5 навика, които мога да отблъснат партньора ви

Честотата на тези поведения всъщност е това, което е от значение

Когато единият от двойката започне да се оттегля емоционално, това може да е в отговор на другия партньор, който развива проблематично поведение. Някои поведения са обичайни и управляеми, когато се случват рядко. Но когато станат навик, те могат да преминат от дразнещи към увреждащи връзката от гледна точка на удовлетвореност от отношенията и продължителност. Въпреки това, тъй като тези поведения са обичайни, човекът, който проявява проблематичното поведение, може да се окаже сляп за причинените от тях щети. Той може да възприеме емоционалната дистанция на партньора си, но да не прави връзка със собственото си поведение.

Ето пет навика, които вероятно ще отблъснат партньора ви и ще създадат емоционална дистанция:

  1. Твърде много критика

Златната пропорция в комуникацията с другите е 80% от това, което казвате, да е позитивно или неутрално, а само 20% да е критично или директивно. В някои двойки обаче тези пропорции са точно наобратно. Когато един член на двойката постоянно изказва малки (и не толкова малки) неудовлетворения и оплаквания, той може да бъде напълно деморализиращ за другия, който тогава започва да се чувства така, сякаш не може да прави нищо правилно и в резултат на това да започне да се оттегля емоционално.

  1. Липса на еднакви умения за водене на разговор в контекста на връзката

Когато един от членовете на двойката е далеч по-добър комуникатор за емоционални проблеми от другия, това му  дава несправедливо предимство по време на спорове и конфликти. Партньорът, който не комуникира добре или който не може да изрази мислите и чувствата си по най-добрия начин, е по-вероятно да не успее да се аргументира ясно, дори когато е в правото си. С течение на времето този партньор научава, че е безсмислено да се спори или да си предизвиква притеснения, защото никога няма да успее да спечели и затова спира да го прави и се оттегля.

  1. Липса на емпатия към емоционалния дистрес на партньора

Когато единият от двойката е в емоционален дистрес и когато партньорът му не успее да му покаже съчувствие, резултатът може да е опустошителен. Ние обикновено очакваме точно нашите партньори да са тези, на които да можем да разчитаме в трудни моменти и да получим от тях подкрепа и състрадание. И когато се случи така, че неколкократно не го получим, не е учудващо, че партньорът, който се чувства изоставен в трудностите си, също ще започне да се оттегля.

  1. Игнориране на важни теми и трудности за партньора

И ако твърде многото оплаквания могат да се окажат проблем, то ако игнорирате значимите такива за партньора ви, особено когато те се повтарят многократно, ще го накарате да се чувства отхвърлен и пренебрегнат. Един от най-често срещаните примери за такава динамика е свързана с неудовлетвореност от сексуалния живот или разочарование от липсата на интимност. Хората обикновено са склонни да говорят за това по един или друг начин, но ако не бъдат чути, в един момент започват да се чувстват отхвърлени или темата става твърде болезнена за тях, че да искат да я подхванат отново. Тогава вече може да е твърде късно.

  1. Зависимост към мобилни устройства и социални мрежи

Много от нас са зависими от мобилния си телефон и всякакви други екрани и им обръщаме много повече внимание, отколкото на партньора ни. Когато сте вторачени в телефона си по време на вечеря, докато гледате филм заедно, по средата на разговор или дори по време на интимност, това може да има драматичен ефект върху настроението, щастието и като цяло удовлетвореността от връзката ви с партньора.

Важно е да уточним, че всяко от тези поведения се среща във всички партньорски отношения. Проблемът се появява тогава, когато честотата им се увеличи и станат обичайни модели на взаимодействие в двойката. Тогава могат да нанесат значителни щети. Ако наблюдавате тези поведения във вашата връзка (или някое от тях) и се чудите дали вече не сте преминали някаква граница, най-добре обсъдете това с партньора си. Той е най-доброто ви огледало.

 

Статията е адаптация по: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/the-squeaky-wheel/201905/5-habits-can-push-your-partner-away

Мамо, може ли?

Бракът Дете-Родител

Том е млад мъж, в края на двайсетте, който е в първата си сериозна връзка с Нанси. Откакто Нанси се мести да живее при Том, изглежда че връзката им се променя много и то не по начин, който харесва на Том. Изглежда така сякаш Нанси превзема целия апартамент, сякаш тя има наръчник, скрит някъде, където той няма достъп и този наръчник е пълен с детайли как нещата трябва да бъдат; правилният начин да заредиш и изпразниш миялната; как да почистиш ваната, след като си вземеш душ; какво с какво се пере и на каква температура и т.н. Всички тези неща изглеждат леко глупави за Том; все пак той се е оправял по своя си начин години наред. Все пак е хубаво да стъпиш в чиста вана, когато отиваш да се къпеш, както и да видиш ненамачканите си дрехи, прибрани в гардероба. Том също така е изненадан да открие колко приятно е чувството да прави нещо конкретно, което да удовлетвори Нанси.

С течение на времето обаче започва да се чувства все по-неудовлетворен и обиден. Всеки път, когато Том започва да се чувства така, сякаш се е справил и е успял да овладее наръчника и знае какво се очаква от него, тя се появява с някое ново правило, което някак си се очаква, че той вече трябва да знае. Понякога почти изглежда като нагласена игра, в която независимо колко много той се старае, никога няма да бъде способен да удовлетвори или омилостиви Нанси. Любопитното е това, че тъй като не иска да я разочарова, на Том почти никога не му се отдава възможност да каже на Нанси, че се чувства притиснат и че и той има някакви собствени идеи за това как да се случват нещата в техния споделен дом.

мамо

Можете да забележите колко много динамиката във взаимоотношенията между Том и Нанси наподобява на тази между родител и дете, като единият партньор е в ролята на възрастния, който поема отговорността за всичко, а другият партньор играе ролята на пасивно-агресивно действащото дете.

Този модел е толкова чест, че фамилните консултанти и терапевти го определят като „брак на дете-родител“. В хетеросексуалните връзки най-често мъжът е този, който „свършва“ в ролята на детето. Мъжете се шегуват един с друг за това как те са живели като ергени; за това как са нямали нищо друго освен пица и бира в хладилниците си; за това каква бъркотия е била в апартаментите им и за това как не са се съобразявали с никого, свободни да правят каквото и където и си поискат и т.н. Докато мъжете се шегуват относно желанието си да живеят ергенски живот и негодуват, че имат жена, която се опитва да ги социализира, на едно ниво те оценяват промените, които жената е внесла в живота им.

Приятно е чувството да живееш на място, което чувстваш много повече като дома, в който си израснал; да имаш по-редовен живот, на който можеш да разчиташ и в който да се чувстваш спокоен; да имаш социален живот, за който се полагат грижи и да имаш някакъв тип ръководство, напътствия, които да облекчат тревожността по отношение на незнанието какво да облечеш или как да действаш в определени социални ситуации. Под самохвалството им обаче се разпознава това, че повечето мъже не знаят как да направят дом за себе си или да отгледат семейство. Мъжете също така разбират, че това да направиш дом и да отгледаш семейство е често много важно за съпругите или партньорките им и в търсенето си на това да бъдат приети от тях, следването на някакви инструкции изглежда като малка цена за товa.

