Когато става въпрос за зависимостта на детето ви, оставете миналото в миналото

Когато наш близък страда от зависимост, е трудно да намерим правилния подход, за да достигнем до него или нея. Публикуваме статия на Рон Гроувър, родител и активист, в която той споделя какво е осъзнал по този въпрос.

Как да помогнем на човек, когото обичаме, който се бори със зависимост? Борих се храбро с този въпрос с години, докато живеех със сина ми в активна фаза на употреба. В тези дни моят отговор обикновено се свеждаше до измамно простото „Аз трябва да го поправя.“

След много години започнах да използвам моя изпробван метод за решаване на проблеми. Завръщане към основните неща.

Аз съм обикновен човек без нито един час формално образование след гимназията и обикновено използвам миналия си опит и аналогии от живота си, за да се уча. Това, което приложих, беше нещо, което направи по-лесно разбирането на това къде съм аз по отношение на „поправянето“ на сина ми.

Преди много години работех в местния професионален съюз. През по-голямата част от времето, ако не разбивах бетон, държах машина, с която го изливах обратно. Това преживяване стана метафора за живота.

Животът е като алея. Докато вървя по нея, гледам назад. Зад мен бетон, който е изсъхнал и се е втвърдил. Няма какво да направя, за да променя този бетон сега.

Около краката ми бетонът е мокър, но бързо се втвърдява. Ако не се движа напред, ще се окажа в капан в този засъхващ бетон.

Пред мен бетонът е мокър и пластичен. Мога да го оформям както пожелая.

Мога да погледна назад, да видя втвърдения бетон и да се уча от пътя, който съм извървял, но не мога да го променя. Пред мен има бетон, от който мога да създам път. Мога да добавям завои или възвишения. Мога да го направя колкото гладък или неравен, колкото пожелая. Имам силата да оформя моята алея. Понякога мога да ходя, да не правя нищо и да оставям бетона неравен, понякога съм на колене и работя с грижа и нежност. Моята алея представлява мой дизайн и творение.

Неприятно ми е да си спомням дискусиите (тоест шумните спорове), когато моят син се бореше със зависимост, които започвах с обвинителното „Ти направи това, ти направи онова.“ По това време това беше важно. „Ти направи това“ беше начин за следене на резултата и за промяна на алеята зад мен.

След години учене и размишление осъзнах, че нито една ефективна дискусия не започва с думите „Ти направи …“.

Ние всички го казваме и на повечето от нас е било казвано същото нещо. Но е факт, че отбраняването не е добър начин за започване на диалог.

Ако не работим първо върху себе си, не можем ефективно да работим с когото и да е. Трудно е, когато сме погълнати от емоции, но когато осъзнаем и приемем, че алеята зад нас не може да бъде променена, можем по-лесно да започнем да работим по нещата, които наистина имат значение.

Източник: https://drugfree.org/parent-blog/when-it-comes-to-your-childs-addiction-leave-the-past-in-the-past/?utm_source=email&utm_medium=PARENT&utm_campaign=leave-past-in-past 

Share Button

4 неща, които да направите преди връщане на ваш близък от лечение на зависимост

Идва денят, в който семейството ви ще посрещне вашите син или дъщеря след приключване на лечение на зависимост в затворена терапевтична общност. Може би изпитвате умерен оптимизъм или се тревожите как ще мине тази среща. Също така може би не се чувствате готови, като си спомняте чувствата си от периода, в който детето ви все още е било в употреба. Тези чувства са напълно нормални и можете да ги изпитвате и едновременно.

Вие и вашето дете ще навлезете в нов етап на дългия процес на възстановяване. Все още ще са нужни усилия от страна на семейството и е най-добре да поговорите какво ще означава това за всички и да планирате. Въпреки че не можете да контролирате какво ще стане (вашите син или дъщеря е отговорен/отговорна за своето възстановяване), можете да сте проактивни и да се подготвите по-добре да бъдете подкрепящи.

  1. Време е да направите цялостно почистване, за да премахнете изкушенията.

  • Премахнете всички вещества и инструменти за употреба на наркотици от дома си.
  • Приберете всичкия алкохол или го махнете от дома си.
  • Заключете шкафа с лекарствата и изхвърлете стари или неизползвани рецепти за медикаменти.
  • Претърсете стаята на детето си за наркотици, алкохол и инструменти за употреба.
  1. Сложете приоритет на плана за възстановяване.

Първата стъпка е да разберете какви следващи стъпки препоръчва терапевтичната програма и да изясните нещата, които са ви неясни или ви притесняват. Може би вашето семейство е участвало в съставянето на плана за възстановяване след етапа на лечение в затворената общност.

Този план може да включва:

  • фамилно консултиране;
  • амбулаторна (нерезидентна) програма;
  • групи за взаимопомощ;
  • консултации с психиатър;
  • продължаващо медикаментозно лечение.

Неща, които да имате предвид:

  • Синът или дъщеря ви ще се нуждае ли от транспорт до и на връщане от амбулаторната програма, групите за взаимопомощ или фамилните срещи? Тъй като това е много важно за възстановяването, можете предварително да се договорите с работодателя си да излизате от работа или да ангажирате някой друг, който да помогне с това.
  • Може да се наложи да планирате отсъствия от работа, за да присъствате на фамилните срещи. Вашето участие има значение за възстановяването на дъщеря/сина ви.
  • Той или тя може да се нуждае от помощ в намирането на нови приятели и дейности, като се има предвид, че старите приятели вероятно все още употребяват вещества.

Въпреки че вашите син или дъщеря получават лечение, останалите членове на семейството също могат да имат полза от консултации или групи за взаимопомощ. Това може да е труден преход за семейството и е важно всеки да получава подкрепа.

  1. Създайте договор и план за възстановяване

Важно е да установите граници и правила с детето си. За някои семейства е от полза да направят „договор“, който включва позитивно подкрепление или награди за добро поведение или последствия, когато прекрачват границите или нарушават правилата.

Освен договор, е добре да създадете и план за възстановяване. В него вие и вашите син/дъщеря записвате какво сте съгласни да правите, за да се поддържат и продължават ремисията и развитието на личността.

Планирайте да отделите време скоро след завръщането на синя/дъщеря ви и да създадете плана като семейство. Ето няколко въпроса, които да зададете на детето си в създаването на плана:

  • С какво мога да съм полезен?
  • Какво ще е стресиращо или няма да ти помага?
  • Можем ли да се съгласим какво ще бъде обсъждано и какво – не?
  • Можем ли да поговорим за това как ще комуникираме един с друг в лесни и в трудни ситуации?
  • Предпочиташ ли да запазим лечението и възстановяването ти в тайна от хора извън нашето семейство?
  • Ако имаш желание да говориш за това, с кого и колко информация би споделил/а?

