Справяне с нерешените травми

Нерешените травми могат да ни преследват по начини, които често не изглеждат директни.

Наскоро мой приятел, който страда от хронична болка в долната част на гърба, се върна от поредно посещение при доктора с малко неочакван съвет. Вместо обикновената дискусия за медикаменти, физическа терапия или дори операция, докторът му препоръчал книга: „Лечение на болките в гърба: Връзката между тялото и ума“. Книгата от Джон Е. Сано обяснява „как стресът и другите психологически фактори могат да причинят болки в гърба и как можем да се освободим от тези болки без наркотици, медикаменти, упражнения или операции.“ Четейки книгата, моят приятел беше поразен от връзката, която Сано прави между ранните детски травми и болката в гърба при възрастния. Само за няколко седмици на отразяване и отработване на тази връзка в себе си, той видя подобряване на симптомите при него.

Тези дни научаваме повече и повече за вредните ефекти на травмата върху много аспекти от нашето психическо и физическо здраве и благополучие. Изглежда, че учените свързват ранната травма с всичко – от болки в гърба до депресия. В скорошно интервю с Опра Уинфри в продължение на 60 минути психиатърът и невроучен Брус Пери говори за ефектите от враждебните събития в детството върху нас като възрастни. „Истината е, че ако имате развиваща се травма, сте в риск по отношение на почти всякакъв вид проблеми, за които можете да се сетите, свързани с физиологичното, психичното и социално здраве“, казва Пери.

Нерешените травми могат да ни преследват по начини, които често не изглеждат директни. Като възрастни, може да се опитаме да забравим или да „прелистим“ миналото. Ние можем да си мислим: „Детството ми не беше толкова лошо.“ или „Много хора имат по-лошо детство, отколкото аз.“ Не осъзнаваме, че тези стари рани могат да окажат всякакъв вид физически и психологически ефекти. Определени събития могат да бъдат неволево задействащи реакции в нас, за които да не сме се сещали или да не сме мислили през годините: вина, срам, страх, или гняв, натрупали се в нас от по-ранни етапи в живота ни.

Изследванията за свързаността предполагат, че не само това, което ни се случва, е това, което влияе на нас и нашите връзки, но също така сме засегнати от събития, при които не сме били способни да преживеем цялата болка или да извлечем смисъл от преживяванията. Когато не се справяме с нашите травми, ние ги носим със себе си. Не извличаме смисъл и изводи от историята ни и следователно миналото ни продължава да влияе на настоящето ни по многобройни невидими начини. Влияе ни на това как родителстваме, как се отнасяме с партньора си, как се чувстваме, как мислим и как действаме в света.

травми

Следователно, може би най-важното нещо, което можем да направим, за да решим непреодоляната травма, е да създадем кохерентен разказ. Наскоро имах привилегията да преподавам в е-Курс с д-р Даниел Сигъл в „Осъзнаване на живота Ви“. В курса наблегнахме на това, че някои неща, които не изглеждат травматични за нас като възрастни, се преживяват като такива, когато сме деца. Създаването на кохерентен разказ е процес, който включва записването на всички „големи Т травми“, през които сме минали: сериозна загуба, насилие, или животозастрашаващо събитие, както и записването на всички „малка т травми“, които сме преживели. Тези събития може да не изглеждат толкова драматични, но те ни влияят като ни причиняват дистрес, страх или болка и следователно променят начина, по който виждаме себе си, другите хора и света около нас. В много случаи откриваме, че тези травми не са напълно решени.

Пример за това имаше в курса, в който разказвах кохерентен разказ. Жена написа история, която сподели с класа. Тя започна със срамежливото твърдение, че като дете е убила кон – травма, която е идентифицирала като индикация за нейната „лошотия“. Въпреки това, по-нататъшните детайли разказваха напълно различна история. Оказа се, че когато тя е била едва 11-годишна, родителите ѝ са я качили на кон, който не е бил опитомен. Въпреки че се е страхувала, тя се е качила на коня за пробно яздене, така както е правила в миналото с добре тренирани коне. Конят се подплашил от нещо и паднал, докато се опитвал да скача, и умрял. Родителите ѝ веднага я обвинили за смъртта на животното и я заплашили, че ще я изпратят далеч, в училище в чужбина, освен ако не напише писмо, с което да се извини на всеки от семейството.

Когато тя разказа историята в класа, хората подчертаха това, че тя не е отговорна. Всъщност, изглежда много повече като неглижиране от страна на родителите ѝ да я качат да язди див кон. Жената продължаваше да настоява, че вината е нейна. Това продължи до момента, в който тя си представи същото събитие да се случва на дете на същата възраст, на която тя е била по време на инцидента, което познава в настоящия си живот. Не само че е била травматизирана и изплашена от случката, но също така е била обвинена за нея, оставяйки я с чувството на срам, което тя си мисли, че заслужава.

травми

Жената е носила тези чувства в себе си в продължение на целия си живот, заедно с това, че е вярвала, че всичко лошо, което ѝ се случва, е заслужено. Разказвайки историята, тя беше способна да разбере колко различна е била реалността от тази, която тя е възприела, и в която е продължила да вярва, откакто е била дете. Като възрастна, с подкрепата на групата, тя успя да приеме, че родителите ѝ са я неглижирали и са я поставили в опасност, както нея, така и коня – реалност, която е била твърде плашеща, за да се изправи пред нея като дете. Чрез правенето на разказа си кохерентен тя беше способна да почувства себе си, да преживее някакво облекчение и да се справи с травмата около инцидента. Най-накрая тя започна да оставя чувството на това да бъде основно „лоша“, което я е преследвало от времето на това събитие.

Въпреки нашия инстинкт да погребем миналото, да го минимизираме или да избегнем болката, преживяването на чувството от това какво ни се е случило може всъщност да води до лечение. Може да ни помогне да разделим нашите ранни преживявания от настоящия ден и да идентифицираме негативните натрупвания, които тези преживявания имат върху настоящия ни живот, включително нашето физическо здраве и връзки. Създаването на кохерентен разказ може да бъде мощен инструмент за решаване на детската травма. Да извлечем смисъл от историята ни може да ни освободи от много тежести във всичките им проявления. Може да ни помогне да прекъснем деструктивните междупоколенчески кръгове и да станем по-силни родители и партньори. Може да ни помогне да се чувстваме по-сигурни със себе си и да предоставим повече сигурност на останалите. Да се изправим пред травмата си не е лесно, но е фундаментален аспект на психологическото и физическото лечение, инструмент за изграждането на по-добри взаимоотношения и ключ към отключване на нашите истински същности.

