Зависимостта: ако единствено любовта можеше да ме спаси…

Джесика Клей споделя своята лична история на борба със зависимостта, за да даде надежда на всички родители на зависими деца.

Моята майка винаги беше готова с приготвянето на вечерята до 16 ч., точно когато баща ми трябваше да се прибере от работа. Той винаги ми помагаше с домашните по математика, докато с историята ми помагаше мама. Домът ни беше идиличен и щастлив. Нямаше никакво предупреждение, че скоро тази „американска мечта“ ще се превърне в катастрофален кошмар, създаден от самата мен.

Всичко стана много бързо. На 14 вече пиех алкохол редовно, смеейки се на статистиката. Казваха ми, че ако пия, преди да съм навършила 18 г., ще бъда в по-голям риск да стана алкохолик. Но старателните ми опити с алкохола ме направиха социално много по-приемлива, отколкото колекцията ми от полирани камъни и щампите на поп звездата Шакира. Това бяха и ранните дни на социалните мрежи. Можех да публикувам онлайн всичките си лудории и да събирам харесвания, което ме караше да се чувствам като рок звезда.

Когато бях на 16, моята братовчедка Кристъл почина от свръхдоза. Беше сърцераздирателно да гледам борбата ѝ. Въпреки това, същата година започнах да злоупотребявам с всичко, което можех да намеря. Майка ми намираше предмети, чието място не беше там, като празна бутилка или сламка. Аз отричах и обвинявах някой от приятелите си.

Внезапно „малката принцеса на татко“ се преобрази в „малкото наркоманче на татко“. Всички са си мислели, че това е просто фаза, през която преминавам. Не са имали представа, че ще намирам успокоение в това да бъда вцепенена и объркана. Уверено и арогантно бях поела към това, което хората биха нарекли „дъно“.

Семейните вечери и писането на домашни се превърнаха в караници и тряскане на врати, когато бягах. Баща ми започна да добавя книги за родителстване в списъка си за четене. Майка ми започна да се рови в живота ми толкова много, колкото ѝ бе възможно. Не можех да общувам достатъчно добре, дори само да започна да обяснявам какво в действителност се случваше с мен. Само им казвах онова, което искаха да чуят. Каквато и съвест да бях имала преди, сега тя беше вързана и скрита в най-тъмните ъгълчета на съзнанието ми.

Нищо не беше същото. Семейството ми и дори аз самата започнахме да вярваме, че аз съм просто морално пропаднал човек. Баща ми ми даваше „твърда любов“; опитваше се да ме излекува с впечатляваща лексика и спазване на дистанция. Сестра ми си имаше две малки деца – двете ми племеннички – които пазеше далеч от мен. Разширеното ми семейство мислеше, че съм полудяла. Междувременно, сред целия този хаос, майка ми се беше залепила към обвивката от дъщеря ѝ с прочувствени молби, крещейки, че би искала моите объркване и болка да бъдат нейни. И разбира се, моите объркване и болка станаха и нейни.

зависимостта

Изминаха години на агония. Седях на стол, чакайки да ме прегледа психиатър в психиатричната болница за трети път тази година. Можех да напълня цял автобус с моите най-добри приятели, които бяха починали от тази болест, и в този момент наистина не ме интересуваше дали ще се присъединя към тях. Докторът влезе и аз си мислех, че вече знам какво ще ми каже: депресия, биполярно разстройство, тревожност. Но този път беше различно.

„Ти не си луда, Джесика. Ти си алкохолик.“

Нито една написана рецепта, нито една от медицинските диагнози, които си бях представяла. Това беше първият път, в който осъзнах, че всички свои страни, които мразех, хаосът, който бях създала в семейството си, болката в ума ми – че всичко е било заради химикалите, които обичах толкова много. Моето мислене е било моят недъг.

Тогава преглътнах своето его. Стигнах до извода, че не бих могла да продължа напред, ако правя неща, които дори мъничко са подобни на това, което съм правила досега. Преминах лечение и се преместих да живея в къща с други хора, възстановяващи се от зависимост. Ходех на всяка възможна сбирка на Анонимните алкохолици. Намерих си спонсор, който да ме подкрепя. Често се срещах с терапевта си. Изтрих профилите си в социалните мрежи. След всичко това започнах да градя отново връзката със семейството ми. Все пак ми отнеме много време, за да открия малкото момиченце, което колекционира полирани камъни и иска помощ, и да съм спокойна, когато си спомням за него – и да се чувствам комфортно с това, което се случи с нашите взаимоотношения. За да стане това, родителите ми трябваше почти напълно да ме отрежат, докато живеех в къщата с другите възстановяващи се.

Но скоро открих, че след като всички отломки и хаосът изчезнаха, любовта остана. Една различна, по-силна любов. Когато празнувах една година без употреба на вещества, всички бяха там – родителите ми, сестра ми и племенничките ми. Бях нервна. Докато говорех за постиженията си, гледах баща си. Бащата с някогашната си „твърда любов“ сега имаше сълзи от радост, стичащи се по лицето му. В този момент за първи път от толкова много време той беше горд, че съм негова дъщеря.

Споделям историята си с натежало сърце. Аз съм само един оцелял в свят, пълен с деца като мен. Споделям историята си, за да дам надежда. Това, че някой, който обичате, се бори с трудност, не означава, че сте сбъркали някъде или че не го обичате достатъчно. Най-добрите приятели на зависимостта са несигурността и тайните. Зависимостта ще ги намери и ще ги използва срещу всеки замесен. Но стигмата на зависимостта ни пречи да говорим за нея. Честните и открити разговори отнемат част от силата ѝ.

Нормално е да се чувствате тъжни, наранени и гневни на своя обичан човек. Но имайте предвид, че човекът, с когото се карате, е болен. Вие не се карате със скъпото си дете, а с болестта. Любимият ви човек е все още там, вързан от коварната, объркваща и силна природа на заболяването. Това е като алергична реакция; химикалите пленяват мозъка ви и го разбутват, за да извадят наяве най-тъмните ъгълчета от ума ви. Дори най-мъничкото количество вещество може да го възпламени.

Поздравявам ви за това, че прочетохте историята ми. Това означава, че се опитвате да бъдете информирани. Винаги се старайте да сте информирани. Опитвайте различни опции за лечение и бъдете търпеливи със своето дете. Знам от личен опит, че две неща със сигурност помагат да се постави зависимостта в ремисия – знания в съчетание с надежда. Не се предавайте.

Източник

Share Button

Защо не се лекуват двойки в рехабилитационна програма?

Може ли съпрузи, братя и сестри или приятели да постъпят заедно в рехабилитационна програма?