мамо

Когато нещата вървят добре, така както често се случва в началото на връзката, това е страхотен пример за това как хората в двойката могат да се учат един друг и да станат по-цялостни личности, да разгърнат потенциала, който имат. Но това, което започва като общо взаимноизгодно имплицитно съгласие, може да премине в серия от неизречени борби за власт. Неудовлетворението най-често започва при жените. Много жени разпознават това, че те всъщност имат повече опит и експертност във връзките, отколкото повечето от техните потенциални мъже-партньори. Жените се шегуват за това, че мъжете не са в добра форма да се справят с багажа и се нуждаят от промяна или евентуално обучение за това как да бъдат партньори. На повърхността повечето от наставленията и обучението, което те предлагат на партньорите си, са за това как да те да се държат, но това, което жените наистина търсят, е не партньор, който да бъде добре обучен, а партньор, с който да бъдат в по-добра връзка, в по-добра интимност.

Ето я и критичната точка на обръщане.

Когато мъжете разберат какво всъщност търсят партньорките им и разпознаят, че и те наистина искат същото нещо, тогава е възможно мъжете да бъдат по-малко защитни и по-малко реактивни към обучаването и подтикването и нещата обикновено вървят много добре. От друга страна, когато мъжът пропусне по-голямата цел, когато нямат достатъчно позитивен опит по отношение на ранното свързване и не успеят да разпознаят близостта и обучението, което им се предлага като нещо позитивно, те тогава започват да тълкуват всичко като критика и контрол.

Когато нещата тръгнат лошо по този начин, обикновено се влошават все повече.

Всеки член на тази двойка е абсолютно убеден, че той е този, който прави нещата зле и че другият се справя много по-добре, но това е бъркотия, която правят двамата. Връзката родител-дете е несъзнаван съюз между двама души. Те са еднакво отговорни и еднакво „залепнали“. Интересното е, че много сходна динамика може да се открие и в еднополови връзки, което предполага, че става въпрос повече за сила и полова социализация в нашата култура, отколкото за вътрешно присъщо различие между мъжете и жените.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/fear-intimacy/201902/mommy-may-i

Защо хората се влюбват в нарцисисти?

Влюбването в нарцисисти е много по-привлекателно, отколкото повечето хора си мислят.

Хората се влюбват в нарцисисти поради много причини. Някои от тях са свързани с човека, който страда от нарцистично личностово разстройство, докато други причини имат повече общо с опияняващото естество на чувството, че си „избран“. Разбира се, всеки с нарцистично личностно разстройство е уникален със собствената си личност, привлекателни характеристики, проблеми и т.н. В крайна сметка, това, което е общо помежду им, е липсата на постоянен обект (невъзможността да поддържат позитивна емоционална връзка с някого, особено в случаите, в които са разстроени или ядосани от и на обекта/обектите), много малко емоционална емпатия и изключителна трудност в саморегулирането на собствените им емоции, себеоценка, реактивни поведения, базирани на техния емоционално изкривен опит за света.

Защо хората се влюбват в нарцисисти?

Някои нарцисисти имат други чудесни качества

Много нарцисисти имат други прекрасни качества, които могат да включват: сила, интелигентност, добър външен вид, добро чувство за хумор, чар, жизненост, забавност, престиж и други общо проявяващи се качества. Разбира се, има достатъчно нарцисисти, които не притежават никое от тези качества, но хората често са изненадани от това колко лесно е да се влюбиш в нарсицист въпреки това.

Несъзнателно повтаряща се травма

Често пъти хората, отгледани от нарцисисти, повтарят семейния модел от избирането на някого, който несъзнавано повтаря модела от тяхното детство. Обикновено „сценарият“ включва това личността да се опита да спечели одобрението, обичта, вниманието и грижата на нарцисиста, въпреки болезненото емоционално влакче на ужасите на връзката. Някои обясняват това като несъзнавано повторение на този фамилен кръг, тъй като те несъзнавано се опитват най-накрая да получат позитивните чувства, които не са получавали като дете. Разбира се, те обикновено получават резултата, който жадуват, но по-често се оказват наранени.

Те могат да бъдат опияняващи

Не всеки нарцисист е чаровен, но тези, които са, могат да бъдат наистина опияняващи и омайващи. В най-добрия случай, когато нарцисист те „избере“, повечето хора се чувстват специални, искани, избрани и намират, че това е много опияняващо. Това е периодът, в който те ви виждат като перфектно същество, което преследват, и обикновеният човек няма идея колко бързо могат да се променят тези чувства и в какво се превръща връзката, когато нарцисистът реши, че избраният човек вече не е толкова бляскав. От тази гледна точка много хора са влюбени и заплетени във връзки, които могат да бъдат много болезнени и трудни за прекъсване.

нарцисисти

Не всички нарцисисти са еднакви

Има голямо разнообразие по отношение на емоционалното функциониране сред страдащите от нарцистично личностово разстройство. Например има нарцисисти, които стават ледени, когато са гневни, но са се научили да филтрират лошите неща, които биха могли да кажат и да ги задържат в момент на гняв. От друга страна, има също така екстремно токсични нарцисисти, които могат да бъдат жестоки, садистични и ужасни в момента, в който настроението им превключи. По-високо функциониращите нарцисисти са способни дори да имат по-здравословни връзки, отколкото по-ниско функциониращите, по-садистични нарцисисти.

Поради същата причина те могат да се влюбят в някой друг

Хората могат да се влюбят в нарцисист по същия начин, както и в някой друг. Те се срещат, привлечени са от него/нея, въпросната личност има качествата, които харесват и те се чувстват свързани с човека. Разбира се, това не означава, че човекът с нарцистично разстройство ще успее да се справи с превратностите на връзката като всеки друг, но обикновено хората не осъзнават това в началото. Дори когато хората виждат предупредителните сигнали, че може да са замесени с някой с нарцистично разстройство, повечето хора игнорират тези знаци и се фокусират върху аспектите от връзката, които им харесват, чувствайки се обнадеждени, че ще стане по-добре или че те могат да обичат човека достатъчно, за да го променят. Докато това са чести желания, на много хора им предстои да осъзнаят, че те не могат да променят личността, нито да управляват настроения и/или откриват това по невероятно болезнен начин, когато личността с нарцистично личностово разстройство не се отнася повече към тях като към блестящия обект, който са били  в началото на връзката.

нарцисисти

Смисълът е…

Хората се влюбват в нарцисисти поради безброй причини. Много нарцисисти имат и други привлекателни черти като интелигентност, привлекателен външен вид, чувство за хумор, сила, успешност в кариерата и външна увереност. Докато други могат да нямат нито една от тези позитивни черти. Някои хора може да се влюбят в някой с нарцистично личностово разстройство, повтаряйки дезадаптивните модели от по-ранни етапи в живота си, други може просто да се влюбят, без да обръщат внимание на червените лампички в началото на връзката заради опияняващите чувства от влюбването и желанието за внимание и привързаност от страна на конкретния човек.

Източник: https://www.psychologytoday.com/us/blog/ask-the-therapist/201809/why-do-people-fall-in-love-narcissists

 

Отгледайте отлични, а не перфектни деца

Родителстване: Отгледайте отлични, а не перфектни деца

Перфектно ли е детето ви или просто отлично?