Източник

 

Share Button

Къде по спектъра на алкохолната употреба се намирате?

Не всеки, който пие, има проблем с алкохола. Повишаването на употребата на алкохол и проблемите, които следват от това, често се случват постепенно. Никой не става зависим от първото питие.

По-долу можете да видите спектъра на алкохолната употреба:

Експериментиране

Този период често е провокиран от любопитство за това какво е алкохолът и какъв вкус има. Това най-често се случва в тийнейджърските години. Младежите, които опитват алкохол за първи път, обикновено го правят, за да видят за какво е целият този шум. След като го опитат, някои решават, че могат да продължат да пият, а на други просто не им харесва. За някои първият път може да е наистина злополучен, да се почувстват зле и след това да не вкусят алкохол дълги години.

Много малко хора, които опитват алкохол за първи път, могат да опишат опиянението си като „да срещнеш най-добрия си приятел“, „да откриеш решението на всичките си проблеми“ или „нещо, което нямам търпение да направя отново“. Тази част от хората преживяват не само химическите промени, свързани с употребата на алкохол, но и много силни психологически преживявания. Д-р Нора Волков, директор на NIDA (National Institute on Drug Abuse) от 2003 г., описва този феномен като „отвличане на мозъка“. Според нея, това е като натискане на бутон, който веднъж натиснат, си остава включен. Тази група от употребяващи са в риск да развият зависимост, ако продължат да употребяват алкохол. Тази експериментална употреба може да стане опасна, ако човек реши да се върне за още и още.

Пиене от време на време

Хората, които пият от време на време, просто не мислят за алкохол и не му отдават особено значение. Те обикновено пият в ситуации, в които има някакъв предразполагащ повод за това, например парти, празнуване на важно събитие, специална вечеря или на почивка. Оставени без надзор, тийнейджъри могат да решат да пийнат по едно на концерт, на бала или на друго събитие. Този стил на употреба на алкохол обикновено не е повод за притеснение. Пиенето може да се превърне в проблем, когато става заради самия ефект на „напиване“, който освен здравословните си рискове, може да доведе и до опасно, проблемно поведение.

Ситуационно пиене

Ситуационното пиене обичайно също не е проблем. Това е така, докато честотата и количеството на употреба не започнат да се увеличават. Това, което до скоро е било „пиене само по специален повод“, може да се превърне в търсене на всякакъв повод да се пие (например всеки уикенд, парти, рожден ден, спортно събитие, излизане на клуб и др.).

Запойно пиене

Човек, който пие запойно, обикновено консумира големи количества алкохол за много кратко време с намерението да се напие. Запойното пиене може да е част от периода на експериментиране. Човек, който е преживял неприятните последствия от едно напиване и е спрял да пие за известен период от време, може да не развие проблем. Но има хора, които въпреки неприятните последствия от алкохола, го правят всеки уикенд – това вече може да доведе до или да означава зависимост.

В тази част от спектъра са хора, които пият твърде много за кратко време, след определено събитие или в определен период от живота. Те мога да пият повече например в тийнейджърските години, в университета, при раздяла, в кризисен период, когато са тъжни или потиснати, след загуба, по празници, които продължават няколко дни и др. След такъв период на запойно пиене много хора си дават сметка, че са прекалили и си връщат контрола, като правят някои промени в начина си на живот или се отказват от пиенето изобщо. Други хора не успяват да се справят със ситуацията и пиенето за тях се превръща в проблем.

Злоупотреба

Този начин на употреба не е всекидневен и не причинява проблем всеки път, когато човека пие, въпреки че започва да води до такива. Голяма част от пиещите биха се замислили за употребата си и биха спрели да пият, ако алкохолът започне да им причинява здравословни проблеми, имат проблеми със закона или със семейството. Хората, които злоупотребяват с алкохол, продължават да пият, въпреки че това им причинява проблеми.

Човек, който злоупотребява с алкохол, пие по-големи количества от другите и го прави по-често от тях. В тази фаза голяма част от хората минимизират съществуващите проблеми или дори отричат алкохолното влияние. Те дори казват неща от рода на: „ Мога да спра да пия по всяко време“ или „Аз не съм толкова зле, колкото…“.

Зависимост

В тази фаза алкохолният проблем вече е значителен. Човекът, който е зависим, пие често и в големи количества, за да може да функционира, въпреки че страда от значителни последствия от употребата си. Обикновено зависимостта е свързана с големи загуби – на семейство, работа, финанси, приятели, здраве и др.

Когато някой е зависим от алкохол, тялото се променя. Зависимият развива толеранс, което означава, че увеличава количество приет алкохол, за да постигне същия ефект. Зависимият също може да започне да изпитва абстинентни симптоми, когато не е пил, като треперене, потене, гадене, повръщане, тревожност, безсъние и в някои случаи припадъци или делир. Тези състояния са много опасни и дори могат да застрашат живота на човек, като в такива случаи лекарската намеса е задължителна.

Ако имате съмнения, че вие или ваш близък пиете повече от обичайното или ви се е случвало да имате проблеми в следствие на употребата, може би е добре да потърсите консултация със специалист. Ако имате нужда от повече информация, консултация или насочване към специалист, не се колебайте да се свържете с нас на 0888 99 18 66.

Share Button

Превенция на употребата на наркотици в училищата и защо има нужда от нея?

Малки деца – малки проблеми. Големи деца – големи проблеми.“ За съжаление това твърдение е вярно. Докато децата са малки и средата около тях е сравнително капсулирана и подвластна на контрола (или поне в някаква степен) на родителите, то с порастването нарастват и рисковите ситуации и „заплахите“, пред които малчуганите, превърнали се в тийнейджъри, се изправят.

Парадоксално, но факт – един от рисковите и паралелно с това един от протективните фактори по отношение на физическото и психическото здраве и благоденствие на малките възрастни, се оказва училището. Място, на което децата прекарват по-голяма част от времето, място, където за първи път се сблъскват с много теми и въпроси. Темата за наркотиците е една от тях (което разбира се не означава, че тя не се появява и извън пределите на училището). Именно затова възниква въпросът за нуждата от превенция на употребата на наркотици в училищата.

В нормалните държави (каквато, ей Богу, нашата не е) програмите за превенция на употребата на наркотици са част от учебния план. Провеждат се дългосрочно и рядко въобще възниква въпросът „Защо се правят?“.

