посока на тези, в които се инвестират толкова много емоции и енергия. Не е ли всъщност 14 февруари едно голямо очакване на всички, които празнуват този ден? Не очакват ли празнуващите да чуят „Обичам те“ в този ден? Да получат „засвидетелстване“, да получат по-специална грижа‚ израз на любовта?  Прави ли това любовта им по-малко истинска и по-малко чиста?

Любов и нужди

Може би важното по отношение на разбирането на любовта е свързано с това с какви нужди влиза човек в това чувство – дали е по-важно да даде грижа или да бъде обгрижен; да получи подкрепа или да даде такава; да се довери или да му се доверят. Вероятно това определя и очакванията и нагласите. Ако нуждата е да даваш, вместо да получаваш, като че ли тогава идеята за безусловност звучи доста по-близо. И обратното – ако нуждата е по-скоро да получаваш, като че ли очакванията са доста по-големи.

Едва ли е лесно да се чака един специален ден, за да изразим това, което чувстваме. Утре няма да е 14-ти – по-малко ли ще обичате другия или ще спрете да обичате? Любовта е тиха – нея я има всеки ден, всяка минута. Понякога не е необходимо да правим каквото и да е, за да я дарим на другия – понякога един поглед, една усмивка носят много повече любов, отколкото каквото и да е друго.

Като че ли проблемът на съвременния човек обаче е по-скоро свързан с това, че не знае как да изразява любовта си или по-скоро по някакъв начин се притеснява и страхува да го направи или да се потопи изцяло в това усещане (и именно поради тази причина не успява да стигне до висшата ѝ форма). Промяната на ценностите и въобще отчуждението като цяло може би са част от проблема. Разбира се, това не означава, че едно време хората не са имали проблеми в това отношение, но като че ли съвременният човек е много по-крехък в това, сякаш себеразкриването и отхвърлянето се превръщат в основни страхове, които диктуват избора на типа любов, сякаш често са спирачка за пълно „потапяне“.

Не са рядкост и ситуациите, в които забързаното ежедневие като че ли превръща  обекта/обектите на любов в даденост. Може би в някаква степен празници от рода на Свети Валентин са именно за това – да нарушат рутината, да подсетят. Разбира се, отново става въпрос за мироглед и разбиране.

Във всеки случай е важно да знаем, че любовта е преживяване, което учи на много и дава много. Дали на 14-ти февруари или не, е хубаво да си припомняме какво влагаме ние в нашата любов и какво получаваме, защото като всяко нещо и любовта се нуждае от грижа, иначе заплашва да се превърне в отровна любов.

Хвани ме, ако можеш

Автор: Росица Долапчиева-Кайрякова

Първа част тук.

Гоня те – не мога да те хвана, не искам да те хвана, не искаш да те хвана, страх ме е да те хвана, страх те е да те хвана. Какво ли става, ако те хвана? Може би фантазията за това какво става, ако си „хванат“, е всъщност отговор на въпроса: „Защо въобще я играем тази игра?“ Нека да си представим ситуация, в която се разиграва този тип динамика.

Например:

Представете си двама приятели, които правят планове за обща почивка, но всеки има своите представи за това как да се организира времето. И тези представи доста се разминават/различават. И ето какво се случва – единият споделя за идеята си, а другият примерно премълчава своята (причините могат да са различни). Съгласява се с предложението, но вътрешно е недоволен. От една страна иска да иде на почивка с приятеля си, защото си прекарват добре заедно. Не му харесва организацията, защото това не е представата му за почивка. В същото време остава пасивен за своите желания и нужди, защото го е страх да не обиди приятеля си, защото му се струва безсмислено, защото в момента си мисли, че може да направи компромис и т.н. В крайна сметка приема чуждото предложение, но това, което става, е че изпитва голямо неудовлетворение и някак си започва да се самонавива колко ужасна ще е почивката.

И това му се отразява – в настроението, в поведението към приятеля му. Остава обаче пасивен и не споделя притесненията си. Мисли си, че другият сам трябва да се досети или да предложи нещо друго. Приятелят му не казва нищо. Но някак си вижда, че нещо не е наред, усеща, че като че ли има някакво напрежение. И въпреки това не се опитва да разбере какво става.  Отиват на почивка. Можем само да хипотезираме как си прекарват и какви са взаимоотношенията им накрая.

Какво всъщност се случва ?

От една страна всеки мисли, че отговорността за това отношенията им да са добри е всъщност отговорност на другия. Да, отговорност е на този, който не е съгласен и има друга нужда да я заяви и назове. Отговорност е и на другия, ако за него тези взаимоотношения са важни да сподели как се чувства от промяната в тях. Всеки обаче си мълчи. Чака инициативата да бъде поета от другия. Всеки си седи и в неудовлетворението. Със собствените сценарии. И започва така нареченото по български „дуене на бузи“. Понякога може да продължи до безкрай. Има такъв тип отношения, където през една или друга ситуация този сценарий продължава и се върти непрестанно.

Съпруг и съпруга – много често един тип ситуация – той иска да ходи на мач, мисли си, но не казва. Тя има други планове. Заявява ги, в тези планове някак си е включен и той. Той не противоречи. Но не е доволен. И това става очевидно. Понякога съпругата разбира защо – той е споделил: „Исках да ида на мач, но предпочетох теб“, понякога не – той отказва да каже защо цялата вечер е „сърдит“ и се държи „безобразно“ или сякаш го няма. Това я ядосва. И тя също му се цупи. И после – скандал, изпълнен с обвинения. Какво се случва? Единият не си заявява нуждата. Другият не пита за нуждата. В крайна сметка – всичко минава през обвинението.

Криеницата или „хвани ме, ако можеш“ се изразява именно в това – да криеш нуждите, мислите и чувствата си, но да чакаш обаче другият да се досети. И понеже това не е реалистично, винаги оставаш неудовлетворен. Трупаш. Често си го изкарваш по неподходящ начин. За нещо, което може и да няма никаква връзка. Но се получава един затворен цикъл. Защото, като че ли страхът от това да понесем отговорност за онова, което искаме и чувстваме и да го заявим, е много по-голям от това непрекъснато да сме в позиция на защита и очакване.

Реално второто е много по-мъчително. Тогава по-важно става това как да накажем другия или да го омаломощим, а всъщност наказваме себе си и омаломощаваме себе си. Ако другият влиза в играта по същия начин, то се получава един затворен кръг, в който процесът е двустранен.

Тръгнахме от това какво е да си хванат? „Да си хванат“ означава да имаш контакт с другия. В смисъла на конкретната статия (защото би могло да се тълкува и мисли по различен начин) да имаш контакт е да можеш да се довериш, да можеш да поемеш отговорност, да се заявиш, дори и ако е необходимо да си отхвърлен, да понесеш реакцията на другия, а не да очакваш другият да го направи вместо теб. Да не си недоволен от това, че все не могат да те хванат, защото реално отговорността, че бягаш си е твоя. Разликата е обаче в това – че ако спреш да бягаш, възможността да не изпитваш такова неудовлетворение, каквото изпитваш, когато бягаш, е много по-голяма.

Личностовите разстройства при токсичните лидери

Пишейки за Харвард Бизнес Ревю, екзекютив коучът Манфред Ф.Р. Кетс де Врайс твърди, че изненадващ процент от лидерите имат някакъв вид личностово разстройство.