  • Както всеки човек в лечение е уникален, така и неговата терапия трябва да е съобразена с неговите специфични нужди.
  • Всеки човек се нуждае от пространство, уединение и време, за да изгради връзка със своя терапевт и с другите лекуващи се в рехабилитационната програма и за да изследва и се фокусира върху своето собствено развитие.
  • Ако единият е по-малко ангажиран с лечението, отколкото другият, те могат взаимно да пречат на възстановяването си.

Семейството и приятелите могат да бъдат изключително важна част от процеса на възстановяване от зависимост. Те играят много съществена роля в подкрепата на зависимия човек, а също така оспорват поведението му и му поставят граници. Но какво става, ако двама приятели, съпрузи, братя и сестри или членове на семейството заедно страдат от зависимост? Трябва ли да постъпят в една и съща рехабилитационна програма заедно?

Всеки пациент е уникален

В Castle Craig (организация в Шотландия, която предлага лечение и рехабилитация на зависимости) сме получавали такова искане много пъти, но никога не го препоръчваме. „Става дума за всеки отделен човек, а не за двама, които случайно имат заедно проблеми със зависимост“, казва Александрия Барли, терапевт в Castle Craig. „И двамата трябва да извървят своя собствен път.“ Тя подчертава, че за да има рехабилитационната програма най-голям шанс за успех, човекът трябва да постъпи в нея сам. Това важи и за сбирките на Анонимни алкохолици (АА) и Анонимни наркозависими (АН) – по-добре е двойката да ги посещава поотделно.

Семейството може да затрудни рехабилитацията

„За всеки човек, който постъпва в рехабилитационната програма, терапията е индивидуална. Всеки човек ще има проблеми като съзависимост, ниска самооценка и вероятно гняв и обида към другия човек“, казва Александрия. „Така че, за да лекуваме всеки индивидуално, той се нуждае от свое собствено пространство, свой личен живот и свои собствени тайни.“

Двойките са в по-голям риск от рецидив

В някои случаи хората в двойката може да поощряватт взаимно употребата си на алкохол или наркотици или да бъдат фактор за влизането в рецидив. Ако единият от двамата е по-малко решен да остане чист и трезвен, отколкото другият, тогава те биха могли да възпрепятстват напредъка си. Също така, двамата може да страдат от съзависимост един към друг, което може да бъде фактор в тяхната зависимост.

Как могат двама души, възстановяващи се от зависимост към алкохол или наркотици, да се подкрепят един друг?

След като и двамата завършат отделни курсове на лечение (или една и съща програма по различно време), пациентите могат да намерят нови начини да прекарват приятно времето си заедно и да се подкрепят един друг, оставайки чисти. Това е важно за тяхното възстановяване, той като им позволява да намерят нови начини да се свържат един с друг, без да употребяват наркотици или алкохол. Могат също да прилагат това, което и двамата са научили по време на терапията, за да си помагат един на друг да избягват факторите за рецидив и да се подкрепят взаимно, ако изпитват силно желание за употреба.

Фамилна терапия за партньори и приятели

Въпреки че приятелите и семейството не трябват да посещават една и съща рехабилитационна програма заедно, те могат да посещават фамилна терапия, която осигурява среда, където членовете на семейството, партньорите и приятелите могат да конфронтират пациента за неговото поведение и да му определят граници.

„Семейството и приятелите могат да подкрепят пациента, но е от огромно значение те да не контролират лечението му или да се опитват да се лекуват вместо него“, казва Александрия. „Пациентът е пълнолетен човек, макар и често пациентите да постъпват в програмата емоционално незрели. Това, което става, е, че семейството смята, че за да остане пациентът трезвен, то трябва да контролира неговите действия. Това отнема отговорността на пациента. За него поемането на отговорност за собственото му поведение е решаващо важен резултат от успешната рехабилитация.“

Като допълнение към фамилната терапия, семейството може да посещава отворени сбирки на АА/АН с пациента или групи на Ал-Анон. Последните са насочени единствено към семейството и приятелите на зависимия човек и целта им е да дадат на близките разбиране за поведението на зависимия и за това как най-добре могат да му помогнат.

Източник

 

Share Button

Чудодейният лек за зависимост и неговото търсене

Лекарите някога са лекували алкохолизъм с хероин. Сега искат да лекуват хероинова зависимост с марихуана.

От Кийт Хъмфри, професор по психиатрия в Университета „Станфорд“

Една нова програма за лечение на зависимости (в САЩ) казва, че има лек за зависимостта към хероин: марихуана.

Твърдението привлече внимание на национално ниво, но историята на аналогични чудодейни лекове е толкова дълга, колкото и обезкуражаваща.

В края на XIX и в началото на XX век някои американски лекари са били убедени, че най-доброто лечение на това, което тогава е било наричано „алкохолизъм“ или „пиянство“, е морфинът, който е опиат. Чак до 60-те години на миналия век изследователите са документирали, че много живеещи тогава зависими към морфин пациенти са започнали приема на наркотика, защото им е бил предписан от лекари като лечение за проблемната им употреба на алкохол.

В началото на XX век корпорацията „Байер“, най-добре известна днес със своя аспирин, започва да продава това, което е рекламирано като „безопасна, непристрастяваща“ алтернатива на морфина – хероин. Първоначално предлаган като обезболяващо и потискащо кашлицата лекарство, той скоро печели последователи сред лекарите, които го мислели за лек за зависимост към морфин и алкохолизъм. Уилям Уайт, историк в областта на зависимостите, отбелязва, че една добронамерена благотворителна организация, известна като Saint James Society, всъщност започнала кампания за предоставянето на безплатни мостри хероин на всеки морфиново зависим, който искал да взима този лек.

Междувременно, други лекари – най-известният от които бил Зигмунд Фройд – предлагали настойчиво друг чудотворен наркотик, който по общо мнение също лекувал зависимост към морфин, алкохол, хероин и тютюн. Това бил кокаинът, който взел нови жертви на зависимостта, включително Уилям Холстед – лекар и създател на модерната хирургична практика.

Във всеки от тези случаи първоначалният ентусиазъм за „чудодейното лечение“ помръква, когато новото лекарство вместо да облекчава, по-често усложнява проблемите на зависимите пациенти. Както в случаите, в които агресивни видове били внасяни умишлено в околната среда, за да се борят с други агресивни видове, всеки нов лек накрая сам се превръщал в проблем.

Коя е причината за тези цикли на ентусиазъм и разочарование? Историкът Дейвид Кортрайт от Университета на Северна Флорида подчертава, че медицината е изненадващо склонна към краткотрайни увлечения. „Лекарите обичат нови лекарства. Когато някое стане достъпно, с неговата употреба често се прекалява. През 70-те години на миналия век, например, лекарите предписвали валиум за широк кръг от състояния – от тревожност до безсъние до мускулни спазми. Много пациенти станали зависими.“ В ситуацията нямало нищо случайно: валиумът е бензодиазепин – клас лекарства, които са били продавани като по-безопасни алтернативи на барбитуратите, които пък били предишното чудотворно лекарство, оказало се пристрастяващо и опасно.

