Мамо, може ли?

Бракът Дете-Родител

Том е млад мъж, в края на двайсетте, който е в първата си сериозна връзка с Нанси. Откакто Нанси се мести да живее при Том, изглежда че връзката им се променя много и то не по начин, който харесва на Том. Изглежда така сякаш Нанси превзема целия апартамент, сякаш тя има наръчник, скрит някъде, където той няма достъп и този наръчник е пълен с детайли как нещата трябва да бъдат; правилният начин да заредиш и изпразниш миялната; как да почистиш ваната, след като си вземеш душ; какво с какво се пере и на каква температура и т.н. Всички тези неща изглеждат леко глупави за Том; все пак той се е оправял по своя си начин години наред. Все пак е хубаво да стъпиш в чиста вана, когато отиваш да се къпеш, както и да видиш ненамачканите си дрехи, прибрани в гардероба. Том също така е изненадан да открие колко приятно е чувството да прави нещо конкретно, което да удовлетвори Нанси.

С течение на времето обаче започва да се чувства все по-неудовлетворен и обиден. Всеки път, когато Том започва да се чувства така, сякаш се е справил и е успял да овладее наръчника и знае какво се очаква от него, тя се появява с някое ново правило, което някак си се очаква, че той вече трябва да знае. Понякога почти изглежда като нагласена игра, в която независимо колко много той се старае, никога няма да бъде способен да удовлетвори или омилостиви Нанси. Любопитното е това, че тъй като не иска да я разочарова, на Том  почти никога не му се отдава възможност да каже на Нанси, че се чувства притиснат и че и той има някакви собствени идеи за това как да се случват нещата в техния споделен дом.

мамо

Можете да забележите колко много динамиката във взаимоотношенията между Том и Нанси наподобява на тази между родител и дете, като единият партньор е в ролята на възрастния, който поема отговорността за всичко, а другият партньор играе ролята на пасивно-агресивно действащото дете.

Този модел е толкова чест, че фамилните консултанти и терапевти го определят като „брак на дете-родител“. В хетеросексуалните връзки най-често мъжът е този, който „свършва“ в ролята на детето. Мъжете се шегуват един с друг за това как те са живели като ергени; за това как са нямали нищо друго освен пица и бира в хладилниците си; за това каква бъркотия е била в апартаментите им и за това как не са се съобразявали с никого, свободни да правят каквото и където и си поискат и т.н. Докато мъжете се шегуват относно желанието си да живеят ергенски живот и негодуват, че имат жена, която се опитва да ги социализира, на едно ниво те оценяват промените, които жената е внесла в живота им.

Приятно е чувството да живееш на място, което чувстваш много повече като дома, в който си израснал; да имаш по-редовен живот, на който можеш да разчиташ и в който да се чувстваш спокоен; да имаш социален живот, за който се полагат грижи и да имаш някакъв тип ръководство, напътствия, които да облекчат тревожността по отношение на незнанието какво да облечеш или как да действаш в определени социални ситуации. Под самохвалството им обаче се разпознава това, че повечето мъже не знаят как да направят дом за себе си или да отгледат семейство. Мъжете също така разбират, че това да направиш дом и да отгледаш семейство е често много важно за съпругите или партньорките им и в търсенето си на това да бъдат приети от тях, следването на някакви инструкции изглежда като малка цена за товa.

мамо

Когато нещата вървят добре, така както често се случва в началото на връзката, това е страхотен пример за това как хората в двойката могат да се учат един друг и да станат по-цялостни личности, да разгърнат потенциала, който имат. Но това, което започва като общо взаимноизгодно имплицитно съгласие, може да премине в серия от неизречени борби за власт. Неудовлетворението най-често започва при жените. Много жени разпознават това, че те всъщност имат повече опит и експертност във връзките, отколкото повечето от техните потенциални мъже-партньори. Жените се шегуват за това, че мъжете не са в добра форма да се справят с багажа и се нуждаят от промяна или евентуално обучение за това как да бъдат партньори. На повърхността повечето от наставленията и обучението, което те предлагат на партньорите си, са за това как да те да се държат, но това, което жените наистина търсят, е не партньор, който да бъде добре обучен, а партньор, с който да бъдат в по-добра връзка, в по-добра интимност.

Ето я и критичната точка на обръщане.

Когато мъжете разберат какво всъщност търсят партньорките им и разпознаят, че и те наистина искат същото нещо, тогава е възможно мъжете да бъдат по-малко защитни и по-малко реактивни към обучаването и подтикването и нещата обикновено вървят много добре. От друга страна, когато мъжът пропусне по-голямата цел, когато нямат достатъчно позитивен опит по отношение на ранното свързване и не успеят да разпознаят близостта и обучението, което им се предлага като нещо позитивно, те тогава започват да тълкуват всичко като критика и контрол.

Когато нещата тръгнат лошо по този начин, обикновено се влошават все повече.

Всеки член на тази двойка е абсолютно убеден, че той е този, който прави нещата зле и че другият се справя много по-добре, но това е бъркотия, която правят двамата. Връзката родител-дете е несъзнаван съюз между двама души. Те са еднакво отговорни и еднакво „залепнали“. Интересното е, че много сходна динамика може да се открие и в еднополови връзки, което предполага, че става въпрос повече за сила и полова социализация в нашата култура, отколкото за вътрешно присъщо различие между мъжете и жените.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/fear-intimacy/201902/mommy-may-i

Please follow and like us:
error0

Подкрепям ли зависимостта на детето си като му помагам?

„Джейк е моят по-голям син. Не знам колко пъти съм го будила, за да не пропусне тренировките си по футбол. Той беше куотърбек и получаваше стипендия. Помагах му да пише есетата си в колежа и го преследвах да ги предава навреме. Дори избрах костюма, с който ходеше на интервюта. Между другото сега е в университета „Дюк“ и следва две магистратури – икономика и международни отношения.“

„Mалкият ми син се казва Ник. Той употребява вещества – предимно хапчета, но понякога влиза и в запои. Казаха ми, че ако му помагам, подкрепям зависимостта. Просто не разбирам. Той има застрашаващо живота заболяване, а хората ми казват да се отделя от него, да му позволя да стигне до дъното и да престана да подкрепям зависимостта. Ако детето ви имаше рак, щяхте ли да го направите?“

Много родители и други членове на семейството се затрудняват с концепцията за подкрепянето на зависимостта. Определено има естествена склонност от тяхна страна да обичат, защитават и обгрижват децата си. Но кога това може по-скоро да вреди, отколкото да помага? Тази дискусия е фокусирана върху дефиницията за подкрепянето на зависимостта и какво трябва да се има предвид, когато се опитвате да мотивирате детето ви за промяна.

Каква е дефиницията за подкрепяне на зависимостта?

