Какви са симптомите на алкохолната зависимост?

Симптомите на алкохолната зависимост и алкохолната злоупотреба много си приличат и често е само въпрос на степен или сила, за да бъдат различени.

Обикновено последният човек, който е наясно, че има сериозен проблем с пиенето, е самият зависим към алкохола – тези хора най-често отричат проблема си. Някои от знаците и симптомите на алкохолната зависимост, както и на злоупотребата с алкохол, включват:

  • Да пиеш сам.
  • Да пиеш тайно.
  • Да не си в състояние да поставиш граница на консумираното количество алкохол.
  • Да загубиш съзнание – да не можеш да си спомниш отделни моменти от времето, докато си пиел.
  • Да имаш изградени ритуали и да се дразниш/ядосваш, когато тези ритуали са били нарушени или някой ги е критикувал. Те могат да бъдат, например, питиета преди/по време/след хранене или питиета след работа.
  • Да изоставиш хобитата и дейностите, които са ти доставяли удоволствие, и да загубиш интерес към тях.
  • Да изпитваш импулс да пиеш.
  • Да се изнервяш, когато времето за пиене наближава. Това чувство е по-силно, ако няма наличен алкохол или дори има само вероятност да се окаже, че не е наличен.
  • Да си държиш тайни запаси от алкохол на необичайни места.
    Да поглъщаш на един дъх питиета с цел да се напиеш и да се почувстваш добре.
  • Да имаш проблеми с взаимоотношенията с други хора (предизвикани от пиенето).
  • Да имаш проблеми със закона (причинени от пиенето).
  • Да имаш проблеми в работата (коренящи се в пиенето).
  • Да имаш финансови проблеми (причинени от пиенето).
  • Да имаш нужда от все по-голямо количество алкохол, за да усетиш ефекта му.
  • Гадене, повръщане, потене или треперене, когато не си пил.

Човек, който злоупотребява с алкохол, може да има много от тези знаци и симптоми, но той не изпитва симптомите на абстиненция както алкохолно зависимият, нито пък импулсът му да пие е със същата сила.

Проблемите, свързани с алкохолната зависимост, са всеобхватни и засягат човека физически, психологически и социално. Пиенето се превръща в непреодолим импулс за човека с проблемно пиене – то е с предимство пред всичките му други дейности. Алкохолният проблем може да остане незабелязан с години.

Източник

Please follow and like us:
0

Рискови фактори за алкохолна зависимост

Развитието на алкохолна зависимост е постепенен процес, който може да се развива от няколко години до няколко десетилетия, преди да се превърне в проблем. При някои много уязвими хора зависимостта може да стане факт само след няколко месеца. В крайна сметка, след време редовната употреба на алкохол може да наруши баланса на мозъчния химикал GABA (gamma-aminobutyric acid), който контролира импулсивността, и на химикала глутамат, който стимулира нервната система.

Мозъчните нива на допамин се повишават, когато консумираме алкохол, а допаминовите нива могат да направят употребата по-приятна. В дългосрочен или средносрочен план прекомерното пиене може значително да промени нивата на тези химикали в мозъка, което кара тялото на човек да копнее за алкохол с единствената цел да се почувства добре и да избегне лошите усещания.

Следните рискови фактори могат също да бъдат свързани с алкохолна зависимост:

Гените – учените казват, че има специфични генетични фактори, които повишават вероятността някои хора да станат зависими към алкохол, както и към други вещества. Хората, които имат семейна история със зависимости, са в по-голям риск от алкохолна злоупотреба. Вероятността алкохолиците да имат кръвни роднини, които също са алкохолици, е шест пъти по-голяма, отколкото при останалите хора. Учени от Университета в Гранада, Испания, откриват, че „липсата на ендорфин е наследствена и следователно съществува генетична предразположеност за развитието на алкохолна зависимост“.

Възрастта при първата употреба на алкохол – изследване открива, че хората, които са започнали да пият преди 15-годишна възраст, е много по-вероятно да имат алкохолен проблем по-късно през живота си.

Памела Хайд от Службата за злоупотреба с вещества и психично здраве в САЩ (SAMHSA), казва: „Пиенето сред непълнолетните не трябва да е нормална част от порастването. Това е сериозен и упорит проблем за общественото здраве, който поставя младежите и нашите общности в опасност. Въпреки че пиенето често се представя като нещо очарователно, истината е, че употребата при непълнолетните може да доведе до лошо представяне в училище, наранявания, сексуални нападения и дори смърт.“

Пушенето, особено когато не е ежедневно – според проучване на Университета Йейл хората, които пушат, но не всеки ден, е 5 пъти по-вероятно да развият проблем с алкохола в сравнение с хората, които никога не са пушили.

алкохолна зависимост
Лесният достъп – експертите казват, че има взаимовръзка между лесния достъп (например ниски цени) и злоупотребата с алкохол, както и със смъртните случаи, свързани с алкохол. Американско проучване в един от щатите открива силна връзка между повишаването на алкохолния акциз през 1983 и 2002 г. и значителния спад в смъртните случаи, дължащи се на алкохол. Ефектът от повишаването на акциза бил от 2 до 4 пъти по-голям от този на другите превантивни стратегии като училищни програми и медийни кампании.

Стресът – някои хормони на стреса са свързани с алкохолизма. Ако нивата ни на стрес и тревожност са високи, някои хора може да консумират алкохол в опит да свалят напрежението. Военнослужещите в САЩ, които се връщат от Ирак и Афганистан, е вероятно да страдат едновременно от посттравматично стресово разстройство и алкохолна зависимост, казват изследователи в Националния институт за алкохолна злоупотреба и алкохолизъм (NIAAA).

Влиянието на връстниците – хората, които имат приятели, пиещи редовно или злоупотребяващи с алкохол, е по-вероятно да пият прекомерно и в крайна сметка да развият проблем с алкохола.

Ниската самооценка – според експертите хората с ниска самооценка, които имат лесен достъп до алкохол, е по-вероятно да злоупотребяват с него.

Депресията – хората, страдащи от депресия, могат умишлено или несъзнателно да употребяват алкохол като средство за самолечение. От друга страна, според едно статистическо проучване, алкохолната злоупотреба по-скоро може да доведе до депресия, отколкото обратното.

Медиите и рекламите – в някои страни алкохолът е представян като обаятелна, светска и готина дейност. Много експерти смятат, че рекламите на алкохол и медийното му отразяване могат да предадат посланието, че прекомерното пиене е приемливо. Кралската лекарска колегия в Лондон иска от Европейския съюз да забрани рекламите на алкохол с цел да се предпазят децата.

Начинът, по който тялото разгражда (метаболизира) алкохола – хората, които се нуждаят от сравнително повече алкохол, за да постигнат даден ефект, се намират в по-голям риск от развитието на алкохолна зависимост според проучване на Калифорнийския Университет в Сан Диего.

Източник

 

Please follow and like us:
0

Рецидивът означава ли провал?

