Подкрепям ли зависимостта на детето си като му помагам?

„Джейк е моят по-голям син. Не знам колко пъти съм го будила, за да не пропусне тренировките си по футбол. Той беше куотърбек и получаваше стипендия. Помагах му да пише есетата си в колежа и го преследвах да ги предава навреме. Дори избрах костюма, с който ходеше на интервюта. Между другото сега е в университета „Дюк“ и следва две магистратури – икономика и международни отношения.“

„Mалкият ми син се казва Ник. Той употребява вещества – предимно хапчета, но понякога влиза и в запои. Казаха ми, че ако му помагам, подкрепям зависимостта. Просто не разбирам. Той има застрашаващо живота заболяване, а хората ми казват да се отделя от него, да му позволя да стигне до дъното и да престана да подкрепям зависимостта. Ако детето ви имаше рак, щяхте ли да го направите?“

Много родители и други членове на семейството се затрудняват с концепцията за подкрепянето на зависимостта. Определено има естествена склонност от тяхна страна да обичат, защитават и обгрижват децата си. Но кога това може по-скоро да вреди, отколкото да помага? Тази дискусия е фокусирана върху дефиницията за подкрепянето на зависимостта и какво трябва да се има предвид, когато се опитвате да мотивирате детето ви за промяна.

Каква е дефиницията за подкрепяне на зависимостта?

Това понятие обхваща всички ваши действия и поведения, които подкрепят употребата. С други думи, както казва д-р Джефри Фуут, подкрепянето на зависимостта всъщност означава „правене на положителни неща, които в крайна сметка подкрепят продължаването на негативно поведение (като употреба на алкохол или наркотици)“. Примерите включват:

  • Да се обадите в училището или работата на сина си, който е бил на парти до сутринта и не може или не иска да стане, за да кажете, че е болен.
  • Да почистите дома на дъщеря си, която е навън и употребява с приятелките си, а подът на банята ѝ не се вижда от купчини мръсни дрехи.
  • Да позволите на сина си да използва колата ви, когато знаете, че е вероятно с нея да отиде при дилъра си.
  • Да платите сметката за телефона на дъщеря си, защото е харчила пари за наркотици и сега не ѝ достигат.
  • Да платите гаранцията при арест или глоби.
  • Да помагате при махмурлук.

Това са примери за правене на нещо хубаво и мило за любимите ви хора, което може да увеличи вероятността те да продължат да употребяват. От гледна точка на поведението тези мили неща са подкрепление. Това означава, че повишават вероятността поведението да се повтари. В примерите по-горе родителят може без да иска да подкрепя негативното поведение. Така нищо лошо не се случва на децата – няма последствия от поведенията им, защото действията на родителите ги защитават от тях.

Не всички последствия се понасят еднакво

Родителите предпазват децата си от това да усетят ефектите от негативните им поведения поради множество причини. Понякога, за да се избегне спор или от страх, че ако децата им загубят работата си, няма да могат да плащат сметките си. Друга причина може да бъде, че е по-лесно те да изчистят, вместо да накарат сина или дъщеря си да изпълнят задълженията си. Също така има случаи, в които да оставите децата си да понесат негативните последствия, е повече от това, което вие можете да понесете.

Например, родител знае, че детето му пие във влака към вкъщи. Ако му позволи да кара кола под влияние на вещества, може да стане катастрофа, в която да нарани не само себе си, но и други хора. От една страна, ако родителят взима детето си от спирката, подкрепя зависимостта, но от друга, притесненията за безопасността на сина/дъщерята и други хора са основателни и майката решава да го/я прибере от спирката.

Друг родител се тревожи, че ако синът му има криминално досие, няма да може да си намери хубава работа и решава да наеме добър адвокат, вместо да го остави да работи с безплатен. Знае, че това поведение подкрепя зависимостта, но в дългосрочен план иска синът да бъде финансово независим, така че наемa адвоката.

Всеки родител има правото да преценява ситуациите и да решава какво може да понесе като последствия. Ако последствията са непоносими, направете каквото мислите, че е най-добре. Помнете, че вие познавате любимите си хора и фамилната ситуация и ще трябва да живеете с резултата. Ако последствията са поносими, позволете им да ги понесат, тъй като светът понякога е много по-силен учител отколкото сме ние.

Не всички мили неща подкрепят зависимостта

Важно е да се отбележи, че не всички мили неща подкрепят зависимостта. Например една майка се притесняваше, че не бива да праща окуражителни картички на сина си, докато е в рехабилитационен център. Изпитваше страх, че подкрепя зависимостта. Мислеше, че трябва да покаже „твърда любов“ вместо това. В този контекст нейната подкрепа би окуражила продължаването на лечението. Това е видът поведение, което родителите трябва да подкрепят.

