Архив за етикет: Марина

Човекът по време на криза

Posted on by
Отговор

Цялото човечество сме изправени пред криза, която е на много нива – здравна, социална, емоционална, отношенческа, интерперсонална. Това е нещо, което всички споделяме. И дотук. Споделяме общ контекст, но какво правим с личните си преживявания и история в този момент?

Народният фолклор вече роди множество шеги по темите и аз искрено споделям идеята, че хуморът и иронията са добър спасителен пояс в трудни времена. Под шегите и закачките обаче все пак стои реалността, която е важно да не игнорираме.

В ситуация на криза актуалните трудности и проблеми не изчезват с магическа пръчка, а напротив, дори биха могли да се обострят, защото в ситуация на криза човекът е като ранено животно. Кризата създава много несигурност, а оттам и тревожност. Несигурността и тревожността понякога ни карат да регресираме до ниво, в което реагираме, водени от инстинктите си – бием се, бягаме, искаме да се предпазим.

В ситуация на стрес сме склонни да действаме импулсивно и много бързо се връщаме към стари и познати модели на поведение, водени сме от вярванията си и предразсъдъците си. Трудно успяваме да се овладеем и да установим връзка с реалността. Трудно успяваме и да установим каква точно е реалността в морето от заливаща ни информация. В опит да я уловим и да се докоснем до така бленувана сигурност четем повече и повече. Търсим тази твърда почва под краката си, която ще ни помогне да останем прави и да продължим.

Сега раненото животно е и в клетка. Затворени сме в домовете си. Изолирани сме. Оставени сме на себе си. Целият свят се клати и няма кой да ни гарантира сигурност. Към това се прибавя и още едно предизвикателство – другите.

Какво се случва на семейната сцена?

За онези семейства, в които цари известно спокойствие и разбирателство, това е време, в което ще забавят темпото, ще имат повече време един за друг, всеки сам за себе си и ще се отвори пространство за нещо ново. Предизвикателствата пред тях ще са как да поддържат баланса и да се адаптират към новата ситуация. На тях ще предложа няколко прости идеи по-долу.

За по-голямата част от семействата обаче нещата не стоят по подобен начин. Това са семействата, в които има употребяващи наркотици или алкохол или зависими. Семействата, в които има непрестанни конфликти и дори насилие. Семействата, в които цари несигурност и заплаха, пред която страхът от вируса бледнее. Семейства, които до този момент всячески са избягвали да прекарват време заедно, защото това е причинявало болка и страдание за всички. Сега на тези хора им се казва да останат вкъщи, да не се срещат с други, да се изолират – да останат там, където ги боли и ги е страх. Страх ги е много повече от това да са навън. И тези хора ще кажат, че вирус няма, че трябва да работят, ще се бунтуват срещу това, че някой ограничава свободата им. За да се спасят. Но не от вируса.

Ситуацията днес ми напомня, че голямата трагедия е свързана с това, че не се чувстваме сигурни точно там, където трябва най-вече да сме – в собствените си семейства и с близките си хора. Че нямаме път към тях, а някои дори се страхуват. Има такива, които в този момент са затворени с насилниците си. Някои в момента се справят и със зависимите си близки и роднини.

Темите за насилието в семействата, както и за зависимостта, са огромни. Чувствам, че нямам право да ги подценявам като давам общи съвети, насоки и идеи как да се справите с тези проблеми. От опита с работа с хора в подобни ситуации знам, че това е дълъг път и изисква много работа с подкрепата на специалисти. Това, което за мен беше важно да напомня, е, че няма нужда в това наистина да сте сами. Грижете се за себе си и търсете помощ и подкрепа в мига, в който се почувствате заплашени или в безизходица. Опции има дори в сегашната криза!

Напомням ви за места, с които можете да се свържете, в случай че имате нужда от помощ:

  1. Ако имате проблем със свой близък, който е зависим – обърнете се към Националната информационна линия за наркотиците, алкохола и хазарта https://www.drugsinfo-bg.org/.
  2. Ако се чувствате заплашени и/или върху вас се упражнява каквато и да е форма на насилие – свържете се с Гореща телефонна линия за пострадали от насилие жени, юноши и деца – 0800 18 676.
  3. По други теми, които са важни за вас, и за които имате нужда от подкрепа – има психолози, които работят и онлайн.
  4. Други контакти, които биха ви били полезни – https://www.drugsinfo-bg.org/spisak-s-mesta-za-pomosht/drugi-organizatsii/.

За тези, за които предизвикателството ще е да се адаптират към новата ситуация, предлагам някои основни идеи:

  1. Структурирайте добре времето си – това създава сигурност. Определете си време за работа, почивка, общо време със семейството, лично време за себе си. Включете и нещо ново, за което досега не сте имали време. Отделете си лично работно и учебно пространство, което да е различно от това за свободно време. Правете и някакви физически упражнения вкъщи – помагат за тревожността, а и отнемат от времето за четене на апокалиптични новини и търсене на симптоматика.
  2. Помислете за нещата, които истински ви тревожат от реалността, и правете конкретни неща за тях. Повтарям правете, а не четете и не премисляйте. Например, ако се тревожите за финансовата си стабилност или за развитието си, решете какво в реалността и днес можете да направите точно за тях.
  3. Четете по-малко и прекарвайте по-малко време в социалните мрежи – с близки и приятели можете да си направите график и на ротационен принцип. Някой може да следи новините и да информира другите само за наистина значимите неща.
  4. Придържайте се към препоръките на специалистите – превенцията е най-доброто лекарство във всички области. Ако не се излагате на риск, намалявате и поводите за тревога.
  5. Питайте собственото си семейство за идеи и препоръки как да структурирате времето си. Заедно разпишете план по областите от т. 1. Сигурна съм, че ще има страхотни идеи. Експериментирайте с идеите на децата си или за разнообразие пуснете контрола и дайте право на половинката ви да реши 😉
  6. Питайте и приятелите си как се справят те. Ще почерпите опит от друга семейна култура и ще опитате нещо ново. В нета видях доста идеи и препоръки от близки и приятели, които ми се сториха страхотни.

