Архив за етикет: щастие

Какво мога да направя за детето в мен?

Posted on by
Отговор

Бяхме писали за това как да не губим детето в себе си, как трябва да се радваме на живота по детски, как трябва да бъдем чисти и възторжени, емоционални и открити – като деца.

Но детето в мен не ми носи само радост и удоволствие. В него са скрити моите болки и тъги. То преживява болката и страха със сила, която понякога ни е трудно да овладеем. Детето в нас е нашата уязвимост. Детето в нас понякога е ранено и страда.

По-долу ви представяме един откъс от книгата на Сузана Макмахън „Джобен психотерапевт“, в който тя пише за това какво можем да направим за раненото дете в себе си.

„Започнете с разпознаване на детето във вас. След това си дайте сметка, че то изпитва болка, дори и да не я разбирате. Спомнете си какво е да си дете и да те боли. Позволете му да ви се сърди. Знайте, че личността ви не се изчерпва с детето във вас и че само вие можете да се погрижите за него.

Как да го разпознаете? Ще ви е по-лесно, ако прелистите семейни албуми и намерите своя снимка от периода преди петата си година. Сложете я на видно място. Ако можете, носете я със себе си и я поглеждайте по няколко пъти на ден. Свикнете с образа на детето във вас; по-трудно е да отричате или игнорирате някого, когото виждате често. Опитайте да си спомните какъв в действителност е бил животът за това дете. И как се е чувствало в детството си. Възкресете своето минало през очите на детето. Помнете, че вие не сте вече това дете и не бива да се вкопчвате в тогавашното, както прави то. Трябва да знаете с какво се захващате, преди да му помогнете. Следващия път, когато реагирате неуравновесено или се почувствате безпомощни, или изгубите контрол, възприемете го като знак: детето във вас иска да ви каже нещо. То се мъчи да привлече вниманието ви чрез силни емоции. Не се сърдете на себе си (тоест на детето във вас), задето се поддавате на тези изблици. Гневът ви предизвиква още по-голяма болка у него, а точно тя е причината за крясъка му.

Приемете, че детето във вас изпитва болка, дори и да не я проумявате. То е едновременно и сърдито, и тъжно, и уплашено и повечето от тези чувства са насочени към вас. Сърдито и тъжно е, защото вие, единственият човек, който може да му помогне, го игнорирате. Бои се, че никога няма да му се притечете на помощ, да го обичате и да се грижите за него по начина, по който му е потребно. Помнете, че то е едно мъничко същество, лишено от уменията и възможностите, които вие сте придобили, и че това крехко създание таи болка и обърканост, непосилни за възрастта му.

Разграничете се от детето във вас. Вие сте възрастният, родителят, мъдрият и притежавате всичко необходимо, за да го обградите с грижи. Не се страхувайте от него. Помнете, че то има власт над вас само когато го отхвърляте или пренебрегвате. Не иска повече от онова, което всяко дете желае — да бъде обичано, защитавано и да се чувства сигурно. Вие и само вие сте в състояние да му го дадете. Ако се затруднявате, може би това е подходящият момент да помолите за подкрепа. Много от психотерапевтите са запознати с концепцията за детето вътре в нас и могат да ви помогнат да се погрижите родителски за него. Има и чудесни книги на тази тема. Можете да се научите и чрез наблюдение; ако сте достатъчно вещи като родители (никой родител не е съвършен!), обърнете внимание как се отнасяте със собствените си деца. Ако ли пък нямате, наблюдавайте някой друг. Как постъпва, когато детето му страда? А когато трябва да му се вдъхне увереност? Или когато проявява капризи? Какво казва, за да го успокои? Как изразява своята любов към него?

Започнете да говорите на детето в себе си. Повтаряйте му неща от рода на: „Тук съм. Чувам те. Знам, че си разстроено. Искам да ти помогна. Не се безпокой, ще се погрижа за теб. Не ти се сърдя. Разбирам. Всичко ще е наред. Ти си добро. Обичам те.“ Не очаквайте, че детето моментално ще ви повярва. То ви е чакало толкова дълго, че вероятно ще поиска да ви подложи на изпитание, преди да ви се довери.

детето в менТова би могло да се изрази в засилване на поведение, което не харесвате. Може да се уловите, че губите контрол над себе си или че реагирате бурно по-често от преди. Или пък да си помислите, че детето във вас едва ли не вече не съществува, защото изглежда толкова пасивно и отчуждено. Продължавайте с внимателното родителско отношение. Детето във вас е нащрек. Подгответе се да станете „идеалният родител“, онзи, който то никога не е имало, но винаги е желало. Независимо колко добри са били истинските ви родители, колко внимание са ви отделяли и с колко любов са ви обсипвали, за детето във вас това никога не би било достатъчно. Вие обаче имате едно голямо преимущество пред тях: тъй като то е част от вас самите, ще знаете точно от какво се нуждае и кога и ще можете да задоволите всичките му потребности до една. За него вие сте идеалният родител и то е единственото същество, за което бихте могли да сте идеален. Няма нищо съвършено, но взаимоотношението ви с детето във вас е най-близко до съвършенството.

Не е достатъчно да го разпознаете и приемете. За да оздравее, му е необходима любов и тъй като сте единственият човек от значение за него, вие сте този, който трябва да го обича. За да се научите да обичате това дете, което толкова пъти ви е създавало проблеми, правило ви е сцени, обърквало ви е, карало ви е да се чувствате безпомощни, слаби и незрели, за да привикнете да обичате това „малко чудовище“ вътре във вас, трябва да престанете да му се сърдите, да го критикувате, обвинявате и наказвате. Приемете го, обърнете му внимание, когато се нуждае, а не когато ви е удобно. Разберете, че то се гневи на вас, но този гняв ще отмине. Не е ваша вината, че детето се чувства наранено. Не вие сте предизвикали цялата болка, а и не сте били в състояние да я облекчите до този момент. Не бъдете сурови към себе си, защото то ще помисли, че сте сурови с него. Знайте, че децата винаги се чувстват виновни за болката, която ги заобикаля. Смятат, че причината е в тях и че те са отговорни. Стремят се да са добри, за да оправят положението, а в противен случай укоряват себе си. Детето във вас ще си помисли, че вината е негова, ако се превърнете в разочаровани родители или пък се предадете.

Да сте добри родители, не означава да отстъпвате на детето. Когато то ви играе номер, ще му помогнете да се овладее, като му засвидетелствате своята любов и внимателно и с мекота му наложите дисциплина. Можете да го научите на търпение, след като е сигурно, че ще получи удовлетворение. Ако усетите, че детето във вас изисква внимание, а обстоятелствата не ви позволяват да захвърлите всичко и да се погрижите за него, бихте могли да му кажете: „Чувам те. Знам, че си разстроено. Скоро ще се заемем с това. Остави ме да довърша каквото имам, а после ще ти посветя от времето си.“ Тук не става дума за отказ, вие сте осъзнали изпратеното послание. Така му показвате, че контролирате положението и че ще се погрижите за него веднага щом бъде възможно. Много е важно да изпълните обещанието си, иначе следващия път няма да ви повярва. Бъдете любящи и строги родители, защото детето във вас се нуждае от ред и контрол.

Най-лесният начин да се научите да го обичате е да прилагате спрямо него всичко, което сте усвоили, за да обичате себе си. С други думи, следвайте поведението за добиване на себеуважение. Научете се да обичате едновременно и себе си, и детето във вас. Любовта към него ви позволява да обичате и себе си. Ако не можете, нито желаете да го обичате, няма да постигнете себеуважение. Необичаното дете във вас ще си остане пазител на склада с емоциите ви и ще бъдете във война със самите себе си.

