Рецидивът означава ли провал?

Рецидивът често е част от зависимостта и нейното лечение. Какво означава това понятие можете да научите повече от тази статия.

Той направи рецидив – това означава ли, че се е провалил?

Изглежда, че всеки път се повтарят старите глупости, отново и отново.

Той няма ли някога просто да РАЗБЕРЕ?

Тези думи бях изказани на много висок глас от един баща, чийто син беше зависим към наркотици: от мен.

Не, не, това не е скорошна тирада. Днес всичко все още е наред с моя син. Това са думи, които още отекват между стените на дома ни.

Всички се развиваме и учим в процеса, в който сме родители на някой със зависимост. Когато за първи път навлязох в този свят, начинът ми на мислене беше рязък и сух, черен и бял. Ти или се възстановяваш, или не. Ако не се възстановиш, си се провалил.

Е, да се учиш е трудно, особено ако вече си възрастен. А когато ученето означава първо да се отучиш от това, което смяташ, че е вярно, тогава е особено трудно.

Мъчих се много. Отне ми буквално години, за да разбера това, което толкова много хора ми казваха отново и отново: рецидивът е част от възстановяването. Беше ми трудно да приема тази идея, когато не можех да я свържа с това, което бях преживял и в което вярвах в живота си.

Спомням си как изпратих Алекс в първата му рехабилитационна програма. Беше толкова лесно. Защо не се бяхме сетили за това по-рано? Да го изпратим някъде, да напишем голям чек и той да се върне вкъщи излекуван.

Боже, колко бях глупав!

На гнева не му отне много време, преди да излезе на повърхността. Всъщност две седмици. Какво по дяволите – две седмици и всичко си е постарому, като изключим, че банковата ми сметка е на минус с 6000 долара.

Последваха още много гняв, време и още твърде много долари – дори не искам да мисля за тях. Рецидивът е част от възстановяването. Не знам каква е статистиката за броя хора, които са зависими и които успяват от първия път да „разберат“, но тя не е много свързана с нашата история.

Това, което научих, е, че възстановяването е процес, който включва много неща и многобройни променливи, от които рецидивът е само един компонент. Това не означава, че приемам рецидива, защото е част от пакета – означава само, че имам по-добро разбиране за процеса и съм способен да живея в реалността.

рецидивът

И така, рецидивът означава ли провал?

Провал е действието, при което не опитваш. Ето как го разбих на прости изрази и понятия за себе си. Когато бях по-млад, често карах водни ски. Първият път, когато участвах в ски слалом, паднах и ако си спомням добре, това беше на първия ми опит да завия около топката. Когато се опитах да направя някои трикове, паднах при първия си опит да направя завъртане на 360 градуса.

Провалът не означаваше, че аз съм се провалил. Щеше да бъде провал, ако се бях качил на лодката и повече никога не бях карал ски. Провалът не е резултат от това, че не си успял. Провалът е резултат от това, че не си опитал или си се отказал.

Същото е и с рецидива на моя син. Ще остана до него. Независимо колко пъти е необходимо.

Източник

Please follow and like us:
0

Възстановяване от зависимост и празници

Как да управлявате празниците, когато вашето дете е в ранна фаза на възстановяване от зависимост?

От д-р Джон Дибън

Семействата могат да изпитват много емоции по време на празниците, независимо дали водите са спокойни или бурни. Семейства и приятели се събират и ние слагаме на преден план в мислите си радостта от връзките си, които понякога забравяме в ежедневието. В тези специални времена благодарността ни за живота и за радостта от всичко, което споделяме, е толкова силно фокусирана, че мнозина ги описват като „магически“ времена, изпълнени с чудеса и наслада.

Обратната страна на тази монета е, че емоционалната болка и трудностите могат също да бъдат засилени по време на празниците. Любимите хора, които сме изгубили, ни липсват малко повече. Спомняме си и мечтаем за по-простички времена. Усещаме тежестта на трудните обстоятелства малко по-силно.

Семействата, които имат обичан човек в ранна фаза на възстановяване, усещат този феномен по-силно. Силните емоции се съчетават с множество въпроси, което създава у хората чувство на постоянно напрежение и ги кара да стъпват като по яйчени черупки. Семействата искат да знаят как трябва да се държат с близкия си, който е още в началото на лечението си. Те питат дали трябва да има алкохол на събиранията, кой трябва да е поканен на празненството и дори дали изобщо трябва да участват в празненството. Чудят се дали трябва да дадат подаръци или да се въздържат. Измъчват се върху това как да прекарат „нормален“ празник, след като често са прекарвали толкова много празници, на които любимият им човек активно е употребявал вещества или изобщо е отсъствал от тях.

Като някой, който е бил в тази позиция, мога да споделя, че има три важни водещи принципа, които могат да помогнат на семействата да навигират през тези времена.

възстановяване

  1. Принципът на корабното платно

В плаването опитният моряк знае, че колкото и да е прецизен в работата с такелажа и платната, той не може да контролира вятъра. Да знаем какво можем и какво не можем да контролираме, и след това да практикуваме изкуството да приемем това, което не можем, е от първостепенно значение, за да запазим разума си в тези времена. Спомням си първия път, когато отидох на група на Ал-анон (групи за близки и роднини на зависими) и как ми казаха, че мога да имам спокойствие в живота си, дори ако любимият ми човек все още пие и употребява вещества. Мислех си, че това е най-откаченото нещо, което някога бях чувал. И все пак е вярно.

В края на краищата, независимо какво правите, не можете да контролирате възстановяването на любимия човек. Това е вятърът за вас. Трябва да се пуснете от резултата. Трябва да се пуснете, ако искате да намерите спокойствие. Невероятно трудно е да направите това сами. Без значение колко сте умни или силни, да намерите подкрепа от други, които разбират през какво преминавате, е от огромно значение. Участието в групи като Ал-анон или други групи за подкрепа за хора, които имат членове на семейството, страдащи от зависимост, трябва да е толкова важно, колкото приготвянето на подаръците за Коледа.

  1. Принципът на нарастващата сила

Когато човек направи алергична реакция към храна, която едва не довежда до смъртта му поради анафилаксия, той може да се озове в болницата за дни наред. Той може да се чувства слаб и да бъде особено уязвим към този алерген. Би било напълно логично, преди той да се прибере вкъщи от болницата, да изчистим дома си от алергена и да насърчим другите да не го носят в дома ни. В крайна сметка, с времето, докато човекът укрепва силите си и научава как му въздейства близостта до алергена, той може да започне да се чувства добре, ако алергенът е близо.

По същия начин е добър принцип да държите алкохола, лекарствата (с които може да се злоупотреби) и всякакви други психоактивни вещества далеч от средата, в която се намира човек в ранна фаза на възстановяване. След време един напълно възстановен човек би могъл да се намира в близост до алкохол без това да е проблем. Но за тези първи празници обикновено е по-добре да няма алкохол наоколо.

  1. Принципът на падащите стени

Този принцип може да покрие много повече, отколкото някой може да си представи, ако го следвате смело. Както вече споменах, членовете на семейството имат много въпроси за това как да се държат и какво да правят в присъствието на любим човек в ранна фаза на възстановяване. Те имат също въпроси относно това колко трябва да споделят с другите в семейството и приятелския кръг. Един прост (макар и понякога нелогичен) начин да се справите с това е да питате директно, както и да искате разрешение да попитате.

Какво би могло да се случи, ако отидете при любимия си човек, който се възстановява от зависимост, и му кажете: „Хей, за първи път ми се случва и имам някои въпроси. Ще бъдеш ли против, ако те попитам за твоето виждане за празника?“ По този начин аз успях да получа толкова много отговори, за които никога не бих се сетил сам, въпреки че се мъчех над тях в продължение на седмици.

