Архив за етикет: взаимоотношения

Защо се чувстваме несигурни и как да спрем това?

Posted on by
Отговор

Можеш ли да се почувстваш по-голям, без да караш другите да се чувстват по-малки?

От време на време, в някакви ситуации, всички се чувстват несигурни. Може да се чувствате непривлекателни, недостатъчно интелигентни или недостатъчно добре ситуирани в живота, колкото бихте могли да бъдете. Сравнявайки себе си с хората около вас, можете да се почувствате дори по-зле.

Някои хора компенсират несигурностите като се опитват да покажат, че са по-добри от другите. Те може непрекъснато да се хвалят с постиженията си, напомняйки на другите за успехите си (дори и ако другите са наясно с тях), или дори да подценяват и омаловажават приятелите си или членове на семейството си (психологът Алфред Адлер обяснява тази тенденция като „стремеж за превъзходство“).

В по-лошия сценарий жаждата за превъзходство означава, че стъпвате върху чувствата на хората около вас. Единственият начин, по който можете да се почувствате по-големи, е като накарате другите да се чувстват по-малки.

Има моменти, когато несигурността е добре обоснована и признаването на тези чувства е психологически здравословно. Ако сте били конфронтирани от „стремящ се към превъзходство“ колега, шеф или приятел, е нормално да поставяте под въпрос самооценката си. Разпознаването на това, че сте били манипулирани да се почувствате по този начин, може да ви помогне да разклатите тази негативна самооценка.

Също така можете да се почувствате несигурни въз основа на някакви актуални събития в живота ви: романтичният ви партньор възнамерява да ви изостави или изразява загриженост по отношение на бъдещето на връзката ви. Дъщеря ви, която е тийнейджър, крещи в лицето ви, че сте лош родител. Родителите ви могат да ви накарат да се чувствате неадекватно чрез посочването на всичките ви провали и пропуснати възможности. Във всички тези случаи се чудите в какво сте сгрешили. За да се почувствате по-добре в тези ситуации, е необходимо да разделите вашия принос и участие в ситуацията от тези на другия.

несигурни

Преживяването за несигурност може също така да възникне като отговор на истински заплахи, свързани с начина ви на препитание. Когато икономиката застива, ефектите оттекват в чувствата и мислите на работниците, които те имат по отношение на бъдещето си. Единственият начин да се овладеят тези чувства на несигурност е да получите уверение, че работата ви наистина не е застрашена. Ако обаче това не е така, вие ставате стресирани и вкъщи, и на работното място. Въпреки че осъзнавате, че проблемът не сте вие, а е икономиката, все още е трудно да не се занимавате мисловно с идеята за това как ще изкарвате прехраната си.

За да изпитат реакциите на служителите към несигурността по отношение на работата, психологът от Пекинския университет Hai-jiang Wang и колегите му изследват възможните стратегии, които работодателите могат да използват, за да облекчат негативните реакции на другите работници по отношение на проблемния климат на икономиката. В частност те са били заети с въпроса как да поддържат работниците емоционално въвлечени в работата им, така че да останат продуктивни. От гледна точка на стресираните работници, въпросът е малко по-различен: „Как може да се фокусираш върху работата си, а не върху притесненията си, когато разговорите за съкращения са навсякъде?“

Да се чувствате несигурни за работата си не означава задължително, че притесненията ви са реалистични. Wang и останалите забелязват, че несигурността на работното място е резултат от очакването, че работните ви задължения ще се променят или че ще загубите работата си, като тези притеснения могат да бъдат по-малки или по-големи в зависимост от ситуацията. С други думи „основната характеристика на несигурността в работата е нивото на несигурност, което работникът асоциира с неговата или нейната непрекъсваемост на работата“.

Предишните проучвания са показали, че несигурността в работата е често срещана, може да се появи независимо от всичко, което наистина се случва на работното място (или в икономика), а това моментално се отразява върху работното удовлетворение, чувството на отдаденост към организацията, усещането за доверие и дори върху здравето. Може да бъде много по-рационално да се справите с несигурността на работното място чрез укрепване на продуктивността ви, но дали ще направите това или не отчасти зависи и от отношението на вашите работодатели.

Wang и екипът му вярват, че ключовото съдържание на това, че работното място предоставя равенство при уравнението несигурност–продуктивност, е организационно правосъдие, или справедливото отношение към работниците. Колкото по-несигурно се чувствате, толкова по-важно за работното ви място е да се разпространи и утвърди посланието, че независимо от всичко, отношението към вас ще бъде справедливо. Това произтича от принципа, който Wang и другите определят като „теорията за управление на несигурността“. С колкото повече несигурност се сблъсквате, толкова повече щастието и продуктивността ще зависят от възприятието, че организацията ще се отнася честно с вас. Тези чувства на безстрашие ще ви позволят да се чувствате по-въвлечени в работата, което ще подпомогне увеличаването на продуктивността ви.

За да проучат връзката между несигурността на работа, организационната справедливост, ангажираността с работата и продуктивността, учените изследват работници и супервизори в голяма китайска застрахователна компания. Изследването се провежда на три вълни, така че взаимоотношенията сред тези фактори да могат да бъдат проследени във времето. Въпреки че изследването е корелационно, фактът, че информацията е налична от няколко времеви точки означава, че отношенията на по-ранно време могат да се използват, за да се прогнозират по-късни резултати.

Както прогнозират, Wang и екипът откриват, че по-несигурните работници чувстват, че колкото по-малко са ангажирани в работата си, толкова по-малко продуктивни стават. Това се появява само когато несигурните работници започват да считат, че организацията им не ги третира справедливо. При тези условия те се чувстват по-малко въвлечени в процеса и като резултат са по-малко продуктивни. Както авторите заключават, „справедливото отношение от организацията може да ги накара да се чувстват себеутвърдени в организацията и това да ги накара да променят негативното си отношение към несигурното работно място.“

Ако се чувствате несигурни, независимо дали това е на работното ви място или във връзката ви, това ще ви повлияе най-негативно, когато вярвате, че отношението към вас няма да бъде справедливо. Хората могат да се справят с несигурността, докато вярват, че някой се грижи за тяхното благоденствие. Да имате вяра в работодателя или в партньора си може да ви помогне да преминете през тези вълни на несигурност, които могат да ви завладяват от време на време.

В дългосрочен план справедливото отношение един към друг ни помага да се чувстваме по-сигурни, ангажирани, значими и продуктивни. Държейки това в ума си, то би могло да бъде от полза както за вас, така и за близките около вас хора и взаимоотношенията ви с тях.

Източник

 

Гневът като проекция на непреодоляна депресия

Posted on by

Няма да се почувствате по-добре, наранявайки останалите.

Има смисъл в това, че много хора не искат да преживяват тъга, защото това причинява вътрешна болка. Също така е общоизвестно, че ако хората не могат да се справят с болката и депресията, това, което следва, са гневни действия или думи, обикновено насочени към някого, когото обичат. Това се нарича негативна проекция.

Разликата между гнева (симптом на депресията) и другите чувства е това, че когато сте гневни, можете да имате импулса да нараните другите. За овладяването на този подтик помага разбирането на това, че повечето гняв е основан на някакво дълбоко недоволство от факта, че сте били наранени.

