Архив за етикет: самоуважение

Емоционално прегаряне

Posted on by
Отговор

Burn out или така нареченото прегаряне, е един от бичовете на нашето време. По темата е изписано много и едва ли ще кажем нещо по-различно, по-скоро ще се опитаме да синтезираме някои от основните неща по отношение на това състояние. Да напомним за важността му и затова да не бъде подценявано, защото макар синдромът на „прегарянето“ да звучи доста абстрактно за много хора и повечето да са на мнение, че „на мен това не може да ми се случи“, че не ги касае, много от тях дори не си дават сметка, че всъщност може би вече са в подобно състояние.

Защо темата за състоянието на прегаряне е толкова дискутирана?

Може би защото „безобидното“ на пръв поглед състояние (наричам го така, защото не малка част от хората са с типа мислене: „Какво пък толкова, дошло му/ѝ е малко в повече, всичко ще се оправи. Излишни драматизации.“) може да бъде много рисково и опасно, както за собственото здравословно състояние, така и за това на околните, като в последните фази от развитието си „прегарянето“ може да доведе до фатални последици.

И така…

Какво представлява състоянието на прегаряне?

Прегарянето е състояние, при което настъпва пълно изтощение (сякаш всичко е изпепелено), в резултат на което, като че ли се парализират чувствата и емоциите, мотивацията за правене на каквото и да е, общуването с останалите, сякаш желанието за живот е изчерпано и нищо няма смисъл. Това е състояние, при което човек преминава от фазата на свръхентусиазъм, идеализация и свръхочаквания във фазата на крайно разочарование, неудовлетвореност и апатия, отвращение дори, като тази полярност протича като постепенен процес.

прегаряне

Дълго време прегарянето беше свързвано предимно с хората, упражняващи подпомагащи професии в социалната сфера (психолози, терапевти, социални работници, лекари и т.н.). Днес обаче прегарянето не е синдром на конкретна професия, а епидемично състояние, което понякога би могло да се наблюдава и без човек да упражнява конкретна професия (при домакините например).

Етапи

Немският психолог Матиас Буриш описва четири основни етапа на прегаряне.  Първият етап може да бъде определен като етап на свръхизискванията и очакванията към себе си и собствените възможности, което вероятно се предава и към останалите. Това е фазата, през която човек се задвижва към новото предизвикателство с приповдигнати ентусиазъм и целеустременост. Според Буриш това е най-безобидният етап при прегаряне, но сам по себе си той изисква повишено внимание. Прекаленото себеотдаване на каузата, идеята, целта изисква и налага и свръхусилия, с които се поставя началото на преумората, изтощението, лишаването от почивка.

Вторият етап е този, в който човек „бере плодовете“ на своята свръхинвестираност, тоест изтощението и умората във всеки един аспект – емоционален, психически, физически и телесен – е вече реален и постоянен факт.

При третия етап организмът се опитва по нездрав начин да се справи с това състояние – задействат се редица защитни механизми, чиято основна цел е себесъхранение чрез ограничаване, изолиране и игнориране на всички фактори, които изискват полагането на каквито и да е усилия или енергия. Обикновено през този етап човек не прави нищо излишно и се опитва дори да избегне правенето на задължителните неща. Ограничават се и контактите, дори се избягват, а тези които са задължителни предизвикват отвращение. Основната цел е почивка.

В четвърти етап ( Буриш го нарича „етапът на отвращение“) освен всичко описано в трети етап се появява и невъзможността човек да изпитва радост. Няма нещо, което да носи подобно преживяване.

Признаци

Фройденбергер описва различни признаци, характеризиращи отделните етапи на прегаряне (той разделя процеса на 12 фази). Според него първоначалните симптоми са свързани с проявата на конкурентно поведение спрямо останалите, след което идва момент на подценяване на собствените възможности и недоволство от собствените постижения и успехи, които биват омаловажавани.