Това понятие обхваща всички ваши действия и поведения, които подкрепят употребата. С други думи, както казва д-р Джефри Фуут, подкрепянето на зависимостта всъщност означава „правене на положителни неща, които в крайна сметка подкрепят продължаването на негативно поведение (като употреба на алкохол или наркотици)“. Примерите включват:

  • Да се обадите в училището или работата на сина си, който е бил на парти до сутринта и не може или не иска да стане, за да кажете, че е болен.
  • Да почистите дома на дъщеря си, която е навън и употребява с приятелките си, а подът на банята ѝ не се вижда от купчини мръсни дрехи.
  • Да позволите на сина си да използва колата ви, когато знаете, че е вероятно с нея да отиде при дилъра си.
  • Да платите сметката за телефона на дъщеря си, защото е харчила пари за наркотици и сега не ѝ достигат.
  • Да платите гаранцията при арест или глоби.
  • Да помагате при махмурлук.

Това са примери за правене на нещо хубаво и мило за любимите ви хора, което може да увеличи вероятността те да продължат да употребяват. От гледна точка на поведението тези мили неща са подкрепление. Това означава, че повишават вероятността поведението да се повтари. В примерите по-горе родителят може без да иска да подкрепя негативното поведение. Така нищо лошо не се случва на децата – няма последствия от поведенията им, защото действията на родителите ги защитават от тях.

Не всички последствия се понасят еднакво

Родителите предпазват децата си от това да усетят ефектите от негативните им поведения поради множество причини. Понякога, за да се избегне спор или от страх, че ако децата им загубят работата си, няма да могат да плащат сметките си. Друга причина може да бъде, че е по-лесно те да изчистят, вместо да накарат сина или дъщеря си да изпълнят задълженията си. Също така има случаи, в които да оставите децата си да понесат негативните последствия, е повече от това, което вие можете да понесете.

Например, родител знае, че детето му пие във влака към вкъщи. Ако му позволи да кара кола под влияние на вещества, може да стане катастрофа, в която да нарани не само себе си, но и други хора. От една страна, ако родителят взима детето си от спирката, подкрепя зависимостта, но от друга, притесненията за безопасността на сина/дъщерята и други хора са основателни и майката решава да го/я прибере от спирката.

Друг родител се тревожи, че ако синът му има криминално досие, няма да може да си намери хубава работа и решава да наеме добър адвокат, вместо да го остави да работи с безплатен. Знае, че това поведение подкрепя зависимостта, но в дългосрочен план иска синът да бъде финансово независим, така че наемa адвоката.

Всеки родител има правото да преценява ситуациите и да решава какво може да понесе като последствия. Ако последствията са непоносими, направете каквото мислите, че е най-добре. Помнете, че вие познавате любимите си хора и фамилната ситуация и ще трябва да живеете с резултата. Ако последствията са поносими, позволете им да ги понесат, тъй като светът понякога е много по-силен учител отколкото сме ние.

Не всички мили неща подкрепят зависимостта

Важно е да се отбележи, че не всички мили неща подкрепят зависимостта. Например една майка се притесняваше, че не бива да праща окуражителни картички на сина си, докато е в рехабилитационен център. Изпитваше страх, че подкрепя зависимостта. Мислеше, че трябва да покаже „твърда любов“ вместо това. В този контекст нейната подкрепа би окуражила продължаването на лечението. Това е видът поведение, което родителите трябва да подкрепят.

В подобен случай млада майка помоли семейството си да гледат детето ѝ, докато е на среща на анонимните алкохолици. Тя беше поела ангажимента да отиде на 90 срещи за 90 дни. Те отказаха, вярвайки, че всяка помощ от тяхна страна подкрепя зависимостта, въпреки че тя се опитваше да се ангажира със здравословно поведение.

Тези мили и хубави неща, които правите и които подкрепят здравето, прекратяването на употребата и просоциалните поведения, са форми на положително подкрепление. Когато любимите ви хора правят нещо, което искате те да правят, мислете за начини, по които можете да подкрепите тези поведения, така че те отново да ги направят. Например детето ви идва на семейна вечеря, без да е употребило, пише ви SMS, че ще закъснее или ви връща парите, които ви дължи. Отделете време да забележите какво той или тя прави, което го/я придвижва в посоката на здравословните поведения. Може би това означава да изпратите подкрепящо съобщение, да сготвите любимо ястие, да направите похвала, когато си изчистят стаята, да дадете прегръдка, картичка и така нататък. Забелязването на положителните действия и отбелязването им помага и не подкрепя зависимостта.

Използвайте естествените последствия и позитивното подкрепление заедно

Да позволите на естествените последствия да се разгърнат и да използвате позитивно подкрепление има синергичен ефект. Това означава, че комбинацията от двете стратегии е по-силна от използването на която и да е самостоятелно. Този подход позволява на детето да разбере, че тя или той е архитектът на хубавите неща, които се случват в резултат на положителни поведения. Освен това се учи, че последствията са характерни за негативни поведения – това е силен мотиватор за промяна.

Източник

Please follow and like us:
error0

Не получаваш това, което искаш от връзката си?

„Жена ми не ме разбира.“

„Мъжът ми не ми помага с децата / домакинската работа / планирането на финансите…“


„Чувствам се самотен, въпреки, че съм женен.“

 

„Аз ставам рано, а мъжът ми спи до обяд. Уикендите не са забавни, защото изглежда, че никога нямаме един и същи график.“

 

„Аз съм голям чистник, а всички други в семейството ми са пълни мърлячи. Защо не могат да почистват след себе си?“

Някои от тези неща звучат ли ви познато? В последните няколко седмици имах консултации с двойки с подобни оплаквания. Оплакванията им звучаха разумно, но също така изглеждаше, че няма никакъв начин да се споразумеят. Един обича да спи в студена стая с дебело одеяло, а друг предпочита топла стая само с чаршаф. Един е веган, който никога не докосва месо, а другият е на диета, в която яде месо по няколко пъти на ден. Изглежда, че тези взаимоизключващи се предпочитания няма как да се съвместят и да се постигне компромис.

Когато двойките са хванати в капана на едни и същи препирни отново и отново, това може би е сигнал, че са хванати в, както Фройд би казал, „натрапчиво повторение“ или тенденцията да се правят едни и същи неща непрекъснато, въпреки че водят до неприятни резултати. Изглежда, че единственото нещо, което двойката трябва да направи е да „изреже“ това, за да се подобрят нещата. Но има множество причини, поради които ние компулсивно правим неща, които нараняват нас и партньора ни.

Може би несъзнателно се опитваме да направим така, че стари и болезнени преживявания да завършат различно.

Жена, чиито баща е бил студен и дистанциран, може да се обвързва със студени и дистанцирани мъже, като несъзнателното й желание е те да се превърнат в любящи и грижовни, като косвено й докажат, че нейния баща също я е обичал и че тя самата е човек, който заслужава любов.