Перфекционизмът е еднa от най-деструктивните зарази сред американските деца днес. Перфекционизмът е нож с две остриета. Едното острие кара децата да бъдат перфектни. Тези деца оказват натиск върху себе си да бъдат праволинейни „алфи“, да бъдат топ атлети и да спасяват света през уикендите. Другата страна на острието е, че никога не съм срещал щастлив перфекционист. Те не могат да бъдат щастливи, защото никога не успяват да са перфектни.

Какво е перфекционизъм?

Перфекционизмът при децата включва установените нереалистични и завишени стандарти и очаквания към тях самите и ожесточеното преследване на цел, която никога няма да постигнат. Също така те вярват, че всичко по-малко от перфектността е неприемливо. Когато се провалят в това да се сблъскат с тези невъзможно високи стандарти, те се самообвиняват безмилостно. Децата-перфекционисти никога не се задоволяват с положените усилия, без значение колко добре в действителност се представят, и те се наказват за това, че не са перфектни. След като наскоро говорих с група гимназисти, момиче от аудиторията ми разказа как тя е имала 100 точки на скорошен тест, към който също така е било възможно да имаш още 10 допълнителни точки. Тя е постигнала 7 от тези 10, с общ сбор 107 от 110, като пропускът на тези екстра точки „я изяждал жива“ оттогава.

В сърцето на перфекциониста лежи заплаха: ако децата не са перфектни, родителите няма да ги обичат. Тази заплаха възниква, защото децата свързват това дали са перфектни с тяхното самочувствие; да бъдат перфектни определя това дали те ще виждат себе си като ценни хора, достойни за обич и уважение. Цената, която тези деца вярват, че ще платят, ако не са перфектни,  е огромна и нейното заплащане е наистина опустошаващо: депресия, тревожност, хранителни разстройства, зависимост към вещества и самоубийство.

перфектни

Между другото, не е необходимо децата да бъдат перфекционисти във всяка част от живота си, за да се считат за перфекционисти. Те трябва да бъдат перфектни в областите, за които ги е грижа, например перфекционисти в училище, които имат неподредени стаи, или перфекционисти-атлети, които не ги е грижа за училищните им задължения.

Перфекционизъм и популярна култура

Живеем в култура, която почита перфектността. Културата ни издига успеха до абсурдни висини, където да бъдеш добър вече не е достъчно добро. Децата сега трябва да се целят към Брашлянената лига или професионалистите. Те трябва да правят много пари и да имат перфектната къща и перфектната кола. Културата ни също така боготвори и физическата перфектност. Децата са бомбардирани от изображения на перфектни хора с перфектни тела, перфектни лица, перфектна коса и перфектни зъби, както е доказано от популярността на козметичната хирургия и риалити шоутата, такива като „Пълно преобразяване“.

Перфекционизъм и провал

Въпреки че изглежда, че децата-перфекционисти се насочват към това да успеят, тяхната единствена мотивация в живота в действителност е да избегнат неуспеха и провала, защото те свързват провала с чувството на безполезност и загуба на любов. Децата-перфекционисти гледат на провала като на лаком звяр, който ги дебне всеки момент и всеки ден. Ако тези деца спрат дори за момент да си починат, те ще бъдат застигнати от провала, а това е просто неприемливо.

Въпреки че перфекционистите често постигат някаква степен на успех заради непрекъснатия страх от провал, тези деца често не осъзнават напълно своите възможности и не постигат истински успех. Единственият начин да достигнат до истински успех е като рискуват да се провалят, а децата-перфекционисти често отказват да направят това. Въпреки че шансовете за успех нарастват, когато те рискуват, рискът от провал също така нараства. Така че децата-перфекционисти кръжат в „безопасната зона“, в която те остават на сигурно разстояние от провала (така те могат да продължат да се чувстват добре със себе си), но също така остават на фрустрираща дистанция от успеха.

перфектни

Перфекционизъм и емоции

Може и да си мислите, че децата-перфекционисти преживяват вълнение и главозамайване, когато постигнат най-високите си стандарти, но тези емоции са много далеч от нормалните за тях. Най-силната емоция, която детето-перфекционист най-често изпитва, е облекчението! Откъде идва това облекчение? Те са избегнали още един куршум на провала и могат да се чувстват добре за себе си… но не за дълго. Наскоро попитах група от студенти колко дълго си мислят, че продължава облекчението и едно момиче вдигна ръката си и заяви: „До следващия изпит!“

Каква емоция биха изпитали децата-перфекционисти, които неизбежно не успяват да постигнат високите си стандарти? Може би си мислите разочарование? Но разочарованието – нормална реакция, която всички деца трябва да изпитват, когато се провалят – е твърде приятна емоция за перфекционистите. Перфекционистите изпитват опустошение, защото възприемат провала като лична атака срещу тяхната стойност като хора.

Откъде идва перфекционизмът?

След почти всеки разговор с родител, който съм водил, родителят ми казва: „Кълна се, че моето дете се роди перфекционист.“ Все още няма научни доказателства за това, че перфекционизмът е вроден. Изследването показва, че децата научват перфекционизма от родителите си, най-често от родителя от същия пол, от който е детето. През думите, емоциите и действията на техните родители децата правят връзката, че да си обичан означава да си перфектен. Това не означава, че няма вродени влияния; някои генетични атрибути, такива като темперамент, могат да направят децата по-уязвими към перфекционизма.

Родителите предават перфекционизма си на техните деца по три начина. Някои родители-перфекционисти отглеждат децата си да бъдат перфекционисти чрез активно оценяване и награждаване на успеха и наказване на провала. Тези родители предлагат или отдръпват тяхната любов, базирайки се на това дали децата посрещат техните перфекционистки очаквания. Когато децата успяват, родителите им ги заливат с любов, внимание и подаръци. Но когато те се провалят, родителите им не само отдръпват любовта си, но и стават студени и дистанцирани, или изразяват силен гняв и обида към децата си. И в двата случая тези деца получават посланието, че ако искат любовта на родителите си, те трябва да бъдат перфектни. За щастие в 20-годишната ми практика съм се сблъсквал само с няколко случая на такива родители.

Има и неумишлен родителски модел. Пример за това как перфекционизмът се предава от тези родители включва наличието на определен модел, който те имат, на който трябва да отговарят те самите, домът им, усилията, които полагат в кариерата, постиженията им в спорта и игрите, както и начинът, по който те отговарят, когато нещата не се случват според стандартите им. Тези родители несъзнателно съобщават на децата си, че нищо по-малко от перфекционизъм няма да бъде толерирано в семейството.

Последният тип родители, които изповядват перфекционизма, не са перфекционисти изцяло; в действителност те са обратното на това да бъдат перфекционисти. Но те ще направят всичко възможно, за да са сигурни, че децата им ще бъдат перфекционисти. Тези родители проектират собствените си пропуски върху техните деца и се опитват да ги поправят като дават любов на децата си тогава, когато те не ги повтарят и отдръпват любовта си, когато ги повтарят. За съжаление, вместо да създадат перфектните деца и да освободят себе си от собствените си несъвършенства, те ги предават  на децата си.

