Убиец № 1 на американците под 50 годишна възраст не е ракът или самоубийството, или катастрофите по пътищата. Убиец № 1 са свръхдозите наркотици. Те са се учетворили от 1999 г. досега. Повече от 52 000 американци са починали от свръхдози през миналата година. Дори във Великобритания, където употребата на незаконни наркотици намалява, смъртните случаи поради свръхдоза се увеличават, като са нараснали с 10% само от 2015 до 2016 г. „Войната срещу наркотиците“ продължава, но това е война, която губим.
Най-голям брой от свързаните с наркотици смъртни случаи се дължат на употребата на опиоиди – молекулите, които се продават като обезболяващи от фармацевтичните компании и като хероин, продаван от търговците на наркотици. Опиоидите, независимо откъде идват, се свързват с рецептори из цялото ни тяло. Опиоидните рецептори са се развили, за да ни пазят от паника, тревожност и болка – един внимателен ход на силите на еволюцията. Но нежното въздействие на естествените опиоиди, произвеждани от нашите собствени тела, прилича на летен бриз в сравнение с разрушителния ураган, предизвикван от наркотиците, създадени да имитират тяхната функция.
Повечето опиати, продавани на улицата (включително хероин) сега са смесени или заменени с фентанил – наркотикът, който уби певеца Принс – и неговите аналози, които са много по-силни от хероина и са толкова евтини, че печалбите от наркотърговията се увеличават неимоверно с горе-долу същата скорост, с която расте броят на свръхдозите. От Националната агенция по престъпността във Великобритания казват, че дилърите смесват лекарства от Клас А с хероин. Веществата са били открити в телата на до 46 души, които са починали тази година, макар точните причини за смъртта им да остават несигурни. Употребяващите не знаят какво получават и взимат твърде много. Фентанилът е разпознат като основния двигател на епидемията от свръхдози.
Общественият отговор е разбираемо отчаян, но като цяло е основан на погрешни идеи. Започваме с обвинения към зависимите. След това обвиняваме фармацевтичните компании за създаването и пласирането на обезболяващите. Обвиняваме лекарите, защото предписват твърде много опиати, което ги принуждава да предписват твърде малко, което пък води пациентите към уличните наркотици – те са по-евтини, доставят се по домовете чрез интернет поръчка и нямат никакъв качествен контрол. Казваме, че ще подпалим отново войната срещу наркотиците, която експертите признават за колосален провал от 30-те години на миналия век нататък. Също така продължаваме да разглеждаме зависимостта като хронично заболяване на мозъка, така че ползите от образованието, социалната подкрепа, психологическите интервенции и овластяването на личността получават твърде малко внимание. Да, зависимостта означава и промени в мозъка, но продължаващата медикализация допринася малко за борбата с нея.
Все пак има някакъв прогрес: на някои места опиатите по медицинско предписание като метадон и субоксон вече са по-лесно достъпни за зависимите. Това е добре, защото все по-отчаяните зависими често са изгонвани на улицата, където те най-вероятно ще умрат. Достъпът до налоксон, който действа като антидот, бавно си проправя път през джунглата на политиката за наркотиците, предоставяйки простичък ресурс за справяне със свръхдоза на място. Но на твърде много места в САЩ и в други страни е твърде трудно да се придобие.
Съществуват по-умни отговори, но също така има по-умни въпроси, които трябва да бъдат зададени. Епидемията от свръхдози ни принуждава да погледнем в един от най-тъмните ъгли на модерния човешки опит, да спрем да губим време, обвинявайки играчите и да започнем да гледаме директно в източника на проблема. Какво е да бъдеш млад човек, растящ в началото на XXI век? Защото сме толкова стресирани, че нашият вътрешен запас от опиоиди не е достатъчен?
Опиоидната система се е развила, за да ни позволи да функционираме, да не се паникьосваме и да изключваме, когато сме под заплаха или в болка. Подкрепата от други хора също ни помага да се справяме със стреса, но тази подкрепа също е подсилена от опиоидите. Нашата привързаност към други хора – дали в приятелство, семейство или в романтична връзка, изисква опиоиден метаболизъм, така че да можем да изпитваме любов. Опиоидите ни даряват усещане за топлота и сигурност, когато се свързваме един с друг.