възстановяване

В края на краищата, няма магическа формула, която да направи нещата перфектни за празниците. И аз съм доста сигурен, че няма такова нещо като „перфектни“ празници така или иначе. В действителност, често пъти неравностите и неловките моменти са тези, които водят до най-много смях и радост, когато приемаме реалността и красотата на нашите несъвършенства.

Ако ваш любим човек се намира в ранна фаза на възстановяване по време на тези празници, знайте, че можете да имате радост и спокойствие в живота и дома си, независимо какво ще стане. Знайте, че действията, които можете да предприемете, са като работата на моряка с платната – но помнете, че вятърът не е под ваш контрол. Затова говорете толкова открито, колкото можете и излезте от зоната си на комфорта, за да се откриете дори повече. Потърсете помощ и помнете, че всеки заслужава дара на подкрепата, включително и вие.

Нека вие и семейството ви да имате спокойствие и всички да празнувате живота тази Коледа.

Източник

Please follow and like us:
0

Как мозъкът става зависим към играта на хазарт

Пристрастяващите наркотици и играта на хазарт променят невронните връзки по подобен начин

Когато Шърли била на около 25 г., тя и нейни приятели отиват в Лас Вегас, за да се забавляват. Това бил първият път, когато играла хазарт. След около 10 г., докато работела като адвокат на Източния бряг, понякога временно пребивавала в Атлантик Сити. Към на края на 40-те си обаче тя се измъквала четири пъти седмично от работа, за да посети новооткритите казина в Кънектикът. Играела почти само на блекджек, често рискувайки хиляди долари на всяка ръка, след което тършувала под седалката на колата си за 35 цента, с които да плати тол таксата по пътя към вкъщи. В края на краищата, Шърли залагала всеки цент, който изкарвала, и надхвърлила лимитите на множество кредитни карти. „Исках да играя през цялото време“, казва тя. „Обичам го – обичам удоволствието, което изпитвам.“

През 2001 г. се намесил законът. Шърли била осъдена за кражбата на голяма сума пари от нейни клиенти и прекарала две години в затвора. Междувременно започнала да посещава сбирките на Анонимните хазартно зависими, да ходи при терапевт и да поправя живота си. „Осъзнах, че съм станала зависима“, казва тя. „Отне ми много време, за да кажа, че съм зависима, но аз бях, също като всеки друг зависим.“

Преди десет години идеята, че някой може да стане зависим към навик като играта на хазарт по начина, по който човек се пристрастява към наркотик, е била спорна. В онези времена терапевтите на Шърли никога не ѝ казали, че тя е зависима; тя сама решила, че е такава. Сега изследователите са съгласни, че в някои случаи играта на хазарт е истинска зависимост.

играта на хазарт

В миналото психиатричната общност в повечето случаи е разглеждала патологичната игра на хазарт повече като компулсия, отколкото като зависимост – поведение, което преди всичко е мотивирано от нуждата да се успокои тревожността, а не толкова от непреодолимо желание за силно удоволствие. През 80-те години на миналия век, докато ревизирала Диагностичния и статистически наръчник на психичните разстройства (DSM), Американската психиатрична асоциация официално класифицирала патологичната игра на хазарт като разстройство в контрола на импулсите – неясен етикет за група донякъде свързани заболявания, която по онова време включвала клептомания, пиромания и трихотиломания (скубане на косата).

С решение, което се смята за повратно, Асоциацията премества патологичната игра на хазарт в главата за зависимостите в последната ревизия на Наръчника – DSM-5, публикувана през май 2013 г. Решението, взето след 15 г. обсъждане, отразява ново разбиране на биологията, която стои под зависимостта, и вече е променило начина, по който психиатрите (и психолозите) помагат на хората, които не могат да спрат да играят хазарт.

Необходимостта от по-ефективно лечение нараства, защото играта на хазарт е по-приемлива и по-достъпна от всякога. Осемдесет процента от американците казват, че са играли хазарт поне веднъж в живота си. С изключение на щатите Хавай и Юта, всеки щат в страната предлага някаква форма на легална игра на хазарт. А в днешно време дори не е необходимо да напускате дома си, за да играете хазарт – всичко, което ви трябва е интернет връзка или телефон. Различни проучвания са установили, че около два милиона души в САЩ са зависими към хазарт, а за други 20 милиона този навик създава сериозни проблеми в работата и социалния им живот.

Двете си приличат

Американската психиатрична асоциация основава решението си на многобройни скорошни изследвания в психологията, невронауката и генетиката, доказвайки, че играта на хазарт и зависимостта към наркотици си приличат много повече, отколкото преди се е знаело. Изследванията през последните две десетилетия драстично са подобрили работния модел на невроучените за това как се променя мозъкът, докато зависимостта се развива.

В средата на нашия череп има поредици от връзки, известни като система за възнаграждение, които свързват различни области на мозъка, играещи роля за паметта, движението, удоволствието и мотивацията. Когато извършваме дейност, която ни държи живи или ни помага да предадем гените си, невроните в системата за възнаграждение отделят химикал, наречен допамин, давайки ни лека вълна от удоволствие и насърчавайки ни да превърнем в навик обилното хранене и секса. Когато е стимулирана от амфетамини, кокаин или други пристрастяващи наркотици, системата за възнаграждение разпръсква до 10 пъти повече допамин от обичайното.

играта на хазартНеврон

Постоянната употреба на такива наркотици ги лишава от способността им да предизвикват еуфория. Пристрастяващите вещества държат мозъка толкова наводнен с допамин, че той в крайна сметка се адаптира, като започва да произвежда по-малко от молекулата и да отговаря по-слабо на ефектите ѝ. Като последствие зависимите хора изграждат толеранс към наркотика, нуждаейки се от все по-големи количества, за да изпитат приятните ефекти.

При тежка зависимост хората страдат и от абстиненция – те се чувстват физически болни, не могат да спят и треперят неконтролируемо – ако мозъкът им е лишен от допамин-стимулиращото вещество за твърде дълго. В същото време невронните пътища, свързващи системата за възнаграждение с префронталната мозъчна кора, отслабват. Намираща се точно над очите и зад тях, префронталната мозъчна кора помага на хората да удържат импулсите си. С други думи, колкото повече зависимият човек употребява наркотик, толкова по-трудно му става да го спре.

Досегашните изследвания показват, че патологично играещите хазарт и зависимите към наркотици споделят много еднакви генетични предразположения за импулсивност и търсене на удоволствие. Точно както зависимите към вещества се нуждаят от все по-високи дози, за да изпитат удоволствие, така и компулсивно играещите хазарт преследват все по-голям риск. И зависимите към наркотици, и проблемно играещите хазарт страдат по подобен начин от симптоми на абстиненция, когато са отделени от химикала или тръпката, които желаят. А няколко проучвания показват, че някои хора са особено уязвими и към зависимост към наркотици, и към компулсивна игра на хазарт, защото тяхната система за възнаграждение е недостатъчно активна по наследство, което може отчасти да обясни защо тези хора търсят силна тръпка поначало.

Това, което е още по-важно, е, че невроучените са разбрали, че наркотиците и играта на хазарт променят много от същите мозъчни връзки по подобен начин. Тези познания идват от изследвания на кръвния поток и електрическата активност в мозъците на хората, докато те изпълняват разнообразни задачи на компютър, които или имитират игри в казино, или тестват контрола на импулсите. В някои експерименти виртуални карти за игра печелят или губят парите на играча; други задачи искат от човека да отговаря бързо на определени изображения, които се появяват за секунда на екрана, а на други да не реагират.

Германско изследване от 2005 г., използвало такава игра на карти, показва, че проблемно играещите хазарт – също като зависимите към наркотици – са загубили чувствителността си към удоволствието: когато печелят, участниците имат по-слаба от типичната електрическа активност в ключова област от мозъчната система за възнаграждение. В изследване на Университета „Йейл“ от 2003 г. и изследване на Университета на Амстердам от 2012 г. патологично играещи хазарт са правили тестове, измерващи тяхната импулсивност, и са имали необичайно ниски нива на електрическа активност в челните дялове на мозъка, които помагат на хората да преценяват риска и да потискат инстиктите. При зависимите към наркотици префронталната мозъчна кора също често е недостатъчно активна.