Авторът добавя, че психичното здраве на лидерите има директно и основно влияние върху морала и структурата на работната среда. Токсичните лидери създават неблагоприятна работна среда. Нещо повече – особеностите на този тип личности могат да поставят бизнес плана, системите и дори цялата организация в риск.

Повечето лидери биха имали полза от вида себеанализ, фасилитиран от екзекютив коуча, настоява Кетс де Врайс. Дори психично здравите биха могли да покажат някои от отличителните характеристики, отнасящи се към личностовото разстройство. Авторът обяснява как екзекютив коучовете, съчетаващи психотерапия с теория на мениджмънта, могат да помогнат на лидерите да разпознаят капаните на личностовото им функциониране и да развият по-полезни поведенчески модели.

Авторът описва четири от основните личностови разстройства сред мениджърите и съветва как най-добре да се справим с тях.

1. Нарцисистът

Според Кетс де Врайс патологичният нарцисизъм е най-разпространената дисфункция, която може да бъде открита сред младшите мениджъри. Той обяснява, че всеки показва някаква степен на нарцисизъм (всички имаме нужда от малко от него, за да оцелеем), но твърде много е опасно и често води до преследване на властта на всяка цена.

Разпознаване на нарцисиста

Нарцисистите са обикновено чаровни и съблазняващи характери. Кетс де Врайс обяснява, че нарцисистът е „всичко друго, но не и цвете“. На пръв поглед изглеждат приятелски настроени, уверени и лесни за комуникиране.

Но отвъд повърхността се открива лошо чувство сред подчинените на нарцисите и оплакване от липса на реципрочност.

Нарцисистите са склонни към прибързани самостоятелни решения. Статията дава пример как нарцисистите сменят локацията на главния офис с по-скъпо луксозно място, наемат си корпоративен самолет и започват драстичен план за разширяване – всичко на свой собствен ход.

Много нарцисисти разделят света на тези, които са с тях, и тези, които са против тях, като последните са определени като злодеи.

Коучинг на нарцисиста

Въпреки грандиозността им дълбоко в себе си нарцисистите са изключително раними и чувствителни. Дисфункциите им произтичат от неадекватността на детските чувства. Според Кетс де Врайс по-важно е да се изгради ново самочувствие, отколкото да се пречупи старото такова.

Веднъж след като доверието е изградено, може да се започнат „дребни конфронтации на дисфункционални поведения“. Когато нарцисистите придобият самоувереност, те ще имат повече желание да споделят светлината на прожекторите.

Нарцисистите, които успяват да покажат по-реалистични образи, трябва да продължат да бъдат поддържани с по-продължителен контакт.

екзекютив коучовете

  2. Биполярно разстройство

Кетс де Врайс обяснява, че има различни степени на биполярно разстройство (маниакална депресия), но и тези, които са с дори относително леки форми, могат да се отчуждят от приятели и колеги.

Разпознаване на биполярното разстройство

Страдащите от биполярно разстройство изглежда, че нямат емоционално равновесие. Те са склонни към нестабилност в емоционалното състояние и колегите могат да се чувстват сякаш непрекъснато се борят с потушаването на емоционални пожари.

Въпреки това те могат да са енергични и атрактивни, когато са на висота.

Примерът за биполярно разстройство в статията е за биполярен със заразителен ентусиазъм и в същото време имащ умението да привлича хората към себе си – нещо, което допринася за първоначалния успех на фирмата.

Коучинг на страдащите от биполярно разстройство

За екзекютив коучовете, изправени пред биполярни клиенти, справянето с главния проблем е най-добрият подход, присъединявайки към работата семейството и колеги на клиента.

Дискусията с екипа може да помогне на страдащия да разбере как и защо поведението му ги притеснява. Редовната психотерапия и медикация подпомагат стабилизирането на състоянието.

3. Пасивно-агресивен

Пасивно-агресивните не харесват да се отстояват. Те избягват конфронтацията и могат само индиректно да изразят негативните си чувства. Пасивната агресивност е поведение, научено в детството. Повечето хора с такова поведение са израснали в семейства, където честната комуникация на заявяване на желанията е била забранена.

Разпознаване на пасивната агресивност

Пасивно-агресивните изглежда сътрудничат, но всъщност скришно възпрепятстват –  пропускат срокове или закъсняват.

Кетс де Врайс обяснява: „Те възнамеряват да използват отлагането, неефективността и забравянето, за да се избегнат изпълнението на задълженията.“

Те трябва да потиснат чувствата си, когато са наясно с деструктивното си поведение.

Пасивно-агресивните често се чувстват гневни на тези, които са на власт, но не могат да обяснят тази враждебност по открит, здрав начин.

Коучинг на пасивно-агресивния

Най-ефективната тактика е да окуражим гневния да конфронтира пасивно-агресивното си поведение.

Обикновено самочувствието на този тип личности е ниско и трябва да се изгради през познаването на силните им страни и да им се помогне да се упражняват да бъдат по-директни. Също така е полезно да се изучават семейните динамики и да се помогне на страдащия да разбере корените на поведението си.

4. Емоционално несвързаните

Емоционално несвързаните или „алекстимиците‘“(от гръцки „няма думи за емоции“), са буквало мислещи –  показват малко въображение и обикновено са неспособни да опишат или дори да разпознаят собствените си чувства. Също така намират за трудно да разпознаят емоциите на останалите и изпитват страх от тези емоции.

Разпознаване на емоционалната несвързаност

Емоционално несвързаните хората имат склонност да вършат нещата сигурно, да казват нещата, които се очаква да кажат, и да останат в сянка. Тези черти означават, че те иматтенденция да достигат мениджърски нива в по-големи, бюрократични организации. Липсва им динамичност и креативност. Също така харесват живота и работата да бъдат предсказуеми. Следователно алекстемиците могат да възпрепятстват прогреса и промяната.

Както може да се очаква, емоционално несвързаните имат слаби умения за комуникация и обикновено се борят, за да успеят да мотивират останалите. Също така страдат от физически прояви на емоционалните им реакции (психосоматика) – главоболия, напрежение и стомашни болки и др.

Коучинг на алекстимика

Справянето с всякакви неотложни междуличностни и комуникационни проблеми на работното място трябва да бъде първата предприета тактика. Даването на лесни съвети, които да бъдат следвани, може да направи работния им живот по-лесен и ще им помогне да изградят доверие към процеса на коучинг.

Веднъж след като доверието бъде спечелено, следващата стъпка е да се научи страдащият да разпознава и вербализира емоционалната си болка. Други техники включват релаксация и хипноза, която може да помогне на страдащия да се справи със стресиращите ситуации.

Кетс де Врайс заключава: „Мениджъри, които се провалят в това да разпознаят своите ирационални страни, са като кораби, насочени към айсберг, забравящи, че най-голямата опасност лежи под повърхността.“

Успешният мениджър не се страхува от себеанализа си, способен е да разпознае своите слабости и желае да ги превъзмогне. Екзекютив коучът може да бъде фасилитатор в този продължителен процес.

Източник: https://www.leadershipreview.net/personality-disorders-toxic-leaders

Втори живот

“13 милиона живеят втори живот в нета”

“Мрежата става основно място за секс-игри и изневери”

Това са само част от заглавията в медиите, с които се сблъсквам (а предполагам и вие) все по-често. За съжаление това не са само заглавия, а реалност. Все по-често се сблъсквам навсякъде с подобни случаи – възрастни и деца, които живеят живота си в интернет пространството – страдат, радват се, обичат, приключенстват, гневят се, влюбват се. Понякога в и с напълно непознати. Виртуалната реалност предоставя възможност за „втори живот“, за „поправка“ или може би „изкривяване“ на реалността.