Какво ще се случи, след като изберете да го обичате? Няколко неща, кои от кои по-прекрасни. То ще започне да се чувства сигурно и защитено, ще престане да се гневи и да изисква. Няма повече да управлява емоциите ви и ще ви остави да отговаряте за склада си. Не ще има неочаквани изблици от страна на детето във вас и вие наистина ще контролирате собственото си поведение. То ще ви освободи и ще ви позволи да се държите като зрели личности. Ще стане точно това, което всъщност е – едно мъничко същество вътре във вас, – и вие ще бъдете по-силни и обичащи възрастни. Ще знае, че когато има нужда от внимание, не бива да прави сцени, а само да помоли и вие ще откликнете. На децата наистина им е потребно много малко, за да са щастливи. И най-хубавото е, че обичаното и честито дете във вас ще ви позволи да сте обичани и честити самите вие, а понякога и спонтанни и по детски игриви. За възрастните е доста трудно да се изявяват по най-добрия начин, ако носят в себе си пищящо двегодишно дете. Но помислете си колко много радост и любов ви вдъхва същото това двегодишно създание, когато сияе и ви се усмихва с обич. Детето във вас заслужава да бъде обичано, както и вие самите. Научете се да обичате и себе си, и него. Единственото, което ще изгубите, е болката от вашето минало.“

 

 

Щастието – какво е и какво не е

Posted on by
Отговор

Не мога да си представя, че животът ми би могъл да е по-добър или моята среща с изумителното щастие

Вгледах се внимателно, когато за първи път срещнах Анди – познавах ли го? Работеше в производствената секция на нашия местен магазин за хранителни стоки, а топлината в очите му и в неговото „Хей, как си?“ предполагаше, че се познаваме, макар това да беше първата ни среща.

Онова, което най-много се открояваше в него в тази първа среща, беше неговото щастие – и под „щастие“ нямам предвид тънък намек за бодрост и развеселеност. Анди изглеждаше така, сякаш изпитва дълбоко удовлетворение, което се проявяваше в радост. Това беше обратното на нещастието.

Винаги съм поразен от хора, които изглеждат истински удволетворени, които се съсредоточават върху това какво е добро в живота им. Може би Анди-тата по света ми правят впечатление, защото аз често се фокусирам върху малките несъвършенства в моята собствена ситуация. Макар че нямам съществени оплаквания за нещо в живота си, все още успявам да намеря неща, за които да бъда нещастен. Бях заинтригуван – какво е различното в него?

Опознах Анди чрез поредица кратки разговори през следващите няколко седмици, докато пазарувах, а той работеше. Не е изненадващо, че не научих никакви шокиращи тайни за това как да живея „Добрия живот“, но няколко неща, които той каза, се откроиха като напомнящи за това кое води до щастието.

щастието

Щастието е избор

В един от нашите ранни разговори, докато връзваше коледната елха на покрива на нашата кола, Анди и аз обсъждахме преживяванията си като бащи на малки деца. Докато описваше връзката със сина си, той каза: „Не мога да си представя, че животът ми би могъл да бъде по-добър, отколкото е сега.“

Бях почти изненадан от неговия коментар. Свикнал съм да слушам и да казвам, че сме „заети“, „уморени“ или „че се държим“ – особено по време на празниците и особено ние, родителите на малки деца. Не можах да скрия изненадата си и разказах на Анди колко рядко щастлив ми изглежда той.

Отговорът му беше: „Разбира се, има неща, за които бих могъл да се оплача, но решавам да не се фокусирам върху тях. Да бъдеш нещастен е лесно! Нужно е усилие, за да бъдеш щастлив.“ Той беше прав – колко лесно е да забележиш какво е лошо и да игнорираш доброто. Понякога дори се оплакваме от това, което е правилно:

  • Да трябва да заведем болното си дете до спешното отделение (а ние имаме постоянен достъп до болници, в които нон-стоп работят добри медицински специалисти).
  • Да не можем да намерим нещо в хладилника (защото е твърде пълен).
  • Да сме претрупани със задачи на работа (горките ние, имаме работа!).

Луис Си Кей има цял скеч по отношение на нашата склонност да се оплакваме от въпроси, свързани с „чудото на човешкия полет“. Казваме, че „мястото ни не е много широко“, а забравяме, че ние „седим на стол… в небето!”

Във всяка от тези ситуации можем да позволим фокусът ни да се стесни, така че всичко, което виждаме, е стресът или неудобството. Когато отстъпим назад и вземем под внимание цялата картина, можем да видим и оценим, че имаме достъп до здравни грижи, храна, работа и самолетен полет например.

Вдъхновявам се отново и отново от радостта, която хората успяват да намерят, дори ако са им се случили ужасни житейски събития. Миналото лято посетих един мой по-възрастен приятел и това се оказа последният път, в който се виждаме. Той ми каза, че отново страда от рака, който едва не го бе убил две години по-рано. Изглеждаше много оптимистичен и изпълнен с благодарност и спокойствие. Той дори беше щастлив да види отново екипа си за лечение, мъжете и жените, които му бяха удължили живота, и бяха дали на любимия съпруг и баща повече време да живее и да се сбогува с близките си. Той избра да бъде умиротворен – както в живота, така и в смъртта.

Щастието не е зависещо от…

Ще бъда щастлив, когато намеря любовта на живота си.

Ще бъда щастлив, ако ме повишат.

Ще бъда щастлив, когато моите деца най-накрая правят това, което искам.

Анди също така ми напомни, че щастието не е свързано с „ако“ или „когато“ и не зависи от това да получим точно това, което искаме или мислим, че заслужаваме. Анди ми разказа, че в продължение на повече от 10 години е имал успешна кариера в съвсем друга сфера и е трябвало да започне коренно различна работа след претърпяна голяма травма, която също така го е принудила да се откаже от приключенския спорт, който е обичал.

Лесно ми е да си представя, че ще стана кисел и депресиран, ако имах подобен опит, но Анди каза, че е решил да реинвестира енергията си в това да бъде възможно най-добрият баща за сина си. Сега той работи върху нещо ново.

щастието

Колко здрава е основата на нашето щастие?

Зависи от това колко тясно дефинираме тази основа.

  • Ако искаме всеки път нещата да се получават по „моя начин“, навярно през повечето време ще бъдем нещастни.
  • Ако ни правят щастливи младостта или красотата ни, навярно ще спрем да бъдем щастливи, когато вече не сме млади или красиви.
  • Ако работата ни прави щастливи, най-вероятно ще бъдем потиснати, когато я загубим или се пенсионираме.
  • Ако е нашето здраве, ние ще бъдем щастливи, докато не получим лоши новини от лекаря.
  • Ако това е нашата къща, ще бъдем щастливи, докато нещо не се счупи. Вероятно още утре.

Дори когато имаме нещата, които „ни правят щастливи“, това е крехко щастие, защото винаги сме поне наполовина наясно, че можем да загубим причината за  щастието си.

Имам впечатлението, че Анди и съпругата му не са „достигнали“ до щастието по тесния начин, по който сме склонни да дефинираме „Американската мечта“. Той ми разказа, че работят за изплащане на дълг и се надяват един ден да си купят първата къща. Животът им не звучи особено лесен. И все пак той е доволен точно там, където са.

Така че щастието изглежда до голяма степен е въпрос на избор и ние можем да го изберем, независимо от това какви са обстоятелствата.