Рецидивът често е част от зависимостта и нейното лечение. Какво означава това понятие можете да научите повече от тази статия.

Той направи рецидив – това означава ли, че се е провалил?

Изглежда, че всеки път се повтарят старите глупости, отново и отново.

Той няма ли някога просто да РАЗБЕРЕ?

Тези думи бях изказани на много висок глас от един баща, чийто син беше зависим към наркотици: от мен.

Не, не, това не е скорошна тирада. Днес всичко все още е наред с моя син. Това са думи, които още отекват между стените на дома ни.

Всички се развиваме и учим в процеса, в който сме родители на някой със зависимост. Когато за първи път навлязох в този свят, начинът ми на мислене беше рязък и сух, черен и бял. Ти или се възстановяваш, или не. Ако не се възстановиш, си се провалил.

Е, да се учиш е трудно, особено ако вече си възрастен. А когато ученето означава първо да се отучиш от това, което смяташ, че е вярно, тогава е особено трудно.

Мъчих се много. Отне ми буквално години, за да разбера това, което толкова много хора ми казваха отново и отново: рецидивът е част от възстановяването. Беше ми трудно да приема тази идея, когато не можех да я свържа с това, което бях преживял и в което вярвах в живота си.

Спомням си как изпратих Алекс в първата му рехабилитационна програма. Беше толкова лесно. Защо не се бяхме сетили за това по-рано? Да го изпратим някъде, да напишем голям чек и той да се върне вкъщи излекуван.

Боже, колко бях глупав!

На гнева не му отне много време, преди да излезе на повърхността. Всъщност две седмици. Какво по дяволите – две седмици и всичко си е постарому, като изключим, че банковата ми сметка е на минус с 6000 долара.

Последваха още много гняв, време и още твърде много долари – дори не искам да мисля за тях. Рецидивът е част от възстановяването. Не знам каква е статистиката за броя хора, които са зависими и които успяват от първия път да „разберат“, но тя не е много свързана с нашата история.

Това, което научих, е, че възстановяването е процес, който включва много неща и многобройни променливи, от които рецидивът е само един компонент. Това не означава, че приемам рецидива, защото е част от пакета – означава само, че имам по-добро разбиране за процеса и съм способен да живея в реалността.

рецидивът

И така, рецидивът означава ли провал?

Провал е действието, при което не опитваш. Ето как го разбих на прости изрази и понятия за себе си. Когато бях по-млад, често карах водни ски. Първият път, когато участвах в ски слалом, паднах и ако си спомням добре, това беше на първия ми опит да завия около топката. Когато се опитах да направя някои трикове, паднах при първия си опит да направя завъртане на 360 градуса.

Провалът не означаваше, че аз съм се провалил. Щеше да бъде провал, ако се бях качил на лодката и повече никога не бях карал ски. Провалът не е резултат от това, че не си успял. Провалът е резултат от това, че не си опитал или си се отказал.

Същото е и с рецидива на моя син. Ще остана до него. Независимо колко пъти е необходимо.

Източник

Please follow and like us:
0

Възстановяване от зависимост и празници

Как да управлявате празниците, когато вашето дете е в ранна фаза на възстановяване от зависимост?

От д-р Джон Дибън

Семействата могат да изпитват много емоции по време на празниците, независимо дали водите са спокойни или бурни. Семейства и приятели се събират и ние слагаме на преден план в мислите си радостта от връзките си, които понякога забравяме в ежедневието. В тези специални времена благодарността ни за живота и за радостта от всичко, което споделяме, е толкова силно фокусирана, че мнозина ги описват като „магически“ времена, изпълнени с чудеса и наслада.

Обратната страна на тази монета е, че емоционалната болка и трудностите могат също да бъдат засилени по време на празниците. Любимите хора, които сме изгубили, ни липсват малко повече. Спомняме си и мечтаем за по-простички времена. Усещаме тежестта на трудните обстоятелства малко по-силно.

Семействата, които имат обичан човек в ранна фаза на възстановяване, усещат този феномен по-силно. Силните емоции се съчетават с множество въпроси, което създава у хората чувство на постоянно напрежение и ги кара да стъпват като по яйчени черупки. Семействата искат да знаят как трябва да се държат с близкия си, който е още в началото на лечението си. Те питат дали трябва да има алкохол на събиранията, кой трябва да е поканен на празненството и дори дали изобщо трябва да участват в празненството. Чудят се дали трябва да дадат подаръци или да се въздържат. Измъчват се върху това как да прекарат „нормален“ празник, след като често са прекарвали толкова много празници, на които любимият им човек активно е употребявал вещества или изобщо е отсъствал от тях.

Като някой, който е бил в тази позиция, мога да споделя, че има три важни водещи принципа, които могат да помогнат на семействата да навигират през тези времена.

възстановяване

  1. Принципът на корабното платно

В плаването опитният моряк знае, че колкото и да е прецизен в работата с такелажа и платната, той не може да контролира вятъра. Да знаем какво можем и какво не можем да контролираме, и след това да практикуваме изкуството да приемем това, което не можем, е от първостепенно значение, за да запазим разума си в тези времена. Спомням си първия път, когато отидох на група на Ал-анон (групи за близки и роднини на зависими) и как ми казаха, че мога да имам спокойствие в живота си, дори ако любимият ми човек все още пие и употребява вещества. Мислех си, че това е най-откаченото нещо, което някога бях чувал. И все пак е вярно.

В края на краищата, независимо какво правите, не можете да контролирате възстановяването на любимия човек. Това е вятърът за вас. Трябва да се пуснете от резултата. Трябва да се пуснете, ако искате да намерите спокойствие. Невероятно трудно е да направите това сами. Без значение колко сте умни или силни, да намерите подкрепа от други, които разбират през какво преминавате, е от огромно значение. Участието в групи като Ал-анон или други групи за подкрепа за хора, които имат членове на семейството, страдащи от зависимост, трябва да е толкова важно, колкото приготвянето на подаръците за Коледа.

  1. Принципът на нарастващата сила

Когато човек направи алергична реакция към храна, която едва не довежда до смъртта му поради анафилаксия, той може да се озове в болницата за дни наред. Той може да се чувства слаб и да бъде особено уязвим към този алерген. Би било напълно логично, преди той да се прибере вкъщи от болницата, да изчистим дома си от алергена и да насърчим другите да не го носят в дома ни. В крайна сметка, с времето, докато човекът укрепва силите си и научава как му въздейства близостта до алергена, той може да започне да се чувства добре, ако алергенът е близо.

По същия начин е добър принцип да държите алкохола, лекарствата (с които може да се злоупотреби) и всякакви други психоактивни вещества далеч от средата, в която се намира човек в ранна фаза на възстановяване. След време един напълно възстановен човек би могъл да се намира в близост до алкохол без това да е проблем. Но за тези първи празници обикновено е по-добре да няма алкохол наоколо.

