Архив за етикет: свръхдоза

Загубих детето си от свръхдоза, но продължих борбата

Posted on by
Отговор

Дъщеря ми почина от свръхдоза. Споделям нейната история, за да помогна на други.

От Michelle Schwartzmier

„Разкажи им моята история.“

Моята 20-годишна дъщеря Кейси ми каза тези думи недълго преди да почине от инцидентна свръхдоза хероин на 15 януари 2017 г.

Каза ми, че ако нещо се случи с нея някой ден, би искала да напиша правдив некролог за борбата ѝ със зависимостта. Потреперах при мисълта за това. „Бих искала да помогна на някой друг. Да им помогна да се чувстват по-малко самотни“, обясни тя. „Дори да е само на един човек.“

Около седмица по-късно в нашия дом – в същата стая, в която си бяхме правили чаени партита и ѝ бях чела приказки преди сън, беше имала пижамени партита и вечери на майката и дъщерята със Снапчат и дълги разговори – тя направи свръхдоза.

Сега, седем месеца по-късно, като влизам в стаята ѝ всеки ден, спомените за малкото момиченце, танцуващо с по-малкия си брат, и гушкащо кучето си, са засенчени от картини на сърдечен масаж и сълзи.

Кейси направи свръхдоза, седейки до опакования си куфар. Тя трябваше да тръгне към рехабилитационна програма на следващия ден. Искаше да опита отново, да направи живота си по-добър, да живее. Тя имаше надежда. Аз имах надежда.

Шест дни по-късно всичко свърши. Тя почина в болницата. Същата болница, в която работя като техник в радиологията.

Беше време да спазя обещанието си, да изпълня последното желание на Кейси и да напиша нейния некролог с прозрачността, за която бяхме говорили.

Така че го направих.

Некрологът на Кейси се разпространи като вирус. Непознати хора се редяха в погребалния дом, за да отдадат почит. Заваляха съобщения за обич, подкрепа и благодарност. Историята на Кейси беше отразена в големите вестници, блогове, списания, новинарски емисии и сайтове по света. Вече има хиляди коментари и съобщения, изпратени до мен през социалните медии в отговор на некролога на Кейси.

Хора, борещи се със зависимост, семейства, борещи се със зависимостта на свой близък, и много други казаха, че са били трогнати, вдъхновени и утешени от историята на Кейси. Говореха за връзката, която са усетили с нас, и благодаряха на Кейси, че е гласът на хората със зависимост. И благодаряха на мен, че съм гласът на хилядите засегнати семейства.

Вече бях смирена и трогната от подкрепата, идваща от целия свят, и тогава получих обаждане от Вашингтон, окръг Колумбия.

„Историята на Кейси достигна Белия дом и ние ви слушаме“, каза човекът от Изпълнителния офис на Националната политика за контрол на наркотиците. Еха! Бях поразена да го чуя и това беше чест за мен.

Но истинската чест беше в думите на съобщенията, които получих. От семейства, в които има някой, страдащ от зависимост, или които вече бяха загубили дете; от зависими хора, които бяха загубили приятели; от учители, които бяха занесли некролога на Кейси на учениците си в клас; от консултанти, които го държаха в кабинетите си; от лекари, които го бяха споделили с колеги, докато са обсъждали епидемията от свръхдози; и от групи за възстановяване, които го бяха окачили на местата за сбирките си.

Най-важни бяха тези съобщения от хората, лекуващи се от зависимост, които казваха: „Нося го в джоба си и той ми помага да издържа още един ден, когато чувствам, че ще се предам.“ И от тези, в момента страдащи от зависимост, които казваха, след като бяха прочели историята на Кейси: „Ще потърся лечение.“

Това са съобщенията, които ме разплакваха. Отговорих на всяко едно от тях. Това бяха съобщенията, от които разбрах, че това, което започна като обещание между майка и дъщеря, се превърна в завет.