перфектни

Отлично: антидотът на перфектността

Премахнете думата перфектност от речника си. Тя не обслужва никаква друга цел с изключение на тази да прави детето ви нещастно. Заменете перфектността с отлично. Аз определям „отлично“ като това да се справяш добре през повече от времето (използвам по-малко граматика тенденциозно, защото повечето деца говорят така – и аз също не съм перфектен). Отлично взима всички добри страни на перфектността (например постижение, високи стандарти, разочарование при провал) и оставя навън нездравословните части (например свързването на постиженията със себеоценката, нереалистичните очаквания, страха от провал). Отличното също така поставя летвата високо, но никога не свързва провала с любовта, която давате на децата си (или любовта, която те самите си дават). Отлично всъщност окуражава децата ви да се провалят – не постоянно в едно и също нещо и без полагане на усилия, разбира се, а защото разбират, че успехът без провал е невъзможен и няма как да се учим. Без страх от провал децата ви могат да обърнат поглед към успеха и да го преследват с отдаденост и любов, знаейки, че ще ги обичате независимо от всичко.

Не трябва да бъдете перфектен родител

Има дори книга озаглавена „Перфектното родителстване“. Какъв непосилен стандарт, с който да се живее! Но ето няколко новини: не е необходимо да бъдете перфектен родител, само отличен (мога да чуя колективна родителска въздишка на облекчение из цяла Америка). Да бъдеш отличен родител означава да бъдеш добър с децата си в по-голяма част от времето. Всъщност можеш да грешиш с децата си. Понякога може да загубиш спокойствието си и да действаш като на футболно поле, сцена или като на игра на шах. Така че позволете си да не сте перфектен родител. Убедете се, че вие и децата ви правите добро през по-голяма част от времето и ще бъдете много по-малко стресирани, а те ще се превърнат в отлични хора.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/the-power-prime/200911/parenting-raise-excellent-not-perfect-children

Защо се чувстваме несигурни и как да спрем това?

Можеш ли да се почувстваш по-голям, без да караш другите да се чувстват по-малки?

От време на време, в някакви ситуации, всички се чувстват несигурни. Може да се чувствате непривлекателни, недостатъчно интелигентни или недостатъчно добре ситуирани в живота, колкото бихте могли да бъдете. Сравнявайки себе си с хората около вас, можете да се почувствате дори по-зле.

Някои хора компенсират несигурностите като се опитват да покажат, че са по-добри от другите. Те може непрекъснато да се хвалят с постиженията си, напомняйки на другите за успехите си (дори и ако другите са наясно с тях), или дори да подценяват и омаловажават приятелите си или членове на семейството си (психологът Алфред Адлер обяснява тази тенденция като „стремеж за превъзходство“).

В по-лошия сценарий жаждата за превъзходство означава, че стъпвате върху чувствата на хората около вас. Единственият начин, по който можете да се почувствате по-големи, е като накарате другите да се чувстват по-малки.

Има моменти, когато несигурността е добре обоснована и признаването на тези чувства е психологически здравословно. Ако сте били конфронтирани от „стремящ се към превъзходство“ колега, шеф или приятел, е нормално да поставяте под въпрос самооценката си. Разпознаването на това, че сте били манипулирани да се почувствате по този начин, може да ви помогне да разклатите тази негативна самооценка.

Също така можете да се почувствате несигурни въз основа на някакви актуални събития в живота ви: романтичният ви партньор възнамерява да ви изостави или изразява загриженост по отношение на бъдещето на връзката ви. Дъщеря ви, която е тийнейджър, крещи в лицето ви, че сте лош родител. Родителите ви могат да ви накарат да се чувствате неадекватно чрез посочването на всичките ви провали и пропуснати възможности. Във всички тези случаи се чудите в какво сте сгрешили. За да се почувствате по-добре в тези ситуации, е необходимо да разделите вашия принос и участие в ситуацията от тези на другия.

несигурни

Преживяването за несигурност може също така да възникне като отговор на истински заплахи, свързани с начина ви на препитание. Когато икономиката застива, ефектите оттекват в чувствата и мислите на работниците, които те имат по отношение на бъдещето си. Единственият начин да се овладеят тези чувства на несигурност е да получите уверение, че работата ви наистина не е застрашена. Ако обаче това не е така, вие ставате стресирани и вкъщи, и на работното място. Въпреки че осъзнавате, че проблемът не сте вие, а е икономиката, все още е трудно да не се занимавате мисловно с идеята за това как ще изкарвате прехраната си.

За да изпитат реакциите на служителите към несигурността по отношение на работата, психологът от Пекинския университет Hai-jiang Wang и колегите му изследват възможните стратегии, които работодателите могат да използват, за да облекчат негативните реакции на другите работници по отношение на проблемния климат на икономиката. В частност те са били заети с въпроса как да поддържат работниците емоционално въвлечени в работата им, така че да останат продуктивни. От гледна точка на стресираните работници, въпросът е малко по-различен: „Как може да се фокусираш върху работата си, а не върху притесненията си, когато разговорите за съкращения са навсякъде?“

Да се чувствате несигурни за работата си не означава задължително, че притесненията ви са реалистични. Wang и останалите забелязват, че несигурността на работното място е резултат от очакването, че работните ви задължения ще се променят или че ще загубите работата си, като тези притеснения могат да бъдат по-малки или по-големи в зависимост от ситуацията. С други думи „основната характеристика на несигурността в работата е нивото на несигурност, което работникът асоциира с неговата или нейната непрекъсваемост на работата“.

Предишните проучвания са показали, че несигурността в работата е често срещана, може да се появи независимо от всичко, което наистина се случва на работното място (или в икономика), а това моментално се отразява върху работното удовлетворение, чувството на отдаденост към организацията, усещането за доверие и дори върху здравето. Може да бъде много по-рационално да се справите с несигурността на работното място чрез укрепване на продуктивността ви, но дали ще направите това или не отчасти зависи и от отношението на вашите работодатели.

Wang и екипът му вярват, че ключовото съдържание на това, че работното място предоставя равенство при уравнението несигурност–продуктивност, е организационно правосъдие, или справедливото отношение към работниците. Колкото по-несигурно се чувствате, толкова по-важно за работното ви място е да се разпространи и утвърди посланието, че независимо от всичко, отношението към вас ще бъде справедливо. Това произтича от принципа, който Wang и другите определят като „теорията за управление на несигурността“. С колкото повече несигурност се сблъсквате, толкова повече щастието и продуктивността ще зависят от възприятието, че организацията ще се отнася честно с вас. Тези чувства на безстрашие ще ви позволят да се чувствате по-въвлечени в работата, което ще подпомогне увеличаването на продуктивността ви.

За да проучат връзката между несигурността на работа, организационната справедливост, ангажираността с работата и продуктивността, учените изследват работници и супервизори в голяма китайска застрахователна компания. Изследването се провежда на три вълни, така че взаимоотношенията сред тези фактори да могат да бъдат проследени във времето. Въпреки че изследването е корелационно, фактът, че информацията е налична от няколко времеви точки означава, че отношенията на по-ранно време могат да се използват, за да се прогнозират по-късни резултати.