Мъж, който е бил подиграван от момиче, което е харесвал, заради това, че е дебел, е възможно да се обвързва с критични и нараняващи жени с надеждата, че те ще „поправят“ старата болка, като му кажат, че е привлекателен и дори могат да му се извинят за болката, която тази жена му е причинила.

Също така можем несъзнателно да проиграваме стари ситуации и преживявания, като си намерим партньор, на когото да причиним същото, което са причинявали на нас.

Това не е защото сме зли, а е защото се опитваме да преработим нещо, преживяно в миналото, което ни е наранило. Джордж Клайн нарича този процес „активно преобръщане на пасивната позиция“, т.е. ние несъзнателно сменяме позициите, така че да сме отговорните в ситуацията, вместо да сме само безпомощни участници в нея.

Например Ейприл винаги закъснява за всичко – за училище, за срещи, за партита, лекарски прегледи и др. Родителите й и тя винаги са се карали за нейната мудност, но никакви предприети мерки не дали резултат. Интересно, но когато срещнала Бърт, изглеждало, че е срещнала сродната си душа. Той също закъснявал винаги. Те се кикотели заедно, когато пристигали на кино в края на филма. Смеели се на раздразнението на семействата си, когато закъснявали за вечеря. Внезапно връзката им приключила и Ейприл срещнала Карл, който обожавала.

Имало само един проблем, който изглежда възпрепятствал това връзката да се придвижи към брак. Някъде по пътя, Ейприл била станала точна, но Карл никога не бил на време. „Защо той не може да се промени? Аз го направих.“ често се питала тя. Но каквато и да е била причината, Карл не успял да промени навика си, което водело до още повече конфликти. В тяхната връзка изглежда, че Карл се беше превърнал в Ейприл и тя се държеше с него така, както нейните родители се бяха отнасяли с нея. Като че ли ситуацията била без изход. Карл искал Ейприл да го приеме какъвто е, а тя искала той да започне да пристига навреме. Никой не бил решен да отстъпи.

Мислех си за това какво прави толкова трудно за един човек от двойка да се промени, ако това би направило всички толкова по-щастливи, когато един учител по йога направи коментар за нашите тела, който според мен се отнася чудесно към тази ситуация. След като каза, че една от основните цели на йогата е да ни научи да познаваме телата си и да правим това, което ще ни помага да се развиваме, след това каза: „ Не можете да правите неща с тялото си, за които то не е пригодено. Не можете да отидете в железарията за да си купите печено пиле. По същата тази логика, не можете да накарате коляното си да се извърти в посока, в която то не може или – освен ако не сте сова – да завъртите главата си на 360 градуса.“

Чудех се дали това не може да помогне на Ейприл и Карл, и другите двойки, които се борят да се променят един друг. Беше ли проблемът, че искат промени, които просто няма да се случат?

Или истинският проблем беше в това, че те не се приемаха и оценяваха такива каквито са, че винаги искаха нещо повече от другия, което просто не съществува.

Спомних се за една консултация с Линда, майка на много експресивна дъщеря тийнейджър. Тя се притесняваше, че почти автоматично поправя дъщеря си Бри. Бри от своя страна искаше обяснение от майка си защо е толкова критична към нея. Всъщност Линда обожаваше Бри и я намираше за великолепно дете. „Защо продължавам да я критикувам?“, искаше да знае Линда.

Съзнателно, Линда се опитваше да се увери, че Бри няма да страда от никоя от трудностите, които са разтревожили нейното юношество, но несъзнателно се опитваше да превърне Бри в друг човек – може би в човек, който никога не би страдал или човек, който няма недостатъци. Изненадващо, когато разбра това, за Линда стана по-лесно да намали критиката. „Осъзнах, че Бри е точно тази, която искам да бъде, така че нямам нужда да я критикувам.“ каза тя.

Всъщност не винаги е лесно да спрем да критикуваме партньора си. Обикновено си мислим, че ще бъдем по-щастливи, само ако се промени, но на несъзнавано ниво, ние можем да бъдем щастливи само ако знаем, че имаме силите да променим непроменимото. Следователно това е невъзможна задача.

Двойките трябва да осъзнаят факта, че са различни и че и двамата имат недостатъци, и ако искат да бъдат заедно, ще трябва да приемат някои поведения, които смятат за неприемливи.

Ако тези различия се окажат непреодолими, тогава е добре да оценят реалистично доколко биха могли да съществуват като двойка, за да не прекарат остатъка от живота си в битка за промяна на непроменимото. Ако единият от двамата е в железарията, другият не може да очаква, че ще получи печено пиле. От друга страна и двамата трябва да се огледат добре в магазина, преди да решат да излязат. Може би има много други неща, които биха харесали един в друг. Ако се освободите от желанието за невъзможното, може и да откриете, че има много други неща, които магазинът може да ви предложи.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/the-couch/201301/not-getting-what-you-want-your-relationship

 

 

Please follow and like us:
error0

Отгледайте отлични, а не перфектни деца

Родителстване: Отгледайте отлични, а не перфектни деца

Перфектно ли е детето ви или просто отлично?

Перфекционизмът е еднa от най-деструктивните зарази сред американските деца днес. Перфекционизмът е нож с две остриета. Едното острие кара децата да бъдат перфектни. Тези деца оказват натиск върху себе си да бъдат праволинейни „алфи“, да бъдат топ атлети и да спасяват света през уикендите. Другата страна на острието е, че никога не съм срещал щастлив перфекционист. Те не могат да бъдат щастливи, защото никога не успяват да са перфектни.

Какво е перфекционизъм?

Перфекционизмът при децата включва установените нереалистични и завишени стандарти и очаквания към тях самите и ожесточеното преследване на цел, която никога няма да постигнат. Също така те вярват, че всичко по-малко от перфектността е неприемливо. Когато се провалят в това да се сблъскат с тези невъзможно високи стандарти, те се самообвиняват безмилостно. Децата-перфекционисти никога не се задоволяват с положените усилия, без значение колко добре в действителност се представят, и те се наказват за това, че не са перфектни. След като наскоро говорих с група гимназисти, момиче от аудиторията ми разказа как тя е имала 100 точки на скорошен тест, към който също така е било възможно да имаш още 10 допълнителни точки. Тя е постигнала 7 от тези 10, с общ сбор 107 от 110, като пропускът на тези екстра точки „я изяждал жива“ оттогава.

В сърцето на перфекциониста лежи заплаха: ако децата не са перфектни, родителите няма да ги обичат. Тази заплаха възниква, защото децата свързват това дали са перфектни с тяхното самочувствие; да бъдат перфектни определя това дали те ще виждат себе си като ценни хора, достойни за обич и уважение. Цената, която тези деца вярват, че ще платят, ако не са перфектни,  е огромна и нейното заплащане е наистина опустошаващо: депресия, тревожност, хранителни разстройства, зависимост към вещества и самоубийство.

