Архив за етикет: промяна

За миналото и бъдещето

Posted on by
Отговор

Минал опит

Всеки от нас носи минал опит зад гърба си, или както често се казва ”багаж”. Този багаж може да бъде както положителен, така и негативен. Натрупва се и се изгражда въз основа на интеракциите ни с останалите, въз основа на преживяванията ни с другите и за другите, за нас самите. Това е опит,  който се обуславя от ситуациите, през които преминаваме – дали ще бъдем успешни или не, дали ще ни приемат или ще ни отхвърлят. Този опит е натоварен с голям емоционален заряд. Този „багаж”, този опит, има една основна характеристика – не подлежи на промяна – независимо дали искаме или не, той е такъв, какъвто е и няма как да бъде променен, но пък понякога може да промени нас самите.

minal-opit

За значението на миналия опит

В някакъв аспект миналото предопределя или поне в някаква степен оказва влияние върху настоящето, а в не малко пъти и върху бъдещето. Опитът, който имаме, ни формира като личности, като психика. Въз основа на него се формират и нагласите ни по отношение на нас самите, на света, на другите. Миналото ни е това, което допринася за изграждането на представите и вярванията ни, на собствените ни правила и допускания. Тоест на базата на преживени от нас ситуации и начина, по  който сме се почувствали в тях, ние вече имаме изграден обяснителен модел защо нещо се случва и с какви емоции го асоциираме. Тоест имаме когнитивна схема, свързана с определени ситуации, като от нея изхождаме и в други подобни такива. Уповавайки се на тази схема, изграждаме механизма си на действие с останалите, начините, по които реагираме, дори би могло да се каже и начина си на преживяване.

Въз основа на миналия опит формираме и нагласите, и очакванията ни. Дали те ще бъдат негативни или позитивни, дали ще подхождаме към себе си и другите, към различните ситуации и обстоятелства с доверие и сигурност, или ще пристъпваме предпазливо и боязливо в голяма степен зависи от това как са се развили нещата преди.

В немалка степен миналият опит е този, посредством който правим изборите в живота си, посредством който определяме ролята, в която да бъдем. И този процес е колкото съзнаван, толкова и несъзнаван.

Аз само моето минало ли съм?

И тук е тънката граница по отношение на това дали използваме миналото и преживелищния си опит като ресурс, от който да се учим и развиваме, или като оправдание за това да стоим на едно място и да повтаряме едни и същи грешки. Хората, които „живеят в миналото“ като че ли се опитват да се предпазят от неизвестността и несигурността на настоящето и бъдещето. Избирайки „сигурността“, обаче, те сякаш забравят един съществен елемент – животът не е статичен – хората, средата, обстоятелствата се променят. И повтаряйки един и същи модел при различни обстоятелства и с различни хора, макар и в сходни по съществото си ситуации, вероятността да направят поредната грешка е много по-голяма.

Разбира се едва ли това е нечия самоцел. Едва ли някой иска да се чувства като колело, което никога не спира, и от което като че ли не може да слезе и по собствено желание. Понякога това е като омагьосан кръг. В някои случаи е необходимо дълго време на човек да осъзнае този процес и да си даде сметка за „непробиваемостта“ и изключителната устойчивост и ригидност на изградения вече предварителен сценарий, който с течение на годините придобива неефективното качество „универсалност“. А универсалното, както знаете, рядко успява да отговори на изискванията и нуждите на специалното и индивидуалното. Животът обаче предлага именно това – неповторими и макар понякога много сходни, но всъщност изключителни ситуации, събития, преживявания.

Тук и Сега

Ако всеки се замисли сам за себе си колко пъти е „пропилявал“ шансовете си да му се случи нещо ново и различно само защото е подхождал с предубеждение и вече определени нагласи (най-често негативни), които ни тласкат и към определен тип поведение ( най-често не особено адекватно), ще стигне до същия извод. Разбира се, това не означава, че няма какво да изведем от миналото, че няма уроци, които да научим. Но нека не забравяме, че миналото е минало и ако не искаме да го превръщаме в бъдеще и настояще, то би било добре фокусът ни да се измести „тук и сега“, защото само тук и сега имаме възможността на градим нещата и да се променяме.