Не можехме да си представим, че нейният некролог ще се разпространи като вирус, достигайки хора от целия свят. Кейси искаше да помогне поне на един човек, но се оказа, че помогна на толкова много. Надявам се, че тя знае, че желанието ѝ се сбъдна.

свръхдоза

Как стигнахме дотук?

Борех се години наред с Кейси: безсънните нощи, рехабилитационните центрове, рецидивите, страхът от това телефонно обаждане. Като повечето майки, чието дете страда от зависимост, вече си бях представяла погребението на дъщеря си. Стигнах дотам, че, колкото и да ми беше омразно, осъзнах, че не мога да спася дъщеря си. Можех само да я обичам, да я окуражавам, да бъда до нея и да се моля, че тя ще намери силите да спаси себе си. Трябваше да направя най-трудното нещо за един родител: да се отдръпна малко, да приема, че съм безсилна и че не мога да контролирам лудостта и болката, през които тя преминаваше, и да приема болезнената реалност, докато се страхувам всяка минута, че всичко може да свърши по най-лошия начин. За съжаление, това се случи.

Преди тя да почине, лежах будна всяка нощ, чудейки се: „Твърде много ли правя?“, „Това, което правя, недостатъчно ли е?“, „Днес отговорна любов ли да ѝ дам или само любов?“

Сега лежа будна през нощта, задавайки си въпроси за изборите, които направих. Същите въпроси, но, което е трагично, в минало време. Твърде много ли направих? Това, което направих, недостатъчно ли беше? Ако любовта сама по себе си можеше да я спаси, тя никога нямаше да умре.

Кейси може би беше виновна за някои лоши избори. Но кой от нас е невинен в това? В момента, в който се появи болестта, изборите ѝ вече не бяха изцяло нейни. Зависимостта правеше избори вместо нея. Тя опита, бореше се и една висша сила накрая каза, че това е достатъчно и я отнесе далеч от всичко това, но за съжаление я отнесе далеч и от нас.

Нашата любима поговорка беше: „Всичко се случва с някаква причина.“ В момента ми е трудно да приема това. Каква причина може да има тя да умре толкова млада и толкова трагично?

Може би е това. Може би е вярно, когато хората казват: „Някои хора трябва да умрат, за да могат да живеят други.“ Друг цитат, който ми е трудно да приема, но може би той дава смисъл на болката в сърцето ми. Може би затова нейната история стигна толкова далеч и докосна толкова много – така че други да могат да живеят.

Дъщеря ми умря, но моето пътуване с нея и този демон още е тук, просто сега е под различна форма.

Сега живея със спомените, добри и лоши, със съжаленията и мислите „Какво, ако…“, с всички важни събития, за които тя мечтаеше и които няма да се случат, с всички неща, които тя вече е пропуснала, с всички дни, които тя трябваше да има.

Нейното бъдеще трябваше да го има. Тя трябваше да се кара с мен за бъдещи сватбени планове, трябваше да води децата си на гости и да казва неща като: „Мамо, бебето плаче. Какво трябва да правя?“ Трябваше да има още поводи да се смее с приятели и спомени с нейния брат и семейството ѝ. Трябваше да води дискусии с хора във Фейсбук и през целия ден да ме отбелязва в дълбокомислени цитати и весели мемове. Трябваше да има повече дни на майката и дъщерята, пеейки с мен в колата. Бих могла да продължавам с всички тези неща, малки и големи, който Кейси трябваше да прави. Тя трябваше да остарее, да живее повече от 20 години, 8 месеца и 60 секунди. Тя трябваше да ме погребе.

Е, накъде да тръгна сега? Трябва да вярвам, че може би това е, което всъщност тя е трябвало да направи. Това е, което аз трябва да направя. Това е причината – да говоря за борбата на Кейси и смъртта. Да разкажа нейната история. Може би да разкажа всичко на всеуслушание и по възможност да спася друг човек е заветът на нейния живот, който трябва да бъде изпълнен.