перфектни

Между другото, не е необходимо децата да бъдат перфекционисти във всяка част от живота си, за да се считат за перфекционисти. Те трябва да бъдат перфектни в областите, за които ги е грижа, например перфекционисти в училище, които имат неподредени стаи, или перфекционисти-атлети, които не ги е грижа за училищните им задължения.

Перфекционизъм и популярна култура

Живеем в култура, която почита перфектността. Културата ни издига успеха до абсурдни висини, където да бъдеш добър вече не е достъчно добро. Децата сега трябва да се целят към Брашлянената лига или професионалистите. Те трябва да правят много пари и да имат перфектната къща и перфектната кола. Културата ни също така боготвори и физическата перфектност. Децата са бомбардирани от изображения на перфектни хора с перфектни тела, перфектни лица, перфектна коса и перфектни зъби, както е доказано от популярността на козметичната хирургия и риалити шоутата, такива като „Пълно преобразяване“.

Перфекционизъм и провал

Въпреки че изглежда, че децата-перфекционисти се насочват към това да успеят, тяхната единствена мотивация в живота в действителност е да избегнат неуспеха и провала, защото те свързват провала с чувството на безполезност и загуба на любов. Децата-перфекционисти гледат на провала като на лаком звяр, който ги дебне всеки момент и всеки ден. Ако тези деца спрат дори за момент да си починат, те ще бъдат застигнати от провала, а това е просто неприемливо.

Въпреки че перфекционистите често постигат някаква степен на успех заради непрекъснатия страх от провал, тези деца често не осъзнават напълно своите възможности и не постигат истински успех. Единственият начин да достигнат до истински успех е като рискуват да се провалят, а децата-перфекционисти често отказват да направят това. Въпреки че шансовете за успех нарастват, когато те рискуват, рискът от провал също така нараства. Така че децата-перфекционисти кръжат в „безопасната зона“, в която те остават на сигурно разстояние от провала (така те могат да продължат да се чувстват добре със себе си), но също така остават на фрустрираща дистанция от успеха.

перфектни

Перфекционизъм и емоции

Може и да си мислите, че децата-перфекционисти преживяват вълнение и главозамайване, когато постигнат най-високите си стандарти, но тези емоции са много далеч от нормалните за тях. Най-силната емоция, която детето-перфекционист най-често изпитва, е облекчението! Откъде идва това облекчение? Те са избегнали още един куршум на провала и могат да се чувстват добре за себе си… но не за дълго. Наскоро попитах група от студенти колко дълго си мислят, че продължава облекчението и едно момиче вдигна ръката си и заяви: „До следващия изпит!“

Каква емоция биха изпитали децата-перфекционисти, които неизбежно не успяват да постигнат високите си стандарти? Може би си мислите разочарование? Но разочарованието – нормална реакция, която всички деца трябва да изпитват, когато се провалят – е твърде приятна емоция за перфекционистите. Перфекционистите изпитват опустошение, защото възприемат провала като лична атака срещу тяхната стойност като хора.

Откъде идва перфекционизмът?

След почти всеки разговор с родител, който съм водил, родителят ми казва: „Кълна се, че моето дете се роди перфекционист.“ Все още няма научни доказателства за това, че перфекционизмът е вроден. Изследването показва, че децата научват перфекционизма от родителите си, най-често от родителя от същия пол, от който е детето. През думите, емоциите и действията на техните родители децата правят връзката, че да си обичан означава да си перфектен. Това не означава, че няма вродени влияния; някои генетични атрибути, такива като темперамент, могат да направят децата по-уязвими към перфекционизма.

Родителите предават перфекционизма си на техните деца по три начина. Някои родители-перфекционисти отглеждат децата си да бъдат перфекционисти чрез активно оценяване и награждаване на успеха и наказване на провала. Тези родители предлагат или отдръпват тяхната любов, базирайки се на това дали децата посрещат техните перфекционистки очаквания. Когато децата успяват, родителите им ги заливат с любов, внимание и подаръци. Но когато те се провалят, родителите им не само отдръпват любовта си, но и стават студени и дистанцирани, или изразяват силен гняв и обида към децата си. И в двата случая тези деца получават посланието, че ако искат любовта на родителите си, те трябва да бъдат перфектни. За щастие в 20-годишната ми практика съм се сблъсквал само с няколко случая на такива родители.

Има и неумишлен родителски модел. Пример за това как перфекционизмът се предава от тези родители включва наличието на определен модел, който те имат, на който трябва да отговарят те самите, домът им, усилията, които полагат в кариерата, постиженията им в спорта и игрите, както и начинът, по който те отговарят, когато нещата не се случват според стандартите им. Тези родители несъзнателно съобщават на децата си, че нищо по-малко от перфекционизъм няма да бъде толерирано в семейството.

Последният тип родители, които изповядват перфекционизма, не са перфекционисти изцяло; в действителност те са обратното на това да бъдат перфекционисти. Но те ще направят всичко възможно, за да са сигурни, че децата им ще бъдат перфекционисти. Тези родители проектират собствените си пропуски върху техните деца и се опитват да ги поправят като дават любов на децата си тогава, когато те не ги повтарят и отдръпват любовта си, когато ги повтарят. За съжаление, вместо да създадат перфектните деца и да освободят себе си от собствените си несъвършенства, те ги предават  на децата си.

перфектни

Отлично: антидотът на перфектността

Премахнете думата перфектност от речника си. Тя не обслужва никаква друга цел с изключение на тази да прави детето ви нещастно. Заменете перфектността с отлично. Аз определям „отлично“ като това да се справяш добре през повече от времето (използвам по-малко граматика тенденциозно, защото повечето деца говорят така – и аз също не съм перфектен). Отлично взима всички добри страни на перфектността (например постижение, високи стандарти, разочарование при провал) и оставя навън нездравословните части (например свързването на постиженията със себеоценката, нереалистичните очаквания, страха от провал). Отличното също така поставя летвата високо, но никога не свързва провала с любовта, която давате на децата си (или любовта, която те самите си дават). Отлично всъщност окуражава децата ви да се провалят – не постоянно в едно и също нещо и без полагане на усилия, разбира се, а защото разбират, че успехът без провал е невъзможен и няма как да се учим. Без страх от провал децата ви могат да обърнат поглед към успеха и да го преследват с отдаденост и любов, знаейки, че ще ги обичате независимо от всичко.

Не трябва да бъдете перфектен родител

Има дори книга озаглавена „Перфектното родителстване“. Какъв непосилен стандарт, с който да се живее! Но ето няколко новини: не е необходимо да бъдете перфектен родител, само отличен (мога да чуя колективна родителска въздишка на облекчение из цяла Америка). Да бъдеш отличен родител означава да бъдеш добър с децата си в по-голяма част от времето. Всъщност можеш да грешиш с децата си. Понякога може да загубиш спокойствието си и да действаш като на футболно поле, сцена или като на игра на шах. Така че позволете си да не сте перфектен родител. Убедете се, че вие и децата ви правите добро през по-голяма част от времето и ще бъдете много по-малко стресирани, а те ще се превърнат в отлични хора.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/the-power-prime/200911/parenting-raise-excellent-not-perfect-children

Please follow and like us:
error0

Гневът като проекция на непреодоляна депресия

Няма да се почувствате по-добре, наранявайки останалите.