Всички ние имаме отговорността да се погрижим за себе си, без да нараняваме тези, които обичаме. Колкото и странно да звучи, понякога искаме да нараним тези, които обичаме, защото те са тези, които могат да ни наранят най-много. Чувал съм двойки в терапия да казват: „Причината, поради която те мразя толкова силно, е защото те обичам толкова много.“

Гневът се появява в открити и прикрити форми. Единият начин, по който прикритият гняв ни наранява, е чрез подсъзнателното ни насочване към повторно преживяване на стари болезнени спомени. Например, ако жена е била наранена или подигравана от своя баща или брат и не се е справила с това, тя ще намери мъж, който да се отнася с нея по същия начин.

Във взаимоотношенията прикритият гняв наранява тези, които обичаме, защото когато личността се е дистанцирала или отдръпнала, партньорът го усеща. Ако се отдръпваме от партньорите си, ние ги нараняваме. Ако се чувстваме така, това трябва да излезе, за да се преодолее и да можем да се справим с него. Държейки се по начин, който кара някого, когото обичате, да се чувства толкова зле, колкото и вие се чувствате, води до деструктивност и в крайна сметка всички да губят.

гневът

Ако освободите гнева си несъзнавано или по пасивно-агресивен начин (като непрекъснато да закъснявате за вечеря или да не отговаряте на романтичността на партньора ви), вие в действителност не се освобождавате от този гняв и той не излиза навън.

За съжаление, възрастните могат да обърнат яростта навътре и да действат с гняв. Гневът отблъсква тези, които обичаме, и пречи на задълбочаването на връзката.

  • Оздравяването е, когато всъщност кажете на някого, когото обичате, как в действителност се чувствате, вместо да задържите чувството в себе си. Много по-лесно е, отколкото да лъжете себе си или да манипулирате партньора си. Ще живеете в нечестна връзка, в която никой не знае какви са истинските чувства и връзката няма да оцелее в морето на нечестността.
  • Как да се справите с някого, който задържа гнева си или действа прикрито? Не можете да им посочите, че са гневни – няма да ви повярват. Вместо това им очертайте ясни граници – например, ако винаги закъсняват, можете да кажете: „Ако закъснееш повече от 20 минути, ще започна да вечерям без теб.“
  • Ако партньорът ви ви лишава от признание и внимание, е нужно да му споделите, че разбирате, че той/тя е гневен, че желаете да го обсъдите и че имате желание да направите подходящите промени, ако е необходимо.
  • Ако не можете да говорите за това, без да го превърнете в кавга, е необходимо да се срещнете със специалист. Работата на терапевта е да създаде безопасно място за клиентите, за да изразят чувствата си и да проучат деструктивните си импулси.

В заключение: Ако има какъвто и да е признак на насилие, трябва да се предпазите и да защитите себе си и любимите си хора като потърсите помощ, дори това да означава да повикате полиция. Това може да бъде плашещо заради възможните последици, но всъщност алтернативата може да бъде много по-страшна.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/emotional-fitness/201805/is-your-anger-projection-unresolved-depression

Комуникация в семейството

Posted on by
Отговор

„Човешката комуникация има поне три нива – синтактично, семантично и прагматично. На прагматично ниво комуникацията има за цел да окаже влияние върху поведението на участниците в общуването. В този смисъл на това ниво винаги има послание, информация за отношението ни към другия, заповед или молба. На най-високо отношенческо ниво всяка комуникация цели валидизиране (потвърждаване добрата самооценка) на участниците.“ (В. Сатир).

Комуникацията не е проста размяна на информация и често се оказва в основата на междуличностните конфликти. Всъщност общуването е сложен процес на размяна на смисли и в голяма си част е емоционално-натоварено, особено когато става въпрос за комуникация в семейството.

В „Прагматика на човешкото общуване“, Пол Вацлавик, Джанет Бивин Бавелас и Дон Д. Джаксън описват няколко важни аксиоми в комуникацията:

  1. На прагматично ниво не е възможно да не се комуникира.

С други думи, дори и отказът да комуникираш е комуникация, която информира другия, че по някаква причина отказваш да влезеш в диалог с него и издава определени емоции. Дори когато не изричаме думи, то на невербално ниво и чрез поведения предаваме послания.

  1. Комуникацията има две нива – съдържателно и отношенческо. Прагматичното (отношенческо или процесно) ниво на общуване е от по-висок порядък от съдържателното ниво на общуването и определя смисъла му.

Това на практика означава, че думите, които изричаме, са натоварени с емоционално значение и смисъл. Дори и да общуваме с непознат на улицата, начинът, по който интонираме посланието, подборът на думи и невербалните жестове могат да разкрият нашата нагласа към него. Отношенческият аспект на комуникацията важи още повече за семействата и за хората, с които сме близки.

  1. Природата на взаимоотношенията между участниците в комуникацията зависи от начина, по който те поставят пунктуацията на последователностите в комуникацията.

Поставянето на пунктуацията на различни места в процеса на общуване води до безкраен спор кой е виновен, чие поведение е причина и чие – следствие. Природата на човешките отношения е кръгова (тоест и двамата носят отговорност и си влияят), а не причинно-следствена (търси се виновникът). Иначе казано, поставянето на пунктуация на различни места в комуникацията ни завърта в кръга на: „Аз постъпих така, защото ти направи това…“, тоест поведението на единия се посочва като причина, а на другия – като следствие. Естествено всеки сочи другия с пръст и обвинение.

  1. Хората общуват и аналогово, и дигитално. Дигиталният език има много мощен логически синтаксис, но не му достига адекватна семантика в областта на взаимоотношенията, докато  аналоговият език има адекватна семантика, но няма адекватен синтаксис за недвусмислена характеристика на природата на взаимоотношенията.

Дигиталното общуване е свързано с начина, по който кодираме посланието си, т.е. го обличаме в думи. Хората започват да общуват преимуществено аналогово там, където дигиталната комуникация е невъзможна. В този смисъл много симптоми – психосоматични и поведенчески (изчервяване, главоболие, сърдечен пристъп, суициден опит, бягство от дома, изневяра и т.н.). Те могат да бъдат разбрани като аналогова комуникация, т.е. опит да се даде послание на другия, да се повлияе върху поведението му, без да се разговаря. Аналоговото общуване е носителят на отношенческия аспект от общуването и е общуване без думи.

  1. Всички комуникативни обмени са или симетрични, или комплементарни, в зависимост от това дали се основават на сходство или на различие.

Ако в едно отношение поведенията на А и Б се разглеждат като подобни и са свързани по такъв начин, че повече от дадено поведение на А предизвиква повече от същото при Б и обратното, тогава взаимоотношенията са „симетрични“ що се отнася до тези поведения. Това общуване може да се нарече общуване между равни.

Ако поведенията на А и Б не са подобни, а взаимно се допълват (както например гледането допълва ексхибиционизма) и поведенията са свързани помежду си така, че повече от поведението на А предизвиква повече от допълващото поведение на Б, тогава взаимоотношението е „комплементарно“. В този тип общуване единият заема горна позиция, като поставя другия в долна.