Преживяванията на пациентите също имат роля при убеждаването на хората, че едно лекарство е чудодеен лек. Тъй като употребата на пристрастяващи наркотици е приятна в краткосрочен план (именно затова те са пристрастяващи), на пациенти с най-различни заболявания може да им се струва, че пристрастяващите лекарства влияят добре на болестта им. В някои случаи това е вярно: например определен екстракт от марихуана изглежда, че намалява епилептичните припадъци. Но в други случаи основното заболяване си остава лошо както винаги, а позитивните усещания, които пациентът тълкува като успешно лечение, са всъщност само психоактивният ефект на пристрастяващия наркотик.

За щастие, хората, които са се сблъскали с потенциално смъртоносното заболяване на хероиновата зависимост, не се налага да разчитат на марихуана или на което и да е недоказано лечение. Има достатъчно на брой добре изследвани и одобрени лекарства, а психологическата терапия и групите за взаимопомощ могат да донесат допълнителни ползи на зависимите към хероин пациенти.

Източник

Share Button

Знаци за хазартна зависимост

Хазартната зависимост не е трудна за установяване. Има знаци, които могат да ни насочат добре.

Кои са знаците за хазартна зависимост?

Четвъртото издание на Диагностичния и статистически наръчник на психичните разстройства (DSM-IV) изброява следните критерии за патологична игра на хазарт (в DSM-V вече се нарича „разстройство, свързано с играта на хазарт“): свръхангажираност, толеранс, абстиненция, бягство, преследване, лъжи, загуба на контрол, незаконни дейности, риск за значима връзка и спасяване.

Свръхангажираност

Един сигурен знак за хазартна зависимост е свръхангажираността. Тя се проявява, когато играещият непрекъснато мисли за хазарт. Той или тя може често да си припомня отминали преживявания от игри. Животът на играещият сега е съсредоточен върху хазартната игра и върху това как да се сдобие с пари, с които да играе. Свръхангажираният играещ може да се измъква от определени задължения и да харчи пари, предназначени за други цели, просто за да получи удоволствието, доставяно му от хазартната игра.

Толеранс

По същия начин, по който злоупотребяващият с наркотици може да развие толеранс към употребяваното вещество, един от ключовите знаци за хазартна зависимост е, че играещият развива толеранс към хазартната игра. Играещият развива толеранс, когато той или тя се нуждае от все повече пари, за да получи желаното усещане, точно както зависимият към кокаин може да се нуждае от все повече кокаин.

Абстиненция – друг знак за хазартна зависимост

Спирането на играта може да доведе до абстиненция. Тя може да не се прояви като физическата абстиненция при спиране на вещество, но играещият, страдащ от нея, може да изпитва възбуденост и раздразнение, когато той или тя се опитва да играе по-малко или напълно да се откаже от хазартните игри.

Бягство

Хазартно зависимите могат да използват хазарта, за да избягат от света. Те може да се опитват да избягат от проблемите си или да се справят на негативните чувства на безпомощност, вина, тревожност или депресия.

Преследване

Хазартно зависимият може също да започне да преследва загубите. С други думи, когато играещият загуби пари, той или тя се връща на следващия ден, за да се опита да си ги върне или дори да спечели повече.

Лъжи

Може да сте забелязвали този знак за хазартна зависимост. Зависимостта може да доведе до лъжи за това как играещият намира парите за игра и за количеството време, което той или тя прекарва в игра.

Загуба на контрол

Ако вие или ваш близък сте опитвали отново и отново да спрете хазартните игри, това може да бъде знак, че сте загубили контрол над своята хазартна игра и че трябва да потърсите помощ.

Незаконни действия

Много играещи изпадат в такава нужда от пари за подхранване на тяхната зависимост, че прибягват до кражби – чрез дребни кражби, измами или злоупотреба със средства.

Риск за значимите връзки

Друг от знаците за хазартна зависимост е начинът, по който се засягат взаимоотношенията на играещия, включително работа, лични връзки, образователни възможности и други.

Спасяване – последен знак за хазартна зависимост

Последния знак е играещият да разчита на други хора, за да му помагат с пари за решаването на финансови проблеми, създадени от играта на хазарт.

Източник

Още за хазартната зависимост можете да прочетете в нашия сайт и тук.

 

Share Button

Легализацията на канабиса – Канада не се нуждае от още една търсеща печалби наркоиндустрия

Легализацията на канабиса с цел развлечение обикновено бива представяна като грижа за човешките права и свободи, дори за човешкото здраве, а също и като решение на множество проблеми в човешкото общество. Някои от защитниците на тази законова промяна може и да са водени от искрени алтруистични подбуди, но в крайна сметка всички живеем в една реалност, в която печалбите на големия бизнес са с най-голям приоритет. Едно мнение по повод на предстоящата легализация на канабиса в Канада от Michael DeVillaer.

Michael DeVillaer е асистент в Департамента по психиатрия и поведенчески невронауки и преподавател в Центъра за изследвания на зависимостите „Питър Борис“ към Университета „МакМастър“ в Хамилтън, Онтарио.

Когато канадците изразяват безпокойство относно предстоящата легализация на канабиса, правителството ги уверява, че индустрията на легалния канабис ще бъде строго регулирана, за да се защити общественото здраве.

Това обещание повдига важни въпроси: Дали легализацията на другите ни наркоиндустрии – на алкохол, тютюн и лекарства – е предотвратила вредите от злоупотребата с тях? Дали тези наркоиндустрии ефективно балансират между преследването на печалби и защитата на общественото здраве? Дали правителствената регулация на наркоиндустриите е ефективна?

Прегледът на изследователски и политически документи не е успокоителен. Множеството потенциални слабости в подхода на Канадското правителство към легализацията на канабиса са описани в моя доклад, публикуван от Центъра за изследвания на зависимостите „Питър Борис“ към Университета „МакМастър“.

Първо, изследванията недвусмислено показват, че много по-голяма част от сегашните свързани с наркотиците вреди и икономически разходи не идват от злоупотребата с незаконни наркотици, а от законни, регулирани наркотици – тютюн и алкохол. Размерът на вредите и разходите е огромен и това продължава година след година.

Епидемията от смъртни случаи, причинени от опиоиди, която се разпространява в Северна Америка, води началото си от поведението на легалната фармацевтична индустрия.

Второ, ние имаме история с неспособността на индустриалния сектор да балансира между желанието за печалба и защитата на общественото здраве. Индустрията пази приходите си като пренебрегва съществуващите регулации и се противопоставя на въвеждането на нови, базирани на доказателства реформи. Тя също така има история на нарушаване на закона за постигане на максимално големи приходи.