В подобен случай млада майка помоли семейството си да гледат детето ѝ, докато е на среща на анонимните алкохолици. Тя беше поела ангажимента да отиде на 90 срещи за 90 дни. Те отказаха, вярвайки, че всяка помощ от тяхна страна подкрепя зависимостта, въпреки че тя се опитваше да се ангажира със здравословно поведение.

Тези мили и хубави неща, които правите и които подкрепят здравето, прекратяването на употребата и просоциалните поведения, са форми на положително подкрепление. Когато любимите ви хора правят нещо, което искате те да правят, мислете за начини, по които можете да подкрепите тези поведения, така че те отново да ги направят. Например детето ви идва на семейна вечеря, без да е употребило, пише ви SMS, че ще закъснее или ви връща парите, които ви дължи. Отделете време да забележите какво той или тя прави, което го/я придвижва в посоката на здравословните поведения. Може би това означава да изпратите подкрепящо съобщение, да сготвите любимо ястие, да направите похвала, когато си изчистят стаята, да дадете прегръдка, картичка и така нататък. Забелязването на положителните действия и отбелязването им помага и не подкрепя зависимостта.

Използвайте естествените последствия и позитивното подкрепление заедно

Да позволите на естествените последствия да се разгърнат и да използвате позитивно подкрепление има синергичен ефект. Това означава, че комбинацията от двете стратегии е по-силна от използването на която и да е самостоятелно. Този подход позволява на детето да разбере, че тя или той е архитектът на хубавите неща, които се случват в резултат на положителни поведения. Освен това се учи, че последствията са характерни за негативни поведения – това е силен мотиватор за промяна.

Източник

Не получаваш това, което искаш от връзката си?

„Жена ми не ме разбира.“

„Мъжът ми не ми помага с децата / домакинската работа / планирането на финансите…“


„Чувствам се самотен, въпреки, че съм женен.“

 

„Аз ставам рано, а мъжът ми спи до обяд. Уикендите не са забавни, защото изглежда, че никога нямаме един и същи график.“

 

„Аз съм голям чистник, а всички други в семейството ми са пълни мърлячи. Защо не могат да почистват след себе си?“

Някои от тези неща звучат ли ви познато? В последните няколко седмици имах консултации с двойки с подобни оплаквания. Оплакванията им звучаха разумно, но също така изглеждаше, че няма никакъв начин да се споразумеят. Един обича да спи в студена стая с дебело одеяло, а друг предпочита топла стая само с чаршаф. Един е веган, който никога не докосва месо, а другият е на диета, в която яде месо по няколко пъти на ден. Изглежда, че тези взаимоизключващи се предпочитания няма как да се съвместят и да се постигне компромис.

Когато двойките са хванати в капана на едни и същи препирни отново и отново, това може би е сигнал, че са хванати в, както Фройд би казал, „натрапчиво повторение“ или тенденцията да се правят едни и същи неща непрекъснато, въпреки че водят до неприятни резултати. Изглежда, че единственото нещо, което двойката трябва да направи е да „изреже“ това, за да се подобрят нещата. Но има множество причини, поради които ние компулсивно правим неща, които нараняват нас и партньора ни.

Може би несъзнателно се опитваме да направим така, че стари и болезнени преживявания да завършат различно.

Жена, чиито баща е бил студен и дистанциран, може да се обвързва със студени и дистанцирани мъже, като несъзнателното й желание е те да се превърнат в любящи и грижовни, като косвено й докажат, че нейния баща също я е обичал и че тя самата е човек, който заслужава любов.

Мъж, който е бил подиграван от момиче, което е харесвал, заради това, че е дебел, е възможно да се обвързва с критични и нараняващи жени с надеждата, че те ще „поправят“ старата болка, като му кажат, че е привлекателен и дори могат да му се извинят за болката, която тази жена му е причинила.

Също така можем несъзнателно да проиграваме стари ситуации и преживявания, като си намерим партньор, на когото да причиним същото, което са причинявали на нас.

Това не е защото сме зли, а е защото се опитваме да преработим нещо, преживяно в миналото, което ни е наранило. Джордж Клайн нарича този процес „активно преобръщане на пасивната позиция“, т.е. ние несъзнателно сменяме позициите, така че да сме отговорните в ситуацията, вместо да сме само безпомощни участници в нея.

Например Ейприл винаги закъснява за всичко – за училище, за срещи, за партита, лекарски прегледи и др. Родителите й и тя винаги са се карали за нейната мудност, но никакви предприети мерки не дали резултат. Интересно, но когато срещнала Бърт, изглеждало, че е срещнала сродната си душа. Той също закъснявал винаги. Те се кикотели заедно, когато пристигали на кино в края на филма. Смеели се на раздразнението на семействата си, когато закъснявали за вечеря. Внезапно връзката им приключила и Ейприл срещнала Карл, който обожавала.