Ако помислите върху аксиомите по-горе, може би ще си дадете сметка колко много възможности за грешки в комуникацията биха могли да възникнат. Когато говорим за отношения в семейството и в двойката, нещата са дори по-сложни, тъй като разменените реплики не са независими, а имат определен контекст. Това, което се случва в определен момент, обикновено има дълга предистория, която е важно да се вземе предвид. Няма как да общуваме с близките си като за първи път всеки път, т.е. да не привнасяме нещо от миналия опит. От една страна, всеки влиза в отношенията със собствената си история и модели на общуване, а отделно в процеса на изграждане на отношения се създават нови модели, характерни за двойката/семейството, които обичайно се повтарят. По тази причина един конфликт трудно би могъл да се реши на съдържателно ниво.

Нека разгледаме следния пример:

Иван: „Какво ще ядем днес?“

Петя: „Мислех да направя паста. Много ми се хапва.“

Иван: „Не ми се яде паста. Направи пиле.“

Петя: (хвърля покупките на масата, разплаква се и излиза от стаята)

Ако помислим върху този диалог, на съдържателно ниво може би няма да открием нищо съществено и ще се изненадаме от крайната реакция на Петя. Всъщност проблемът не е в това какво ще ядат тази вечер или другата. Ако научим повече за отношенията в тази двойка и обичайните модели на общуване, изучим контекста, може би ще видим нещата в съвсем различен аспект. Например можем да разберем, че Иван никога не се интересува от мнението на Петя, а тя е обидена и наранена от това. Може би Петя се чувства невидима за Иван. Вероятно този модел на взаимодействие се случва често и се пренася не само в обсъждането на вечерята, а и във възпитанието на децата, планирането на семейните почивки и семейния бюджет.

Комуникацията не е само видимото, т.е. думите. Комуникацията е всичко онова, което се случва между двама – затръшнатите врати, въртенето на очи, мълчанието, критичният тон, виковете, заплашителните забележки, скръстените ръце, обърнатият гръб, неясните послания, главоболието, честите закъснения…

Бъдете чувствителни към емоционалните си преживявания и не се хващайте за думите. По-скоро мислете за това как тези думи ви карат да се чувствате и поемете отговорност за това как ще отвърнете. Ако се чувствате наранени или нападнати, ако усещате, че някой не зачита мнението ви, то не реагирайте импулсивно. Спрете порочния кръг и говорете открито за преживяванията си.

Ако имате трудности в това и усещате, че се въртите в един кръг, който наранява вас и вашите близки, то не се колебайте да потърсите помощ от специалист.

 

 

 

Привързаност: как избираме партньора си?

Posted on by
Отговор

В предишните две части на статията обсъдихме основните твърдения в теорията на Боулби за привързаността, приносът на Мери Ейнсуърт за изследването на различните стилове на привързаност и по какъв начин тя влияе на цялостното развитие на личността. Сега ще обърнем малко повече внимание на това как стилът ни на привързаност влияе на избора ни на романтичен партньор.

Стилове на привързаност в зряла възраст

Стиловете на хората в зряла възраст се описват по начин, подобен на този за детска възраст. Но все пак има някои различия. Бартоломю и Хоровиц разграничават четири стила на привързаност в зависимост от два критерия: тревожност и избягване. Тревожността касае степента, в която хората се тревожат, че ще бъдат изоставени или отхвърлени. Избягването се отнася до степента, в която човек ограничава интимността с другите.

Сигурният стил се характеризира с ниска тревожност и ниска степен на избягване. Тези хора има положителен модел на себе си като заслужаващи любов и положителен модел за другите като като цяло приемащи и откликващи. Прекалено ангажираният стил се характеризира с висока тревожност и ниско избягване. Човек с такъв стил има негативен модел за себе си като незаслужаващ любов и е ангажиран с нуждата си  за приемане от другите, които оценява положително. Заради негативния модел за себе си той или тя очаква да бъде отхвърлен/а от другите и те да се държат дистантно. Отхвърлящият избягващ стил се характеризира с ниска тревожност и  високо избягване, което се демонстрира от дискомфорт при интимност и близост във взаимоотношенията. Тези хора имат положителен модел за себе си като заслужаващи любов, но оценяват другите като вкопчващи се, изискващи и зависими. Последният стил е страхуващ се избягващ и се характеризира с високи степени на тревожност и избягване. Хора с такъв стил имат негативни модели за себе си и другите. Те желаят близост, но се страхуват от отхвърляне и поради това поддържат дистанция, за да се защитят.

За да отговорят на въпроса какви партньори избираме според стила на привързаност, Холмс и Джонсън правят преглед на множество изследвания в сферата. Те обсъждат основните хипотези и доказатествата в тяхна подкрепа.

Хипотеза за подобието

Според тази хипотеза хората предпочитат партньори със стил на привързаност, подобен на техния. По този начин тези с избягващ стил би трябвало да са привлечени от партньори също с избягващ стил например. Тази хипотеза може да се разбере чрез приложение на теорията за подсилване на аза, според която хората имат силно желание за положителна обратна връзка от другите, което подсилва техния аз образ. Следователно намирането на партньор с подобен стил на привързаност, тоест подобни желани нива на интимност и независимост, би осигурило положителна обратна връзка, тъй като и двамата биха отговаряли положително на привързаността на другия.

Хипотеза за допълването

Според тази хипотеза предпочитанията са базирани на това колко добре партньорите потвърждават свързани с привързаността очаквания. Прекалено ангажираните би трябвало да са привлечени от партньори с отбягващ стил, защото това потвърждава тяхното негативно очакване, че другите са дистантни, а отбягващите би трябвало да избират прекалено ангажирани партньори, които потвърждават очакването им, че другите са прилепчиви и зависими. Въпреки че идеята, че хората са привлечени от партньори, които потвърждават негативните им очаквания, може да е контраинтуитивна, подкрепа за нея може да има от теорията за консистентността на аза. Според нея хората имат силно желание да поддържат предвидима социална реалност и чрез взаимодействието с други, които пасват на дълго поддържаните очаквания, това позволява поддържането на консистентен аз образ.

Хипотеза за сигурност на привързаността

Според тази хипотеза всички без значение на стила си на привързаност предпочитат сигурни партньори пред всички останали, тъй като те предлагат най-добра възможност за усещане за сигурност и следователно най-добър потенциал за формиране на емоционална връзка. Също така хората дават приоритет на целта за усещането за сигурност пред очакванията им за връзката. По тази логика партньорите със сигурен стил са най-предпочитани, след това – прекалено ангажираните и накрая избягващите. Този ред на предпочитание при несигурните стилове се обяснява с това, че прекалено ангажираните партньори са по-грижовни, демонстрират повече близост във връзката в сравнение с избягващите, които отбягват и имат по-негативни вярвания за другите, което затруднява формирането на емоционална близост.

Как избираме партньорите си?

Изследванията в областта проверяват предпочитанията към партньорите по два подхода. Първият е изследване на привличането, в което участниците получават описания на хипотетични партньори и оценяват в каква степен са привлечени от тях. Вторият подход е изследване на реални двойки чрез оценяване на стиловете на привързаност на партньорите. Изследвания, които използват и двата подхода, показват, че хората със сигурен стил предпочитат партньори също със сигурен стил. Това откритие, обаче, може да подкрепи и трите хипотези.