Трето, правителството не е склонно да одобри базирани на доказателства регулаторни реформи, а ефективността на съществуващите регулации често е компроментирана от толерантното им прилагане. Рядко подлаганите на оценка санкции обикновено не са достатъчни, за да спрат рецидивизма. Накратко казано, регулацията на наркоиндустрията не просто е далеч от перфектна, но е наистина неадекватна и допринася за постоянно високите нива на вреди от наркотичните продукти.

Първите признаци са, че изгряващата индустрия на канабиса се движи по същия път.

легализацията на канабиса

Може би има доставчици на медицинска марихуана, които имат най-добри намерения, но някои от големите играчи вече се отличиха с нарушаване на Канадските здравни стандарти за реклама, с тайни споразумения с криминални елементи, изтегляне на замърсени продукти от пазара и умишлена употреба на забранени пестициди. Никакви лицензи не са били отнети. Регулаторният надзор не се намесва в частния бизнес и не е ефективен.

Индустрията на канабиса сега гори от желание да направи невероятно доходния преход към пазара за употреба с цел развлечение.

На фона на признаците за конфликт на интереси, правителствената Работна група по легализация и регулиране на канабиса предлага препоръки, които изглежда, че облагодетелстват приходите на индустрията за сметка на общественото здраве.

Канадците трябва много повече да се страхуват от обсебената от печалби и лошо регулирана индустрия на канабиса, отколкото се страхуват от самия канабис.

Законовата реформа за канабиса предоставя възможност да се въведе подход, който наистина дава приоритет на социалната справедливост и общественото здраве пред печалбите.

Подходът започва с незабавна декриминализиране на дребните нарушения, свързани с канабис, което би спасило десетки хиляди най-вече млади канадци от криминални досиета, преди легализацията да влезе в сила. Това би спестило стотици милиони долари от разходите за правоприлагане и съдебни разноски всяка година.

Канада трябва да продължи да следва строго регулиран подход към легализацията, но аз твърдо заявявам, че господстващата движена от печалбите и лошо регулирана парадигма е опасна.

Канада трябва да създаде нестопански орган, отговарящ за канабиса, който ще работи изключително за целите на общественото здраве. Този орган ще обслужва само съществуващото ниво на потребителско търсене на продукти с канабис, без да има цели, свързани с разрастване на пазара. Епидемиологията ни учи, че пазарният растеж обикновено води до увеличаване и на свързаните проблеми.

Предложението за нестопански подход няма да бъде посрещнато топло нито от индустрията на канабиса, нито от правителството, което изглежда, че има финансова изгода от легализацията на канабиса за развлечение.

Все пак, имайки предвид наследството от провала на наркоиндустриите със стопанска цел да намерят баланс между печалбите и общественото здраве, нестопанският модел за канабис може да предостави единствената възможност за постигане на почти неутрално въздействие върху общественото здраве.

Източник

Share Button

Колко точно са пристрастяващи парти наркотиците?

Как разбирате кога ходенето по купони се е превърнало в проблем?

За Алис, 25 г., типичната петъчна вечер е означавала за нея да направи всичко възможно да намери парти. Преди няколко години тя буквално е живеела заради уикенда – излизала е всеки уикенд, подхранвайки непрекъснатите си купони с мощна комбинация от наркотици.

„В петък вечер пътувахме до всяка точка от страната, за да отидем на рейв парти и дори да трябваше да шофираме осем часа, не ни пукаше“, казва тя. „Прекарвахме там уикенда и после шофирахме обратно вкъщи. Всички бяхме нетрезви. Мисля само каква късметлийка съм, че съм жива.“ Алис, която е чиста от две години, е била зависима към кетамин и е имала проблеми с още няколко парти наркотика, включително MDMA (екстази) и кокаин. Сега тя живее в Amy’s Place – рехабилитационна програма в Лондон, основана от Фондацията „Ейми Уайнхаус“, и една от малкото резидентни програми в страната (Великобритания), които са само за жени.

Докато повечето разговори за зависимостта към наркотици са фокусирани върху веществата, които се смятат за „по-твърди“ – като опиатите и крек кокаина, много от експертите по намаляване на вредите са съгласни, че парти наркотиците също могат да бъдат проблем. MDMA предизвиква особено безпокойство, защото масово се счита, че той не може да доведе до зависимост. Хората, които го употребяват за забавление, обикновено смятат, че не е възможно да се пристрастят към него.

Но докато други вещества – като хероин и тютюн, могат да предизвикат физическа зависимост, употребяващите MDMA могат да стигнат дотам, че да мислят, че не могат да си прекарват добре на парти без него. „Ако свързвате гълтането на хапче с веселото прекарване, тази връзка става наистина силна“, казва Йън Хамилтън – преподавател по психично здраве в Университета „Йорк“. „Слушането на музика, релаксирането, събирането с приятели, хубавото преживяване са неща, които искате да повторите. Но може би единственият начин да получите този емоционален отговор вече зависи от взимането на това хапче.“

Формирането на психологическа зависимост може да не представлява непосредствена опасност като физическата зависимост, тъй като абстиненцията при последната може да бъде животозастрашаваща, но въпреки това, психологическата зависимост е значителен проблем за засегнатите от нея. Хамилтън казва: „Ако сте психологически зависим към нещо, за вас не е голяма утеха, че не сте физически зависим, защото крайният резултат е същият – вие търсите повече от наркотика.“ Хамилтън, чиято работа се фокусира върху връзката между употребата на вещества и психичното здраве, обяснява, че когато мислим за това дали парти наркотиците са станали проблем, е по-важно да мислим за това какво става, когато някой не употребява наркотика.

„Психологическата и физическата зависимост към всеки наркотик стават очевидни от това какво се случва при липсата му, а не от това какво се случва при интоксикация“, казва той. „Какво се случва, ако не можете да си го намерите или го спирате? Имате ли неприятни психически или физически усещания?“ Доминик Ръфи, директор във Фондация „Ейми Уайнхаус“, повтаря този въпрос. Ръфи, който също се възстановява от зависимост към наркотици, включително MDMA, казва: „Ако намирате мисълта да излезете навън, без да употребите вещество, за ужасяваща или непривлекателна, тогава имате някакъв проблем.“

Така са стояли нещата и за Алис, тъй като целият ѝ живот се е въртял около партитата. Било ѝ е трудно да се задържи на работа и е останала бездомна, живеейки в изоставени жилища и по приятели. Употребявала кетамин всеки ден и просто чакала да дойде уикенда, така че да може да излезе отново и да вземе още наркотици.