Ако някога наркотиците са били „далечна заплаха“ и „рядко зло“, то днес са почти естествена част от ежедневието и то, за съжаление, на голяма част от подрастващите. Лично аз си мисля, че вероятността детето Ви да пострада от пожар (примерно) е много по-малка, отколкото от това да пострада от досег с наркотици. Странно обаче, защото в училищата се провеждат подобни обучения – за противопожарна безопасност и т.н., но такива за безопасност и превенция на употребата на психоактивни вещества се случват в повечето случаи или само при породила се вече криза или по инициатива на някоя организация, която провежда подобен тип обучения (като нашата примерно).

Питам се защо?

Сблъсквала съм се различни отговори:

  • Говоренето за наркотици всъщност събужда любопитството на децата и може да има обратния ефект.
  • Децата са прекалено малки.
  • Родителите могат най-добре да преценят кога и как да засегнат тази тема.
  • И така нататък.

Вероятно във всеки един от тези аргументи има доза истинност или някаква солидност.

Нямам намерение да ги оборвам. По-скоро искам да разкажа малко за същността на програмата за превенция на употребата наркотици и кое според нас, хората, работещи в тази сфера, я прави важна и необходима част.

Експериментирането с наркотици започва през тийнейджърска възраст. Може да си остане експериментиране, но може и да прерасне в нещо повече.

Как младежите се решават да започнат?

Който и учебник по психология да отворите, ще прочетете, че всъщност употребата на психоактивни вещества е симптом на вътрепсихичен конфликт, който се случва. Опит за себерегулация. Опитвам се да кажа, че би било неправилно да прехвърлим цялата отговорност за започването на употребата на средата. Има друг процес (психичен, обусловен от друг тип фактори), който води до този избор. Разбира се, това са въпроси, които не могат да бъдат обхванати в рамките на една програма за превенция, тъй като семейството има важна роля. По отношение на тях се предприемат друг тип „мерки“.

Изниква обаче въпросът: „Кое прави толкова примамлив именно този избор?“ Отговорът – митовете и легендите, „живата реклама“, разнасяне от уста на уста от младежите, споделянето на преживелищния опит, социалният натиск на обкръжението. Когато липсва информираност, хората, особено тийнейджърите, лесно се подвеждат по това, което им се казва, особено от значими други връстници. Когато страхът от отхвърляне и невъзможност за вписване в групата е силен и липсват социални умения за отстояване и утвърждаване, предложението на другите, макар и „неправилно“ и „вредно“, се превръща в избор.

Именно затова е необходима програма за превенция в училищата – тя дава онази основа, за която много от хората дори и не подозират – обективна информация (не плашене, не идеализиране) – както за ефектите, така и за рисковете и последиците, които са неизбежни, и развиване на база от социални умения, които във възрастта на юношеството могат да бъдат много крехки и неустойчиви.

И този процес не е еднократен. Програмата за превенция е дългосрочна. Тя предвижда надграждане на знания и умения във времето, съобразени с възрастта на децата.

Може би някои са скептични към това. Чувала съм родители, които казват:

„Аз мога по-добре да обясня на детето си. Няма нужда да му пълнят главата с глупости. Ние си говорим.“

„Чудесно!“, бих казала аз. Няма по-хубаво нещо от това да сте в час с вълненията и преживяванията на децата си. Това е и едно от основните изисквания за качествена превенция – включеност на семейството. Априори ще се позова на примера на любимите ми нормални държави, каквато вече поясних, че нашата не е – там в процеса на превенция участват и семействата. Никой не оспорва факта, че родителите познават децата си най-добре (или поне така се предполага) и искат най-доброто за тях. Но нека бъдем честни – колко свободен би бил един такъв разговор. Дори при цялата добронамереност на родителите остава притеснението на детето, че все пак говори с родителя си, с авторитет, с някой, който е в по-висока позиция и има определени очаквания. Децата са интуитивни, знаете. Лесно се нагаждат по отношение на климата и очакванията. Търсят одобрение или провокация, което рядко води до напълно открито поведение, особено в ситуация, в която долавят притеснението на родителите си или пък нагласите им. А родителят? Колко безпристрастен би могъл да остане, ако чуе нещо, което ще го притесни?

Именно затова, освен говоренето вкъщи, е необходима и малко подкрепа отвън.

Когато тийнейджърът се готви за кандидатстудентски изпити, въпреки че в училище се обучава и вкъщи също получава помощ, в по-голяма част от случаите посещава и частни уроци или някакви допълнителни курсове с цел постигане на по-високи резултати. Същото е и в този случай. Едното не изключва другото. По-скоро го подсилва.

Темата за наркотиците вече не е табу. Можем да се правим, че е, но в действителност не е. Децата понякога са „по-образовани“ и „по-просветени“, отколкото въобще можем да си представим. Канализирането на тази информация и превръщането ѝ в нещо конструктивно е най-доброто, което може да се случи и направи. Това няма как да стане, ако се игнорира съществуването на проблема.

Share Button

Натрапливи мисли и депресия

Натрапливите мисли са многобройни, несвързани с действително случващото се мисли, които възникват у човек в някаква ситуация. Неприятното естество на тези мисли може да доведе до няколко разстройства и състояния, които засягат психичното здраве на човека. Прекалената като количество и честота поява на натрапливи мисли винаги води до депресия.

Депресия

Депресията е вид психично разстройство, което засяга негативно начина, по който мисли човек, по който се чувства и реагира на ситуация. Тя може да бъде или дългосрочна, или преходна, и предизвиква чувства като тъга и загуба на интерес към живота, което пък има способността да потисне настроението на човека и неговата продуктивност в работата. Депресията може да затруднява концентрацията и да допринася за това човекът да остава заседнал в определена мисъл или отминала случка.

Депресията е сред най-разпространените психични разстройства и засяга около 10% от населението.

Симптоми:

  • трудности във взимането на решения или в концентрирането върху дейности;
  • постоянно чувство на вина и безполезност;
  • постоянни мисли за смърт или самоубийство;
  • промяна във физическите активности и начина на реагиране;
  • честа загуба на енергия и липса на сили;
  • човекът не яде или яде твърде много;
  • безсъние или твърде много сън;
  • постоянно чувство на тъга без причина.

натрапливи мисли

Повтарящи се натрапливи мисли

Повтарящите се мисли са важна причина за депресия. Хората, които страдат от нея, нерядко засядат в една или в група от натрапливи мисли, които се появяват често.