Както прогнозират, Wang и екипът откриват, че по-несигурните работници чувстват, че колкото по-малко са ангажирани в работата си, толкова по-малко продуктивни стават. Това се появява само когато несигурните работници започват да считат, че организацията им не ги третира справедливо. При тези условия те се чувстват по-малко въвлечени в процеса и като резултат са по-малко продуктивни. Както авторите заключават, „справедливото отношение от организацията може да ги накара да се чувстват себеутвърдени в организацията и това да ги накара да променят негативното си отношение към несигурното работно място.“

Ако се чувствате несигурни, независимо дали това е на работното ви място или във връзката ви, това ще ви повлияе най-негативно, когато вярвате, че отношението към вас няма да бъде справедливо. Хората могат да се справят с несигурността, докато вярват, че някой се грижи за тяхното благоденствие. Да имате вяра в работодателя или в партньора си може да ви помогне да преминете през тези вълни на несигурност, които могат да ви завладяват от време на време.

В дългосрочен план справедливото отношение един към друг ни помага да се чувстваме по-сигурни, ангажирани, значими и продуктивни. Държейки това в ума си, то би могло да бъде от полза както за вас, така и за близките около вас хора и взаимоотношенията ви с тях.

Източник

 

3 начина да се научите да обичате себе си

Много от нас си мислят, че вече го правят. Действията ни обаче показват друго.

Толкова много популярни съвети за самопомощ ни казват, че трябва да „се научим да обичаме себе си“. Това е добър съвет, но как точно да го направим?

Изглежда не е толкова просто. Често вярваме, че обичаме себе си, но въпреки това нашите действия и реакции, както и нашият живот, показват друго. И все пак любовта към себе си е от съществено значение за нашия личен растеж, за сбъдването на мечтите ни и за изграждането на здрави и щастливи отношения с другите. Вместо само да си говорим и да се уверяваме, че се обичаме, по-добре да съсредоточим усилията си в тези 3 насоки:

  1. Грижете се за себе си толкова всеотдайно, колкото се грижите за другите

Звучи просто, но много хора просто не го правят, защото мислят, че така стават егоисти или че собствените им нужди не са важни. Те обаче са. Не е егоистично да се грижиш за себе си. Състраданието и вниманието към себе си показва, че си загрижен за собствените си чувства и потребности толкова, колкото и за останалите. Отнасяйте се към себе си така, както (ще) се отнасяте към своите деца или към най-добрия си приятел – с грижа, внимание и топлота.

  1. Поддържайте своите граници

Напишете списък с нещата, от които имате нужда емоционално, неща, които са важни за вас и неща, които ви нараняват или ви разстройват. Може да са неща като да не ви изслушват; да не получавате съчувствие, когато сте наранени; да не се радват с вас, когато празнувате успех; да получавате любов и внимание без да молите за тях; някой да се грижи за вас; и да знаете, че има на кого да разчитате. Каквото и да е това, което е важно за вас, то Е важно. Не го пропускайте. И когато някой игнорира вашите потребности или прекрачи границите ви, вие ще го разберете, защото ще ви заболи. Не игнорирайте тези усещания. Вашите чувства ви подсказват кое е правилно и кое е грешно.

Покажете на хората къде са вашите граници, какво бихте толерирали и какво не. Ако те ви се извинят, можете да им простите. Ако не ви се извинят или продължат да игнорират границите и нуждите ви, вие трябва да създадете последствия. Например, ако кажете на партньора си, че имате нужда да ви изслуша и му споделите какво преживявате по повод на ситуацията, но той продължи да ви игнорира или ви казва да го преодолеете, вие трябва да отговорите на това с подходяща ответна реакция, като например да намерите някой по-подходящ, на когото да се доверите. Може би дори е подходящо да преразгледате отношенията си. Връзката е двупосочна улица и вашите нужди от любов, приемане и уважение трябва да бъдат посрещнати така както и тези на човека до вас. Да бъдете асертивни и да се погрижите за собствените си потребности ще повиши самооценката ви и ще подсили вярването във вас и в другите, че заслужавате да бъдете обичани и ценени.

  1. Правете това, което е необходимо, за да бъдете себе си

Първо открийте това, което ви кара да се чувствате добре. Няма значение какво е то, просто бъдете осъзнати за начина, по който се чувствате, когато го правите. Чувствате ли се изтощени от работа, но релаксирате, когато се занимавате с градинарство? Усещате ли радост, когато четете на децата си? Чувствате ли се живи и пълноценни, когато четете поезия или доброволствате? Открийте това, което ви кара да се чувствате добре и го правете колкото се може по-често. Да се чувствате добре е единственото позволение, от което имате нужда, за да правите нещата, които обичате да правите. С колкото повече любими неща се занимавате, толкова по-щастливи ще се чувствате. Ако това означава да се откажете от нещо друго –  направете го. Може би имате нужда да прекарате повече време насаме със себе си – тогава запазете в графика си един час и посетете галерия например.

Може би трябва да спестите пари, за да купите бои и четки, или да поискате от вашето семейство да се грижи само за себе си за няколко часа, докато се разхождате след напрегнат ден. Може би трябва да се присъедините към клуб, за да се срещнете със съмишленици, които ви вдъхновяват. Направете това, което трябва да направите, за да бъдете себе си, и не позволявайте на никого да ви обвинява, да ви критикува или да ви казва, че сте егоистични или глупави. Игнорирайте ги. Ще се почувствате по-добре, а и ще можете по-добре да откликвате на другите – и ще се харесате повече на себе си. Може дори да заобичате себе си.

Всички тези неща ще ви помогнат да развиете чувство за цялост, чувство за гордост от това, което правите и кои сте, и осъзнаване, че сте достоен, талантлив, способен и привлекателен човек, който заслужава да бъде обичан. А най-важният човек, който трябва да повярва в това, сте вие.

да обичаме себе сиИзточник:https://www.psychologytoday.com/us/blog/sense-and-sensitivity/201401/3-ways-learn-love-yourself 

 

Отвъд тревожността

Корените на тревожността и как се преодоляват

Тревожността има много различни форми, но може да бъде полезно да се помисли за три от тях, които са фундаментални: инстинктивна тревожност, травматична тревожност и когнитивна тревожност.

Инстинктивната тревожност“ произлиза от ситуации, свързани със заплахи или опасности по отношение на нашето оцеляване. Това е онова чувство, което преживяваме, докато ходим по ръба на висока скала, по нощните улиците на пустинен град или когато някой вербално ни тормози или заплашва с насилие. Инстинктивната тревожност е здравословна. Тя се е развивала през хилядолетията на човешката история и вероятно нямаше да сме тук без нея.

„Травматичната тревожност“ се отнася към травматичните житейски преживявания и опит (обикновено през ранни етапи от живота ни), които на някаква степен на психологическо ниво са оставили чувствителност и уязвимост. Травматичната тревожност се проявява много силно, когато попаднем в ситуации, които ни напомнят на първоначалната травма – например, когато човек, който е преживявал отхвърляне по време на детството си, започва връзка като възрастен  и открива, че страхът от отхвърляне отново се появява и го кара да се чувства несигурно. Друг пример е бивш войник, който чува експлозии или викове, които напомнят за травмата, която е преживял по време на конфликт.