Помнете, че най-сигурният начин човек да излезе от криза е като не спира да върви. Не е нужно да го прави сам, но е важно да не спира да действа. Бъдете здрави – по всички възможни начини.

кризаАвтор: Марина Попова

Въпрос на гледна точка

Posted on by
Отговор

Често чувам хората да се оплакват, че не са доволни и удовлетворени от живота си, от това, което им се случва. Всеобщо явление е да се прави сравнение с това какво е било, с това какво може да бъде или какво е, но не тук, а някъде другаде. Като че ли винаги е прехвърлена отговорността някъде другаде или на някой друг за начина, по който хората се чувстват. По-лесно е да се обвини държавата, управниците, шефа, комшията. Може би има доза истинност, но едва ли изцяло, защото въпреки реалните пречки, все пак има хора, които се чувстват добре, които освен да се оплакват намират смисъл и сили не просто да се борят и съществуват, а да изпитат удовлетвореност от живота. И съвсем не казвам, че това означава, че животът им е безоблачен или винаги всичко е идеално. Но като че ли те успяват да изместят фокуса върху това, което имат и ги прави доволни (макар и малко), а не върху това, от което не са доволни. Въпрос на гледна точка.

Тук и сега

Струва ми се, че немалка част от преживяването е резултат от невъзможността на хората да бъдат „тук и сега“, да живеят за случващото се, а не за нещо минало или невъзможно. Като че ли бягството от реалността се превръща в един основен механизъм за съществуване. Бягаме в минали светове, бягаме в бъдещи страхове и проекции, в измислени виртуални светове и докато сме вторачени в непрестанно светещия монитор на смартфона си не виждаме по-далече от носа си, от това, което е около нас. Сутрин и вечер, когато пътувам с метрото виждам именно това – препълнена мотриса, в която масата от хора дори не виждат кой е около тях.

vypros-na-gledna-tochka-1

Забили носове във виртуалната реалност (не ме разбирайте погрешно – не съм върл противник на технологиите и  „смартфонизацията” (моя си дума); аз също имам умен телефон и го използвам; в условията на технологичен напредък и ерата на глобализация като че ли в някаква степен това е повече от потребно и улесняващо; не ми допада, че му се предава жизненоважно значение) не виждат малкия ученик с огромна раница, който се опитва да се задържи на крака сред потока от блъскащи се хора; не виждат бременната жена, която пристъпва от крак на крак; не виждат изнемощелите баба и дядо, които се чудят къде да се захванат, за да не полетят нанякъде. Не виждат възможността да направят нещо мъничко за някого тук и сега, нещо, което ще направи настоящето на някого друг, пък и на самите тях, една идея по-приятно.

Алиенация или бяство от реалността

В една от статиите Марина беше писала за алиенацията. Чудя се доколко тази алиенация не е резултат именно от тази невъзможност да бъдем тук и сега – да присъстваме с мислите и чувстватта си. Едва ли бабите и дядовците ни са знаели какво е значението на тази дума. На седянка, пред печката, на нивата – онзи простичкия живот, като че ли повече ги е сближавал, като че ли е спомагал да се определи, че  проблемите са били от едно измерение. Сякаш колкото повече усложняваме и глобализираме, колкото повече се взираме в екзистенциалнните въпроси и питания, толкова повече се отдалечаваме и като че ли забравяме, че това да не сме сами, да бъдем удовлетворени от себе си, живота и другите е нещо съвсем простичко и невинаги е необходимо да има практическо решение.

Онези познатите клишета „за малките неща”

vypros-na-gledna-tochka

Удовлетвореността е чувство, преживяване, и то е истинско тогава, когато не се обуславя само и изцяло от външни стимули, тоест материални придобивки. И целия свят да изкупим, той не може да запълни празнотата, ако не можем да го преживеем вътрешно и да се потопим в това усещане.  Удовлетвореността и удоволствието от това да живееш са тук и сега във взаимодействието с другите, в момента, в ситуацията – с това се свързваме и с хората, с това ни познават и ние тях – не с практическите решения, а във възможността да се идентифицираме с тях на емоционално ниво. Онези така разпространени клишета за „малките неща” са всъщност толкова верни и истински. В чакане на голямото събитие, което да преобърне живота им, хората рядко си дават сметка, че то всъщност е куп от малки такива, които им се случват всеки ден и могат да променят тях. Отказвайки да седят в реалността обаче те пропускат тази възможност. Да, факт е, че вероятно понякога тази реалност е фрустрираща и отблъскваща, напрягаща и неприятна, но тя не е само това. Ако кола те опръска, минавайки около теб, това не означава, че целият ти ден ще трябва да мине под знака на „кофти ден”. Но дали ще е така зависи от това дали в следващите два часа ще циклим в спомена за тази кола, която вече е отминала и ще се взираме в петното на панталона си, или ще се зарадваме на това, че колегата ни е оставил дъвка на бюрото и се е сетил за нас. Въпрос на гледна точка.