Опциите са безброй. Като се започне от всякакъв вид социални мрежи, в които можеш да си създадеш какъвто поискаш образ и се стигне до цели платформи и игри, в които не просто създаваш образ, а директно влизаш в него и го живееш. И всичко се случва там – в нета.

Вървя по улицата, сядам на кафе, пътувам в метрото, вдигам глава и гледката почти винаги е една и съща – хора, заболи главите си в умните си телефони. Рядко се поглеждат един друг. Рядко виждат какво става около тях. Рядко виждат очите на другия.

В първи клас децата се интересуват от телефони – марка, екстри и всичките му там допълнителни джаджи. 3-4 годишни се приспиват с клипчета от You Tube. И всякакви други такива.

Темата е необятна. Опасявам се, че в която и посока да тръгна, край няма да има.

Не съм против технологиите. Аз също ги ползвам. На моя телефон също има приложения за социални мрежи и различни видове комуникационни канали. Съзнавам, че когато обществото еволюира, еволюират и всички възможни начини за комуникация и свързване между хората. В свят без граници, в свят на технологичен бум, това като че ли е естествен процес. И неговата  цел е да подобрява и подпомага качеството ни на живот. Да улеснява, а не да усложнява. Както казах – не съм против всичко това, но съм против последиците, които са резултат от превръщането на тази култура и начин на живот в ценност, в основен приоритет, защото не такава е целта им.

А последиците  –  какви са те ли ? Откъде да почна? Да видим: отчуждаването; загубата или невъзможността да се развият социални умения и умения за комуникация; рисковете, свързани с редицата опасности, дебнещи зад някой профил на недоброжелателни потребители; загубата на каквато и да е автентичност, уединение и интимност, развиване на зависимост. Достатъчни ли са? Загубата на собствената идентичност и формирането на втори живот – отказ от реалността и самозабрава в нещо нереално.

Има и още.

Но целта ми не е да демонизирам социалните мрежи и предпочитанията към интернет пространството. Те не са проблем или поне не и докато не се преминат определени граници. Предпочитанията към тях са въпрос на избор. А изборът се превръща в проблем тогава, когато е за сметка на редица важни и необходими други неща. Тогава, когато в заблудата, че задоволяваме определени потребности, всъщност загърбваме редица други.

Може би в такъв момент е добре да помислим какво обуславя този избор? Къде е грешката?

Чудя се откога стана по-приятно да седиш затворен вкъщи и да си чатиш с някого, вместо да излезеш навън или да идеш на гости и да си побъбрите. Откога разходката за пазаруване се превърна в досадно задължение, което лесно може да се отмени само с един клик „купи“? Откога е по-забавно да разхождаш измислени аватарчета, отколкото да излезеш и да играеш на криеница (знаят ли днешните деца какво въобще е това?)? Откога обяснението в любов е нещо, което не е нужно да се случва очи в очи? Кое ни кара, дори когато сме със събеседник на маса, да изкараме телефона и да започнем да цъкаме, забравяйки, че срещу нас седи живо същество, заслужаващо уважение или поне да не бъде пренебрегвано.

Ха! Сетих се за една случка. На четиринадесети февруари, Денят на влюбените, станах свидетел на следната ситуация – двойка влюбени, излезли на вечеря в ресторант, пристигнаха видимо ентусиазирани. Първите 5 минути течеше разговор помежду им. В следващите два часа картинката беше следната: той с поглед, вперен в телефона си, тя с поглед, вперен в телефона си. Вдигнаха глави, само когато сервитьорът им донесе храната. Хранеха се, „цъкайки“ на телефоните си. Не, не си мислете, че бяха скарани. След като се нахраниха и явно приключиха важните си дела по телефона, станаха, целунаха се и си тръгнаха.

В началото ми беше забавно, дори смешно. Накрая ми се плачеше.

Чудя се дали и на тези хора понякога им се плаче?

Не знам. Но лично аз мисля, че е тъжно. И една дума напира: С А М О Т А.

Разбира се, не всички са в това положение. Но няма как да не отбележа, че все повече и по-често ставам свидетел на подобни ситуации.

Може би тук идва важната роля на онова „старото поколение“. Да, то е живяло по друг начин. Да, много от тогавашните неща не са актуални днес и са неприложими. Има едно нещо обаче, което е и ще бъде винаги актуално, но все по-изчезващо. Това е онова нещо, на което „старото поколение“ може да научи младото. Нещо, на което те са пазители, а именно – ценностите и човещината, нуждата от другия и уважението към него и към себе си.

И тогава … Тогава няма да има нужда младите да си създават „втори живот“, за да ги търсят, защото в реалността не ги намират. Но това е друга тема. За следващия път….

Залата с изкривените огледала или защо психолог?

Какво е необходимо за решаването на проблем? Зависи от проблема. Всеки проблем си има своето решение. Да, така е, но за да се вземе дадено решение е необходимо да се направи оценка на проблема, да се обмислят възможните алтернативи и една друга важна част – да се проследят причините за произхода му, за да може да се предотврати повторение.

Имам проблем…

Какво правим, когато имаме проблем? Обикновено търсим мнението на някой близък или познат, на роднина, споделяме и очакваме съвет. И това е нещо съвсем естествено и нормално. Тогава се появява въпросът защо е нужно да ползваме услугите на психолог? Та нали като цяло е същото. Дали ще споделиш с психолог или с приятел – каква е разликата? Повечето хора не виждат какво по-различно биха могли да чуят от психолога и обикновено следват логиката: „Нали близките са тези, които ни мислят най-доброто, на които можем да разчитаме и които ни познават най-добре? Тогава кой би могъл да ни даде по-адекватен и правилен съвет от тях? Защо да даваме пари на някой, който върши нещо, което можем да получим и безплатно?“

Да, факт е – близките ни (приятели, роднини, семейство) наистина са хората, които би трябвало да ни познават най-добре (или поне образа, който те са си изградили за нас или който ние сме им показали), на които разчитаме, които ни помагат и вероятно са тези, които ни мислят най-доброто. Дали обаче те са хората, които винаги могат да ни дадат най-адекватен съвет? Дали те са тези, които винаги знаят какво е наистина добро за нас?

Емоционални натрупвания

При взаимоотношенията ни с някого (приятел, партньор, колега, роднина) между нас се зараждат множество взаимодействия, свързани с различни емоции и чувства, които във времето се натрупват и оставят своите следи, изграждат определени нагласи и очаквания, превръщат се в част от основата на определен тип междуличностна връзка и в основата на един образ, който изграждаме.

Всички тези преминали интеракции обаче си остават там, както и чувствата, и емоциите, свързани с тях. Естествено взаимоотношенията не винаги текат гладко. Понякога хората ни разочароват, понякога ни подвеждат, обиждат и т. н., и това би могло да бъде причина временно (или за постоянно) да ги обезценим. Понякога близките ни правят за нас неща, които ни карат да ги преживяваме и определяме като „богове“, и често пъти това води до идеализацията им. При комуникацията ни с тях всички тези минали преживявания, макар и скрити, понякога забравени, понякога простени или надценени, си остават там и по почти незабелязан начин си дават своето отражение, без дори да съзнаваме това.