Имало само един проблем, който изглежда възпрепятствал това връзката да се придвижи към брак. Някъде по пътя, Ейприл била станала точна, но Карл никога не бил на време. „Защо той не може да се промени? Аз го направих.“ често се питала тя. Но каквато и да е била причината, Карл не успял да промени навика си, което водело до още повече конфликти. В тяхната връзка изглежда, че Карл се беше превърнал в Ейприл и тя се държеше с него така, както нейните родители се бяха отнасяли с нея. Като че ли ситуацията била без изход. Карл искал Ейприл да го приеме какъвто е, а тя искала той да започне да пристига навреме. Никой не бил решен да отстъпи.

Мислех си за това какво прави толкова трудно за един човек от двойка да се промени, ако това би направило всички толкова по-щастливи, когато един учител по йога направи коментар за нашите тела, който според мен се отнася чудесно към тази ситуация. След като каза, че една от основните цели на йогата е да ни научи да познаваме телата си и да правим това, което ще ни помага да се развиваме, след това каза: „ Не можете да правите неща с тялото си, за които то не е пригодено. Не можете да отидете в железарията за да си купите печено пиле. По същата тази логика, не можете да накарате коляното си да се извърти в посока, в която то не може или – освен ако не сте сова – да завъртите главата си на 360 градуса.“

Чудех се дали това не може да помогне на Ейприл и Карл, и другите двойки, които се борят да се променят един друг. Беше ли проблемът, че искат промени, които просто няма да се случат?

Или истинският проблем беше в това, че те не се приемаха и оценяваха такива каквито са, че винаги искаха нещо повече от другия, което просто не съществува.

Спомних се за една консултация с Линда, майка на много експресивна дъщеря тийнейджър. Тя се притесняваше, че почти автоматично поправя дъщеря си Бри. Бри от своя страна искаше обяснение от майка си защо е толкова критична към нея. Всъщност Линда обожаваше Бри и я намираше за великолепно дете. „Защо продължавам да я критикувам?“, искаше да знае Линда.

Съзнателно, Линда се опитваше да се увери, че Бри няма да страда от никоя от трудностите, които са разтревожили нейното юношество, но несъзнателно се опитваше да превърне Бри в друг човек – може би в човек, който никога не би страдал или човек, който няма недостатъци. Изненадващо, когато разбра това, за Линда стана по-лесно да намали критиката. „Осъзнах, че Бри е точно тази, която искам да бъде, така че нямам нужда да я критикувам.“ каза тя.

Всъщност не винаги е лесно да спрем да критикуваме партньора си. Обикновено си мислим, че ще бъдем по-щастливи, само ако се промени, но на несъзнавано ниво, ние можем да бъдем щастливи само ако знаем, че имаме силите да променим непроменимото. Следователно това е невъзможна задача.

Двойките трябва да осъзнаят факта, че са различни и че и двамата имат недостатъци, и ако искат да бъдат заедно, ще трябва да приемат някои поведения, които смятат за неприемливи.

Ако тези различия се окажат непреодолими, тогава е добре да оценят реалистично доколко биха могли да съществуват като двойка, за да не прекарат остатъка от живота си в битка за промяна на непроменимото. Ако единият от двамата е в железарията, другият не може да очаква, че ще получи печено пиле. От друга страна и двамата трябва да се огледат добре в магазина, преди да решат да излязат. Може би има много други неща, които биха харесали един в друг. Ако се освободите от желанието за невъзможното, може и да откриете, че има много други неща, които магазинът може да ви предложи.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/the-couch/201301/not-getting-what-you-want-your-relationship

 

 

Съживяване на една „умъртвена душа“

Да събудиш отново „любовта си към живота“ с помощта на някой, когото го е грижа

Автор: Кари Барън

***

Преди известно време един човек, коментиращ в блога ми, беше избрал псевдонима „Умъртвена душа“. Терминът „душевно убийство“ се използва за  пръв път от драматурга Хенрик Ибсен. Той определя този феномен като „унищожаването на любовта към живота у друго човешко същество“. Преди много време психоаналитикът Ленърд Шенголд издава книга, наречена „Душевно убийство“. Там той описва как произволните правила и забрани или хроничната липса на емпатия могат да накарат едно дете да стане неуверено, лишено от живец и позитивни преживявания. Тъй като неговите естествени заложби и чувства не са оценени или забелязани, детето започва да се обърква каква всъщност е неговата идентичност и животът му е изпълнен с болка.

Също така, когато имаме налице „душевно убийство“, детето често идеализира „авторитетния“ възрастен и обезценява собствените си качества и личност. Тази изкривена реалност създава дисбаланс – както във вътрешния свят на детето, така и в начинанията, които то се опитва да предприеме във външния свят.

„Не мога дори да се опитам да направя това, защото не съм достатъчно добър, достатъчно умен…“

душевно убийство

***

Добрата новина е, че човек може да да бъде „спасен“. Нужно е обаче да се отдръпне от извършителя на „душевното убийство“ и да се сближи с тези, които оценяват и поощряват неговите автентични качества. Дори само един човек, изпълнен с любов и загриженост, може да внесе огромна промяна. Тъй като обикновено хората, преживели нещо подобно, често са много съвестни, смирени и жадни за признание, те много често могат да използват талантите си и да постигнат завидни успехи.