 

Самотата и отчуждението – към какво могат да ни подтикнат?

Posted on by
Отговор

Вече съм писала за това колко важно е да развиваме емоционалната интелигентност, както и социалните си умения. В динамичното време, в което живеем, често не успяваме да обърнем достатъчно внимание на себе си и на близките си. Не намираме време да говорим с децата си, да наблюдаваме процеса им на съзряване и промените, които се случват в и с тях. Понякога се оказва, че някак на сън са минали месеци и години. Нека това не прозвучи като упрек. Всеки родител прави най-доброто, на което е способен, за децата си.

Умението да общуваме ефективно, да разпознаваме собствените си емоции и тези на другите и да ги изразяваме, умението да се свързваме, себепознанието и добрата самооценка са важен фундамент за всяка една личност и се възпитават от ранна детска възраст. Те са и протективни фактори за социалната изолация и самотата.

Loneliness

Липсата на адекватни социални умения водят до отхвърляне на необходимостта отделният човек да се чувства част от някаква социална общност. Това показва, че отчуждените хора изпитват смущения в обуването, проявяват недоверие и страх и предпочитат да останат социално пасивни или в крайния си вариант – да се почувстват излишни. Тази негативна тенденция е свързана и с факта, че невъзможността за справяне с личните проблеми води до стремеж за тяхното елиминиране и бягство. Веднъж възникнал, подобен негативен ефект в общуването оказва негативно влияние върху цялостния процес на социална адаптация, провокира субективно усещане за самота, негативно възприемане на останалите хора, безсилие и дори желание за самоубийство.

Потребността да се свързваме с другите, да общуваме и да принадлежим към дадена група/групи е базисна за човека. Социалната ни природа ни подтиква да стоим на страна от самотата, да се страхуваме от нея, да правим всичко възможно, за да я избегнем. Вероятно няма нужда да споменавам, че да си сам и да си самотен са различни понятия и че човек може да се чувства самотен, дори да е заобиколен от множество хора. Това е защото самотата произтича от непълноценното общуване, от неспособността да се осъществи истински, автентичен, пълноценен контакт с другия. Самотата често се свързва с това да си неразбран. Когато човек дълго време се чувства неразбран, не намира подходящ начин да се свърже с другите, тогава е склонен да се почувства излишен, да изпита безсилие и оттам да се отчужди.

Не всички имаме еднаква потребност от общуване и свързване с другите, но всички я имаме и я реализираме под една или друга форма – чрез комуникация или творчество например. Изразните средства могат да бъдат различни, но те са форма на общуване със заобикалящата ни действителност.

Самотата има различни форми. Тя може да бъде чувствена (липса на чувствено общуване) или интелектуална (липса на духовно общуване). Във втория случай самотата се преживява като липса на  подходящ от гледна точка на интелектуални качества човек. Ето защо много гении са се чувствали самотни, неразбрани. Защото малко хора са били в състояние да споделят техните идеи.

За да избегне самотата, човек често прибягва до някои деструктивни решения, които временно облекчават ситуацията, но не я решават, каквито са употребата на наркотици и алкохол. От една страна, те успокояват напрежението, което произтича от изолацията, а от друга страна, могат да подпомогнат човека за момент да преодолее някои свои социални затруднения, както и сами по себе си да бъдат повод за осъществяване на социални контакти.

Много хора открито признават, че използват алкохол, защото от него се отпускат и преодоляват притеснението си от общуване. Има множество примери за творци, погубени от различни свои пороци, заради това, че са се усещали самотни и неразбрани. Тийнейджъри споделят, че са започнали да използват психоактивни вещества, защото са искали да влязат в дадена група и това е бил единственият начин, който са виждали.

Страхът и болката от това да си сам, неприет, неразбран са толкова силни, че често човек е склонен на всичко, за да ги избегне. В тези моменти трудно си даваме сметка, че решението на проблема е скрит в нас и че външните „патерици“ само го задълбочават. Употребата на психоактивни вещества е бягство от ситуацията, а не реално решение.

Именно по тази причина започнах с това колко важно е да работим с емоциите си, да се научим да ги разпознаваме и да си даваме сметка от какво е продиктувано поведението ни, за да не реагираме импулсивно и неадекватно. Важно е и да развиваме уменията си за общуване, за да успяваме да предаваме добре мислите и желанията си. Важно е да работим върху самооценката си, за да можем да отстояваме личните си граници и да не се поддаваме на провокации и манипулация.

Самотата не е съдба или нещо, над което нямаме власт. Самотата е избор.

Добре е да си напомняме, че когато тръгнем към другите и те тръгват към нас.

 

Смислен или безсмислен живот – въпрос на избор

Posted on by
Отговор

Напоследък много често чувам от познати, че се чувстват изгубени, че сякаш не са на своя път или не виждат смисъл и удовлетворение в нещата, които правят. Това неудовлетворение и липса на смисъл, често фрустрира до степен на отчаяние. Сигурно всеки е изпитвал поне веднъж в живота си това пагубно усещане и може да си припомни чувствата и мислите, които са го владеели тогава. Този чувства и мисли понякога ни насочват към деструктивни решения.

Какво казва Виктор Франкъл по този въпрос?

В „Човекът в търсене на смисъл” Франкъл пише:

„Само помислете за така разпространения сред младото поколение масов невротичен синдром: има предостатъчни емпирични свидетелства, че трите страни на този синдром – депресия, агресия, пристрастяване – се дължат на онова, което в логотерапията се нарича екзистенциален вакуум, чувство за празнота и безсмисленост.

