Вместо въведение

Според редица статистически данни през последните години  в значим и глобален се превръща репродукционният проблем. Парадоксален и може би дори патетичен е фактът, че на фона на ежеминутно развиващият се технологичен прогрес, на фона на непрекъснатите иновации, във всяка една сфера, стигащи дори дотам да се дава и отнема живот; да се връща такъв,  всъщност се оказва, че започва да се губи или по-точно започват да не функционират някои от основните биологично и еволюционно заложени ни способности. Разбира се, много  възможно е  този процес да датира още от древността (като начин за естествено редуциране от страна на природата) и просто да нямаме информация за него или пък да не сме я разчели. Като контрапункт на тези, които веднага ще решат да ме оборят и ще кажат, че всъщност решение на този въпрос има и отдавна е измислено – редица медицински интервенции, ин-витро процедурите, и кой знае още колко незнайни интервенции, а може би и някой ден и клонирането, ще кажа, че не отричам алтернативите, просто поставям акцента върху промените, чието настъпване явно е неподвластно на нашия контрол, а по отношение на начините за преодоляване на последствията в резултат на тези промени – както вече стана ясно разрешение има – понякога, а може би винаги. Някой, някъде беше казал, че:

„Зачеването преди всичко става в главата.“

Може би в някакъв аспект това е отговор на ситуациите, при които не  може да се открие реална биологична, медицинска или генетична причина или аномалия, а може би дори е свързана и с тези случаи.  Както и да е, доста неща написах, но те са само въведение и всъщност не точно фокус на темата, която следва.

Табу

И така плавно минаваме към съществото. А именно, какво се случва когато се появи потребността да бъдеш родител и когато няма медицинско решение на проблема при биологична невъзможност. Една от основните възможностите (допреди ин витро методите) е осиновяването. Пиперлива тема дори и в наши дни ( с която  често се сблъсквам в практиката), въпреки че като че ли напоследък се възприема като поредната модната тенденция и „хит“. Ако сред холивудските звезди, обаче, това е тема, за която открито се говори и дори на моменти се преекспонира, то в средностатистическото семейство (или поне българското), тази тема продължава да стои като тема „табу“. Защо? Може би, защото обществото ни още не узряло за нея, защото не сме дорасли и отървали се от собствените си предразсъдъци. Вероятно има хиляди други отговори и причини. Тъжното в случая е, че когато обаче темата е „табу“, сякаш и детето се превръща в „табу“, нещо което го белязва за цял живот.

Въпроси

В днешно време съществуват редица училища за родители и осиновители, които се опитват да подпомогнат този не лек процес. Че темата е тежка и трудна, спор няма, но колкото повече тя бива отцепвана, замаскирана и изтласквана, толкова по-трудна и сложна става.

А защо е трудна, замисляли ли сте се?

Заради реакциите на осиновените деца? – Защото ако разберат, че са осиновени те може би биха имали много въпроси:

Кои са истинските ми родители? Защо са ме изоставили? Имам ли братя и сестри? Кой съм аз? Какъв би бил живота ми, ако не ме бяха оставили? А вие защо ме избрахте? Защо ми казвате или пък защо не ми казахте досега? Затова ли чичо не ме обича? А вие защо не можете да имате деца? Затова ли тати работи до късно и не се прибира? Обичате ли ме така както бихте обичали Вашето собствено дете?

Или заради реакциите и положението, в което ще изпаднат осиновителите?

Как да му кажем? Кога е подходящият момент? Какво да правим после? Ами ако ни намрази? А ако реши да тръгне да търси истинските си родители?

 Отхвърляне и загуба

 Като че ли въпросите при децата са повече, а страха от последствията е по-скоро за родителите. И в двата случаи, обаче, има нещо общо – и за децата, и за родителите това е една много силно емоционално заредена ситуация, която може да предизвика сътресение и травма. Има и още нещо общо и болезнено, а именно – страхът и реалната опасност от отхвърляне и изоставяне, от загуба. Тоест повторно изживяване на травмата.