Резултатите за хора с някой от несигурните стилове на привързаност (прекалено ангажиран или двата отбягващи) са противоречиви – някои изследвания подкрепят хипотезата за допълването, а други – тази за сигурността на връзката. Отговорът се крие в това как точно се изследва предпочитанието към партньорите.

От прегледа на литературата изглежда, че при избор между хипотетични партньори, хората като цяло демонстрират предпочитание на базата на подобието и сигурността на връзката, но по отношение на това с какви партньори поддържат реална връзка, предпочитанието изглежда се базира на допълването. Тоест, когато избираме хипотетични партньори предпочитаме такива със същия стил като нашия или пък предпочитаме такива със сигурна привързаност на първо място, след това прекалено ангажирани и накрая избягващи. Когато става въпрос за реални връзки, обаче, изглежда, че избираме тези, които отговарят на работните ни модели. С други думи, потвърждават вярванията ни за себе си и другите.

Използвана литература: http://citeseerx.ist.psu.edu/viewdoc/download?doi=10.1.1.518.2364&rep=rep1&type=pdf

Как да отговаряме на критиката?

Posted on by
Отговор

„Изглежда, че всеки път, когато се обърна, някой се оплаква от мен или се заяжда“, гневи се Колин. „Шефът ми разкоства всеки доклад, който му давам. Жена ми пък не харесва начина, по който шофирам. Децата мразят храната, която готвя.“

Склонноста на Колин да преувеличава дори и най-малката критика му причинява ненужна болка и страдание. Дори най-малката забележка на сина му като: „Татко, не обичам горчица в хотдога си.“, бива посрещната с десетминутна тирада за „неблагодарните деца.“

Кой може да премине през живота без абсолютно никаква критика? Никой! Много малко хора обаче знаят как да отговарят на критиката или как да се справят с нея ефективно.

Критиката може да бъде разделена на 3 категории – нерелевантна/неуместна, деструктивна или конструктивна. Нека да разгледаме всяка една от тях:

Неуместна критика

Нерелевантаната/неуместната критика може най-лесно да се игнорира. Някои хора са толкова критични към всички и всичко, че често хвърлят критични коментари, които нямат нищо общо със ситуацията. Нерелевантните коментари и подхвърляния дори нямат нужда от отговор или каквато и да е емоционална ангажираност от ваша страна. Всъщност това, че ги игнорирате, може още повече да разпали този, който критикува. Разбира се, много малко хора умеят да владеят добре емоционалните си реакции и обикновено се чувстват раздразнени от подобни критични подмятания, но това да се удържим и да не се хванем на въдицата им е много важно. Какъв е смисълът да удостоявате с отговор подобна критика?

Деструктивна критика

Деструктивната критика обикновено идва под формата на атака, омаловажаване на личността или иронична забележка: „Ти си егоистично прасе.“, „Ти си отвратителна личност.“, „Ти си глупав и некомпетентен.“ Ако някога ви се случи да получите подобна критика, опитайте се да си дадете сметка, че човекът, които ви критикува, има някакъв проблем, а не вие. Един стабилен, разумен и зрял човек, не би си позволил да отправи подобни крайни и осъждащи цялата личност забележки. Обикновено този род коментари и поведение говори много повече за критикуващия, отколкото за критикувания.

Безсмислено е да приемате подобни забележки присърце и да им отдавате голямо значение. По-добре накарайте този, който ви критикува, да се обоснове. Например, ако някой ви нарече „глупав и некомпетентен“, попитайте го: „Какво те кара да ме наречеш глупав и некомпетентен?“ Отговорът може да е  нещо от рода на: „ Ами ти забрави да ми изпратиш едно важно писмо и също така допусна две грешки, когато смяташе квитанциите за деня.“ Човек, който умее да се отстоява, в този случай би казал, че това, че е допуснал няколко грешки, не го прави глупав и абсолютно некомпетентен.

Конструктивна критика

Позитивната част от тази тема е конструктивната критика. Тя може да бъде полезна, защото касае конкретна тема и предлага възможност за развитие и промяна. Например: „Мисля, че трябва да бъдеш малко по-внимателен. Вчера пропусна да изпратиш много важно писмо и допусна няколко грешки, когато калкулираше квитанциите за деня.“ Наистина успешната конструктивна критика използва техника, наречена „сандвич“, която слага месото (критиката) между два позитивни коментара: „Наистина оценявам колко бързо се справяш с работата си, но си мисля, че трябва да бъдеш малко по-внимателен. Беше допуснал някои грешки вчера. Въпреки това, искам да знаеш, че наистина ти благодаря за това, което вършиш.“

Много добронамерени, в други случаи сензитивни и интелигентни хора, нямат идея как да дават конструктивна обратна връзка или критика. Те дори могат да не си дадат сметка, че са критични в негативния смисъл.  По тази причина е важно да се спомене съществуването на различните алтернативи като конструктивна и деструктивна критика, за да можем да сме по-внимателни, когато се обръщаме към някого.

В заключение можем да кажем, че ако критиката е нерелевантна/неуместна, тогава я игнорирайте. Ако критиката е негативна и можете да останете хладнокръвни, тогава питайте по-подробно за причините. Ако критиката е конструктивна, тогава се поучете от нея.

Източник: https://www.psychologytoday.com/blog/think-well/201802/how-respond-criticism

 

 

 

Любовта е…

Posted on by
Отговор

„Какъв късметлия съм щом имам нещо, което прави сбогуването толкова трудно.“ Мечо Пух

Наближава Свети Валентин – празникът на любовта и като че ли светът отново се подготвя да изригне в океан от любов и да се зарие в плюшени сърчица, шоколадови бонбони и всички онези захаросани неща. Празнуваме Любовта.

История

Странно, защото ако в исторически план трябва да проследим началото на този празник, ще видим, че всъщност нищо любовно няма в него – на тази дата, 3 века преди Христа, римският император Клавдий II е екзекутирал двама мъже с името Валентин, като по-късно Католическата църква почита смъртта им именно с празника на Св. Валентин. На тази дата се правят жертвоприношения (убиват се коза и куче) в името на плодородието. Няма да преразказвам подробно. Ако някой има интерес, може да прочете повече ето тук: https://www.psychologytoday.com/blog/happiness-is-state-mind/201802/valentines-day-the-real-truth-behind-the-hearts-and-candy .

Интересното е, че изхождайки от историческото начало на празника, бихме могли да кажем, че като че ли любовта се асоциира и свързва с мъчение, страдание, жертвоприношение. И в някаква степен с плодородието. Може би това е част от съдържанието на смисъла на думата „любов“.

Факт е – любовта има много лица.