„Бях човек, който искаше да ходи по купони през цялото време, и исках всички да го правят с мен“, казва тя. „Но един по един приятелите ми престанаха да ходят по партита с мен, защото те имаха работа и живот и накрая останах само аз.“

парти наркотиците

Алис разбира, че има проблем и постъпва в рехабилитационна програма. Сега получава голяма подкрепа в Amy’s Place – програма, създадена специално за реинтеграцията на възстановяващи се зависими жени в обществото. Тя отваря врати съвсем наскоро заради липсата на места за възстановяване, предназначени само за жени.

Едно изследване показва, че без този вид подкрепа жените е по-вероятно да се върнат към зависимостта към наркотици в сравнение с мъжете. Също така, Хамилтън казва, че се смята, че жените са по-податливи към зависимост към MDMA, отколкото мъжете.

„Това, което изследването показва, е, че младите жени, тоест тези на възраст под 25 г., изглежда са в повишен риск от зависимост към MDMA“, казва той. Но все още не е известно защо това е така или доколко е голям този проблем.

Хамилтън казва, че изследванията на зависимостта към MDMA просто не са налице. Оценките за това дали веществото води до зависимост варират от 4 до 59% – интервал, който е твърде голям, за да се правят каквито и да било заключения.

И Ръфи, и Хамилтън посочват също, че другата трудност да се говори за зависимост към парти наркотиците е, че поведението на човека, който ги употребява, не съответства на нашето разбиране за типичния профил на един зависим. Тези вещества обикновено се употребяват само през уикенда и хората често успяват да задържат работните си места, така че може да е трудно да се разбере, когато някой има сериозен проблем.

„Има хора, които са способни да употребяват наркотици за забавление, да ги употребяват в петък и събота вечер и за тях това не е проблем“, казва Ръфи. „Но има един малък процент от хора, които откриват, че не могат да спрат употребата.“

Също така се приема, че средата в клубовете е катализатор за зависимост. Обаче Алис, която сега ще учи в Кралския колеж в Лондон, казва, че според нея парти средата не е причината за нейната зависимост. „Изобщо не смятам, че парти средата прави хората зависими“, казва тя. „Мисля, че проблемът възниква за някои хора, които са преживели травма през живота си. Хората са проблемът. Аз бях проблемът. Никога не са наркотиците, аз бях. За съжаление, някои от нас, които се опитваме да избягаме, стигаме до крайност.“

Източник

Share Button

Зависим член на семейството – един баща споделя своя път

Когато синът ми стана зависим, мислех, че това си е негов проблем. Но зависимостта е болест на семейството.

От Дейвид Шеф

Като тийнейджър най-големият ми син Ник стана зависим към метамфетамин, хероин и други наркотици. Семейството ни прекара 10 години в ада. Всеки родител, който е бил там, знае какво е чувството да гледаш детето си да върви по път, който може да доведе до смъртта му. Безброй родители са били там заедно с мен. И твърде много са преживели по-страшни трагедии. Цифрите са потресаващи. Само опиоидите – обезболяващи лекарства, хероин, фентанил и подобни наркотици – убиват средно по 91 души на ден в САЩ, и смъртта е само един от трагичните резултати от употребата на наркотици и зависимостта към тях. Употребяващите стават физически и психически увредени, губят работата си и връзките с околните и попадат в затвора.

А семействата им са опустошени.

През годините, когато Ник беше зависим, опитах всичко, което можех, за да му осигуря помощ. Принуждавах го да постъпва в рехабилитационни програми. За известно време той се справяше по-добре. Мислех си, че, слава Богу, той ще се оправи. Но след това той влизаше в рецидив.

Когато Ник употребяваше, правеше неща, които ме объркваха. Мислех, че съм отгледал дете с чувство за морал, но Ник крадеше от нас. Открадна дори от любимия си по-малък брат. Мислех, че съм отгледал отговорно и обичливо дете, но той бягаше от вкъщи и ни оставяше в безсънно страдание. По-късно научих, че действията на Ник са били симптом на заболяването, от което е страдал. Зависимостта е и заболяване на мозъка, което може да доведе до безотговорно поведение. Не знаех това тогава. Винях себе си и него.

Аз и съпругата ми Карън присъствахме на лекция, за да научим за болестта, която беше засегнала сина ми. Тогава за първи път чух консултант да казва, че зависимостта е болест на семейството. Аз се противопоставих на това послание – мислех, че единственият болен е Ник! Той е този, който се нуждае от помощ! Но ние също бяхме болни. Карън и аз продължихме по най-нормалния възможен начин, опитвайки се да предпазим по-малките си деца колкото можем, но те не само бяха объркани и много разтревожени за големия си брат, бяха и травмирани, защото и родителите им бяха.

Най-накрая Ник получи помощта, от която се нуждаеше, когато един психиатър определи, че той страда не само от зависимост, но и от придружаващо психично заболяване. Той започна лечение на зависимост, на биполярно афективно разстройство и депресия. Лечението продължава и той е чист от осем години.

Междувременно, дори докато Ник се възстановяваше, борбата на семейството ни продължаваше. Зависимостта травмира, а травмата е трайна. Страдахме от посттравматично стресово разстройство.

зависим

Когато един член на семейството е зависим, е разбираемо, че той е във фокуса на лечението – без помощта, от която се нуждае, болестта му може да го убие. През това време, останалата част от семейството може да се разпадне. Когато двойките са под огромно напрежение, понякога не се справят. Децата в семейства, в които има зависимост, са във висок риск от емоционални и психологически проблеми, за тях е по-малко вероятно да поддържат връзки по-късно в живота си, имат по-лоши резултати в образованието си и, което не е изненадващо, са в по-висок риск от развитие на зависимост.

В момента повечето програми за лечение игнорират семействата, но тяхната болка трябва да бъде призната и те трябва да бъдат включени в лечението. За това има две причини, които не могат да бъдат пренебрегнати: първата е, че е безотговорно да се игнорира тяхното страдание – те се нуждаят от помощ. Нелекуваната травма може да доведе до депресия и до други психични и физически заболявания. Втората причина е, че участието на семейството в лечението увеличава вероятността пациентът да спре употребата и да остане чист.

Когато синът ми стана зависим, аз започнах нещо, което се оказа пътуване, за да науча за предотвратяването и лечението на тази болест. Научих също за въздействието на зависимостта върху семействата и какво може да помогне.

Иска ми се и тогава да знаех това, което знам сега. Щях да направя някои неща по различен начин. Щях да търся програми за лечение веднага. Хората ми казваха да „оставя“ сина си, защото, твърдяха те, тези, които стават зависими, трябва да „ударят дъното“, преди да могат да се оправят. Никога ни бих могъл да оставя сина си. И сега знам, че не искаме да оставяме никой човек, който е болен от каквато и да е болест, да удря дъното. Искаме да им осигурим помощ веднага.