играта на хазарт

Допълнително доказателство, че играта на хазарт и наркотиците променят мозъка по подобен начин се появява при една неочаквана група хора – тези с невродегенеративната болест на Паркинсон. Характеризираща се със скованост на мускулите и тремори, Паркинсон се причинява от смъртта на невроните, произвеждащи допамин в раздел на средния мозък. През годините изследователи са забелязали, че забележително голям брой от пациентите с Паркинсон – между 2 и 7% – играят компулсивно хазарт. Лечението на едното заболяване най-вероятно допринася за другото заболяване. За да се облекчат симптомите на Паркинсон, някои пациенти приемат Леводопа и други лекарства, които повишават допаминовите нива. Изследователите смятат, че в някои случаи последващият приток на химикали променя мозъка по начин, който прави рисковете и удоволствието – да речем, тези в играта на покер – по-привлекателни, а устояването на прибързани решения – по-трудно.

Новото разбиране за компулсивната игра на хазарт е помогнало на учените да предефинират самата зависимост. Докато експертите преди са разглеждали зависимостта като зависимост от химикал, сега те я определят като повтарящо се преследване на удоволствено преживяване въпреки сериозните последици. Това преживяване би могло да бъде еуфорията от кокаина или хероина, или тръпката от удвояването на залога в казиното.

„Преди идеята беше, че трябва да приемете наркотик, който променя неврохимията в мозъка, за да станете зависим, но сега знаем, че почти всичко, което правим, променя мозъка“, казва Тимъти Фонг – психиатър и експерт по зависимости в Университета на Калифорния в Лос Анджелис. „Има смисъл в това, че някои поведения, носещи голямо удоволствие (като играта на хазарт), могат също да предизвикат драстични (физически) промени.“

Да изиграеш Системата

Предефинирането на компулсивната игра на хазарт като зависимост не е просто семантика: терапевтите вече са открили, че патологично играещите хазарт реагират много по-добре на лекарства и терапия, типично използвани за зависимости, отколкото на стратегии за справяне с компулсиите като трихотиломанията. Поради причини, които остават неясни, определени антидепресанти облекчават симптомите на някои разстройства в контрола на импулсите, но те никога не са вършили добра работа при патологичната игра на хазарт. Лекарствата, използвани при лечението на зависимости към вещества, са се показали доста по-ефективни. Опиоидните антагонисти (като налтрексон) индиректно препятстват мозъчните клетки да произвеждат допамин и по този начин намаляват непреодолимото желание за употреба/игра.

Десетки изследвания потвърждават, че друго ефективно лечение за зависимост е когнитивно-поведенческата терапия, която учи хората да устояват на нежелани мисли и навици. Зависимите към хазарт могат, например, да се научат да се изправят пред нерационалните убеждения, а именно пред идеята, че поредица от загуби или загуба на косъм (като да се паднат две от трите черешки на слот машината) са знак за предстояща печалба.

играта на хазарт

За съжаление, изследователите пресмятат, че над 80% от зависимите към хазарт никогат не търсят лечение. А от тези, които го правят, до 75% се връщат в игралните зали, правейки по този начин превенцията още по-важна. В САЩ – особено в Калифорния – казината взимат на сериозно зависимостта към хазарт. Марк Лефковиц от Калифорнийския съвет по проблемна игра на хазарт редовно обучава управителите и служителите на казина да следят за тревожни тенденции, като клиенти, които прекарват увеличаващи се периоди от време и харчат все повече пари за игра на хазарт.

Той убеждава казината да дават на играещите опцията доброволно да получат забрана да идват, както и да излагат на видно място до банкоматите и телефонните автомати брошури на Анонимните хазартно зависими и на други варианти за лечение. В началото един зависим към хазарта може да е голям източник на печалба за казиното, но много от зависимите след това се оказват с огромни дългове, които не могат да платят.

Шърли, която сега е на 60 г., в момента работи като консултант в програма за лечение на зависими към хазарт. „Аз не съм против хазарта“, казва тя. „За повечето хора това е скъпо забавление. Но за някои хора това е опасен продукт. Искам хората да разберат, че наистина могат да станат зависими. Бих искала да видя как всяко казино поема отговорност.“

Източник

 

Please follow and like us:
0

За родителите на зависими хора

Миналата седмица публикувахме статия за това как всъщност понякога вместо да помагаме за решаването, ние поддържаме проблема на близките ни зависими. Още малко по темата с една различна, но и в същото време сходна гледна точка.

Автор: Джефри Бърнстейн

зависими

“Твърдата“ любов е труден, но ценен урок за научаване

Джино, възрастен мой клиент (Джино е псевдоним), дойде на една от консултациите ни много гневен и напрегнат. Разказа ми, че наскоро неговият син, пълнолетен човек с проблемна употреба на наркотици, му се е обадил. По принцип обажданията са за сметка на Джино. Това се е случило в почивния му ден, когато е имал нужда да разпусне, както той споделя. Но решава да му вдигне – „Все пак това е синът ми и аз го обичам.“ Докато слушал завалените обяснения на сина си, през ума му минавали всякакви негативни мисли, като „Какво, за Бога, пак се е случило?“. След това изпитал вина за това, че подхожда негативно и подозрително.

Синът на Джино се оплаквал в продължение на 20 минути от бившия си шеф, наричал го с обидни думи. Споделил му и че все още не може да си намери друга работа. Споменал, че пуши по-малко трева отпреди, но нямал пари, за да си плати наема. Джино му споделил, че в момента и той има финансови затруднения, на което синът му отвърнал: „Да, татко, все тая – не се притеснявай за мен.“

Джино се почувствал толкова объркан в тази ситуация, че му се струвало така, сякаш стаята буквално се върти. Изумен се чул да казва, като че ли отстрани: „Добре, само този път“. Той самият обаче осъзнавал, че в думите му липсва убедителност, повтаряни безчетно и преди това. Така че със смесени чувства Джино отишъл до квартирата на сина си, за да му „заеме“ парите за наема. Както обичайно, синът му го посрещнал с широка, харизматична усмивка и обещавал да му върне парите. Джино обаче знаел, че това няма да се случи. По пътя към дома клиентът ми си мислел как този хаос е разрушителен (все пак детето му е само на 29) и се питал дали някога синът му ще бъде самостоятелен.

***

Този сценарий звучи ли ви познат? Чувствате ли се притеснен и „презалят“ от нуждите на Вашето пълнолетно дете със зависимост? Логиката бива ли изместена от емоционалната болка?

Поощрявате ли го да употребява?

Поощряването в този случай се разбира като поправяне на проблемите на другите по начин, който пречи на израстването им и поемането на отговорност. Намирате ли се в такава динамика с вече зрялото си дете? Ако например той реши да си купи нова аудио система за колата, вместо да си плати наема, последствията са, че ще остане без квартира. Поощрителят ще се намеси и ще се погрижи за последствията. По този начин той лишава порасналото си дете от причини или възможност да научи един ценен урок.

Как да помогнете, без да поощрявате

зависими

Помощта, която оказвате на Вашето дете, превръща ли се в нездравословен модел на отношения? Ако се опитвате да го „спасявате“ всеки път, когато се забърка в неприятности, всъщност влошавате нещата в дългосрочен план. Трудно ли ви е да поставите граница между това да подпомогнете автономността му и да го „измъквате“ всеки път? Всеки родител трябва да бъде внимателен и да размишлява как да помогне на детето си, без да го поощрява.

Хора със зависимости, които остават свръх-зависими от родителите си (въпреки че са пълнолетни), често биват „поощрявани“ от тях. Може би тази динамика се дължи на факта, че родителите несъзнавано имат потребността да са нужни. Да поставите граници на пълнолетното Ви дете понякога може да е най-доброто, което можете да направите за него. Много е трудно да заявиш: „Аз съм тук, за да те изслушам – това мога да направя за теб в момента“. Или: „Знам, че искаш помощ, но е по-добре да я получиш от професионалист, анонимни сбирки. Ще се чувстваш по-щастлив и горд със себе си, ако потърсиш помощ сам.“

Може да имате 35-годишна дъщеря, която неспирно ви иска пари или 25-годишен син, който не може да се задържи на работа. Независимо каква е ситуацията, когато пълнолетните ви зависими деца се държат незряло, това е стресиращо. Чувал съм много тъжни истории в кабинета си – семейства, в които децата все още зависят твърде много от родителите си, въпреки че са пълнолетни (в един от случаите ставаше дума за човек на 44 години!). Може да бъде много трудно за родителите на такива „деца“ да им поставят граници. Често те се чувстват изтощени и емоционално изчерпани. Искат детето им да бъде щастливо и самостоятелно, но в същото време се страхуват, че не правят достатъчно за него. Със сигурност това не е лесна ситуация!

В някои случаи тези деца имат сериозни проблеми с психичното здраве, в добавка към зависимостта, като депресия или тревожност. Терапевтичното лечение обаче не е взаимоизключващо се с това този човек да допринася за възстановяването си по всеки възможен начин. За жалост, твърде често ставам свидетел на това как родителите се „втурват“ да спасяват детето си при всеки повод. Може това да ви кара да се чувствате по-добре за себе си като родители, но така давате (не)гласното послание на децата си: „Не си достатъчно компетентен да се справиш сам“.

Как можете да си помогнете в тази ситуация?

***

Продължение

Източник: https://www.psychologytoday.com/us/blog/liking-the-child-you-love/201411/stop-enabling-your-addicted-adult-child

Please follow and like us:
0

Подкрепям ли зависимостта на детето си като му помагам?

„Джейк е моят по-голям син. Не знам колко пъти съм го будила, за да не пропусне тренировките си по футбол. Той беше куотърбек и получаваше стипендия. Помагах му да пише есетата си в колежа и го преследвах да ги предава навреме. Дори избрах костюма, с който ходеше на интервюта. Между другото сега е в университета „Дюк“ и следва две магистратури – икономика и международни отношения.“

„Mалкият ми син се казва Ник. Той употребява вещества – предимно хапчета, но понякога влиза и в запои. Казаха ми, че ако му помагам, подкрепям зависимостта. Просто не разбирам. Той има застрашаващо живота заболяване, а хората ми казват да се отделя от него, да му позволя да стигне до дъното и да престана да подкрепям зависимостта. Ако детето ви имаше рак, щяхте ли да го направите?“

Много родители и други членове на семейството се затрудняват с концепцията за подкрепянето на зависимостта. Определено има естествена склонност от тяхна страна да обичат, защитават и обгрижват децата си. Но кога това може по-скоро да вреди, отколкото да помага? Тази дискусия е фокусирана върху дефиницията за подкрепянето на зависимостта и какво трябва да се има предвид, когато се опитвате да мотивирате детето ви за промяна.

Каква е дефиницията за подкрепяне на зависимостта?

Това понятие обхваща всички ваши действия и поведения, които подкрепят употребата. С други думи, както казва д-р Джефри Фуут, подкрепянето на зависимостта всъщност означава „правене на положителни неща, които в крайна сметка подкрепят продължаването на негативно поведение (като употреба на алкохол или наркотици)“. Примерите включват:

  • Да се обадите в училището или работата на сина си, който е бил на парти до сутринта и не може или не иска да стане, за да кажете, че е болен.
  • Да почистите дома на дъщеря си, която е навън и употребява с приятелките си, а подът на банята ѝ не се вижда от купчини мръсни дрехи.
  • Да позволите на сина си да използва колата ви, когато знаете, че е вероятно с нея да отиде при дилъра си.
  • Да платите сметката за телефона на дъщеря си, защото е харчила пари за наркотици и сега не ѝ достигат.
  • Да платите гаранцията при арест или глоби.
  • Да помагате при махмурлук.

Това са примери за правене на нещо хубаво и мило за любимите ви хора, което може да увеличи вероятността те да продължат да употребяват. От гледна точка на поведението тези мили неща са подкрепление. Това означава, че повишават вероятността поведението да се повтари. В примерите по-горе родителят може без да иска да подкрепя негативното поведение. Така нищо лошо не се случва на децата – няма последствия от поведенията им, защото действията на родителите ги защитават от тях.

Не всички последствия се понасят еднакво

Родителите предпазват децата си от това да усетят ефектите от негативните им поведения поради множество причини. Понякога, за да се избегне спор или от страх, че ако децата им загубят работата си, няма да могат да плащат сметките си. Друга причина може да бъде, че е по-лесно те да изчистят, вместо да накарат сина или дъщеря си да изпълнят задълженията си. Също така има случаи, в които да оставите децата си да понесат негативните последствия, е повече от това, което вие можете да понесете.

Например, родител знае, че детето му пие във влака към вкъщи. Ако му позволи да кара кола под влияние на вещества, може да стане катастрофа, в която да нарани не само себе си, но и други хора. От една страна, ако родителят взима детето си от спирката, подкрепя зависимостта, но от друга, притесненията за безопасността на сина/дъщерята и други хора са основателни и майката решава да го/я прибере от спирката.

Друг родител се тревожи, че ако синът му има криминално досие, няма да може да си намери хубава работа и решава да наеме добър адвокат, вместо да го остави да работи с безплатен. Знае, че това поведение подкрепя зависимостта, но в дългосрочен план иска синът да бъде финансово независим, така че наемa адвоката.

Всеки родител има правото да преценява ситуациите и да решава какво може да понесе като последствия. Ако последствията са непоносими, направете каквото мислите, че е най-добре. Помнете, че вие познавате любимите си хора и фамилната ситуация и ще трябва да живеете с резултата. Ако последствията са поносими, позволете им да ги понесат, тъй като светът понякога е много по-силен учител отколкото сме ние.

Не всички мили неща подкрепят зависимостта

Важно е да се отбележи, че не всички мили неща подкрепят зависимостта. Например една майка се притесняваше, че не бива да праща окуражителни картички на сина си, докато е в рехабилитационен център. Изпитваше страх, че подкрепя зависимостта. Мислеше, че трябва да покаже „твърда любов“ вместо това. В този контекст нейната подкрепа би окуражила продължаването на лечението. Това е видът поведение, което родителите трябва да подкрепят.

В подобен случай млада майка помоли семейството си да гледат детето ѝ, докато е на среща на анонимните алкохолици. Тя беше поела ангажимента да отиде на 90 срещи за 90 дни. Те отказаха, вярвайки, че всяка помощ от тяхна страна подкрепя зависимостта, въпреки че тя се опитваше да се ангажира със здравословно поведение.

Тези мили и хубави неща, които правите и които подкрепят здравето, прекратяването на употребата и просоциалните поведения, са форми на положително подкрепление. Когато любимите ви хора правят нещо, което искате те да правят, мислете за начини, по които можете да подкрепите тези поведения, така че те отново да ги направят. Например детето ви идва на семейна вечеря, без да е употребило, пише ви SMS, че ще закъснее или ви връща парите, които ви дължи. Отделете време да забележите какво той или тя прави, което го/я придвижва в посоката на здравословните поведения. Може би това означава да изпратите подкрепящо съобщение, да сготвите любимо ястие, да направите похвала, когато си изчистят стаята, да дадете прегръдка, картичка и така нататък. Забелязването на положителните действия и отбелязването им помага и не подкрепя зависимостта.

Използвайте естествените последствия и позитивното подкрепление заедно

Да позволите на естествените последствия да се разгърнат и да използвате позитивно подкрепление има синергичен ефект. Това означава, че комбинацията от двете стратегии е по-силна от използването на която и да е самостоятелно. Този подход позволява на детето да разбере, че тя или той е архитектът на хубавите неща, които се случват в резултат на положителни поведения. Освен това се учи, че последствията са характерни за негативни поведения – това е силен мотиватор за промяна.

Източник

Please follow and like us:
0

Трева: как реших да я спра и какво се случи – част 2

Силно неприятните неща, които се случиха, когато се опитах да спра да пуша трева

Първа част тук

Млада жена споделя как решава да спре да пуши „трева“ (канабис) и през какви преживявания преминава през следващите няколко седмици: част втора.

Минаха малко повече от три седмици без трева и още чувствам ефектите на ТНС, напускащ тялото ми. Трудно ми е дори да пиша това. Изморена съм, концентрацията ми е ужасна и се чувствам много по-глупава, отколкото някога съм се чувствала, когато съм била напушена.

Мисля си за всички драматични части от „Безкрайна шега“ – романът на Дейвид Фостър Уолъс за нещата, които боготворим, за да изживеем живота си, и които често противоречат на тази цел – за зависимостта към тревата. Когато прочетох книгата задълбочено (и докато бях напушена) миналата година, пасажите ми се струваха глупави, но сега имат смисъл. Винаги съм мислела, че мога да се откажа от навика си, който отказвах да смятам за навик, когато поискам. Просто не виждах причина да го правя. Обаче за мен е трудно да спра да пуша. Постоянно мисля за това, че ефектите от детокса могат толкова лесно да се облекчат… с трева! Гаденето, главоболието, променливите настроения, загубата на апетит.

Лицето ми се покри с пъпки, което е толкова неприятно. Всъщност „неприятно“ е точната дума за това какво е за мен да преминавам през абстиненция от трева. Не е непоносимо ужасна, но ме изтощава. Няколко дни не ходих на работа заради смътното отвратително чувство, което виси над мен ежедневно. Но някак си се чувствам по-щастлива.

Неприятен е също и фактът, че лошата телевизия, на която се наслаждавах преди, сега нищо не струва. Всичките ми предавания всъщност са скучни и лоши. Разбира се, все още обичам телевизията – трудно е да избягаш от бягството от действителността във всичките му форми. Но няма нищо лошо в това да гледам по-малко телевизия.

Това, което ме опази да не пропуша отново (да направя рецидив?) е, че помня как стигнах до момента, в който поисках да спра. Една депресирана жена в „Безкрайна шега“ казва по отношение на тревата: „Чувствам се все по-жалка и ми е писнало от самата мен заради това, че пуша толкова много… Започвам да се напушвам и не мисля за друго, освен че трябва да спра да пуша всички тези масури, за да мога да се върна на работа, за да мога да започна да живея някакъв живот, вместо просто да си седя по пижама, преструвайки се на болна като третокласничка, и да пуша, и да гледам отново телевизия.“

трева

Тя е хваната в цикъл на спиране, пушене, спиране и пушене, а аз не искам да съм така. Канабисът е благо растение, трябва да е легално и хората, които го употребяват, трябва да са свободни да го правят. Доказано е, че то прави чудесни неща за толкова много хора, но може би не за мен.

Все пак ми е трудно напълно приема това и решението дали наистина да спра завинаги ме прави неспокойна. Как може тревата да е лоша, когато е добра? В края на първата седмица ходих отново на акупунктура и докато лежах на масата, с игли, поставени в края на ушите, челото, ръцете, краката и стъпалата, започнах да мисля за тревата, идвайки ми най-различни идеи за това как да подобрим взаимоотношенията си. Може би бих могла да я употребявам обредно и да създам някакъв вещерски ритуал, съвпадащ с пълнолунието? Може би бих могла само да празнувам 20-ти април всяка година? Дали съм откачен зависим?

Тръгнах си, без да знам отговора и все още не го знам. Но знам, че когато трябва да мина покрай чекмеджето, където съм скрила тревата, дори не помислям да го отворя, макар и да усещам хубавата миризма. Знам, че приятелят ми казва, че изглеждам като по-присъстваща личност, оставяйки настрана абстинентните симптоми. Знам, че всички ми казват, че се гордеят с мен, а аз обичам да получавам похвали и комплименти. Новите ми зависимости са терапията, физическите упражнения и акупунктурата, тъй като съм се посветила да бъда чиста от трева поне месец. Не спирам да си повтарям, че няма да позволя нещата да станат както бяха преди.

Източник

Please follow and like us:
0

Трева: как реших да я спра и какво се случи

Силно неприятните неща, които се случиха, когато се опитах да спра да пуша трева

Млада жена споделя как решава да спре да пуши „трева“ (канабис) и през какви преживявания преминава през следващите няколко седмици.

Едно клише, което знам, е „нещата се променят за миг“. Друго клише, което знам, е, че клишетата са верни. Преди три съботи прекарах целия ден в леглото, постоянно правейки топчета трева, принудително пушейки ги и гледайки все по-безрадостните и безинтересни телевизионни програми от изгрев до залез, чувствайки омраза към себе си.

След като четири години често имах такива дни, следвайки рутината да си тръгна от работа и незабавно да грабна в ръце кристалната си лула, изведнъж ме осени: тревата донякъде ми съсипваше живота. Забелязах тази мисъл и седях с нея, без да съм сигурна какво ще последва после.

Преди този момент правех някои малки промени в начина си на живот в името на психичното си здраве. Започнах да ходя при психотерапевт, спортувах редовно и си правех акупунктура. На следващия ден, след като се напуших така, че да ми стане зле, имах час за акупунктура. След като известно време седях в чакалнята, моят акупунктурист Макс излезе, за да ме поздрави. Разменихме си няколко шеги и той ме попита дали се радвам на времето, което беше слънчево и топло от няколко дни, въпреки че беше зима. Казах, че да и се пошегувах за това как бях прекала предния ден обвита в тъмнина. Тогава станах сериозна и по някакъв начин думите просто се отрониха от устата ми: “Обичам трева… Но мисля, че трябва да я спра?“ Като го казах на глас, сама се уплаших.

Преди двамата с Макс работехме по това моята Чи енергия да тече по такъв начин, че да ме направи по-малко депресирана и тревожна. Първият път, когато отидох при него, бях напушена и преживяването ми от акупункурата беше удивително. Той заби игла в главата ми, няколко други в ръцете и краката ми и аз се почувствах така, сякаш концепцията за „трето око“ е напълно реална и моето е отворено.

Той внимателно ми посочи, че употребата ми на трева вероятно допринася за проблемите ми. И макар да се съгласих, заради което току-що му бях признала, всички хубави моменти, които бях прекарала с тревата, пробляснаха в ума ми. В моята глава аз държах топче трева, което имаше ръце, и двамата се въртяхме в забавен каданс. Извън моя унес Макс казваше, че ще ми постави няколко игли в ушите, за да мога по-лесно да се сбогувам с любимия си наркотик, а аз кимнах. Време беше.

Ушната манипулация беше крайно неприятна и се чувствах сякаш висях с главата надолу цял час. След като Макс най-накрая извади иглите, аз наистина се почувствах спасена. Тръгнах си, чувствайки се оптимистична и луда. Спирах тревата! На улицата се обадих на приятеля си Райън и му казах, че изоставям живота си на вечно напушена напълно или поне за период от време. Той беше шокиран, но и щастлив; винаги бе мразил да пуша, а аз пушех през цялото време. „Ще си върна обратно приятелката“, каза той.

Когато се върнах в апартамента си, взех тревата от нощното си шкафче и я пъхнах в едно чекмедже на тоалетката. Не ми хрумна да я изхвърля като някакъв драматичен жест. Беше февруари. Щях да спра за месец, може би за два и след това щях да реша как да продължавам. Може би дори щях да отпразнувам триумфа на своята воля на 20-ти април.