Има ли предстоящи сватби, празненства или други събирания, където ще има алкохол и които биха били рискови за сина/дъщеря ви? Решете дали да приемете или откажете поканата и имайте план как да защитите възстановяването му/ѝ на първо място. Сещате ли се за забавни дейности, които да правите заедно? Все пак детето ви може да има нужда да не се среща с приятелите си отпреди да постъпи за лечение.

  1. Действайте стъпка по стъпка.

Първите няколко седмици или месеци от възстановяването вероятно ще са най-трудни. Вашите син или дъщеря вероятно ще преминават през различни емоционални периоди. На моменти може да са много ядосани (на себе си, на вас, на други хора), да са тъжни, да манипулират или да са дистанцирани.

В други случаи може да са благодарни и повече да приличат на човека, който сте познавали преди – радвайте се на тези моменти! Назовавайте положителните неща и предлагайте надежда и подкрепа. Няма един универсален път към възстановяването.

Източник

Share Button

Колко точно са пристрастяващи парти наркотиците?

Как разбирате кога ходенето по купони се е превърнало в проблем?

За Алис, 25 г., типичната петъчна вечер е означавала за нея да направи всичко възможно да намери парти. Преди няколко години тя буквално е живеела заради уикенда – излизала е всеки уикенд, подхранвайки непрекъснатите си купони с мощна комбинация от наркотици.

„В петък вечер пътувахме до всяка точка от страната, за да отидем на рейв парти и дори да трябваше да шофираме осем часа, не ни пукаше“, казва тя. „Прекарвахме там уикенда и после шофирахме обратно вкъщи. Всички бяхме нетрезви. Мисля само каква късметлийка съм, че съм жива.“ Алис, която е чиста от две години, е била зависима към кетамин и е имала проблеми с още няколко парти наркотика, включително MDMA (екстази) и кокаин. Сега тя живее в Amy’s Place – рехабилитационна програма в Лондон, основана от Фондацията „Ейми Уайнхаус“, и една от малкото резидентни програми в страната (Великобритания), които са само за жени.

Докато повечето разговори за зависимостта към наркотици са фокусирани върху веществата, които се смятат за „по-твърди“ – като опиатите и крек кокаина, много от експертите по намаляване на вредите са съгласни, че парти наркотиците също могат да бъдат проблем. MDMA предизвиква особено безпокойство, защото масово се счита, че той не може да доведе до зависимост. Хората, които го употребяват за забавление, обикновено смятат, че не е възможно да се пристрастят към него.

Но докато други вещества – като хероин и тютюн, могат да предизвикат физическа зависимост, употребяващите MDMA могат да стигнат дотам, че да мислят, че не могат да си прекарват добре на парти без него. „Ако свързвате гълтането на хапче с веселото прекарване, тази връзка става наистина силна“, казва Йън Хамилтън – преподавател по психично здраве в Университета „Йорк“. „Слушането на музика, релаксирането, събирането с приятели, хубавото преживяване са неща, които искате да повторите. Но може би единственият начин да получите този емоционален отговор вече зависи от взимането на това хапче.“

Формирането на психологическа зависимост може да не представлява непосредствена опасност като физическата зависимост, тъй като абстиненцията при последната може да бъде животозастрашаваща, но въпреки това, психологическата зависимост е значителен проблем за засегнатите от нея. Хамилтън казва: „Ако сте психологически зависим към нещо, за вас не е голяма утеха, че не сте физически зависим, защото крайният резултат е същият – вие търсите повече от наркотика.“ Хамилтън, чиято работа се фокусира върху връзката между употребата на вещества и психичното здраве, обяснява, че когато мислим за това дали парти наркотиците са станали проблем, е по-важно да мислим за това какво става, когато някой не употребява наркотика.

„Психологическата и физическата зависимост към всеки наркотик стават очевидни от това какво се случва при липсата му, а не от това какво се случва при интоксикация“, казва той. „Какво се случва, ако не можете да си го намерите или го спирате? Имате ли неприятни психически или физически усещания?“ Доминик Ръфи, директор във Фондация „Ейми Уайнхаус“, повтаря този въпрос. Ръфи, който също се възстановява от зависимост към наркотици, включително MDMA, казва: „Ако намирате мисълта да излезете навън, без да употребите вещество, за ужасяваща или непривлекателна, тогава имате някакъв проблем.“

Така са стояли нещата и за Алис, тъй като целият ѝ живот се е въртял около партитата. Било ѝ е трудно да се задържи на работа и е останала бездомна, живеейки в изоставени жилища и по приятели. Употребявала кетамин всеки ден и просто чакала да дойде уикенда, така че да може да излезе отново и да вземе още наркотици.

„Бях човек, който искаше да ходи по купони през цялото време, и исках всички да го правят с мен“, казва тя. „Но един по един приятелите ми престанаха да ходят по партита с мен, защото те имаха работа и живот и накрая останах само аз.“

парти наркотиците

Алис разбира, че има проблем и постъпва в рехабилитационна програма. Сега получава голяма подкрепа в Amy’s Place – програма, създадена специално за реинтеграцията на възстановяващи се зависими жени в обществото. Тя отваря врати съвсем наскоро заради липсата на места за възстановяване, предназначени само за жени.

Едно изследване показва, че без този вид подкрепа жените е по-вероятно да се върнат към зависимостта към наркотици в сравнение с мъжете. Също така, Хамилтън казва, че се смята, че жените са по-податливи към зависимост към MDMA, отколкото мъжете.

„Това, което изследването показва, е, че младите жени, тоест тези на възраст под 25 г., изглежда са в повишен риск от зависимост към MDMA“, казва той. Но все още не е известно защо това е така или доколко е голям този проблем.

Хамилтън казва, че изследванията на зависимостта към MDMA просто не са налице. Оценките за това дали веществото води до зависимост варират от 4 до 59% – интервал, който е твърде голям, за да се правят каквито и да било заключения.

И Ръфи, и Хамилтън посочват също, че другата трудност да се говори за зависимост към парти наркотиците е, че поведението на човека, който ги употребява, не съответства на нашето разбиране за типичния профил на един зависим. Тези вещества обикновено се употребяват само през уикенда и хората често успяват да задържат работните си места, така че може да е трудно да се разбере, когато някой има сериозен проблем.

