Вероятно имате познати, които сякаш трудно успяват да кажат „не“. Вероятно вие самите сте такива. Може би сте чували за това, че неумението да отказваш и да поставяш граници е сериозен проблем, който причинява много главоболия. За подобни хора често се смята, че са „душички“, които не умеят да отказват и се нагърбват с куп отговорности. Но наистина ли страдат само те? Неумението да отказваш има и друга страна на монетата и това е страната на получилия потвърждение на молбата си. Този, който разчита на дадената дума.
Сигурно имате поне един приятел, когото редовно чакате за среща, тъй като той е свръх натоварен и винаги му изникват неща в последния момент. Всеки път влетява на скорост и разказва как колегата го бил помолил да направи още нещо, въпреки че не било негова работа и работното му време било свършило. Или как той всъщност нямал време да се видите днес, но не могъл да ви откаже, та дори трябва да сте щастливи, че макар и с час закъснение все пак е дошъл. Тук често ни идва да възкликнем: „Защо просто не ми каза? Загубих поредния час от живота си в чакане.“
Или колега, който охотно се съгласява да вземе задачи, които не завършва в срок само защото е поел да върши още куп неща и не ви е признал, че е много зает. Защото просто не е могъл да ви откаже понеже сте му много приятен. Е да, ама не. Това, че не казваш „не“, невинаги означава, че наистина правиш услуга.
Когато човек трудно управлява времето си и поема твърде много задачи, които физически не би могъл да изпълни, това неминуемо води до сериозен стрес за самия него, а и до проблеми за другите. Хората, които често казват „да“, когато искат да кажат „не“, много често поемат ангажименти с ясната идея, че няма да могат да ги изпълнят. Това понякога ги поставя в ролята на незаслужаващи да се разчита на тях и дори лъжци.
Обикновено проблемът с поставянето на лични граници е свързан с желанието ни да направим добро, да ни харесат, да ни приемат, да получим одобрението на другите, да не търпим критика за отказа си. Но какво се случва всъщност? Даваме ли си сметка какво наистина постигаме с поведението си? Често точно обратното на това, което целим.
Когато ни е трудно да отказваме, не успяваме да планираме добре, тъй като често изникват извънредни неща и всъщност изобщо не контролираме ситуацията, а тя контролира нас. Натрупвайки много ангажименти ни се налага да бързаме. Това от своя страна често води до закъснения, неефективно изпълнение на задачите, пропуски, грешки, стрес и напрежение (и за нас, и за другите). Трябва да си дадем сметка, че допълнително поетата задача не удължава автоматически денонощието. Тоест, понякога е абсолютно невъзможно физически да изпълним всички поети ангажименти. И това е въпрос на елементарни сметки на разход на време и лични сили.
Не е проблем да казваш НЕ
От позицията на другия, този, който вече е делегирал отговорността или разчита на направена уговорка, това означава, че той може спокойно да построи плановете си съобразно очаквания резултат. Това е проста верига. Колкото и да не ни се иска, ние сме свързани с другите по много начини. Зависим от тях. И така, този, който не умее да отказва, поема задача в последния момент. Закъснява за фризьора си. Обърква графика му, а от там и графиците на всички останали клиенти, принудени да чакат за часа си. Примерът е много образен и прост, но показателен.
И така, ако сме от хората, които трудно отказваме, само защото много искаме да направим добрини на другите, при следваща ситуация е редно да се замислим: Имаме ли сили, време, ресурси да изпълним дадената молба? Реално ще направим ли услуга на човека, ако поемем отговорността? Ако имаме колебания, най-добре е да поемем дъх и спокойно да обясним, че с удоволствие бихме помогнали, но в момента не ни е по силите.
Уважителният отказ не прави лошо впечатление и не уронва личния ни авторитет. Откровеността и добронамереността също. Признавайки за действителната ситуация, в която се намираме, позволяваме на другия да планира собственото си време и задачи. По този начин зачитаме и уважаваме неговата личност. А това би звучало така: „Днес съм много ангажиран/а, но имам желание да се видим. Реалистично е да успея към 21.00 ч. Ако това за теб е добър вариант, ще те чакам на „място Х“.
Когато поемем ангажимент, който не можем да изпълним само за да се харесаме или понеже се страхуваме от реакцията на отказа ни, рискуваме да си създадем реален проблем. Притеснението от това какво ще си помислят за нас другите е тревожност, страх, основан на хипотези и допускания. Докато дадената и престъпена дума може да ни коства нещо действително.