Има смисъл в това, че много хора не искат да преживяват тъга, защото това причинява вътрешна болка. Също така е общоизвестно, че ако хората не могат да се справят с болката и депресията, това, което следва, са гневни действия или думи, обикновено насочени към някого, когото обичат. Това се нарича негативна проекция.

Разликата между гнева (симптом на депресията) и другите чувства е това, че когато сте гневни, можете да имате импулса да нараните другите. За овладяването на този подтик помага разбирането на това, че повечето гняв е основан на някакво дълбоко недоволство от факта, че сте били наранени.

Всички ние имаме отговорността да се погрижим за себе си, без да нараняваме тези, които обичаме. Колкото и странно да звучи, понякога искаме да нараним тези, които обичаме, защото те са тези, които могат да ни наранят най-много. Чувал съм двойки в терапия да казват: „Причината, поради която те мразя толкова силно, е защото те обичам толкова много.“

Гневът се появява в открити и прикрити форми. Единият начин, по който прикритият гняв ни наранява, е чрез подсъзнателното ни насочване към повторно преживяване на стари болезнени спомени. Например, ако жена е била наранена или подигравана от своя баща или брат и не се е справила с това, тя ще намери мъж, който да се отнася с нея по същия начин.

Във взаимоотношенията прикритият гняв наранява тези, които обичаме, защото когато личността се е дистанцирала или отдръпнала, партньорът го усеща. Ако се отдръпваме от партньорите си, ние ги нараняваме. Ако се чувстваме така, това трябва да излезе, за да се преодолее и да можем да се справим с него. Държейки се по начин, който кара някого, когото обичате, да се чувства толкова зле, колкото и вие се чувствате, води до деструктивност и в крайна сметка всички да губят.

гневът

Ако освободите гнева си несъзнавано или по пасивно-агресивен начин (като непрекъснато да закъснявате за вечеря или да не отговаряте на романтичността на партньора ви), вие в действителност не се освобождавате от този гняв и той не излиза навън.

За съжаление, възрастните могат да обърнат яростта навътре и да действат с гняв. Гневът отблъсква тези, които обичаме, и пречи на задълбочаването на връзката.

  • Оздравяването е, когато всъщност кажете на някого, когото обичате, как в действителност се чувствате, вместо да задържите чувството в себе си. Много по-лесно е, отколкото да лъжете себе си или да манипулирате партньора си. Ще живеете в нечестна връзка, в която никой не знае какви са истинските чувства и връзката няма да оцелее в морето на нечестността.
  • Как да се справите с някого, който задържа гнева си или действа прикрито? Не можете да им посочите, че са гневни – няма да ви повярват. Вместо това им очертайте ясни граници – например, ако винаги закъсняват, можете да кажете: „Ако закъснееш повече от 20 минути, ще започна да вечерям без теб.“
  • Ако партньорът ви ви лишава от признание и внимание, е нужно да му споделите, че разбирате, че той/тя е гневен, че желаете да го обсъдите и че имате желание да направите подходящите промени, ако е необходимо.
  • Ако не можете да говорите за това, без да го превърнете в кавга, е необходимо да се срещнете със специалист. Работата на терапевта е да създаде безопасно място за клиентите, за да изразят чувствата си и да проучат деструктивните си импулси.

В заключение: Ако има какъвто и да е признак на насилие, трябва да се предпазите и да защитите себе си и любимите си хора като потърсите помощ, дори това да означава да повикате полиция. Това може да бъде плашещо заради възможните последици, но всъщност алтернативата може да бъде много по-страшна.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/emotional-fitness/201805/is-your-anger-projection-unresolved-depression

Please follow and like us:
error0

Отвъд тревожността

Корените на тревожността и как се преодоляват

Тревожността има много различни форми, но може да бъде полезно да се помисли за три от тях, които са фундаментални: инстинктивна тревожност, травматична тревожност и когнитивна тревожност.

Инстинктивната тревожност“ произлиза от ситуации, свързани със заплахи или опасности по отношение на нашето оцеляване. Това е онова чувство, което преживяваме, докато ходим по ръба на висока скала, по нощните улиците на пустинен град или когато някой вербално ни тормози или заплашва с насилие. Инстинктивната тревожност е здравословна. Тя се е развивала през хилядолетията на човешката история и вероятно нямаше да сме тук без нея.

„Травматичната тревожност“ се отнася към травматичните житейски преживявания и опит (обикновено през ранни етапи от живота ни), които на някаква степен на психологическо ниво са оставили чувствителност и уязвимост. Травматичната тревожност се проявява много силно, когато попаднем в ситуации, които ни напомнят на първоначалната травма – например, когато човек, който е преживявал отхвърляне по време на детството си, започва връзка като възрастен  и открива, че страхът от отхвърляне отново се появява и го кара да се чувства несигурно. Друг пример е бивш войник, който чува експлозии или викове, които напомнят за травмата, която е преживял по време на конфликт.

Най-накрая идва „когнитивната тревожност“. Понякога тя действа върху инстинктивната тревожност, подбирайки определени опасности и „раздувайки ги“. Например, страхът от летене започва с инстинктивното чувство на опасност, което за повечето хората избледнява с времето, когато те вече са свикнали да летят. Но за други този инстинктивен страх се засилва от мислите – например, представяйки си, че самолетът може да катастрофира или че някой може да отвори спешния изход, представяйки себе си на 5 метра над земята, спомняйки си истории, че са чели за самолетни катастрофи… По подобен начин човек, който върви през гората през нощта, започва да си представя, че диви животни се насочват към него или че хора чакат зад дърветата, за да го нападнат.

тревожността

Въпреки това, в други случаи тревожността би могла да бъде чисто когнитивна, без да се базира на инстинктивната тревожност. Този вид когнитивна тревожност често е свързана с бъдещето, произтичаща от очакването на събития, които често пъти още не са се случили и може въобще да не се случат. Базира се на питането: „Какво ако?“ и въпроси като „Какво ще се случи, ако загубя работата си или жена ми ме напусне? Какво ако се объркам и изглеждам като глупак? Какво ако не съм способен да се справя? Какво ако поема прекалено голям риск и загубя всичко?“

Когнитивната тревожност може също така да се прояви по много изтънчен начин, като вид чувство за безпокойство в умовете ни – проникващо чувство на безпокойство, причинено от постоянната дейност на нашите умове. Независимо дали вниманието ни е заето, съзнанието ни е склонно да си обсъжда разни неща по странен начин. Това непрекъснато „мисленно обсъждане“ създава фундаментално безпокойство вътре в нас.