Гърците за любовта

Така например гърците са определили седем типа любов на базата на самопознанието и мъдростта: Eros – олицетворява идеята за сексуалната страст и желание и онези аспекти на любовта, които са свързани по-скоро с егоизма, с личната пристрастеност и физическото удоволствие; Philia – приятелската, платонична любов, изключваща физическото привличане; Storge – естествена форма на привързаност, свързана с родството и познанието; Ludus – онази форма на любов, свързана с началните етапи на влюбването, с флирта и трепетите около динамиката на взаимоотношенията; Mania – обсесивната любов, тази, която те докарва до лудост; Pragma – онази любов, към която се стремим в романтичните си взаимоотношения и в приятелствата, трайната, устойчива любов, „узряла“ с времето и преодоляла времеви и пространствени ограничения; Philautia – една от най-важните форми на любов, която е пряко свързана с това как обичаме и другите, а именно – любовта към нас самите, грижата за нас самите; Agape – според гърците това е най-висшата форма на любов – безусловната любов, която обича въпреки всичко, която не изисква, не очаква и не съди, която е безгранична и даваща.

Любови, които не могат да бъдат дефинирани като по-добри или по-лоши, като правилни или не, но такива, които се изпитват, може би на различни етапи от живота и към различни обекти. Такива, които понякога не могат да се обяснят, а просто се преживяват.

– Как се пише любов? – попита Прасчо.

– Тя не се пише, тя се чувства… – отвърна Пух.

Може ли човек да живее без любов? Вероятно може, но въпросът е как точно живее тогава. Ако си припомним пирамидата на Маслоу с потребностите, любовта е една от необходимите такива, тази, която стои на върха, една от висшите потребности.

В днешно време темата за любовта като че ли се превръща в клише. Може би именно затова всички онези неща, свързани с празника, често биват посрещани с иронична усмивка и бурно недоволство. Защо ли? Може би защото любовта е нещо много интимно, нещо съкровено, чието афиширане сякаш осквернява идеята за това.

Ако изходим от разбиранията на древните гърци, описани по-горе, любовта е безусловна и неизискваща, тиха и постоянна. До колко обаче това е възможно? С Марина си говорихме, че като че ли това е доста непосилно, дори ако приемем идеята, че човек е достигнал високо ниво на себепознаване и себеприемане и успява да преодолее ограниченията, обусловени от идеализираните образи и мечтата за съвършенство. Като че ли безусловната любов не предполага очаквания към другия. Възможно ли е това? Възможно ли е да се живее без очаквания, особено по посока на тези, в които се инвестират толкова много емоции и енергия. Не е ли всъщност 14 февруари едно голямо очакване на всички, които празнуват този ден? Не очакват ли празнуващите да чуят „Обичам те“ в този ден? Да получат „засвидетелстване“, да получат по-специална грижа‚ израз на любовта?  Прави ли това любовта им по-малко истинска и по-малко чиста?

Любов и нужди

Може би важното по отношение на разбирането на любовта е свързано с това с какви нужди влиза човек в това чувство – дали е по-важно да даде грижа или да бъде обгрижен; да получи подкрепа или да даде такава; да се довери или да му се доверят. Вероятно това определя и очакванията и нагласите. Ако нуждата е да даваш, вместо да получаваш, като че ли тогава идеята за безусловност звучи доста по-близо. И обратното – ако нуждата е по-скоро да получаваш, като че ли очакванията са доста по-големи.

Едва ли е лесно да се чака един специален ден, за да изразим това, което чувстваме. Утре няма да е 14-ти – по-малко ли ще обичате другия или ще спрете да обичате? Любовта е тиха – нея я има всеки ден, всяка минута. Понякога не е необходимо да правим каквото и да е, за да я дарим на другия – понякога един поглед, една усмивка носят много повече любов, отколкото каквото и да е друго.

Като че ли проблемът на съвременния човек обаче е по-скоро свързан с това, че не знае как да изразява любовта си или по-скоро по някакъв начин се притеснява и страхува да го направи или да се потопи изцяло в това усещане (и именно поради тази причина не успява да стигне до висшата ѝ форма). Промяната на ценностите и въобще отчуждението като цяло може би са част от проблема. Разбира се, това не означава, че едно време хората не са имали проблеми в това отношение, но като че ли съвременният човек е много по-крехък в това, сякаш себеразкриването и отхвърлянето се превръщат в основни страхове, които диктуват избора на типа любов, сякаш често са спирачка за пълно „потапяне“.

Не са рядкост и ситуациите, в които забързаното ежедневие като че ли превръща  обекта/обектите на любов в даденост. Може би в някаква степен празници от рода на Свети Валентин са именно за това – да нарушат рутината, да подсетят. Разбира се, отново става въпрос за мироглед и разбиране.

Във всеки случай е важно да знаем, че любовта е преживяване, което учи на много и дава много. Дали на 14-ти февруари или не, е хубаво да си припомняме какво влагаме ние в нашата любов и какво получаваме, защото като всяко нещо и любовта се нуждае от грижа, иначе заплашва да се превърне в отровна любов.

Пет неща, които хората с нарцистични и психопатни черти правят в разговор

Posted on by
Отговор

Хората с психопатни или нарцистични черти често използват фалшиви маски, за да взаимодействат с другите, понякога нагаждайки ги, за да изглеждат сякаш споделят интересите на своите жертви. От обикновени разговори до бомбастични речи, всичко е възможност за изработване на маска и за тестване, доминиране и дори навреждане на неподозиращи слушатели.

За щастие има знаци в разговора, които посочват тази екстремна двойственост: вниманието на човека към теб е твърде интензивно; много рано прави себеразкрития. Тези тактики може да изглеждат като противоречащи си (не задава никакви въпроси или задава твърде много отворени въпроси). Но в контекста може да се разбере необичайният начин на водене на разговор на хората с високи стойности на психопатия.

  1. Доверява ти се веднага

Той е предаден от жена си, която е взела всичко, но е успял да си възвърне богатството. Той работи за Държавна сигурност: сега не може да каже какво прави, но ще разбереш от медиите тази година. Да, женен е, но само защото жена му е много нестабилна; тя би се разпаднала, ако той я напусне. Каквото и да споделя, го прави преди да е разбрал дали може да ти има доверие. И това включва теми, по които е уязвим или силен, напълно прозрачен или мистериозен като филмова звезда.

Какво се случва: пълното себеразкритие е опит да спечели симпатия или да създаде изкуствена близост. Неговата включеност във важни събития зад кулисите цели да впечатли. Колкото по-бързо се свържеш с него или се увлечеш, толкова по-бързо може да започне следващата фаза от манипулацията. Какъвто и да е контекстът, ясен знак е преждевременният тайминг. Тези хора правят разкрития преди да се е създала интимност – може би дори в рамките на минути след запознанството.

  1. Повтаря „конфиденциална“ информация, която вече е споделил с теб

Историите за жената, която е взела богатството му или свръх секретния договор с правителството може да се повтарят по същия или почти същия начин в отделните срещи с този човек. Разбира се, всички имаме истории, които пораждат въртене на очите на тези, които са ги чували много пъти. Така че внимавайте каква е същността на информацията, която се повтаря.