  1. Принципът на падащите стени

Този принцип може да покрие много повече, отколкото някой може да си представи, ако го следвате смело. Както вече споменах, членовете на семейството имат много въпроси за това как да се държат и какво да правят в присъствието на любим човек в ранна фаза на възстановяване. Те имат също въпроси относно това колко трябва да споделят с другите в семейството и приятелския кръг. Един прост (макар и понякога нелогичен) начин да се справите с това е да питате директно, както и да искате разрешение да попитате.

Какво би могло да се случи, ако отидете при любимия си човек, който се възстановява от зависимост, и му кажете: „Хей, за първи път ми се случва и имам някои въпроси. Ще бъдеш ли против, ако те попитам за твоето виждане за празника?“ По този начин аз успях да получа толкова много отговори, за които никога не бих се сетил сам, въпреки че се мъчех над тях в продължение на седмици.

възстановяване

В края на краищата, няма магическа формула, която да направи нещата перфектни за празниците. И аз съм доста сигурен, че няма такова нещо като „перфектни“ празници така или иначе. В действителност, често пъти неравностите и неловките моменти са тези, които водят до най-много смях и радост, когато приемаме реалността и красотата на нашите несъвършенства.

Ако ваш любим човек се намира в ранна фаза на възстановяване по време на тези празници, знайте, че можете да имате радост и спокойствие в живота и дома си, независимо какво ще стане. Знайте, че действията, които можете да предприемете, са като работата на моряка с платната – но помнете, че вятърът не е под ваш контрол. Затова говорете толкова открито, колкото можете и излезте от зоната си на комфорта, за да се откриете дори повече. Потърсете помощ и помнете, че всеки заслужава дара на подкрепата, включително и вие.

Нека вие и семейството ви да имате спокойствие и всички да празнувате живота тази Коледа.

Източник

Please follow and like us:
0

Как мозъкът става зависим към играта на хазарт

Пристрастяващите наркотици и играта на хазарт променят невронните връзки по подобен начин

Когато Шърли била на около 25 г., тя и нейни приятели отиват в Лас Вегас, за да се забавляват. Това бил първият път, когато играла хазарт. След около 10 г., докато работела като адвокат на Източния бряг, понякога временно пребивавала в Атлантик Сити. Към на края на 40-те си обаче тя се измъквала четири пъти седмично от работа, за да посети новооткритите казина в Кънектикът. Играела почти само на блекджек, често рискувайки хиляди долари на всяка ръка, след което тършувала под седалката на колата си за 35 цента, с които да плати тол таксата по пътя към вкъщи. В края на краищата, Шърли залагала всеки цент, който изкарвала, и надхвърлила лимитите на множество кредитни карти. „Исках да играя през цялото време“, казва тя. „Обичам го – обичам удоволствието, което изпитвам.“

През 2001 г. се намесил законът. Шърли била осъдена за кражбата на голяма сума пари от нейни клиенти и прекарала две години в затвора. Междувременно започнала да посещава сбирките на Анонимните хазартно зависими, да ходи при терапевт и да поправя живота си. „Осъзнах, че съм станала зависима“, казва тя. „Отне ми много време, за да кажа, че съм зависима, но аз бях, също като всеки друг зависим.“

Преди десет години идеята, че някой може да стане зависим към навик като играта на хазарт по начина, по който човек се пристрастява към наркотик, е била спорна. В онези времена терапевтите на Шърли никога не ѝ казали, че тя е зависима; тя сама решила, че е такава. Сега изследователите са съгласни, че в някои случаи играта на хазарт е истинска зависимост.

играта на хазарт

В миналото психиатричната общност в повечето случаи е разглеждала патологичната игра на хазарт повече като компулсия, отколкото като зависимост – поведение, което преди всичко е мотивирано от нуждата да се успокои тревожността, а не толкова от непреодолимо желание за силно удоволствие. През 80-те години на миналия век, докато ревизирала Диагностичния и статистически наръчник на психичните разстройства (DSM), Американската психиатрична асоциация официално класифицирала патологичната игра на хазарт като разстройство в контрола на импулсите – неясен етикет за група донякъде свързани заболявания, която по онова време включвала клептомания, пиромания и трихотиломания (скубане на косата).

С решение, което се смята за повратно, Асоциацията премества патологичната игра на хазарт в главата за зависимостите в последната ревизия на Наръчника – DSM-5, публикувана през май 2013 г. Решението, взето след 15 г. обсъждане, отразява ново разбиране на биологията, която стои под зависимостта, и вече е променило начина, по който психиатрите (и психолозите) помагат на хората, които не могат да спрат да играят хазарт.

Необходимостта от по-ефективно лечение нараства, защото играта на хазарт е по-приемлива и по-достъпна от всякога. Осемдесет процента от американците казват, че са играли хазарт поне веднъж в живота си. С изключение на щатите Хавай и Юта, всеки щат в страната предлага някаква форма на легална игра на хазарт. А в днешно време дори не е необходимо да напускате дома си, за да играете хазарт – всичко, което ви трябва е интернет връзка или телефон. Различни проучвания са установили, че около два милиона души в САЩ са зависими към хазарт, а за други 20 милиона този навик създава сериозни проблеми в работата и социалния им живот.

Двете си приличат

Американската психиатрична асоциация основава решението си на многобройни скорошни изследвания в психологията, невронауката и генетиката, доказвайки, че играта на хазарт и зависимостта към наркотици си приличат много повече, отколкото преди се е знаело. Изследванията през последните две десетилетия драстично са подобрили работния модел на невроучените за това как се променя мозъкът, докато зависимостта се развива.

В средата на нашия череп има поредици от връзки, известни като система за възнаграждение, които свързват различни области на мозъка, играещи роля за паметта, движението, удоволствието и мотивацията. Когато извършваме дейност, която ни държи живи или ни помага да предадем гените си, невроните в системата за възнаграждение отделят химикал, наречен допамин, давайки ни лека вълна от удоволствие и насърчавайки ни да превърнем в навик обилното хранене и секса. Когато е стимулирана от амфетамини, кокаин или други пристрастяващи наркотици, системата за възнаграждение разпръсква до 10 пъти повече допамин от обичайното.

играта на хазартНеврон

Постоянната употреба на такива наркотици ги лишава от способността им да предизвикват еуфория. Пристрастяващите вещества държат мозъка толкова наводнен с допамин, че той в крайна сметка се адаптира, като започва да произвежда по-малко от молекулата и да отговаря по-слабо на ефектите ѝ. Като последствие зависимите хора изграждат толеранс към наркотика, нуждаейки се от все по-големи количества, за да изпитат приятните ефекти.

При тежка зависимост хората страдат и от абстиненция – те се чувстват физически болни, не могат да спят и треперят неконтролируемо – ако мозъкът им е лишен от допамин-стимулиращото вещество за твърде дълго. В същото време невронните пътища, свързващи системата за възнаграждение с префронталната мозъчна кора, отслабват. Намираща се точно над очите и зад тях, префронталната мозъчна кора помага на хората да удържат импулсите си. С други думи, колкото повече зависимият човек употребява наркотик, толкова по-трудно му става да го спре.