От тези три вида когнитивната тревожност има най-голямо влияние върху нас. Тя превръща инстинктивните страхове във фобии, които ни отнемат нашата свобода и щастие; оставя ни с усещането за несигурност, което ни възпира да поемем рискове; спира ни да живеем автенично като ни кара да се страхуваме от провал и отхвърляне. „Какво ако?“ въпросите създават въображаеми страхове за бъдещето, които ни държат заседнали в неудовлетворяващото настояще. И нещо друго, когнитивната тревожност прави така, че всъщност изразходваме времето си, насочвайки внимание си вън от нас – прекарваме часове в гледане на телевизия, или сърфирайки по интернет, тъй като имаме нуждата да избягаме от постоянното безпокойство на вътрешния ни диалог.

Справяне с тревожността

Всъщност няма начин, по който да се справим с инстинктивната тревожност, тя е здравословна и естествена. Травматичната тревожност може да бъде овладяна по време на и чрез терапия.

Но какво относно когнитивната тревожност? За щастие има също някои ефективни методи, които могат да подпомогнат облекчаването ѝ. Когнитивно-поведенческата терапия работи основно с идентифицирането на мисловните модели, които предизвикват появата на тревожността и фобиите и „заместването им“ с по-рационални и позитивни мисли.

Редовно имаме моменти, когато тревожността и умората избледняват и преживяваме усещане за леснота, благополучие и хармония. В тези моменти сме освободени от натиска да държим себе си заети и да преследваме нуждата от стимулиране и придобиване – живеем в почивка със себе си и настоящия момент.

тревожността

Тези моменти на „хармонично съществуване“ обикновено се случват, когато сме тихи и отпочинали и има спокойствие около нас, т.е. когато сме в природата, работим тихо с ръцете си, слушаме или свирим музика, след медитация, йога или секс. В такива моменти преживяваме усещането за естествено засилване на връзката между нас и заобикалящата ни среда и хора.

Тези моменти често се появяват случайно, но ключът да преодолеем когнитивната си тревожност е в това да положим съзнателно усилие да забавим и успокоим мислените си диалози. За това подпомага много и медитацията.

Източник

 

 

 

Please follow and like us:
error0

Справяне с нерешените травми

Нерешените травми могат да ни преследват по начини, които често не изглеждат директни.

Наскоро мой приятел, който страда от хронична болка в долната част на гърба, се върна от поредно посещение при доктора с малко неочакван съвет. Вместо обикновената дискусия за медикаменти, физическа терапия или дори операция, докторът му препоръчал книга: „Лечение на болките в гърба: Връзката между тялото и ума“. Книгата от Джон Е. Сано обяснява „как стресът и другите психологически фактори могат да причинят болки в гърба и как можем да се освободим от тези болки без наркотици, медикаменти, упражнения или операции.“ Четейки книгата, моят приятел беше поразен от връзката, която Сано прави между ранните детски травми и болката в гърба при възрастния. Само за няколко седмици на отразяване и отработване на тази връзка в себе си, той видя подобряване на симптомите при него.

Тези дни научаваме повече и повече за вредните ефекти на травмата върху много аспекти от нашето психическо и физическо здраве и благополучие. Изглежда, че учените свързват ранната травма с всичко – от болки в гърба до депресия. В скорошно интервю с Опра Уинфри в продължение на 60 минути психиатърът и невроучен Брус Пери говори за ефектите от враждебните събития в детството върху нас като възрастни. „Истината е, че ако имате развиваща се травма, сте в риск по отношение на почти всякакъв вид проблеми, за които можете да се сетите, свързани с физиологичното, психичното и социално здраве“, казва Пери.

Нерешените травми могат да ни преследват по начини, които често не изглеждат директни. Като възрастни, може да се опитаме да забравим или да „прелистим“ миналото. Ние можем да си мислим: „Детството ми не беше толкова лошо.“ или „Много хора имат по-лошо детство, отколкото аз.“ Не осъзнаваме, че тези стари рани могат да окажат всякакъв вид физически и психологически ефекти. Определени събития могат да бъдат неволево задействащи реакции в нас, за които да не сме се сещали или да не сме мислили през годините: вина, срам, страх, или гняв, натрупали се в нас от по-ранни етапи в живота ни.

Изследванията за свързаността предполагат, че не само това, което ни се случва, е това, което влияе на нас и нашите връзки, но също така сме засегнати от събития, при които не сме били способни да преживеем цялата болка или да извлечем смисъл от преживяванията. Когато не се справяме с нашите травми, ние ги носим със себе си. Не извличаме смисъл и изводи от историята ни и следователно миналото ни продължава да влияе на настоящето ни по многобройни невидими начини. Влияе ни на това как родителстваме, как се отнасяме с партньора си, как се чувстваме, как мислим и как действаме в света.

травми

Следователно, може би най-важното нещо, което можем да направим, за да решим непреодоляната травма, е да създадем кохерентен разказ. Наскоро имах привилегията да преподавам в е-Курс с д-р Даниел Сигъл в „Осъзнаване на живота Ви“. В курса наблегнахме на това, че някои неща, които не изглеждат травматични за нас като възрастни, се преживяват като такива, когато сме деца. Създаването на кохерентен разказ е процес, който включва записването на всички „големи Т травми“, през които сме минали: сериозна загуба, насилие, или животозастрашаващо събитие, както и записването на всички „малка т травми“, които сме преживели. Тези събития може да не изглеждат толкова драматични, но те ни влияят като ни причиняват дистрес, страх или болка и следователно променят начина, по който виждаме себе си, другите хора и света около нас. В много случаи откриваме, че тези травми не са напълно решени.

Пример за това имаше в курса, в който разказвах кохерентен разказ. Жена написа история, която сподели с класа. Тя започна със срамежливото твърдение, че като дете е убила кон – травма, която е идентифицирала като индикация за нейната „лошотия“. Въпреки това, по-нататъшните детайли разказваха напълно различна история. Оказа се, че когато тя е била едва 11-годишна, родителите ѝ са я качили на кон, който не е бил опитомен. Въпреки че се е страхувала, тя се е качила на коня за пробно яздене, така както е правила в миналото с добре тренирани коне. Конят се подплашил от нещо и паднал, докато се опитвал да скача, и умрял. Родителите ѝ веднага я обвинили за смъртта на животното и я заплашили, че ще я изпратят далеч, в училище в чужбина, освен ако не напише писмо, с което да се извини на всеки от семейството.

Когато тя разказа историята в класа, хората подчертаха това, че тя не е отговорна. Всъщност, изглежда много повече като неглижиране от страна на родителите ѝ да я качат да язди див кон. Жената продължаваше да настоява, че вината е нейна. Това продължи до момента, в който тя си представи същото събитие да се случва на дете на същата възраст, на която тя е била по време на инцидента, което познава в настоящия си живот. Не само че е била травматизирана и изплашена от случката, но също така е била обвинена за нея, оставяйки я с чувството на срам, което тя си мисли, че заслужава.