Щях да разбера по-рано, че зависимостта е и мозъчно заболяване, което се лекува. Когато търсехме лечение, щях да избягвам програми, изискващи участие в 12-стъпкови групи, които помагат на някои, но са вредни за много пациенти. Вместо това щях да намеря програми, които предлагат основани на доказателства грижи, включващи психологически тестове, лечение на придружаващи психиатрични разстройства, когнитивно-поведенческа терапия, мотивационно интервюиране и медикаменти. Щях да търся лечение само при лекари, обучени в областта на зависимостите.

Щях да разбера за въздействието на зависимостта върху семействата и незабавно щях да потърся помощ за нашето. Щях да намеря терапевт, обучен да помага на семейства, сблъскващи се със зависимост. Когато най-после намерихме добър терапевт, аз и съпругата ми получихме помощ в момент, в който връзката ни беше подложена на изпитание. Терапията помогна също и на по-малките брат и сестра на Ник да разберат и преработят това, през което преминаваха. Хората често ме питат дали е възможно семействата да оздравеят и отново да си върнат доверието. Заради фамилната терапия, плюс време и ангажимент, семейството ни е по-силно и сплотено от всякога.

зависим

Иска ми се да знаех, че участието на семейството в лечението повишава вероятността пациентът да спре употребата и да остане чист. Ако знаех, щях да търся програми, които включват нашето участие.

И накрая, иска ми се да знаех, че нашето семейство не е само.

Мислехме, че сме сами и останахме изолирани заради стигмата, която идва, когато обичан човек стане зависим.

В началото се стараех с всички сили да запазя зависимостта на Ник в тайна. Не исках хората да ме съдят. Би трябвало да съм ужасен баща, щом синът ми е зависим към наркотиците.

Не исках хората да мислят лошо за Ник. Ние с готовност споделяме за постиженията на децата си – спортовете, в които са добри; главната им роля в училищната пиеса; смешното нещо, което са казали в колата; академичните награди, които получават – но крием, когато те страдат – или когато ние страдаме.

Когато написах статия за Ню Йорк Таймс, озаглавена „Моят зависим син“, една приятелка я прочете и ме предупреди да не я публикувам. Тя каза, че хората ще започнат да гледат на семейството ни по различен начин – че ще гледат на децата ни по различен начин и ще се отнасят към тях различно. Че ще ни съдят. Така че аз се приготвих. Статията беше публикувана и познайте какво?

Ако имаше изобщо някакво негативно осъждане, аз никога не го видях или почувствах. Това, което видях, беше река от загриженост, предложения за помощ, проява на съчувствие и добрина. Свързах се с хора, които не бях познавал.

Ан Ламот казва, че увеличаваме болката си, защото сравняваме нашата дълбока същност с това, което виждаме на повърхността у другите. Изглежда сякаш всеки е добре, децата им се справят страхотно, но никой не се справя страхотно. Когато изберем да не крием повече това, с което се борим, изпитваме огромно облекчение. Можем да бъдем подкрепени. Можем да получим помощ. Научаваме, че не сме сами. И не сме. Заедно сме в това. Животът е труден. Понякога е непоносим. Но с искреност и любов, заедно можем да се придвижим от тъмнината и страданието към светлината, надеждата и оздравяването.

Ако някой в семейството ни е болен от друга болест, ние разговаряме с нашите приятели и съседи. Направете същото, ако някой, когото обичате, е засегнат от тази болест. Търсете помощ от професионалисти – това е сложно и ужасяващо заболяване и може да бъде осакатяващо и за семейството, и за зависимия. Също така, ако познавате хора, които имат зависим в семейството си, протегнете им ръка. Те се нуждаят от вашата подкрепа и обичта ви.

Източник

Още за семейната терапия можете да прочетете тук и тук.

Share Button

Трезвеност: осем причини да се откажете от алкохола

Забелязала съм, че хората са склонни да се фокусират върху отрицателните страни на живота в трезвеност и не мислят много върху ползите. Преди да спра да пия, дори не знаех, че има ползи!

Затова ще бъда вашият готин, трезвен приятел – е, може би само частта с трезвения.

Вълнувате ли се? Би трябвало. Това са само няколко от начините, по които спирането на алкохола ще промени живота ви към по-добро.

Край на махмурлука

Това е едно от очевидните неща, но не си давах сметка колко е хубаво да живееш без махмурлук, докато не спрях пиенето. Прекарвах поне четири дни месечно с махмурлук – това са почти два цели месеца в годината! Лежах, чувствайки гадене, умора, тревожност (повече за това по-късно) и просто чувствайки се ужасно.

Ще спестите пари

Докато навърша 24 г., харчех около 80 паунда за алкохол всеки месец. Това може да не звучи много, но прави около 960 паунда на година! Това са много пари.

Парите, които харчех за алкохол, сега отиват за нови дрехи, ресторанти или в спестовната ми сметка (която в основата си е сметката ми за пътешествия). Тези неща ми носят много повече радост и удовлетворение, отколкото да си поръчам поредните питиета. Сега, когато излизам с приятели, ядем вкусна храна заедно или гледаме филм – има толкова много дейности, които не включват алкохол. Освен това, вие наистина ще помните разговорите!

трезвеност

Ще се чувствате по-щастливи

Сега животът е толкова по-щастлив. Когато съм радостна, знам, че чувството е автентично – не това изкуствено усещане на удоволствие, което идва от алкохола. Също така знам, че тъгата или тревогите обикновено се дължат на реален проблем, за който мога да предприема стъпки за решаване. Върнах си контрола върху моите чувства и емоции, вместо да ги потискам с алкохол. Това е най-освобождаващото чувство!

Ще бъдете по-продуктивни

Поглеждайки назад, виждам, че съм живяла голяма част от живота си на автопилот. Никога не правех много планове за уикенда – неделята трябваше да ми е свободна, за да се погрижа за махмурлука си, а съботата обикновено я прекарвах, за да се приготвям за предстоящата вечер. Бях се заобиколила с хора, които мислеха, че това е нормално и в резултат дори не се замислях, че може да има по-добър начин да живея.

Не само уикендите ми са по-продуктивни, но и дните през седмицата! Преди понеделниците ми бяха провалени, защото още се възстановявах от уикенда и единствената ми цел беше да оцелея през работния ден и да се върна в леглото. Сега работя за своите цели за бъдещето всеки ден. Да преследвам мечтите си е толкова по-удовлетворяващо, отколкото да се възстановявам от махмурлук.