Бях при терапевтката си във вторник и ѝ съобщих новината. Мисля, че ѝ казах нещо за това как искам да „се опитам да имам по-добри взаимоотношения с тревата“. Вместо да пуша всеки ден, може би кратка почивка би ми помогнала да се науча да употребявам умерено?

Тя се усмихна и ми отвърна, че обикновено не става по този начин, имайки предвид, че трябва да помисля за пълно спиране. Тревата не е лечение на депресията, а е избягване на лечението на депресията, каза тя. Отговорих ѝ, че планирам да спра за месец и след това да видя как се чувствам. Тя каза, че това е добра идея и че се гордее с мен. Сега, добави тя, аз ще „чувствам чувства“; правех стъпка в правилната посока.

Кимнах и започнах да мисля как ще изглежда животът ми без трева… завинаги. Изглеждаше нещастен и непоносим, защото тревата прави всичко толкова по-весело. Все едно такъв е всъщност законът на природата. Но може би затова тя беше права.

Photo by Sharon McCutcheon on Unsplash

Когато се прибрах след работа този ден, изпитвах смътно желание да пуша. Пошегувах се със себе си, че то е отключено от спомена за старата ми рутина. Вместо да пуша, потърсих в Reddit хора, които се опитват да спрат тревата – което беше грешка! За мой ужас там имаше толкова много постове, които казваха, че симптомите на абстиненцията от тревата – която аз вече изпитвах – ще продължат с месеци. Спях лошо. Гърлото ми беше възпалено и се чувствах така, сякаш имах грип или нещо подобно. Белите ми дробове периодично ме боляха и бях раздразнителна. Но можеше да бъда по-зле, както разбрах: някои от обитателите на Reddit пишеха как са изкашляли смола.

На третия ден, откакто бях чиста, се събудих в 6:30 ч., защото Райън ме ръчкаше, правейки силно настоятелни физиономии и размахвайки ръце. По някаква причина мазохистично бяхме решили предната вечер да отидем на фитнес преди работа. Неохотно седнах в леглото и ясно показах нещастието си. Едвам бях успяла да поспя между странните сънища, макар да беше по-добре от първата нощ, когато получих паническа атака. Мелатонинът, който бях започнала да взимам, помогна.

Станах, отидох в банята и когато стигнах до вратата, запалих лампата. Щом усетих остро как електромагнитната радиация прогаря дупки в очите ми, отскочих и загасих лампата. Тогава, в тъмното, продължих напред и се блъснах с глава в стената до душа. Паднах на пода, плачейки. Дори не ме болеше.

Все пак, отидох на фитнес и след това на работа, но през останалата част от деня се чувствах зле и изморена. В този момент си мислех, че се чувствам така, защото съм станала твърде рано, за да тренирам по времето, предпочитано от най-големите ентусиасти, което определено не ми беше работа. Мястото беше претъпкано с блондинки в плашещи скъпи спортни екипи, носещи от онези големи кожени чанти. Убедена съм, че дори и да спра да се идентифицирам като тревоман, винаги ще се идентифицирам като мързел. Не мисля, че искам да стана амбициозна. Просто се опитвам да намеря покой.

В ретроспекция съм сигурна, че това беше абстинентен симптом, защото на следващия ден се чувствах също толкова изтощена. Завлякох се на сбирката на политическия клуб, в който членувам, като това, което наистина исках да направя, беше да спя. Срещнах моя другар Андрю, който пуши толкова, колкото пушех и аз. Казах му, че съм спряла тревата преди няколко дни и лицето му леко помръкна.

„О-о, аз съм тъжен“, каза той.

„Знам, аз също.“

Но когато си мислех за този момент – не си бях вкъщи, бях с приятел, подготвях се да обсъждам тактики, с които да предпазим и подобрим нашите общности – трябваше да отдам дължимото на факта, че бях трезва. Преди тази неделя, ако бях изморена, вероятно щях захвърля каквито планове имах, да се прибера вкъщи и да пуша.

Следва продължение

Източник

Please follow and like us:
0

Зависимостта: ако единствено любовта можеше да ме спаси…

Джесика Клей споделя своята лична история на борба със зависимостта, за да даде надежда на всички родители на зависими деца.

Моята майка винаги беше готова с приготвянето на вечерята до 16 ч., точно когато баща ми трябваше да се прибере от работа. Той винаги ми помагаше с домашните по математика, докато с историята ми помагаше мама. Домът ни беше идиличен и щастлив. Нямаше никакво предупреждение, че скоро тази „американска мечта“ ще се превърне в катастрофален кошмар, създаден от самата мен.

Всичко стана много бързо. На 14 вече пиех алкохол редовно, смеейки се на статистиката. Казваха ми, че ако пия, преди да съм навършила 18 г., ще бъда в по-голям риск да стана алкохолик. Но старателните ми опити с алкохола ме направиха социално много по-приемлива, отколкото колекцията ми от полирани камъни и щампите на поп звездата Шакира. Това бяха и ранните дни на социалните мрежи. Можех да публикувам онлайн всичките си лудории и да събирам харесвания, което ме караше да се чувствам като рок звезда.

Когато бях на 16, моята братовчедка Кристъл почина от свръхдоза. Беше сърцераздирателно да гледам борбата ѝ. Въпреки това, същата година започнах да злоупотребявам с всичко, което можех да намеря. Майка ми намираше предмети, чието място не беше там, като празна бутилка или сламка. Аз отричах и обвинявах някой от приятелите си.

Внезапно „малката принцеса на татко“ се преобрази в „малкото наркоманче на татко“. Всички са си мислели, че това е просто фаза, през която преминавам. Не са имали представа, че ще намирам успокоение в това да бъда вцепенена и объркана. Уверено и арогантно бях поела към това, което хората биха нарекли „дъно“.

Семейните вечери и писането на домашни се превърнаха в караници и тряскане на врати, когато бягах. Баща ми започна да добавя книги за родителстване в списъка си за четене. Майка ми започна да се рови в живота ми толкова много, колкото ѝ бе възможно. Не можех да общувам достатъчно добре, дори само да започна да обяснявам какво в действителност се случваше с мен. Само им казвах онова, което искаха да чуят. Каквато и съвест да бях имала преди, сега тя беше вързана и скрита в най-тъмните ъгълчета на съзнанието ми.

Нищо не беше същото. Семейството ми и дори аз самата започнахме да вярваме, че аз съм просто морално пропаднал човек. Баща ми ми даваше „твърда любов“; опитваше се да ме излекува с впечатляваща лексика и спазване на дистанция. Сестра ми си имаше две малки деца – двете ми племеннички – които пазеше далеч от мен. Разширеното ми семейство мислеше, че съм полудяла. Междувременно, сред целия този хаос, майка ми се беше залепила към обвивката от дъщеря ѝ с прочувствени молби, крещейки, че би искала моите объркване и болка да бъдат нейни. И разбира се, моите объркване и болка станаха и нейни.

зависимостта

Изминаха години на агония. Седях на стол, чакайки да ме прегледа психиатър в психиатричната болница за трети път тази година. Можех да напълня цял автобус с моите най-добри приятели, които бяха починали от тази болест, и в този момент наистина не ме интересуваше дали ще се присъединя към тях. Докторът влезе и аз си мислех, че вече знам какво ще ми каже: депресия, биполярно разстройство, тревожност. Но този път беше различно.

„Ти не си луда, Джесика. Ти си алкохолик.“

Нито една написана рецепта, нито една от медицинските диагнози, които си бях представяла. Това беше първият път, в който осъзнах, че всички свои страни, които мразех, хаосът, който бях създала в семейството си, болката в ума ми – че всичко е било заради химикалите, които обичах толкова много. Моето мислене е било моят недъг.

