Рехабилитационната програма: какво в нея помага?

Как рехабилитационната програма помага на хората, злоупотребяващи с наркотици и алкохол, да мислят различно

Около 16 700 австралийци постъпват в резидентни (с настаняване) рехабилитационни центрове всяка година – най-често заради проблеми с алкохол, амфетамини и опиати.

Рехабилитационната програма е структурирана, свободна от наркотици и алкохол среда. Резидентите участват в едни и същи ежедневни и седмични режим и дейности, включително обучителни и терапевтични групи и индивидуални консултации. Домакински задължения, готвене, обучение и развлекателни дейности запълват времето.

Някои рехабилитационни програми имат само по 12 резиденти наведнъж, други имат и по 60. Програмите са с продължителност от 6 седмици до 18 месеца, с 8 седмици средно в Австралия.

Изследване с 12 резиденти от такава програма в Австралия открива, че сигурната, структурирана среда и подкрепата на други хора, намиращи се в същата ситуация, са ключови фактори, помагащи на резидентите да променят начина си на мислене относно употребата на наркотици и алкохол.

Сигурност и установен режим

Попитахме хората кои елементи на програмата смятат, че са били важни. Най-често те говореха за сигурната среда, структурирания режим и подкрепата на екипа. Както обясни една жена: „Обичам стаята си, тя е моето пространство. Чувствам се сигурна там.“

Да живееш в групова среда с чужди хора, докато се бориш с промени в настроението и желание за употреба на вещества, е трудно. Екипът поддържа установения режим и проследява груповата динамика, но също така отговаря на индивидуалните нужди от подкрепа:

„Имах лоши дни и екипът бързо ми помагаше да се изправя. Не съм от хората, които обичат да говорят за емоции и да ги изливат, но екипът е много бърз. В моментите, в които не бях добре, те бързо се намесваха.“

Да живееш в групова среда е част от това да се научиш как да се справяш без употребата на вещества. Критичните промени, които участниците в проучването приписват на програмата, се отнасят до справяне със собствените и чуждите емоции:

„Мисля, че това, което ще си взема, е разбирането, че това е човекът, който съм, и че ще се справя. Да разбирам моите чувства, като например, когато съм гневен, да излизам от ситуацията, да си поемам въздух и да разбирам чувствата си, предполагам. Просто да разбирам какво чувствам. Знам, че когато съм гневен, има други опции освен да отида и да употребя или да пия.“

Нов начин на живот

Повечето участници описват като особено важно споделеното преживяване на всекидневния живот без наркотици или алкохол за продължителен период. Една жена казва:

„Седяхме и се смеехме силно, и всъщност си казвахме, че вероятно никога не сме се смяли толкова много през живота си. Просто си седяхме без алкохол, без наркотици и просто правехме всичко с това, което имахме.“

За много хора тази промяна е неочаквана:

„Нямаше наркотици и алкохол и май за първи път, откакто бях тийнейджър, разбрах, че човек може да бъде щастлив. Не знам. Беше малко като промяна в живота.“

Обикновено рехабилитационните програми не са предназначени за точно определен вид наркотик или индивид. Една и съща терапия се прилага при всички хора.

рехабилитационната програма

Груповото съдържание, използвано в рехабилитационната програма, която изследвахме, включва обучение за здраве и благополучие и психологически терапии, предназначени да помогнат на хората да се справят с отлючващите фактори и да взимат решения относно употребата на наркотици.

Но най-важното нещо за повечето хора е всекидневният, основан на групата размисъл върху личните ценности, който им помага да създадат различен възглед за себе си, да речем, на майка или приятел. Както казва един мъж:

„Това ме кара да се вглеждам в себе си, все едно съм прощаващ и смирен, наистина се вглеждам в себе си и си мисля, че не съм толкова лош човек само защото съм зависим. Притежавам някои здрави ценности.“

Възможност за рецидив

Страхът и тревогата от рецидив след напускане на рехабилитационната програма са често срещани. Хората се чувстват уязвими от връщане към употребата на наркотици въпреки постиженията, направени по време на програмата, и желанието им да останат чисти:

„Става ми тревожно като знам, че си тръгвам. Бях тук, увит в памучно одеяло два месеца, и сега, когато ме пускат в големия свят, ме е страх, че ще направя рецидив.“

Малко от участниците в изследването имат подкрепа, за да се справят в бъдеще. Не могат да разчитат много на приятели и социални групи, защото старите познанства обикновено са свързани с употреба на наркотици:

„Това ще бъде най-трудното нещо за мен – да видя старите си приятели и те да ме питат дали искам малко. Това е най-трудната част. Ти си такъв с каквито хора се събираш. Мъчно ми е да го кажа, но започнах да се събирам с някои доста обикновени хора. Мислиш, че са ти приятели, но те не са.“

Да се поддържа промяната след рехабилитационната програма е предизвикателство и са налични малко възможности за подкрепа.