Какво се случва: ако се повтаря информация, която служи на егоистичните интереси на човека или за възвеличаване на себе си, той сигурно използва сценарий, за който е забравил, че вече е изпълнил с теб. Психопатите са особено убедителни на повърхностно ниво, лъжливостта е техният основен език. Понякога те лъжат без ясна причина освен собственото си забавление. Но те също така лъжат, за да прокарват определени идеи и интереси и тогава е най-вероятно автоматично да казват измислени истории по сценарий. Хората са взаимозаменяеми в очите на психопатите и нарцисистите – едноизмерни същества, от които те не се интересуват наистина, и затова за тях може да е трудно да запомнят какво са казали и на кого.

  1. Не задава никакви лични въпроси или пита много конкретни неща

Може да приключиш социална интеракция или среща и да осъзнаеш, че не си бил попитан нищо за себе си, въпреки че си научил много за човека отсреща. Внимавай каква е степента на информационната асиметрия: той разкрива ли огромно количество, без да пита или да очаква ти да направиш същото?

Какво се случва: ако не ти се зададат никакви въпроси и не се изрази никакъв интерес, значи споделянето на сценария е единствената цел на срещата. Ако задава много въпроси, но преминава бързо от един към друг, вместо да позволява разговорът да тече естествено, той може да търси информация, включително такава, която може да използва, за да разбере къде си уязвим. Когато говори с нова мишена, психопатът често опитва да извлече информация за стресиращи събития или житейски проблеми, за да може да спредложи услуга и помощ. Това, разбира се, е опит да спечели доверието ти.

  1. Моли за специални услуги

Моленето за специални услуги е диагностичен критерий в DSM-V за нарцистично личностово разстройство – толкова често се среща. Докато повечето хора молят за услуги от истинска нужда да изградят интимност, за нарцисистите и психопатите е по-вероятно да го направят, защото чувстват, че другите им дължат времето и усилията си. Те могат буквално да използват термина „специален“, за да изразят идеята, че ти всъщност получаваш привилегия, която те благоволяват да отстъпят.

Какво се случва: тези молби могат да обслужват различни цели: все пак тези с психопатни или нарцистични черти търсят полза и се възвеличават. Те може просто да те виждат като някой, когото могат да използват за удовлетворяване на техните належащи нужди. Те могат да целят създаване на динамика, в която осъзнаваш подчинеността си. Съгласието ти с молба, колкото и да е малка, може да е тест. Минаваш го, ако изразиш желание да си контролиран или манипулиран. Очаквай повече и ескалиращи молби, мотивирани или от Макиавелианска полза или защото такива действия ще те приближат още повече до него. С нарастването на интимността психопатът може да се фиксира върху мишена, която изпълнява молбите му като тест на волята.

  1. Прави странни твърдения за теб

Странни твърдения могат да звучат като предположения, позитивни или негативни. Ти говориш за семейството ти и той може да каже: „Сигурно е трудно да си най-умният човек в стаята.“ Това не се връзва – ти не си казал, че си умен, нито си се характеризирал във връзка със семейството си. Подобно вметване не е с цел само да те ласкае, а и пасивно-агресивно да обиди семейството ти.

Какво се случва: психопатите и нарцисистите може да не са единствените, които правят хапливи забележки. Но когато тези твърдения се правят от хора, които иначе не изглеждат груби или недосетливи, това могат да са целенасочени опити да те дестабилизират. Това може също да е тест, за да провери дали ще се отстоиш или ще се опиташ да спечелиш одобрението му, което може да изглежда загубено след остра забележка. Неочакваните жестоки твърдения могат да сигнализират за нарочно или нецеленасочено падане на маската.

Неприятните забележки могат да са всичко от вече обсъденото: хората с нарцистични или психопатни черти обичат да държат другите в състояние на неяснота, това увеличава силата им. Основната нагласа на психопата към другите е на презрение. Този човек не те харесва и всъщност ти се присмива вътрешно по време на разговора. Невъзпитаните забележки са само първият сигнал. След това ще идват по-бързо и ще са по-яростни.

Невербални знаци

Тези, които са общували с психопати или нарцисисти често си спомнят, че отначало са имали чувство, че нещо не е наред, но не са му обърнали внимание. Някои казват, че са се чувствали дискомфортно или са усетили студенина в човека, но са пренебрегнали това, защото са искали да го харесват или са били поласкани от вниманието му.

Нито перфектно изработена маска, нито най-очарователният остроумен отговор могат напълно да прикрият липса на емпатия, което е основна характеристика на психопатията и нарцисизмът. Човек не може напълно да покаже нещо, в което няма опит, дори ако казва и прави „правилните неща“. Така че докато съзнателно се фокусираш върху твърденията на човека и стила му на разговор, твоето несъзнавано регистрира възможни несъответствия между държанието на човека и неговите скрити чувства. Обръщай внимание на двата потока информация, ако подозираш, че си в присъствието на човек, който иска да те манипулира или който не прилича на образа, който създава в разговора.

Източник: https://www.psychologytoday.com/blog/brainstorm/201712/5-things-psychopaths-and-narcissists-do-in-conversation

Ах, тези страхове!

Posted on by
Отговор

страх

Погледнете тази снимка! Разпознавате ли емоцията на нея? Не е трудно, нали? Сега си представете примерно кошута в храсталака, която надушва наближаващия хищник – ушите се наострят, дишането се учестява, зениците се разширяват, ноздрите също, сърцето ѝ е на път да изскочи. Животно е. Но като че ли дори и при животното проявлението не е много по-различно и някак си е разпознаваемо. Какво е? Страх? Да!

Всички познаваме това чувство и всички сме го изпитвали по една или друга причина, в една или друга ситуация.

Страхът е…

Дефиницията за страх го определя като чувство, появяващо се в резултат на възникнала заплаха, опасност. Нещо, което застрашава съществуването ни или заплаха да ни бъде отнето нещо ценно.

Забелязали ли сте, че независимо каква е ситуацията или причината, физиологичните симптоми са едни и същи: потене, сърцебиене, сякаш имаме тежест в краката, учестено дишане, изпотяване на дланите.

Но макар и проявите да са еднакви, страховете сами по себе си не са. Различните школи и автори имат различни класификации.

В книгата си „Неврозите“ Фройд говори за два типа страх – „реален“ и „невротичен“. Накратко – първият е свързан със съществуваща сега и в момента опасност, която изисква от нас реакция, намеса, адаптивност. Вторият е страх, който е резултат от заплаха, която би могла да произхожда от фантазиите ни, базиращи се на минал негативен опит и който проектираме в бъдещето или на задържано либидо.

В статия в Psychology Today са описани 5 основни вида страх: от това да спрем да съществуваме (смърт); от осакатяване; от загуба на автономност; от разделяне/отхвърляне; от смърт на егото. Авторите описват как от тези страхове произлизат редица други.

В някои от източниците се поддържа теорията, че причините за появата на страха са свързани с така нареченото „отъждествяване” (аз бих го нарекла идентифициране) с някого или нещо, както и с привързаността.

страх

Страх или тревожност

Нерядко страхът и тревожността са използвани като синоними. Между тях обаче трябва да се прави разграничение – страхът е чувство, породено от нещо, което предстои да се случи, имаме сигнали и признаци за него, знаем, че в някакъв аспект е опасно за нас. Тревожността е състояние, което се поражда, когато вече събитието е факт и ние не знаем, или се колебаем как да отговорим, как да се адаптираме към него.