„Има хора, които са способни да употребяват наркотици за забавление, да ги употребяват в петък и събота вечер и за тях това не е проблем“, казва Ръфи. „Но има един малък процент от хора, които откриват, че не могат да спрат употребата.“

Също така се приема, че средата в клубовете е катализатор за зависимост. Обаче Алис, която сега ще учи в Кралския колеж в Лондон, казва, че според нея парти средата не е причината за нейната зависимост. „Изобщо не смятам, че парти средата прави хората зависими“, казва тя. „Мисля, че проблемът възниква за някои хора, които са преживели травма през живота си. Хората са проблемът. Аз бях проблемът. Никога не са наркотиците, аз бях. За съжаление, някои от нас, които се опитваме да избягаме, стигаме до крайност.“

Източник

Share Button

Зависим член на семейството – един баща споделя своя път

Когато синът ми стана зависим, мислех, че това си е негов проблем. Но зависимостта е болест на семейството.

От Дейвид Шеф

Като тийнейджър най-големият ми син Ник стана зависим към метамфетамин, хероин и други наркотици. Семейството ни прекара 10 години в ада. Всеки родител, който е бил там, знае какво е чувството да гледаш детето си да върви по път, който може да доведе до смъртта му. Безброй родители са били там заедно с мен. И твърде много са преживели по-страшни трагедии. Цифрите са потресаващи. Само опиоидите – обезболяващи лекарства, хероин, фентанил и подобни наркотици – убиват средно по 91 души на ден в САЩ, и смъртта е само един от трагичните резултати от употребата на наркотици и зависимостта към тях. Употребяващите стават физически и психически увредени, губят работата си и връзките с околните и попадат в затвора.

А семействата им са опустошени.

През годините, когато Ник беше зависим, опитах всичко, което можех, за да му осигуря помощ. Принуждавах го да постъпва в рехабилитационни програми. За известно време той се справяше по-добре. Мислех си, че, слава Богу, той ще се оправи. Но след това той влизаше в рецидив.

Когато Ник употребяваше, правеше неща, които ме объркваха. Мислех, че съм отгледал дете с чувство за морал, но Ник крадеше от нас. Открадна дори от любимия си по-малък брат. Мислех, че съм отгледал отговорно и обичливо дете, но той бягаше от вкъщи и ни оставяше в безсънно страдание. По-късно научих, че действията на Ник са били симптом на заболяването, от което е страдал. Зависимостта е и заболяване на мозъка, което може да доведе до безотговорно поведение. Не знаех това тогава. Винях себе си и него.

Аз и съпругата ми Карън присъствахме на лекция, за да научим за болестта, която беше засегнала сина ми. Тогава за първи път чух консултант да казва, че зависимостта е болест на семейството. Аз се противопоставих на това послание – мислех, че единственият болен е Ник! Той е този, който се нуждае от помощ! Но ние също бяхме болни. Карън и аз продължихме по най-нормалния възможен начин, опитвайки се да предпазим по-малките си деца колкото можем, но те не само бяха объркани и много разтревожени за големия си брат, бяха и травмирани, защото и родителите им бяха.

Най-накрая Ник получи помощта, от която се нуждаеше, когато един психиатър определи, че той страда не само от зависимост, но и от придружаващо психично заболяване. Той започна лечение на зависимост, на биполярно афективно разстройство и депресия. Лечението продължава и той е чист от осем години.

Междувременно, дори докато Ник се възстановяваше, борбата на семейството ни продължаваше. Зависимостта травмира, а травмата е трайна. Страдахме от посттравматично стресово разстройство.

зависим

Когато един член на семейството е зависим, е разбираемо, че той е във фокуса на лечението – без помощта, от която се нуждае, болестта му може да го убие. През това време, останалата част от семейството може да се разпадне. Когато двойките са под огромно напрежение, понякога не се справят. Децата в семейства, в които има зависимост, са във висок риск от емоционални и психологически проблеми, за тях е по-малко вероятно да поддържат връзки по-късно в живота си, имат по-лоши резултати в образованието си и, което не е изненадващо, са в по-висок риск от развитие на зависимост.

В момента повечето програми за лечение игнорират семействата, но тяхната болка трябва да бъде призната и те трябва да бъдат включени в лечението. За това има две причини, които не могат да бъдат пренебрегнати: първата е, че е безотговорно да се игнорира тяхното страдание – те се нуждаят от помощ. Нелекуваната травма може да доведе до депресия и до други психични и физически заболявания. Втората причина е, че участието на семейството в лечението увеличава вероятността пациентът да спре употребата и да остане чист.

Когато синът ми стана зависим, аз започнах нещо, което се оказа пътуване, за да науча за предотвратяването и лечението на тази болест. Научих също за въздействието на зависимостта върху семействата и какво може да помогне.

Иска ми се и тогава да знаех това, което знам сега. Щях да направя някои неща по различен начин. Щях да търся програми за лечение веднага. Хората ми казваха да „оставя“ сина си, защото, твърдяха те, тези, които стават зависими, трябва да „ударят дъното“, преди да могат да се оправят. Никога ни бих могъл да оставя сина си. И сега знам, че не искаме да оставяме никой човек, който е болен от каквато и да е болест, да удря дъното. Искаме да им осигурим помощ веднага.

Щях да разбера по-рано, че зависимостта е и мозъчно заболяване, което се лекува. Когато търсехме лечение, щях да избягвам програми, изискващи участие в 12-стъпкови групи, които помагат на някои, но са вредни за много пациенти. Вместо това щях да намеря програми, които предлагат основани на доказателства грижи, включващи психологически тестове, лечение на придружаващи психиатрични разстройства, когнитивно-поведенческа терапия, мотивационно интервюиране и медикаменти. Щях да търся лечение само при лекари, обучени в областта на зависимостите.

Щях да разбера за въздействието на зависимостта върху семействата и незабавно щях да потърся помощ за нашето. Щях да намеря терапевт, обучен да помага на семейства, сблъскващи се със зависимост. Когато най-после намерихме добър терапевт, аз и съпругата ми получихме помощ в момент, в който връзката ни беше подложена на изпитание. Терапията помогна също и на по-малките брат и сестра на Ник да разберат и преработят това, през което преминаваха. Хората често ме питат дали е възможно семействата да оздравеят и отново да си върнат доверието. Заради фамилната терапия, плюс време и ангажимент, семейството ни е по-силно и сплотено от всякога.

зависим

Иска ми се да знаех, че участието на семейството в лечението повишава вероятността пациентът да спре употребата и да остане чист. Ако знаех, щях да търся програми, които включват нашето участие.

И накрая, иска ми се да знаех, че нашето семейство не е само.

Мислехме, че сме сами и останахме изолирани заради стигмата, която идва, когато обичан човек стане зависим.