В общуването си с другите (в това число и с близките), когато изказваме мнение, даваме съвет или оценка, ние се уповаваме на миналия си опит, на това, през което вече сме преминали, на чувствата, които вече сме изживели. Същото правят и близките ни. Когато имаме проблем и когато очакваме съвет от тях, обикновено това, което правят, е да ни дадат съвет, базиращ се на нещо сходно, през което са преминали, което е свързано с техния преживелищен опит. Това естествено е свързано и с определени чувства. Тоест, освен чрез конкретните действия и насоки, те ни съветват и през чувствата, които са изживели, както в конкретната ситуация, така и в ситуации с нас самите.

Доколко това е обективно, пък и дори ефективно спрямо нашия проблем? Дали когато близък наш приятел се идентифицира с нас в дадена ситуация и ни дава съвет през неговия преживелищен опит, това означава, че това е най-правилното решение за нас? Дали когато приятелите ни казват, че сме прави, ние наистина сме прави или просто това е отговор, който получаваме, защото те са наясно, че го очакваме? Направете си експеримент и проверете сами.

зала с изкривени огледала

Един и същ образ?

Това е, както когато всяка сутрин ставаме и се поглеждаме в огледалото – образът винаги е един и същ. Да, понякога може да бъде по-намръщен, по-усмихнат или замислен, но той винаги е еднакъв. И всъщност това е и нашето очакване – ставайки и поглеждайки се в огледалото, независимо от настроението ни, независимо от всичко, да видим познатото отражение, нашето собствено лице такова, каквото го познаваме. Това е и очакването ни към приятелите ни и комуникацията с тях. Това вероятно е и тяхното очакване по отношение на нашите нужди – да бъдат като огледалото вкъщи – независимо от всичко, образът като цяло да бъде един и същ.

Къде е „тънката червена линия“?

И ето тук е тънката червена граница – между приятеля и психолога. Психологът не се чувства натоварен с очакванията, с които е натоварен приятелят. Когато търсим помощ от психолог, обикновено подозираме, че „нещо не е наред“, че въпреки еднаквия образ, който виждаме всеки ден, нещо в него сякаш е различно. Дали  защото по-често този образ е усмихнат или защото по-често е намръщен, без реално да знае защо? Или пък просто защото винаги е толкова еднакъв? И тук идва мястото на ролята на психолога – обективно и безпристрастно да бъде наше отражение, поемайки риска и отговорността това отражение понякога да бъде изкривено, да не ни хареса и да не е такова, с каквото сме свикнали и искаме да видим.

Влизали ли сте в зала с огледала, които показват отраженията изкривени? В някои от тях се виждаме смешни, в други глуповати, в други изглеждаме почти страшни, в четвърти почти не можем да се познаем. Всички тези изкривявания обаче произлизат от нашия образ и всички те са част от нашия образ. Крайният резултат зависи от ъгъла на отражение. Огледалото вкъщи показва винаги от един и същ ъгъл, дори и да сменим мястото му.

Зала с изкривени огледала

Огледалата в залата показват от всички възможни ъгли, с всички възможни дефекти, които имаме (понякога хиперболизирани) или бихме могли да имаме (страхуваме се да имаме). Понякога това ни забавлява, друг път ни натъжава, а понякога ни помага, защото разкрива пред нас неподозирани наши образи и ни дава друга перспектива, за която дори не сме подозирали, но във всеки случай тя винаги е различна от онзи константен и сигурен образ, който имаме и въпреки който не можем да се отърсим от усещането, че „нещо не е наред“.

От вас зависи в кое огледало ще изберете да се огледате, когато имате проблем.

Аутизъм и зависимост

В следващите редове е продължението на обзора на статията Addiction and Autism: A Remarkable Comorbidity?“ на Patricia JM van Wijngaarden-Cremers, Wim Van den Brink и Rutger Jan van der Gaag, които разглеждат и обсъждат доказателствата за евентуална коморбидност между разстройства от аутистичния спектър и зависимостите.

Авторите предлагат някои възможни базови обяснения за връзката между аутизъм и зависимост:

Трудности при социалното взаимодействие

Проблеми със социалната чувствителност: обикновено хората с аутизъм имат затруднения със социалното взаимодействие още от ранна възраст. При хората със зависимо поведение тези проблеми ескалират, когато зависимостта към веществата и загубата на контрол прогресивно се развиват. При някои индивиди със зависимост тези затруднения могат да възникнат след като преживеят детокс – това би могъл да бъде един от индикаторите, които да насочат към хипотеза за  възможен подлежащ аутизъм, имайки предвид, че повечето зависими възстановяват социалните си умения след успешна детоксификация и последваща рехабилитация. Веществата могат да улеснят социалната ангажираност. Много хора, които са притеснителни или се чувстват социално неудобни, са склонни да използват вещества, за да „подпомогнат“ справянето си с напрежението от социални срещи. По същия начин страдащите от аутизъм, които все пак имат социални контакти, могат да преживяват ползи от употребата на вещества, които да помагат за справянето с по-сложни социални ситуации.

И тъй като тревожността и депресията са много често срещани сред индивидите с аутистични разстройства (над 85% в случаите),  необходимостта за облекчаване на напрежението чрез използване на вещества е разбираема.

Невробиологични прилики

Изглежда, че има много силни прилики на невробиологично ниво между аутизма и зависимостта; на такова ниво, че някои могат да се чудят дали всъщност двете заболявания не споделят общи невробиологични корени.

аутизъм и зависимост

Скоро проведени изследвания показват силно припокриване при дисрегулацията на лимбичните кортико-стриатални вериги между индивидите със зависимост; обсесивно-компулсивно разстройство; синдром на дефицит на вниманието и хиперактивността и аутизъм. Изследванията дават доказателства и сведения за общи корени на допаминоергична дисрегулация в три кортико-стриатални пътеки. Ако увреждането е основно разположено в сензомоторния контур, то клиничната експресия ще бъде неврологично състояние – такова като болест на Паркинсон или дори болест на Хънтингтън. Нарушенията във функционирането на „когнитивната“ кортико-стриатална част ще се изрази под формата на  разстройства, свързани с дефицит на вниманието и хиперактивност. Нарушения или прекъсвания на „лимбичната“ кортико-стриатална част ще се проявят клинично като зависимо поведение. При аутизма допаминоергичните регулационни вериги са прекъснати и в трите области.

От еволюционна гледна точка може да се хипотезира, че и двете – зависимостта и аутизма – са отклонения от нормалнитe адаптивни стратегии за справяне на индивида и вида. Например изявеността  и фокализацията върху миризми играят главна роля в първичното привързване. Основен поведенчески модел, който дава възможност на детето да оцелее чрез търсене на храна и комфорт при неговата майка. Този превес на фокуса на миризмата и оралното проучване персистира при хората с аутизъм, както и при тези със зависимо поведение.

Допамин

Хората с аутизъм имат тази свръхчувствителност, при която тяхната нормална регулация на възбуда е недостатъчна. В опит да се справят със ситуации, пренатоварени от стимули, те проявяват склонност към развиване на силна свръхфокусираност или стереотипи, в резултат на което настъпва фронтално допаминово изчерпване, предоставящо им приятна релаксация.

При зависимостта генетичната уязвимост предполага по-слаба компактност на допаминовите рецептори в централната система за възнаграждение, което е причина за по-слабата чувствителност по посока на „типичните“ възнаграждения, което ги прави лесно отегчаващи се и по-зависими от търсенето на „интригуващи“ ситуации или поведения. На поведенческо ниво обсебването с веществото или с поведението става по-интензивно, за сметка на редуциране на другите дейности и социален живот, за да се стигне до момент, в който зависимият бива изхвърлен от нормалното общество.