Досегашните изследвания показват, че патологично играещите хазарт и зависимите към наркотици споделят много еднакви генетични предразположения за импулсивност и търсене на удоволствие. Точно както зависимите към вещества се нуждаят от все по-високи дози, за да изпитат удоволствие, така и компулсивно играещите хазарт преследват все по-голям риск. И зависимите към наркотици, и проблемно играещите хазарт страдат по подобен начин от симптоми на абстиненция, когато са отделени от химикала или тръпката, които желаят. А няколко проучвания показват, че някои хора са особено уязвими и към зависимост към наркотици, и към компулсивна игра на хазарт, защото тяхната система за възнаграждение е недостатъчно активна по наследство, което може отчасти да обясни защо тези хора търсят силна тръпка поначало.

Това, което е още по-важно, е, че невроучените са разбрали, че наркотиците и играта на хазарт променят много от същите мозъчни връзки по подобен начин. Тези познания идват от изследвания на кръвния поток и електрическата активност в мозъците на хората, докато те изпълняват разнообразни задачи на компютър, които или имитират игри в казино, или тестват контрола на импулсите. В някои експерименти виртуални карти за игра печелят или губят парите на играча; други задачи искат от човека да отговаря бързо на определени изображения, които се появяват за секунда на екрана, а на други да не реагират.

Германско изследване от 2005 г., използвало такава игра на карти, показва, че проблемно играещите хазарт – също като зависимите към наркотици – са загубили чувствителността си към удоволствието: когато печелят, участниците имат по-слаба от типичната електрическа активност в ключова област от мозъчната система за възнаграждение. В изследване на Университета „Йейл“ от 2003 г. и изследване на Университета на Амстердам от 2012 г. патологично играещи хазарт са правили тестове, измерващи тяхната импулсивност, и са имали необичайно ниски нива на електрическа активност в челните дялове на мозъка, които помагат на хората да преценяват риска и да потискат инстиктите. При зависимите към наркотици префронталната мозъчна кора също често е недостатъчно активна.

играта на хазарт

Допълнително доказателство, че играта на хазарт и наркотиците променят мозъка по подобен начин се появява при една неочаквана група хора – тези с невродегенеративната болест на Паркинсон. Характеризираща се със скованост на мускулите и тремори, Паркинсон се причинява от смъртта на невроните, произвеждащи допамин в раздел на средния мозък. През годините изследователи са забелязали, че забележително голям брой от пациентите с Паркинсон – между 2 и 7% – играят компулсивно хазарт. Лечението на едното заболяване най-вероятно допринася за другото заболяване. За да се облекчат симптомите на Паркинсон, някои пациенти приемат Леводопа и други лекарства, които повишават допаминовите нива. Изследователите смятат, че в някои случаи последващият приток на химикали променя мозъка по начин, който прави рисковете и удоволствието – да речем, тези в играта на покер – по-привлекателни, а устояването на прибързани решения – по-трудно.

Новото разбиране за компулсивната игра на хазарт е помогнало на учените да предефинират самата зависимост. Докато експертите преди са разглеждали зависимостта като зависимост от химикал, сега те я определят като повтарящо се преследване на удоволствено преживяване въпреки сериозните последици. Това преживяване би могло да бъде еуфорията от кокаина или хероина, или тръпката от удвояването на залога в казиното.

„Преди идеята беше, че трябва да приемете наркотик, който променя неврохимията в мозъка, за да станете зависим, но сега знаем, че почти всичко, което правим, променя мозъка“, казва Тимъти Фонг – психиатър и експерт по зависимости в Университета на Калифорния в Лос Анджелис. „Има смисъл в това, че някои поведения, носещи голямо удоволствие (като играта на хазарт), могат също да предизвикат драстични (физически) промени.“

Да изиграеш Системата

Предефинирането на компулсивната игра на хазарт като зависимост не е просто семантика: терапевтите вече са открили, че патологично играещите хазарт реагират много по-добре на лекарства и терапия, типично използвани за зависимости, отколкото на стратегии за справяне с компулсиите като трихотиломанията. Поради причини, които остават неясни, определени антидепресанти облекчават симптомите на някои разстройства в контрола на импулсите, но те никога не са вършили добра работа при патологичната игра на хазарт. Лекарствата, използвани при лечението на зависимости към вещества, са се показали доста по-ефективни. Опиоидните антагонисти (като налтрексон) индиректно препятстват мозъчните клетки да произвеждат допамин и по този начин намаляват непреодолимото желание за употреба/игра.

Десетки изследвания потвърждават, че друго ефективно лечение за зависимост е когнитивно-поведенческата терапия, която учи хората да устояват на нежелани мисли и навици. Зависимите към хазарт могат, например, да се научат да се изправят пред нерационалните убеждения, а именно пред идеята, че поредица от загуби или загуба на косъм (като да се паднат две от трите черешки на слот машината) са знак за предстояща печалба.

играта на хазарт

За съжаление, изследователите пресмятат, че над 80% от зависимите към хазарт никогат не търсят лечение. А от тези, които го правят, до 75% се връщат в игралните зали, правейки по този начин превенцията още по-важна. В САЩ – особено в Калифорния – казината взимат на сериозно зависимостта към хазарт. Марк Лефковиц от Калифорнийския съвет по проблемна игра на хазарт редовно обучава управителите и служителите на казина да следят за тревожни тенденции, като клиенти, които прекарват увеличаващи се периоди от време и харчат все повече пари за игра на хазарт.

Той убеждава казината да дават на играещите опцията доброволно да получат забрана да идват, както и да излагат на видно място до банкоматите и телефонните автомати брошури на Анонимните хазартно зависими и на други варианти за лечение. В началото един зависим към хазарта може да е голям източник на печалба за казиното, но много от зависимите след това се оказват с огромни дългове, които не могат да платят.

Шърли, която сега е на 60 г., в момента работи като консултант в програма за лечение на зависими към хазарт. „Аз не съм против хазарта“, казва тя. „За повечето хора това е скъпо забавление. Но за някои хора това е опасен продукт. Искам хората да разберат, че наистина могат да станат зависими. Бих искала да видя как всяко казино поема отговорност.“

Източник

 

Please follow and like us:
0

Трева: как реших да я спра и какво се случи – част 2

Силно неприятните неща, които се случиха, когато се опитах да спра да пуша трева

Първа част тук

Млада жена споделя как решава да спре да пуши „трева“ (канабис) и през какви преживявания преминава през следващите няколко седмици: част втора.

Минаха малко повече от три седмици без трева и още чувствам ефектите на ТНС, напускащ тялото ми. Трудно ми е дори да пиша това. Изморена съм, концентрацията ми е ужасна и се чувствам много по-глупава, отколкото някога съм се чувствала, когато съм била напушена.