Ще имате по-малко причини за съжаление

Сега ми харесва да знам, че съм взела решенията си на ясна и трезва глава и че съм автентичната аз във всички социални ситуации. Без повече съшиване на събитията от предната вечер и чудене кого съм обидила! Имам и много повече самоуважение – преди правех откачени, диви неща, когато бях пияна, само за да привлека внимание и да накарам хората да се смеят. Вече наистина не изпитвам нужда да го правя и съм много по-щастлива заради това.

трезвеност

Ще изглеждате добре

Две чаши вино съдържат приблизително същото количество калории, колкото един чийзбургер, а аз определено пиех повече от това всяка седмица! Съберете това с редовното ходене до Макдоналдс след купона (плюс мазната храна срещу махмурлука на следващия ден) и си имате рецепта за напълняване. Щом спрях да пия, свалих излишните килограми, без дори да трябва да мисля за това. Как ви се струва това като стимул?

Кожата ми също беше започнала да страда. Винаги се събуждах със сухо, покрито с петна лице след вечерта, прекарана навън, и никога не се чувствах удобно да излизам от вкъщи без грим, тъй като тенът ми изглеждаше толкова неравен. Предположих, че това е ефект от стареенето (на 24?), така че не мислех много за това, но след три години трезвеност кожата ми драстично се подобри. Толкова е хубаво да излезеш от вкъщи без грим, без да се тревожиш как изглеждаш. Тенът ми е много по-равен, а кожата ми е мека като на бебе – хората сега дори я коментират!

Ще се чувствате чудесно

Преди не мислех, че се чувствам зле. Предполагах, че е нормално да се чувствам изморена и малко мудна и че това е просто ефект от остаряването. Не съм могла да греша повече! Сега имам много повече енергия – мога да изскоча от леглото в 6 часа сутринта и да изкарам целия ден. Понякога съм дори досадно енергична.

Сега мога наистина да мисля както трябва и постоянната мъгла в мозъка ми изчезна. Дори не бях разбрала, че е там! Ако си седите и си мислите: „Ами, аз пия сравнително редовно и не се чувствам така!“, тогава напълно ви разбирам – аз бих казала същото! Чак когато дадох на тялото си толкова необходимата почивка от алкохола, осъзнах колко потенциал съм имала да се чувствам прекрасно. Какво имате да губите?

трезвеност

Животът просто е по-хубав!

Когато изберете да се откажете от алкохола, това може да ви създаде чувства на страх и изолация. Вече не следвате тълпата, а си проправяте свой собствен път. Това е удивително нещо! Дълго изследвах душата си, но сега се харесвам повече. Познавате ли това дълбоко, непоколебимо убеждение, че сте на прав път? Така се чувствам аз и на този път няма място за алкохол.

Ще завърша с един от любимите си цитати на Александра Катехакис: „За мнозина изтрезняването изглежда като да направиш живота „толкова сериозен“, като че ли сериозността изключва радостта, топлината, спонтанността и забавленията. Но към празнуването с алкохол може да има заблуждаващо и сляпо отношение. Да сме с отворени и трезвени очи, с всичките ни усещания и спомени непокътнати, прави възможни някои от най-възнаграждаващите, пълнещи душата и дълготрайни удоволствия.“

Източник

Share Button

Натрапливи мисли и депресия

Натрапливите мисли са многобройни, несвързани с действително случващото се мисли, които възникват у човек в някаква ситуация. Неприятното естество на тези мисли може да доведе до няколко разстройства и състояния, които засягат психичното здраве на човека. Прекалената като количество и честота поява на натрапливи мисли винаги води до депресия.

Депресия

Депресията е вид психично разстройство, което засяга негативно начина, по който мисли човек, по който се чувства и реагира на ситуация. Тя може да бъде или дългосрочна, или преходна, и предизвиква чувства като тъга и загуба на интерес към живота, което пък има способността да потисне настроението на човека и неговата продуктивност в работата. Депресията може да затруднява концентрацията и да допринася за това човекът да остава заседнал в определена мисъл или отминала случка.

Депресията е сред най-разпространените психични разстройства и засяга около 10% от населението.

Симптоми:

  • трудности във взимането на решения или в концентрирането върху дейности;
  • постоянно чувство на вина и безполезност;
  • постоянни мисли за смърт или самоубийство;
  • промяна във физическите активности и начина на реагиране;
  • честа загуба на енергия и липса на сили;
  • човекът не яде или яде твърде много;
  • безсъние или твърде много сън;
  • постоянно чувство на тъга без причина.

натрапливи мисли

Повтарящи се натрапливи мисли

Повтарящите се мисли са важна причина за депресия. Хората, които страдат от нея, нерядко засядат в една или в група от натрапливи мисли, които се появяват често.

Например, когато човек се сблъска с проблем, правилният начин да подходи към него е да го реши или преодолее. Но човекът с натрапливи мисли прекарва извънредно много време върху проблема и с часове го изучава и анализира. Той отново и отново мисли за проблема и забравя да търси решение за него. Това е моментът, в който повтарящите се мисли стават проблематични. Ако една ситуация разваля настроението на човек, повтарящите се мисли за нея ще го разстроят още повече и докато са налице, ще стопират всичките му действия.

Скорошно изследване е доказало, че хората с повтарящи се натрапливи мисли имат огромен шанс да развият депресия или тревожност. Такива хора срещат огромни трудности да се освободят от проблема и да преодолеят мислите си. Основната причина за двете разстройства са натрапливите мисли. Няколко проучвания показват, че хората, които страдат от депресия, страдат и от повтарящи се мисли.

Въздействие на натрапливите мисли върху депресията

Тревожността и депресията са взаимосвързани. Някои хора могат да имат депресия и след това да развият тревожност; човек, който страда от тревожност, може да развие депресия; накрая, човек може да страда едновременно от тревожност и депресия.

В повечето случаи натрапливите мисли играят съществена роля за възникването на тревожност, което в крайна сметка води до депресия. Например, внезапната смърт на обичан човек причинява депресия, която може да премине с течение на времето. Но повтарящите се натрапливи мисли относно това събитие може да предизвикат тревожност. Тревожността има важна роля за задълбочаването на депресията.

натрапливи мисли

Видове натрапливи мисли при депресия

Примерите за натрапливи мисли при депресия може да включват:

  • Човекът оценява себе си в двете крайности – само в черно или само в бяло, няма сиво.
  • Всеки път избира негативните страни и смята, че ще му се случат само лоши неща.
  • Държи в ума си конкретно ужасно преживяване и приема, че всички дейности ще свършат по същия начин.
  • Мисли твърде много и дори посочва негативните страни в позитивна ситуация.
  • Опитва се да прочете мислите на другите хора, за да предположи какво мислят те за него.
  • Предрича негативно бъдеще и го смята за своята съдба.
  • Гледа на малките грешки по преувеличен начин.
  • Счита, че неговите мисли са верни и са факт.
  • Приема, че носи огромна отговорност и предрича, че от нея ще има негативни последствия.