Щастието е просто

Колкото и при всяко друго нещо, Анди каза, че простотата е ключът към неговото спокойствие. Той говори за обикновените ежедневни радости от хвърлянето на топка със сина му или четенето на книга заедно. В моята клинична работа често питам хората за любимите им спомени и те обикновено са най-основните преживявания: „Ям праскова с дядо си.“, „Караме кану със сина ми.“,  „Градинарстваме с майка ми.“, „Просто това да дишам и новородената ми дъщеря да е до мен.“

Има силен натиск срещу простотата. Ние сме свикнали с умствено претоварване. Очакваме постоянно забавление и разсейване. Ние носим с нас мощни компютри, чрез които цялото интернет пространство е на един клик разстояние. Нашите умове рядко са бистри.

Ние също така сме обучени да се придържаме към натрапчивото консуматорство, което е навсякъде около нас – и което никога не ни задоволява. Колко от нас са достигнали определено ниво на богатство и успех, само за да осъзнаят, че сме били по-щастливи в апартамента ни в университета, с пари колкото да заредим колата си?

Всеки един от нас трябва да определи за себе си какво е простотата. Това не означава, че трябва да продадем всички наши притежания и да дадем парите си на бедните. Можем да намерим простота, където и да сме. Независимо дали се съобразяваме с разходите, с графиците или с нашето обкръжение, простотата прави живота ни по-просторен, което ни дава повече поле за действие. Можем да дишаме. Какво би могло да е по-просто от това?

♦♦♦

Разговорите ни с Анди винаги са ободряващи. Често обичаме да бъдем около определени хора, защото харесваме в какви се превръщаме около тях. Хора като Анди ни напомнят да се усмихнем, напомнят ни, че щастието е избор. Напомнят ни и че животът не се състои в това да настояваме нещата да се случат точно така, както мислим, че искаме. Харесва ми да говоря с Анди, защото той ми напомня, че без дори да се опитвам, животът ми е невероятно богат.

щастието

Попитах Анди откъде идва неговата философия за живот. Почти очаквах от него да цитира религиозни учения – може би нещо, което е вкоренено в будизма, или “mindfulness”. Оказа се, че възниква само от собствения му житейски опит и неща, които е събрал по пътя. Той нямаше гуру, който да следва, нито догма, която да защитава.

За да бъда честен, бях облекчен и окуражен. Основното удовлетворение, което той въплъщава, е достъпно за всички и не зависи от намирането на правилната книга или правилния учител. Щастието, както е описано тук, е рождено право. И е на разположение във всеки един момент.

Източник

Мамо, може ли?

Posted on by
Отговор

Бракът Дете-Родител

Том е млад мъж, в края на двайсетте, който е в първата си сериозна връзка с Нанси. Откакто Нанси се мести да живее при Том, изглежда че връзката им се променя много и то не по начин, който харесва на Том. Изглежда така сякаш Нанси превзема целия апартамент, сякаш тя има наръчник, скрит някъде, където той няма достъп и този наръчник е пълен с детайли как нещата трябва да бъдат; правилният начин да заредиш и изпразниш миялната; как да почистиш ваната, след като си вземеш душ; какво с какво се пере и на каква температура и т.н. Всички тези неща изглеждат леко глупави за Том; все пак той се е оправял по своя си начин години наред. Все пак е хубаво да стъпиш в чиста вана, когато отиваш да се къпеш, както и да видиш ненамачканите си дрехи, прибрани в гардероба. Том също така е изненадан да открие колко приятно е чувството да прави нещо конкретно, което да удовлетвори Нанси.

С течение на времето обаче започва да се чувства все по-неудовлетворен и обиден. Всеки път, когато Том започва да се чувства така, сякаш се е справил и е успял да овладее наръчника и знае какво се очаква от него, тя се появява с някое ново правило, което някак си се очаква, че той вече трябва да знае. Понякога почти изглежда като нагласена игра, в която независимо колко много той се старае, никога няма да бъде способен да удовлетвори или омилостиви Нанси. Любопитното е това, че тъй като не иска да я разочарова, на Том почти никога не му се отдава възможност да каже на Нанси, че се чувства притиснат и че и той има някакви собствени идеи за това как да се случват нещата в техния споделен дом.

мамо

Можете да забележите колко много динамиката във взаимоотношенията между Том и Нанси наподобява на тази между родител и дете, като единият партньор е в ролята на възрастния, който поема отговорността за всичко, а другият партньор играе ролята на пасивно-агресивно действащото дете.

Този модел е толкова чест, че фамилните консултанти и терапевти го определят като „брак на дете-родител“. В хетеросексуалните връзки най-често мъжът е този, който „свършва“ в ролята на детето. Мъжете се шегуват един с друг за това как те са живели като ергени; за това как са нямали нищо друго освен пица и бира в хладилниците си; за това каква бъркотия е била в апартаментите им и за това как не са се съобразявали с никого, свободни да правят каквото и където и си поискат и т.н. Докато мъжете се шегуват относно желанието си да живеят ергенски живот и негодуват, че имат жена, която се опитва да ги социализира, на едно ниво те оценяват промените, които жената е внесла в живота им.

Приятно е чувството да живееш на място, което чувстваш много повече като дома, в който си израснал; да имаш по-редовен живот, на който можеш да разчиташ и в който да се чувстваш спокоен; да имаш социален живот, за който се полагат грижи и да имаш някакъв тип ръководство, напътствия, които да облекчат тревожността по отношение на незнанието какво да облечеш или как да действаш в определени социални ситуации. Под самохвалството им обаче се разпознава това, че повечето мъже не знаят как да направят дом за себе си или да отгледат семейство. Мъжете също така разбират, че това да направиш дом и да отгледаш семейство е често много важно за съпругите или партньорките им и в търсенето си на това да бъдат приети от тях, следването на някакви инструкции изглежда като малка цена за товa.

мамо

Когато нещата вървят добре, така както често се случва в началото на връзката, това е страхотен пример за това как хората в двойката могат да се учат един друг и да станат по-цялостни личности, да разгърнат потенциала, който имат. Но това, което започва като общо взаимноизгодно имплицитно съгласие, може да премине в серия от неизречени борби за власт. Неудовлетворението най-често започва при жените. Много жени разпознават това, че те всъщност имат повече опит и експертност във връзките, отколкото повечето от техните потенциални мъже-партньори. Жените се шегуват за това, че мъжете не са в добра форма да се справят с багажа и се нуждаят от промяна или евентуално обучение за това как да бъдат партньори. На повърхността повечето от наставленията и обучението, което те предлагат на партньорите си, са за това как да те да се държат, но това, което жените наистина търсят, е не партньор, който да бъде добре обучен, а партньор, с който да бъдат в по-добра връзка, в по-добра интимност.

Ето я и критичната точка на обръщане.

Когато мъжете разберат какво всъщност търсят партньорките им и разпознаят, че и те наистина искат същото нещо, тогава е възможно мъжете да бъдат по-малко защитни и по-малко реактивни към обучаването и подтикването и нещата обикновено вървят много добре. От друга страна, когато мъжът пропусне по-голямата цел, когато нямат достатъчно позитивен опит по отношение на ранното свързване и не успеят да разпознаят близостта и обучението, което им се предлага като нещо позитивно, те тогава започват да тълкуват всичко като критика и контрол.

Когато нещата тръгнат лошо по този начин, обикновено се влошават все повече.

Всеки член на тази двойка е абсолютно убеден, че той е този, който прави нещата зле и че другият се справя много по-добре, но това е бъркотия, която правят двамата. Връзката родител-дете е несъзнаван съюз между двама души. Те са еднакво отговорни и еднакво „залепнали“. Интересното е, че много сходна динамика може да се открие и в еднополови връзки, което предполага, че става въпрос повече за сила и полова социализация в нашата култура, отколкото за вътрешно присъщо различие между мъжете и жените.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/fear-intimacy/201902/mommy-may-i

Защо хората се влюбват в нарцисисти?