Във всеки случай, едва ли може да се направи пълен обзор на всички концепции за страха. Не е и такава целта.

Страхът в определен аспект може да бъде и мотивация за действие и развитие, за напредък. Страхът може и да пази. Проблем е обаче, когато страхът парализира.

Може би затова страхът представлява интерес за психологията. Защото всъщност той може да блокира, да стопира развитието ни и дори да доведе до регрес. Страхът и тревожността, произлизаща от него или свързана с него, са нещо, което често пъти ни тласка да подлагаме на съмнение собствения си образ, а понякога и този на другите. И това определено не е градивният елемент, напротив. Страхът често води до изолация и създава сериозни трудности във функционирането ни. В зависимост от природата и интензитета му, може да премине в дисфункционално поведение и дори в психична болест. В голяма част от случаите страхът е симптом на задръжка, породена от негативен минал опит или от травматично събитие. На база на тях често пъти се пораждат фантазии и ирационални мисли, развиващи определен сценарий (най-често негативен), който тласка към дисфункционално поведение.

Борба?

Хората често си мислят, че най-добрият начин за справяне със страха (стига той да е осъзнат) е борбата с него и срещу него. Само по себе си това изисква много енергия и е свързано с контрол. Ако се замислим, ще видим, че всъщност последващата тревожност е тясно свързана с контрола. Идеята, че сме попаднали в ситуация, в която не знаем какво да правим или как да се справим, в ситуация извън зоната ни на комфорт, е свързана именно с това, че сме загубили контрола. Когато това стане, могат да следват куп неща според формираните сценарии – най-често негативни, които заплашват Аз-образа ни.

В такива ситуации най-често се чудим какво да правим. Чудим се как да се справим с този страх и тази тревожност. Решаваме да се борим. Понякога това върши работа.

Когнитивистите често предлагат като решение контрадействие – ако те е страх от паяци, бъркаш в съд, пълен с такива и реалистично се уверяваш, че в действителност сценарият не се потвърждава. Това невинаги е възможно обаче.Тогава бихме могли да оборим ирационалните мисли с факти от реалността. Всъщност този тип опити ни позволяват да действаме въпреки страха и по-скоро да се примирим с него, да го приемем като източник на опит. Разбира се, лесно е да се каже на рационално ниво и много по-трудно да се интегрира, но с малки и постепенни стъпки е постижима задача. Признаването и назоваването на страха е първата стъпка.

 

Да живеем отвътре навън

Posted on by
Отговор

Сигурно сте чували за Дон Мигел Руис, а вероятно сте чели и някои от неговите книги. Тази, на която искам да обърна внимание в тази статия, е „Петото споразумение (Толтекска книга на мъдростта. Практическо ръководство за себепознание)“, написана в съавторство с Дон Хосе Руис и Джанет Милс.

Какво означава да живеем отвътре навън?

Накратко казано, това означава да не оставяме външните обстоятелства да контролират и моделират живота ни. Да живеем отвътре навън означава да имаме добре установени лични граници и контрол над собствените си мисли, чувства и преживявания. Да живеем отвътре навън означава да приемем факта, че носим отговорност не само за това, което правим и даваме, но и за това, което решаваме да приемем и да допуснем в себе си.

Упражнявали сте се всеки ден, откакто сте родени, за да се превърнете в това, което днес вярвате, че сте. Повтаряли сте мислите и действията си, докато не са станали автоматични. Но задействате ли нещо ново, промените ли това, което вярвате, че сте, тогава целият ви живот ще се промени.

Кои са петте споразумения, които Руис предлага да сключим със себе си и как самият той ги обяснява?

  1. Бъди безупречен в словото си

„Истинското значение на споразумението „Бъди безгрешен в словото си“ е никога да не използвате мощта на думите срещу себе си. Ако сте безгрешни в словото си, няма да предадете собственото си Аз. Няма да използвате символите, за да клюкарствате или да разпространявате емоционална отрова по адрес на други хора или на самите вас.“

  1. Не приемай нищо лично

„Сега лесно ще си обясните защо има толкова противоречия между хората. Земята е населена с милиарди сънуващи, които не осъзнават, че всеки обитава собствен свят и сънува собствен сън. От гледната точка на всеки главен герой — а тя е единствената му гледна точка — светът се върти около него. Когато второстепенните участници в неговия филм кажат нещо или постъпят по начин, който не отговаря на гледната му точка, той се ядосва и се опитва да се защити. Когато те не са такива, каквито ги иска, се чувства наранен.

„Значението на Второто споразумение е просто. То ви дава имунитет във взаимоотношенията с второстепенните герои на съня ви. Няма нужда да се обременявате с гледните точки на останалите хора. Осъзнаете ли веднъж, че нищо от това, което те казват или правят, всъщност не се отнася до вас, вече няма да се интересувате от клюките и критиките по ваш адрес; вече няма да има значение кой ви отхвърля и кой не ви харесва. Всичко това няма да ви докосва и няма да ви влияе. Не изпитвате необходимост да защитавате позициите си.“

  1. Не прави предположения

„Слушаме символите в главата си и започваме да предполагаме чрез тях: какво ли правят останалите хора, какво мислят, какво казват за нас и изобщо, започваме да генерираме хипотетични ситуации в ума си. Съчиняваме цяла история, която е истинска само за нас, и започваме да й вярваме. Едно предположение води до друго, ние правим заключения и ги приемаме лично. После обвиняваме останалите хора и обикновено задействаме клюката, в опит да оправдаем предположенията си. Разбира се, с клюките изопачената информация се преиначава още повече.

Да правим предположения и да ги приемаме лично е началото на Ада в живота ни. Почти всички конфликти тръгват оттук и не е трудно да си обясним защо.“

„Предположенията не са нищо друго освен лъжи, които си внушаваме. Причиняваме си безпочвени терзания, тъй като всъщност не знаем кое е вярно и кое не е. Да предполагаме означава просто да създаваме неприятности там, където ги няма. А ако неприятностите се случват във филма на някой друг? Няма ли значение, че те не ви засягат, че не принадлежат на личната ви история?

  1. Винаги прави най-доброто, на което си способен

Вашето „най-добро“ ще се променя във всеки един миг — ще бъде различно, когато сте здрави и когато сте болни. Независимо какви са обстоятелствата обаче, правете най-доброто, на което сте способни, и така ще се спасите от самокритиката, самосъжалението и самобичуването.

„Ако се изправите срещу убежденията си и се запитате дали това, в което вярвате, е истина, може би ще откриете нещо доста интересно: през целия си живот сте се опитвали да бъдете достатъчно добри за някой друг и сте оставяли себе си на последно място. Пожертвали сте личната си свобода, за да живеете съобразно чуждите гледни точки. Опитвали сте се да бъдете достатъчно добри за майка си, за баща си, за учителите, за партньорите или децата си, за религията и обществото си. След като правите това в продължение на толкова много години, накрая се опитвате да бъдете достатъчно добър и за себе си, но виждате, че това просто вече не ви се удава.“

„Когато сте готови да промените живота си, когато сте готови да промените споразуменията си, тогава най-важно за вас е себепознанието. Не можете да промените споразуменията, ако не осъзнавате какво харесвате и какво не харесвате. Как бихте могли да промените нещо, ако не знаете какво искате да бъде различното от него?“

„Всяка промяна е резултат от действие. Практиката прави майстора.“

       5. Бъди скептичен, но се научи да слушаш

Не вярвайте на себе си и не вярвайте на никой друг. Използвайте силата на съмнението и поставяйте под въпрос всичко, което чувате: Така ли е наистина? Вслушвайте се в намерението зад думите и ще се научите да разбирате тяхното истинско послание.