Например, когато човек се сблъска с проблем, правилният начин да подходи към него е да го реши или преодолее. Но човекът с натрапливи мисли прекарва извънредно много време върху проблема и с часове го изучава и анализира. Той отново и отново мисли за проблема и забравя да търси решение за него. Това е моментът, в който повтарящите се мисли стават проблематични. Ако една ситуация разваля настроението на човек, повтарящите се мисли за нея ще го разстроят още повече и докато са налице, ще стопират всичките му действия.

Скорошно изследване е доказало, че хората с повтарящи се натрапливи мисли имат огромен шанс да развият депресия или тревожност. Такива хора срещат огромни трудности да се освободят от проблема и да преодолеят мислите си. Основната причина за двете разстройства са натрапливите мисли. Няколко проучвания показват, че хората, които страдат от депресия, страдат и от повтарящи се мисли.

Въздействие на натрапливите мисли върху депресията

Тревожността и депресията са взаимосвързани. Някои хора могат да имат депресия и след това да развият тревожност; човек, който страда от тревожност, може да развие депресия; накрая, човек може да страда едновременно от тревожност и депресия.

В повечето случаи натрапливите мисли играят съществена роля за възникването на тревожност, което в крайна сметка води до депресия. Например, внезапната смърт на обичан човек причинява депресия, която може да премине с течение на времето. Но повтарящите се натрапливи мисли относно това събитие може да предизвикат тревожност. Тревожността има важна роля за задълбочаването на депресията.

натрапливи мисли

Видове натрапливи мисли при депресия

Примерите за натрапливи мисли при депресия може да включват:

  • Човекът оценява себе си в двете крайности – само в черно или само в бяло, няма сиво.
  • Всеки път избира негативните страни и смята, че ще му се случат само лоши неща.
  • Държи в ума си конкретно ужасно преживяване и приема, че всички дейности ще свършат по същия начин.
  • Мисли твърде много и дори посочва негативните страни в позитивна ситуация.
  • Опитва се да прочете мислите на другите хора, за да предположи какво мислят те за него.
  • Предрича негативно бъдеще и го смята за своята съдба.
  • Гледа на малките грешки по преувеличен начин.
  • Счита, че неговите мисли са верни и са факт.
  • Приема, че носи огромна отговорност и предрича, че от нея ще има негативни последствия.

Преодоляване на натрапливите депресивни мисли

Въпреки че не е много лесно да се пренебрегнат депресивните мисли, има някои алтернативи, които могат да помогнат на някого да избягва тормоза на тези мисли. Възможностите включват:

  • Ако човек си записва мислите, това може да му помогне за намаляване на тревожността.
  • Ако си ги представи визуално и ги разбере, това може да му помогне за намаляване на страха.
  • Веднага щом се появят мислите, да се разсее с други дейности (като физически упражнения, разговор с приятели и разходка).
  • Да повиши способността си за решаване на проблеми и да действа смело.
  • Да установи времето, мястото или случката, които предизвикват тези мисли, и да се опитва да ги избягва.
  • Медитацията може да помогне за преодоляване на тези мисли.
  • Ако разговаря със себе си по позитивен начин и се насърчава, човек може да си даде увереност при следващия сблъсък с мислите.
  • Приемането на тези мисли ще намали тяхната честота.

Източник

Share Button

Емоционален тормоз

В днешно време все по-често се говори за тормоз. И ако някога това понятие се е разглеждало основно и предимно като акт на физическо посегателство и агресия, то днес тормозът бива изследван и като психологическа и емоционална величина.

Емоционален тормоз

Какво представлява емоционалният тормоз?

Част от психологическа игра, чиято основна цел е овластяване и контролиране, подчиняване и използване. Неадекватен „психологически инструмент“, третиращ субекта като предмет, функция, която безропотно трябва да обслужва нуждите (основно психологически) на насилника.

В немалка част от случаите жертвите на емоционалния тормоз са много „по – увредени“ и нанесените им щети понякога са много по-значителни в сравнение с тези, които са потърпевши от физически тормоз.

Често самите жертви не осъзнават какво точно се случва с тях. Преживяването за потиснатост и неудовлетвореност непрекъснато присъстват като преживяване, но се оказва трудно да се идентифицира произходът им.

Дори когато потърпевшият има яснота за случващото се, трудно успява да намери начин да се противопостави, да се отстои и промени статута си и случващото се с него. Една от причините за това е свързана с личността на насилника – често пъти това е близък човек (нерядко партньор), или пък някой на по-авторитетна или висока позиция.

емоционален тормоз

Видове емоционален тормоз

В зависимост от това в каква среда се случва тормозът и кой го упражнява се разграничават различни видове тормоз:

  • емоционален тормоз в семейството;
  • емоционален тормоз в работната среда, известен още като мобинг;
  • емоционален тормоз в училище, познат като булинг.

Както вече споменах, за разлика от физическия тормоз и насилие, емоционалните такива са по-трудно разпознаваеми, особено от околните.

И ако физическият тормоз преминава през директен контакт с лицето, включващ удари, бутане, блъскане и т.н., то емоционалният тормоз се осъществява през много по-индиректни начини. Използват се: вербални обиди, манипулации, вменяване на чувства за малоценност, вина, срам, несправяне; непрекъснати критики и сарказъм,  унижение, наказание, игнориране и изключване, натякване, сравнения, поставяне на етикети, изолиране, заплахи, ултиматуми.

Като че ли основната цел на емоционалния тормоз е да превърне обекта в заложник на собствените му страхове и несигурност, да го убеди във вярването, че е основна причина за това нещата да не се случват по добър начин или по-точно да се случват по негативен начин. Причина за нещастието на другия, за провала на общата връзка, задача, кауза.

Насилникът

За разлика от физическия тормоз, при емоционалния тормоз насилникът като че ли успява да запази реномето си – както в някаква степен пред жертвата, така и пред околните.

Всъщност упражняващите емоционален тормоз обикновено са доста харизматични личности или поне такива, които на пръв поглед създават добро впечатление. Нерядко са високо интелигенти и владеят до съвършенство изкуството на съблазняването и манипулирането. Те са много сензитивни и успяват да уловят слабото или болно място на жертвата си. Действията им наподобяват тези на психопатите. Обикновено са нарцистично организирани и имат някакво личностово разстройство. Може би е излишно да се казва, че в немалка част от случаите този им начин на свързване с другите е резултат от собствения им травматичен опит с важните за тях обекти в ранния им житейски опит.

Поради невъзможността им да инвестират в другия като в цялостен обект, такъв, който има правото на собствен избор и живот, те го третират като обслужваща функция. Индивиди, които използват подобен метод, имат сериозни проблеми в начина, по който се свързват с другия. Страхът от това да не го загубят или по-точно да не загубят възможността за подобни игри, често ги тласка в полярни поведения, в които накрая самите те излизат жертви.

