Приключва ли финансирането за превенция на СПИН?

Скоро разбрахме, че една от организациите, които се занимават с намаляване на вредите (harm reduction) в София, е застрашена от закриване поради липса на финансиране. Намаляването на вредите се отнася до политики, програми и дейности целящи да намалят последствията от употребата на психоактивни вещества. Фокусът е върху превенцията на вредите, а не върху прекратяването на употребата. Една от дейностите на подобни организации е превенцията на ХИВ/СПИН сред една от уязвимите групи – хората, които употребяват венозно наркотици.

СПИН

Защо няма пари за превенция?

До края на 2015 година средства за борба с ХИВ/СПИН се отпускат от Глобалния фонд за борба със СПИН, туберкулоза и малария. Но след това се очаква държавата да осигури финансиране за дейностите. До това се стига поради промяна в критериите за отпускане на средства от Фонда, направена през 2011 година. Според новите изисквания страни с високи доходи и тези на горната граница на средни доходи, в които има умерено или ниско разпространение на болестите, не могат да получават финансиране от Глобалния фонд. Настоящата цел на Фонда е да подпомага най-застрашените страни. България е една от държавите, които вече не се класират.

Опитът на Румъния

Поради същата причина в Румъния финансирането е прекратено през 2010 година, което води до намаляване наполовина на броя раздадени спринцовки и игли за същата година и е допринесло за повишение на броя на новите случаи сред употребяващите инжекционно (за това има и друг фактор – преминаване към употреба на други вещества, които „изискват“ по-често инжектиране). Броят на новите случаи сред употребяващите наркотици чрез инжектиране е бил между 3 и 5 годишно в периода от 2007 до 2009 година. През 2010 година са били 12, а през 2011 – 129.

Обратно в България

За момента държавата финансира приблизително 73% от борбата си с ХИВ/СПИН, като покрива цената на тестовете за ХИВ и лечението. Въпреки това все още изцяло разчитаме на Глобалния фонд за превантивните дейности, включително тези, насочени към ключови групи от обществото като хора, които употребяват наркотици венозно. Това включва програмите за обмен на игли и спринцовки.

Според публикация на Евразийска мрежа за намаляване на вредите от септември 2015 г. Фондът изисква държавата да покрие 60% от дейностите в борбата срещу ХИВ/СПИН и очевидно сме изпълнили това условие чрез финансирането на тестовете и лечението. Но въпросът с превенцията остава нерешен, защото правителството и Глобалният фонд не са обсъждали финансиране на дейности за превенция. Според същия източник Здравното министерство планира да отдели 100 000 лева за тях, докато Фондът ни е предоставил 3,2 милиона долара за същото през 2014 година.

Не е особено учудващо, че липсва информация и внимание към тази тема. Чак на 13 февруари голяма част от депутатите разбраха, че финансирането от Глобалния фонд ще приключи в края на тази година благодарение на активисти от няколко неправителствени организации. И това при положение, че финансирането е трябвало да приключи още в края на 2014 година, но е било удължено. Разбира се, на сайта на програмата към Министерството на здравеопазването „Превенция и контрол на ХИВ/СПИН“ също няма нищо относно липсата на средства. А тя не е просто евентуална или далеч в бъдещето – на 31 декември тази година спира финансирането от Глобалния фонд. Днес е 29 октомври.

Това е само един от много поводи за разочарование от действията от страна на държавата по въпросите, касаещи употребяващите и зависимите от психоактивни вещества. Важно е да разберем, че тези събития не касаят само зависимите и употребяващите.

Това, че за момента разпространението на ХИВ/СПИН е относително ниско в България, не дава никаква гаранция, че това няма да се промени. Особено ако прекратим превенцията. ХИВ/СПИН не е едно от нещата, които ще изчезнат, ако просто много силно го искаме или си затворим очите.

Безобразие е държава-членка на ЕС да не осигури адекватно финансиране за превенция на заболяване, за което лек няма. Съзнавам, че броят на безобразията е висок, но все пак се надявам това да не е следващото.