Като че ли следва едно вглъбяване в тази идея, в резултат на което възможността за разпределяне на времето започва да страда и реално човек има все по-малко свободно време за каквато и да било. Следва намаляването на критичността или по-скоро липса на емоционална ангажираност по отношение на конфликтните ситуации, както на работното място, така и вкъщи. Все по-често има ситуации, в които просто се отстъпва, защото човек, като че ли няма енергията да се занимава. Това рефлектира негативно на себеоценката, на удовлетвореността от собственото  отношение към самия себе си. Хората все повече се затварят. Липсва чувствителност, като че ли всичко се автоматизира и роботизира. Следва усещането за празнота, пустота, безсмислие. За съжаление много често резултатите след това са фатални.

Емоционален вакум

Тази липса на емоционален смисъл и преживяването за пустота Виктор Франкъл определя като емоционален вакум.

прегаряне

В емоционалния вакум се попада тогава, когато всичко губи смисъл и това, което правим, ни се струва безполезно и незначително, когато няма удовлетворение. А кога има удовлетворение? Простичко – когато харесваме това, което вършим, когато имаме ясна представа защо го правим, когато мотивацията ни е свързана с личните ни ценности и разбирания.

Ако „пришпорването“ и силният ентусиазъм, с които се втурваме напред, са с цел себедоказване и получаване на одобрение от страна на околните, то не е чудно, че в един момент може да настъпи преживяването на пустота – не винаги ще има поле за изява, не винаги ще има одобрение и ако не намерим причините в себе си и одобрението не дойде от нас самите, то някак си прегарянето е неизбежно.

Може би не напразно съществува поговорката: „Намери си работа, която да ти харесва и няма да ти се налага да работиш и ден.“  Нали се сещате как, когато правите нещо, което наистина ви харесва, то сякаш ви поглъща и не усещате времето, което минава. Минават часове, а за вас са минути и въпреки умората (физическа или психическа) тя като че не се усеща, защото това, което доминира е удовлетворението, дори не толкова от постигнатия резултат, а от факта, че просто вършите нещо, което искате.

Малко симптоми

Прегаряне е състояние, което освен с проявата на редица физиологични симптоми (изтощение, често боледуване, главоболие, промени в режима на хранене и сън, болки в различни части на тялото), поведенчески симптоми (отлагане на отговорности, протакане на задачите, закъснение за работа или по-ранно тръгване, орало успокоение чрез често приемане на храна, алкохол, наркотици), е свързано и с редица емоционални прояви и състояния от депресивния спектър. Преживяването за неуспех, тъга, вина, срам, разочарование, безпомощност, липса на мотивация често се трансформират в агресивни реакции спрямо останалите или в автоагресивни действия. В това се крие и опасността по отношение на burn out.

Не се гаси, туй що не гасне!

Понякога изпадналите в това състояние не са особено критични или подценяват симптомите. Важно е, ако имате и най-малко колебание, да предприемете мерки – ако не друго, то поговорете с някого, споделете, нека близките ви наблюдават и да споделят дали забелязват промяна, дали тя се задържа или прогресира в негативен план. Почивката върши работа, но и ако след нея всичко се развива както преди, може би не е просто умора.

И най-големият пожар, уловен навреме, може да бъде овладян – с някои щети, да, но все пак овладян.

Източници:

http://glasove.com/categories/kultura/news/pytqt-na-emocionalnoto-pregarqne-ot-entusiazma-do-otvrashtenieto
http://www.e-training.bg/bgr/kak-da-se-vzstanovim-sled-pregaryane-burnout
http://careforwork.wsinf.edu.pl/mobi/?lang=bg&m=5&u=5_2_1

 

За автентичността или изкуството да бъдеш себе си

Posted on by
Отговор

„Да бъдеш себе си“ звучи лесно, но си е висш пилотаж в себепознанието и себеизразяването. „Да бъдеш себе си“ е най-важното условие за създаване на истински отношения. „Да бъдеш себе си“ е изкуство, което трябва да се овладява и развива. Изкуство, в което трябва да се вложи търпение и любов.

Често се налага да свършим много работа, преди да се отдадем блажено на автентичното си Аз. Първо трябва да извървим пътя на себепознанието и себеприемането, да видим тъмните си страни, ограниченията си, да се научим да се обичаме дълбоко, безрезервно, отдадено, с уважение и почит. Да се научим да чуваме себе си. Да забравим стремежа към съвършенство. Да си дадем позволение Да бъдем.