Процентът рецидиви е висок. Повечето хора започват да употребяват наркотици в годината след лечението. Между 40% и 60% се връщат към зависимостта към вещества.

Негативите

Няколко души споделят, че ги е било страх от това, което може да им се случи, когато постъпят в рехабилитационната програма. Други разказват за конфликти между резидентите и липса на контакт с децата като трудности, с които са се сблъскали.

Заплащането също може да е проблем. Центърът, който изследвахме, таксува по 240 австралийски долара на седмица за всички услуги, включително терапевтичните програми. Но има и частни рехабилитационни програми, които може да струват и 30 000 долара на месец.

Рехабилитационната програма запълва деня и предоставя интензивна подкрепа на хората, но не съществува, когато те се приберат вкъщи.

Програмите за подкрепа в общността като консултиране, намиране на работа и свободните от наркотици социални и занимателни програми, които събират безопасните членове на семейството и приятели, могат да намалят риска от рецидив.

Източник

Ако търсите за себе си или някой свой близък рехабилитационна програма за зависими в България, можете да се свържете безплатно и анонимно с Националната информационна линия за наркотиците, алкохола и хазарта.

Please follow and like us:

Амелия и нейната лична история

лична историяПредставяме ви Амелия и нейната лична история на зависимост и успешно лечение. Амелия е жена, живееща в САЩ, но това, което споделя, е валидно и за нас, тук и сега.

„Започнах да употребявам метамфетамини, когато бях на около 12 г. Попаднах в грешната компания като дете и имах много приятели от квартала, които бяха по-големи и имаха достъп до алкохол, а в последствие и до наркотици. Всъщност имах и една много по-възрастна приятелка, която беше на около 30 г. и която беше на метамфетамини. Тя ми даде да опитам за първи път. Кръстосвах улиците като луда, правейки каквото искам, идвайки и отивайки си, когато си поискам.

След като мен и група приятели ни хванаха с метамфетамини, отидох в дом за непълнолетни и по този начин се озовах в терапевтичната общност „Къща Феникс“ в Санта Ана (САЩ). Това изискваше голямо приспособяване от мен – трябваше да стоя там и да спазвам структурата и правилата. Терапевтичната общност ме научи да търся причината, поради която изобщо съм се забъркала с наркотици. По време на програмата изнасях семинари на останалите резиденти за личните граници в отношенията мъже-жени. Научих много и се надявам, че съм научила и другите на нещо!

Семейството ми ме подкрепяше много по време на лечението. Майка ми, сестра ми и брат ми ме посещаваха всяка седмица за Фамилната вечер. Цялото ми семейство беше подкрепящо, защото без помощ, след като бях започнала с наркотици и алкохол толкова малка, животът ми можеше да протече по много различен начин.

Бях на 16 г., когато завърших програмата и се върнах да живея с майка ми в един много лош квартал в Санта Ана. Върнах се в гимназията и започнах да работя на две места, което ми позволи да преместя семейството си в по-добър квартал. Не исках сестра ми и брат ми да попаднат в същите лоши компании, както ми се случи на мен.

Завърших училище и когато бях на 18, родих син. Положих много усилия, за да се грижа за него. Сега имам три момчета и съм омъжена от 2007 г. Намираме се на много щастливо място – животът ми е пълен с ангажименти и радост. От 12 г. съм лицензиран оптик и успях да се издигна до ръководните позиции с усърден труд, честност и постоянство – всичко, на което ме бяха учили в терапевтичната общност. Никога не съм мислила да се върна към живота, който имах като тийнейджър, не и след като имам толкова щастие и толкова много хора около мен, които ме обичат. Не искам да се връщам назад.

Най-големият ми син след няколко седмици ще навърши 16. Разговаряме много. Той знае, че съм била в терапевтичната общност на неговата възраст. Неговият баща, моят бивш приятел, почина преди шест години от свръхдоза хероин, така че наркотиците засегнаха и моя живот, и живота на сина ми. Доколкото знам, той не проявява желание да употребява наркотици или да се събира с хора, които ги употребяват. Около него има толкова хора, които го наглеждат и го обичат много, надявам се, че това го мотивира да стои далеч от наркотиците.

Бих казала на всеки, който се бори със зависимост, да бъде силен, позитивен и да стои при позитивни хора. Бъдете смели и мислете за своя живот преди наркотиците, а след това използвайте това като мотивация да влезете в програма и да се върнете при хората, които обичате. Когато завършите лечението си, се ангажирайте колкото се може повече с неща, които ви изграждат, а не с неща, които ще ви съборят.“

Източник

Please follow and like us: