Насила можеш да вземеш, но не и да дадеш

С нас редовно се свързват близки и роднини на употребяващи и зависими, силно притеснени и в безизходица. Едни от най-често задаваните въпроси са свързани с това как да спасят близкия си, как да го излекуват. В отчаянието си хората се нагърбват с непосилни задачи и отговорности. В желанието си да бъдат полезни стигат до крайни решения като тайно лечение, отвари, врачки, магия и др.

Безсилието и отчаянието не са най-добрите съветници, а и ние хората често имаме склонност да влизаме в ролята на спасители. Впускаме се да правим непоискани добрини, дори да ги натрапваме.

А когато става въпрос за близки хора, дори изпадаме в още по-големи крайности. Сякаш се опитваме да изземем кормилото за управление на чуждия живот и да го насочим в посока, която ние смятаме за правилна. И така дърпаме ли, дърпаме руля към нас, а човекът тегли ли, тегли в друга посока. Убедени в собствената си правота и добри подбуди, ние се ядосваме, чувстваме се безсилни, неоценени, изпадаме в отчаяние.

Трудно е да гледаш как някой обичан от теб човек погубва живота си и е естествен подтик да се опиташ да го „вкараш в правия път“. Но може би сте чували, че „делото за спасяване на давещия се е дело на самия давещ се“. Човек сам трябва да поиска да се спаси. Да потърси помощ. Или поне да пожелае да я приеме, когато му се предложи.

Да приемем хипотетично, че зависимостта е заболяване, което може да се излекува с едно магично хапче. Даваме го на някого и той вече не е зависим. А после какво? Вече не е самотен, няма проблеми с комуникацията, разбира и приема емоциите си, става по-уверен в себе си като цяло, по магичен начин изчезват всичките му дефицити. Той става нов човек и заживява щастливо. Не, това не става с едно магическо хапче. Не, ние няма как да излекуваме живота на някой друг.

По този въпрос д-р Ван Циенцюн казва: „Дори да излекуваш болестта на другия, не можеш да спасиш съдбата му.“

„Дори да излекуваш

Зависимостта не е само физическият копнеж за дадено вещество. Болестта не е само физически симптоми. Не е като обрив, който просто преминава, когато се намажеш с нещо. За съжаление, причините за зависимостта са дълбоки и психологически. Човек трябва да пожелае, да прояви воля, търпение и упоритост, за да „спаси съдбата си“. Да бъде отговорен за себе си. Това не е задача, с която може да се нагърби някой друг. Това не е и отговорност на някой друг. Няма значение колко сме близки. Няма такова нещо, като „аз знам кое е най-добро за теб“.

Най-доброто за мен е това, което Аз смятам, че е най-доброто за мен, дори и това да включва употреба на вещества и непрестанни купони.  А реализирайки най-доброто си Аз, си понасям отговорността за избора. Следователно никой не трябва да се чувства виновен за нечии решения.

Няма нищо по-човешко и хуманно от това да изразиш загриженост, съчувствие, да се опиташ да разбереш гледната точка на другия, да предложиш помощ и подкрепа, но не можеш да му натрапиш собствените си възгледи за това, как трябва да изживее живота си. Не можеш и да се нагърбиш със задачата да живееш вместо него, да носиш неговите отговорности. Особено когато това е зрял, пълнолетен човек.

Винаги трябва да си даваме сметка, къде приключвам Аз и къде започваш Ти. За да не се претопяваме един в друг. За да си гарантираме свобода. За да сме наясно докъде се простират отговорностите и вините ни. Насила не можем да набутаме добрите си намерения, защото щом са насила, тогава те вече не са добри. А понякога се обръщат срещу нас и си плащаме за даденото непоискано.

 

 

 

Share Button

Коментари

коментара

Вашият коментар