Posted on by
Отговор

Влюбването в нарцисисти е много по-привлекателно, отколкото повечето хора си мислят.

Хората се влюбват в нарцисисти поради много причини. Някои от тях са свързани с човека, който страда от нарцистично личностово разстройство, докато други причини имат повече общо с опияняващото естество на чувството, че си „избран“. Разбира се, всеки с нарцистично личностно разстройство е уникален със собствената си личност, привлекателни характеристики, проблеми и т.н. В крайна сметка, това, което е общо помежду им, е липсата на постоянен обект (невъзможността да поддържат позитивна емоционална връзка с някого, особено в случаите, в които са разстроени или ядосани от и на обекта/обектите), много малко емоционална емпатия и изключителна трудност в саморегулирането на собствените им емоции, себеоценка, реактивни поведения, базирани на техния емоционално изкривен опит за света.

Защо хората се влюбват в нарцисисти?

Някои нарцисисти имат други чудесни качества

Много нарцисисти имат други прекрасни качества, които могат да включват: сила, интелигентност, добър външен вид, добро чувство за хумор, чар, жизненост, забавност, престиж и други общо проявяващи се качества. Разбира се, има достатъчно нарцисисти, които не притежават никое от тези качества, но хората често са изненадани от това колко лесно е да се влюбиш в нарсицист въпреки това.

Несъзнателно повтаряща се травма

Често пъти хората, отгледани от нарцисисти, повтарят семейния модел от избирането на някого, който несъзнавано повтаря модела от тяхното детство. Обикновено „сценарият“ включва това личността да се опита да спечели одобрението, обичта, вниманието и грижата на нарцисиста, въпреки болезненото емоционално влакче на ужасите на връзката. Някои обясняват това като несъзнавано повторение на този фамилен кръг, тъй като те несъзнавано се опитват най-накрая да получат позитивните чувства, които не са получавали като дете. Разбира се, те обикновено получават резултата, който жадуват, но по-често се оказват наранени.

Те могат да бъдат опияняващи

Не всеки нарцисист е чаровен, но тези, които са, могат да бъдат наистина опияняващи и омайващи. В най-добрия случай, когато нарцисист те „избере“, повечето хора се чувстват специални, искани, избрани и намират, че това е много опияняващо. Това е периодът, в който те ви виждат като перфектно същество, което преследват, и обикновеният човек няма идея колко бързо могат да се променят тези чувства и в какво се превръща връзката, когато нарцисистът реши, че избраният човек вече не е толкова бляскав. От тази гледна точка много хора са влюбени и заплетени във връзки, които могат да бъдат много болезнени и трудни за прекъсване.

нарцисисти

Не всички нарцисисти са еднакви

Има голямо разнообразие по отношение на емоционалното функциониране сред страдащите от нарцистично личностово разстройство. Например има нарцисисти, които стават ледени, когато са гневни, но са се научили да филтрират лошите неща, които биха могли да кажат и да ги задържат в момент на гняв. От друга страна, има също така екстремно токсични нарцисисти, които могат да бъдат жестоки, садистични и ужасни в момента, в който настроението им превключи. По-високо функциониращите нарцисисти са способни дори да имат по-здравословни връзки, отколкото по-ниско функциониращите, по-садистични нарцисисти.

Поради същата причина те могат да се влюбят в някой друг

Хората могат да се влюбят в нарцисист по същия начин, както и в някой друг. Те се срещат, привлечени са от него/нея, въпросната личност има качествата, които харесват и те се чувстват свързани с човека. Разбира се, това не означава, че човекът с нарцистично разстройство ще успее да се справи с превратностите на връзката като всеки друг, но обикновено хората не осъзнават това в началото. Дори когато хората виждат предупредителните сигнали, че може да са замесени с някой с нарцистично разстройство, повечето хора игнорират тези знаци и се фокусират върху аспектите от връзката, които им харесват, чувствайки се обнадеждени, че ще стане по-добре или че те могат да обичат човека достатъчно, за да го променят. Докато това са чести желания, на много хора им предстои да осъзнаят, че те не могат да променят личността, нито да управляват настроения и/или откриват това по невероятно болезнен начин, когато личността с нарцистично личностово разстройство не се отнася повече към тях като към блестящия обект, който са били  в началото на връзката.

нарцисисти

Смисълът е…

Хората се влюбват в нарцисисти поради безброй причини. Много нарцисисти имат и други привлекателни черти като интелигентност, привлекателен външен вид, чувство за хумор, сила, успешност в кариерата и външна увереност. Докато други могат да нямат нито една от тези позитивни черти. Някои хора може да се влюбят в някой с нарцистично личностово разстройство, повтаряйки дезадаптивните модели от по-ранни етапи в живота си, други може просто да се влюбят, без да обръщат внимание на червените лампички в началото на връзката заради опияняващите чувства от влюбването и желанието за внимание и привързаност от страна на конкретния човек.

Източник: https://www.psychologytoday.com/us/blog/ask-the-therapist/201809/why-do-people-fall-in-love-narcissists

 

Щастието означава ли постоянно да се чувстваме добре?

Posted on by
Отговор

щастието

Работата на рекламните агенции е да ни карат да искаме и да копнеем за повече.

***

Какво е щастието? Може би това е въпрос, който не си задаваме често, защото отговорът ни се струва доста прост. Но ако не дефинираме ясно какво значи щастието за нас самите, другите ще определят това. Например, корпорациите харчат милиарди долари за рекламни кампании, в които на потребителите се натрапват готови дефиниции за щастие.

Работата на рекламните агенции е да ни карат да искаме повече и да копнеем за повече неща. Най-често използваната им тактика е да ни убеждават, че техните продукти или услуги ще ни направят по-щастливи. Щастието според тях се основава на вариации на принципа на удоволствието. Да се подчиняваме на принципа на удоволствието означава, че избягваме болката и търсим удоволствието. Тоест, искаме много позитивни (или по възможност страхотни) преживявания, които да ни карат да се усмихваме. В същото време избягваме преживяванията, които ни правят тъжни или гневни.

Въпреки че дефиницията за щастието като основано на принципа на удоволствието се възприема като всепризната истина, все пак си струва тя да бъде оспорена. Целта на тази публикация е именно такава.

***

Проблемът с принципа на удоволствието е, че той не се основава на реалността. Понякога дадени събития ни носят огромна радост. Други събития пък ни носят тъга. Ако си мислим, че можем да контролираме количеството хубави или лоши преживявания в живота ни, може да се каже, че това е проблем. Такава нагласа навярно би довела до опити да се отблъснат негативните преживявания, за да имаме повече удоволствени такива. С други думи, ако се подчиняваме единствено на принципа на удоволствието, това в крайна сметка ще ни донесе не по-малко, а повече страдание.

Вместо да определяме приятните преживявания като добри и неприятните като лоши, може да подходим по различен начин. Сами по себе си удоволствието и болката не са нито добри, нито лоши.

***

В някои случаи болката е най-здравословната реакция. Например, един от най-близките ми другари беше кучето ми Айнщайн. Бяхме най-добри приятели в продължение на 16 години.

Бяхме почти неразделни и наистина беше привилегия да бъда до него до последния му дъх. Спомням си, че след като почина, изпитах всеобхватна тъга. Плаках повече, отколкото може би през целия ми живот преди това. Болката беше много дълбока и толкова далеч от удоволствието, колкото можех да си представя и въпреки това, това беше най-добрата емоция, която можех да изпитвам в момента.

Не очаквах тъгата да ме завладее толкова силно. Но когато това се случи, не се опитах да я спра. Оставих я в себе си толкова дълго, колкото беше нужно. Ако в този момент си бях казал: „Това чувство е лошо, трябва да се махне“, щях да се лиша от тази важна стъпка в процеса на скърбене за едно от най-скъпите ми същества.