Много често бъркаме импулсивността с това да сме себе си. „Той се прибра и веднага седна пред телевизора да гледа мач. Аз се изнервих. Само му казах, че е безчувствен простак и блъснах вратата след себе си. Той гледаше след мен изумено и неразбиращо. А аз имах тежък ден и просто исках да ме прегърне.“

Нашите импулси не винаги съм ние. Те са автоматичния отклик на даден дразнител. Често придобит и заучен отговор, но невинаги особено ефективен. И невинаги действащ в наша полза. Невинаги удовлетворяващ потребностите ни. Импулсивността означава да се отдадем на завладялата ни в момента емоция и да реагираме, без да помислим. Без да си дадем сметка какво ни казват чувствата ни и за каква потребност ни подсказват. В горната ситуация нашето автентично Аз би казало: „Имах тежък ден и в момента просто имам нужда да ме прегърнеш.“

Без драми и истерия.

Дори ако излезем извън психологията и обърнем внимание на значението на думата „автентичен“, ще видим, че автентично е нещо, което е основано на първоизточници. Нещо неподправено и достоверно. А кое е това в нас, което е първоизточник на нашите действия? Това са потребностите ни. Нуждата, която ни задвижва и насочва поведението ни.

За да бъдем автентични, трябва да реализираме няколко предварителни условия – да познаваме себе си, да разпознаваме потребностите си, да умеем да ги удовлетворяваме и изразяваме, когато те касаят и друг. Да си искрен и прям пред себе си и пред другите е фундаментът на това да бъдеш себе си. Когато не комуникираме истинските си намерения и желания, съзнателно или несъзнателно, въвеждаме хората в заблуда. Не сме в автентична връзка с другия, а го повличаме в така наречените от Ерик Берн игри.

Играта е поредица от допълващи се, скрити транзакции (реплики), които се развиват до определен, предвидим изход (подобно на сценарии за филм). Описва се като повтарящ се набор от транзакции, често стандартни, повърхностно правдоподобни, със скрита мотивация или, казано на разговорен език, играта е поредица от ходове с уловка или „трик“ (казвам ти това, но всъщност имам предвид друго). Игрите обикновено са непродуктивни. Замислите се за ситуации или отношения, които винаги се развиват по един и същ начин. Твърде вероятно е това да са игри, които играем. А има ли игра, значи липсва автентичност.

Kогато паданат маските...

Автентичността се случва, когато свалим всички маски и забравим за игрите.

Другото понятие в особена връзка с автентичността и отношенията с другите е понятието интимност. В „Игрите, които хората играят” Ерик Берн предлага първата хуманистична дефиниция на интимността, описвайки я като „спонтанна откровеност на съзнателен човек, лишена от игри”. Интимността означава откритост и уважение, както към себе си, така и към другия.  Интимността в чисто психологичен план означава да разголиш душата и мислите си. Когато сме в интимни отношения с другия, ние сме автентични. Ние сме такива, каквито сме. Ние сме искрени и открити. Заявяваме нуждите си и споделяме чувствата си. Когато сме автентични, позволяваме и на другия да прояви същността си, а не го вкарваме в игри и заблуди.

Отношенията на приятелство и любов няма как да се случат, ако не влезем в тях автентично. Ако не си позволяваме да се смеем, когато ни е весело, да изглеждаме унили, когато ни е тъжно, да повишим тон, когато се разгневим, да отстояваме позицията си, да показваме обичта си, да се радваме шумно, да говорим разпалено за хобитата си, да си позволим да плачем пред другия…

Това означава например да признаем първо пред себе си, че харесваме някоя жена/някой мъж и искаме да ги виждаме, а след това ясно и недвусмислено да я/го поканим на среща. Всичко това с ясното съзнание, че могат да ни отхвърлят. В зависимост от отговора да изживеем чувството, което ни носи ситуацията – радост, тъга, срам или гняв. Емоцията тук и сега. След това да се потупаме по рамото за смелостта и за това, че сме си дали шанс да бъдем щастливи, и да продължим с вдигната глава каквото и да се случи. Защото сме реализирали автентичното си Аз. А от това можем само да спечелим.

