Джесика Клей споделя своята лична история на борба със зависимостта, за да даде надежда на всички родители на зависими деца.
Моята майка винаги беше готова с приготвянето на вечерята до 16 ч., точно когато баща ми трябваше да се прибере от работа. Той винаги ми помагаше с домашните по математика, докато с историята ми помагаше мама. Домът ни беше идиличен и щастлив. Нямаше никакво предупреждение, че скоро тази „американска мечта“ ще се превърне в катастрофален кошмар, създаден от самата мен.
Всичко стана много бързо. На 14 вече пиех алкохол редовно, смеейки се на статистиката. Казваха ми, че ако пия, преди да съм навършила 18 г., ще бъда в по-голям риск да стана алкохолик. Но старателните ми опити с алкохола ме направиха социално много по-приемлива, отколкото колекцията ми от полирани камъни и щампите на поп звездата Шакира. Това бяха и ранните дни на социалните мрежи. Можех да публикувам онлайн всичките си лудории и да събирам харесвания, което ме караше да се чувствам като рок звезда.
Когато бях на 16, моята братовчедка Кристъл почина от свръхдоза. Беше сърцераздирателно да гледам борбата ѝ. Въпреки това, същата година започнах да злоупотребявам с всичко, което можех да намеря. Майка ми намираше предмети, чието място не беше там, като празна бутилка или сламка. Аз отричах и обвинявах някой от приятелите си.
Внезапно „малката принцеса на татко“ се преобрази в „малкото наркоманче на татко“. Всички са си мислели, че това е просто фаза, през която преминавам. Не са имали представа, че ще намирам успокоение в това да бъда вцепенена и объркана. Уверено и арогантно бях поела към това, което хората биха нарекли „дъно“.
Семейните вечери и писането на домашни се превърнаха в караници и тряскане на врати, когато бягах. Баща ми започна да добавя книги за родителстване в списъка си за четене. Майка ми започна да се рови в живота ми толкова много, колкото ѝ бе възможно. Не можех да общувам достатъчно добре, дори само да започна да обяснявам какво в действителност се случваше с мен. Само им казвах онова, което искаха да чуят. Каквато и съвест да бях имала преди, сега тя беше вързана и скрита в най-тъмните ъгълчета на съзнанието ми.
Нищо не беше същото. Семейството ми и дори аз самата започнахме да вярваме, че аз съм просто морално пропаднал човек. Баща ми ми даваше „твърда любов“; опитваше се да ме излекува с впечатляваща лексика и спазване на дистанция. Сестра ми си имаше две малки деца – двете ми племеннички – които пазеше далеч от мен. Разширеното ми семейство мислеше, че съм полудяла. Междувременно, сред целия този хаос, майка ми се беше залепила към обвивката от дъщеря ѝ с прочувствени молби, крещейки, че би искала моите объркване и болка да бъдат нейни. И разбира се, моите объркване и болка станаха и нейни.
Изминаха години на агония. Седях на стол, чакайки да ме прегледа психиатър в психиатричната болница за трети път тази година. Можех да напълня цял автобус с моите най-добри приятели, които бяха починали от тази болест, и в този момент наистина не ме интересуваше дали ще се присъединя към тях. Докторът влезе и аз си мислех, че вече знам какво ще ми каже: депресия, биполярно разстройство, тревожност. Но този път беше различно.
„Ти не си луда, Джесика. Ти си алкохолик.“
Нито една написана рецепта, нито една от медицинските диагнози, които си бях представяла. Това беше първият път, в който осъзнах, че всички свои страни, които мразех, хаосът, който бях създала в семейството си, болката в ума ми – че всичко е било заради химикалите, които обичах толкова много. Моето мислене е било моят недъг.
Тогава преглътнах своето его. Стигнах до извода, че не бих могла да продължа напред, ако правя неща, които дори мъничко са подобни на това, което съм правила досега. Преминах лечение и се преместих да живея в къща с други хора, възстановяващи се от зависимост. Ходех на всяка възможна сбирка на Анонимните алкохолици. Намерих си спонсор, който да ме подкрепя. Често се срещах с терапевта си. Изтрих профилите си в социалните мрежи. След всичко това започнах да градя отново връзката със семейството ми. Все пак ми отнеме много време, за да открия малкото момиченце, което колекционира полирани камъни и иска помощ, и да съм спокойна, когато си спомням за него – и да се чувствам комфортно с това, което се случи с нашите взаимоотношения. За да стане това, родителите ми трябваше почти напълно да ме отрежат, докато живеех в къщата с другите възстановяващи се.
Но скоро открих, че след като всички отломки и хаосът изчезнаха, любовта остана. Една различна, по-силна любов. Когато празнувах една година без употреба на вещества, всички бяха там – родителите ми, сестра ми и племенничките ми. Бях нервна. Докато говорех за постиженията си, гледах баща си. Бащата с някогашната си „твърда любов“ сега имаше сълзи от радост, стичащи се по лицето му. В този момент за първи път от толкова много време той беше горд, че съм негова дъщеря.
Споделям историята си с натежало сърце. Аз съм само един оцелял в свят, пълен с деца като мен. Споделям историята си, за да дам надежда. Това, че някой, който обичате, се бори с трудност, не означава, че сте сбъркали някъде или че не го обичате достатъчно. Най-добрите приятели на зависимостта са несигурността и тайните. Зависимостта ще ги намери и ще ги използва срещу всеки замесен. Но стигмата на зависимостта ни пречи да говорим за нея. Честните и открити разговори отнемат част от силата ѝ.
Нормално е да се чувствате тъжни, наранени и гневни на своя обичан човек. Но имайте предвид, че човекът, с когото се карате, е болен. Вие не се карате със скъпото си дете, а с болестта. Любимият ви човек е все още там, вързан от коварната, объркваща и силна природа на заболяването. Това е като алергична реакция; химикалите пленяват мозъка ви и го разбутват, за да извадят наяве най-тъмните ъгълчета от ума ви. Дори най-мъничкото количество вещество може да го възпламени.
Поздравявам ви за това, че прочетохте историята ми. Това означава, че се опитвате да бъдете информирани. Винаги се старайте да сте информирани. Опитвайте различни опции за лечение и бъдете търпеливи със своето дете. Знам от личен опит, че две неща със сигурност помагат да се постави зависимостта в ремисия – знания в съчетание с надежда. Не се предавайте.