……

 Що се отнася до третия въпрос – пристрастяването, идват ми наум заключенията на Анемари фон Форстмайер, която отбелязва, че както е видно от тестовете и статистиката, 90% от изследваните от нея алкохолици са страдали от дълбоко чувство за безсмисленост. Измежду наркоманите,изследвани от Стенли Крипнър, 100% вярвали, че „нещата изглеждат безсмислени”.”

В своята логотерапия Франкъл не разглежда смисъла като нещо широкообхватно, като смисъл на живота изцяло, като нещо тежко и необратимо. По-скоро говори за потенциалния смисъл, заложен във всяка една ситуация и е въпрос на избор. Смисъл, който би могъл да бъде проявен или не. За да обясни идеята си, дава една много ясна аналогия с филм:

 „Той се състои от хиляди и хиляди кадри, всеки от които е разбираем и носи смисъл, и все пак смисълът на целия филм не може да бъде схванат, преди да се види последната му сцена. Ала също не можем да разберем целия филм, преди да сме разбрали всеки от компонентите му, всеки определен кадър. Не е ли същото с живота? Не се ли разкрива и окончателният смисъл на живота, ако изобщо се разкрие, едва в неговия край, на прага на смъртта? Не зависи ли този окончателен смисъл от това дали потенциалният смисъл на всяка една ситуация е бил или не е бил реализиран по най-добрия начин според знанието и вярата на съответния човек?”

Смисълът не е свързан само с позитивните неща, които преживяваме, тоест преживяването на успех. Не само щастието и любовта ни дават смисъл в живота. Смисълът е нашият избор да се учим. Да се учим във всяка една ситуация и от всеки един човек,който срещаме през живота си. Смисълът е избор на гледна точка, както и щастието. Смисълът не е крайна точка, нещо, което трябва да постигнем в края на пътя-живот. Смисълът е по целият път, както и щастието. А смисълът не е ли щастие?

Смисъл

Това много ми напомня за прочутата реч на Стив Джобс по случай дипломирането на випуск от университета в Станфорд. В неговата първа история „за свързването на точките”, разказвайки за нелекия си живот, той казва:

 „Естествено, не беше възможно да свържа точките, гледайки напред, когато бях в университета. Но беше много, много ясно, гледайки назад 10 години в миналото. Не можете да свържете точките, гледайки напред. Можете да ги свържете, гледайки назад. Затова трябва да вярвате, че точките някак ще се свържат във вашето бъдеще. Трябва да вярвате на нещо – на интуицията си, съдбата, кармата, каквото и да е. Този подход никога не ме е разочаровал и направи живота ми смислен.”

Абсолютно нереалистично е да се смята, че човек може да преживява само моменти на щастие и благополучие. Всеки има своите спадове и върхове и те са естествените елементи на един балансиран живот. Невротичен стремеж е да поддържаме непрекъснато идеален живот. Трябва да се освободим от илюзиите си за съвършенство и контрол. Животът е разнообразен и ни поднася изненади. Въпрос на  избор е как ще ги приемем –  като уроци или наказание. Ако изберем едното, излизаме от изпитанието по-силни и добавяме смисъл към своя живот. Ако изберем другото и се приемем за жертви на обстоятелствата, тогава вероятно бихме изпитали отчаяние, гняв и безсмислие.

Смисълът е в това, да даваш най-доброто от себе си във всяка една ситуация, да се учиш от всеки един неуспех и трудност, да вярваш в себе си, за да може накрая, когато точките се свържат, да се получи нещо красиво.

 

 

 

Къде са ни емоциите?

Posted on by
Отговор

„Добре“, „Зле“ и „Горе-долу“ не са всички отговори, които изчерпват изцяло емоционалните ни състояния. Ако помолиш някой да назове конкретно какво изпитва в момента, това често се оказва трудно. Наблюдаваме този феномен от учениците, с които работим, до възрастните, които консултираме.

Но защо ни е толкова трудно? Може би защото никой не ни учи на това.

Умението да разпознаваш и говориш открито за емоциите си следва да се учи и развива от ранна възраст. Възрастните сме отговорни за това да развиваме емоционалния свят на децата си, да обогатяваме емоционалния им речник и да го изпълваме със съдържание. Езикът ни е богат, добре е да се възползваме от този безценен ресурс.

Близка среща с реалността

Тази седмица бяхме в едно столично училище. Имахме урок с ученици на възраст 16 г. Темата беше именно за емоциите. За да илюстрираме по-добре това, за което ще говорим, направихме следния експеримент: Помолихме класния ръководител, малко след началото на часа, да съобщи на учениците, че на следващия ден ще правят контролно по някой предмет от програмата. След това наблюдавахме автентичните реакции на учениците.

Какво се случи?

Учениците видимо се напрегнаха, някои се ядосаха, изнервиха, имаше възклицания от рода на: „Не е честно! Ние вече правихме.“, „Защо? Какво сме направили?, „Уфффф, пак ли?“, „О-ооо, все ми е тая!“. Имаше и заявки за конкретни действия: „Значи утре съм болен.“, „Няма пък да пиша. Нали вече правихме контролно?!“.

След агонията им, продължила една минута, им съобщихме, че са „жертва“ на експеримент и ги помолихме да опишат как са се чувствали в ситуацията. Отговорът беше почти единодушен: „Ми как? Как? Никак!“.