Мисля си за всички драматични части от „Безкрайна шега“ – романът на Дейвид Фостър Уолъс за нещата, които боготворим, за да изживеем живота си, и които често противоречат на тази цел – за зависимостта към тревата. Когато прочетох книгата задълбочено (и докато бях напушена) миналата година, пасажите ми се струваха глупави, но сега имат смисъл. Винаги съм мислела, че мога да се откажа от навика си, който отказвах да смятам за навик, когато поискам. Просто не виждах причина да го правя. Обаче за мен е трудно да спра да пуша. Постоянно мисля за това, че ефектите от детокса могат толкова лесно да се облекчат… с трева! Гаденето, главоболието, променливите настроения, загубата на апетит.

Лицето ми се покри с пъпки, което е толкова неприятно. Всъщност „неприятно“ е точната дума за това какво е за мен да преминавам през абстиненция от трева. Не е непоносимо ужасна, но ме изтощава. Няколко дни не ходих на работа заради смътното отвратително чувство, което виси над мен ежедневно. Но някак си се чувствам по-щастлива.

Неприятен е също и фактът, че лошата телевизия, на която се наслаждавах преди, сега нищо не струва. Всичките ми предавания всъщност са скучни и лоши. Разбира се, все още обичам телевизията – трудно е да избягаш от бягството от действителността във всичките му форми. Но няма нищо лошо в това да гледам по-малко телевизия.

Това, което ме опази да не пропуша отново (да направя рецидив?) е, че помня как стигнах до момента, в който поисках да спра. Една депресирана жена в „Безкрайна шега“ казва по отношение на тревата: „Чувствам се все по-жалка и ми е писнало от самата мен заради това, че пуша толкова много… Започвам да се напушвам и не мисля за друго, освен че трябва да спра да пуша всички тези масури, за да мога да се върна на работа, за да мога да започна да живея някакъв живот, вместо просто да си седя по пижама, преструвайки се на болна като третокласничка, и да пуша, и да гледам отново телевизия.“

трева

Тя е хваната в цикъл на спиране, пушене, спиране и пушене, а аз не искам да съм така. Канабисът е благо растение, трябва да е легално и хората, които го употребяват, трябва да са свободни да го правят. Доказано е, че то прави чудесни неща за толкова много хора, но може би не за мен.

Все пак ми е трудно напълно приема това и решението дали наистина да спра завинаги ме прави неспокойна. Как може тревата да е лоша, когато е добра? В края на първата седмица ходих отново на акупунктура и докато лежах на масата, с игли, поставени в края на ушите, челото, ръцете, краката и стъпалата, започнах да мисля за тревата, идвайки ми най-различни идеи за това как да подобрим взаимоотношенията си. Може би бих могла да я употребявам обредно и да създам някакъв вещерски ритуал, съвпадащ с пълнолунието? Може би бих могла само да празнувам 20-ти април всяка година? Дали съм откачен зависим?

Тръгнах си, без да знам отговора и все още не го знам. Но знам, че когато трябва да мина покрай чекмеджето, където съм скрила тревата, дори не помислям да го отворя, макар и да усещам хубавата миризма. Знам, че приятелят ми казва, че изглеждам като по-присъстваща личност, оставяйки настрана абстинентните симптоми. Знам, че всички ми казват, че се гордеят с мен, а аз обичам да получавам похвали и комплименти. Новите ми зависимости са терапията, физическите упражнения и акупунктурата, тъй като съм се посветила да бъда чиста от трева поне месец. Не спирам да си повтарям, че няма да позволя нещата да станат както бяха преди.

Източник

Please follow and like us:
0

Трева: как реших да я спра и какво се случи

Силно неприятните неща, които се случиха, когато се опитах да спра да пуша трева

Млада жена споделя как решава да спре да пуши „трева“ (канабис) и през какви преживявания преминава през следващите няколко седмици.

Едно клише, което знам, е „нещата се променят за миг“. Друго клише, което знам, е, че клишетата са верни. Преди три съботи прекарах целия ден в леглото, постоянно правейки топчета трева, принудително пушейки ги и гледайки все по-безрадостните и безинтересни телевизионни програми от изгрев до залез, чувствайки омраза към себе си.

След като четири години често имах такива дни, следвайки рутината да си тръгна от работа и незабавно да грабна в ръце кристалната си лула, изведнъж ме осени: тревата донякъде ми съсипваше живота. Забелязах тази мисъл и седях с нея, без да съм сигурна какво ще последва после.

Преди този момент правех някои малки промени в начина си на живот в името на психичното си здраве. Започнах да ходя при психотерапевт, спортувах редовно и си правех акупунктура. На следващия ден, след като се напуших така, че да ми стане зле, имах час за акупунктура. След като известно време седях в чакалнята, моят акупунктурист Макс излезе, за да ме поздрави. Разменихме си няколко шеги и той ме попита дали се радвам на времето, което беше слънчево и топло от няколко дни, въпреки че беше зима. Казах, че да и се пошегувах за това как бях прекала предния ден обвита в тъмнина. Тогава станах сериозна и по някакъв начин думите просто се отрониха от устата ми: “Обичам трева… Но мисля, че трябва да я спра?“ Като го казах на глас, сама се уплаших.

Преди двамата с Макс работехме по това моята Чи енергия да тече по такъв начин, че да ме направи по-малко депресирана и тревожна. Първият път, когато отидох при него, бях напушена и преживяването ми от акупункурата беше удивително. Той заби игла в главата ми, няколко други в ръцете и краката ми и аз се почувствах така, сякаш концепцията за „трето око“ е напълно реална и моето е отворено.

Той внимателно ми посочи, че употребата ми на трева вероятно допринася за проблемите ми. И макар да се съгласих, заради което току-що му бях признала, всички хубави моменти, които бях прекарала с тревата, пробляснаха в ума ми. В моята глава аз държах топче трева, което имаше ръце, и двамата се въртяхме в забавен каданс. Извън моя унес Макс казваше, че ще ми постави няколко игли в ушите, за да мога по-лесно да се сбогувам с любимия си наркотик, а аз кимнах. Време беше.

Ушната манипулация беше крайно неприятна и се чувствах сякаш висях с главата надолу цял час. След като Макс най-накрая извади иглите, аз наистина се почувствах спасена. Тръгнах си, чувствайки се оптимистична и луда. Спирах тревата! На улицата се обадих на приятеля си Райън и му казах, че изоставям живота си на вечно напушена напълно или поне за период от време. Той беше шокиран, но и щастлив; винаги бе мразил да пуша, а аз пушех през цялото време. „Ще си върна обратно приятелката“, каза той.

Когато се върнах в апартамента си, взех тревата от нощното си шкафче и я пъхнах в едно чекмедже на тоалетката. Не ми хрумна да я изхвърля като някакъв драматичен жест. Беше февруари. Щях да спра за месец, може би за два и след това щях да реша как да продължавам. Може би дори щях да отпразнувам триумфа на своята воля на 20-ти април.

Бях при терапевтката си във вторник и ѝ съобщих новината. Мисля, че ѝ казах нещо за това как искам да „се опитам да имам по-добри взаимоотношения с тревата“. Вместо да пуша всеки ден, може би кратка почивка би ми помогнала да се науча да употребявам умерено?