Борба

При индивидите с аутизъм необходимостта от социални контакти и нуждата да се излезе от изолацията ескалират по време на юношеството. Те се измъчват от борбата със социална си странност и с липсата на чувствителност по отношение на нуждите и очакванията на другите. Този процес много често е фрустриращ и употребата на алкохол, канабис или на по-силни наркотици улеснява пътя към включването в някакви социални активности и социални групи.

Има и сходства на генетично и психофизиологично ниво, които могат да допринесат за разбирането на уязвимостта към зависимост при аутизма.

Серия от изследвания демонстрира силна зависимост към ендогенни опиоиди при индивиди с аутизъм.

Нарушенията, свързани с допаминовата чувствителност, изглежда играят роля по отношение на някои характеристики при аутизма, свързани с регулацията на когнитивно и емоционално ниво и участващи в стереотипите и вглъбеността.

Разстройствата от аутистичния спектър и зависимостите могат да се възприемат като нарушения в развитието, при които генетичната предразположеност и уязвимост играят роля, която може да бъде предизвикана от ранен стрес (неразбиране на околната среда, травматизация и тормоз) и усложнена от настоящия стрес (тревожност, социална изолация), в резултат на което се нарушава правилното функциониране на кортико-стриаталната допаминергична регулационна система.

 

 

 

Любовта – кои са нейните езици?

„Това, че някой не те обича точно по начина, по който на теб ти се иска, не означава, че не те обича с цялото си сърце”. Мисля, че до скоро не разбирах тази мисъл на Маркес напълно.

Наскоро попаднах на една любопитна книгата „Петте езика на любовта“ (на Гари Чапман) и някак си ми се прииска да повдигна темата за това как обичаме и как очакваме другите да ни показват обичта си. Тук включвам всички хора – партньор, близки, приятели.

Любовта и обичта включват форма на грижа. Искам да направя нещо за някого, защото ми е важен и искам да го разбере. Но какво и как?

Обикновено сме склонни да предлагаме на другите това, което ние самите оценяваме като важно или имаме нужда да получаваме.

Оказва се, че и в любовта има езици и диалекти и понякога е необходим превод. Реално се случва така, че въпреки добрите си и искрени намерения, някак си не успяваме да се разберем. И това е безкрайно тъжно. Но безкрайно радостно е, че все пак можем да научим езика на другия и да се наслаждаваме на взаимната си любов.

Ние всички сме различни – възпитавани сме различно, имаме различен житейски опит, вярвания, потребности и цели. Нищо чудно, че начинът, по който разбираме любовта, е различен. Човекът срещу нас е личност и има свои нужди. Трябва да си даваме сметка за това и да уважаваме различията си. Изиска усилия, вярно е, но ако цената за това е изживяването на взаимна любов и щастие, мисля, че си заслужава.

Единственото сигурно е, че все пак всички имаме потребност да обичаме и да бъдем обичани.

И така. Езиците на любовта са пет, като всеки от тях си има свои диалекти. Няма да се задълбочавам много. Накратко ще разкажа какво представляват.

1. Първият от тях е на „Утвърждаващите думи“

Един от начините да изразяваме любовта емоционално е като използваме думи, които изграждат. Устните комплименти или думите на похвала са мощен израз на любов за хората, чиито водещ любовен език е този. Те се изразяват най-добре чрез прости, утвърждаващи изречения: „Изглеждаш великолепно в този костюм.”, „Никой не прави това по-добре от теб.”, „Благодаря ти, че направи това за мен. Оценявам го.” Това е езикът, при който хората „обичат с ушите си“. За тях наистина е важно да чуят какво мислите, а не да ги оставяте да се досещат.

Този език има и своите диалекти. Някои предпочитат да чуват комплименти, други насърчителни думи, а някои нежни и смирени слова.

  • За тези, за които комплиментите са любовният им език, думи като „Изглеждаш страхотно”, „Няма по-добър от теб в това”, „Без теб нямаше да се справя” са наистина важни.
  • Насърчаването например, изисква да се поставиш на мястото на другия и да погледнеш на света през неговите очи. Тогава най-напред е важно да разберем какво е важно за партньора ни. Когато изричаме думи на подкрепа към него, те трябва да са с послание: „Знам. Интересува ме. С теб съм. Как мога да ти помогна?” Опитваме се да покажем, че вярваме в него и в способностите му.
  • Любовта е нежна. Любовта не моли, не изисква. Любовта не поставя ултиматуми. За тези, за които нежните и смирени думи са любовният им език, е важен начинът, по който са поднесени нещата. Не е същото да кажеш: „Мислиш ли, че ще можеш да почистиш улуците тази седмица?” и „Ако не почистиш улуците в най-скоро време, ще паднат от къщата. Вече дърветата растат по тях.”

В този език на любовта има и множество други диалекти. Във всеки случай обаче, позитивните думи към любимия/та и благодарността за грижите и приноса му към връзката са задължителни. Всичко друго подлежи на договаряне.

2.  Вторият език е този на „Пълноценното време“

Под израза „пълноценно време” се има предвид неразделното внимание и на двамата, а не например гледане на филм или телевизия. Когато прекарвате време по този начин, вниманието е съсредоточено върху филма или телевизията – не върху човека, с когото сте. Пълноценно време е времето, в което давате вниманието си един на друг и разговаряте. Чувате какво ви казва другият и се интересувате от това. Дори само 15 прекарани минути, в които посвещавате цялото си внимание на човека срещу вас, са мощен емоционален израз на любов.

Този език има два основни диалекта:

  • При пълноценното време заедно правите нещо съвместно и споделяте общи преживявания – разхождате се в парка, карате колело, вечеряте в ресторант, гледате филм. Дейността не е чак толкова важна. Важно емоционално е да прекарвате времето си, насочени един към друг.
  • Под пълноценен разговор се има предвид диалог, в който двама души споделят своите мисли, чувства и преживявания в приятелска, спокойна атмосфера. Повечето хора, които се оплакват, че партньорът им не говори, нямат предвид, че не казва и думичка. Те искат да кажат, че той рядко участва в истински диалог, като показва разбиране. Усещането, че си чут и разбран е много важно за хората, чиито основен любовен език е този.

3. Третият език на любовта е „Получаването на подаръци“

Това е най-лесният за научаване език. Подаръкът може да се купи, да се намери или да се направи. Важното е да е израз на любов. Дори не е задължително да е само материален, а да е нещо, което казва: „Той/тя мисли за мен. Значи ме обича.“

Как да се научим да говорим този език, ако той е водещият на партньора ни:
– правим списък с подаръците, на които най-много се е радвал досега;
– правим подаръци периодично, дори и да е едно цвете, откъснато навън;
– чуваме, когато партньорът ни ни моли да сме с него. Най-вероятно изживява някаква криза и има нужда от нас в този момент.

4. Четвъртият език на любовта е „Помагането“

Това означава да правим онези действия, за които знаем, че партньорът ни ще се радва да правим за него. Това може да е някаква домакинска дейност като готвене, гладене, чистене, миенето на колата, поправяне на счупените неща, гледането на децата и т.н. Важното е да правим конкретните действия, които ще покажат любовта към партньора ни. Понякога жената може да готви за мъжа, но за него да е по-важно тя да чисти и да е без значение дали тя готви. За да сме сигурни кои действия са важни за него, най-добре е да го попитаме за поне 5 неща, които биха го радвали, като ги правим.