Въпреки че най-често родителите се възприемат като извършители, „душевно убийство“ може да се осъществи и от други хора – връстници, братя и сестри, учители, дори работодатели. Може да се случва по различни начини – с постоянни резки коментари, например, или пък с няколко добре премерени уязвяващи забележки. Разказвали са ми за това, как начален учител често се обръщал към едно от децата – дребно бледо момче, склонно към изчервяване – с епитета „невестулка“, а не с името му. По-късно това дете загива преждевременно (още докато е тийнейджър) в пътен инцидент.

Мой цветнокож клиент ми е разказвал по време на консултациите ни как докато е бил в гимназията е работел в ресторант, за да си осигури допълнително пари. Клиентът ми е бил съвестен служител, винаги е отивал навреме на работа и се е отнасял уважително както към клиентите, така и към колегите си. Въпреки това работодателят му не се е свенял да прави расистки изказвания пред него. Възмутен и огорчен до сълзи от това, което детето му трябва да търпи, баща му се е намесил и насилието е спряло. Тази ситуация добре илюстрира, че ако в живота ви има грижовен човек, който не се страхува да застане до вас, можете да устоите на изпитанията в една толкова неблагоприятна ситуация.

душевно убийство

***

В практиката си срещам хора, на които не им е било позволявано да сядат на определена маса в училище заради акнето си. Хора, които са били наказвани с физическо насилие заради това, че си позволяват слабостта да плачат. Срещам и хора, които са били подигравани за това, че не знаят коя е столицата на Грузия или за това, че са допуснали правописна грешка. Мога да давам още много примери. Някои родители (съзнателно или не) насърчават конкуренцията между децата си. Така всъщност децата започват да се борят помежду си за това кое дете да бъде обичаното и кое – засрамваното. Често „кастренето“ е доста дискретно. Ако мнението на някого постоянно бива незачитано, оборвано или заглушавано, се появяват инхибиции.

Отхвърляне, унижение или наказания заради това, че детето е дръзнало да изрази несъгласие могат да доведат до много лесно забележими симптоми – прегърбване, избягване на очен контакт, цялостно избягване на околните и постепенното изчезване на самоувереността.

душевно убийство

Беше ми споделено от мой клиент, че когато е бил на 13 години, е бил тормозен и пребиван от съучениците си. Причината: че е излизал с момиче, което преди това се е разделило с популярен техен съученик и атлет. Майката на този човек го посъветвала да се стегне и да отвърне на ударите с удар. Когато родителите му заминали на почивка, клиентът ми се опитал сам да се премести в друго училище с помощта на дядо си. След завръщането си родителите му категорично са отказали да се съгласят с направените промени и тормозът започнал – под формата на забележки, обезценяване и т.н. Постепенно клиентът ми се примирил със ситуацията. Замахът и ентусиазмът, които са му помогнали да се справи с такава трудна ситуация на толкова ранна възраст, постепенно започнали да изчезват. С течение на времето и благодарение на терапевтичния процес този човек все пак успя да си възвърне тези качества.

***

Прозренията – за себе си и за другите – и приемането на себе си могат да бъдат освобождаващи. Част от задачата е да се премахне идеализацията на близките или миналото. Също така да се изоставят вкоренени семейни ценности или модели на мислене, които всъщност могат да бъдат увреждащи за индивида. Само след това е възможно да разберем и да „притежаваме“ автентичните си качества и способности и да застанем в позицията на човек, който си е възвърнал способността да „обича живота“.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/the-creativity-cure/201706/reclaiming-murdered-soul

 

Отгледайте отлични, а не перфектни деца

Родителстване: Отгледайте отлични, а не перфектни деца

Перфектно ли е детето ви или просто отлично?

Перфекционизмът е еднa от най-деструктивните зарази сред американските деца днес. Перфекционизмът е нож с две остриета. Едното острие кара децата да бъдат перфектни. Тези деца оказват натиск върху себе си да бъдат праволинейни „алфи“, да бъдат топ атлети и да спасяват света през уикендите. Другата страна на острието е, че никога не съм срещал щастлив перфекционист. Те не могат да бъдат щастливи, защото никога не успяват да са перфектни.

Какво е перфекционизъм?

Перфекционизмът при децата включва установените нереалистични и завишени стандарти и очаквания към тях самите и ожесточеното преследване на цел, която никога няма да постигнат. Също така те вярват, че всичко по-малко от перфектността е неприемливо. Когато се провалят в това да се сблъскат с тези невъзможно високи стандарти, те се самообвиняват безмилостно. Децата-перфекционисти никога не се задоволяват с положените усилия, без значение колко добре в действителност се представят, и те се наказват за това, че не са перфектни. След като наскоро говорих с група гимназисти, момиче от аудиторията ми разказа как тя е имала 100 точки на скорошен тест, към който също така е било възможно да имаш още 10 допълнителни точки. Тя е постигнала 7 от тези 10, с общ сбор 107 от 110, като пропускът на тези екстра точки „я изяждал жива“ оттогава.