Като че ли се изявяват като богове – те са тези, които могат да те сринат, и после да те вдигнат от калта.

Интересна е заигравката им с отхвърлянето – първоначално те отхвърлят, а впоследствие се изживяват и представят като отхвърлени. Сякаш има несигурност по отношение на това в каква степен образът им се приема и всичко, което правят, е едно непрекъснато тестване, което, обаче, особено при по-тежките случаи, никога не е достатъчно убедително по посока на приемането.

Жертва = Насилник

Насилникът съзнава рационално, че тормози жертвата си. В голяма част от случаите това само по себе си е цел. Може би бихме могли да говорим за тормоз и в случаите, при които нямаме реално осъзнаване – налице са всички индикатори, обрисуващи картината на тормоз, разликата се състои в това, че типът поведение, който поддържа насилникът, не е въз основа на рационален съзнателен избор. В такива случаи аз лично си мисля, че като че ли ролите на жертвата и насилника се припокриват. Дори по-скоро смея да хипотезирам (особено когато става въпрос за системно поведение), че като че ли това е желан резултат и избор от страна на жертвата, породени от собствената ѝ патология и като неадекватен начин за удовлетворение на собствени потребности и нагласи.

Промяна?

Както вече многократно споменах, насилникът обикновено си дава сметка за страданието, което причинява с поведението си. На когнитивно ниво успява дори да се самокритикува. За съжаление много рядко това осъзнаване се интегрира на емоционално ниво. Именно поради тази причина промяната при такива индивиди е трудна, понякога непосилна мисия. Да, факт е, че понякога те казват и демонстрират поведение на разкаяние и говорят за преживяване на вина. Тази вина обаче, като че ли не е онази невротичната вина, която би могла да провокира желанието за промяна, а по-скоро като че ли се доближава до психопатния страх, свързан със загубата на обекта-играчка.

емоционален тормоз

Това твърдение е валидно и за обратната страна: не са много случаите, при които индивиди, потърпевши от емоционален тормоз, успяват да постигнат промяна в живота и преживяванията си. Причините за това са няколко: първо осъзнаването какво точно се случва с тях настъпва бавно и трудно, а понякога никога. И второ – в повечето случаи не знаят какво точно да предприемат. Най-честата реакция е свързана с това да си тръгнат – от семейството, от работата, от средата, като тогава както при жените, жертви на домашно насилие, рискът от повторение на същия модел, независимо от новия партньор, работа или среда, е много голям.

Разбира се, има и изключения. Има личности, които доста бързо се ориентират в случващото се и успяват да излезат от ситуацията, без да я повторят.

В случаите, при които това не се случва, е добре да се потърси професионална помощ.

Психотерапевтичната помощ би могла да помогне за прекратяването на този порочен кръг. Ако непрекъснато ни се случва едно и също, ако винаги сме в една и съща роля и всичко това ни кара да се чувстваме депресирани и нещастни, то може би е добре да си зададем и въпроса: „Какво е моето участие в цялата тази схема?“  Именно с отговора на този въпрос могат да помогнат специалистите, защото, все пак не забравяйте, най-доброто лечение на една болест е не премахването на симптомите, а откриването и „отстраняването“ на първоизточника им.

Share Button

Готови ли сте за предизвикателство?

Декември може би беше един от месеците с най-много празници, а празниците обикновено се свързват с употребата на алкохол. За много хора обаче употребата на алкохол не се свежда само до чаша вино на празник.

Dry January“ (Сух януари) е движение, което стартира във Великобритания преди около 5 години и набира все по-голяма популярност. Целта на движението е пълно въздържание от употреба на алкохол за 31 дни. Очаква се тази година в него да се включат около 3,1 млн. души.

Може би сте се мислили за това как употребата на алкохол влияе на здравето ви? А може би поне веднъж сте се питали дали не пиете твърде много?

31 дни без алкохол – има ли това някакви осезаеми ползи за здравето?

Тъй като това все още е сравнително ново начинание, няма огромно количество изследвания, които да се използват. Но през 2013 г. експеримент, проведен от персонала на New Scientist в Института за чернодробно и храносмилателно здраве в Медицинския колеж в Лондон (Institute for Liver and Digestive Health at University College London Medical School – UCLMS), показва значителни разлики в състоянието на тези, които се въздържали от употреба на алкохол в продължение на пет седмици.

Всички участници се оценили като „нормални“ пиячи. Преди теста жените пиели средно 29 единици алкохол на седмица или четири единици на ден, а мъжете обикновено пиели 31 единици. И двете количества са над указанията за норма в Англия, но не и драстично (според указанията мъжете не трябва да превишават редовно четири единици на ден (еквивалент на 800 мл от 4% бира), а жените не трябва да пият повече от три единици на ден (еквивалент на чаша вино от 175 мл).

В изследването 10 души спрели алкохола, докато четирима продължили да пият така, както са го правили до този момент. Нямало съществени промени в нито един от параметрите, измерени за четирите лица, които не отказали алкохола. Но промените били „драматични и последователни“ при всичките 10 въздържатели.

Ето какво се случило след 5 седмици без алкохол :  

  •  Чернодробните мазнини намалели средно с 15%, а при някои – с почти 20%. Натрупването на мазнини в черния дроб е известна прелюдия към увреждането на черния дроб.
  •  Нивата на кръвната захар спаднали средно с 16%.
  •  Общият холестерол в кръвта, рисков фактор за сърдечни заболявания, спаднал с почти 5%.
  •  Оценките за качеството на съня се повишили с малко над 10%. Раджив Джалан, създател на UCLMS, обаче заявил, че експериментът „не дава индикации за продължителността на подобренията“.

Говорейки за експеримента, Кевин Мур, консултант по чернодробно здраве в UCLMS, казва: „Това, което имате, е средна група британци, които не смятат себе си за тежки пиячи, но спирането на пиенето в продължение на месец променя мазнините в черния дроб, холестерола и кръвната захар и им помага да отслабнат. Ако някой има рецептата за лекарство, което да прави всичко това за месец, щеше да го забърка веднага.“

А Ник Шерън от Университета в Саутхемптън заявява: „Тези резултати показват, че дори относително кратък период на въздържание оказва въздействие върху черния дроб.“ Но той също казва, че чернодробното заболяване може да се развие в продължение на 30 години, така че краткият период на въздържание е необходимо да се превърне в дългосрочна промяна в поведението и начина на живот.