Share Button

Нараства броят на бебетата с неонатален абстинентен синдром в САЩ

Причината, поради която това изследване, проведено в САЩ, привлече вниманието ни, е липсата на подобна статистика в България. Няма данни колко от жените, зависими от опиоиди, раждат деца, нито какъв е броят на бебетата, страдащи от неонатален абстинентен синдром. Заради това не се знае нито какво става с тези деца, нито дали се взимат мерки по отношение излагането на плода на въздействието на опиоиди.

неонатален абстинентен синдромУпотребата на опиоиди по време на бременността може да причини абстинентен синдром при новородените, наречен неонатален абстинентен синдром (НАС). Ново проучване, чиято цел е била да определи степента на разпространение, контекста и разходите, свързани с НАС, открива, че случаите на НАС се увеличават в САЩ. От 2002 до 2012 г. има петкратно увеличение в броя на бебетата, родени с този синдром, като те са били 21 732 – еквивалентът на едно бебе, страдащо от опиоиден абстинентен синдром, родено на всеки 25 минути. Новородените с неонатален абстинентен синдром по-често имат и ниско тегло при раждане, както и дихателни усложнения.

Броят на родилките, които са употребявали или са били зависими от опиати, е нараснал близо пет пъти от 2000 до 2009 г. до 23 009. През 2012 г. новородените с НАС са оставали в болницата средно 16,9 дни (срещу 2,1 дена за другите новородени), което е струвало на болниците приблизително 1,5 милиарда долара. По-голямата част от тези разходи (81%) са били платени от държавните програми за медицинска помощ, като това показва тенденция, според която повечето злоупотребяващи с опиати майки произхождат от общности с ниски доходи. Увеличаващата се честота (и разходи) на наркотична абстиненция при новородените показва че са нужни мерки, за да се ограничи излагането на зародишите на опиати.

Броят на бебетата, родени с неонатален абстинентен синдром, на всеки 1000 болнични раждания, е бил: през 2000 г. 1,2; 1,5 през 2003 г.; 1,96 през 2006 г.; 3,39 през 2009 г. и 5,8 през 2012 г.

Броят на майките, употребяващи опиати, на всеки 1000 болнични раждания, е бил: 1,19 през 2000 г.; 1,26 през 2003 г.; 2,52 през 2006 г. и 5,63 през 2009 г.

Източник

Share Button

Мускулната дисморфия и анаболните стероиди

Анаболните стероиди са една често дискутирана тема напоследък. Много се изписа и за вредата от тях, но сякаш младите не се трогнаха от примерите и изнесената информация. Това е доста любопитно, тъй като в много форуми срещнахме мнения на употребяващи, които споделят доста притеснителни странични ефекти. Употребяващите приемат това за нещо напълно нормално. Нещо дребно, което трябва да изтърпят по пътя на изграждане на така желаното „аполоново тяло“. На всичкото отгоре, благодарение на стероидите, това се случва бързо. Вечното човешко изкушение – да минем по прекия път с възможно най-малко усилия.

Защо въпреки информацията и знанието за рисковете предприемаме деструктивни действия върху себе си? Защо желанието ни да сме перфектни ни тласка към пагубни действия? Защо е тази мания по анаболните стероиди? Какво компенсираме с преследването на перфектна визия и впечатляващ обем? Къде е границата между здравословното и нарцистичното? Не обещавам, че ще дам отговор на всички тези въпроси, но е добре поне да поразмислим върху тях.

Нека все пак си припомним какво представляват анаболните стероиди.

Те са синтетични форми на мъжкия полов хормон тестостерон. За пръв път са синтезирани през 30-те години на XX век за лечение на хипогонадизъм (състояние, при което тестисите не произвеждат достатъчно тестостерон за нормалното развитие на половите органи). Точният термин е анаболно-андрогенни стероиди. Използват се за медицински цели, но някои хора злоупотребяват с тях, приемайки дози в пъти по-високи от терапевтичните, с цел увеличаване на мускулната маса, силата и спортните постижения. Анаболизмът е процес, при който относително сложни молекули се формират в живите клетки от хранителни вещества с относително проста структура. Анаболните процеси включват синтеза на клетъчни компоненти като въглехидрати, белтъчини и мазнини.