Най-накрая идва „когнитивната тревожност“. Понякога тя действа върху инстинктивната тревожност, подбирайки определени опасности и „раздувайки ги“. Например, страхът от летене започва с инстинктивното чувство на опасност, което за повечето хората избледнява с времето, когато те вече са свикнали да летят. Но за други този инстинктивен страх се засилва от мислите – например, представяйки си, че самолетът може да катастрофира или че някой може да отвори спешния изход, представяйки себе си на 5 метра над земята, спомняйки си истории, че са чели за самолетни катастрофи… По подобен начин човек, който върви през гората през нощта, започва да си представя, че диви животни се насочват към него или че хора чакат зад дърветата, за да го нападнат.

тревожността

Въпреки това, в други случаи тревожността би могла да бъде чисто когнитивна, без да се базира на инстинктивната тревожност. Този вид когнитивна тревожност често е свързана с бъдещето, произтичаща от очакването на събития, които често пъти още не са се случили и може въобще да не се случат. Базира се на питането: „Какво ако?“ и въпроси като „Какво ще се случи, ако загубя работата си или жена ми ме напусне? Какво ако се объркам и изглеждам като глупак? Какво ако не съм способен да се справя? Какво ако поема прекалено голям риск и загубя всичко?“

Когнитивната тревожност може също така да се прояви по много изтънчен начин, като вид чувство за безпокойство в умовете ни – проникващо чувство на безпокойство, причинено от постоянната дейност на нашите умове. Независимо дали вниманието ни е заето, съзнанието ни е склонно да си обсъжда разни неща по странен начин. Това непрекъснато „мисленно обсъждане“ създава фундаментално безпокойство вътре в нас.

От тези три вида когнитивната тревожност има най-голямо влияние върху нас. Тя превръща инстинктивните страхове във фобии, които ни отнемат нашата свобода и щастие; оставя ни с усещането за несигурност, което ни възпира да поемем рискове; спира ни да живеем автенично като ни кара да се страхуваме от провал и отхвърляне. „Какво ако?“ въпросите създават въображаеми страхове за бъдещето, които ни държат заседнали в неудовлетворяващото настояще. И нещо друго, когнитивната тревожност прави така, че всъщност изразходваме времето си, насочвайки внимание си вън от нас – прекарваме часове в гледане на телевизия, или сърфирайки по интернет, тъй като имаме нуждата да избягаме от постоянното безпокойство на вътрешния ни диалог.

Справяне с тревожността

Всъщност няма начин, по който да се справим с инстинктивната тревожност, тя е здравословна и естествена. Травматичната тревожност може да бъде овладяна по време на и чрез терапия.

Но какво относно когнитивната тревожност? За щастие има също някои ефективни методи, които могат да подпомогнат облекчаването ѝ. Когнитивно-поведенческата терапия работи основно с идентифицирането на мисловните модели, които предизвикват появата на тревожността и фобиите и „заместването им“ с по-рационални и позитивни мисли.

Редовно имаме моменти, когато тревожността и умората избледняват и преживяваме усещане за леснота, благополучие и хармония. В тези моменти сме освободени от натиска да държим себе си заети и да преследваме нуждата от стимулиране и придобиване – живеем в почивка със себе си и настоящия момент.

тревожността

Тези моменти на „хармонично съществуване“ обикновено се случват, когато сме тихи и отпочинали и има спокойствие около нас, т.е. когато сме в природата, работим тихо с ръцете си, слушаме или свирим музика, след медитация, йога или секс. В такива моменти преживяваме усещането за естествено засилване на връзката между нас и заобикалящата ни среда и хора.

Тези моменти често се появяват случайно, но ключът да преодолеем когнитивната си тревожност е в това да положим съзнателно усилие да забавим и успокоим мислените си диалози. За това подпомага много и медитацията.

Източник

 

 

 

Превенция на употребата на наркотици в училищата и защо има нужда от нея?

Малки деца – малки проблеми. Големи деца – големи проблеми.“ За съжаление това твърдение е вярно. Докато децата са малки и средата около тях е сравнително капсулирана и подвластна на контрола (или поне в някаква степен) на родителите, то с порастването нарастват и рисковите ситуации и „заплахите“, пред които малчуганите, превърнали се в тийнейджъри, се изправят.

Парадоксално, но факт – един от рисковите и паралелно с това един от протективните фактори по отношение на физическото и психическото здраве и благоденствие на малките възрастни, се оказва училището. Място, на което децата прекарват по-голяма част от времето, място, където за първи път се сблъскват с много теми и въпроси. Темата за наркотиците е една от тях (което разбира се не означава, че тя не се появява и извън пределите на училището). Именно затова възниква въпросът за нуждата от превенция на употребата на наркотици в училищата.

В нормалните държави (каквато, ей Богу, нашата не е) програмите за превенция на употребата на наркотици са част от учебния план. Провеждат се дългосрочно и рядко въобще възниква въпросът „Защо се правят?“.

Ако някога наркотиците са били „далечна заплаха“ и „рядко зло“, то днес са почти естествена част от ежедневието и то, за съжаление, на голяма част от подрастващите. Лично аз си мисля, че вероятността детето Ви да пострада от пожар (примерно) е много по-малка, отколкото от това да пострада от досег с наркотици. Странно обаче, защото в училищата се провеждат подобни обучения – за противопожарна безопасност и т.н., но такива за безопасност и превенция на употребата на психоактивни вещества се случват в повечето случаи или само при породила се вече криза или по инициатива на някоя организация, която провежда подобен тип обучения (като нашата примерно).

Питам се защо?

Сблъсквала съм се различни отговори:

  • Говоренето за наркотици всъщност събужда любопитството на децата и може да има обратния ефект.
  • Децата са прекалено малки.
  • Родителите могат най-добре да преценят кога и как да засегнат тази тема.
  • И така нататък.

Вероятно във всеки един от тези аргументи има доза истинност или някаква солидност.

Нямам намерение да ги оборвам. По-скоро искам да разкажа малко за същността на програмата за превенция на употребата наркотици и кое според нас, хората, работещи в тази сфера, я прави важна и необходима част.

Експериментирането с наркотици започва през тийнейджърска възраст. Може да си остане експериментиране, но може и да прерасне в нещо повече.

Как младежите се решават да започнат?

Който и учебник по психология да отворите, ще прочетете, че всъщност употребата на психоактивни вещества е симптом на вътрепсихичен конфликт, който се случва. Опит за себерегулация. Опитвам се да кажа, че би било неправилно да прехвърлим цялата отговорност за започването на употребата на средата. Има друг процес (психичен, обусловен от друг тип фактори), който води до този избор. Разбира се, това са въпроси, които не могат да бъдат обхванати в рамките на една програма за превенция, тъй като семейството има важна роля. По отношение на тях се предприемат друг тип „мерки“.

Изниква обаче въпросът: „Кое прави толкова примамлив именно този избор?“ Отговорът – митовете и легендите, „живата реклама“, разнасяне от уста на уста от младежите, споделянето на преживелищния опит, социалният натиск на обкръжението. Когато липсва информираност, хората, особено тийнейджърите, лесно се подвеждат по това, което им се казва, особено от значими други връстници. Когато страхът от отхвърляне и невъзможност за вписване в групата е силен и липсват социални умения за отстояване и утвърждаване, предложението на другите, макар и „неправилно“ и „вредно“, се превръща в избор.