В началото се стараех с всички сили да запазя зависимостта на Ник в тайна. Не исках хората да ме съдят. Би трябвало да съм ужасен баща, щом синът ми е зависим към наркотиците.

Не исках хората да мислят лошо за Ник. Ние с готовност споделяме за постиженията на децата си – спортовете, в които са добри; главната им роля в училищната пиеса; смешното нещо, което са казали в колата; академичните награди, които получават – но крием, когато те страдат – или когато ние страдаме.

Когато написах статия за Ню Йорк Таймс, озаглавена „Моят зависим син“, една приятелка я прочете и ме предупреди да не я публикувам. Тя каза, че хората ще започнат да гледат на семейството ни по различен начин – че ще гледат на децата ни по различен начин и ще се отнасят към тях различно. Че ще ни съдят. Така че аз се приготвих. Статията беше публикувана и познайте какво?

Ако имаше изобщо някакво негативно осъждане, аз никога не го видях или почувствах. Това, което видях, беше река от загриженост, предложения за помощ, проява на съчувствие и добрина. Свързах се с хора, които не бях познавал.

Ан Ламот казва, че увеличаваме болката си, защото сравняваме нашата дълбока същност с това, което виждаме на повърхността у другите. Изглежда сякаш всеки е добре, децата им се справят страхотно, но никой не се справя страхотно. Когато изберем да не крием повече това, с което се борим, изпитваме огромно облекчение. Можем да бъдем подкрепени. Можем да получим помощ. Научаваме, че не сме сами. И не сме. Заедно сме в това. Животът е труден. Понякога е непоносим. Но с искреност и любов, заедно можем да се придвижим от тъмнината и страданието към светлината, надеждата и оздравяването.

Ако някой в семейството ни е болен от друга болест, ние разговаряме с нашите приятели и съседи. Направете същото, ако някой, когото обичате, е засегнат от тази болест. Търсете помощ от професионалисти – това е сложно и ужасяващо заболяване и може да бъде осакатяващо и за семейството, и за зависимия. Също така, ако познавате хора, които имат зависим в семейството си, протегнете им ръка. Те се нуждаят от вашата подкрепа и обичта ви.

Източник

Още за семейната терапия можете да прочетете тук и тук.

Share Button

Себесъстраданието не е равно на самосъжаление

С нас много често се свързват хора, изпаднали в тежки житейски ситуации. Хора, употребяващи и злоупотребяващи с вещества, хазарт или алкохол, които са с ясното съзнание, че животът им в момента не е това, за което са мечтали. Обаждат ни се и хора, които са успешни в кариерата, имат влияние в своите среди, справят се с куп отговорности и задължения, но не могат да се справят с употребата си. Много често чуваме неща от рода на: „Не мога да понеса факта, че се справям с всичко, но не и с това. Аз съм силен човек, трябва да се справя. Ако не успея да се справя сам/а, значи съм пълен провал.“

Силните хора не искали помощ, защото така изглеждали като жертви, като слаби.

Тогава възникват няколко важни въпроса: „Ако поискаш помощ, това означава ли, че си слаб?“, „Ако не успяваш да си справиш сам с едно конкретно нещо, това означава ли, че напълно си се провалил?“, „Ако до сега си опитвал нещо и то не е давало резултат, не е ли естествено да потърсиш други опции?“, „Трябва ли да се съдиш строго всеки път, когато срещнеш трудност или ти е тежко?“

Ние хората сме социални същества и имаме нужда от другите. Имаме нужда и от обич, разбиране, зачитане и подкрепа. Често дори го изискваме. Защо тогава, когато сме в тежка житейска ситуация, имаме усещането, че не се справяме или се нуждаем от помощ, не третираме себе си така, както искаме другите да ни третират? Защо не си дадем това съчувствие и подкрепа, от което толкова се нуждаем?

Какво би си казал човекът от ситуацията по-горе, ако подходи към себе си със съчувствие и разбиране? Може би: „Опитах много неща, но като че ли не дават резултата, на който се надявам. Трудно ми е и се срамувам да поискам помощ, но си давам сметка, че съм отговорен за живота си и да спра да пия/употребявам/да играя хазарт е важно за мен.“

Да поискаш помощ в крайна сметка сила или слабост е?

Понякога оставам с впечатлението, че себесъстраданието се бърка със самосъжаление, но каква всъщност е разликата?

Когато човек започне да се самосъжалява, той влиза в ролята на жертва и абдикира от лична отговорност. Животът на жертвата обикновено е продукт на обстоятелствата и на другите. Жертвата избягва да носи отговорност за действията си и дори за чувствата си, защото вярва, че те обикновено са били провокирани от нещо външно и жертвата просто не е имала избор. С други думи, ако човек погледне на проблема си през призмата на самосъжалението, той би си казал: „Горкият аз. Започнах да пия, защото имах нещастно детство. Баща ми пиеше, никой не ме обичаше и аз нямах друг избор. Нищо не може да се направи.“

А какво е себесъстраданието?

Себесъстраданието е свързано с приемане на ситуацията тук и сега, но не е бездействено. Себесъстраданието се корени в това да спрем да воюваме със себе си и да се отхвърляме. Когато се приемем такива, каквито сме, тогава ще можем да насочим енергията си към нещо по-конструктивно. Себесъстраданието е свързано и с приемане на чувствата и преживяванията ни без осъждане.

Как да се научим да практикуваме себесъстрадание според д-р Сюзън Дейвид?

 „Често обяснявам на клиентите си, че един от добрите начини да станат по-приемащи и по-състрадателни към себе си, е да погледнат назад към детето, което са били някога. В крайна сметка никой не избира родителите си, финансовите си възможности, своята самоличност или структурата на тялото си. Често първата стъпка към това да се заобичаш повече и да станеш по-мил и по-снизходителен към себе си е да признаеш, че не си имал друг избор, освен да изиграеш картата, която ти се е паднала. Направил си най-доброто при наличните обстоятелства. И си оцелял.

Следващата стъпка е да се видиш в образа на нараненото дете, което си бил някога, и да си представиш как това дете тича към възрастния, който си сега. Какво ще направиш първо: ще го посрещнеш с подигравки, ще поискаш обяснение, ще го упрекнеш, че самó си е виновно и ще завършиш с думите „Нали ти казах!“? Не ми се вярва. Най-напред ще вземеш в прегръдките си това крехко и разстроено дете и ще го утешиш.