Големият въпрос според професор Мур е какви ще са дългосрочните ефекти от алкохолното въздържание. Трябва да се направят още изследвания, за да се разбере това обаче. „Сухият януари ви прави по-здрави, затова ви казваме, че алкохолът е вреден за вас – но ако спрете да пиете, ще има ли дългосрочни ползи? Не знаем“, казва той. „Макар че може да се заключи, че има солидни ползи. Ако всички тези подобрения се случват само за месец, какво ли ще стане за три?“

Професор Чарлз Бамфорт от Калифорнийския университет „Дейвис“ уточнява: „Сериозно грешите, ако мислите, че един месец без пиене ще ви предпази от последиците от прекомерната употреба през останалата част от годината. Най-добрият съвет е да пиете умерено през цялата година.“

Но Йън Гилмор, почетен професор в Университета в Ливърпул и президент на „Алкохолния концерн“ допълва, че едно малко последващо проучване на около 60 участници в Dry January показа, че около 8% са решили да спрат да пият напълно след февруари, докато около две трети от групата са намалили пиенето си.

А вие готови ли сте за един „сух януари“? 

алкохолно въздържание

Източник: http://www.hulldailymail.co.uk/news/health/dry-january-2018-what-no-998988

Share Button

Ах, тези страхове!

страх

Погледнете тази снимка! Разпознавате ли емоцията на нея? Не е трудно, нали? Сега си представете примерно кошута в храсталака, която надушва наближаващия хищник – ушите се наострят, дишането се учестява, зениците се разширяват, ноздрите също, сърцето ѝ е на път да изскочи. Животно е. Но като че ли дори и при животното проявлението не е много по-различно и някак си е разпознаваемо. Какво е? Страх? Да!

Всички познаваме това чувство и всички сме го изпитвали по една или друга причина, в една или друга ситуация.

Страхът е…

Дефиницията за страх го определя като чувство, появяващо се в резултат на възникнала заплаха, опасност. Нещо, което застрашава съществуването ни или заплаха да ни бъде отнето нещо ценно.

Забелязали ли сте, че независимо каква е ситуацията или причината, физиологичните симптоми са едни и същи: потене, сърцебиене, сякаш имаме тежест в краката, учестено дишане, изпотяване на дланите.

Но макар и проявите да са еднакви, страховете сами по себе си не са. Различните школи и автори имат различни класификации.

В книгата си „Неврозите“ Фройд говори за два типа страх – „реален“ и „невротичен“. Накратко – първият е свързан със съществуваща сега и в момента опасност, която изисква от нас реакция, намеса, адаптивност. Вторият е страх, който е резултат от заплаха, която би могла да произхожда от фантазиите ни, базиращи се на минал негативен опит и който проектираме в бъдещето или на задържано либидо.

В статия в Psychology Today са описани 5 основни вида страх: от това да спрем да съществуваме (смърт); от осакатяване; от загуба на автономност; от разделяне/отхвърляне; от смърт на егото. Авторите описват как от тези страхове произлизат редица други.

В някои от източниците се поддържа теорията, че причините за появата на страха са свързани с така нареченото „отъждествяване” (аз бих го нарекла идентифициране) с някого или нещо, както и с привързаността.

страх

Страх или тревожност

Нерядко страхът и тревожността са използвани като синоними. Между тях обаче трябва да се прави разграничение – страхът е чувство, породено от нещо, което предстои да се случи, имаме сигнали и признаци за него, знаем, че в някакъв аспект е опасно за нас. Тревожността е състояние, което се поражда, когато вече събитието е факт и ние не знаем, или се колебаем как да отговорим, как да се адаптираме към него.

Във всеки случай, едва ли може да се направи пълен обзор на всички концепции за страха. Не е и такава целта.

Страхът в определен аспект може да бъде и мотивация за действие и развитие, за напредък. Страхът може и да пази. Проблем е обаче, когато страхът парализира.

Може би затова страхът представлява интерес за психологията. Защото всъщност той може да блокира, да стопира развитието ни и дори да доведе до регрес. Страхът и тревожността, произлизаща от него или свързана с него, са нещо, което често пъти ни тласка да подлагаме на съмнение собствения си образ, а понякога и този на другите. И това определено не е градивният елемент, напротив. Страхът често води до изолация и създава сериозни трудности във функционирането ни. В зависимост от природата и интензитета му, може да премине в дисфункционално поведение и дори в психична болест. В голяма част от случаите страхът е симптом на задръжка, породена от негативен минал опит или от травматично събитие. На база на тях често пъти се пораждат фантазии и ирационални мисли, развиващи определен сценарий (най-често негативен), който тласка към дисфункционално поведение.

Борба?

Хората често си мислят, че най-добрият начин за справяне със страха (стига той да е осъзнат) е борбата с него и срещу него. Само по себе си това изисква много енергия и е свързано с контрол. Ако се замислим, ще видим, че всъщност последващата тревожност е тясно свързана с контрола. Идеята, че сме попаднали в ситуация, в която не знаем какво да правим или как да се справим, в ситуация извън зоната ни на комфорт, е свързана именно с това, че сме загубили контрола. Когато това стане, могат да следват куп неща според формираните сценарии – най-често негативни, които заплашват Аз-образа ни.

В такива ситуации най-често се чудим какво да правим. Чудим се как да се справим с този страх и тази тревожност. Решаваме да се борим. Понякога това върши работа.

Когнитивистите често предлагат като решение контрадействие – ако те е страх от паяци, бъркаш в съд, пълен с такива и реалистично се уверяваш, че в действителност сценарият не се потвърждава. Това невинаги е възможно обаче.Тогава бихме могли да оборим ирационалните мисли с факти от реалността. Всъщност този тип опити ни позволяват да действаме въпреки страха и по-скоро да се примирим с него, да го приемем като източник на опит. Разбира се, лесно е да се каже на рационално ниво и много по-трудно да се интегрира, но с малки и постепенни стъпки е постижима задача. Признаването и назоваването на страха е първата стъпка.

 

Share Button

Втори живот

“13 милиона живеят втори живот в нета”

“Мрежата става основно място за секс-игри и изневери”

Това са само част от заглавията в медиите, с които се сблъсквам (а предполагам и вие) все по-често. За съжаление това не са само заглавия, а реалност. Все по-често се сблъсквам навсякъде с подобни случаи – възрастни и деца, които живеят живота си в интернет пространството – страдат, радват се, обичат, приключенстват, гневят се, влюбват се. Понякога в и с напълно непознати. Виртуалната реалност предоставя възможност за „втори живот“, за „поправка“ или може би „изкривяване“ на реалността.

