Все повече хора смятат, че алкохолът е най-вредният наркотик (или един от най-вредните), изследвания дори се опитват да го докажат. Други хора пък все по-често питат: „След като други наркотици са по-малко вредни, защо те са забранени, а алкохолът – не?“. Явно в част от обществото настъпва някаква промяна в мисленето, но употребата на алкохол си остава свръх разпространена. Защо?
Непробиваемата култура
Производството и употребата на алкохол имат здрави корени, пуснати още в далечното минало, в много държави по света, включително и в България. Може би всички са чували за законите на хан Крум от IX век, според един от които всички лозя в Първата българска държава трябвало да бъдат изкоренени, за да бъде възпряно пиянството сред народа. Очевидно още тогава някой е забелязал опасността от прекомерната употреба на алкохол и се е опитал да се справи с нея по начин, който е сметнал за добър.
Действията на хан Крум обаче не са оставили дълготраен отпечатък върху българската култура на пиене. И до ден днешен тя продължава да възприема злоупотребата по един невинен, оправдаващ начин. Какво чуваме много често?
„Той обичаше да си пийва, но понеже беше кротък, това не беше проблем.“
„Пиеше много и ставаше весел, а това винаги забавляваше цялата компания.“
„Жена му не се оплакваше от неговото пиянство, защото всяка вечер, когато той се напиеше, просто отиваше да си легне. Никога не се е държал лошо с нея.“
„Всички пият, значи това е нормално.“
„Искате да спра пиенето? Кажете ми тогава къде да си намеря приятели, които не пият, защото всички, които познавам, го правят. Не мога цял живот да си стоя сам вкъщи.“
„Няма как да не изпивам всяка вечер по няколко с приятелите си, ако откажа, те ще ми се подиграват или ще решат, че се правя на важен.“
„Истинските мъже носят на много пиене.“
Има ли обаче вероятност културата на българина да се използва и като оправдание за нещо, което се знае, че е вредно, но отказването от което е трудно? Съществуването на културални особености означава ли, че обществото нямат възможност да се променя в дадена посока и си остава същото векове наред?
Помагащата държава
Българските институции никога не биха забранили алкохола, слагайки го в списъка с останалите наркотици, тъй като тази крайна мярка надали би довела до желания добър резултат. А и само със забрани и наказания не можеш да помогнеш на хората. Разбира се, данъците и акцизите, идващи от производството и търговията с алкохол, са добро попълнение на държавния бюджет.
Затова премахваме от списъка забраната на алкохола и търсим да видим начина, по който държавата е избрала да се бори с проблемната употреба на горепосоченото вещество.
Например, през 2009 г. бе изработен проект на Национална програма за предотвратяване злоупотребата с алкохол в Република България, според който трябваше да се създаде Национален съвет за предотвратяване злоупотребата с алкохол (по подобие на Националния съвет по наркотичните вещества). Този проект обаче не се превърна в реалност. Каквито и мерки да са били предвидени в него, са останали само на хартия.
Другото, което е важно за този проект на национална програма, че от него става съвсем очевидна липсата на статистика за броя на алкохолно зависимите у нас. Статистика липсва и до ден-днешен, липсват програми за лечение, както и финансиране за каквито и да е мерки по проблема.
Държавата не се престарава и да контролира спазването на съществуващите закони, като например да предотвратява продажбата на алкохол на деца или производството на нелегални спиртни напитки. Затова пък имаме най-евтиния алкохол в Европа (само Македония е с по-евтин), магазини с алкохол на всеки 100 м, примамливи реклами на алкохол навсякъде и много пиещи хора – както пълнолетни, така и непълнолетни.
Така че, ако случайно обществото ни реши да промени отношението си към злоупотребата с алкохол и да стане по-критично, то е малко вероятно да получи помощ от държавата за това. Всеки да се оправя сам както може – по отделно, по семейно, чат-пат по приятелски и… общо взето това е.
Толкова много хора и от толкова отдавна пият по много, че това вече е норма
Каквито и още причини да има за пренебрегването на този проблем, то малцина се замислят. Мислят го основно семействата на пиещите и специалистите, към които се обръщат за помощ. Но така се получава, че тези хора, колкото и да са на брой, остават сами да плуват сред общественото море. Онези, които не са пострадали лично от проблема, трудно проявяват разбиране. Ето един реален пример от жена, която ни се обади:
„Съпругът ми започна да пие много още преди 15 г. Нещата се влошаваха постепенно, докато не започнах да виждам, че той не може да изкара ден без водка. Всяка вечер е пиян, откриха му цироза преди година. Направи катастрофа с колата. Не може да пътува, защото се чувства зле, ако не е пил. Не излизаме и не се виждаме с други хора, защото той винаги ужасно се напива и мен ме е срам. Постоянно нападаше сина ми и затова детето се изнесе от къщи. Мъжът ми твърди, че нямал проблем, че всички пиели като него. След много опити да го убедя, той най-накрая се съгласи да отиде на преглед при психиатър. Поставиха му диагноза „Зависимост“ и започнахме лечение. Взех си отпуск и болничен след него, за да мога да помагам на съпруга си да спре алкохола. Когато се опитвах да обясня на приятелите си и колегите си, че имаме проблем вкъщи, те ми отговаряха нещо от рода на „Не разбирам от какво се оплакваш, нали мъжът ти ходи на работа и не те бие, какъв е проблемът.“ После го чувах как говори по телефона с неговите приятели и братовчеди и те му казваха, че той си пие нормално и те пиели по половин литър водка на вечер. Мен трябвало да заведе на психиатър, защото аз съм била лудата.“
Да си представим за момент, че алкохолът е сравнително нов наркотик, открит преди 10-15 години. Каква щеше да бъде реакцията на обществото ни?