***

През 2017 г. в „Списание по експериментална психология“ е публикувано изследването „Тайната на щастието, да се чувстваме добре или да се чувстваме автентични на самите себе си“, което включва почти 2500 студенти в 8 държави. Изследователите установяват, че участниците се определят като по-щастливи, ако самите те определят емоциите, които изпитват, като желани. В случая е без значение дали тези емоции са приятни или неприятни, важно е единствено дали са желани. С други думи, да си позволим автентично преживяване на емоциите си е по-важно от това, дали тези емоции са позитивни или не.

щастието

***

Ако си кажем например, че гневът или тъгата са лоши емоции и не трябва да ги изпитваме, отказваме на самите себе си възможността да изпитваме естествени и напълно здравословни емоции. В дългосрочен план потискането на емоциите дори може да застраши здравето и благополучието ни.

Ако „прегърнем“ тъгата и гнева като валидни емоции, които заслужават да бъдат изразени, как да го направим по здравословен начин? В зависимост от трудностите, които преживявате в момента, отговорът може да варира. Независимо дали става дума за гняв, тъга или нещо друго, здравословното изразяване на негативни емоции включва два аспекта. Първият е, че това не бива да наранява околните. Вторият е, че това би трябвало да ни помогне в крайна сметка да се почувстваме по-добре за себе си.

В моя случай, когато Айнщайн почина, плачът не нарани мен или някой друг и ми помогна да се почувствам по-добре. Да си представим друг сценарий обаче. Например, по новините непрестанно се говори за расистки прояви. Какво да направим, ако ние самите сме жертва или свидетели на расизъм и се разгневим от това?

Въпросът, който можете да си зададете, е: „Какво ще направя с това чувство?“ Да го „бутилирате“, да търсите отмъщение или да се вкопчвате в негативизма са рецепти за нещастие. Но ако искате за изразите емоциите си по начин, който не наранява вас или околните, това ще ви накара да се почувствате по-добре.

***

Не трябва да толерираме насилието – по тази причина поставянето на граници е важно. Махатма Ганди или Роза Паркс са добри примери как човек може да изразява емоциите си, като отказва другите да го тъпчат. И двамата са отказвали да позволят на несправедливостите във външния свят да намалят чувството им за субективно благополучие и щастие. Те са слушали и са давали израз на възмущението, което са изпитвали. Живели са в съответствие с ценностите, в които са вярвали. И са го направили по такъв умел начин, че това е подобрило не само техния живот, но и света като цяло.

Ако Ганди или Роза Паркс разбираха щастието като „по-малко болка и повече удоволствие“, щяха ли да се борят срещу несправедливостите, доминиращи в родните им страни? Като са изразявали възмущението си по начин, който не наранява тях самите или околните, те са живели по пълноценен и достоен за възхищение начин. Въпреки че повечето от нас навярно няма да променят курса на обществото или историята по такъв начин, техният пример ни показва, че всеки от нас има възможността да отхвърли тези вярвания за щастието, които се основават единствено на принципа на удоволствието.

***

Истинското щастие изисква от нас да сме във връзка с емоциите си и да ги приемаме, а не да отхвърляме това, което имаме. Това не означава, че отхвърляме промяната. Всъщност, като приемаме това, което животът ни дава, вместо да робуваме на етикетите „добро“ и „лошо“, придобиваме ясен поглед. Тази яснота ни позволява да не вземаме решенията си на базата на това, че искаме повече от нещо или по-малко от друго. Вместо това идва осъзнаването, че щастието е възможно, независимо какво ни поднася животът.

щастието

Автор: Робърт Пъф

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/meditation-modern-life/201901/is-happiness-about-feeling-good-all-the-time

Отгледайте отлични, а не перфектни деца

Posted on by
Отговор

Родителстване: Отгледайте отлични, а не перфектни деца

Перфектно ли е детето ви или просто отлично?

Перфекционизмът е еднa от най-деструктивните зарази сред американските деца днес. Перфекционизмът е нож с две остриета. Едното острие кара децата да бъдат перфектни. Тези деца оказват натиск върху себе си да бъдат праволинейни „алфи“, да бъдат топ атлети и да спасяват света през уикендите. Другата страна на острието е, че никога не съм срещал щастлив перфекционист. Те не могат да бъдат щастливи, защото никога не успяват да са перфектни.

Какво е перфекционизъм?

Перфекционизмът при децата включва установените нереалистични и завишени стандарти и очаквания към тях самите и ожесточеното преследване на цел, която никога няма да постигнат. Също така те вярват, че всичко по-малко от перфектността е неприемливо. Когато се провалят в това да се сблъскат с тези невъзможно високи стандарти, те се самообвиняват безмилостно. Децата-перфекционисти никога не се задоволяват с положените усилия, без значение колко добре в действителност се представят, и те се наказват за това, че не са перфектни. След като наскоро говорих с група гимназисти, момиче от аудиторията ми разказа как тя е имала 100 точки на скорошен тест, към който също така е било възможно да имаш още 10 допълнителни точки. Тя е постигнала 7 от тези 10, с общ сбор 107 от 110, като пропускът на тези екстра точки „я изяждал жива“ оттогава.

В сърцето на перфекциониста лежи заплаха: ако децата не са перфектни, родителите няма да ги обичат. Тази заплаха възниква, защото децата свързват това дали са перфектни с тяхното самочувствие; да бъдат перфектни определя това дали те ще виждат себе си като ценни хора, достойни за обич и уважение. Цената, която тези деца вярват, че ще платят, ако не са перфектни,  е огромна и нейното заплащане е наистина опустошаващо: депресия, тревожност, хранителни разстройства, зависимост към вещества и самоубийство.

перфектни

Между другото, не е необходимо децата да бъдат перфекционисти във всяка част от живота си, за да се считат за перфекционисти. Те трябва да бъдат перфектни в областите, за които ги е грижа, например перфекционисти в училище, които имат неподредени стаи, или перфекционисти-атлети, които не ги е грижа за училищните им задължения.

Перфекционизъм и популярна култура

Живеем в култура, която почита перфектността. Културата ни издига успеха до абсурдни висини, където да бъдеш добър вече не е достъчно добро. Децата сега трябва да се целят към Брашлянената лига или професионалистите. Те трябва да правят много пари и да имат перфектната къща и перфектната кола. Културата ни също така боготвори и физическата перфектност. Децата са бомбардирани от изображения на перфектни хора с перфектни тела, перфектни лица, перфектна коса и перфектни зъби, както е доказано от популярността на козметичната хирургия и риалити шоутата, такива като „Пълно преобразяване“.

Перфекционизъм и провал

Въпреки че изглежда, че децата-перфекционисти се насочват към това да успеят, тяхната единствена мотивация в живота в действителност е да избегнат неуспеха и провала, защото те свързват провала с чувството на безполезност и загуба на любов. Децата-перфекционисти гледат на провала като на лаком звяр, който ги дебне всеки момент и всеки ден. Ако тези деца спрат дори за момент да си починат, те ще бъдат застигнати от провала, а това е просто неприемливо.

Въпреки че перфекционистите често постигат някаква степен на успех заради непрекъснатия страх от провал, тези деца често не осъзнават напълно своите възможности и не постигат истински успех. Единственият начин да достигнат до истински успех е като рискуват да се провалят, а децата-перфекционисти често отказват да направят това. Въпреки че шансовете за успех нарастват, когато те рискуват, рискът от провал също така нараства. Така че децата-перфекционисти кръжат в „безопасната зона“, в която те остават на сигурно разстояние от провала (така те могат да продължат да се чувстват добре със себе си), но също така остават на фрустрираща дистанция от успеха.

