Наскоро във Фейсбук страницата на „Солидарност“ получихме линк към статия от една наша приятелка. По повод на текста, дамата пишеше: „Тази статия ме заинтригува. Според нея излиза, че е достатъчно да се почувстваш щастлив и обичан, за да се пребориш със зависимостите. Вие какво бихте казали?“
Вече бяхме чели текста, а освен това бяхме запознати и с експеримента, върху който се основаваше статията, но не бяхме мислили по-детайлно.
В следващите редове ще дам своето виждане по въпроса, като разбира се, не бих ангажирала никого с него.
Какво представлява експериментът „Rat Park” или „Паркът на плъховете“?
Експериментът Rat Park е изследване върху зависимостта, проведено в края на 70-те години (и публикувано през 1980 г.) от канадския психолог Брус К. Алекзандър и колегите му от университета „Саймън Фрейзър“ (Ванкувър, Канада).
Хипотезата на Алекзандър е, че веществата сами по себе си не причиняват зависимост, а развиването на зависимост по-скоро е благоприятствано от условията (битови и социални), в които човек живее.
В първата фаза на експеримента Алекзандър изолира плъховете в тесни метални клетки, без никакви удобства, възможност за движение и контакт с другите плъхове. Всеки от тях обаче бил свързан с устройство, с което сам можел да се инжектира с опиати. След известно време голяма част от плъховете развили зависимост. В следствие на опита, групата учени излизат с твърдението, че силно стресираните животни, както и силно стресираните хора, биха се успокоили фармакологично, ако имат възможност за това.
За да докаже хипотезата си обаче, Алекзандър прави втори експеримент. За него той строи парк за плъховете, като площта му е около 200 пъти по-голяма от стандартната лабораторна клетка. В парка поставя около 16-20 лабораторни животни, които се радват на изобилие от храна и вода, топки и въртележки за игра, много място за свободно движение и контакти помежду им, както и на други удобства. В парка обитателите имали правото да избират между чиста вода и подсладена такава, в която се съдържа морфин хидрохлорид. По-голямата част от тях избирали да пият чиста вода. „Нищо не подсказваше развиване на зависимост при тези плъхове, които бяха настанени в добра среда за живот“, казва Алекзандър.
Контролната група плъхове, които били поставени в малките единични метални клетки, консумирали много повече вода с морфин. Това се повторило и в други последвали експерименти.
Плъховете обаче не са хора! Не изпитват вина, срам, не страдат при загуба… За добро или лошо, ние сме доста по-сложно устроени. Социалната действителност, в която оперираме, е зависима от доста променливи. На нас не са ни необходими само вода, храна и топки за игра. Те са важни, дори много важни, но за жалост не са ни абсолютно достатъчни.
Нека си припомним йерархията на потребностите според Маслоу.
Какво ще стане с нас, ако изпитваме затруднение да задоволим базисните си потребности? Със сигурност това ще повиши нивото ни на стрес и фрустрация. Това само по себе си означава, че изпитваме физически и психически дискомфорт, и логично търсим начини да облекчим страданието си. Често по всякакъв възможен начин. В случая с експеримента, описан по-горе, облекчаваме страданието си с това, което ни се предлага на една ръка разстояние – психоактивни вещества. Човекът е естествено устроен да търси щастието и позитивните емоции, следователно е лесно да обикне (да се пристрасти) към нещо, което е източник на подобни преживявания.
Стрес обаче може да се преживее на всяко едно ниво от йерархията на потребностите. Само се запитайте дали познавате хора, които живеят в хубав дом, имат добра професия, могат да си позволят да пътуват, но все пак имат проблем с веществата.
Нека се върна на първоначалния въпрос – достатъчно ли е да се чувстваме обичани и щастливи, за да си гарантираме живот, лишен от зависимости?
На този въпрос ще отговоря по-философски. На първо четене бих казала, че да имаш около себе си хора, които те обичат и живот, който е щастлив, са добри превантивни условия. За жалост обаче те не са панацея. Нашият опит показва същото. Чували сме доста истории от рода на: “Ама какво стана, такова хубаво семейство, а детето стана зависимо“.
Много често тези твърдения са твърдения на странични наблюдатели. И ето тук е основният проблем на чувствата и емоциите – те са безкрайно субективни. Колкото и да обичаме един човек, ако не го обичаме по начина, по който той очаква, може никога да не разбере, че е обичан. Никога да не се почувства обичан.
Същото е и с щастието. Колкото и прекрасен да ни изглежда животът на някой отстрани, важно е как той преживява собственото си съществуване. Щастието е зависимо от това, което ние определяме за ценно, щастието зависи от начина, по който приемаме света и другите, щастието зависи от това кои сме.
Дори и да ни се иска да внесем смисъл, щастие и любов в живота на някой, сме напълно неспособни на това, когато другият влага различно съдържание в тези думи. Смисълът, щастието и любовта имат толкова различни значения и дефиниции, колкото различни хора съществуват. А различните дефиниции предполагат и различно изразяване.
Освен това, никой не е отговорен за нашето добруване. Тоест, не бива да бъдем просто потребители на дадени емоции, а активни участници и инициатори. Защо да е по-малко терапевтично да обичаш, отколкото да бъдеш обичан?
Лечението се крие в това да се научим да се приемаме и обичаме (първо себе си) и да бъдем щастливи с това, което имаме. Както и да се стремим да се развиваме.
Има изключително много възможни причини за това един човек да стане зависим, както и много фактори, които биха благоприятствали процеса. Трудно е да се предвидят всички възможни рискови комбинации и ситуации. В повечето случаи обаче става въпрос за личното преживяване на човек за липса на нещо. Липса, която нарушава баланса и трябва да бъде запълнена от друго.
Пътят и промяната са лични. Никой не може да ги извърви вместо нас, но е важно да имаме подкрепата, търпението и приемането на близките ни хора.