Tогава защо да проявяваш по-малко състрадание към зрялото си аз?“ (из „Емоционална пластичност“, д-р Сюзън Дейвид)

Много важно е да бъдем добри към себе си в моментите на житейски изпитания. Дължим го на себе си, особено, ако искаме и другите да ни подкрепят. Това означава първо ние да обгрижим изплашеното си малко, вътрешно дете. От друга страна, не трябва да забравяме, че сме възрастни, които носят отговорност за себе си и живота си и правят избори. След като видим и зачетем преживянията си, и поостанем малко в тях, защото са си наши и имаме право на тях, трябва да вземем решение и да действаме.

Себесъстраданието е проява на любов и грижа към себе си. Нека си го даваме по-често, и най-вече, когато ни е трудно.

Себесъстраданието

 

Share Button

За нас и за стигмата около нас

Трудно ми е да пиша такива статии и това не е защото нямам мнение или не искам да го заявя, а защото мисля, че се превръщат в клише. Разговорите по подобни теми често водят до разгорещени дискусии, а те сами по себе си почти винаги опират до едно и също. От друга страна понякога има изключения и именно през тях с едни много малки стъпчици се случва промяна или стават положителните, хубави неща. Заради тях си заслужава. Стигмата си е стигма.

Ние сме реалисти (тези, които работим в програма „Солидарност“ и на Информационната линия за наркотиците, алкохола и хазарта) – предразсъдъците и нагласите са нещо много устойчиво и трябва много време, за да се променят. В някои случаи никога не се променят, а понякога това се случва на малки „порции“, в определени моменти, в определени ситуации. Изключения.

Искам да ви разкажа именно за тези изключения. За изключенията, които често не виждаме или забравяме. Аз познавам такива хора. Познавам ИЗКЛЮЧЕНИЯ. И от части заради тях знам, че това, което правя, си заслужава и го правя единадесет години. Мога да кажа същото и за колегите ми, макар и понякога да имаме различни мнения, което всъщност е доста полезно.

Днес беше един такъв ден – ден на различните гледни точки. Сутринта отворихме една от страниците ни в социалните мрежи и видяхме коментар, в който стигмата по отношение на зависимостта отчетливо личеше.

Накратко ситуацията е следната: правим кампания с коледни картички, авторски, направени от участниците във фотоателието ни „ФотоФози“. Участниците в ателието са хора, които успешно са приключили рехабилитацията си от зависимостта, и също така членове на екипа. „ФотоФози” е един от начините, които измислихме заедно и чрез които се опитваме да ги насърчаваме да продължат напред, да се развиват и да откриват нови хоризонти. Ателието има за цел и се опитва да подпомага финансово както собственото си съществуване, така и това на участниците. Картичките са един такъв продукт – опит сами да се подпомагаме. Разбира се, тук веднага може да се намеси и темата за това колко безхаберна е държавата в това отношение и как ако имаше някаква нормална политика, нямаше да ни се налага да се учим да бъдем търговци. Както и да е. Мога много да говоря по този въпрос, но ще се получи малко като „плюене”, пък и ще се отплесна прекалено много.

стигма

Да се върна на коментара, който разбуни духовете, и на който всъщност съм благодарна, защото беше причина за една добра дискусия с различни гледни точки. Та резюмирано звучеше: „Какво ще подкрепям каузи и ще давам пари – сами си го правят, а и имам личен опит, в който единственото, което ми се е случвало, е да бъда потърпевша от „болестта” на зависим/а.”

Нищо ново. Не е първият подобен коментар, няма и да е последния.

Защо се впечатлих? Защото с колегите се разговорихме и може би всъщност първо малко се разочаровахме, тъй като положихме доста усилия по отношение на ателието,  по създаването на картичките, както и по популяризиране на кампанията с тях, а този коментар като че ли отразява нагласата на обществото и реалността, в която работим.

И тогава заговорихме за стигмата. За стигмата около проблемите, свързани със зависимостта и разбирането й като болест. Сега, когато пиша, се чудя доколко всъщност наистина става въпрос за стигма. Като че ли обществото масово отказва да подкрепи хора, които са в подобно положение. Ако започна да изброявам причините, вероятно ще трябва да напиша отделна статия по въпроса. Да, така е, липсва подкрепа, но защо трябва да говорим за стигма? През очите на ентусиазирания специалист може би това е стигма.  Когато работиш това, което работим ние, и виждаш колко е трудно, много ти се иска да направиш всички съпричастни, да намериш разбиране и подкрепа като „Блясъчко Мечтателя”. Понякога това се случва – има подкрепа и разбиране от най-неочакваните места. Понякога е  тъкмо обратното – затварят ти вратата там, където си се надявал точно на обратното. Понякога вратата въобще не се отваря. Само че това не е стигма – това се случва почти във всяко отношение в живота. Да, за нас и за зависимите може би е стигма, защото прави процеса на полагане на усилия по-труден.

Но има и друга гледна точка – тази на хората, които са пряко засегнати от ситуацията. Гледната точка на потърпевшите от последиците от зависимостта. Когато самият ти си страдал, е много трудно да мислиш за страданието на другия. Водят те гневът и болката. В един момент се изморяваш. Няма пространство за теб самия и хилядите безпочвени опити за промениш ситуацията, камо ли за другия. Когато си пострадал без причина, мислиш за собственото си оцеляване и няма по-нормално нещо от това. Остава обвинението към другия, но и към себе си може би.

Така че това не е стигма. Въпрос на гледни точки. Въпрос на житейски опит. Не можем да очакваме всички да приемат една позиция. Не можем да очакваме всички да ни разберат и подкрепят. Можем само да се надяваме. Да се надяваме, че от време на време ще се появяват такива хора, които ще виждат изключенията, ще виждат, че зад зависимостта стои човек. Да, понякога „непоправим” такъв, на когото му е добре в положението, в което е. Такъв, който не иска или не може да се бори, или няма как да се бори.  Такъв, който си е просто „с кофти характер“. Има ги обаче и изключенията. Онези, които с цената на много труд и усилия се опитват да направят нещо със себе си. Онези, които се борят и се опитват да направят живота си по-добър. А не искаме ли всъщност всички това? Да имаме малко по-добър живот. Просто всички се борим с различни неща. Променяме различни неща в себе си и около нас.

Именно това ни се иска да разберат тези хора, които нямат досег с болестта, наречена зависимост. Не всички зависими са еднакви. Болестта не е оправдание, но не е и общ знаменател. Зад диагнозата винаги стои човек. Много объркан човек. Стои едно желание за по-добро, за промяна. Стои една надежда. Каузите са за този тип хора. Тези, които се опитват да намерят път.