 

Неумението да казваш „Не“ не е само твой проблем

Posted on by
Отговор

Вероятно имате познати, които сякаш трудно успяват да кажат „не“. Вероятно вие самите сте такива.  Може би сте чували за това, че неумението да отказваш и да поставяш граници е сериозен проблем, който причинява много главоболия. За подобни хора често се смята, че са „душички“, които не умеят да отказват и се нагърбват с куп отговорности. Но наистина ли страдат само те? Неумението да отказваш има и друга страна на монетата и това е страната на получилия потвърждение на молбата си. Този, който разчита на дадената дума.

Сигурно имате поне един приятел, когото редовно чакате за среща, тъй като той е свръх натоварен и винаги му изникват неща в последния момент. Всеки път влетява на скорост и разказва как колегата го бил помолил да направи още нещо, въпреки че не било негова работа и работното му време било свършило. Или как той всъщност нямал време да се видите днес, но не могъл да ви откаже, та дори трябва да сте щастливи, че макар и с час закъснение все пак е дошъл. Тук често ни идва да възкликнем: „Защо просто не ми каза? Загубих поредния час от живота си в чакане.“

Или колега, който охотно се съгласява да вземе задачи, които не завършва в срок само защото е поел да върши още куп неща и не ви е признал, че е много зает. Защото просто не е могъл да ви откаже понеже сте му много приятен. Е да, ама не. Това, че не казваш „не“, невинаги означава, че наистина правиш услуга.

Когато човек трудно управлява времето си и поема твърде много задачи, които физически не би могъл да изпълни, това неминуемо води до сериозен стрес за самия него, а и до проблеми за другите. Хората, които често казват „да“, когато искат да кажат „не“, много често поемат ангажименти с ясната идея, че няма да могат да ги изпълнят. Това понякога  ги поставя в ролята на незаслужаващи да се разчита на тях и дори лъжци.

Обикновено проблемът с поставянето на лични граници е свързан с желанието ни да направим добро, да ни харесат, да ни приемат, да получим одобрението на другите, да не търпим критика за отказа си. Но какво се случва всъщност? Даваме ли си сметка какво наистина постигаме с поведението си? Често точно обратното на това, което целим.

Когато ни е трудно да отказваме, не успяваме да планираме добре, тъй като често изникват извънредни неща и всъщност изобщо не контролираме ситуацията, а тя контролира нас. Натрупвайки много ангажименти ни се налага да бързаме. Това от своя страна често води до закъснения, неефективно изпълнение на задачите, пропуски, грешки, стрес и напрежение (и за нас, и за другите). Трябва да си дадем сметка, че допълнително поетата задача не удължава автоматически денонощието. Тоест, понякога е абсолютно невъзможно физически да изпълним всички поети ангажименти. И това е въпрос на елементарни сметки на разход на време и лични сили.

It's okay to say _NO__

Не е проблем да казваш НЕ

От позицията на другия, този, който вече е делегирал отговорността или разчита на направена уговорка, това означава, че той може спокойно да построи плановете си съобразно очаквания резултат. Това е проста верига. Колкото и да не ни се иска, ние сме свързани с другите по много начини. Зависим от тях. И така, този, който не умее да отказва, поема задача в последния момент. Закъснява за фризьора си. Обърква графика му, а от там и графиците на всички останали клиенти, принудени да чакат за часа си. Примерът е много образен и прост, но показателен.

И така, ако сме от хората, които трудно отказваме, само защото много искаме да направим добрини на другите, при следваща ситуация е редно да се замислим: Имаме ли сили, време, ресурси да изпълним дадената молба? Реално ще направим ли услуга на човека, ако поемем отговорността? Ако имаме колебания, най-добре е да поемем дъх и спокойно да обясним, че с удоволствие бихме помогнали, но в момента не ни е по силите.