Тогава преглътнах своето его. Стигнах до извода, че не бих могла да продължа напред, ако правя неща, които дори мъничко са подобни на това, което съм правила досега. Преминах лечение и се преместих да живея в къща с други хора, възстановяващи се от зависимост. Ходех на всяка възможна сбирка на Анонимните алкохолици. Намерих си спонсор, който да ме подкрепя. Често се срещах с терапевта си. Изтрих профилите си в социалните мрежи. След всичко това започнах да градя отново връзката със семейството ми. Все пак ми отнеме много време, за да открия малкото момиченце, което колекционира полирани камъни и иска помощ, и да съм спокойна, когато си спомням за него – и да се чувствам комфортно с това, което се случи с нашите взаимоотношения. За да стане това, родителите ми трябваше почти напълно да ме отрежат, докато живеех в къщата с другите възстановяващи се.

Но скоро открих, че след като всички отломки и хаосът изчезнаха, любовта остана. Една различна, по-силна любов. Когато празнувах една година без употреба на вещества, всички бяха там – родителите ми, сестра ми и племенничките ми. Бях нервна. Докато говорех за постиженията си, гледах баща си. Бащата с някогашната си „твърда любов“ сега имаше сълзи от радост, стичащи се по лицето му. В този момент за първи път от толкова много време той беше горд, че съм негова дъщеря.

Споделям историята си с натежало сърце. Аз съм само един оцелял в свят, пълен с деца като мен. Споделям историята си, за да дам надежда. Това, че някой, който обичате, се бори с трудност, не означава, че сте сбъркали някъде или че не го обичате достатъчно. Най-добрите приятели на зависимостта са несигурността и тайните. Зависимостта ще ги намери и ще ги използва срещу всеки замесен. Но стигмата на зависимостта ни пречи да говорим за нея. Честните и открити разговори отнемат част от силата ѝ.

Нормално е да се чувствате тъжни, наранени и гневни на своя обичан човек. Но имайте предвид, че човекът, с когото се карате, е болен. Вие не се карате със скъпото си дете, а с болестта. Любимият ви човек е все още там, вързан от коварната, объркваща и силна природа на заболяването. Това е като алергична реакция; химикалите пленяват мозъка ви и го разбутват, за да извадят наяве най-тъмните ъгълчета от ума ви. Дори най-мъничкото количество вещество може да го възпламени.

Поздравявам ви за това, че прочетохте историята ми. Това означава, че се опитвате да бъдете информирани. Винаги се старайте да сте информирани. Опитвайте различни опции за лечение и бъдете търпеливи със своето дете. Знам от личен опит, че две неща със сигурност помагат да се постави зависимостта в ремисия – знания в съчетание с надежда. Не се предавайте.

Източник

Please follow and like us:
0

9 неща, които трябва да знаем за употребата на психоактивни вещества

Лойд Седерер, психиатър и доктор по обществено здраве, изброява деветте неща, които според него са най-важни, когато говорим за употреба на психоактивни вещества. Според него, ако се фокусираме само върху веществото, пропускаме какво наистина има значение относно ефекта върху хората. Публикуваме части от статията му в блога на scientificamerican.com.

Психоактивните вещества химически променят мозъка и начина, по който се чувстваме, мислим, възприемаме и разбираме света. Те са навсякъде: алкохол, канабис, опиоиди, тютюневи продукти, стимуланти, седативи и халюциногени.

Употребата на ПАВ се е превърнала в епидемия в нашата страна и особено опиоидите поради трагичните смъртни случаи.

Нуждаем се от решения на епидемията, за да спасим животи, семейства и общности – и държавната хазна. Но ако се фокусираме само върху самото вещество, каквото и да е то, пропускаме наистина важните неща.

Ето ги деветте неща, които имат значение, когато става въпрос за наркотици:

1. Възраст

Едно е да започнеш да пиеш или да употребяваш наркотици, когато си на 21. Много е различно, когато започнеш на 12, 13, 15 или дори 18. Това е така, защото човешкият мозък все още се развива, докато не навлезем във втората половина на двайсетте си години. Този процес завършва по-късно при мъжете, отколкото при жените. Отнема почти три десетилетия, за да се „положи“ напълно веществото миелин, което обгражда връзките между невроните и позволява контрол над импулсивните действия – тогава мозъчната кора може да се противопоставя на импулсите, идващи от структури, разположени по-дълбоко в мозъка. Повтарящите се или високи дози психоактивни вещества като канабис, алкохол и халюциногени влияят на нормалното развитие на мозъка. Това е причината за ограничаването на достъпа до вещества на младите хора.

Тийнейджърите, които вече са започнали да пушат, когато навършват 18, е много по-вероятно да са пушачи и в зряла възраст. Започването на употребата на алкохол на 12, 13 или по-рано е маркер за биологична уязвимост към алкохол. Стареещият мозък също е много уязвим към психоактивни вещества. Малки количества имат ефекта на големи количества върху хора на 70 или 80 години.

2.Характеристики на употребяващия и средата

Характеристиките на употребяващия включват уникални биологични, неврологични, психологични характеристики и опита на употребяващия. Те създават индивидуална уязвимост и обуславят избирателно въздействие на веществата.

От биологична гледна точка генетичното наследство на човек, както и настоящата му неврохимия или цялостна физиология, могат значително да повлияят действието на психоактивното вещество. Същото количество може да има различно по сила действие. Повтарящата се употреба на дадено вещество може да създаде хипо или хиперреактивност на централната нервна система към това вещество.

От психологична гледна точка и по отношение на опита, наличието на психологическа травма създава голяма мозъчна (и емоционална) реактивност към много неща, включително наркотици. Травмите могат да са поради насилие, пренебрегване, измъчване, принудителна имиграция и природни бедствия. Темпераментовите особености на личността – особено тенденцията да се екстернализира, да се държат други отговорни за каквото и да е, както и измерения на личността като пасивност/активност, бунт или съгласие, капацитетът за преживяване на чувства, приемане или отхвърляне на реалността – всички влияят на действието на веществото.

Пример от историята разкрива значението и на средата. По време на Виетнамската война Министерството на отбраната (на САЩ) разбира, че 20% от войниците често употребяват хероин, до който са имали лесен достъп. От Министерството се опасяват, че след връщането си от войната, тези войници ще продължат да употребяват и ще се присъединят към вече голямата част от обществото в САЩ, която е зависима.

Норман Зинберг и Лий Робинс са изпратени да направят оценка на проблема и да направят прогноза за бъдещето на тези войници. Тяхната хипотеза, че делът на войниците, които ще продължат да употребяват или ще станат зависими, няма да е по-голям отколкото в общата популация, се потвърждава.

Средата на войниците – боеве в жестока, смъртоносна и непредсказуема война в страна, която не изглежда да иска те да са там и с малко подкрепа от американците вкъщи, с лесен достъп до евтин и потентен хероин, който може да направи непоносимото поносимо – това води до многото употребяващи.

Днешният аналог, макар и частичен, е Ирак и Афганистан, където изследвания показват, че 30% от ветераните се връщат с пост травматично стресово разстройство, депресия или черепно-мозъчна травма. Тяхната среда предизвиква висока разпространеност на алкохолизъм и зависимост към други вещества.

3.Начин на употреба

Скоростта, с която веществото достига невроните и започва да въздейства на рецепторите има голямо значение. Колкото по-бързо се случва това, толкова по-вероятно е да се развие зависимост. Повечето хора мислят, че най-бързият път към мозъка е чрез венозни инжекции. Но се оказва, че най-бързият начин е чрез вдишване. При инжектиране веществото първо достига до сърцето, след това до белите дробове и тогава отива по каротидната артерия към мозъка. Бързо е, но при вдишване се заобикаля пътя от мястото на инжектиране до сърцето.

Мозъкът ни дава приоритет на набавянето на кислород. Без него умираме за няколко минути. Веществото, което може да „придружи“ кислорода, ще пристигне първо и ще започне да действа.