перфектни

Перфекционизъм и емоции

Може и да си мислите, че децата-перфекционисти преживяват вълнение и главозамайване, когато постигнат най-високите си стандарти, но тези емоции са много далеч от нормалните за тях. Най-силната емоция, която детето-перфекционист най-често изпитва, е облекчението! Откъде идва това облекчение? Те са избегнали още един куршум на провала и могат да се чувстват добре за себе си… но не за дълго. Наскоро попитах група от студенти колко дълго си мислят, че продължава облекчението и едно момиче вдигна ръката си и заяви: „До следващия изпит!“

Каква емоция биха изпитали децата-перфекционисти, които неизбежно не успяват да постигнат високите си стандарти? Може би си мислите разочарование? Но разочарованието – нормална реакция, която всички деца трябва да изпитват, когато се провалят – е твърде приятна емоция за перфекционистите. Перфекционистите изпитват опустошение, защото възприемат провала като лична атака срещу тяхната стойност като хора.

Откъде идва перфекционизмът?

След почти всеки разговор с родител, който съм водил, родителят ми казва: „Кълна се, че моето дете се роди перфекционист.“ Все още няма научни доказателства за това, че перфекционизмът е вроден. Изследването показва, че децата научват перфекционизма от родителите си, най-често от родителя от същия пол, от който е детето. През думите, емоциите и действията на техните родители децата правят връзката, че да си обичан означава да си перфектен. Това не означава, че няма вродени влияния; някои генетични атрибути, такива като темперамент, могат да направят децата по-уязвими към перфекционизма.

Родителите предават перфекционизма си на техните деца по три начина. Някои родители-перфекционисти отглеждат децата си да бъдат перфекционисти чрез активно оценяване и награждаване на успеха и наказване на провала. Тези родители предлагат или отдръпват тяхната любов, базирайки се на това дали децата посрещат техните перфекционистки очаквания. Когато децата успяват, родителите им ги заливат с любов, внимание и подаръци. Но когато те се провалят, родителите им не само отдръпват любовта си, но и стават студени и дистанцирани, или изразяват силен гняв и обида към децата си. И в двата случая тези деца получават посланието, че ако искат любовта на родителите си, те трябва да бъдат перфектни. За щастие в 20-годишната ми практика съм се сблъсквал само с няколко случая на такива родители.

Има и неумишлен родителски модел. Пример за това как перфекционизмът се предава от тези родители включва наличието на определен модел, който те имат, на който трябва да отговарят те самите, домът им, усилията, които полагат в кариерата, постиженията им в спорта и игрите, както и начинът, по който те отговарят, когато нещата не се случват според стандартите им. Тези родители несъзнателно съобщават на децата си, че нищо по-малко от перфекционизъм няма да бъде толерирано в семейството.

Последният тип родители, които изповядват перфекционизма, не са перфекционисти изцяло; в действителност те са обратното на това да бъдат перфекционисти. Но те ще направят всичко възможно, за да са сигурни, че децата им ще бъдат перфекционисти. Тези родители проектират собствените си пропуски върху техните деца и се опитват да ги поправят като дават любов на децата си тогава, когато те не ги повтарят и отдръпват любовта си, когато ги повтарят. За съжаление, вместо да създадат перфектните деца и да освободят себе си от собствените си несъвършенства, те ги предават  на децата си.

перфектни

Отлично: антидотът на перфектността

Премахнете думата перфектност от речника си. Тя не обслужва никаква друга цел с изключение на тази да прави детето ви нещастно. Заменете перфектността с отлично. Аз определям „отлично“ като това да се справяш добре през повече от времето (използвам по-малко граматика тенденциозно, защото повечето деца говорят така – и аз също не съм перфектен). Отлично взима всички добри страни на перфектността (например постижение, високи стандарти, разочарование при провал) и оставя навън нездравословните части (например свързването на постиженията със себеоценката, нереалистичните очаквания, страха от провал). Отличното също така поставя летвата високо, но никога не свързва провала с любовта, която давате на децата си (или любовта, която те самите си дават). Отлично всъщност окуражава децата ви да се провалят – не постоянно в едно и също нещо и без полагане на усилия, разбира се, а защото разбират, че успехът без провал е невъзможен и няма как да се учим. Без страх от провал децата ви могат да обърнат поглед към успеха и да го преследват с отдаденост и любов, знаейки, че ще ги обичате независимо от всичко.

Не трябва да бъдете перфектен родител

Има дори книга озаглавена „Перфектното родителстване“. Какъв непосилен стандарт, с който да се живее! Но ето няколко новини: не е необходимо да бъдете перфектен родител, само отличен (мога да чуя колективна родителска въздишка на облекчение из цяла Америка). Да бъдеш отличен родител означава да бъдеш добър с децата си в по-голяма част от времето. Всъщност можеш да грешиш с децата си. Понякога може да загубиш спокойствието си и да действаш като на футболно поле, сцена или като на игра на шах. Така че позволете си да не сте перфектен родител. Убедете се, че вие и децата ви правите добро през по-голяма част от времето и ще бъдете много по-малко стресирани, а те ще се превърнат в отлични хора.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/the-power-prime/200911/parenting-raise-excellent-not-perfect-children

Любовта е…

Posted on by
Отговор

„Какъв късметлия съм щом имам нещо, което прави сбогуването толкова трудно.“ Мечо Пух

Наближава Свети Валентин – празникът на любовта и като че ли светът отново се подготвя да изригне в океан от любов и да се зарие в плюшени сърчица, шоколадови бонбони и всички онези захаросани неща. Празнуваме Любовта.

История

Странно, защото ако в исторически план трябва да проследим началото на този празник, ще видим, че всъщност нищо любовно няма в него – на тази дата, 3 века преди Христа, римският император Клавдий II е екзекутирал двама мъже с името Валентин, като по-късно Католическата църква почита смъртта им именно с празника на Св. Валентин. На тази дата се правят жертвоприношения (убиват се коза и куче) в името на плодородието. Няма да преразказвам подробно. Ако някой има интерес, може да прочете повече ето тук: https://www.psychologytoday.com/blog/happiness-is-state-mind/201802/valentines-day-the-real-truth-behind-the-hearts-and-candy .

Интересното е, че изхождайки от историческото начало на празника, бихме могли да кажем, че като че ли любовта се асоциира и свързва с мъчение, страдание, жертвоприношение. И в някаква степен с плодородието. Може би това е част от съдържанието на смисъла на думата „любов“.

Факт е – любовта има много лица.

Гърците за любовта

Така например гърците са определили седем типа любов на базата на самопознанието и мъдростта: Eros – олицетворява идеята за сексуалната страст и желание и онези аспекти на любовта, които са свързани по-скоро с егоизма, с личната пристрастеност и физическото удоволствие; Philia – приятелската, платонична любов, изключваща физическото привличане; Storge – естествена форма на привързаност, свързана с родството и познанието; Ludus – онази форма на любов, свързана с началните етапи на влюбването, с флирта и трепетите около динамиката на взаимоотношенията; Mania – обсесивната любов, тази, която те докарва до лудост; Pragma – онази любов, към която се стремим в романтичните си взаимоотношения и в приятелствата, трайната, устойчива любов, „узряла“ с времето и преодоляла времеви и пространствени ограничения; Philautia – една от най-важните форми на любов, която е пряко свързана с това как обичаме и другите, а именно – любовта към нас самите, грижата за нас самите; Agape – според гърците това е най-висшата форма на любов – безусловната любов, която обича въпреки всичко, която не изисква, не очаква и не съди, която е безгранична и даваща.