Чудехме се какво трябва да бъде посланието към хората, за да им даде тази гледна точка. Като че ли всичко е много изтъркано. „Не на дрогата”; „Това е болест, не избор”. Не знам дали е изтъркано, но е реалност. Всеки  обаче ѝ придава своя смисъл.

Пиша тази статия не за да се оплаквам, че имало коментар, различен от очаквания, а защото като че ли не успяваме да намерим пътя към това да заявим „изключенията”. А именно те са важни за нас. В крайна сметка човек се бори за това, което  му е важно. Човешка природа.

Мисля си, че това е доста трудна задача. Задавала съм си въпроса много пъти: какво е нужно, за да допуснеш и другата гледна точка, да допуснеш нещо по-различно.

Как мислите вие? Очевидно това да „влезеш в обувките на другия“ не винаги е достатъчно. Понякога даже има обратен ефект.

Тогава какво? Сещам се как тук, в рехабилитационната ни програма, са идвали много хора. Зависими, които не искат да се лекуват, но впоследствие го правят и успяват. Имали сме стажанти или доброволци, някои от които с немалко предразсъдъци или специфични нагласи. И някак си това се е променяло. Единственият отговор, който си давам за тази промяна на нагласите, е, че това е „благодарение на изключенията”. Виждайки и съпреживявайки ги, те успяват да разберат идеята, да видят защо има смисъл и какъв би могъл да бъде резултатът.

Клиентите в програмата ни обаче не са „ходещи експонати”, които могат да ходят на всякъде и да афишират това, че се опитват да направят нещо различно, както всъщност очакваха от тях и нас от някои телевизионни предавания.

Това, което могат да направят и те, и ние, е да представим труда им и да ви запознаем с реалните резултати от усилията им. Фотографското ни ателие е един от тези начини.  Не можем да разкажем и покажем всичко, но можем да се опитаме да представим най-доброто. Едва ли всички ще го видят така. Ние сме емоционално свързани с тези усилия и може би затова влагаме такова съдържание. Даваме си сметка, че няма как да очакваме другите да го направят. Просто се надяваме. Търсим начини. Не разчитаме на Коледа. За нас тя винаги е една и съща. Разчитаме на вас и преди всичко на нас самите. Ние търсим пътища. Хората, които са зависими – също. Търси този, който има нужда. Остава надеждата, че има и такива, които ще разпознаят тази нужда.

 

Share Button

Влязъл си в рецидив. А сега накъде?

Рецидивът получава много критика и осъждане поради липсата на разбиране за това какво всъщност е рецидив и какво не е.

Ето някои важни факти, за да разберете какво НЕ означава рецидивът:

  • Рецидивът не означава, че си се провалил напълно.
  • Рецидивът не означава, че си напълно неспособен да се въздържиш от употреба.
  • Рецидивът не означава, че никога вече няма да спреш да употребяваш.
  • Рецидивът не означава, че рехабилитацията не работи.
  • Рецидивът не означава, че никога няма да се излекуваш.

Трябва да решиш за себе си какво означава този рецидив – от какво е провокиран и на какво се дължи. От една страна може да е предупредителен сигнал, който идва да ти напомни, че заболяването е сериозно и трябва да обърнеш повече внимание на лечението си. От друга страна, когато си бил в лечение по-дълъг период от време, си започнал да вземаш нови решения, които не обслужват зависимостта. Рецидивът може да е несъзнателният ти опит да се върнеш в удобния стар път, защото новото може да е плашещо и трудно.

Един рецидив може да се превърне в ресурс, ако на него се погледне като на важен момент за преоценка и самонаблюдение. Той поставя много въпроси, чиито отговори могат да се окажат важни уроци.

Много често потребяващите използват веществата и алкохола като единствено решение за проблемите си. В процеса на лечение разбират, че има и много други възможности за избор. За някои рецидивът се дължи на моментна загуба на способността за преценка и контрол, като едно бяло петно в ума. За други това е процес, който ескалира с времето, и естествено води до момента на употреба.

Какво всъщност е рецидив?

Рецидивът означава, че все още имаш нужда от лечение и помощ. Рецидивът напомня, че зависимостта е реално и хронично заболяване, а лечението е продължително.

Като процес рецидивът може да започне с еуфоричен спомен за „щастливи“ моменти от времето на употреба. Малко зависими прекратяват употребата си именно в този „щастлив“ период обаче. Ако пиенето или употребата на вещества не е била проблематична, те надали са щели да прибягнат до лечение. Фокусът само върху позитивните преживявания от употребата е част от болестта. Много често зависимите бързо забравят всичко негативно, което употребата е донесла в живота им.

Поради естеството на зависимостта като заболяване понякога самата мисъл за алкохол или наркотици може да причини серия от химически реакции в мозъка, които са толкова силни, че мозъкът се самоубеждава, че вече има употреба. Накрая желанието за употреба става толкова силно, че трудно може да бъде игнорирано.

Някои твърдят, че рецидивът няма как да е моментна загуба на контрол и преценка, а има съзнателно намерение, което седи зад първото питие или зад решението за връщане към употреба. Но всъщност няма как да знаем какво си е мислел или не си е мислел човекът, когато е посегнал към онова първо питие или доза. Дори те самите могат да не си дават сметка какво точно се е случило в онзи миг или пък изобщо да не познават себе си. Зависимостта е безмилостно заболяване, което причинява промени в начина, по който работи мозъкът.

Какво да правя, ако все пак вляза в рецидив?

Когато усетите желание за употреба, веднага се свържете със специалист или ваш близък, който знае за проблема ви и може да ви подкрепи. Ако все пак се случи да употребите, не влизайте в кръга на самообвиненията и вината, а веднага потърсете помощ.

Свободен превод на Марина Попова оттук.

 

Share Button

Защо толкова много хора умират от свръхдоза опиоиди? Причината е в нашето рушащо се общество

Убиец № 1 на американците под 50 годишна възраст не е ракът или самоубийството, или катастрофите по пътищата. Убиец № 1 са свръхдозите наркотици. Те са се учетворили от 1999 г. досега. Повече от 52 000 американци са починали от свръхдози през миналата година. Дори във Великобритания, където употребата на незаконни наркотици намалява, смъртните случаи поради свръхдоза се увеличават, като са нараснали с 10% само от 2015 до 2016 г. „Войната срещу наркотиците“ продължава, но това е война, която губим.