5. Петият език на любовта е „Физическото докосване“

Физическото докосване е важно за всички хора, но за тези, чийто език е, то е от изключително значение. Ако ударите шамар на такъв човек, може да се окаже унищожителен за него. Или пък една нежна прегръдка да му говори за много любов. Сексуалната близост не е единственият начин за физическо докосване и е нещо различно от емоционалната нужда за близост. Желанието за секс не означава автоматично, че това е любовният ни език. Но нуждата от хващането за ръка на улицата, прегръдката и целувката, когато партньорът ни се прибира след работа, гушкането нежно на дивана пред телевизора и емоционалната празнота, ако докосването липсва, означава, че това е нашият любовен език. Физическото докосване, разбира се, не означава автоматично, че всяко докосване ще носи удоволствие на партньора ни. Не изхождаме от това, което на нас ни е приятно, а е важно да разберем кои докосвания му харесват на него.

Ако „Физическото докосване“ е любовният език на партньора ни, за него няма нищо по-важно в момент на криза да го прегърнем. Думите в този момент ще са без значение, но физическият допир ще изрази грижата, от която той има нужда. Той копнее другият да проявява инициативата за докосването, не само да има откликване на неговите докосвания. Често с риск да не бъде отхвърлен, той може да се отдалечи и да чака кога ние ще проявим желание за физическа близост.

Как да разпознаем собствения си първичен език на любовта:
1. Какво прави или не прави партньорът ни, което ни наранява най-много? Обратното на това, което ни наранява, вероятно е любовният ни език.
2. За какво най-често молим своя партньор? Това, което най-често искаме, е вероятно това, което ни кара да се чувстваме най-обичани.
3. Как редовно изразяваме любовта си към своя партньор? Нашият метод на изразяване на любов може би е индикатор, че същото нещо би ни накарало да се чувстваме обичани.

По същия начин, ако обърнем внимание на отговорите на горепосочените въпроси от нашия партньор, те ни дават отговор какъв е неговият първичен език на любовта.

Това, което е важно да разберем, е че няма виновници и грешници. Просто сме различни и обичаме различно, а от там показваме любовта си според собствените си разбирания за нея и имаме определени очаквания. Когато влизаме в отношения, е важно да си даваме сметка за тези различия и да ги уважаваме. Важно е да познаваме собствения си любовен език и да се постараем да разберем любовния език на партньора си.

Любовта е обмен. Не везни и теглилки, но все пак е даване и получаване. Ако обичаме, ще искаме да се погрижим за потребностите на любимия/та. Ще го направим не защото го изискват от нас, а защото ни пука и искаме другият да е щастлив.

Ако любимата ви обича шоколадов сладолед, колкото и ягодов да ѝ носите, няма да ѝ доставите същото удоволствие. Това е проста истина. Не е важно само да даваме, а да даваме правилните неща. Това, от което другият се нуждае. В любовта няма място за капризи, безсмислено упорство и игри. Има място само за уважение, грижа и разбиране .

Взаимни.

 

Въпрос на гледна точка

Често чувам хората да се оплакват, че не са доволни и удовлетворени от живота си, от това, което им се случва. Всеобщо явление е да се прави сравнение с това какво е било, с това какво може да бъде или какво е, но не тук, а някъде другаде. Като че ли винаги е прехвърлена отговорността някъде другаде или на някой друг за начина, по който хората се чувстват. По-лесно е да се обвини държавата, управниците, шефа, комшията. Може би има доза истинност, но едва ли изцяло, защото въпреки реалните пречки, все пак има хора, които се чувстват добре, които освен да се оплакват намират смисъл и сили не просто да се борят и съществуват, а да изпитат удовлетвореност от живота. И съвсем не казвам, че това означава, че животът им е безоблачен или винаги всичко е идеално. Но като че ли те успяват да изместят фокуса върху това, което имат и ги прави доволни (макар и малко), а не върху това, от което не са доволни. Въпрос на гледна точка.

Тук и сега

Струва ми се, че немалка част от преживяването е резултат от невъзможността на хората да бъдат „тук и сега“, да живеят за случващото се, а не за нещо минало или невъзможно. Като че ли бягството от реалността се превръща в един основен механизъм за съществуване. Бягаме в минали светове, бягаме в бъдещи страхове и проекции, в измислени виртуални светове и докато сме вторачени в непрестанно светещия монитор на смартфона си не виждаме по-далече от носа си, от това, което е около нас. Сутрин и вечер, когато пътувам с метрото виждам именно това – препълнена мотриса, в която масата от хора дори не виждат кой е около тях.

vypros-na-gledna-tochka-1

Забили носове във виртуалната реалност (не ме разбирайте погрешно – не съм върл противник на технологиите и  „смартфонизацията” (моя си дума); аз също имам умен телефон и го използвам; в условията на технологичен напредък и ерата на глобализация като че ли в някаква степен това е повече от потребно и улесняващо; не ми допада, че му се предава жизненоважно значение) не виждат малкия ученик с огромна раница, който се опитва да се задържи на крака сред потока от блъскащи се хора; не виждат бременната жена, която пристъпва от крак на крак; не виждат изнемощелите баба и дядо, които се чудят къде да се захванат, за да не полетят нанякъде. Не виждат възможността да направят нещо мъничко за някого тук и сега, нещо, което ще направи настоящето на някого друг, пък и на самите тях, една идея по-приятно.

Алиенация или бяство от реалността

В една от статиите Марина беше писала за алиенацията. Чудя се доколко тази алиенация не е резултат именно от тази невъзможност да бъдем тук и сега – да присъстваме с мислите и чувстватта си. Едва ли бабите и дядовците ни са знаели какво е значението на тази дума. На седянка, пред печката, на нивата – онзи простичкия живот, като че ли повече ги е сближавал, като че ли е спомагал да се определи, че  проблемите са били от едно измерение. Сякаш колкото повече усложняваме и глобализираме, колкото повече се взираме в екзистенциалнните въпроси и питания, толкова повече се отдалечаваме и като че ли забравяме, че това да не сме сами, да бъдем удовлетворени от себе си, живота и другите е нещо съвсем простичко и невинаги е необходимо да има практическо решение.

Онези познатите клишета „за малките неща”

vypros-na-gledna-tochka

Удовлетвореността е чувство, преживяване, и то е истинско тогава, когато не се обуславя само и изцяло от външни стимули, тоест материални придобивки. И целия свят да изкупим, той не може да запълни празнотата, ако не можем да го преживеем вътрешно и да се потопим в това усещане.  Удовлетвореността и удоволствието от това да живееш са тук и сега във взаимодействието с другите, в момента, в ситуацията – с това се свързваме и с хората, с това ни познават и ние тях – не с практическите решения, а във възможността да се идентифицираме с тях на емоционално ниво. Онези така разпространени клишета за „малките неща” са всъщност толкова верни и истински. В чакане на голямото събитие, което да преобърне живота им, хората рядко си дават сметка, че то всъщност е куп от малки такива, които им се случват всеки ден и могат да променят тях. Отказвайки да седят в реалността обаче те пропускат тази възможност. Да, факт е, че вероятно понякога тази реалност е фрустрираща и отблъскваща, напрягаща и неприятна, но тя не е само това. Ако кола те опръска, минавайки около теб, това не означава, че целият ти ден ще трябва да мине под знака на „кофти ден”. Но дали ще е така зависи от това дали в следващите два часа ще циклим в спомена за тази кола, която вече е отминала и ще се взираме в петното на панталона си, или ще се зарадваме на това, че колегата ни е оставил дъвка на бюрото и се е сетил за нас. Въпрос на гледна точка.