Уважителният отказ не прави лошо впечатление и не уронва личния ни авторитет. Откровеността и добронамереността също. Признавайки за действителната ситуация, в която се намираме, позволяваме на другия да планира собственото си време и задачи. По този начин зачитаме и уважаваме неговата личност.  А това би звучало така: „Днес съм много ангажиран/а, но имам желание да се видим. Реалистично е да успея към 21.00 ч. Ако това за теб е добър вариант, ще те чакам на „място Х“.

Когато поемем ангажимент, който не можем да изпълним само за да се харесаме или понеже се страхуваме от реакцията на отказа ни, рискуваме да си създадем реален проблем. Притеснението от това какво ще си помислят за нас другите е тревожност, страх, основан на хипотези и допускания. Докато дадената и престъпена дума може да ни коства нещо действително.

 

 

 

 

С благодарност към себе си

Posted on by
Отговор

Кога за последно се запитахте: „Кой бях?“. Но не в онзи негативен аспект на носталгия и съжаление по отминалите години.

Непрекъснато говорим за това как трябва да се променяме, да ставаме по-добри, да се развиваме. А спираме ли се след това и с благодарност към себе си, да се потупаме по рамото за добре свършената работа?

Много често, дори без да сме предприели конкретни целенасочени действия към промяна, ние се изменяме. Понякога обстоятелствата ни принуждават. Влизаме в житейски бури, без да сме ги очаквали и от тях никога не излизаме същите. Паднали, ставаме, изтупваме праха и продължаваме. Много често не осъзнаваме колко героично сме се държали и не си отдаваме заслуженото. По-скоро мислим за това – какво още можеше да направя.

Понякога трябва да се спрем за момент. Да спрем и да помислим какво се случи, за да съм този, който съм. Да погледнем с любов и уважение към себе си, без упреци за евентуални по-добри резултати и неоползотворени възможности. Ако сте станали по-точни, по-отговорни, по-дисциплинирани, по-всеотдайни приятели и партньори – поздравете се за това. Ако сте преборили сценична треска, ако сте завършили ново обучение, ако сте усвоили ново умение – поздравете се. Ако сте преборили вреден навик – тогава направо празнувайте свободата си. 🙂

Не пестете комплименти към себе си.

Често сме твърде самокритични и се обвиняваме за какво ли не. За неизказани думи, за пропуснати шансове, за неосъществени мечти. Позволете си лукса поне веднъж годишно да помислите само върху това, което сте променили в позитивна насока. Дори и малките победи са си победи – не ги омаловажавайте.

Равносметката не е свързана само с това – „да видя какво съм пропуснал“. Тя е свързана и с това – „какво успях да постигна“.

Седнете и помислете спокойно върху аспектите, в които сте се развили. Помислете как се е променил животът ви в следствие на тези промени. Помислете и какво ви е коствала тази промяна. След това може да си благодарите за свършената работа. Напишете си благодарствено писмо. С писането нещата някак си се узаконяват.

А ако имате желание, едва след това може да си дадете препоръки. Подчертавам „препоръки“! Нещо като конструктивна самокритика. 🙂 Обвиненията не водят до нищо позитивно, както в междуличностните отношения, така и в отношението към себе си.

Бъде мили… и то най-вече със себе си. 🙂

Благодаря!......

 

 

 

 

 

За добрата самооценка и колко важна е тя, за да умеем да отстояваме себе си?

Posted on by
Отговор

Какво означава да се самооцениш и защо е толкова важно да знаеш стойността си? Колко често се питаме „Кой съм аз?“ и колко често успяваме да отговорим обективно? А питаме ли се изобщо? Ако сме склонни да гледаме на себе си по-скоро в черни краски, какво ни носи това?

В превантивните програми с деца, които водим, много често откриваме часовете с кратко представяне. Най-тъжните думи, които можеш да чуеш от едно дете са : „Ами аз не съм специален с нищо“ , „Не съм добър в нищо“, „Нямам какво да кажа за себе си. С нищо не съм интересен“.