Загубата на Кейси беше опустошителна и промени живота ми, и част от мен умря с нея, но аз не мога и няма да живея в срам. Гордеех се с дъщеря си, независимо от всичко. Рецидивите и грешките не промениха това, защото тя винаги се изправяше и опитваше отново. Бях толкова горда от смелостта ѝ и откритостта ѝ за нейното заболяване.

Ще почитам нейната сила дори и в смъртта. Ще продължа да разказвам историята на Кейси, да разпространявам нейното послание към семействата и хората, страдащи от зависимост, че не са сами. Ще направя всичко възможно, за да повиша осведомеността и да разбия стигмата. Ако само един човек е прочел некролога ѝ или нейната история и е бил докоснат от нея или се е почувствал свързан с нея, тогава Кейси и други хора няма да са умрели напразно.

Всички тези, които са я прочели или са се свързали с мен, сега са част от историята на Кейси. Нейната история и историите на други, които сме загубили, не трябва да свършват с тяхната смърт. Те все още могат да достигнат до тези, които още са тук, и може би да улеснят поне малко нечие пътуване – и може би да им помогнат да стигнат до щастливия край, за който копнеят толкова силно.

свръхдоза

Всяко семейство и всеки зависим човек си имат свое собствено пътуване и макар да има разлики, всички тези пътувания са резултат от същото безмилостно заболяване. Когато обичаме човек, намиращ се в хватката на зависимостта, трябва да правим избори, трудни избори, за това как да се справяме с нашите индивидуални ситуации. Други ще го направят по различен начин, но всички сме заедно в това.

Протегнете ръка. Намерете помощ. Говорете открито.

Независимо дали имате обичан човек, който се бори със зависимост, или вече сте загубили някого, не сте сами. Около вас има други, които са минали по същия път. Свържете се с тях. Намерете помощ. Ако някак си още не сте били засегнати от зависимостта, ще бъдете. Образовайте се, знанието може да е важен актив. Време е да обърнем необходимото внимание на тази епидемия или тя ще продължи да опустошава и унищожава семействата и общностите ни. Раса, богатство, религия – нищо от това не е от значение, защото зависимостта не прави разлика. Ако вече не е влезнала в дома ви, тогава вероятно е на задната ви врата.

Кейси беше умна, забавна и пълна с живот, с поразително чувство за хумор. Тя винаги поставяше другите преди себе си и имаше здрави дом и семейство и въпреки това зависимостта я прибра толкова бързо, колкото и всеки друг. Тя не беше просто бройка, когато умря – тя беше дъщеря, сестра, племенница, братовчедка, приятел и човек, който беше обичан. По този начин се справям със скръбта си от загубата на моята дъщеря, моето малко момиченце.

Затова ще говоря, когато ме помолят, ще помагам, когато мога, и ще се опитвам да бъда силна, докато играя ролята си в този клуб, в който никой никога не иска да влезе. С времето не стана по-лесно, защото времето не лекува всички рани, но ще ставам от леглото всеки ден, дори когато не искам, и ще живея. Понякога не е ден по ден, а е час, минута, дъх по дъх. Може да не победя, но никога няма да спра да опитвам, точно както Кейси и много други не спряха.

Източник

 

Защо толкова много хора умират от свръхдоза опиоиди? Причината е в нашето рушащо се общество

Posted on by
Отговор

Убиец № 1 на американците под 50 годишна възраст не е ракът или самоубийството, или катастрофите по пътищата. Убиец № 1 са свръхдозите наркотици. Те са се учетворили от 1999 г. досега. Повече от 52 000 американци са починали от свръхдози през миналата година. Дори във Великобритания, където употребата на незаконни наркотици намалява, смъртните случаи поради свръхдоза се увеличават, като са нараснали с 10% само от 2015 до 2016 г. „Войната срещу наркотиците“ продължава, но това е война, която губим.

