Психолозите казват, че „селфитис“ – обсесивната нужда да се постват селфита – е истинско психично разстройство. Дали е така?
„Селфитис“ е истинско психично разстройство и хората, които се чувстват принудени постоянно да постват свои снимки в социалните медии, може да се нуждаят от помощ, предупреждават психолози.
Терминът за първи път е въведен през 2014 г. в шеговита новинарска история, за да опише обсесията (манията) да снимаме сами себе си. Според тази история Американската психиатрична асоциация обмисля да класифицира манията като разстройство.
След тази шега изследователи от британския университет „Нотингам Трент“ и индийския колеж по мениджмънт „Тиагараджар“ решават да изследват дали има истина в това явление.
Сега те потвърждават, че „селфитис“ наистина съществува и дори са изработили „Скала на поведението при селфитис“, която може да бъде използвана, за да се направи оценка на тежестта му.
Д-р Марк Грифитс, известен преподавател по поведенчески зависимости в Катедрата по психология в Университета „Нотингам Трент“, казва: „Преди няколко години в медиите се появяваха истории, твърдящи, че състоянието „селфитис“ ще бъде класифицирано като психично разстройство от Американската психиатрична асоциация.“
„И макар, както се разбра, историята да беше шега, това не означава, че състоянието „селфитис“ не съществува. Изглежда, че сега можем да потвърдим съществуването му и изработихме първата в света „Скала на поведението при селфитис“, за да правим оценка на състоянието.“
Степени на „селфитис“
Гранична – да си правите снимки поне три пъти на ден, но да не ги поствате в социалните медии.
Остра – да си правите снимки поне три пъти на ден и да поствате всяка една в социалните медии.
Хронична – неконтролируем импулс да си правите снимки постоянно и да ги поствате в социалните медии по-често от шест пъти на ден.
Скалата, в която резултатът е между 0 и 100 точки, е изработена въз основа на данните от голям брой фокус групи с 200 участници, които е трябвало да определят факторите, водещи до „селфитис“. След това е била тествана чрез въпросник, попълнен от 400 участници.
Участниците са били базирани в Индия, защото тази страна има най-голям брой потребители на Фейсбук, както и най-голям брой смъртни случаи в резултат на опити да се правят селфита на опасни места.
Откритията, публикувани в International Journal of Mental Health and Addiction, потвърждават наличието на три степени на „селфитис“.
Изследователите открили, че типичните хора, страдащи от „селфитис“, търсят внимание, често им липсва самоувереност и се надяват да повишат социалното си положение и да се почувстват част от група чрез постоянно постване на свои снимки.
Екипът е извел 20 твърдения, които могат да се използват, за да се определи тежестта на „селфитис“ като се оценява доколко човекът е съгласен с твърдението.
Скала на поведението при селфитис
Оценете твърденията по-долу с оценки от 5 („напълно съм съгласен“) до 1 („съвсем не съм съгласен“).
Колкото по-висок е броят на точките ви, толкова по-голяма е вероятността да страдате от селфитис.
- Правенето на селфита ми носи приятно чувство и по-добре се наслаждавам на обкръжението си.
- Споделянето на моите селфита поражда здравословна конкуренция между мен и моите приятели и колеги.
- Получавам огромно внимание като споделям селфитата си в социалните медии.
- Мога да намаля нивото на стреса си като си правя селфита.
- Чувствам се уверен, когато си правя селфи.
- Получавам по-голямо приемане в групата си от връстници, когато си правя селфита и ги споделям в социалните медии.
- Мога по-добре да изразявам себе си в своето обкръжение чрез селфита.
- Заемането на различни пози за селфи ми помага да повиша социалния си статус.
- Чувствам се по-популярен, когато поствам мои селфита в социалните медии.
- Правенето на повече селфита подобрява настроението ми и ме кара да се чувствам щастлив.
- Ставам по-позитивен по отношение на себе си, когато си правя селфита.
- Ставам по-силен член на групата си от връстници чрез постването на селфита.
- Правенето на селфита ми дава хубави спомени за случая и преживяването.
- Често поствам селфита, за да получа повече харесвания и коментари в социалните медии.
- Когато поствам селфита, очаквам приятелите ми да ме оценяват.
- Правенето на селфита моментално променя настроението ми.
- Правя си повече селфита и си ги гледам сам, за да повиша увереността си.
- Когато не си правя селфита, се чувствам откъснат от групата си връстници.
- Правя си селфита като трофеи за бъдещи спомени.
- Използвам инструменти за редактиране на снимки, за да подобря селфито си, така че да изглежда по-хубаво от това на другите.
Д-р Джанартанан Балакришнан, сътрудник в проучването от Катедрата по психология в Университета „Нотингам Трент“, казва: „Обикновено хората с това състояние страдат от липса на самоувереност и се опитват да се впишат в групата хора около тях, и могат да проявяват симптоми, подобни на тези при други поведения, потенциално водещи до зависимост.“
„Сега, след като съществуването на това състояние изглежда потвърдено, се надяваме, че ще бъдат проведени още изследвания, за да разберем повече за това как и защо хората развиват това потенциално обсесивно поведение и какво може да се направи, за да се помогне на най-засегнатите.“
Други психични разстройства, свързани с технологиите, които са били идентифицирани през последните години, включват „номофобия“ (страхът на човек да остане без мобилен телефон), „техноференция“ (постоянно нахлуване на технологиите в ежедневния живот) и „киберохондрия“ (човек се чувства болен, след като е търсил в интернет симптоми на заболяване).
Но сър Саймън Уесли, професор по психиатрия в Кралския колеж в Лондон, е по-скептичен по отношение на новото състояние.
„Изследването предполага, че хората се снимат сами, за да подобрят настроението си, да привлекат внимание, да повишат самоувереността си и да се свържат с обкръжението си. Ако това е вярно, тогава самият доклад на изследването е едно академично „селфи“.“
Д-р Марк Солтър, говорител на Кралския колеж на психиатрите, добавя: „Селфитис не съществува и не трябва да съществува. Има тенденция да се правят опити с една-единствена дума да се класифицират цяла поредица от сложни човешки поведения. Но това е опасно, защото дава реалност на нещо, когато такава реалност отсъства.“