Често се оказва, че тийнеджърите не са насърчавани да мислят за своите качества, ресурси и интереси. По-лесно е да кажат какво НЕ са, отколкото какво са. В повечето случаи, това е защото формират Аз-концепцията си на базата на това, което чуват за себе си от значимите други – родители, учители, приятели. А в тази възраст обикновено са оценявани и критикувани, често с най-добри намерения и с възпитателна и обучителна цел. А децата са особено чувствителни към критика по простата причина, че те все още не умеят да обработват постъпващата информацията аналитично. „Никак не се справяш с математиката“ или „Имаш много лоша дисциплина в училище“, за детето може да звучи, като „В нищо не те бива“ и „Ти си лош“. Конструктивната критика и коригиращите мерки са нещо полезно, когато обаче са съпроводени с информация за позитивите и ресурсите, които притежава личността (спомнете си за ефекта на Пигмалион).

Във всеки случай, по-важно е това, което сме, отколкото това, което не сме. Вдъхновяващо е да се фокусираме повече в тази насока.

image50

Умението да се наблюдаваме и самооценяваме трябва да се учи и развива от ранна възраст. АЗ СЪМ и моите силни, и моите слаби страни. АЗ СЪМ това, което сам мисля за себе си, но и това, което другите виждат в мен (чрез поведението ми). АЗ СЪМ това, което съм със семейството си, но и това, което съм в училище, в работа, с приятелите. АЗ СЪМ личност, която е многопластова и пъстра. Аз съм различен от теб, но това не ме прави по-малко добър! Важно е да си дадем сметка за това. Когато виждаме качества в другите, това трябва да ни мотивира да намерим и най-доброто в себе си, защото безспорно притежаваме такова, а не да ни обезсърчи или да ни подтикне към подражание.

Отговорът на въпроса : „Кой съм Аз?“ се променя непрекъснато и дори отговорността за тази промяна е наша. По тази причина Аз-концепцията трябва периодично да се ревизира, а когато открием в себе си прогрес, нещо което сме постигнали или развили, трябва да се поздравим за това. Никога не трябва да пропускаме да се потупаме по рамото за добре свършената работа. По-важно е да го направим сами, а не да очакваме чуждото одобрение и похвали.

Добре е да приемем факта, че имаме и слабости, и да се ценим такива, каквито сме. Приемайки се такива, тогава имаме и възможността да се променяме. Да бъдем каквито искаме да сме. От друга страна, когато осъзнаваме и приемаме слабостите си, ограничаваме възможността да бъдем манипулирани с тях.

Това кои сме винаги се проявява в това какво правим. Ако сме уверени и знаем какво искаме, действаме решително и целеустремено. Ако знаем кои сме и към какво още се стремим, ще умеем и по-лесно да отстояваме позициите си, и да поставяме граници. Позитивната самооценка се проявява в уверено поведение. А нашето поведение формира начина, по-който другите ни възприемат.

Оказва се, че една от най-трудните думи за изричане е и една от най-кратките. И това е заветното „Не“. Защо е толкова трудно да отказваме? Колко често ни се случва да се съгласяваме с действия, които са ни тежки, неприятни и дори са в наш ущърб, и то само защото не сме имали смелостта да кажем НЕ? Колко пъти сме се съгласявали да направим нещо само защото сме търсили одобрението на някого, а след това сме патили от последствията?

Когато сме самоуверени, в съгласие със себе си и се ценим, тогава подбираме това, което е най-добро за нас. Тогава смело казваме „Не“ на това, което не ни носи удовлетворение, не кореспондира с ценностите ни или по други причини, които сме счели за важни. Отказът ни не означава незачитане на другия и в никакъв случай не е причина личността ни да бъде обезценена, напротив. Отказът означава, че ценим себе си, зачитаме потребностите си и познаваме добре ресурсите си. Поднесено уважително, нашето „Не“ често буди уважение в другия, защото подсказва границите на личността ни.

Нека помним, че единствената доживотна връзка, която имаме, е тази със собственото ни Аз. Ето защо сме длъжни да сме верни на себе си, да се ценим и да се обичаме, за да си гарантираме смислен и щастлив живот.

love-myself