В сърцето на перфекциониста лежи заплаха: ако децата не са перфектни, родителите няма да ги обичат. Тази заплаха възниква, защото децата свързват това дали са перфектни с тяхното самочувствие; да бъдат перфектни определя това дали те ще виждат себе си като ценни хора, достойни за обич и уважение. Цената, която тези деца вярват, че ще платят, ако не са перфектни,  е огромна и нейното заплащане е наистина опустошаващо: депресия, тревожност, хранителни разстройства, зависимост към вещества и самоубийство.

перфектни

Между другото, не е необходимо децата да бъдат перфекционисти във всяка част от живота си, за да се считат за перфекционисти. Те трябва да бъдат перфектни в областите, за които ги е грижа, например перфекционисти в училище, които имат неподредени стаи, или перфекционисти-атлети, които не ги е грижа за училищните им задължения.

Перфекционизъм и популярна култура

Живеем в култура, която почита перфектността. Културата ни издига успеха до абсурдни висини, където да бъдеш добър вече не е достъчно добро. Децата сега трябва да се целят към Брашлянената лига или професионалистите. Те трябва да правят много пари и да имат перфектната къща и перфектната кола. Културата ни също така боготвори и физическата перфектност. Децата са бомбардирани от изображения на перфектни хора с перфектни тела, перфектни лица, перфектна коса и перфектни зъби, както е доказано от популярността на козметичната хирургия и риалити шоутата, такива като „Пълно преобразяване“.

Перфекционизъм и провал

Въпреки че изглежда, че децата-перфекционисти се насочват към това да успеят, тяхната единствена мотивация в живота в действителност е да избегнат неуспеха и провала, защото те свързват провала с чувството на безполезност и загуба на любов. Децата-перфекционисти гледат на провала като на лаком звяр, който ги дебне всеки момент и всеки ден. Ако тези деца спрат дори за момент да си починат, те ще бъдат застигнати от провала, а това е просто неприемливо.

Въпреки че перфекционистите често постигат някаква степен на успех заради непрекъснатия страх от провал, тези деца често не осъзнават напълно своите възможности и не постигат истински успех. Единственият начин да достигнат до истински успех е като рискуват да се провалят, а децата-перфекционисти често отказват да направят това. Въпреки че шансовете за успех нарастват, когато те рискуват, рискът от провал също така нараства. Така че децата-перфекционисти кръжат в „безопасната зона“, в която те остават на сигурно разстояние от провала (така те могат да продължат да се чувстват добре със себе си), но също така остават на фрустрираща дистанция от успеха.

перфектни

Перфекционизъм и емоции

Може и да си мислите, че децата-перфекционисти преживяват вълнение и главозамайване, когато постигнат най-високите си стандарти, но тези емоции са много далеч от нормалните за тях. Най-силната емоция, която детето-перфекционист най-често изпитва, е облекчението! Откъде идва това облекчение? Те са избегнали още един куршум на провала и могат да се чувстват добре за себе си… но не за дълго. Наскоро попитах група от студенти колко дълго си мислят, че продължава облекчението и едно момиче вдигна ръката си и заяви: „До следващия изпит!“

Каква емоция биха изпитали децата-перфекционисти, които неизбежно не успяват да постигнат високите си стандарти? Може би си мислите разочарование? Но разочарованието – нормална реакция, която всички деца трябва да изпитват, когато се провалят – е твърде приятна емоция за перфекционистите. Перфекционистите изпитват опустошение, защото възприемат провала като лична атака срещу тяхната стойност като хора.

Откъде идва перфекционизмът?

След почти всеки разговор с родител, който съм водил, родителят ми казва: „Кълна се, че моето дете се роди перфекционист.“ Все още няма научни доказателства за това, че перфекционизмът е вроден. Изследването показва, че децата научват перфекционизма от родителите си, най-често от родителя от същия пол, от който е детето. През думите, емоциите и действията на техните родители децата правят връзката, че да си обичан означава да си перфектен. Това не означава, че няма вродени влияния; някои генетични атрибути, такива като темперамент, могат да направят децата по-уязвими към перфекционизма.

Родителите предават перфекционизма си на техните деца по три начина. Някои родители-перфекционисти отглеждат децата си да бъдат перфекционисти чрез активно оценяване и награждаване на успеха и наказване на провала. Тези родители предлагат или отдръпват тяхната любов, базирайки се на това дали децата посрещат техните перфекционистки очаквания. Когато децата успяват, родителите им ги заливат с любов, внимание и подаръци. Но когато те се провалят, родителите им не само отдръпват любовта си, но и стават студени и дистанцирани, или изразяват силен гняв и обида към децата си. И в двата случая тези деца получават посланието, че ако искат любовта на родителите си, те трябва да бъдат перфектни. За щастие в 20-годишната ми практика съм се сблъсквал само с няколко случая на такива родители.