Анаболните стероиди са забранени за употреба в професионалния спорт. А щом това е така, значи има обективни причини. С други думи, нищо не налага тяхната употреба, освен ако те не са предписани с медицинска цел.

 Количественото натрупване води ли до качествено изменение?

В последните години се говори за един феномен, наречен „бигорексия“ (или мускулна дисморфия). Зад това понятие стои нездравият стремеж на човека да бъде перфектен, а в конкретния случай е свързано с манията за мускулесто и релефно тяло. В своята същност това заболяване спада към групата на състоянията на нарушено хранене. Мускулната дисморфия е психично разстройство, което може да се разглежда като патологичен Адонис комплекс. Мъжете, страдащи от това заболяване, изпитват непрестанна неудовлетвореност от визията си и непрекъснато се стремят да я развиват. Виждат себе си като слаби, дребни и недостатъчно мускулести. Колкото и усърдно да тренират, и колкото и добре да изглеждат, винаги остават недоволни от мускулатурата си (по подобие на анорексиците, които никога не мислят, че са достатъчно слаби), срамуват се и дори мразят телата си.

indexПерфекционизмът насочен към тялото е компенсаторен механизъм спрямо ниската оценка, която личността си поставя. По този начин, поправяйки мними дефекти по тялото си, човек несъзнателно се опитва да коригира психологически проблеми в себевъзприемането си. Това обаче е един порочен кръг от непрестанни корекции и вечен стремеж и преследване на невъзможния перфектен образ. Фиксирайки се единствено в тялото, сякаш омаловажаваме себе си като личности. Сякаш заявяваме на света, че няма какво друго да предложим.

Бигорексиците са изключително склонни към употреба на анаболни стероиди, именно поради непрестанното си желание да трупат обем и форми. Стремежът към все по-големи и по-големи постижения често кара употребяващия да увеличава неразумно дозите и да експериментира с различни програми и субстанции. Качеството на въпросните вещества също често е подозрително, а това носи допълнителни рискове. В такива случаи дори можем да говорим за възможност за развиване на зависимост към въпросните вещества, тъй като те стават неизменна част от инструментите за обслужване на невротичната идея.

Както всяко друго психично разстройство и бигорексията подлежи на лечение. Трудното обаче е осъзнаването и признаването на проблема – това е първата и най-важна стъпка, която трябва да бъде осъществена. Консултацията с психолог и диетолог е следващата.

Статията първоначално е подготвена за сайта Puls.bg

Share Button

Алкохол и деменция

деменция„Деменция“ е термин с широк смисъл, използван, за да се опише набор от симптоми на мозъчно заболяване, който може да включва загуба на памет и трудности с мисленето, решаването на проблеми или езика. Има много различни видове деменция с различни причини за тях.

Много учени смятат, че редовната употреба на големи количества алкохол повишава риска от най-разпространените форми на деменция като Алцхаймер и съдова деменция, но доказателствата за това все още се събират. Продължителната злоупотреба с алкохол може да доведе до развитието на алкохолна деменция и синдром на Вернике-Корсаков. Този синдром е заболяване на мозъка, свързано с алкохола, което не е непременно деменция, но има подобни симптоми. Частично възстановяване е възможно и за двете състояния при пълно въздържание от употреба на алкохол, здравословна диета и високи дози тиамин (витамин В1). Възможността за възстановяване прави тези две състояния различни от другите видове деменция, които обикновено прогресивно се влошават.

Каква е връзката между алкохола и деменцията?

Все още има дискусии относно точната връзка между алкохола и деменцията. Алкохолът, като невротоксин, може да увреди нервните клетки и кръвоносните съдове, водейки до намаляване на обема на мозъка. Хората, които имат тежка злоупотреба с алкохол, също така често страдат от травми на главата (от падания и сбивания) и се хранят лошо, и всичко това може да допринесе за свързана с алкохола деменция. Пиенето всъщност може да повиши риска от развитието на деменция с ранно начало (преди 65 годишна възраст).