Преодоляване на натрапливите депресивни мисли

Въпреки че не е много лесно да се пренебрегнат депресивните мисли, има някои алтернативи, които могат да помогнат на някого да избягва тормоза на тези мисли. Възможностите включват:

  • Ако човек си записва мислите, това може да му помогне за намаляване на тревожността.
  • Ако си ги представи визуално и ги разбере, това може да му помогне за намаляване на страха.
  • Веднага щом се появят мислите, да се разсее с други дейности (като физически упражнения, разговор с приятели и разходка).
  • Да повиши способността си за решаване на проблеми и да действа смело.
  • Да установи времето, мястото или случката, които предизвикват тези мисли, и да се опитва да ги избягва.
  • Медитацията може да помогне за преодоляване на тези мисли.
  • Ако разговаря със себе си по позитивен начин и се насърчава, човек може да си даде увереност при следващия сблъсък с мислите.
  • Приемането на тези мисли ще намали тяхната честота.

Източник

Share Button

Прости начини да направим празниците по-малко неудобни за хората, които не пият

Не съм сигурна дали съм го споменавала, приятели, но в момента наистина се опитвам да не пия.

Имам няколко причини за това.

На първо място взимам антидепресанти и наскоро научих, че да се смесва алкохол с лекарства може да бъде много, много лоша идея. Пиенето значително засили моята тревожност, появиха ми се странни мисли за самоубийство и започнах да ставам толкова сънлива, че се свивах в ъглите по време на партито.

трезвеник

Другата причина е малко по-сложна. Не пия много, но причините, заради които пия, ме карат да се чувствам малко неловко. От много време чрез пиенето се боря с чувства на неудобство, нервност или тъга. Сега, след като ходя на терапия и работя над психичното си здраве по по-здравословни начини, ми изглежда малко глупаво да продължавам самолечението си по вредния начин.

Също така вече остарявам и махмурлукът се превръща в проблем. Изобщо не е приятно.

Не съм стопроцентов трезвеник, защото още свиквам с перспективата да излизам навън и да пия само плодов сок, но се опитвам. Смятам, че би било много по-лесно да спра да правя това, което определено е лошо за мен.

Много хора не пият поради много причини. Може да се възстановяват от алкохолна зависимост. Може да приемат лекарства. Може да се опитват да спестят пари или да подобрят здравето си, или да не им харесва как се държат, когато са пили.

Всяка причина е сериозна и каквото и да е довело някого до решението да не пие, може да се обзаложите, че този човек го обмислял известно време. Доверете се на неговото решение, не го саботирайте и му помогнете с каквото можете. По време на празниците се пие много, така че, с каквото и да помогнете, ще бъде високо оценено.

Ето няколко начина:

  1. Не посочвайте на висок глас, че някой не пие.

Ако забележите, че някой пие безалкохолно от чаша за бира, не се опитвайте да го „изобличите“ като отбележите на висок глас, че формата на чашата показва, че няма алкохол в нея.

Има си причина човекът да не обявява викайки, че не пие – той не иска от това да се прави въпрос.

Пиенето на другите хора не е свързано с вас. Това не ви се отразява или наранява по никакъв начин. Ако някой избере да не пие, той не замисля някаква голяма интрига срещу вас и не е нужно да показвате, че сте открили пропуск в неговата схема.

трезвеник

  1. Съща така, не ви е нужно да питате някой защо не пие.

Ако наистина, искрено се интересувате, попитайте приятеля си в друг момент, когато и вие сте трезвен.

В бара, по време на парти или на масата за вечеря вероятно не е мястото, където някой би искал да си приказва за причините да не пие, които биха могли да бъдат от деликатно естество.

Не ръчкайте, не натискайте и помнете, че никой не ви дължи обяснение относно решението си да не пие. Това си е избор на човека.

  1. Ако сте домакин, погрижете се да предлагате и безалкохолни напитки.

Това много помага хората да се чувстват удобно.

Ако събирате в дома си много хора за празниците и предлагате алкохол, предложете и хубав плодов сок, газирани напитки или подсладено безалкохолно питие, когато питате хората какво биха искали да пият.

Ако сте организирали голямо събитие, изпращайте наоколо и безалкохолни напитки заедно с газираното вино.

Когато някой предлага само „бяло или червено“, това ни кара да мислим, че ще вдигнем голям шум като поискаме чаша вода.

  1. Пригответе и някакви безалкохолни варианти на коледните класики.

Да си трезвен може да е неприятно, когато всички останали са се сгушили уютно и пият подсладено вино, горещ чай с алкохол или ром с масло.

Погрижете се трезвените ви приятели да бъдат включени в празника като приготвите някоя коледна класика без алкохол. Аз съм почитателка на горещия шоколад с канела или захаросания пунш от плодов сок.

трезвеник

  1. Не решавайте, че няма да поканите някой, защото той не пие.

Това наистина е много тъпо.

Подобно действие високо и ясно казва, че искате някой да дойде, ако той е пиян – че той е забавен, само ако пие.

Това е много вредно послание.

Може да се оправдаете като си кажете, че не искате да карате трезвеника да се чувства „неудобно“, но всъщност той решава какво му е удобно, не вие.

Не изключвайте някого от плановете, само защото той е решил да не пие алкохол. Дайте му възможност да дойде. Покажете му, че е добре дошъл. Уверете го, че спирането на алкохола не означава, че хората няма да искат повече да излизат с него.

Да, той би могъл да откаже поканата, но наистина не боли все пак да го поканите.

  1. Моля ви, не притискайте трезвеник да пие.

Ако някой каже, че няма да пие тази вечер, проявете уважение.

Не се чудете какво да измислите, за да го убедите. Не му купувайте питие, за да го накарате да се чувства длъжен да го изпие. Не карайте всички да скандират „пий, пий, пий“.

Дори и да мислите, че неговите причини да не пие са глупави, те явно са важни за него. Той знае най-добре.

Оставате хората да бъдат трезвени, ако това е изборът им и не ги тормозете.

  1. Спрете да питате дали е ОК, че пиете.

Ако трезвеник е дошъл на коледното парти или в бара, или на хубава вечеря, той е напълно подготвен за това, че други хора ще пият. Непиещият не е глупак.

Не е необходимо да правите голяма работа от вашето собствено пиене, извинявайки се или питайки дали това е ОК. Наистина няма проблем, докато не го карате него да пие.

Също така, не гледайте на неговата трезвеност като на начин да съди вашето пиене. Това не е така. Всички сме тук, просто за да си прекараме добре и да отпразнуваме Коледа – просто не всички от нас пият.

Леко адаптиран превод оттук.

Share Button