Направихме им подсказка със следната схема ->

Емоции

 

Ситуацията е ясна – изненадващото контролно. Но че е възможно да изпитат емоция по повод на това, беше трудно за приемане. Сякаш думата „емоция“ е срамна. А с напредването на часа стана ясно, че „самота“, „тъга“ и „срам“ са от най-срамните. Никой не пожела да признае, че някога ги е изпитвал.

Естествено отрекоха и всякакви мисли да са се въртели в главите им по това време, както и да са преживели каквото и да е физически. Всичко беше „Ми никак“, „Нищо“, „О-о, е какво толкова, все ми е тая“.

1107Виж при действието бяха категорични…. и импулсивни. „Ще избягам!“ – това беше посланието. Бягство или нападение – естествени инстинкти за оцеляване. Естествени и животински. Много малко общо с мислещия и емоционално интелигентен човек.

Виновни ли са? Не мисля. Просто никой не ги е научил. Обаче от това, че не успяват да разпознават емоциите си, губят не само те.

Ще приведа и втори пример, който ми направи впечатление наскоро.

Попаднах на радио-дискусия, чиято тема беше свързана с емоционалната интелигентност. Слушателят, който се беше включил, на възраст около 40 г., имаше интересни разбирания по въпроса. Според него, за да си „подхранваш“ емоционалната интелигентност, трябвало да ходиш на „културни неща“ – кино, театър, да четеш. И да, било много хубаво и важно да имаш емоции и да се грижиш за тях. Даже понякога човек имал такава естествена нужда. И той включително.

Явно тезата му беше основана на самия израз „емоционална интелигентност“. Според него, за да я развиваш, трябва да правиш интелигентни неща, които провокират емоционални преживявания. Сигурно е чул, че киното, театърът и четенето са именно такива.

Човекът говори дълго по темата. Явно беше мислил.

Кой губи от това, че не разпознаваме емоциите си? Накратко, отговорът ми е – всички.

Чувствата са и важен източник на информация. При управлението на безкрайния поток житейски избори, пред които сме изправени ежедневно, тяхната роля е решаваща. Ние обаче живеем в свят, пренебрегващ ключовото им значение. Важен критерии за успех е да умееш да разпознаваш и управляваш чувствата си, а от там и действията си.

По темата Дейвид Вискът казва: „Чувствата – повече от всичко ни правят хора. Чувствата ни сродяват.“ Разпознаването на собствените емоции, както и на емоциите на другите, е важен елемент за изграждането на добри взаимоотношения. Да съумяваш успешно да изразиш емоциите, които другият провокира у теб, да усещаш как другият се чувства от твоето поведение, това са умения, които човек трябва да развива у себе си.

Ние сме контролирани много повече от чувствата и емоциите си отколкото предполагаме или признаваме. Освен това не живеем на самотни планети. Нашето поведение неминуемо рефлектира върху някой и провокира в него емоционално преживяване с различен заряд. Нека бъдем отговорни – към себе си и към другите.

 

 

 

Новогодишните обещания, които (си) даваме или за ефекта на „Новото начало“.

Posted on by
Отговор

За новогодишните обещания, както и за много други, често се казва, че не траят повече от махмурлука на другия ден. Сигурно много от вас вече са подхванали дългите списъци с добри намерения, които смятат да реализират през новата година. Много започват диета от понеделник или приключват с даден вреден навик от началото на новия месец. Но чудили ли сте се защо е така? А какво се случва точно преди заветното „ново начало“ ?

Новогодишните обети не са приумица на новите времена. Техните корени могат да бъдат проследени още от древността и в частност в религиите. Древните вавилонци например са давали обещания на своите богове в началото на всяка година, че ще изплатят дълговете си и ще върнат взети на заем предмети. Римляните от своя страна са отправяли своите обещания към бог Янус, на когото е наречен първия месец на годината – януари. Янус е бил почитан като дух пазител на всяка врата и на всяко начинание и начало. Смятало се е, че е отварял и затварял всички врати, предимно символично. През средновековието рицарите са подновявали своя обет около Коледа всяка година като знак на преданост, а много християни прекарват нощта преди Коледа в църквата, където се приготвят за следващата година, молейки се и правейки равносметки и обещания.

Едни от най-разпространените цели, които си поставяме за новата година, са да подобрим физическото си състояние като ядем по-здравословно, редуцираме теглото си, спортуваме редовно, спрем алкохола и цигарите, спрем употребата на наркотици и други; подобрим психическото си състояние, като мислим позитивно, смеем се повече или просто се наслаждаваме на живота; подобрим финансовото си състояние; положим повече усилия в работата си; повишим квалификацията и образованието си; да бъдем по-улегнали и уравновесени; да се молим повече; да засилим социалните си контакти и много други.

Колко от вас са давали или са получавали обещания от рода на: „От Великден/Коледа/новата година/месец/седмица съм нов човек – спирам да пия, да пуша или да употребявам наркотици.“ И колко от тези обещания са били изпълнени наистина? Защо нищо не започва от днешния ден, а залагаме на следващата нова точка от календара да мобилизира по магичен начин мотивацията и енергията ни? В петък решаваме, че понеделник е добър момент да се превърнем в „нов човек“, а междувременно през почивните дни с чиста съвест се отдаваме на онова, което след това ще ни бъде „забранено“. Такива решения често се вземат и в неделя, когато в състояние на тежък махмурлук заключаваме, че „не може повече така и нещо трябва да се промени“. И така всеки петък или неделя.