Именно затова е необходима програма за превенция в училищата – тя дава онази основа, за която много от хората дори и не подозират – обективна информация (не плашене, не идеализиране) – както за ефектите, така и за рисковете и последиците, които са неизбежни, и развиване на база от социални умения, които във възрастта на юношеството могат да бъдат много крехки и неустойчиви.

И този процес не е еднократен. Програмата за превенция е дългосрочна. Тя предвижда надграждане на знания и умения във времето, съобразени с възрастта на децата.

Може би някои са скептични към това. Чувала съм родители, които казват:

„Аз мога по-добре да обясня на детето си. Няма нужда да му пълнят главата с глупости. Ние си говорим.“

„Чудесно!“, бих казала аз. Няма по-хубаво нещо от това да сте в час с вълненията и преживяванията на децата си. Това е и едно от основните изисквания за качествена превенция – включеност на семейството. Априори ще се позова на примера на любимите ми нормални държави, каквато вече поясних, че нашата не е – там в процеса на превенция участват и семействата. Никой не оспорва факта, че родителите познават децата си най-добре (или поне така се предполага) и искат най-доброто за тях. Но нека бъдем честни – колко свободен би бил един такъв разговор. Дори при цялата добронамереност на родителите остава притеснението на детето, че все пак говори с родителя си, с авторитет, с някой, който е в по-висока позиция и има определени очаквания. Децата са интуитивни, знаете. Лесно се нагаждат по отношение на климата и очакванията. Търсят одобрение или провокация, което рядко води до напълно открито поведение, особено в ситуация, в която долавят притеснението на родителите си или пък нагласите им. А родителят? Колко безпристрастен би могъл да остане, ако чуе нещо, което ще го притесни?

Именно затова, освен говоренето вкъщи, е необходима и малко подкрепа отвън.

Когато тийнейджърът се готви за кандидатстудентски изпити, въпреки че в училище се обучава и вкъщи също получава помощ, в по-голяма част от случаите посещава и частни уроци или някакви допълнителни курсове с цел постигане на по-високи резултати. Същото е и в този случай. Едното не изключва другото. По-скоро го подсилва.

Темата за наркотиците вече не е табу. Можем да се правим, че е, но в действителност не е. Децата понякога са „по-образовани“ и „по-просветени“, отколкото въобще можем да си представим. Канализирането на тази информация и превръщането ѝ в нещо конструктивно е най-доброто, което може да се случи и направи. Това няма как да стане, ако се игнорира съществуването на проблема.

Себесъстраданието не е равно на самосъжаление

С нас много често се свързват хора, изпаднали в тежки житейски ситуации. Хора, употребяващи и злоупотребяващи с вещества, хазарт или алкохол, които са с ясното съзнание, че животът им в момента не е това, за което са мечтали. Обаждат ни се и хора, които са успешни в кариерата, имат влияние в своите среди, справят се с куп отговорности и задължения, но не могат да се справят с употребата си. Много често чуваме неща от рода на: „Не мога да понеса факта, че се справям с всичко, но не и с това. Аз съм силен човек, трябва да се справя. Ако не успея да се справя сам/а, значи съм пълен провал.“

Силните хора не искали помощ, защото така изглеждали като жертви, като слаби.

Тогава възникват няколко важни въпроса: „Ако поискаш помощ, това означава ли, че си слаб?“, „Ако не успяваш да си справиш сам с едно конкретно нещо, това означава ли, че напълно си се провалил?“, „Ако до сега си опитвал нещо и то не е давало резултат, не е ли естествено да потърсиш други опции?“, „Трябва ли да се съдиш строго всеки път, когато срещнеш трудност или ти е тежко?“

Ние хората сме социални същества и имаме нужда от другите. Имаме нужда и от обич, разбиране, зачитане и подкрепа. Често дори го изискваме. Защо тогава, когато сме в тежка житейска ситуация, имаме усещането, че не се справяме или се нуждаем от помощ, не третираме себе си така, както искаме другите да ни третират? Защо не си дадем това съчувствие и подкрепа, от което толкова се нуждаем?

Какво би си казал човекът от ситуацията по-горе, ако подходи към себе си със съчувствие и разбиране? Може би: „Опитах много неща, но като че ли не дават резултата, на който се надявам. Трудно ми е и се срамувам да поискам помощ, но си давам сметка, че съм отговорен за живота си и да спра да пия/употребявам/да играя хазарт е важно за мен.“

Да поискаш помощ в крайна сметка сила или слабост е?

Понякога оставам с впечатлението, че себесъстраданието се бърка със самосъжаление, но каква всъщност е разликата?

Когато човек започне да се самосъжалява, той влиза в ролята на жертва и абдикира от лична отговорност. Животът на жертвата обикновено е продукт на обстоятелствата и на другите. Жертвата избягва да носи отговорност за действията си и дори за чувствата си, защото вярва, че те обикновено са били провокирани от нещо външно и жертвата просто не е имала избор. С други думи, ако човек погледне на проблема си през призмата на самосъжалението, той би си казал: „Горкият аз. Започнах да пия, защото имах нещастно детство. Баща ми пиеше, никой не ме обичаше и аз нямах друг избор. Нищо не може да се направи.“

А какво е себесъстраданието?

Себесъстраданието е свързано с приемане на ситуацията тук и сега, но не е бездействено. Себесъстраданието се корени в това да спрем да воюваме със себе си и да се отхвърляме. Когато се приемем такива, каквито сме, тогава ще можем да насочим енергията си към нещо по-конструктивно. Себесъстраданието е свързано и с приемане на чувствата и преживяванията ни без осъждане.

Как да се научим да практикуваме себесъстрадание според д-р Сюзън Дейвид?

 „Често обяснявам на клиентите си, че един от добрите начини да станат по-приемащи и по-състрадателни към себе си, е да погледнат назад към детето, което са били някога. В крайна сметка никой не избира родителите си, финансовите си възможности, своята самоличност или структурата на тялото си. Често първата стъпка към това да се заобичаш повече и да станеш по-мил и по-снизходителен към себе си е да признаеш, че не си имал друг избор, освен да изиграеш картата, която ти се е паднала. Направил си най-доброто при наличните обстоятелства. И си оцелял.

Следващата стъпка е да се видиш в образа на нараненото дете, което си бил някога, и да си представиш как това дете тича към възрастния, който си сега. Какво ще направиш първо: ще го посрещнеш с подигравки, ще поискаш обяснение, ще го упрекнеш, че самó си е виновно и ще завършиш с думите „Нали ти казах!“? Не ми се вярва. Най-напред ще вземеш в прегръдките си това крехко и разстроено дете и ще го утешиш.

Tогава защо да проявяваш по-малко състрадание към зрялото си аз?“ (из „Емоционална пластичност“, д-р Сюзън Дейвид)

Много важно е да бъдем добри към себе си в моментите на житейски изпитания. Дължим го на себе си, особено, ако искаме и другите да ни подкрепят. Това означава първо ние да обгрижим изплашеното си малко, вътрешно дете. От друга страна, не трябва да забравяме, че сме възрастни, които носят отговорност за себе си и живота си и правят избори. След като видим и зачетем преживянията си, и поостанем малко в тях, защото са си наши и имаме право на тях, трябва да вземем решение и да действаме.

Себесъстраданието е проява на любов и грижа към себе си. Нека си го даваме по-често, и най-вече, когато ни е трудно.