Тя се усмихна и ми отвърна, че обикновено не става по този начин, имайки предвид, че трябва да помисля за пълно спиране. Тревата не е лечение на депресията, а е избягване на лечението на депресията, каза тя. Отговорих ѝ, че планирам да спра за месец и след това да видя как се чувствам. Тя каза, че това е добра идея и че се гордее с мен. Сега, добави тя, аз ще „чувствам чувства“; правех стъпка в правилната посока.

Кимнах и започнах да мисля как ще изглежда животът ми без трева… завинаги. Изглеждаше нещастен и непоносим, защото тревата прави всичко толкова по-весело. Все едно такъв е всъщност законът на природата. Но може би затова тя беше права.

Photo by Sharon McCutcheon on Unsplash

Когато се прибрах след работа този ден, изпитвах смътно желание да пуша. Пошегувах се със себе си, че то е отключено от спомена за старата ми рутина. Вместо да пуша, потърсих в Reddit хора, които се опитват да спрат тревата – което беше грешка! За мой ужас там имаше толкова много постове, които казваха, че симптомите на абстиненцията от тревата – която аз вече изпитвах – ще продължат с месеци. Спях лошо. Гърлото ми беше възпалено и се чувствах така, сякаш имах грип или нещо подобно. Белите ми дробове периодично ме боляха и бях раздразнителна. Но можеше да бъда по-зле, както разбрах: някои от обитателите на Reddit пишеха как са изкашляли смола.

На третия ден, откакто бях чиста, се събудих в 6:30 ч., защото Райън ме ръчкаше, правейки силно настоятелни физиономии и размахвайки ръце. По някаква причина мазохистично бяхме решили предната вечер да отидем на фитнес преди работа. Неохотно седнах в леглото и ясно показах нещастието си. Едвам бях успяла да поспя между странните сънища, макар да беше по-добре от първата нощ, когато получих паническа атака. Мелатонинът, който бях започнала да взимам, помогна.

Станах, отидох в банята и когато стигнах до вратата, запалих лампата. Щом усетих остро как електромагнитната радиация прогаря дупки в очите ми, отскочих и загасих лампата. Тогава, в тъмното, продължих напред и се блъснах с глава в стената до душа. Паднах на пода, плачейки. Дори не ме болеше.

Все пак, отидох на фитнес и след това на работа, но през останалата част от деня се чувствах зле и изморена. В този момент си мислех, че се чувствам така, защото съм станала твърде рано, за да тренирам по времето, предпочитано от най-големите ентусиасти, което определено не ми беше работа. Мястото беше претъпкано с блондинки в плашещи скъпи спортни екипи, носещи от онези големи кожени чанти. Убедена съм, че дори и да спра да се идентифицирам като тревоман, винаги ще се идентифицирам като мързел. Не мисля, че искам да стана амбициозна. Просто се опитвам да намеря покой.

В ретроспекция съм сигурна, че това беше абстинентен симптом, защото на следващия ден се чувствах също толкова изтощена. Завлякох се на сбирката на политическия клуб, в който членувам, като това, което наистина исках да направя, беше да спя. Срещнах моя другар Андрю, който пуши толкова, колкото пушех и аз. Казах му, че съм спряла тревата преди няколко дни и лицето му леко помръкна.

„О-о, аз съм тъжен“, каза той.

„Знам, аз също.“

Но когато си мислех за този момент – не си бях вкъщи, бях с приятел, подготвях се да обсъждам тактики, с които да предпазим и подобрим нашите общности – трябваше да отдам дължимото на факта, че бях трезва. Преди тази неделя, ако бях изморена, вероятно щях захвърля каквито планове имах, да се прибера вкъщи и да пуша.

Следва продължение

Източник

Please follow and like us:
0

Селфитис: съществува ли това разстройство?

Психолозите казват, че „селфитис“ – обсесивната нужда да се постват селфита – е истинско психично разстройство. Дали е така?

„Селфитис“ е истинско психично разстройство и хората, които се чувстват принудени постоянно да постват свои снимки в социалните медии, може да се нуждаят от помощ, предупреждават психолози.

Терминът за първи път е въведен през 2014 г. в шеговита новинарска история, за да опише обсесията (манията) да снимаме сами себе си. Според тази история Американската психиатрична асоциация обмисля да класифицира манията като разстройство.

След тази шега изследователи от британския университет „Нотингам Трент“ и индийския колеж по мениджмънт „Тиагараджар“ решават да изследват дали има истина в това явление.

Сега те потвърждават, че „селфитис“ наистина съществува и дори са изработили „Скала на поведението при селфитис“, която може да бъде използвана, за да се направи оценка на тежестта му.

Д-р Марк Грифитс, известен преподавател по поведенчески зависимости в Катедрата по психология в Университета „Нотингам Трент“, казва: „Преди няколко години в медиите се появяваха истории, твърдящи, че състоянието „селфитис“ ще бъде класифицирано като психично разстройство от Американската психиатрична асоциация.“

„И макар, както се разбра, историята да беше шега, това не означава, че състоянието „селфитис“ не съществува. Изглежда, че сега можем да потвърдим съществуването му и изработихме първата в света „Скала на поведението при селфитис“, за да правим оценка на състоянието.“

селфитис

Степени на „селфитис“

Гранична – да си правите снимки поне три пъти на ден, но да не ги поствате в социалните медии.

Остра – да си правите снимки поне три пъти на ден и да поствате всяка една в социалните медии.

Хронична – неконтролируем импулс да си правите снимки постоянно и да ги поствате в социалните медии по-често от шест пъти на ден.

Скалата, в която резултатът е между 0 и 100 точки, е изработена въз основа на данните от голям брой фокус групи с 200 участници, които е трябвало да определят факторите, водещи до „селфитис“. След това е била тествана чрез въпросник, попълнен от 400 участници.

Участниците са били базирани в Индия, защото тази страна има най-голям брой потребители на Фейсбук, както и най-голям брой смъртни случаи в резултат на опити да се правят селфита на опасни места.

Откритията, публикувани в International Journal of Mental Health and Addiction, потвърждават наличието на три степени на „селфитис“.

Изследователите открили, че типичните хора, страдащи от „селфитис“, търсят внимание, често им липсва самоувереност и се надяват да повишат социалното си положение и да се почувстват част от група чрез постоянно постване на свои снимки.

Екипът е извел 20 твърдения, които могат да се използват, за да се определи тежестта на „селфитис“ като се оценява доколко човекът е съгласен с твърдението.

Скала на поведението при селфитис

Оценете твърденията по-долу с оценки от 5 („напълно съм съгласен“) до 1 („съвсем не съм съгласен“).

Колкото по-висок е броят на точките ви, толкова по-голяма е вероятността да страдате от селфитис.