 

Самотата – онази човешката и личната

Започвам тази статия с уговорката, че когато става въпрос за чувства, емоции и преживявания, нищо не е обективно. Тези неща са лични. И тази статия ще е лична. Много лична. По тази причина няма да се основавам на теории, авторитети, наука и факти, а ще се възползвам от вдъхновението, което получих от реални хора и техните автентични размисли.

Темата е САМОТАТА.

1601430_10151878979237966_1087318509_n

Автор: Росица Долапчиева-Кайрякова

Много актуална напоследък. Срещам доста неща по въпроса, но в мен се загнезди едно объркване и необяснимо негодувание. Сякаш има една неяснота в понятията. Защото не е същото да си сам, самотен или отчужден. И сякаш твърде много прехвърляме отговорността на неща извън нас. Неща, които уж са създадени да ни служат и следва да умеем да ги ръководим. Икономика, глобализация, социални мрежи, политики. Всичко това е създадено от човека. В основата им е човекът. А човекът е основата на собствената си Вселена. От там тръгва всичко.

Замислих се за онази самота, която ни кара да страдаме, да се крием още повече в черупките си, която ни парализира и я усещаме като прокоба. От която всячески се опитваме да избягаме, да отречем, да пренебрегнем, но тя още повече ни оплита в мрежите си. Тази самота, която води след себе си много – погрешни избори, депресия, бягство от реалността чрез употреба на алкохол, наркотици, социални мрежи, безразборен секс и още много други неконструктивни действия.

И някак си естествено у мен се породиха някои въпроси. Какво всъщност е самотата? Как я схващат хората наистина? Различни ли сме в преживяването й? За душата полът има ли значение? В един свят, в който всичко и всички са на една ръка разстояние, в свят на неограничени възможности и избори, самотата реален феномен ли е?

И най-вече, назовавайки проблема, това вече е половината решение. Тоест, когато знаем в какво реално се корени тя, ще знаем и какво ни е необходимо, за да я преодолеем. Освен това е някак успокояващо, когато си дадем сметка, че и други хора преживяват същите неща като нас и имат същите потребности. Може би често не осъзнаваме, че не сме толкова самотни в преживяванията си, колкото си мислим. Просто се притесняваме да говорим, да споделяме, да задаваме въпроси. А това е единственият начин, по който можем да разберем, че по земята бродят много други хора, които споделят частици от нас и изживяват подобни на нашите болки.

„Кога човек се чувства самотен и какво усеща/мисли/преживява в тези моменти?“ Това попитах  15 жени и 15 мъже. 30 човека на различна възраст, с различни професии, начин на живот, интереси и житейски цели.

Оказа се, че има много сходства в идеята за самотата, както и преживяванията, свързани с нея. И всъщност душата няма пол. Вероятно религия и раса също. Тя си иска своето.

По тази причина ще обединя някои от повтарящите се идеи, иначе нищо не е цензурирано. Всичко е естествено, спонтанно и неидеално, а така е най-хубаво.

Какво е самотата?

  • Най-силно се усеща самотата, когато си на публично място сред много хора, но не искаш да си там и не искаш да общуваш с тези хора, поне не точно сега;
  • Когато има някакъв дефицит в общуването. Когато човек няма с кого да обсъжда важните, интимни за него неща;
  • Човек е самотен, когато няма на кого да сподели емоциите си – радост, тъга. Когато няма на кого да сподели нещо лично, а не когато липсват хора около него;
  • Човек е самотен, когато си няма никого, с когото да мечтае или да сподели мечтите си;
  • Човек се усеща самотен, когато загуби близък;
  • Чувстваш се самотен, когато нямаш до себе си някой, който споделя ежедневието ти и те подкрепя, някой, който също обвързва бъдещето си с теб. Някой, който ти дава усещане за допълване, тъй като ние не сме създадени да си бъдем самодостатъчни;
  • Самотата е липса. Липса на някой, който да те цени. А ако все пак имаш някой до себе си и се усещаш неоценен, тогава също можеш да се чувстваш самотен. Макар и реално да не си сам;
  • Човек се чувства самотен, когато не се чувства цял и завършен сам по себе си, няма волята да се развива и себепознава. Тогава започва да търси някой друг, който да запълни дупките.
  • Човек е самотен, когато няма някой до себе си, с когото да споделя живота си. В такива моменти често влиза в отношения, които иначе не би започнал. Такива, които още от самото начало знае, че са обречени. И това само за да не е сам. Но пак си остава самотен;
  • Човек се чувства самотен, когато няма с кого да говори и няма кого да обича.

Какво си мислим, когато сме самотни?

  • Човек се чуди дали сам си е виновен, дали е твърде различен от останалите хора, дали реално иска да промени това;
  • Обземат ме негативни мисли най-често;
  • Мисля си да избягам, да променя нещо, да ми се случи нещо ново;
  • Започвам да си мисля, че може би проблемът е в мен. Че аз бъркам някъде.
  • Може би в такива моменти човек се чуди дали ще има с кого да сподели живота си и някой, който да се грижи за него. Все тревожни мисли от този род;

Какви емоции/чувства/преживявания ни носи самотата?

  • Празнота;
  • Разочарование;
  • Усещане за непълнота, празнота в общуването, а естественият стремеж е да я запълним. Ако я запълним с някакви заместители обаче, чувството остава дори и притъпено;
  • И отново празнота;
  • Когато си самотен всичко става безсмислено;
  • Когато е самотен, човек често чувства тъга, отчаяние, дори завист към тези, които видимо не изглеждат самотни и имат някого до себе си.
  • Когато загубиш близък, просто усещаш чувство на празнота, сякаш част от теб вече я няма и някак си не си пълен. Вече не си нужен. Чувстваш се нежелан;
  • Усещането е за загуба на смисъл – – успехите не те радват, трудностите изглеждат непреодолими, нямаш желание да гледаш напред и да правиш планове, защото изглежда безсмислено;
  • Изпадам в депресия … или нещо подобно;
  • Ако съм дал доверието си на някого, а той ме е предал, се чувствам самотен и наранен. Неразбран и неоценен;
  • Когато съм самотна, често изпитвам тревожност граничеща с паника и страх свързан с бъдещето.
  • Усещането е почти като при влюбване – нещо като пеперудки в стомаха. Но май по-скоро това е тревожните мисли, които ни обземат;
  • Когато е сам, човек се чувства като болен от рядка болест, за която все още не е измислен лек.

Още Аристотел е казал, че хората сме социални животни. Но самотата най-често се крие не в липсата на хора около нас, а на онзи един, с когото не просто водим повърхностни разговори, а споделяме себе си. Споделяме радостите и тъгите си,  споделяме ежедневието, трудностите, страховете, мислите и емоциите си. Този, който ни приема такива, каквито сме, който иска да чуе това, което имаме да кажем, който уважава потребностите ни, който е до нас и когато сме добри, и когато грешим. Защото няма нищо идеално, нали?

Самотата е свързана и със страха да разкрием себе си.  Да се осмелим да сме такива, каквито сме, с ясното съзнание, че можем да бъдем отхвърлени. Когато се страхуваме от отхвърляне, тогава се представяме за някой друг –някой, който мислим, че другите искат да видят. Това означава никога да не влезем в искрени, интимни отношения и ползвайки се от личния си опит, да сме във вечно колебание дали другият също е искрен. Това още повече ни завихря във вихрушката на самотността.