травми

Жената е носила тези чувства в себе си в продължение на целия си живот, заедно с това, че е вярвала, че всичко лошо, което ѝ се случва, е заслужено. Разказвайки историята, тя беше способна да разбере колко различна е била реалността от тази, която тя е възприела, и в която е продължила да вярва, откакто е била дете. Като възрастна, с подкрепата на групата, тя успя да приеме, че родителите ѝ са я неглижирали и са я поставили в опасност, както нея, така и коня – реалност, която е била твърде плашеща, за да се изправи пред нея като дете. Чрез правенето на разказа си кохерентен тя беше способна да почувства себе си, да преживее някакво облекчение и да се справи с травмата около инцидента. Най-накрая тя започна да оставя чувството на това да бъде основно „лоша“, което я е преследвало от времето на това събитие.

Въпреки нашия инстинкт да погребем миналото, да го минимизираме или да избегнем болката, преживяването на чувството от това какво ни се е случило може всъщност да води до лечение. Може да ни помогне да разделим нашите ранни преживявания от настоящия ден и да идентифицираме негативните натрупвания, които тези преживявания имат върху настоящия ни живот, включително нашето физическо здраве и връзки. Създаването на кохерентен разказ може да бъде мощен инструмент за решаване на детската травма. Да извлечем смисъл от историята ни може да ни освободи от много тежести във всичките им проявления. Може да ни помогне да прекъснем деструктивните междупоколенчески кръгове и да станем по-силни родители и партньори. Може да ни помогне да се чувстваме по-сигурни със себе си и да предоставим повече сигурност на останалите. Да се изправим пред травмата си не е лесно, но е фундаментален аспект на психологическото и физическото лечение, инструмент за изграждането на по-добри взаимоотношения и ключ към отключване на нашите истински същности.

Източник

 

Please follow and like us:
error0

Себесъстраданието не е равно на самосъжаление

С нас много често се свързват хора, изпаднали в тежки житейски ситуации. Хора, употребяващи и злоупотребяващи с вещества, хазарт или алкохол, които са с ясното съзнание, че животът им в момента не е това, за което са мечтали. Обаждат ни се и хора, които са успешни в кариерата, имат влияние в своите среди, справят се с куп отговорности и задължения, но не могат да се справят с употребата си. Много често чуваме неща от рода на: „Не мога да понеса факта, че се справям с всичко, но не и с това. Аз съм силен човек, трябва да се справя. Ако не успея да се справя сам/а, значи съм пълен провал.“

Силните хора не искали помощ, защото така изглеждали като жертви, като слаби.

Тогава възникват няколко важни въпроса: „Ако поискаш помощ, това означава ли, че си слаб?“, „Ако не успяваш да си справиш сам с едно конкретно нещо, това означава ли, че напълно си се провалил?“, „Ако до сега си опитвал нещо и то не е давало резултат, не е ли естествено да потърсиш други опции?“, „Трябва ли да се съдиш строго всеки път, когато срещнеш трудност или ти е тежко?“

Ние хората сме социални същества и имаме нужда от другите. Имаме нужда и от обич, разбиране, зачитане и подкрепа. Често дори го изискваме. Защо тогава, когато сме в тежка житейска ситуация, имаме усещането, че не се справяме или се нуждаем от помощ, не третираме себе си така, както искаме другите да ни третират? Защо не си дадем това съчувствие и подкрепа, от което толкова се нуждаем?

Какво би си казал човекът от ситуацията по-горе, ако подходи към себе си със съчувствие и разбиране? Може би: „Опитах много неща, но като че ли не дават резултата, на който се надявам. Трудно ми е и се срамувам да поискам помощ, но си давам сметка, че съм отговорен за живота си и да спра да пия/употребявам/да играя хазарт е важно за мен.“

Да поискаш помощ в крайна сметка сила или слабост е?

Понякога оставам с впечатлението, че себесъстраданието се бърка със самосъжаление, но каква всъщност е разликата?

Когато човек започне да се самосъжалява, той влиза в ролята на жертва и абдикира от лична отговорност. Животът на жертвата обикновено е продукт на обстоятелствата и на другите. Жертвата избягва да носи отговорност за действията си и дори за чувствата си, защото вярва, че те обикновено са били провокирани от нещо външно и жертвата просто не е имала избор. С други думи, ако човек погледне на проблема си през призмата на самосъжалението, той би си казал: „Горкият аз. Започнах да пия, защото имах нещастно детство. Баща ми пиеше, никой не ме обичаше и аз нямах друг избор. Нищо не може да се направи.“

А какво е себесъстраданието?

Себесъстраданието е свързано с приемане на ситуацията тук и сега, но не е бездействено. Себесъстраданието се корени в това да спрем да воюваме със себе си и да се отхвърляме. Когато се приемем такива, каквито сме, тогава ще можем да насочим енергията си към нещо по-конструктивно. Себесъстраданието е свързано и с приемане на чувствата и преживяванията ни без осъждане.

Как да се научим да практикуваме себесъстрадание според д-р Сюзън Дейвид?

 „Често обяснявам на клиентите си, че един от добрите начини да станат по-приемащи и по-състрадателни към себе си, е да погледнат назад към детето, което са били някога. В крайна сметка никой не избира родителите си, финансовите си възможности, своята самоличност или структурата на тялото си. Често първата стъпка към това да се заобичаш повече и да станеш по-мил и по-снизходителен към себе си е да признаеш, че не си имал друг избор, освен да изиграеш картата, която ти се е паднала. Направил си най-доброто при наличните обстоятелства. И си оцелял.

Следващата стъпка е да се видиш в образа на нараненото дете, което си бил някога, и да си представиш как това дете тича към възрастния, който си сега. Какво ще направиш първо: ще го посрещнеш с подигравки, ще поискаш обяснение, ще го упрекнеш, че самó си е виновно и ще завършиш с думите „Нали ти казах!“? Не ми се вярва. Най-напред ще вземеш в прегръдките си това крехко и разстроено дете и ще го утешиш.

Tогава защо да проявяваш по-малко състрадание към зрялото си аз?“ (из „Емоционална пластичност“, д-р Сюзън Дейвид)

Много важно е да бъдем добри към себе си в моментите на житейски изпитания. Дължим го на себе си, особено, ако искаме и другите да ни подкрепят. Това означава първо ние да обгрижим изплашеното си малко, вътрешно дете. От друга страна, не трябва да забравяме, че сме възрастни, които носят отговорност за себе си и живота си и правят избори. След като видим и зачетем преживянията си, и поостанем малко в тях, защото са си наши и имаме право на тях, трябва да вземем решение и да действаме.

Себесъстраданието е проява на любов и грижа към себе си. Нека си го даваме по-често, и най-вече, когато ни е трудно.