  1. Правенето на селфита ми носи приятно чувство и по-добре се наслаждавам на обкръжението си.
  2. Споделянето на моите селфита поражда здравословна конкуренция между мен и моите приятели и колеги.
  3. Получавам огромно внимание като споделям селфитата си в социалните медии.
  4. Мога да намаля нивото на стреса си като си правя селфита.
  5. Чувствам се уверен, когато си правя селфи.
  6. Получавам по-голямо приемане в групата си от връстници, когато си правя селфита и ги споделям в социалните медии.
  7. Мога по-добре да изразявам себе си в своето обкръжение чрез селфита.
  8. Заемането на различни пози за селфи ми помага да повиша социалния си статус.
  9. Чувствам се по-популярен, когато поствам мои селфита в социалните медии.
  10. Правенето на повече селфита подобрява настроението ми и ме кара да се чувствам щастлив.
  11. Ставам по-позитивен по отношение на себе си, когато си правя селфита.
  12. Ставам по-силен член на групата си от връстници чрез постването на селфита.
  13. Правенето на селфита ми дава хубави спомени за случая и преживяването.
  14. Често поствам селфита, за да получа повече харесвания и коментари в социалните медии.
  15. Когато поствам селфита, очаквам приятелите ми да ме оценяват.
  16. Правенето на селфита моментално променя настроението ми.
  17. Правя си повече селфита и си ги гледам сам, за да повиша увереността си.
  18. Когато не си правя селфита, се чувствам откъснат от групата си връстници.
  19. Правя си селфита като трофеи за бъдещи спомени.
  20. Използвам инструменти за редактиране на снимки, за да подобря селфито си, така че да изглежда по-хубаво от това на другите.

селфитис

Д-р Джанартанан Балакришнан, сътрудник в проучването от Катедрата по психология в Университета „Нотингам Трент“, казва: „Обикновено хората с това състояние страдат от липса на самоувереност и се опитват да се впишат в групата хора около тях, и могат да проявяват симптоми, подобни на тези при други поведения, потенциално водещи до зависимост.“

„Сега, след като съществуването на това състояние изглежда потвърдено, се надяваме, че ще бъдат проведени още изследвания, за да разберем повече за това как и защо хората развиват това потенциално обсесивно поведение и какво може да се направи, за да се помогне на най-засегнатите.“

Други психични разстройства, свързани с технологиите, които са били идентифицирани през последните години, включват „номофобия“ (страхът на човек да остане без мобилен телефон), „техноференция“ (постоянно нахлуване на технологиите в ежедневния живот) и „киберохондрия“ (човек се чувства болен, след като е търсил в интернет симптоми на заболяване).

Но сър Саймън Уесли, професор по психиатрия в Кралския колеж в Лондон, е по-скептичен по отношение на новото състояние.

„Изследването предполага, че хората се снимат сами, за да подобрят настроението си, да привлекат внимание, да повишат самоувереността си и да се свържат с обкръжението си. Ако това е вярно, тогава самият доклад на изследването е едно академично „селфи“.“

Д-р Марк Солтър, говорител на Кралския колеж на психиатрите, добавя: „Селфитис не съществува и не трябва да съществува. Има тенденция да се правят опити с една-единствена дума да се класифицират цяла поредица от сложни човешки поведения. Но това е опасно, защото дава реалност на нещо, когато такава реалност отсъства.“

Източник

Please follow and like us:
0

Зависимостта: ако единствено любовта можеше да ме спаси…

Джесика Клей споделя своята лична история на борба със зависимостта, за да даде надежда на всички родители на зависими деца.

Моята майка винаги беше готова с приготвянето на вечерята до 16 ч., точно когато баща ми трябваше да се прибере от работа. Той винаги ми помагаше с домашните по математика, докато с историята ми помагаше мама. Домът ни беше идиличен и щастлив. Нямаше никакво предупреждение, че скоро тази „американска мечта“ ще се превърне в катастрофален кошмар, създаден от самата мен.

Всичко стана много бързо. На 14 вече пиех алкохол редовно, смеейки се на статистиката. Казваха ми, че ако пия, преди да съм навършила 18 г., ще бъда в по-голям риск да стана алкохолик. Но старателните ми опити с алкохола ме направиха социално много по-приемлива, отколкото колекцията ми от полирани камъни и щампите на поп звездата Шакира. Това бяха и ранните дни на социалните мрежи. Можех да публикувам онлайн всичките си лудории и да събирам харесвания, което ме караше да се чувствам като рок звезда.

Когато бях на 16, моята братовчедка Кристъл почина от свръхдоза. Беше сърцераздирателно да гледам борбата ѝ. Въпреки това, същата година започнах да злоупотребявам с всичко, което можех да намеря. Майка ми намираше предмети, чието място не беше там, като празна бутилка или сламка. Аз отричах и обвинявах някой от приятелите си.

Внезапно „малката принцеса на татко“ се преобрази в „малкото наркоманче на татко“. Всички са си мислели, че това е просто фаза, през която преминавам. Не са имали представа, че ще намирам успокоение в това да бъда вцепенена и объркана. Уверено и арогантно бях поела към това, което хората биха нарекли „дъно“.

Семейните вечери и писането на домашни се превърнаха в караници и тряскане на врати, когато бягах. Баща ми започна да добавя книги за родителстване в списъка си за четене. Майка ми започна да се рови в живота ми толкова много, колкото ѝ бе възможно. Не можех да общувам достатъчно добре, дори само да започна да обяснявам какво в действителност се случваше с мен. Само им казвах онова, което искаха да чуят. Каквато и съвест да бях имала преди, сега тя беше вързана и скрита в най-тъмните ъгълчета на съзнанието ми.

Нищо не беше същото. Семейството ми и дори аз самата започнахме да вярваме, че аз съм просто морално пропаднал човек. Баща ми ми даваше „твърда любов“; опитваше се да ме излекува с впечатляваща лексика и спазване на дистанция. Сестра ми си имаше две малки деца – двете ми племеннички – които пазеше далеч от мен. Разширеното ми семейство мислеше, че съм полудяла. Междувременно, сред целия този хаос, майка ми се беше залепила към обвивката от дъщеря ѝ с прочувствени молби, крещейки, че би искала моите объркване и болка да бъдат нейни. И разбира се, моите объркване и болка станаха и нейни.

зависимостта

Изминаха години на агония. Седях на стол, чакайки да ме прегледа психиатър в психиатричната болница за трети път тази година. Можех да напълня цял автобус с моите най-добри приятели, които бяха починали от тази болест, и в този момент наистина не ме интересуваше дали ще се присъединя към тях. Докторът влезе и аз си мислех, че вече знам какво ще ми каже: депресия, биполярно разстройство, тревожност. Но този път беше различно.

„Ти не си луда, Джесика. Ти си алкохолик.“

Нито една написана рецепта, нито една от медицинските диагнози, които си бях представяла. Това беше първият път, в който осъзнах, че всички свои страни, които мразех, хаосът, който бях създала в семейството си, болката в ума ми – че всичко е било заради химикалите, които обичах толкова много. Моето мислене е било моят недъг.