Най-голям брой от свързаните с наркотици смъртни случаи се дължат на употребата на опиоиди – молекулите, които се продават като обезболяващи от фармацевтичните компании и като хероин, продаван от търговците на наркотици. Опиоидите, независимо откъде идват, се свързват с рецептори из цялото ни тяло. Опиоидните рецептори са се развили, за да ни пазят от паника, тревожност и болка – един внимателен ход на силите на еволюцията. Но нежното въздействие на естествените опиоиди, произвеждани от нашите собствени тела, прилича на летен бриз в сравнение с разрушителния ураган, предизвикван от наркотиците, създадени да имитират тяхната функция.

Повечето опиати, продавани на улицата (включително хероин) сега са смесени или заменени с фентанил – наркотикът, който уби певеца Принс – и неговите аналози, които са много по-силни от хероина и са толкова евтини, че печалбите от наркотърговията се увеличават неимоверно с горе-долу същата скорост, с която расте броят на свръхдозите. От Националната агенция по престъпността във Великобритания казват, че дилърите смесват лекарства от Клас А с хероин. Веществата са били открити в телата на до 46 души, които са починали тази година, макар точните причини за смъртта им да остават несигурни. Употребяващите не знаят какво получават и взимат твърде много. Фентанилът е разпознат като основния двигател на епидемията от свръхдози.

Общественият отговор е разбираемо отчаян, но като цяло е основан на погрешни идеи. Започваме с обвинения към зависимите. След това обвиняваме фармацевтичните компании за създаването и пласирането на обезболяващите. Обвиняваме лекарите, защото предписват твърде много опиати, което ги принуждава да предписват твърде малко, което пък води пациентите към уличните наркотици – те са по-евтини, доставят се по домовете чрез интернет поръчка и нямат никакъв качествен контрол. Казваме, че ще подпалим отново войната срещу наркотиците, която експертите признават за колосален провал от 30-те години на миналия век нататък. Също така продължаваме да разглеждаме зависимостта като хронично заболяване на мозъка, така че ползите от образованието, социалната подкрепа, психологическите интервенции и овластяването на личността получават твърде малко внимание. Да, зависимостта означава и промени в мозъка, но продължаващата медикализация допринася малко за борбата с нея.

опиоиди

Все пак има някакъв прогрес: на някои места опиатите по медицинско предписание като метадон и субоксон вече са по-лесно достъпни за зависимите. Това е добре, защото все по-отчаяните зависими често са изгонвани на улицата, където те най-вероятно ще умрат. Достъпът до налоксон, който действа като антидот, бавно си проправя път през джунглата на политиката за наркотиците, предоставяйки простичък ресурс за справяне със свръхдоза на място. Но на твърде много места в САЩ и в други страни е твърде трудно да се придобие.

Съществуват по-умни отговори, но също така има по-умни въпроси, които трябва да бъдат зададени. Епидемията от свръхдози ни принуждава да погледнем в един от най-тъмните ъгли на модерния човешки опит, да спрем да губим време, обвинявайки играчите и да започнем да гледаме директно в източника на проблема. Какво е да бъдеш млад човек, растящ в началото на XXI век? Защото сме толкова стресирани, че нашият вътрешен запас от опиоиди не е достатъчен?

Опиоидната система се е развила, за да ни позволи да функционираме, да не се паникьосваме и да изключваме, когато сме под заплаха или в болка. Подкрепата от други хора също ни помага да се справяме със стреса, но тази подкрепа също е подсилена от опиоидите. Нашата привързаност към други хора – дали в приятелство, семейство или в романтична връзка, изисква опиоиден метаболизъм, така че да можем да изпитваме любов. Опиоидите ни даряват усещане за топлота и сигурност, когато се свързваме един с друг.

Получаваме опиоиди от мозъчния ствол, когато някой ни прегръща. Майчиното мляко е богато на опиоиди, което казва много за химическата основа на връзката майка-дете. Когато плъховете получат допълнителна доза опиоиди, започват да играят повече един с друг и дори се гъделичкат. И когато на гризачите им позволят да общуват свободно (вместо да ги държат изолирани в стоманени клетки), те доброволно избягват заредената с опиати бутилка, висяща на решетката на клетките им. Те вече си имат достатъчно опиоиди.