Получаваме опиоиди от мозъчния ствол, когато някой ни прегръща. Майчиното мляко е богато на опиоиди, което казва много за химическата основа на връзката майка-дете. Когато плъховете получат допълнителна доза опиоиди, започват да играят повече един с друг и дори се гъделичкат. И когато на гризачите им позволят да общуват свободно (вместо да ги държат изолирани в стоманени клетки), те доброволно избягват заредената с опиати бутилка, висяща на решетката на клетките им. Те вече си имат достатъчно опиоиди.
Казано накратко, бозайниците се нуждаят от опиоиди, за да се чувстват сигурни и да си имат доверие. Така че какво говори това за нашия начин на живот, ако естественият ни запас не е достатъчен и затова рискуваме живота си, за да получим още? Това говори, че сме стресирани, изолирани и недоверчиви. Това е проблемът, който трябва да решим.
Много хора са предложили таргетирано образование, подкрепа от общността и междуличностно свързване чрез групови дейности. Силната книга на Йохан Хари „Преследвайки вика“ (“Chasing the Scream”) разглежда как такива инициативи са проработили в разнообразни общества. Един интригуващ пример е съчувственият, освободен от обвинения диалог, който се е развил между гимназиалните ученици в Португалия, подчертавайки опасностите от наркотиците и подтиквайки най-уязвимите да се въздържат от тях – не защото ще им се случат неприятности, а защото зависимостта е непоносима и опасна. Този диалог върви успоредно с декриминализацията на употребата на наркотици.
Португалия имаше поразително високо ниво на хероинова зависимост преди 16 години. Сега страната се слави с второто най-ниско ниво на свръхдози на континента. Социалното включване в действителност работи срещу зависимостта, докато наказанието само я подхранва.
Но специфичната привлекателност на опиоидите ни казва повече за самите нас като общество, като култура, отколкото буйните покачвания и намаления в статистиките на зависимостите. Днешните млади хора навършват пълнолетие и изграждат живота си на възрастни в среда на огромна несигурност. Корпорациите, които се гордееха със справедливостта си към своите служители, сега се стремят единствено към печалба. Високите ешелони в управлението са толкова подложени на риск, колкото и чиновниците от най-ниските нива. Огромните на брой уволнения, обяснявани от водовъртежите на глобализацията, правят дългосрочните трудови договори реликва от миналото. Питам хората, които идват вкъщи, за да доставят пратки, дали харесват работата си. Не могат да кажат. Сключват до три шестмесечни договора подред и след това биват уволнявани, така че компанията да не трябва да им плаща обезщетения.
Хората се изливат от университетите с всякакви видове образователни степени, но с умения, които бързо стават неподходящи. Но хората без университетско образование са още по-зле. Те се оказват практически негодни за работа, защото има толкова много други хора в същото положение, а работодателите ще наемат този, който им излиза най-евтино. Абсурдно ниското минимално заплащане в САЩ със сигурност влошава ситуацията. Както надеждата за стабилна работа се изпарява, така изчезва и възможността за връзка със семейството, приятелите и обществото като цяло, а остава твърде много време за убиване. Опиоидите могат да помогнат да се намали чувството на безнадеждност.
Възможността човек да се установи в подходяща за живот ниша в семейството му и общността му бива отнасяна от ветровете на нерегулирания капитализъм в един глобализиран свят. Колкото до интимността и доверието, които ние, хората, винаги сме търсили един у друг – в приятели, колеги и любовници, връзките в днешно време са неустойчиви. Дори ако имаме възможността да се свързваме, сме твърде стресирани и депресирани, за да се опознаем един друг добре, да развием доверие, да даваме и получаваме съчувствие. Градският живот изисква от нас да жонглираме с високостресови взаимоотношения чак до момента на психическо и емоционално изтощение.
Началото на XXI век предлага по-малко структура и стабилност чрез религията или разширеното семейство, отколкото ние, човеците, сме изпитвали през хилядолетията. А може би нещата просто са такива, каквито са. Но ние не трябва да изхвърляме изцяло базисната ценност на сигурността и свързаността. Можем да построим социални структури – правителства, корпорации, обществени организации и системи за образование и грижи, за да насърчим стабилността, надеждата и доверието във всекидневния ни живот. Както учениците в Португалия, можем да предложим съчувствие и включване като алтернатива на хероина. Ако не успеем да направим това, ние също можем да посегнем към опиоидите. Просто за да издържим.