Има и неумишлен родителски модел. Пример за това как перфекционизмът се предава от тези родители включва наличието на определен модел, който те имат, на който трябва да отговарят те самите, домът им, усилията, които полагат в кариерата, постиженията им в спорта и игрите, както и начинът, по който те отговарят, когато нещата не се случват според стандартите им. Тези родители несъзнателно съобщават на децата си, че нищо по-малко от перфекционизъм няма да бъде толерирано в семейството.

Последният тип родители, които изповядват перфекционизма, не са перфекционисти изцяло; в действителност те са обратното на това да бъдат перфекционисти. Но те ще направят всичко възможно, за да са сигурни, че децата им ще бъдат перфекционисти. Тези родители проектират собствените си пропуски върху техните деца и се опитват да ги поправят като дават любов на децата си тогава, когато те не ги повтарят и отдръпват любовта си, когато ги повтарят. За съжаление, вместо да създадат перфектните деца и да освободят себе си от собствените си несъвършенства, те ги предават  на децата си.

перфектни

Отлично: антидотът на перфектността

Премахнете думата перфектност от речника си. Тя не обслужва никаква друга цел с изключение на тази да прави детето ви нещастно. Заменете перфектността с отлично. Аз определям „отлично“ като това да се справяш добре през повече от времето (използвам по-малко граматика тенденциозно, защото повечето деца говорят така – и аз също не съм перфектен). Отлично взима всички добри страни на перфектността (например постижение, високи стандарти, разочарование при провал) и оставя навън нездравословните части (например свързването на постиженията със себеоценката, нереалистичните очаквания, страха от провал). Отличното също така поставя летвата високо, но никога не свързва провала с любовта, която давате на децата си (или любовта, която те самите си дават). Отлично всъщност окуражава децата ви да се провалят – не постоянно в едно и също нещо и без полагане на усилия, разбира се, а защото разбират, че успехът без провал е невъзможен и няма как да се учим. Без страх от провал децата ви могат да обърнат поглед към успеха и да го преследват с отдаденост и любов, знаейки, че ще ги обичате независимо от всичко.

Не трябва да бъдете перфектен родител

Има дори книга озаглавена „Перфектното родителстване“. Какъв непосилен стандарт, с който да се живее! Но ето няколко новини: не е необходимо да бъдете перфектен родител, само отличен (мога да чуя колективна родителска въздишка на облекчение из цяла Америка). Да бъдеш отличен родител означава да бъдеш добър с децата си в по-голяма част от времето. Всъщност можеш да грешиш с децата си. Понякога може да загубиш спокойствието си и да действаш като на футболно поле, сцена или като на игра на шах. Така че позволете си да не сте перфектен родител. Убедете се, че вие и децата ви правите добро през по-голяма част от времето и ще бъдете много по-малко стресирани, а те ще се превърнат в отлични хора.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/the-power-prime/200911/parenting-raise-excellent-not-perfect-children

Трева: как реших да я спра и какво се случи – част 2

Силно неприятните неща, които се случиха, когато се опитах да спра да пуша трева

Първа част тук

Млада жена споделя как решава да спре да пуши „трева“ (канабис) и през какви преживявания преминава през следващите няколко седмици: част втора.

Минаха малко повече от три седмици без трева и още чувствам ефектите на ТНС, напускащ тялото ми. Трудно ми е дори да пиша това. Изморена съм, концентрацията ми е ужасна и се чувствам много по-глупава, отколкото някога съм се чувствала, когато съм била напушена.

Мисля си за всички драматични части от „Безкрайна шега“ – романът на Дейвид Фостър Уолъс за нещата, които боготворим, за да изживеем живота си, и които често противоречат на тази цел – за зависимостта към тревата. Когато прочетох книгата задълбочено (и докато бях напушена) миналата година, пасажите ми се струваха глупави, но сега имат смисъл. Винаги съм мислела, че мога да се откажа от навика си, който отказвах да смятам за навик, когато поискам. Просто не виждах причина да го правя. Обаче за мен е трудно да спра да пуша. Постоянно мисля за това, че ефектите от детокса могат толкова лесно да се облекчат… с трева! Гаденето, главоболието, променливите настроения, загубата на апетит.

Лицето ми се покри с пъпки, което е толкова неприятно. Всъщност „неприятно“ е точната дума за това какво е за мен да преминавам през абстиненция от трева. Не е непоносимо ужасна, но ме изтощава. Няколко дни не ходих на работа заради смътното отвратително чувство, което виси над мен ежедневно. Но някак си се чувствам по-щастлива.