Автор: Росица Кайрякова

Насила можеш да вземеш, но не и да дадеш

Posted on by
Отговор

С нас редовно се свързват близки и роднини на употребяващи и зависими, силно притеснени и в безизходица. Едни от най-често задаваните въпроси са свързани с това как да спасят близкия си, как да го излекуват. В отчаянието си хората се нагърбват с непосилни задачи и отговорности. В желанието си да бъдат полезни стигат до крайни решения като тайно лечение, отвари, врачки, магия и др.

Безсилието и отчаянието не са най-добрите съветници, а и ние хората често имаме склонност да влизаме в ролята на спасители. Впускаме се да правим непоискани добрини, дори да ги натрапваме.

А когато става въпрос за близки хора, дори изпадаме в още по-големи крайности. Сякаш се опитваме да изземем кормилото за управление на чуждия живот и да го насочим в посока, която ние смятаме за правилна. И така дърпаме ли, дърпаме руля към нас, а човекът тегли ли, тегли в друга посока. Убедени в собствената си правота и добри подбуди, ние се ядосваме, чувстваме се безсилни, неоценени, изпадаме в отчаяние.

Трудно е да гледаш как някой обичан от теб човек погубва живота си и е естествен подтик да се опиташ да го „вкараш в правия път“. Но може би сте чували, че „делото за спасяване на давещия се е дело на самия давещ се“. Човек сам трябва да поиска да се спаси. Да потърси помощ. Или поне да пожелае да я приеме, когато му се предложи.

Да приемем хипотетично, че зависимостта е заболяване, което може да се излекува с едно магично хапче. Даваме го на някого и той вече не е зависим. А после какво? Вече не е самотен, няма проблеми с комуникацията, разбира и приема емоциите си, става по-уверен в себе си като цяло, по магичен начин изчезват всичките му дефицити. Той става нов човек и заживява щастливо. Не, това не става с едно магическо хапче. Не, ние няма как да излекуваме живота на някой друг.

По този въпрос д-р Ван Циенцюн казва: „Дори да излекуваш болестта на другия, не можеш да спасиш съдбата му.“

„Дори да излекуваш

Зависимостта не е само физическият копнеж за дадено вещество. Болестта не е само физически симптоми. Не е като обрив, който просто преминава, когато се намажеш с нещо. За съжаление, причините за зависимостта са дълбоки и психологически. Човек трябва да пожелае, да прояви воля, търпение и упоритост, за да „спаси съдбата си“. Да бъде отговорен за себе си. Това не е задача, с която може да се нагърби някой друг. Това не е и отговорност на някой друг. Няма значение колко сме близки. Няма такова нещо, като „аз знам кое е най-добро за теб“.

Най-доброто за мен е това, което Аз смятам, че е най-доброто за мен, дори и това да включва употреба на вещества и непрестанни купони.  А реализирайки най-доброто си Аз, си понасям отговорността за избора. Следователно никой не трябва да се чувства виновен за нечии решения.

Няма нищо по-човешко и хуманно от това да изразиш загриженост, съчувствие, да се опиташ да разбереш гледната точка на другия, да предложиш помощ и подкрепа, но не можеш да му натрапиш собствените си възгледи за това, как трябва да изживее живота си. Не можеш и да се нагърбиш със задачата да живееш вместо него, да носиш неговите отговорности. Особено когато това е зрял, пълнолетен човек.

Винаги трябва да си даваме сметка, къде приключвам Аз и къде започваш Ти. За да не се претопяваме един в друг. За да си гарантираме свобода. За да сме наясно докъде се простират отговорностите и вините ни. Насила не можем да набутаме добрите си намерения, защото щом са насила, тогава те вече не са добри. А понякога се обръщат срещу нас и си плащаме за даденото непоискано.

 

 

 

Промяната – кога се случва?

Posted on by
Отговор

Темата за промяната и мотивацията е една от най-дискутираните. Често се питаме – „Какво кара хората да се променят?“ или „Защо въпреки деструктивните последствия от дадени действия, хората не се променят, а продължават стария модел на поведение?“

Склонни сме да мислим, че страданието поражда промяна, но имаме множество примери, които ни опровергават. Хората продължително упорстват в дадено поведение, въпреки че то видимо им причинява множество проблеми и болка, като злоупотребата с психоактивни вещества например. Ние не винаги сме разумни същества.