„Ако страдате, не е защото някой друг ви причинява страдание, а защото сте подвластни на Тиранина, който управлява вашето съзнание. Когато този тиранин ви се подчини; когато в ума ви вече не съществува нито Съдник, нито Жертва, тогава и страданието ви ще изчезне.

Вашият тиранин е безмилостен. Той непрекъснато ви малтретира, използвайки символите срещу вас. Подхранва емоционалната отрова, генерирана от негативните ви емоции, а те се пораждат от осъждането и оценките, които той прави. Никой не ви съди повече от вас самите. Разбира се, опитвате се да избягате от тази критика; да избягате от вината, от отхвърлянето и наказанието, но как бихте могли да избягате от собствените си мисли? Ако не харесвате някого, имате пълната свобода да си тръгнете. Ако не харесвате себе си, къде бихте могли да избягате? Можете да се скриете от всеки друг, но не и от собствената си критика. От нея нямате спасение.“

„Където и да отидете по света, ще чуете всевъзможни мнения и човешки истории. Ще се сблъскате с обаятелни разказвачи, които ще ви съветват какво да правите с живота си: „Трябва да направите това, трябва да направите онова.“ Не им вярвайте. Бъдете скептични, но се научете да слушате, след което вземете решение. Бъдете отговорни за всеки избор, който правите в живота си. Това е вашият живот; това не е животът на друг и никой не може да се меси в него.“

Ако се упражнявате да бъдете безгрешни в словото си, ако не приемате нищо лично, ако не правите предположения, ще прекъснете хиляди споразумения, които ви държат в капан. Много скоро вашите убеждения ще се превърнат в избор на истинското ви Аз, а не на образа, който вярвате, че сте. Тогава ще започнете да живеете и отвътре навън, държейки силата и контрола над собствения си живот в ръце. Ще решавате как да реагирате на дадени ситуации, а няма да бъдете реактиви и провокирани от неща извън вас. Тогава ще бъдете истинските господари на живота си.

Готови ли сте да се споразумеете със себе си?

 

 

Хвани ме, ако можеш

Posted on by
Отговор

Автор: Росица Долапчиева-Кайрякова

Първа част тук.

Гоня те – не мога да те хвана, не искам да те хвана, не искаш да те хвана, страх ме е да те хвана, страх те е да те хвана. Какво ли става, ако те хвана? Може би фантазията за това какво става, ако си „хванат“, е всъщност отговор на въпроса: „Защо въобще я играем тази игра?“ Нека да си представим ситуация, в която се разиграва този тип динамика.

Например:

Представете си двама приятели, които правят планове за обща почивка, но всеки има своите представи за това как да се организира времето. И тези представи доста се разминават/различават. И ето какво се случва – единият споделя за идеята си, а другият примерно премълчава своята (причините могат да са различни). Съгласява се с предложението, но вътрешно е недоволен. От една страна иска да иде на почивка с приятеля си, защото си прекарват добре заедно. Не му харесва организацията, защото това не е представата му за почивка. В същото време остава пасивен за своите желания и нужди, защото го е страх да не обиди приятеля си, защото му се струва безсмислено, защото в момента си мисли, че може да направи компромис и т.н. В крайна сметка приема чуждото предложение, но това, което става, е че изпитва голямо неудовлетворение и някак си започва да се самонавива колко ужасна ще е почивката.

И това му се отразява – в настроението, в поведението към приятеля му. Остава обаче пасивен и не споделя притесненията си. Мисли си, че другият сам трябва да се досети или да предложи нещо друго. Приятелят му не казва нищо. Но някак си вижда, че нещо не е наред, усеща, че като че ли има някакво напрежение. И въпреки това не се опитва да разбере какво става.  Отиват на почивка. Можем само да хипотезираме как си прекарват и какви са взаимоотношенията им накрая.

Какво всъщност се случва ?

От една страна всеки мисли, че отговорността за това отношенията им да са добри е всъщност отговорност на другия. Да, отговорност е на този, който не е съгласен и има друга нужда да я заяви и назове. Отговорност е и на другия, ако за него тези взаимоотношения са важни да сподели как се чувства от промяната в тях. Всеки обаче си мълчи. Чака инициативата да бъде поета от другия. Всеки си седи и в неудовлетворението. Със собствените сценарии. И започва така нареченото по български „дуене на бузи“. Понякога може да продължи до безкрай. Има такъв тип отношения, където през една или друга ситуация този сценарий продължава и се върти непрестанно.

Съпруг и съпруга – много често един тип ситуация – той иска да ходи на мач, мисли си, но не казва. Тя има други планове. Заявява ги, в тези планове някак си е включен и той. Той не противоречи. Но не е доволен. И това става очевидно. Понякога съпругата разбира защо – той е споделил: „Исках да ида на мач, но предпочетох теб“, понякога не – той отказва да каже защо цялата вечер е „сърдит“ и се държи „безобразно“ или сякаш го няма. Това я ядосва. И тя също му се цупи. И после – скандал, изпълнен с обвинения. Какво се случва? Единият не си заявява нуждата. Другият не пита за нуждата. В крайна сметка – всичко минава през обвинението.

Криеницата или „хвани ме, ако можеш“ се изразява именно в това – да криеш нуждите, мислите и чувствата си, но да чакаш обаче другият да се досети. И понеже това не е реалистично, винаги оставаш неудовлетворен. Трупаш. Често си го изкарваш по неподходящ начин. За нещо, което може и да няма никаква връзка. Но се получава един затворен цикъл. Защото, като че ли страхът от това да понесем отговорност за онова, което искаме и чувстваме и да го заявим, е много по-голям от това непрекъснато да сме в позиция на защита и очакване.

Реално второто е много по-мъчително. Тогава по-важно става това как да накажем другия или да го омаломощим, а всъщност наказваме себе си и омаломощаваме себе си. Ако другият влиза в играта по същия начин, то се получава един затворен кръг, в който процесът е двустранен.

Тръгнахме от това какво е да си хванат? „Да си хванат“ означава да имаш контакт с другия. В смисъла на конкретната статия (защото би могло да се тълкува и мисли по различен начин) да имаш контакт е да можеш да се довериш, да можеш да поемеш отговорност, да се заявиш, дори и ако е необходимо да си отхвърлен, да понесеш реакцията на другия, а не да очакваш другият да го направи вместо теб. Да не си недоволен от това, че все не могат да те хванат, защото реално отговорността, че бягаш си е твоя. Разликата е обаче в това – че ако спреш да бягаш, възможността да не изпитваш такова неудовлетворение, каквото изпитваш, когато бягаш, е много по-голяма.