Честата употреба на алкохол от млади пълнолетни хора е най-големият рисков фактор за мъжете, които развиват деменция с ранно начало, като този фактор превишава по значение други фактори като семейната история на деменция, употребата на други видове наркотици или наличието на други здравословни проблеми.

Това, което е ясно, е, че дълготрайната употреба на алкохол може да увреди мозъка и да доведе до нарушения на познавателните процеси. Мозъците на мъжете, които са пиели по повече от четири единици алкохол на ден повече от десет години (приблизително 2 или 3 питиета на ден), стареят с много по-висока скорост отколкото тези на мъжете, които не пият или пият по-малко. Възможностите на мозъка по естествен път намаляват с възрастта, но мозъците на мъжете, които пият редовно, изглеждат от 1,5 до 5,7 години по-стари в сравнение с тези на здравите им връстници. Много алкохолици, които са престанали да пият, продължават да имат по-слаба памет, по-малък обхват на вниманието и по-слаби умения за решаване на проблеми до една година след лечението им. Нормалната когнитивна функция се връща след една година.

Увреждане на мозъка, свързано с алкохола

Дълготрайната злоупотреба с алкохол е свързана с развитието на алкохолна деменция: широк набор от подобни на деменция симптоми, който може да включва проблеми с паметта, с вниманието, с научаването на нови задачи и разумното мислене. Алкохолната злоупотреба може също да доведе до развитието на синдром на Вернике-Корсаков.

Синдромът на Корсаков е хронично разстройство на паметта, причинено от тежък недостиг на тиамин (витами В1), което често, но не винаги, е предшествано от енцефалопатия на Вернике. Енцефалопатията на Вернике е остра реакция на мозъка на тежкия недостиг на тиамин. Продължителното прекомерно пиене често води до лоши хранителни навици (алкохолът често замества храната) и нарушава способността на стомаха да абсорбира жизненоважни витамини и хранителни вещества, включително тиамин.

Енцефалопатията на Вернике обикновено има четири основни симптома: човекът е с много ниско тегло; има неволеви движения на очите или парализа на очите; трудно пази равновесие или е дезориентиран и има лека загуба на памет. Ако заболяването се диагностицира и лекува, обикновено е обратимо. Ако не се лекува и пиенето продължи, 85% от болните ще развият синдром на Корсаков. Този синдром се характеризира с тежка загуба на краткосрочна памет, промени в личността и появата на конфабулации (при наличие на празнини в паметта те се запълват с паметово съдържание, което е или измислено, или реално, но отнасящо се за друго време).

Симптомите на алкохолната деменция и на синдрома Вернике-Корсаков може да се припокриват. Лечението на алкохолната деменция и на синдрома е едно и също: пълно въздържание от алкохол, високи дози тиамин, по-добро хранене и подкрепа. При тези две състояния е възможно частично възстановяване, което не е така при повечето други видове деменция.

Също както при синдрома на Вернике-Корсаков, симптомите на алкохолната деменция могат да останат стабилни или дори да се подобрят след няколко месеца на въздържание. По тази причина учените все по-често групират синдрома и алкохолната деменция под по-широкия термин „увреждане на мозъка, свързано с алкохол“.

В заключение

Злоупотребата с алкохол може да увреди мозъка, причинявайки нарушения в познавателните процеси, и може да допринесе до развитието на често срещани форми на деменция като Алцхаймер, въпреки че доказателствата за това все още се събират. Продължителната алкохолна злоупотреба може да доведе до алкохолна деменция и синдром на Вернике-Корсаков – подобни на деменция състояния, които все по-често се описват с термина „увреждане на мозъка, свързано с алкохол“.

Източник

Share Button

„Как мина денят ти?“

„Как си?“, „Как мина денят ти?“ – колко често чувате тези въпроси от хората около вас? А колко често успявате да отговорите, без да видите гърба на другия веднага след като ви е попитал или без да срещнете отегчения му поглед? Дали понякога не бъркаме загрижеността с въпроси, зададени от учтивост? А дали ние самите искаме да чуем чуждите отговори?