Опциите са безброй. Като се започне от всякакъв вид социални мрежи, в които можеш да си създадеш какъвто поискаш образ и се стигне до цели платформи и игри, в които не просто създаваш образ, а директно влизаш в него и го живееш. И всичко се случва там – в нета.

Вървя по улицата, сядам на кафе, пътувам в метрото, вдигам глава и гледката почти винаги е една и съща – хора, заболи главите си в умните си телефони. Рядко се поглеждат един друг. Рядко виждат какво става около тях. Рядко виждат очите на другия.

В първи клас децата се интересуват от телефони – марка, екстри и всичките му там допълнителни джаджи. 3-4 годишни се приспиват с клипчета от You Tube. И всякакви други такива.

Темата е необятна. Опасявам се, че в която и посока да тръгна, край няма да има.

Не съм против технологиите. Аз също ги ползвам. На моя телефон също има приложения за социални мрежи и различни видове комуникационни канали. Съзнавам, че когато обществото еволюира, еволюират и всички възможни начини за комуникация и свързване между хората. В свят без граници, в свят на технологичен бум, това като че ли е естествен процес. И неговата  цел е да подобрява и подпомага качеството ни на живот. Да улеснява, а не да усложнява. Както казах – не съм против всичко това, но съм против последиците, които са резултат от превръщането на тази култура и начин на живот в ценност, в основен приоритет, защото не такава е целта им.

А последиците  –  какви са те ли ? Откъде да почна? Да видим: отчуждаването; загубата или невъзможността да се развият социални умения и умения за комуникация; рисковете, свързани с редицата опасности, дебнещи зад някой профил на недоброжелателни потребители; загубата на каквато и да е автентичност, уединение и интимност, развиване на зависимост. Достатъчни ли са? Загубата на собствената идентичност и формирането на втори живот – отказ от реалността и самозабрава в нещо нереално.

Има и още.

Но целта ми не е да демонизирам социалните мрежи и предпочитанията към интернет пространството. Те не са проблем или поне не и докато не се преминат определени граници. Предпочитанията към тях са въпрос на избор. А изборът се превръща в проблем тогава, когато е за сметка на редица важни и необходими други неща. Тогава, когато в заблудата, че задоволяваме определени потребности, всъщност загърбваме редица други.

Може би в такъв момент е добре да помислим какво обуславя този избор? Къде е грешката?

Чудя се откога стана по-приятно да седиш затворен вкъщи и да си чатиш с някого, вместо да излезеш навън или да идеш на гости и да си побъбрите. Откога разходката за пазаруване се превърна в досадно задължение, което лесно може да се отмени само с един клик „купи“? Откога е по-забавно да разхождаш измислени аватарчета, отколкото да излезеш и да играеш на криеница (знаят ли днешните деца какво въобще е това?)? Откога обяснението в любов е нещо, което не е нужно да се случва очи в очи? Кое ни кара, дори когато сме със събеседник на маса, да изкараме телефона и да започнем да цъкаме, забравяйки, че срещу нас седи живо същество, заслужаващо уважение или поне да не бъде пренебрегвано.

Ха! Сетих се за една случка. На четиринадесети февруари, Денят на влюбените, станах свидетел на следната ситуация – двойка влюбени, излезли на вечеря в ресторант, пристигнаха видимо ентусиазирани. Първите 5 минути течеше разговор помежду им. В следващите два часа картинката беше следната: той с поглед, вперен в телефона си, тя с поглед, вперен в телефона си. Вдигнаха глави, само когато сервитьорът им донесе храната. Хранеха се, „цъкайки“ на телефоните си. Не, не си мислете, че бяха скарани. След като се нахраниха и явно приключиха важните си дела по телефона, станаха, целунаха се и си тръгнаха.

В началото ми беше забавно, дори смешно. Накрая ми се плачеше.

Чудя се дали и на тези хора понякога им се плаче?

Не знам. Но лично аз мисля, че е тъжно. И една дума напира: С А М О Т А.

Разбира се, не всички са в това положение. Но няма как да не отбележа, че все повече и по-често ставам свидетел на подобни ситуации.

Може би тук идва важната роля на онова „старото поколение“. Да, то е живяло по друг начин. Да, много от тогавашните неща не са актуални днес и са неприложими. Има едно нещо обаче, което е и ще бъде винаги актуално, но все по-изчезващо. Това е онова нещо, на което „старото поколение“ може да научи младото. Нещо, на което те са пазители, а именно – ценностите и човещината, нуждата от другия и уважението към него и към себе си.

И тогава … Тогава няма да има нужда младите да си създават „втори живот“, за да ги търсят, защото в реалността не ги намират. Но това е друга тема. За следващия път….

Share Button

Историята на орторексия нервоза

Изборът на храната, приготвянето ѝ и нейната връзка със здравето се намират във фокуса на вниманието в продължение на векове. Тази нормална бдителност обаче може да се превърне в нещо прекалено, граничещо с хранително разстройство.

Това е особено валидно в светлината на начина, по който днешното общество набляга на чистото хранене, избягването на „мръсни“ храни и на засилващото се вярване, че почти всяко заболяване произтича от тези „лоши“ храни и може да бъде „оправено“ като се промени нечия диета още малко.

От тук следва, че орторексия нервоза е най-вече продукт на модерните времена. Тя може да бъде определена като форма на обсебеност от здравословното хранене, характеризираща се със свръхтревожни мисли относно неподходяща храна до степен, в която чистото хранене се превръща в центъра на нечий живот.

орторексия нервоза

Нарушаването на нечий растящ списък с нездравословни храни (без значение дали заради техния източник, обработка или пакетиране) предизвиква интензивни чувства на вина и страх. Това може да доведе до самонаказване под формата на продължителни или строги постене или тренировки с цел човекът да се прочисти от „мръсната“ храна.

Храненето извън дома или яденето на храни, приготвени от други хора, се превръща във въпрос с огромна важност заради възможността чистата храна да бъде смесена дори и само със зрънце нездравословна храна.

Например, ако ножът, използван, за да се реже чистата храна, е същият, който обикновено се ползва и за да се реже неприемлива храна, то ястието става невъзможно за ядене, дори и ако ножът е бил най-щателно измиван след всяка употреба.

Това неминуемо се отразява негативно на социалните връзки, като същото прави и строгото критично отношение на орторексиците към тези, които отказват да регулират своите живот и хранителни навици по същия начин.