опиоиди

Казано накратко, бозайниците се нуждаят от опиоиди, за да се чувстват сигурни и да си имат доверие. Така че какво говори това за нашия начин на живот, ако естественият ни запас не е достатъчен и затова рискуваме живота си, за да получим още? Това говори, че сме стресирани, изолирани и недоверчиви. Това е проблемът, който трябва да решим.

Много хора са предложили таргетирано образование, подкрепа от общността и междуличностно свързване чрез групови дейности. Силната книга на Йохан Хари „Преследвайки вика“ (“Chasing the Scream”) разглежда как такива инициативи са проработили в разнообразни общества. Един интригуващ пример е съчувственият, освободен от обвинения диалог, който се е развил между гимназиалните ученици в Португалия, подчертавайки опасностите от наркотиците и подтиквайки най-уязвимите да се въздържат от тях – не защото ще им се случат неприятности, а защото зависимостта е непоносима и опасна. Този диалог върви успоредно с декриминализацията на употребата на наркотици.

Португалия имаше поразително високо ниво на хероинова зависимост преди 16 години. Сега страната се слави с второто най-ниско ниво на свръхдози на континента. Социалното включване в действителност работи срещу зависимостта, докато наказанието само я подхранва.

Но специфичната привлекателност на опиоидите ни казва повече за самите нас като общество, като култура, отколкото буйните покачвания и намаления в статистиките на зависимостите. Днешните млади хора навършват пълнолетие и изграждат живота си на възрастни в среда на огромна несигурност. Корпорациите, които се гордееха със справедливостта си към своите служители, сега се стремят единствено към печалба. Високите ешелони в управлението са толкова подложени на риск, колкото и чиновниците от най-ниските нива. Огромните на брой уволнения, обяснявани от водовъртежите на глобализацията, правят дългосрочните трудови договори реликва от миналото. Питам хората, които идват вкъщи, за да доставят пратки, дали харесват работата си. Не могат да кажат. Сключват до три шестмесечни договора подред и след това биват уволнявани, така че компанията да не трябва да им плаща обезщетения.

опиоиди

Хората се изливат от университетите с всякакви видове образователни степени, но с умения, които бързо стават неподходящи. Но хората без университетско образование са още по-зле. Те се оказват практически негодни за работа, защото има толкова много други хора в същото положение, а работодателите ще наемат този, който им излиза най-евтино. Абсурдно ниското минимално заплащане в САЩ със сигурност влошава ситуацията. Както надеждата за стабилна работа се изпарява, така изчезва и възможността за връзка със семейството, приятелите и обществото като цяло, а остава твърде много време за убиване. Опиоидите могат да помогнат да се намали чувството на безнадеждност.

Възможността човек да се установи в подходяща за живот ниша в семейството му и общността му бива отнасяна от ветровете на нерегулирания капитализъм в един глобализиран свят. Колкото до интимността и доверието, които ние, хората, винаги сме търсили един у друг – в приятели, колеги и любовници, връзките в днешно време са неустойчиви. Дори ако имаме възможността да се свързваме, сме твърде стресирани и депресирани, за да се опознаем един друг добре, да развием доверие, да даваме и получаваме съчувствие. Градският живот изисква от нас да жонглираме с високостресови взаимоотношения чак до момента на психическо и емоционално изтощение.

Началото на XXI век предлага по-малко структура и стабилност чрез религията или разширеното семейство, отколкото ние, човеците, сме изпитвали през хилядолетията. А може би нещата просто са такива, каквито са. Но ние не трябва да изхвърляме изцяло базисната ценност на сигурността и свързаността. Можем да построим социални структури – правителства, корпорации, обществени организации и системи за образование и грижи, за да насърчим стабилността, надеждата и доверието във всекидневния ни живот. Както учениците в Португалия, можем да предложим съчувствие и включване като алтернатива на хероина. Ако не успеем да направим това, ние също можем да посегнем към опиоидите. Просто за да издържим.

Източник