Най-голям брой от свързаните с наркотици смъртни случаи се дължат на употребата на опиоиди – молекулите, които се продават като обезболяващи от фармацевтичните компании и като хероин, продаван от търговците на наркотици. Опиоидите, независимо откъде идват, се свързват с рецептори из цялото ни тяло. Опиоидните рецептори са се развили, за да ни пазят от паника, тревожност и болка – един внимателен ход на силите на еволюцията. Но нежното въздействие на естествените опиоиди, произвеждани от нашите собствени тела, прилича на летен бриз в сравнение с разрушителния ураган, предизвикван от наркотиците, създадени да имитират тяхната функция.

Повечето опиати, продавани на улицата (включително хероин) сега са смесени или заменени с фентанил – наркотикът, който уби певеца Принс – и неговите аналози, които са много по-силни от хероина и са толкова евтини, че печалбите от наркотърговията се увеличават неимоверно с горе-долу същата скорост, с която расте броят на свръхдозите. От Националната агенция по престъпността във Великобритания казват, че дилърите смесват лекарства от Клас А с хероин. Веществата са били открити в телата на до 46 души, които са починали тази година, макар точните причини за смъртта им да остават несигурни. Употребяващите не знаят какво получават и взимат твърде много. Фентанилът е разпознат като основния двигател на епидемията от свръхдози.

Общественият отговор е разбираемо отчаян, но като цяло е основан на погрешни идеи. Започваме с обвинения към зависимите. След това обвиняваме фармацевтичните компании за създаването и пласирането на обезболяващите. Обвиняваме лекарите, защото предписват твърде много опиати, което ги принуждава да предписват твърде малко, което пък води пациентите към уличните наркотици – те са по-евтини, доставят се по домовете чрез интернет поръчка и нямат никакъв качествен контрол. Казваме, че ще подпалим отново войната срещу наркотиците, която експертите признават за колосален провал от 30-те години на миналия век нататък. Също така продължаваме да разглеждаме зависимостта като хронично заболяване на мозъка, така че ползите от образованието, социалната подкрепа, психологическите интервенции и овластяването на личността получават твърде малко внимание. Да, зависимостта означава и промени в мозъка, но продължаващата медикализация допринася малко за борбата с нея.

опиоиди

Все пак има някакъв прогрес: на някои места опиатите по медицинско предписание като метадон и субоксон вече са по-лесно достъпни за зависимите. Това е добре, защото все по-отчаяните зависими често са изгонвани на улицата, където те най-вероятно ще умрат. Достъпът до налоксон, който действа като антидот, бавно си проправя път през джунглата на политиката за наркотиците, предоставяйки простичък ресурс за справяне със свръхдоза на място. Но на твърде много места в САЩ и в други страни е твърде трудно да се придобие.

Съществуват по-умни отговори, но също така има по-умни въпроси, които трябва да бъдат зададени. Епидемията от свръхдози ни принуждава да погледнем в един от най-тъмните ъгли на модерния човешки опит, да спрем да губим време, обвинявайки играчите и да започнем да гледаме директно в източника на проблема. Какво е да бъдеш млад човек, растящ в началото на XXI век? Защото сме толкова стресирани, че нашият вътрешен запас от опиоиди не е достатъчен?

Опиоидната система се е развила, за да ни позволи да функционираме, да не се паникьосваме и да изключваме, когато сме под заплаха или в болка. Подкрепата от други хора също ни помага да се справяме със стреса, но тази подкрепа също е подсилена от опиоидите. Нашата привързаност към други хора – дали в приятелство, семейство или в романтична връзка, изисква опиоиден метаболизъм, така че да можем да изпитваме любов. Опиоидите ни даряват усещане за топлота и сигурност, когато се свързваме един с друг.

Получаваме опиоиди от мозъчния ствол, когато някой ни прегръща. Майчиното мляко е богато на опиоиди, което казва много за химическата основа на връзката майка-дете. Когато плъховете получат допълнителна доза опиоиди, започват да играят повече един с друг и дори се гъделичкат. И когато на гризачите им позволят да общуват свободно (вместо да ги държат изолирани в стоманени клетки), те доброволно избягват заредената с опиати бутилка, висяща на решетката на клетките им. Те вече си имат достатъчно опиоиди.

опиоиди

Казано накратко, бозайниците се нуждаят от опиоиди, за да се чувстват сигурни и да си имат доверие. Така че какво говори това за нашия начин на живот, ако естественият ни запас не е достатъчен и затова рискуваме живота си, за да получим още? Това говори, че сме стресирани, изолирани и недоверчиви. Това е проблемът, който трябва да решим.

Много хора са предложили таргетирано образование, подкрепа от общността и междуличностно свързване чрез групови дейности. Силната книга на Йохан Хари „Преследвайки вика“ (“Chasing the Scream”) разглежда как такива инициативи са проработили в разнообразни общества. Един интригуващ пример е съчувственият, освободен от обвинения диалог, който се е развил между гимназиалните ученици в Португалия, подчертавайки опасностите от наркотиците и подтиквайки най-уязвимите да се въздържат от тях – не защото ще им се случат неприятности, а защото зависимостта е непоносима и опасна. Този диалог върви успоредно с декриминализацията на употребата на наркотици.

Португалия имаше поразително високо ниво на хероинова зависимост преди 16 години. Сега страната се слави с второто най-ниско ниво на свръхдози на континента. Социалното включване в действителност работи срещу зависимостта, докато наказанието само я подхранва.

Но специфичната привлекателност на опиоидите ни казва повече за самите нас като общество, като култура, отколкото буйните покачвания и намаления в статистиките на зависимостите. Днешните млади хора навършват пълнолетие и изграждат живота си на възрастни в среда на огромна несигурност. Корпорациите, които се гордееха със справедливостта си към своите служители, сега се стремят единствено към печалба. Високите ешелони в управлението са толкова подложени на риск, колкото и чиновниците от най-ниските нива. Огромните на брой уволнения, обяснявани от водовъртежите на глобализацията, правят дългосрочните трудови договори реликва от миналото. Питам хората, които идват вкъщи, за да доставят пратки, дали харесват работата си. Не могат да кажат. Сключват до три шестмесечни договора подред и след това биват уволнявани, така че компанията да не трябва да им плаща обезщетения.

опиоиди

Хората се изливат от университетите с всякакви видове образователни степени, но с умения, които бързо стават неподходящи. Но хората без университетско образование са още по-зле. Те се оказват практически негодни за работа, защото има толкова много други хора в същото положение, а работодателите ще наемат този, който им излиза най-евтино. Абсурдно ниското минимално заплащане в САЩ със сигурност влошава ситуацията. Както надеждата за стабилна работа се изпарява, така изчезва и възможността за връзка със семейството, приятелите и обществото като цяло, а остава твърде много време за убиване. Опиоидите могат да помогнат да се намали чувството на безнадеждност.