Ние не споделяме себе си, а имаме тази потребност. Другият не споделя себе си, а е много вероятно той също да има нужда от това.  Тогава свързване няма. Има една размяна на маски, едно общуване на повърхността и двама много нещастни и фрустрирани човека.

Това, че си даваме сметка колко общи са потребностите ни, има две много големи преимущества. От една страна разбираме, че не сме единствени в нещата, които ни липсват. Не сме уникални в преживяванията си на тъга и самота. Няма защо да се чувстваме осъдени от съдбата и обстоятелствата. Другите също страдат от недостиг на уважение, зачитане, разбиране, внимание и любов.

От друга, също толкова важна страна, другите имат абсолютното право на и нужда от същите неща. Човекът срещу нас също иска нашето внимание, зачитане, разбиране и грижа. Не бива да бъдем егоисти. Егоизмът отделя. Егоизмът е равен на самота.

И в крайна сметка нещата май не са толкова сложни. Истините не са нито нови, нито революционни. И отговорите си носим в себе си. Просто се изисква смелост. Да си дадем сметка какво ни липсва и да не го замитаме под килимчето, отричайки съществуването му. На първо място трябва да спрем да бягаме от себе си. Не е срамно да си самотен. Няма да станем по-малко самотни колкото и хиляди часове да прекараме в социалните мрежи, по заведенията, в работа, в големи компании и водейки множество безсмислени разговори с хора, за които не ни е грижа, които не ни разбират и които изобщо не се интересуват от това какво се случва с нас. Няма да станем по-малко самотни пиейки, пушейки, лягайки си всяка нощ с различни.

Да си признаем откровено –  за да не сме самотни, имаме нужда от един – двама. Един или двама, но такива, които стоплят душата ни, напомнят ни колко сме ценни такива, каквито сме, чиито истории не се отегчаваме да слушаме, чиито трепети и вълнения не ни натоварват. Такива, които след среща с тях, не се чувстваме емоционално ограбени, а си тръгваме по-богати, вдъхновени и по-добри.

Това е приятелство, това е любов.Това са отношения, чрез които надскачаме себе си и всъщност само те имат смисъл.

youth-640094_960_720

 

Най-доброто от мен

За най-доброто от мен

 Преди известно време четох една книга: „Най-доброто от мен” – художествена литература.  Няма да ви разказвам сюжетната история, ще кажа само, че според мен си заслужава да бъде прочетена.  Макар и в един малко по-различен план от този в книгата, написаното ме накара да се замисля за някои неща, за най-доброто от мен.

В стремежа си да се развиваме, да бъдем успешни, да се харесаме на останалите, да бъдем обичани и приети, често се опитваме да се представим в най-добрата си светлина, да блеснем, да бъдем силни, успешни, съвършени дори. Не напразно се е появил и изразът: „ Дадох най-доброто от себе си “. Доколко обаче това е така?

Дали това е едно или повече неща – качества, състояния, емоции, мисли, поведения, постижения? Дали самите ние знаем кое е най-доброто от нас? А дали хората около нас знаят и успяват да го открият? А ние да го изведем и да им го дадем, да го дадем на нас самите? Дали това, което според нас е най-доброто в нас, бива възприето като такова и от другите? Едни доста елементарни въпроси на пръв поглед, но в същото време свързани с теми като самооценка, взаимоотношения, успех, провал.

Най-доброто от мен

Съвършенство, перфекционизъм?

 Не мисля! Чувайки още в началото тези думи, бих могла да кажа, че не смятам, че най-доброто в някого е свързано с идеално и в голяма част от случаите имагинерно психическо и физическо състояние. Не вярвам в тях. Не мисля, че са истински. Не мисля, че извеждат най-доброто от нас или пък дават най-доброто на другите. Напротив. Идеята за съвършенство поражда прекалено високи изисквания и очаквания – към себе си, към средата, към другите.

Съвършенството е различно от стремежа към развитие. Живеем, за да се развиваме, да следваме целите и мечтите си, но не бива да забравяме, че това, което ни прави такива каквито сме, това, което ни прави хора и това, което всъщност прави пътя на развитието толкова специален, запомнящ се и поучителен, са именно редицата малки несъвършенства, които притежаваме.

Човекът е разумно същество. Но освен че мисли, той преживява и изпитва редица емоции и чувства, които реално определят в някакъв аспект и типологията на отделните хора. Емоциите и чувствата не са и не могат да бъдат съвършени. Може би защото не могат да бъдат овластени изцяло или поне тяхната поява. А не бива да забравяме, че контролът е съществена черта, предопределяща съвършенството. И както вече казах, идеята за съвършенство е свързано с много изисквания, нереалистични и натоварващи очаквания, понякога дори садистични, с невъзможността за прошка и компромис. Идеята за съвършенство е свързана с много неща, които реално на едно ниво отричат човешката същност и природа. Няма как тогава това да бъде най-доброто мен, от някого.

Успехи, постижения?

 Давам най-доброто от мен, когато говоря и споделям единствено постиженията и успехите си? Дали това е най-доброто от мен? Едва ли. Идеята за споделяне на позитивните  преживявания и опит е чудесна и вдъхновяваща, но това отново е начин, посредством който показваме само онази част от себе си, която е свързана с успешния, силния и можещ образ, а всички ние не сме само това.

Представете си как би се чувствал някой, на когото показваме само успешните си страни и черти. Съществува реалната опасност или да ни идеализира или да ни демонизира (в зависимост от типа на психичното му функциониране и житейския опит, който носи, както и от типа взаимодействие, в което сме). И в двата случая става въпрос за крайности (каквото е и съвършенството само по себе си), а крайностите рядко водят до нещо положително.

Споделеният успешен опит в дозирани количества би могъл да бъде нещо много полезно и мотивиращо, но едва ли обобщава най-доброто от нас, защото това, което ни разкрива като цялостни и завършени личности, освен успешните и силните ни черти, е и онова, което показва нашата чувствителност, ранимост, нужда от другите. Да успееш сам и да позволиш на другите да се докоснат до малкото ранимо и несигурно дете в теб, понякога е много по-ценно от всичките споделени успехи и постижения.

 Разпознаване

 Дали самите ние можем да идентифицираме най-доброто в себе си? Дали знаем кое е то и ако не, как бихме могли да разберем? Понякога това е трудно. Хората често имат нереалистична самооценка – понякога необосновано завишена и нарцистично „напомпена”, а друг път твърде занижена и необосновано потъпкана. Разбира се, това е много свързано с житейския опит и психичния свят на въпросния човек. С травматичните му преживявания, с интеракциите с останалите, било то реални или психични фигури и образи. Понякога, когато ни е трудно да си отговорим на този въпрос, може би би било полезно да се замислим кое е най-доброто, което бихме искали да получим от другите.

Нека се огледаме. Нуждите на хората не са чак толкова различни, макар и понякога заявени и изразени по различен начин. В общи граници има потребности, които са идентични за всички, макар при различните хора да се появават в различни периоди от време или ситуации.

Така че, ако се чудим кое е най-доброто от нас, което искаме да развием или дадем и споделим с останалите, можем просто да се запитаме кое е най-доброто от останалите, което искаме да получим. Пробвайте и дори сравнете отговорите си. Ще видите, че колкото и различни да са на пръв поглед, един по-щателен анализ ще покаже, че реално имат много общо.

Най-доброто от мен (2)