Много често решението за реализиране на ново поведение изисква усилия или отказване от нещо, което макар и с преобладаващи негативни ефекти, ни носи кратковременно удоволствие – в това число и спирането на цигари, алкохол, наркотици или стартирането на здравословен хранителен режим. Идентифицирайки проблемното поведение, което реализираме, признавайки го и вземайки решение за промяна, ние облекчаваме съвестта и подхранваме увереността си, че държим нещата под контрол. Дори само насрочването на конкретен момент за нов старт засилва още повече нашата увереност в успеха на начинанието. Тази дейност обаче много често се превръща в ритуал, който се повтаря периодично и превръща обещанията които (си) даваме единствено в добри намерения.

От друга страна тези празни(чни) обещания често служат като начин да манипулираме близките си, като ги уверим, че сме мислили по въпроса, оценили сме ситуацията и имаме желание да се променим. А какъв по-подходящ момент за това от друга седмица, месец или нова година, но никога от сега.

Големите празници и особено началото на новата година са онези точки от линията на времето, които ни карат да спрем и да погледнем живота си глобално. Да излезем от рутината и всекидневието и да помислим върху големите цели. Да погледнем към това кои сме били, кои сме в момента и какви се стремим да бъдем. Човек винаги е движен от естествения стремеж да се развива и да бъде нещо повече от това, което е. Когато настоящият ни образ по една или друга причина е далеч от това, към което се стремим, в нас възниква напрежение и желание да направим нещо, за да променим ситуацията. Но имаме ли кураж да реализираме намеренията си? Страхуваме ли се да поемем риска, за да не разочароваме себе си и близките си?

Отлагането във времето е проява на несигурност и страх от неизвестното. Новото поведение ни изважда от комфортната зона, а това обикновено причинява напрежение и стрес. Промяната изисква усилия, с които не винаги сме готови да се нагърбим или преценяваме, че не можем да се справим. По време на равносметки именно решението, отложено във времето, много често идеално удовлетворява потребностите ни. От една страна сме поели отговорност и сме намерили решение, което облекчава съвестта ни, а от друга не сме длъжни да се изправяме пред трудностите, предизвикани от промяната, точно в този момент.

Ефектът на „Новото начало“ е именно такъв – да успокои съвестта ни, знаейки, че го има и е някъде там – от следващия понеделник, след Коледа или от новата година.

Статията първоначално е подготвена за сайта Puls.bg

Мускулната дисморфия и анаболните стероиди

Posted on by
Отговор

Анаболните стероиди са една често дискутирана тема напоследък. Много се изписа и за вредата от тях, но сякаш младите не се трогнаха от примерите и изнесената информация. Това е доста любопитно, тъй като в много форуми срещнахме мнения на употребяващи, които споделят доста притеснителни странични ефекти. Употребяващите приемат това за нещо напълно нормално. Нещо дребно, което трябва да изтърпят по пътя на изграждане на така желаното „аполоново тяло“. На всичкото отгоре, благодарение на стероидите, това се случва бързо. Вечното човешко изкушение – да минем по прекия път с възможно най-малко усилия.

Защо въпреки информацията и знанието за рисковете предприемаме деструктивни действия върху себе си? Защо желанието ни да сме перфектни ни тласка към пагубни действия? Защо е тази мания по анаболните стероиди? Какво компенсираме с преследването на перфектна визия и впечатляващ обем? Къде е границата между здравословното и нарцистичното? Не обещавам, че ще дам отговор на всички тези въпроси, но е добре поне да поразмислим върху тях.

Нека все пак си припомним какво представляват анаболните стероиди.

Те са синтетични форми на мъжкия полов хормон тестостерон. За пръв път са синтезирани през 30-те години на XX век за лечение на хипогонадизъм (състояние, при което тестисите не произвеждат достатъчно тестостерон за нормалното развитие на половите органи). Точният термин е анаболно-андрогенни стероиди. Използват се за медицински цели, но някои хора злоупотребяват с тях, приемайки дози в пъти по-високи от терапевтичните, с цел увеличаване на мускулната маса, силата и спортните постижения. Анаболизмът е процес, при който относително сложни молекули се формират в живите клетки от хранителни вещества с относително проста структура. Анаболните процеси включват синтеза на клетъчни компоненти като въглехидрати, белтъчини и мазнини.

Анаболните стероиди са забранени за употреба в професионалния спорт. А щом това е така, значи има обективни причини. С други думи, нищо не налага тяхната употреба, освен ако те не са предписани с медицинска цел.

 Количественото натрупване води ли до качествено изменение?

В последните години се говори за един феномен, наречен „бигорексия“ (или мускулна дисморфия). Зад това понятие стои нездравият стремеж на човека да бъде перфектен, а в конкретния случай е свързано с манията за мускулесто и релефно тяло. В своята същност това заболяване спада към групата на състоянията на нарушено хранене. Мускулната дисморфия е психично разстройство, което може да се разглежда като патологичен Адонис комплекс. Мъжете, страдащи от това заболяване, изпитват непрестанна неудовлетвореност от визията си и непрекъснато се стремят да я развиват. Виждат себе си като слаби, дребни и недостатъчно мускулести. Колкото и усърдно да тренират, и колкото и добре да изглеждат, винаги остават недоволни от мускулатурата си (по подобие на анорексиците, които никога не мислят, че са достатъчно слаби), срамуват се и дори мразят телата си.

indexПерфекционизмът насочен към тялото е компенсаторен механизъм спрямо ниската оценка, която личността си поставя. По този начин, поправяйки мними дефекти по тялото си, човек несъзнателно се опитва да коригира психологически проблеми в себевъзприемането си. Това обаче е един порочен кръг от непрестанни корекции и вечен стремеж и преследване на невъзможния перфектен образ. Фиксирайки се единствено в тялото, сякаш омаловажаваме себе си като личности. Сякаш заявяваме на света, че няма какво друго да предложим.