Възможността човек да се установи в подходяща за живот ниша в семейството му и общността му бива отнасяна от ветровете на нерегулирания капитализъм в един глобализиран свят. Колкото до интимността и доверието, които ние, хората, винаги сме търсили един у друг – в приятели, колеги и любовници, връзките в днешно време са неустойчиви. Дори ако имаме възможността да се свързваме, сме твърде стресирани и депресирани, за да се опознаем един друг добре, да развием доверие, да даваме и получаваме съчувствие. Градският живот изисква от нас да жонглираме с високостресови взаимоотношения чак до момента на психическо и емоционално изтощение.

Началото на XXI век предлага по-малко структура и стабилност чрез религията или разширеното семейство, отколкото ние, човеците, сме изпитвали през хилядолетията. А може би нещата просто са такива, каквито са. Но ние не трябва да изхвърляме изцяло базисната ценност на сигурността и свързаността. Можем да построим социални структури – правителства, корпорации, обществени организации и системи за образование и грижи, за да насърчим стабилността, надеждата и доверието във всекидневния ни живот. Както учениците в Португалия, можем да предложим съчувствие и включване като алтернатива на хероина. Ако не успеем да направим това, ние също можем да посегнем към опиоидите. Просто за да издържим.

Източник

Share Button

7 начина, по които креативността помага за лечението на зависимостта

Креативността може да изиграе важна роля в лечението на зависимостта

Един романист в лечение вярва, че пиенето го е направило по-добър писател. Той следвал стъпките на известни личности в литературните среди, които пиели твърде много, и се оправдавали с това, че алкохолът или други наркотици им помагали да влязат в творческия си гений. Но при него това имало обратен ефект. Той загубил договор с голям издател и почти загубил съпругата си.

Обратно на популярното вярване алкохолът и другите наркотици не правят хората по-креативни. В допълнение към влиянието на генетични фактори, творчеството произтича от „комбиниранe на ранно излагане на творчество, добро обучение, постоянна практика, грижите от семейството и волята на детето да се учи“, пише Дейвид Шенк в „Геният във всеки от нас: нови прозрения за генетиката, таланта и интелигентността“.

Зависимостта задушава творчеството, но творчеството може да играе важна роля в преодоляването на болестта. Много хора, които се пристрастяват към наркотиците или алкохола, имат алекситимия – термин, който описва хора, които не разбират какво чувстват или как другите се чувстват, или не могат да сложат чувствата си в думи. Творческите подходи като арт-терапия, музикална терапия и психодрама позволяват на хората да изразяват мисли, спомени и чувства без да бъдат ограничавани от думи.

Оказва се, че творческият опит изцелява в много отношения. Ето някои от тях:

  1. Пътят през срама. Зависимите носят голяма вина и срам, които трудно могат да се сложат в думи. Творческите подходи могат да им помогнат да преработят тези чувства, за да не предизвикат рецидив. Изследванията със зависими към наркотици например показват, че „срамните“ чувства често се изразяват по-лесно чрез използването на образ или символи, отколкото чрез думи.
  2. Шанс за преодоляване на травма. Хората, които са преживели травма и все още не са готови да говорят за това, могат да опишат болката си чрез изкуство, писане или ролева игра, или могат да видят собствената си болка в творческото изражение на някой друг. С помощта на терапевт, ръководещ процеса, творческите подходи могат да бъдат стъпката, която позволява на хората в крайна сметка да говорят за болката си, вместо да избягат от нея чрез наркотици или алкохол.
  3. Регулира емоциите. Участието в творческа дейност може да отвори нов канал за свързване с емоциите. Например проучванията показват, че слушането на музика може да подпомогне лечебната среда и да намали стреса. Друго проучване показва, че заниманията с музика, като пеене в хор, намаляват отрицателните емоционални състояния.
  4. Подпомага справяне със загубата. Терапията чрез говорене отдавна е стандартен подход за подпомагане на хората, които преминават през загуби и преходи в живота. Изследванията показват, че писането за опита и преживяванията на човека е друга форма на разкриване, която може да бъде катарзисно преживяване. Според проучване на хора, които скоро са загубили работата си, тези, които са били подтикнати да пишат за чувствата и преживяванията си, свързани с загубата на работа, са намерили по-бързо работа, от тези, които не са правили писмени упражнения.
  5. Подкрепя изграждането на умения в други области. Хората, които участват в творческите занимания, не само подхранват творчеството си, но и могат да придобият по-добри умения в други аспекти на живота си. Изследване на служители в непроизводствената сфера, които са се занимавали с творчески дейности като писане и изкуство, показват подобрено представяне на работа и по-добър успех с преодоляването на работния стрес.
  6. Стимулира свободното дете. Хората често са толкова ранени от живота, че забравят какво е да си по детски безгрижен. Творчеството може да помогне на хората да се свържат с по-забавна част от себе си. Творческите дейности, които популяризират играта, като например танци, скално катерене или шах, също са показали, че помагат на хората да са по-устойчиви на външната среда.
  7. Създава възможности за „поток“. Много художници споделят, че изцяло се потапят в творческия процес. Изследванията показват, че творчеството променя мозъка и позволява на хората непрекъснат или по-ясен фокус. Изследванията в областта на творчеството наричат това „поток.“ Потокът е описан от Михалий Цикзентмихали като опит за „пълноценно участие в дейност заради самия себе си“. Това оптимално преживяване може да помогне на хората да се чувстват по-присъстващи в реалността и по-пълноценни.

Всеки зависими се справя с болестта по свой собствен начин. По тази причина е изключително важно терапевтичните програми да предлагат един смесен подход. Някои хора могат да са по-добри във вербализирането на мислите и преживяванията си и за тях да работи когнитивно-поведенческата терапия, но някои могат да изпитват трудности с изразяването и за тях да е подходяща арт-терапията. На тези, които изпитват трудности да артикулират мислите и преживяванията си пред терапевт или група, творческите подходи могат да помогнат да се включат в процеса и бавно да започнат да намират подходящите думи.

Източник: https://www.psychologytoday.com/blog/where-science-meets-the-steps/201710/7-ways-creativity-supports-addiction-recovery

Share Button

Алкохолът е едно от петте най-пристрастяващи вещества на планетата

Да се класират наркотиците според способността им да водят до зависимост е трудна работа, тъй като всички ние реагираме различно на различните вещества. Въпреки това група от експерти по зависимости, включваща специалисти от Кралския колеж на психиатрите (Лондон), както и химици, съдебни медици и фармаколози, са направили опит да направят направят такава класация.

зависимост

Източник

Share Button