Любови, които не могат да бъдат дефинирани като по-добри или по-лоши, като правилни или не, но такива, които се изпитват, може би на различни етапи от живота и към различни обекти. Такива, които понякога не могат да се обяснят, а просто се преживяват.

– Как се пише любов? – попита Прасчо.

– Тя не се пише, тя се чувства… – отвърна Пух.

Може ли човек да живее без любов? Вероятно може, но въпросът е как точно живее тогава. Ако си припомним пирамидата на Маслоу с потребностите, любовта е една от необходимите такива, тази, която стои на върха, една от висшите потребности.

В днешно време темата за любовта като че ли се превръща в клише. Може би именно затова всички онези неща, свързани с празника, често биват посрещани с иронична усмивка и бурно недоволство. Защо ли? Може би защото любовта е нещо много интимно, нещо съкровено, чието афиширане сякаш осквернява идеята за това.

Ако изходим от разбиранията на древните гърци, описани по-горе, любовта е безусловна и неизискваща, тиха и постоянна. До колко обаче това е възможно? С Марина си говорихме, че като че ли това е доста непосилно, дори ако приемем идеята, че човек е достигнал високо ниво на себепознаване и себеприемане и успява да преодолее ограниченията, обусловени от идеализираните образи и мечтата за съвършенство. Като че ли безусловната любов не предполага очаквания към другия. Възможно ли е това? Възможно ли е да се живее без очаквания, особено по посока на тези, в които се инвестират толкова много емоции и енергия. Не е ли всъщност 14 февруари едно голямо очакване на всички, които празнуват този ден? Не очакват ли празнуващите да чуят „Обичам те“ в този ден? Да получат „засвидетелстване“, да получат по-специална грижа‚ израз на любовта?  Прави ли това любовта им по-малко истинска и по-малко чиста?

Любов и нужди

Може би важното по отношение на разбирането на любовта е свързано с това с какви нужди влиза човек в това чувство – дали е по-важно да даде грижа или да бъде обгрижен; да получи подкрепа или да даде такава; да се довери или да му се доверят. Вероятно това определя и очакванията и нагласите. Ако нуждата е да даваш, вместо да получаваш, като че ли тогава идеята за безусловност звучи доста по-близо. И обратното – ако нуждата е по-скоро да получаваш, като че ли очакванията са доста по-големи.

Едва ли е лесно да се чака един специален ден, за да изразим това, което чувстваме. Утре няма да е 14-ти – по-малко ли ще обичате другия или ще спрете да обичате? Любовта е тиха – нея я има всеки ден, всяка минута. Понякога не е необходимо да правим каквото и да е, за да я дарим на другия – понякога един поглед, една усмивка носят много повече любов, отколкото каквото и да е друго.

Като че ли проблемът на съвременния човек обаче е по-скоро свързан с това, че не знае как да изразява любовта си или по-скоро по някакъв начин се притеснява и страхува да го направи или да се потопи изцяло в това усещане (и именно поради тази причина не успява да стигне до висшата ѝ форма). Промяната на ценностите и въобще отчуждението като цяло може би са част от проблема. Разбира се, това не означава, че едно време хората не са имали проблеми в това отношение, но като че ли съвременният човек е много по-крехък в това, сякаш себеразкриването и отхвърлянето се превръщат в основни страхове, които диктуват избора на типа любов, сякаш често са спирачка за пълно „потапяне“.

Не са рядкост и ситуациите, в които забързаното ежедневие като че ли превръща  обекта/обектите на любов в даденост. Може би в някаква степен празници от рода на Свети Валентин са именно за това – да нарушат рутината, да подсетят. Разбира се, отново става въпрос за мироглед и разбиране.

Във всеки случай е важно да знаем, че любовта е преживяване, което учи на много и дава много. Дали на 14-ти февруари или не, е хубаво да си припомняме какво влагаме ние в нашата любов и какво получаваме, защото като всяко нещо и любовта се нуждае от грижа, иначе заплашва да се превърне в отровна любов.

Съвършенството – заслужава ли цената си?

Posted on by
Отговор

Живеем в пазарни времена. Търсим и предлагаме. Разглеждаме себе си и другите като продукт. Стремим се да изградим образ, който е приемлив и толериран от обществото. Колкото по-съвършени сме, толкова по-конвертируеми. Дори съвършенство има свои стереотипи. А тези стереотипи се изменят и така ние се завъртаме в един вечен порочен кръг на преследване на измамното щастие, наречено „съвършенство“.

А какво е да не си съвършен? Това е да признаеш, че имаш своите несъвършенства, слабости. Да не влизаш в сравнения и конкуренция с другите. Да живееш живота си със своето темпо, с личните си избори, без укори, очаквания, контрол. Да не си съвършен означава смелост да приемеш и изразяваш своята автентичност. Означава свобода.

Преследването на съвършенство ни коства много. Затваря ни в порочния кръг на вечното преследване, на отлагането на днешния ден, на живота в „утре“ – утре, когато всичко ще е по-добро.

Стремежът към съвършенство е свързан с критиката, с невротичното желание да избягаме от себе си. Свързано е с осъждането, безспирното лутане, нестихващото желание за промяна, с това да сме другаде, да сме други. Свързано е с усещането за липса, с недоволство, несправедливост, с вина и обвинения.

Съвършенството е най-голямата илюзия. Стремежът към съвършенство е страх. Страхът да бъдем видени такива, каквито сме. Страхът да бъдем отхвърлени заради това, което сме. Съвършенството е оправданието да не живеем живота си сега, да се изправим срещу себе си и да прегърнем слабостите си. Страхът да видим и другия какъвто е – уникален, допускащ грешки, несъвършен.

Стремежът към съвършенство е антитеза на безусловното приемане и любов. Докато се стремим да сме съвършени, вниманието ни винаги ще е насочено към това, което ни липсва. Ще си поставяме условия пред това да се обичаме – когато започнем да печелим повече, когато изглеждаме по-добре, когато имаме нова кола, ново гадже (разбира се съвършено), апартамент, почивки, перфектно семейство…

Това е порочният кръг – всяко изпълнено условие ражда нова необходимост от доизкусуряване, а наградата никога не идва, защото съвършенството е недостижимо.

Да се обичаш истински и безусловно е да обичаш и силните, и слабите си страни. И да си си достатъчен – в този момент, точно такъв, какъвто си. Това е и щастието.

Да очакваме съвършенството от другите е нечестно. Напълно несправедливо. И ни обрича на огорчение и самота. Когато не можем да приемем себе си, когато не можем да се обичаме, когато си поставяме условия и се изпитваме, тогава ни е трудно да приемем и другите. Тогава сме критични и изискващи, а от там и нещастни.

Когато наденем маската на съвършенството, ние сме самотни, защото пазим слабостите си само за себе си. Не се доверяваме на другия, не го допускаме до себе си, защото се страхуваме, че няма да ни приеме. Когато очакваме другия да е съвършен, тогава го насърчаваме да носи своята маска. Да крие страховете и слабостите си. Сякаш другият е враг, заплаха. Да поддържаш съвършения образ е изморително и често носи гняв и страдание. Това не може да се нарече истинско свързване и интимност. Това е игра между две маски – изплашени и самотни. Всеки е нещастен първо по своему.

Съвършенството не е гарант за щастлив живот. Вероятно имате познати, които живеят живота от мечтите си, с жената от мечтите си, докато карат колата на мечтите си, а всъщност не са щастливи. Защото вътре нещо е счупено. Защото в някой момент от живота си са отрекли от себе си, изоставили са се и са надянали маската на живота-илюзия. Животът, който са си съчинили, в който всеки изпълнява предопределената му роля. Животът, в който всеки е съвършен, но никой не е себе си.