Тогава преглътнах своето его. Стигнах до извода, че не бих могла да продължа напред, ако правя неща, които дори мъничко са подобни на това, което съм правила досега. Преминах лечение и се преместих да живея в къща с други хора, възстановяващи се от зависимост. Ходех на всяка възможна сбирка на Анонимните алкохолици. Намерих си спонсор, който да ме подкрепя. Често се срещах с терапевта си. Изтрих профилите си в социалните мрежи. След всичко това започнах да градя отново връзката със семейството ми. Все пак ми отнеме много време, за да открия малкото момиченце, което колекционира полирани камъни и иска помощ, и да съм спокойна, когато си спомням за него – и да се чувствам комфортно с това, което се случи с нашите взаимоотношения. За да стане това, родителите ми трябваше почти напълно да ме отрежат, докато живеех в къщата с другите възстановяващи се.

Но скоро открих, че след като всички отломки и хаосът изчезнаха, любовта остана. Една различна, по-силна любов. Когато празнувах една година без употреба на вещества, всички бяха там – родителите ми, сестра ми и племенничките ми. Бях нервна. Докато говорех за постиженията си, гледах баща си. Бащата с някогашната си „твърда любов“ сега имаше сълзи от радост, стичащи се по лицето му. В този момент за първи път от толкова много време той беше горд, че съм негова дъщеря.

Споделям историята си с натежало сърце. Аз съм само един оцелял в свят, пълен с деца като мен. Споделям историята си, за да дам надежда. Това, че някой, който обичате, се бори с трудност, не означава, че сте сбъркали някъде или че не го обичате достатъчно. Най-добрите приятели на зависимостта са несигурността и тайните. Зависимостта ще ги намери и ще ги използва срещу всеки замесен. Но стигмата на зависимостта ни пречи да говорим за нея. Честните и открити разговори отнемат част от силата ѝ.

Нормално е да се чувствате тъжни, наранени и гневни на своя обичан човек. Но имайте предвид, че човекът, с когото се карате, е болен. Вие не се карате със скъпото си дете, а с болестта. Любимият ви човек е все още там, вързан от коварната, объркваща и силна природа на заболяването. Това е като алергична реакция; химикалите пленяват мозъка ви и го разбутват, за да извадят наяве най-тъмните ъгълчета от ума ви. Дори най-мъничкото количество вещество може да го възпламени.

Поздравявам ви за това, че прочетохте историята ми. Това означава, че се опитвате да бъдете информирани. Винаги се старайте да сте информирани. Опитвайте различни опции за лечение и бъдете търпеливи със своето дете. Знам от личен опит, че две неща със сигурност помагат да се постави зависимостта в ремисия – знания в съчетание с надежда. Не се предавайте.

Източник

Please follow and like us:
0

Защо не се лекуват двойки в рехабилитационна програма?

Може ли съпрузи, братя и сестри или приятели да постъпят заедно в рехабилитационна програма?

  • Както всеки човек в лечение е уникален, така и неговата терапия трябва да е съобразена с неговите специфични нужди.
  • Всеки човек се нуждае от пространство, уединение и време, за да изгради връзка със своя терапевт и с другите лекуващи се в рехабилитационната програма и за да изследва и се фокусира върху своето собствено развитие.
  • Ако единият е по-малко ангажиран с лечението, отколкото другият, те могат взаимно да пречат на възстановяването си.

Семейството и приятелите могат да бъдат изключително важна част от процеса на възстановяване от зависимост. Те играят много съществена роля в подкрепата на зависимия човек, а също така оспорват поведението му и му поставят граници. Но какво става, ако двама приятели, съпрузи, братя и сестри или членове на семейството заедно страдат от зависимост? Трябва ли да постъпят в една и съща рехабилитационна програма заедно?

Всеки пациент е уникален

В Castle Craig (организация в Шотландия, която предлага лечение и рехабилитация на зависимости) сме получавали такова искане много пъти, но никога не го препоръчваме. „Става дума за всеки отделен човек, а не за двама, които случайно имат заедно проблеми със зависимост“, казва Александрия Барли, терапевт в Castle Craig. „И двамата трябва да извървят своя собствен път.“ Тя подчертава, че за да има рехабилитационната програма най-голям шанс за успех, човекът трябва да постъпи в нея сам. Това важи и за сбирките на Анонимни алкохолици (АА) и Анонимни наркозависими (АН) – по-добре е двойката да ги посещава поотделно.

Семейството може да затрудни рехабилитацията

„За всеки човек, който постъпва в рехабилитационната програма, терапията е индивидуална. Всеки човек ще има проблеми като съзависимост, ниска самооценка и вероятно гняв и обида към другия човек“, казва Александрия. „Така че, за да лекуваме всеки индивидуално, той се нуждае от свое собствено пространство, свой личен живот и свои собствени тайни.“

Двойките са в по-голям риск от рецидив

В някои случаи хората в двойката може да поощряватт взаимно употребата си на алкохол или наркотици или да бъдат фактор за влизането в рецидив. Ако единият от двамата е по-малко решен да остане чист и трезвен, отколкото другият, тогава те биха могли да възпрепятстват напредъка си. Също така, двамата може да страдат от съзависимост един към друг, което може да бъде фактор в тяхната зависимост.

Как могат двама души, възстановяващи се от зависимост към алкохол или наркотици, да се подкрепят един друг?

След като и двамата завършат отделни курсове на лечение (или една и съща програма по различно време), пациентите могат да намерят нови начини да прекарват приятно времето си заедно и да се подкрепят един друг, оставайки чисти. Това е важно за тяхното възстановяване, той като им позволява да намерят нови начини да се свържат един с друг, без да употребяват наркотици или алкохол. Могат също да прилагат това, което и двамата са научили по време на терапията, за да си помагат един на друг да избягват факторите за рецидив и да се подкрепят взаимно, ако изпитват силно желание за употреба.

Фамилна терапия за партньори и приятели

Въпреки че приятелите и семейството не трябват да посещават една и съща рехабилитационна програма заедно, те могат да посещават фамилна терапия, която осигурява среда, където членовете на семейството, партньорите и приятелите могат да конфронтират пациента за неговото поведение и да му определят граници.

„Семейството и приятелите могат да подкрепят пациента, но е от огромно значение те да не контролират лечението му или да се опитват да се лекуват вместо него“, казва Александрия. „Пациентът е пълнолетен човек, макар и често пациентите да постъпват в програмата емоционално незрели. Това, което става, е, че семейството смята, че за да остане пациентът трезвен, то трябва да контролира неговите действия. Това отнема отговорността на пациента. За него поемането на отговорност за собственото му поведение е решаващо важен резултат от успешната рехабилитация.“

Като допълнение към фамилната терапия, семейството може да посещава отворени сбирки на АА/АН с пациента или групи на Ал-Анон. Последните са насочени единствено към семейството и приятелите на зависимия човек и целта им е да дадат на близките разбиране за поведението на зависимия и за това как най-добре могат да му помогнат.

Източник

 

Please follow and like us:
0