Защо престанахме да се интересуваме от другите? Защо диалозите се превърнаха в просто редуване на монолози? До какво води това?

Често приемаме умението да говорим като даденост. Умеем ли обаче да общуваме истински? Напоследък ми прави впечатление колко трудно се оказва да комуникираме ефективно. Особено ако със събеседника си имаме различни мнения по даден въпрос. В подобни ситуации или назрява конфликт, или следва отказ от продължаване на разговора. Както се казва – нещата се замитат под килимчето.

Представете си следната ситуация: прибирате се вкъщи пълни с впечатления и ситуации от изминалия ден и искате да ги споделите с човека до вас. Само изчаквате въпроса „Как мина денят ти?“ и започвате резюме на всички събития или поне на по-емоционално наситените. Хората имат нужда да споделят и то най-вече емоции. Имат нужда да бъдат видени и зачетени, имат нужда да изразят същността и чувствата си и имат нужда да почувстват, че някой го е грижа.

Какво обаче се случва, ако след чакания въпрос, човекът срещу вас прояви повече интерес към рекламите по телевизията, отколкото към историите ви? Следват неудовлетвореност и фрустрация. А когато това се повтаря често, започваме да си мислим, че нашите неща не са толкова важни. Спираме да споделяме един с друг и рутинно отговаряме на въпросите с „Добре“.

Но добре ли сме наистина? Тук много хора често отговарят: „Че на кой му пука как съм?“. Освен че го твърдят, те се чувстват и точно по този начин. Нечути, неразбрани, незачетени, неважни. Когато дълго време не говориш за вътрешния си свят, когато никой не се интересува какво има в него, тогава изобщо забравяш, че имаш такъв. Различаваш само две емоционални състояния – „Добре“ и „Зле“, или може би и „И по-добре съм бил“.

Да говориш за себе си е важно, но да получаваш въпроси е още по-ценно. Въпросите подбуждат към размисъл, а това води до нови прозрения. Човек открива себе си в комуникацията с другия. Ето защо е толкова важно да общуваме с околните. Но да общуваме истински, пълноценно.

За ефективната комуникация е важно активното слушане. А това означава да се потопиш изцяло в момента, да слушаш с интерес, да окуражаваш другия да говори, да задаваш въпроси, и най-важното – да не съдиш. Същността на нещата е да проявиш искрено любопитство към другия, добронамереност и уважение.

Факт е, че сме безкрайно различни. Имаме различни ценности, житейски опит, мироглед, а следователно и различни мнения по дадени въпроси. И това би могло да бъде чудесно, ако просто се опитвахме да разберем другия. Човекът до нас е цяла една нова вселена. Не сте ли любопитни какво има там?

Процесът обаче е двустранен. За да бъдем разбрани, трябва да сме склонни да говорим. Трябва да бъдем искрени, отворени към другия, толерантни и търпеливи. За да получим същото. Не твърдя, че е лесно. Но това си е умение, което се учи. Навик, който се изгражда. Трябва да се потрудим.

Често чувам изказвания от рода на „ Защо трябва да товаря другите с проблемите си?“ или „Не искам да те слушам. Имам си достатъчно неща на главата.“. Двете неща са тясно свързани. Това е като двама да тръгнат на път, носейки една тежка торба. Днес ще поноси единият, а когато се измори, другият ще го отмени. Слушайки другия, ние сваляме малко товар от плещите му. След това ще бъде негов ред да носи. Това е съвсем метафорично. Но за това сме все пак – да си помагаме. Да се отменяме. Да се насърчаваме. От другото полза няма.

Всеки иска да значи нещо за някой. Да бъде важен. Да бъде уважаван. Да бъде обичан. Но какво е готов да даде? Запитайте се какво реално давате на другите и след това преценете какво заслужавате да получите. Балансът е важен, както и справедливостта.

„Как мина денят ти?“Попитайте искрено: „Как мина денят ти?“

 

 

 

 

 

Share Button