Неприятен е също и фактът, че лошата телевизия, на която се наслаждавах преди, сега нищо не струва. Всичките ми предавания всъщност са скучни и лоши. Разбира се, все още обичам телевизията – трудно е да избягаш от бягството от действителността във всичките му форми. Но няма нищо лошо в това да гледам по-малко телевизия.

Това, което ме опази да не пропуша отново (да направя рецидив?) е, че помня как стигнах до момента, в който поисках да спра. Една депресирана жена в „Безкрайна шега“ казва по отношение на тревата: „Чувствам се все по-жалка и ми е писнало от самата мен заради това, че пуша толкова много… Започвам да се напушвам и не мисля за друго, освен че трябва да спра да пуша всички тези масури, за да мога да се върна на работа, за да мога да започна да живея някакъв живот, вместо просто да си седя по пижама, преструвайки се на болна като третокласничка, и да пуша, и да гледам отново телевизия.“

трева
Собственик на снимката: Outlook – Releaf

 

Тя е хваната в цикъл на спиране, пушене, спиране и пушене, а аз не искам да съм така. Канабисът е благо растение, трябва да е легално и хората, които го употребяват, трябва да са свободни да го правят. Доказано е, че то прави чудесни неща за толкова много хора, но може би не за мен.

Все пак ми е трудно напълно приема това и решението дали наистина да спра завинаги ме прави неспокойна. Как може тревата да е лоша, когато е добра? В края на първата седмица ходих отново на акупунктура и докато лежах на масата, с игли, поставени в края на ушите, челото, ръцете, краката и стъпалата, започнах да мисля за тревата, идвайки ми най-различни идеи за това как да подобрим взаимоотношенията си. Може би бих могла да я употребявам обредно и да създам някакъв вещерски ритуал, съвпадащ с пълнолунието? Може би бих могла само да празнувам 20-ти април всяка година? Дали съм откачен зависим?

Тръгнах си, без да знам отговора и все още не го знам. Но знам, че когато трябва да мина покрай чекмеджето, където съм скрила тревата, дори не помислям да го отворя, макар и да усещам хубавата миризма. Знам, че приятелят ми казва, че изглеждам като по-присъстваща личност, оставяйки настрана абстинентните симптоми. Знам, че всички ми казват, че се гордеят с мен, а аз обичам да получавам похвали и комплименти. Новите ми зависимости са терапията, физическите упражнения и акупунктурата, тъй като съм се посветила да бъда чиста от трева поне месец. Не спирам да си повтарям, че няма да позволя нещата да станат както бяха преди.

Източник

Трева: как реших да я спра и какво се случи

Силно неприятните неща, които се случиха, когато се опитах да спра да пуша трева

Млада жена споделя как решава да спре да пуши „трева“ (канабис) и през какви преживявания преминава през следващите няколко седмици.

Едно клише, което знам, е „нещата се променят за миг“. Друго клише, което знам, е, че клишетата са верни. Преди три съботи прекарах целия ден в леглото, постоянно правейки топчета трева, принудително пушейки ги и гледайки все по-безрадостните и безинтересни телевизионни програми от изгрев до залез, чувствайки омраза към себе си.

След като четири години често имах такива дни, следвайки рутината да си тръгна от работа и незабавно да грабна в ръце кристалната си лула, изведнъж ме осени: тревата донякъде ми съсипваше живота. Забелязах тази мисъл и седях с нея, без да съм сигурна какво ще последва после.

Преди този момент правех някои малки промени в начина си на живот в името на психичното си здраве. Започнах да ходя при психотерапевт, спортувах редовно и си правех акупунктура. На следващия ден, след като се напуших така, че да ми стане зле, имах час за акупунктура. След като известно време седях в чакалнята, моят акупунктурист Макс излезе, за да ме поздрави. Разменихме си няколко шеги и той ме попита дали се радвам на времето, което беше слънчево и топло от няколко дни, въпреки че беше зима. Казах, че да и се пошегувах за това как бях прекала предния ден обвита в тъмнина. Тогава станах сериозна и по някакъв начин думите просто се отрониха от устата ми: “Обичам трева… Но мисля, че трябва да я спра?“ Като го казах на глас, сама се уплаших.

трева

Преди двамата с Макс работехме по това моята Чи енергия да тече по такъв начин, че да ме направи по-малко депресирана и тревожна. Първият път, когато отидох при него, бях напушена и преживяването ми от акупункурата беше удивително. Той заби игла в главата ми, няколко други в ръцете и краката ми и аз се почувствах така, сякаш концепцията за „трето око“ е напълно реална и моето е отворено.

Той внимателно ми посочи, че употребата ми на трева вероятно допринася за проблемите ми. И макар да се съгласих, заради което току-що му бях признала, всички хубави моменти, които бях прекарала с тревата, пробляснаха в ума ми. В моята глава аз държах топче трева, което имаше ръце, и двамата се въртяхме в забавен каданс. Извън моя унес Макс казваше, че ще ми постави няколко игли в ушите, за да мога по-лесно да се сбогувам с любимия си наркотик, а аз кимнах. Време беше.