Бигорексиците са изключително склонни към употреба на анаболни стероиди, именно поради непрестанното си желание да трупат обем и форми. Стремежът към все по-големи и по-големи постижения често кара употребяващия да увеличава неразумно дозите и да експериментира с различни програми и субстанции. Качеството на въпросните вещества също често е подозрително, а това носи допълнителни рискове. В такива случаи дори можем да говорим за възможност за развиване на зависимост към въпросните вещества, тъй като те стават неизменна част от инструментите за обслужване на невротичната идея.

Както всяко друго психично разстройство и бигорексията подлежи на лечение. Трудното обаче е осъзнаването и признаването на проблема – това е първата и най-важна стъпка, която трябва да бъде осъществена. Консултацията с психолог и диетолог е следващата.

Статията първоначално е подготвена за сайта Puls.bg

„Как мина денят ти?“

Posted on by
Отговор

„Как си?“, „Как мина денят ти?“ – колко често чувате тези въпроси от хората около вас? А колко често успявате да отговорите, без да видите гърба на другия веднага след като ви е попитал или без да срещнете отегчения му поглед? Дали понякога не бъркаме загрижеността с въпроси, зададени от учтивост? А дали ние самите искаме да чуем чуждите отговори?

Защо престанахме да се интересуваме от другите? Защо диалозите се превърнаха в просто редуване на монолози? До какво води това?

Често приемаме умението да говорим като даденост. Умеем ли обаче да общуваме истински? Напоследък ми прави впечатление колко трудно се оказва да комуникираме ефективно. Особено ако със събеседника си имаме различни мнения по даден въпрос. В подобни ситуации или назрява конфликт, или следва отказ от продължаване на разговора. Както се казва – нещата се замитат под килимчето.

Представете си следната ситуация: прибирате се вкъщи пълни с впечатления и ситуации от изминалия ден и искате да ги споделите с човека до вас. Само изчаквате въпроса „Как мина денят ти?“ и започвате резюме на всички събития или поне на по-емоционално наситените. Хората имат нужда да споделят и то най-вече емоции. Имат нужда да бъдат видени и зачетени, имат нужда да изразят същността и чувствата си и имат нужда да почувстват, че някой го е грижа.

Какво обаче се случва, ако след чакания въпрос, човекът срещу вас прояви повече интерес към рекламите по телевизията, отколкото към историите ви? Следват неудовлетвореност и фрустрация. А когато това се повтаря често, започваме да си мислим, че нашите неща не са толкова важни. Спираме да споделяме един с друг и рутинно отговаряме на въпросите с „Добре“.

Но добре ли сме наистина? Тук много хора често отговарят: „Че на кой му пука как съм?“. Освен че го твърдят, те се чувстват и точно по този начин. Нечути, неразбрани, незачетени, неважни. Когато дълго време не говориш за вътрешния си свят, когато никой не се интересува какво има в него, тогава изобщо забравяш, че имаш такъв. Различаваш само две емоционални състояния – „Добре“ и „Зле“, или може би и „И по-добре съм бил“.

Да говориш за себе си е важно, но да получаваш въпроси е още по-ценно. Въпросите подбуждат към размисъл, а това води до нови прозрения. Човек открива себе си в комуникацията с другия. Ето защо е толкова важно да общуваме с околните. Но да общуваме истински, пълноценно.

За ефективната комуникация е важно активното слушане. А това означава да се потопиш изцяло в момента, да слушаш с интерес, да окуражаваш другия да говори, да задаваш въпроси, и най-важното – да не съдиш. Същността на нещата е да проявиш искрено любопитство към другия, добронамереност и уважение.

Факт е, че сме безкрайно различни. Имаме различни ценности, житейски опит, мироглед, а следователно и различни мнения по дадени въпроси. И това би могло да бъде чудесно, ако просто се опитвахме да разберем другия. Човекът до нас е цяла една нова вселена. Не сте ли любопитни какво има там?

Процесът обаче е двустранен. За да бъдем разбрани, трябва да сме склонни да говорим. Трябва да бъдем искрени, отворени към другия, толерантни и търпеливи. За да получим същото. Не твърдя, че е лесно. Но това си е умение, което се учи. Навик, който се изгражда. Трябва да се потрудим.

Често чувам изказвания от рода на „ Защо трябва да товаря другите с проблемите си?“ или „Не искам да те слушам. Имам си достатъчно неща на главата.“. Двете неща са тясно свързани. Това е като двама да тръгнат на път, носейки една тежка торба. Днес ще поноси единият, а когато се измори, другият ще го отмени. Слушайки другия, ние сваляме малко товар от плещите му. След това ще бъде негов ред да носи. Това е съвсем метафорично. Но за това сме все пак – да си помагаме. Да се отменяме. Да се насърчаваме. От другото полза няма.

Всеки иска да значи нещо за някой. Да бъде важен. Да бъде уважаван. Да бъде обичан. Но какво е готов да даде? Запитайте се какво реално давате на другите и след това преценете какво заслужавате да получите. Балансът е важен, както и справедливостта.

„Как мина денят ти?“Попитайте искрено: „Как мина денят ти?“

 

 

 

 

 

Трябва ли „да удариш дъното“, за да потърсиш помощ за зависимостта си?