Терминът „орторексия“ е измислен в началото като шега от д-р Стив Братман, за да убеди една от своите пациентки, че животът ѝ е фокусиран ненужно много върху изхвърлянето на храни от нейния разрешен списък. По-късно той се убеждава още повече във важността на феномена на фанатично посвещаване на здравословната храна, когато чува за смъртта на някои орторексици.

Нивото на обществено идентифициране с профила на орторексията, който д-р Братман описал, служи, за да се подчертае степента, до която това разстройство вече се е разпространило в света на чистото хранене.

По-късно Братман и Дън са работили по публикуването на критерии, за да направят термина такъв, че да съответства на състояние, което може да бъде проверявано и диагностицирано както от пациенти, така и от лекари. Неговото разпознаване би довело до първична превенция, като се помага на хората, намиращи се в опасност от развитие на орторексия, да видят накъде са тръгнали и да се върнат в пътя на умереността при здравословното хранене, избягвайки крайностите.

Идентифицирането на проблема би могло също да помогне да се разпознаят орторексичните тенденции или начин на живот при други хора и така да им се препоръча да потърсят помощ за постигането на баланс в техните свързани с храненето разбирания и поведения.

Днес се знае, че за орторексия нервоза има много други възможни допринасящи компоненти, като желанието човек да има добре изглеждащо тяло; да задоволи емоционалните си нужди; да отслабне, без да трябва да признае реалността на анорексичните си наклонности и да използва като изкупителна жертва нечистотата на храната за всичките си физически, духовни и емоционални страдания.

Връзката между орторексията и личностовите разстройства, като обсесивно-компулсивното разстройство, се изследва и са открити много сходства. Тези сходства включват както когнитивни процеси на идентификации, така и подобни едно на друго поведения.

По-задълбочената работа в тази област ще помогне за по-доброто разпознаване на това психично разстройство, както и ще даде по-добро вникване в неговото управление.

Източник

Share Button

Аутизъм и зависимост

В статията си „Addiction and Autism: A Remarkable Comorbidity?“ Patricia JM van Wijngaarden-Cremers, Wim Van den Brink и Rutger Jan van der Gaag разглеждат и обсъждат доказателствата за евентуална коморбидност между разстройства от аутистичния спектър и зависимостите, въз основа на които предлагат някои възможни базови обяснения.

Основната цел

на доклада е повишаване на осведомеността за възможна коморбидност между разстройства от аутистичния спектър и зависимостите, тъй като e много възможно в клиничната практика диагностицирането на разстройствата от аутистичния спектър да бъде пропуснато при извършването на оценка на случай със зависимост. Вследствие на това разстройствата от аутистичния спектър при много зависими индивиди могат да останат незабелязани, при което рехабилитацията им да премине без да им се предоставят подходящите и необходими за лечение на аутизма услуги и терапевтични интервенции.
Авторите на доклада провеждат изследване (повече за клиниката, статистически данни, както и представянето на отделни случаи, описани от авторите можете да видите тук: https://www.esciencecentral.org/journals/addiction-and-autism-a-remarkable-comorbidity-2329-6488.1000170.pdf ) в клиника за рехабилитация на зависими в продължение на една година, използвайки стандартни диагностични инструменти и методики, съобразени с националните им стандарти ( става въпрос за Холандия).
Практическа ситуация е причината, провокирала стартирането на изследване и впоследствие създаването на въпросния доклад. В клиниката за рехабилитация на зависими основният използван подход са подкрепящите групи след детокс, в които участниците се подкрепят по отношение справянето си с желанието за употреба, както и споделят очаквания и притеснения във връзка с бъдещо напрежение, свързано с връщането им в старата социална среда сред стари познати, които употребяват.

 

„Самотниците“

При тези клинични условия, се наблюдава една определена група от пациенти, които не се вписват в груповия модел. Тези „самотници” понякога нарушават груповия процес – пропускат фокуса; не успяват да се забавляват и насладят на шегите и хумора; придържат се и дори „прилепват” по ригиден начин към правилата, които приемат буквално и се разстройват от всички изключения, които се правят.
В хода на изследванията се установява, че тази група, състояща се от 8 мъже ( от общо 118 пациенти) са с разстройства от аутистичния спектър. Това е далеч по – висока стойност, отколкото в общата популация, където разпространението до момента се оценява на около 1 %. И все пак е трудно да се направи сравнение в рамките на психиатричната популация, тъй като няма публикувани други подобни изследвания. Отвъд въпросната изследвана група доскоро не са били докладвани други такива двойни диагнози. Диагнозите от аутистичния спектър и на осемте мъже не са били поставени преди те да развият проблема със зависимостта и да започнат лечение. Всички те са с нормално до високо IQ . За съжаление, има липса на информация за фамилната история на диагностицираните по отношение на разстройствата от аутистичния спектър. Наред с тези случаи, в групата са отчетени и други двойни диагнози, които обаче са по-често срещани и разпространени.
До 2005 година с изключение на няколко отделни случая не се споменава за наблюдавана коморбидност между аутизъм и зависимост. Има, обаче, редица автобиографични материали, които илюстрират именно такива случаи. Описанията на състоянията на зависимите поведения, изключително много напомнят тези на аутистичното поведение при малките деца.

Необичайна идея

При запитване, отправено към клиницистите (работещи с пациенти с аутизъм), те признават, че възможността за съвместно възникване на аутизма и злоупотребата с веществата никога не е преминавала през умовете им и че никога не са питали в тази насока.

Разсъждавайки върху компулсивно повтарящите се поведения и транс като поведенията при индивиди с аутизъм, авторите хипотезират по посока на сходства при двете състояния. Но какви? В доклада се представят различните нива на различия и сходства между аутизма и зависимостта.

Прилики

Прилики във възприятията: изглежда, че и аутизма, и зависимостта са разстройства на невробиологична основа и са силно свързани с допамина. Също така се наблюдават сходства и на поведенческо ниво: детайлни възприятия, ригидни и компулсивни навици. При аутизма това се нарича „различна централна съгласуваност“. Индивидите с аутизъм развиват силни интереси, преминаващи във вглъбено състояние и ригидно се придържат към тях. Това им помага да регулират тревожността и свръхчувствителността си. По същия начин една от основните характеристики при злоупотребата с вещества е екстремната вглъбеност в тях. Индивидите със зависимост имат склонност да се фокусират върху малките детайли, свързани с навиците им за употреба на вещества (така наречените ритуали). Пример затова е как гледката на алуминиево фолио може да събуди желание за употреба сред употребяващи хероин, дори след години на ремисия.

Следва продължение.

Share Button