По този въпрос Фьодор Достоевски казва: „Откъде на всички мъдреци им е хрумнала идеята, че желанията на човека трябва да бъдат нормални или добродетелни? Защо си въобразяват, че той неизбежно трябва да желае онова, което е разумно и полезно?“

При тези обстоятелства по-важен е въпросът: „Защо хората все пак се променят?“

Промяната възниква по естествен начин и фундаментално значение за нея има мотивацията. Сама по себе си мотивацията може да бъде вътрешна и външна – породена от вътрешно желание за постигане на даден резултат или в следствие на външни фактори. По отношение на ефективността вътрешната мотивация е много по-трайна и стабилна от външната, защото се основава на ценности на личността. Мотивацията може да се повлияе от редица междуличностни и вътреличностни фактори, както и от някои интервенции, прилагани от специалисти.

Има поне три компонента на мотивацията за промяна с решаващо значение – готовност, желание и способност.

Желанието се свързва с важността, която отдаваме на промяната. За това може да се мисли и като за степен на несъответствие между настоящото състояние и желаната цел, между това, което се случва в момента, и онова, което е ценно човекът да постигне в бъдеще. До голяма степен желаното има отношение към ценностната система на човек и идеалите, които изповядва.

Понякога човек има желание, но не е способен на промяна. Това е свързано с личните ресурси, както и с външните фактори (обстоятелствата). Понякога човек много добре осъзнава рисковете от поведението си и оценява като важно това да се промени, но не е уверен в способностите си или открива причини във външната среда, които го възпрепятстват. Когато обаче несъответствието стане достатъчно голямо и промяната изглежда важна, човек може да мобилизира ресурсите си и да започне да търси начини да я осъществи.

На пръв поглед изглежда логично, че при голяма важност и способност за извършване на промяната, човек ще я осъществи. Това обаче не винаги е вярно. Много често хората не са готови да извършват промени. Готовността за промяна е свързана с подреждането на приоритетите. Това звучи като „Искам, но не сега.“ Или „Искам, но в момента имам по-належащ проблем.“ В тази ситуация човек може да влезе в играта „От утре“, защото за днес има нещо друго, по-важно. А „утре“, като старт на промяната,  може да не настъпи никога.

ПромянатаИ трите елемента – готов, желаещ и способен – могат да бъдат източник на дилемата „да, обаче…“, тоест искам, мога и съм готов, но все пак изпитвам колебания, двоумя се. Освен че имаме доводи „За“, имаме и някои „Против“. Това забавя или стопира процеса.

Какво все пак отключва промяната?

Най-естественият отговор на този въпрос е, че човек предприема промяна, когато се чувства достатъчно дискомфортно в ситуацията, в която се намира в момента. На втори поглед обаче има достатъчно доказателства от опита, които опровергават това твърдение. За много хора  унижението, срамът, вината, болката, самотата и угризенията не са основните двигатели на промяната и дори биха могли да демотивират човека.

Поведенческите промени настъпват, когато човек ги свърже с някакви вътрешни ценности, нещо важно и желано. Хората често попадат в задънена улица не защото не виждат негативите на ситуацията, а защото имат противоречиви чувства и доводи (амбивалентни са) по отношение на нея. Изходът от ситуацията е свързан с изследване и проследяване на това, което  човек преживява, и онова, което – от негова гледна точка – наистина има значение. Когато питаме някого – „Какво те мотивира?“, всъщност го питаме – „Какво за теб е важно да се случи?“, „Какво ценно ще ти донесе тази промяна?“, „Какво липсва в живота ти в момента?“

Често процесът на промяна е труден и болезнен, защото ни кара да изоставим старите, удобни модели на поведение. Промяната сама по себе си нарушава статуквото и също ни кара да се чувстваме дискомфортно. В процеса на придвижване от старото към новото състояние, човек често се чувства в безтегловност, несигурен, без здрава почва под краката си. Това усещане е плашещо. Ето защо е много важно да оценяваме крайния резултат от промяната като наистина значим и да се доверяваме на изхода от процеса.

Смисълът на промяната е много важен за човека. От друга страна самият смисъл е движеща сила. Промяната, предвещаваща нещо по-добро, е нова цел и посока в живота на човек.

Както твърди Ницше, имайки за какво, ние можем да минем през всички как.

 

 

 

Новогодишните обещания, които (си) даваме или за ефекта на „Новото начало“.

Posted on by
Отговор

За новогодишните обещания, както и за много други, често се казва, че не траят повече от махмурлука на другия ден. Сигурно много от вас вече са подхванали дългите списъци с добри намерения, които смятат да реализират през новата година. Много започват диета от понеделник или приключват с даден вреден навик от началото на новия месец. Но чудили ли сте се защо е така? А какво се случва точно преди заветното „ново начало“ ?