Заслужава ли си?

 

Изкуството да не правиш нищо

Posted on by
Отговор

„Красотата да не правиш нищо е целта на целият ти труд, крайното постижение, за което най-горещо те поздравяват. Колкото по-елегантно и възхитително умееш да не правиш нищо, толкова повече си постигнал в живота. Освен това не е задължително да си богат, за да го изживееш. Има още един прекрасен израз на италиански: l’arte d’arrangiarsi – изкуството да правиш от нищо нещо. Изкуството да превърнеш няколко прости продукта в пиршество или няколко събрали се приятели- в празник. Всеки с талант да постига щастието може да направи това, не само богатите.

За мен обаче главната пречка в преследване на удоволствията беше втълпеното ми чувство за пуританска вина. Наистина ли заслужавам това удоволствие?

…

Исках да се заема с удоволствието като с домашно или като с мащабен проект на безпристрастната наука. Размишлявах над въпроси като: „ Как най-ефикасно да увелича максималното удоволствие?“  Чудех се дали да не прекарам цялото си време в Италия в библиотека и да направя проучване върху история на удоволствията. Или пък да интервюирам италианци, прекарали живота си предимно в наслада, да ги разпитам какво чувстват и след това на напиша статия по темата.

Когато осъзнах, че единственият належащ въпрос е: „Как аз разбирам удоволствието?“, и че наистина съм в страна, където хората ще ми позволят да изследвам свободно този въпрос, всичко се промени. Всичко стана…възхитително. Само трябваше всеки ден да се питам за първи път в живота си: „Какво ще ти хареса на теб да правиш днес, Лиз? Какво ще ти донесе наслада днес?“ („ Яж, моли се и обичай“, Елизабет Гилбърт)

Спомнете си колко пъти сте изпитвали вина, когато сте открадвали малко време за себе си. Или сте оставали с усещане за пропиляно време само защото сте зачели някакъв роман, а не полезна техническа литература. Все бързаме, оптимизираме, максимизираме, стремим се към ползи и ефикасност, стресираме се дори от почивките си, защото ги планираме до най-малък детайл. Правим графици и за свободното си време. Държим всичко под контрол. Контрол, контрол, вина и пак контрол. И следва емоционален взрив и колапс, ако нещо се обърка. И често се връщаме по-уморени от почивка, отколкото сме били преди нея. Или натоварени с вина, защото всъщност просто „си клатехме краката, вместо да свършим нещо полезно.“ Сякаш не заслужаваме това време за себе си.

Изкуството да не правиш нищо е изкуството да живееш. Да се радваш на живота. Да го чувстваш с всяка частица от тялото си. Да го дишаш с цялата си същност. Изкуството да не правиш нищо е позволението в знак на любов към себе си, което си даваш да се радваш.

Изкуството да не правиш нищо се крие в способността да изпитваш удоволствие с всяка клетка на тялото си. Да разбереш от какво имаш нужда и да си позволиш да му се насладиш.

Красотата от нищоправенето се крие в това да забавим темпото за момент, да укротим безспирния си ум, да отпуснем тялото си, да се отдадем на нещо, което ни провокира емоционално и да го усетим с всяка своя фибра. Bel far niente, както го правят италианците, е страстта на живота и страстта към живота. Изкуството да не правиш нищо е способността да превърнеш всеки малък момент в празник, в източник на удоволствие и щастие.

А всеки момент може да е щастие и празник, ако се потопим изцяло в него. Ако си позволим да присъстваме в него с цялото си същество, с всичките си сетива.

От срещите със скъпи приятели до книгата и чаша чай в студена зимна вечер. Или просто да изядем един сладолед на пейка в парка.

И така… остана само да се попитаме: „Какво ще ти хареса на теб да правиш днес? Какво ще ти донесе наслада?“

Когато навън е Коледа…

Posted on by
Отговор

 

Идват празници, отново, като всяка година… Магазините се пълнят с коледни играчки, бляскави светлини огравят улиците, медиите и интернет пространството бълват задушевни послания (понякога почти мелодраматични); хората като че ли стават по-благи и добри  – отминавайки уличния музикант, успяват да бръкнат в джоба си и да изкарат някоя монета, защото идва Коледа; в ентусиазма си от празника дори успяват стоически (е, понякога не толкова – конфликтни ситуации от рода на „аз съм преди теб” или „Кой беше ти, че ме пререди, бе, селянин тъп”- има дори и в свещенството и магията на Коледното очакване) да издържат на километровите опашки в магазините.

kogato-navyn-e-koledaВ очакване

Обичам Коледа. Не само светлинките, блещукащи в нощта, не само мириса на прясно изпечени джинджифилови и канелени сладки, не само смеха на ледената пързалка, не само очакването на дългобрадия старец и изненадата под елхата. Да, те са прекрасни, вълшебни, уютни детайли на празника. Но по-скоро като че ли обичам очакването, надеждата или може би най-вече чудото на Коледа. Коледа – едно чудо, една светлина и обещание за нещо по-добро, вяра и надежда, че промяна има. И това чудо – то не е само Коледно или Великденско – може би това не обичам – че често забравяме, че независимо как ще го наречем – Господ, Бог, Великден, Коледа, Вси светии, Денят на благодарността, Курбан, Ханука, или каквото и да е – това е надеждата и вярата, че нещата могат да бъдат – че може да има и може да стават по-добри неща и че ние ги случваме, че тази сила е в нас, така както ги случваме по Коледа примерно. Жалко, че през повечето дни го забравяме.

Има и такива приказки

Коледа – често по това време на годината се сещам за „Малката кибритопродавачка“ – помните ли я  – онази тъжна приказка на Ханс Кристиян Андерсен. Онази приказка за малкото момиченце, което продава светлина и топлина на хората, а самото то я няма. Онази невинна и самотна душа, която очаква своето чудо и си отива с мечтата и надеждата за него. Онова малко дете, което в един „Вълшебен момент” не намира, своето вълшебство и остава само, абсолютно само.

Колко ли такива кибротопродавачки и кибритопродавачи има – не само по Коледа, а винаги. Тези, които си отиват в очакване и надежда, тези, които не намират своето чудо, тези, които тихомълком подминаваме, без дори да забелязваме, а някои са дори с нас, но нямаме идея затова. Тъжно. Тъжно е, че всъщност за някои хора, а като че ли напоследък нараства този брой, празникът всъщност не е празник, а се превръща в мъчение и агония. Тъжно е, че на някои от тези хора не може да се помогне, а други не искат – за тях това е избор.

Напомняне

Но не затова пиша тази статия – за съжаление знам, че идеята на Карл Маркс за поравно разпределение на благата (пък били те и чисто духовни) си остава утопична мечта. Няма да променим света на Коледа или поне не на тази.

Пиша статията с идея за напомняне. Така наречен „римайндър” за това на Коледа да се сетите за вземете малко от коледното вълшебство и коледното чудо и да го запазите до следващата Коледа. Така да го носите в себе си и когато е необходимо, да си го припомняте. Като седнете на коледната трапеза, като отваряте подаръците под елхата, като погледнете към звездите в коледната нощ, се сетете за Чудото. Спомнете си, когато сте били деца – как всичко е било възможно, дори и невъзможното, как когато топлината и светлината ги е нямало, надеждата и вярата за тях, все пак са били там. Спомнете си, че го носите в себе си – това чудо, тази жажда и борба за живот. Бъдете благодарни и не се оплаквайте, защото дори когато всичко друго го няма, имате себе си. И ако повярвате в чудесата, ще разберете, че и вие сте способни на тях, дори можете да изненадате себе си – да надскочите собствените си възможности. Стига да повярвате! Защото това е Коледа!