За родителите е свързана с това, че детето може да реши да потърси биологичните си родители и макар да остане да живее с тях и да ги нарича „мама и татко“, това за тях на процесно ниво би могло да е равносилно на посланието : „Не ви искам за родители“; на отхвърляне, на загуба на най-ценното, което са искали. На загуба, последваща първоначалната – тази, че не могат да заченат дете.

За децата тази загуба, като че ли е в повече аспекти – от една страна загуба на една изградената представа за настоящия живот; от друга страна осъзнаване на това, че са били отхвърлени още в началото на живота си (в повечето случаи) от тези, на които би трябвало да разчитат през немалка част от живота си и от трета страна загубата на база фантазиите им (както за биологичните им родители, така и за осиновителите), които биха произлезли след научаване на факта, че са осиновени. Би могло да се каже, че в някакъв аспект това е и загуба на идентификацията, на представата за това „Кой съм аз?“.

 Тайна

Може би това е причината част от родителите, осиновили дете/деца да запазват това в тайна и от самите деца. Този избор, обаче, също е свързан с последствия. Живота в тайна не е лесен. Самата идея за пазенето на тайна може да предизвика редица динамики в семейството (че дори и извън него), някои от които да се превърнат в предпоставка за създаване на неблагоприятна семейна атмосфера и климат. В някакъв аспект детето и по-късно възрастен усеща това. Пазенето на тайна предизвиква появата на редица поведения и коалиции, които практиката показва, че често са в крайностите. Интуитивно детето (възрастния) подозира, че нещо не е наред. Понякога има хипотези или му възникват въпроси, но поради неизказаната забрана, която стои там в психичното пространство, то няма смелостта да ги зададе и сподели, а това би могло да се превърне в сериозна причина за психичен дискомфорт, като често пъти начините са справянето не са особено благоприятни.  Винаги съществува риска от неочакваното разкритие на тайната. И тогава родителите-осиновители се сблъскат с решаването не на един, а на два проблема – реакцията на детето по отношение на самото осиновяване и реакцията по отношение на това, че са крили от него (обикновено гняв и обида).

Вариантът просто да се спомене или съобщи за осиновяването и после да не се остави пространство да се говори за темата е много подобен на този да се крие. Може би в някакъв аспект е още по-мъчителен. Така детето вече е валидизирало съмненията си (ако е имало такива) и сега остава само с всички въпроси и мисли в главата си, защото като че ли има забрана да се говори за тях.

Още въпроси 

Както виждате няма лесен начин за справяне в ситуацията. Няма универсален отговор. Но може би това са неща, за които всички решили да осиновят дете е добре да помислят предварително, да се запитат и ако им е трудно да си отговарят, да потърсят помощ или консултиране. Защото въпросите не са малко:

Дали трябва да сменим името на детето, ако има такова? Дали да му кажем или не? Кога е подходящо да му кажем? Каква информация е подходящо да му дадем за биологичните му родители? Как да реагираме, ако продължи да пита? А ако иска да потърси биологичните си родители? Или пък ако не му кажем, как да му обясним, че не прилича на никой от нас двамата? Какво да му кажем, ако пита защо мама няма снимка с голям корем? А ако пита като възрастен? А какво да правим, ако някой му каже?

Може би първият и основен въпрос, който е важно всеки решил да предприеме такава стъпка да си зададе, e:

 „Защо искам да осиновя дете? Защо искам дете? Какво очаквам?“

 В заключение

Осиновяването на дете ( както и раждането и отглеждането) не е като да си вземеш домашен любимец. Появата на бъдещият наследник/наследница е процес, свързан с много емоции, нагласи и очаквания. Децата принципно биват товарени с нагласи и очаквания дори още преди да бъдат родени. Това е нещо, което обезателно трябва да се вземе под внимание – ако бъдещето осиновено дете идва само за да се превърне в проекция на тези очаквания и амбиции, то вероятността то да не изпълни тази си функция е много, много голяма. И тогава идва въпросът какво следва по отношение на родителите.  Може би не бива да забравят, че това дете не е просто съдържание, което да запълни зейналата дупка, резултат от нарцистичната рана от невъзможността да имат биологични деца. Само по себе си то също има нужди и потребности и носи история и травма със себе си – факти, които е полезно да се имат предвид.