Новогодишните обети не са приумица на новите времена. Техните корени могат да бъдат проследени още от древността и в частност в религиите. Древните вавилонци например са давали обещания на своите богове в началото на всяка година, че ще изплатят дълговете си и ще върнат взети на заем предмети. Римляните от своя страна са отправяли своите обещания към бог Янус, на когото е наречен първия месец на годината – януари. Янус е бил почитан като дух пазител на всяка врата и на всяко начинание и начало. Смятало се е, че е отварял и затварял всички врати, предимно символично. През средновековието рицарите са подновявали своя обет около Коледа всяка година като знак на преданост, а много християни прекарват нощта преди Коледа в църквата, където се приготвят за следващата година, молейки се и правейки равносметки и обещания.

Едни от най-разпространените цели, които си поставяме за новата година, са да подобрим физическото си състояние като ядем по-здравословно, редуцираме теглото си, спортуваме редовно, спрем алкохола и цигарите, спрем употребата на наркотици и други; подобрим психическото си състояние, като мислим позитивно, смеем се повече или просто се наслаждаваме на живота; подобрим финансовото си състояние; положим повече усилия в работата си; повишим квалификацията и образованието си; да бъдем по-улегнали и уравновесени; да се молим повече; да засилим социалните си контакти и много други.

Колко от вас са давали или са получавали обещания от рода на: „От Великден/Коледа/новата година/месец/седмица съм нов човек – спирам да пия, да пуша или да употребявам наркотици.“ И колко от тези обещания са били изпълнени наистина? Защо нищо не започва от днешния ден, а залагаме на следващата нова точка от календара да мобилизира по магичен начин мотивацията и енергията ни? В петък решаваме, че понеделник е добър момент да се превърнем в „нов човек“, а междувременно през почивните дни с чиста съвест се отдаваме на онова, което след това ще ни бъде „забранено“. Такива решения често се вземат и в неделя, когато в състояние на тежък махмурлук заключаваме, че „не може повече така и нещо трябва да се промени“. И така всеки петък или неделя.

Много често решението за реализиране на ново поведение изисква усилия или отказване от нещо, което макар и с преобладаващи негативни ефекти, ни носи кратковременно удоволствие – в това число и спирането на цигари, алкохол, наркотици или стартирането на здравословен хранителен режим. Идентифицирайки проблемното поведение, което реализираме, признавайки го и вземайки решение за промяна, ние облекчаваме съвестта и подхранваме увереността си, че държим нещата под контрол. Дори само насрочването на конкретен момент за нов старт засилва още повече нашата увереност в успеха на начинанието. Тази дейност обаче много често се превръща в ритуал, който се повтаря периодично и превръща обещанията които (си) даваме единствено в добри намерения.

От друга страна тези празни(чни) обещания често служат като начин да манипулираме близките си, като ги уверим, че сме мислили по въпроса, оценили сме ситуацията и имаме желание да се променим. А какъв по-подходящ момент за това от друга седмица, месец или нова година, но никога от сега.

Големите празници и особено началото на новата година са онези точки от линията на времето, които ни карат да спрем и да погледнем живота си глобално. Да излезем от рутината и всекидневието и да помислим върху големите цели. Да погледнем към това кои сме били, кои сме в момента и какви се стремим да бъдем. Човек винаги е движен от естествения стремеж да се развива и да бъде нещо повече от това, което е. Когато настоящият ни образ по една или друга причина е далеч от това, към което се стремим, в нас възниква напрежение и желание да направим нещо, за да променим ситуацията. Но имаме ли кураж да реализираме намеренията си? Страхуваме ли се да поемем риска, за да не разочароваме себе си и близките си?

Отлагането във времето е проява на несигурност и страх от неизвестното. Новото поведение ни изважда от комфортната зона, а това обикновено причинява напрежение и стрес. Промяната изисква усилия, с които не винаги сме готови да се нагърбим или преценяваме, че не можем да се справим. По време на равносметки именно решението, отложено във времето, много често идеално удовлетворява потребностите ни. От една страна сме поели отговорност и сме намерили решение, което облекчава съвестта ни, а от друга не сме длъжни да се изправяме пред трудностите, предизвикани от промяната, точно в този момент.

Ефектът на „Новото начало“ е именно такъв – да успокои съвестта ни, знаейки, че го има и е някъде там – от следващия понеделник, след Коледа или от новата година.

Статията първоначално е подготвена за сайта Puls.bg