Себесъстраданието

 

Да живеем отвътре навън

Сигурно сте чували за Дон Мигел Руис, а вероятно сте чели и някои от неговите книги. Тази, на която искам да обърна внимание в тази статия, е „Петото споразумение (Толтекска книга на мъдростта. Практическо ръководство за себепознание)“, написана в съавторство с Дон Хосе Руис и Джанет Милс.

Какво означава да живеем отвътре навън?

Накратко казано, това означава да не оставяме външните обстоятелства да контролират и моделират живота ни. Да живеем отвътре навън означава да имаме добре установени лични граници и контрол над собствените си мисли, чувства и преживявания. Да живеем отвътре навън означава да приемем факта, че носим отговорност не само за това, което правим и даваме, но и за това, което решаваме да приемем и да допуснем в себе си.

Упражнявали сте се всеки ден, откакто сте родени, за да се превърнете в това, което днес вярвате, че сте. Повтаряли сте мислите и действията си, докато не са станали автоматични. Но задействате ли нещо ново, промените ли това, което вярвате, че сте, тогава целият ви живот ще се промени.

Кои са петте споразумения, които Руис предлага да сключим със себе си и как самият той ги обяснява?

  1. Бъди безупречен в словото си

„Истинското значение на споразумението „Бъди безгрешен в словото си“ е никога да не използвате мощта на думите срещу себе си. Ако сте безгрешни в словото си, няма да предадете собственото си Аз. Няма да използвате символите, за да клюкарствате или да разпространявате емоционална отрова по адрес на други хора или на самите вас.“

  1. Не приемай нищо лично

„Сега лесно ще си обясните защо има толкова противоречия между хората. Земята е населена с милиарди сънуващи, които не осъзнават, че всеки обитава собствен свят и сънува собствен сън. От гледната точка на всеки главен герой — а тя е единствената му гледна точка — светът се върти около него. Когато второстепенните участници в неговия филм кажат нещо или постъпят по начин, който не отговаря на гледната му точка, той се ядосва и се опитва да се защити. Когато те не са такива, каквито ги иска, се чувства наранен.

„Значението на Второто споразумение е просто. То ви дава имунитет във взаимоотношенията с второстепенните герои на съня ви. Няма нужда да се обременявате с гледните точки на останалите хора. Осъзнаете ли веднъж, че нищо от това, което те казват или правят, всъщност не се отнася до вас, вече няма да се интересувате от клюките и критиките по ваш адрес; вече няма да има значение кой ви отхвърля и кой не ви харесва. Всичко това няма да ви докосва и няма да ви влияе. Не изпитвате необходимост да защитавате позициите си.“

  1. Не прави предположения

„Слушаме символите в главата си и започваме да предполагаме чрез тях: какво ли правят останалите хора, какво мислят, какво казват за нас и изобщо, започваме да генерираме хипотетични ситуации в ума си. Съчиняваме цяла история, която е истинска само за нас, и започваме да й вярваме. Едно предположение води до друго, ние правим заключения и ги приемаме лично. После обвиняваме останалите хора и обикновено задействаме клюката, в опит да оправдаем предположенията си. Разбира се, с клюките изопачената информация се преиначава още повече.

Да правим предположения и да ги приемаме лично е началото на Ада в живота ни. Почти всички конфликти тръгват оттук и не е трудно да си обясним защо.“

„Предположенията не са нищо друго освен лъжи, които си внушаваме. Причиняваме си безпочвени терзания, тъй като всъщност не знаем кое е вярно и кое не е. Да предполагаме означава просто да създаваме неприятности там, където ги няма. А ако неприятностите се случват във филма на някой друг? Няма ли значение, че те не ви засягат, че не принадлежат на личната ви история?

  1. Винаги прави най-доброто, на което си способен

Вашето „най-добро“ ще се променя във всеки един миг — ще бъде различно, когато сте здрави и когато сте болни. Независимо какви са обстоятелствата обаче, правете най-доброто, на което сте способни, и така ще се спасите от самокритиката, самосъжалението и самобичуването.

„Ако се изправите срещу убежденията си и се запитате дали това, в което вярвате, е истина, може би ще откриете нещо доста интересно: през целия си живот сте се опитвали да бъдете достатъчно добри за някой друг и сте оставяли себе си на последно място. Пожертвали сте личната си свобода, за да живеете съобразно чуждите гледни точки. Опитвали сте се да бъдете достатъчно добри за майка си, за баща си, за учителите, за партньорите или децата си, за религията и обществото си. След като правите това в продължение на толкова много години, накрая се опитвате да бъдете достатъчно добър и за себе си, но виждате, че това просто вече не ви се удава.“

„Когато сте готови да промените живота си, когато сте готови да промените споразуменията си, тогава най-важно за вас е себепознанието. Не можете да промените споразуменията, ако не осъзнавате какво харесвате и какво не харесвате. Как бихте могли да промените нещо, ако не знаете какво искате да бъде различното от него?“

„Всяка промяна е резултат от действие. Практиката прави майстора.“

       5. Бъди скептичен, но се научи да слушаш

Не вярвайте на себе си и не вярвайте на никой друг. Използвайте силата на съмнението и поставяйте под въпрос всичко, което чувате: Така ли е наистина? Вслушвайте се в намерението зад думите и ще се научите да разбирате тяхното истинско послание.

„Ако страдате, не е защото някой друг ви причинява страдание, а защото сте подвластни на Тиранина, който управлява вашето съзнание. Когато този тиранин ви се подчини; когато в ума ви вече не съществува нито Съдник, нито Жертва, тогава и страданието ви ще изчезне.

Вашият тиранин е безмилостен. Той непрекъснато ви малтретира, използвайки символите срещу вас. Подхранва емоционалната отрова, генерирана от негативните ви емоции, а те се пораждат от осъждането и оценките, които той прави. Никой не ви съди повече от вас самите. Разбира се, опитвате се да избягате от тази критика; да избягате от вината, от отхвърлянето и наказанието, но как бихте могли да избягате от собствените си мисли? Ако не харесвате някого, имате пълната свобода да си тръгнете. Ако не харесвате себе си, къде бихте могли да избягате? Можете да се скриете от всеки друг, но не и от собствената си критика. От нея нямате спасение.“

„Където и да отидете по света, ще чуете всевъзможни мнения и човешки истории. Ще се сблъскате с обаятелни разказвачи, които ще ви съветват какво да правите с живота си: „Трябва да направите това, трябва да направите онова.“ Не им вярвайте. Бъдете скептични, но се научете да слушате, след което вземете решение. Бъдете отговорни за всеки избор, който правите в живота си. Това е вашият живот; това не е животът на друг и никой не може да се меси в него.“

Ако се упражнявате да бъдете безгрешни в словото си, ако не приемате нищо лично, ако не правите предположения, ще прекъснете хиляди споразумения, които ви държат в капан. Много скоро вашите убеждения ще се превърнат в избор на истинското ви Аз, а не на образа, който вярвате, че сте. Тогава ще започнете да живеете и отвътре навън, държейки силата и контрола над собствения си живот в ръце. Ще решавате как да реагирате на дадени ситуации, а няма да бъдете реактиви и провокирани от неща извън вас. Тогава ще бъдете истинските господари на живота си.

Готови ли сте да се споразумеете със себе си?