Ушната манипулация беше крайно неприятна и се чувствах сякаш висях с главата надолу цял час. След като Макс най-накрая извади иглите, аз наистина се почувствах спасена. Тръгнах си, чувствайки се оптимистична и луда. Спирах тревата! На улицата се обадих на приятеля си Райън и му казах, че изоставям живота си на вечно напушена напълно или поне за период от време. Той беше шокиран, но и щастлив; винаги бе мразил да пуша, а аз пушех през цялото време. „Ще си върна обратно приятелката“, каза той.

Когато се върнах в апартамента си, взех тревата от нощното си шкафче и я пъхнах в едно чекмедже на тоалетката. Не ми хрумна да я изхвърля като някакъв драматичен жест. Беше февруари. Щях да спра за месец, може би за два и след това щях да реша как да продължавам. Може би дори щях да отпразнувам триумфа на своята воля на 20-ти април.

Бях при терапевтката си във вторник и ѝ съобщих новината. Мисля, че ѝ казах нещо за това как искам да „се опитам да имам по-добри взаимоотношения с тревата“. Вместо да пуша всеки ден, може би кратка почивка би ми помогнала да се науча да употребявам умерено?

Тя се усмихна и ми отвърна, че обикновено не става по този начин, имайки предвид, че трябва да помисля за пълно спиране. Тревата не е лечение на депресията, а е избягване на лечението на депресията, каза тя. Отговорих ѝ, че планирам да спра за месец и след това да видя как се чувствам. Тя каза, че това е добра идея и че се гордее с мен. Сега, добави тя, аз ще „чувствам чувства“; правех стъпка в правилната посока.

Кимнах и започнах да мисля как ще изглежда животът ми без трева… завинаги. Изглеждаше нещастен и непоносим, защото тревата прави всичко толкова по-весело. Все едно такъв е всъщност законът на природата. Но може би затова тя беше права.

трева

Photo by Sharon McCutcheon on Unsplash

Когато се прибрах след работа този ден, изпитвах смътно желание да пуша. Пошегувах се със себе си, че то е отключено от спомена за старата ми рутина. Вместо да пуша, потърсих в Reddit хора, които се опитват да спрат тревата – което беше грешка! За мой ужас там имаше толкова много постове, които казваха, че симптомите на абстиненцията от тревата – която аз вече изпитвах – ще продължат с месеци. Спях лошо. Гърлото ми беше възпалено и се чувствах така, сякаш имах грип или нещо подобно. Белите ми дробове периодично ме боляха и бях раздразнителна. Но можеше да бъда по-зле, както разбрах: някои от обитателите на Reddit пишеха как са изкашляли смола.

На третия ден, откакто бях чиста, се събудих в 6:30 ч., защото Райън ме ръчкаше, правейки силно настоятелни физиономии и размахвайки ръце. По някаква причина мазохистично бяхме решили предната вечер да отидем на фитнес преди работа. Неохотно седнах в леглото и ясно показах нещастието си. Едвам бях успяла да поспя между странните сънища, макар да беше по-добре от първата нощ, когато получих паническа атака. Мелатонинът, който бях започнала да взимам, помогна.

Станах, отидох в банята и когато стигнах до вратата, запалих лампата. Щом усетих остро как електромагнитната радиация прогаря дупки в очите ми, отскочих и загасих лампата. Тогава, в тъмното, продължих напред и се блъснах с глава в стената до душа. Паднах на пода, плачейки. Дори не ме болеше.

Все пак, отидох на фитнес и след това на работа, но през останалата част от деня се чувствах зле и изморена. В този момент си мислех, че се чувствам така, защото съм станала твърде рано, за да тренирам по времето, предпочитано от най-големите ентусиасти, което определено не ми беше работа. Мястото беше претъпкано с блондинки в плашещи скъпи спортни екипи, носещи от онези големи кожени чанти. Убедена съм, че дори и да спра да се идентифицирам като тревоман, винаги ще се идентифицирам като мързел. Не мисля, че искам да стана амбициозна. Просто се опитвам да намеря покой.

В ретроспекция съм сигурна, че това беше абстинентен симптом, защото на следващия ден се чувствах също толкова изтощена. Завлякох се на сбирката на политическия клуб, в който членувам, като това, което наистина исках да направя, беше да спя. Срещнах моя другар Андрю, който пуши толкова, колкото пушех и аз. Казах му, че съм спряла тревата преди няколко дни и лицето му леко помръкна.

„О-о, аз съм тъжен“, каза той.

„Знам, аз също.“

Но когато си мислех за този момент – не си бях вкъщи, бях с приятел, подготвях се да обсъждам тактики, с които да предпазим и подобрим нашите общности – трябваше да отдам дължимото на факта, че бях трезва. Преди тази неделя, ако бях изморена, вероятно щях захвърля каквито планове имах, да се прибера вкъщи и да пуша.

Следва продължение

Източник