Някои хора вярват, че това е причината цигарите да са най-пристрастяващите вещества и е по-трудно да се откажеш от тях, отколкото от хероин. Това е и причината пушенето на крек да предизвиква зависимост по-бързо отколкото смъркането на кокаин.

Следва продължение.

Please follow and like us:
0

Страх от интимност при мъжете: причини, проблеми във връзката, съвети

Мъжете се страхуват от връзките поради няколко основни причини.

Нека не генерализираме: Не всички мъже се страхуват от връзки, но много мъже се ужасяват от тях. Преди да навлезем в причините защо се страхуват, нека първо разгледаме въпроса дали мъжете се страхуват от връзки повече, отколкото жените.

Изглежда, че продължава дебатът около това дали мъжете и жените са напълно еднакви или напълно различни и това в голяма степен се дължи на факта, че имаме изключително малко начини за доказване на много неща в рамките на психологическото поле. Кой знае, може би някой ден ще научим толкова много за мозъка и неговото функциониране, че ще можем да отговорим конкретно на този въпрос. Странното е обаче, че този ден може никога да не дойде: може би социалните влияния, оформящи мъжете и жените, са онази значима и съществена част, която ги прави такива, каквито са, а не биологичната част.

Страхуват ли се мъжете повече от връзките, отколкото жените? Истината е, че е трудно да се каже. Измерването на страха от интимност сред мъжете и жените в този смисъл е рисковано проучване, но авторите на едно изследване (Thelen et al., 2000) се опитват да измерят различията при двата пола и откриват, че, действително, при мъжете се отчитат по-високи нива по скалата „Страх от интимност“. За жените, които знаят, че мъжете се ужасяват от връзки, това изследване не е никак изненадващо.

15-те години, през които работя като терапевт, са ми показали, че повечето мъже по-често се страхуват от това да свалят защитите си и да бъдат уязвими като жените, така че има смисъл в това да изпитват по-голям страх от връзките, отколкото жените. За да се даде някакъв контекст, медиите винаги съобщават за различните начини, по които момчетата и момичетата се социализират; много от нас са виждали сред социалните ни кръгове такива модели на родителстване, ограничаващи поведението на децата до общоприетото за техния пол. Като имаме предвид, че момичетата и момчетата, поне исторически, се социализират от възрастните по различен начин, е логично, че момичетата, които са поощрявани да участват в кооперативни игри, се превръщат в жени, които са по-добри в овладяването на емоциите и връзките. За сравнение момчетата, които са поощрявани да участват в подчертано състезателни и физически игри, е логично да израснат като мъже, които се чувстват по-малко комфортно с уязвимостта и емоционалната близост във връзките.

Но има и една важна част: не всички мъже се ужасяват от връзки! Когато говорим за подгрупите мъже, кои са тези, които се страхуват, какво ги прави различни? С други думи, защо се страхуват толкова от връзки?

опиоиди

Tравма от предишни връзки

Мъжът може да не е способен да функционира добре във връзка, ако има сериозни проблеми, идващи от травмата от предишни отношения. Травмата от отношенията може да е възникнала, когато мъжът е бил дете или възрастен.

Мъж, който като дете е имал отсъстващ родител, загубил е родител или е имал родител, който го е насилвал или е злоупотребявал с него по какъвто и да е начин, ще има ужасни трудности в намирането и поддържането на здрава връзка. Събуждането на травмата може да направи романтичните взаимоотношения почти непоносими и невъзможни, ако мъжът не я преодолее и не отработи всички свързани с нея мисли и чувства.

В допълнение, мъже, които се страхуват от връзки, може да са имали предишна връзка като възрастни, която е била травматична. Ако са имали предишен партньор, който е упражнявал насилие над тях по някакъв начин, мамил ги е, изоставил ги е или пък е починал – всичко това впоследствие може да кара тези мъже да избягват емоционалната интимност и връзките изцяло. Въпреки че някои или може би всички от тези мъже още имат желание за близост, емоционалната болка от предишната травма е твърде голяма за тях, за да могат да поемат риска и да започнат нова връзка.

Обсесивно – компулсивно разстройство (ОКР), параноидни нагласи или депресивни характеристики

Някои мъже се страхуват от връзки, тъй като цялостният им подход към разрешаване на различни житейски ситуации прави връзките изключително заредени с тревожност и напрежение. Мъжете, които имат ОКР или ОКР характеристики, често се страхуват от връзки поради несигурността и липсата на контрол, които идват с връзката. Хората с ОКР имат много силна нужда от структура и нуждата да чувстват, че тяхната среда е изключително контролирана и предвидима. Мисълта да трябва да се справят с объркани емоции и да трябва да споделят емоционалните си преживявания, както и физическото пространство, често е твърде тежка за понасяне.

Мъжете, които имат параноидни личностови характеристики също често се страхуват от връзки. Параноичните мъже са хипер бдителни относно средата си и проверяват всеки, който навлезе в пространството им. Те са изключително нащрек за йерархията на властта и имат придружаващ страх, че някой ще ги хване в капан и може да се възползва от тях. Поради тези причини, разчитането на и зависенето от друг човек са невероятно далечни идеи за параноичния човек.

Страдащите от депресия или имащите депресивни симптоми не знаят какво да правят и как да се справят със статуса на обвързани. Необвързаните депресивни мъже страдат от ниска мотивация и често самите те се чувстват зле. Идеята за връзка им звучи изключително сложна и в допълнение звучи като твърде много работа, с която трябва да се справи някой, който трудно се справя с напиращите депресивни чувства. Дръжте в ума си, че много мъже не говорят открито за депресивните си преживявания, така че може дори да не знаете реалната причина за това въпросният мъж да се страхува от връзки – просто знаете, че нещо не е наред.

Тайни зависимости

Ако не сте терапевт (или не следите което и да е от екстремните и ексцентрични документални и риалити предавания), със сигурност ще бъдете повече от изненадан да научите колко много зависими хора има. Някои зависимости са по-забележими и очевидни, докато други е по-лесно да се скрият. Едно от нещата, които придружава процеса на зависимост, е екстремното пазене: зависимият става свръх бдителен около това кого допуска близо до себе си и избягват всеки, който би могъл да им държи сметка или би поискал половинката му да се „отчита“. Помислете за това: наличието на партньор ще причини на зависимия – някой, който е в отричане на проблема – изключителна тревожност, а при такава ситуация зависимият ще намери начин да избяга.

Сега, когато вече знаете някои от причините, поради които мъжете се страхуват от връзките, помислете за парадокса, че много от мъжете, които имат таен страх от връзки, често са във връзки! Във връзките подобен мъж често има сериозни трудности в справянето с близостта с партньора си за значително дълго време: той или почти никога не се отдава напълно, като поддържа дистанцията или изневерява, злоупотребява с партньора си или използва секса и проявите на близост като инструменти за наказание – най-вече като нещо, което може да бъде отнето. Други мъже, които се страхуват от връзките, никога дори не опитват да се задомят: те са ергени на 40, никога не са се женили; очарователният чичо, който никога не води една и съща жена на събиранията повече от веднъж; или мъжът, който казва че иска сериозна връзка, но се разсейва с жени, които са напълно неподходящи за такава, така че връзката никога няма реален шанс да продължи и да се развие.

Ако имате отношения с мъж, за когото вярвате, че се страхува от близостта, говорете с него за това. Кажете му какво мислите и какво виждате и го направете по ежедневен, неосъдителен начин. Ако наистина искате романтичните взаимоотношения с него да се получат добре, предложете му да ходите на терапия за двойки – и вие, и той! – облечете тези проблеми в думи. Има надежда за мъжете, които се страхуват от връзки, но те трябва да са сериозни и дисциплинирани в опитите да се променят и да бъдат честни със себе си относно това колко дисфункционален е романтичния им живот в резултат на страховете им от връзки.

Източник:  https://www.psychologytoday.com/intl/blog/insight-is-2020/201304/fear-intimacy-in-men-cause-relationship-problems-tips

Please follow and like us:
0