Posted on by
Отговор

Употребата и злоупотребата с психоактивни вещества вреди не само на психическото и физическото здраве, но също така оказва влияние и на социалните контакти, личния живот и самооценката.

„Да удариш дъното“ може също така да включва:

  • Загуба на работа;
  • Раздяла с интимния партньор
  • Проблеми със закона;
  • Психически и физически проблеми;
  • Финансови проблеми;
  • Чести прояви на непристойно/социално неприемливо поведение;
  • Занемаряване на външния вид;
  • Смяна на социалната среда;
  • И др.

Повечето хора смятат, че зависимият от наркотици и алкохол има проблем едва когато загуби всичко и здравето му сериозно се влоши. Митът, че „пътят нагоре започва едва когато удариш дъното“, е твърде остарял и деструктивен. Проблемът изобщо не трябва да стига до подобни размери, защото е важно кога употребяващият ще реши да потърси помощ. Колкото по-рано се случи това, толкова по-лесно ще протече лечението.

Няма нищо позитивно в това да падаш дълго в дълбоката яма на зависимостта. Тогава просто ще имаш повече път нагоре. Има достатъчно симптоми, по които можем да забележим, че назрява проблем с употребата. Тогава е добре да се потърси своевременна консултация със специалист.

Отричането

Хората често „удрят дъното“ именно заради отричането на проблема. Това е защитен механизъм, с който зависимите избягват да се сблъскат с проблема и да предприемат действия за разрешаването му. Дори когато животът им тотално се разпада, те пак са склонни да винят за това други фактори. Дори често смятат, че веществата са единственото им спасение и убежище, а не източник на проблемите.

Комфортната зона на зависимостта

Мисълта да напуснат комфортната зона на употребата може да е крайно стресираща за употребяващите. Зависимите гледат на лечението като на ревнива любовница, която заплашва да открадне най-скъпото им, което им носи облекчение и наслада. В такъв момент злоупотребяващите не са способни да надникнат извън заблудите на зависимостта и да осъзнаят какво се случва с живота им.

Да удряш дъното отново и отново

Пациент на д-р Марк Уиз му споделил за перипетиите, през които преминал по време на зависимостта си – за това как попаднал в затвора, как загубил семейството, приятелите и колата си. Тогава докторът го попитал защо си е позволил да продължи да затъва. Не се ли е усетил какво се случва с живота му? Пациентът му отговорил : „Когато не цениш себе си, нямаш граници и лимит на това колко надолу можеш да пропаднеш.“ Всъщност се оказало, че колкото по-зле се чувствал за това, което прави с живота и себе си, толкова по-надолу си позволявал да падне. Нещо като акт на самонаказание. Тогава, когато усетил дъното, взел решение да спаси живота си.

За това, ако търсите някой, който да промени живота ви – погледнете в огледалото. Не позволявайте да усетите дъното дори когато не се чувствате добре в кожата си. Първата крачка извън комфортната зона е трудна, но я разширява и вече сте готови за втора.

huge.15.78083

 

С благодарност към себе си

Posted on by
Отговор

Кога за последно се запитахте: „Кой бях?“. Но не в онзи негативен аспект на носталгия и съжаление по отминалите години.

Непрекъснато говорим за това как трябва да се променяме, да ставаме по-добри, да се развиваме. А спираме ли се след това и с благодарност към себе си, да се потупаме по рамото за добре свършената работа?

Много често, дори без да сме предприели конкретни целенасочени действия към промяна, ние се изменяме. Понякога обстоятелствата ни принуждават. Влизаме в житейски бури, без да сме ги очаквали и от тях никога не излизаме същите. Паднали, ставаме, изтупваме праха и продължаваме. Много често не осъзнаваме колко героично сме се държали и не си отдаваме заслуженото. По-скоро мислим за това – какво още можеше да направя.

Понякога трябва да се спрем за момент. Да спрем и да помислим какво се случи, за да съм този, който съм. Да погледнем с любов и уважение към себе си, без упреци за евентуални по-добри резултати и неоползотворени възможности. Ако сте станали по-точни, по-отговорни, по-дисциплинирани, по-всеотдайни приятели и партньори – поздравете се за това. Ако сте преборили сценична треска, ако сте завършили ново обучение, ако сте усвоили ново умение – поздравете се. Ако сте преборили вреден навик – тогава направо празнувайте свободата си. 🙂

Не пестете комплименти към себе си.

Често сме твърде самокритични и се обвиняваме за какво ли не. За неизказани думи, за пропуснати шансове, за неосъществени мечти. Позволете си лукса поне веднъж годишно да помислите само върху това, което сте променили в позитивна насока. Дори и малките победи са си победи – не ги омаловажавайте.

Равносметката не е свързана само с това – „да видя какво съм пропуснал“. Тя е свързана и с това – „какво успях да постигна“.

Седнете и помислете спокойно върху аспектите, в които сте се развили. Помислете как се е променил животът ви в следствие на тези промени. Помислете и какво ви е коствала тази промяна. След това може да си благодарите за свършената работа. Напишете си благодарствено писмо. С писането нещата някак си се узаконяват.

А ако имате желание, едва след това може да си дадете препоръки. Подчертавам „препоръки“! Нещо като конструктивна самокритика. 🙂 Обвиненията не водят до нищо позитивно, както в междуличностните отношения, така и в отношението към себе си.

Бъде мили… и то най-вече със себе си. 🙂

Благодаря!......