Себесъстраданието

 

Please follow and like us:
error0

Емоционален тормоз

В днешно време все по-често се говори за тормоз. И ако някога това понятие се е разглеждало основно и предимно като акт на физическо посегателство и агресия, то днес тормозът бива изследван и като психологическа и емоционална величина.

Емоционален тормоз

Какво представлява емоционалният тормоз?

Част от психологическа игра, чиято основна цел е овластяване и контролиране, подчиняване и използване. Неадекватен „психологически инструмент“, третиращ субекта като предмет, функция, която безропотно трябва да обслужва нуждите (основно психологически) на насилника.

В немалка част от случаите жертвите на емоционалния тормоз са много „по – увредени“ и нанесените им щети понякога са много по-значителни в сравнение с тези, които са потърпевши от физически тормоз.

Често самите жертви не осъзнават какво точно се случва с тях. Преживяването за потиснатост и неудовлетвореност непрекъснато присъстват като преживяване, но се оказва трудно да се идентифицира произходът им.

Дори когато потърпевшият има яснота за случващото се, трудно успява да намери начин да се противопостави, да се отстои и промени статута си и случващото се с него. Една от причините за това е свързана с личността на насилника – често пъти това е близък човек (нерядко партньор), или пък някой на по-авторитетна или висока позиция.

емоционален тормоз

Видове емоционален тормоз

В зависимост от това в каква среда се случва тормозът и кой го упражнява се разграничават различни видове тормоз:

  • емоционален тормоз в семейството;
  • емоционален тормоз в работната среда, известен още като мобинг;
  • емоционален тормоз в училище, познат като булинг.

Както вече споменах, за разлика от физическия тормоз и насилие, емоционалните такива са по-трудно разпознаваеми, особено от околните.

И ако физическият тормоз преминава през директен контакт с лицето, включващ удари, бутане, блъскане и т.н., то емоционалният тормоз се осъществява през много по-индиректни начини. Използват се: вербални обиди, манипулации, вменяване на чувства за малоценност, вина, срам, несправяне; непрекъснати критики и сарказъм,  унижение, наказание, игнориране и изключване, натякване, сравнения, поставяне на етикети, изолиране, заплахи, ултиматуми.

Като че ли основната цел на емоционалния тормоз е да превърне обекта в заложник на собствените му страхове и несигурност, да го убеди във вярването, че е основна причина за това нещата да не се случват по добър начин или по-точно да се случват по негативен начин. Причина за нещастието на другия, за провала на общата връзка, задача, кауза.

Насилникът

За разлика от физическия тормоз, при емоционалния тормоз насилникът като че ли успява да запази реномето си – както в някаква степен пред жертвата, така и пред околните.

Всъщност упражняващите емоционален тормоз обикновено са доста харизматични личности или поне такива, които на пръв поглед създават добро впечатление. Нерядко са високо интелигенти и владеят до съвършенство изкуството на съблазняването и манипулирането. Те са много сензитивни и успяват да уловят слабото или болно място на жертвата си. Действията им наподобяват тези на психопатите. Обикновено са нарцистично организирани и имат някакво личностово разстройство. Може би е излишно да се казва, че в немалка част от случаите този им начин на свързване с другите е резултат от собствения им травматичен опит с важните за тях обекти в ранния им житейски опит.

Поради невъзможността им да инвестират в другия като в цялостен обект, такъв, който има правото на собствен избор и живот, те го третират като обслужваща функция. Индивиди, които използват подобен метод, имат сериозни проблеми в начина, по който се свързват с другия. Страхът от това да не го загубят или по-точно да не загубят възможността за подобни игри, често ги тласка в полярни поведения, в които накрая самите те излизат жертви.

Като че ли се изявяват като богове – те са тези, които могат да те сринат, и после да те вдигнат от калта.

Интересна е заигравката им с отхвърлянето – първоначално те отхвърлят, а впоследствие се изживяват и представят като отхвърлени. Сякаш има несигурност по отношение на това в каква степен образът им се приема и всичко, което правят, е едно непрекъснато тестване, което, обаче, особено при по-тежките случаи, никога не е достатъчно убедително по посока на приемането.

Жертва = Насилник

Насилникът съзнава рационално, че тормози жертвата си. В голяма част от случаите това само по себе си е цел. Може би бихме могли да говорим за тормоз и в случаите, при които нямаме реално осъзнаване – налице са всички индикатори, обрисуващи картината на тормоз, разликата се състои в това, че типът поведение, който поддържа насилникът, не е въз основа на рационален съзнателен избор. В такива случаи аз лично си мисля, че като че ли ролите на жертвата и насилника се припокриват. Дори по-скоро смея да хипотезирам (особено когато става въпрос за системно поведение), че като че ли това е желан резултат и избор от страна на жертвата, породени от собствената ѝ патология и като неадекватен начин за удовлетворение на собствени потребности и нагласи.

Промяна?

Както вече многократно споменах, насилникът обикновено си дава сметка за страданието, което причинява с поведението си. На когнитивно ниво успява дори да се самокритикува. За съжаление много рядко това осъзнаване се интегрира на емоционално ниво. Именно поради тази причина промяната при такива индивиди е трудна, понякога непосилна мисия. Да, факт е, че понякога те казват и демонстрират поведение на разкаяние и говорят за преживяване на вина. Тази вина обаче, като че ли не е онази невротичната вина, която би могла да провокира желанието за промяна, а по-скоро като че ли се доближава до психопатния страх, свързан със загубата на обекта-играчка.

емоционален тормоз

Това твърдение е валидно и за обратната страна: не са много случаите, при които индивиди, потърпевши от емоционален тормоз, успяват да постигнат промяна в живота и преживяванията си. Причините за това са няколко: първо осъзнаването какво точно се случва с тях настъпва бавно и трудно, а понякога никога. И второ – в повечето случаи не знаят какво точно да предприемат. Най-честата реакция е свързана с това да си тръгнат – от семейството, от работата, от средата, като тогава както при жените, жертви на домашно насилие, рискът от повторение на същия модел, независимо от новия партньор, работа или среда, е много голям.

Разбира се, има и изключения. Има личности, които доста бързо се ориентират в случващото се и успяват да излезат от ситуацията, без да я повторят.

В случаите, при които това не се случва, е добре да се потърси професионална помощ.

Психотерапевтичната помощ би могла да помогне за прекратяването на този порочен кръг. Ако непрекъснато ни се случва едно и също, ако винаги сме в една и съща роля и всичко това ни кара да се чувстваме депресирани и нещастни, то може би е добре да си зададем и въпроса: „Какво е моето участие в цялата тази схема?“  Именно с отговора на този въпрос могат да помогнат специалистите, защото, все пак не забравяйте, най-доброто лечение на една болест е не премахването на симптомите, а откриването и „отстраняването“ на първоизточника им.

Please follow and like us:
error0

За нас и за стигмата около нас

Трудно ми е да пиша такива статии и това не е защото нямам мнение или не искам да го заявя, а защото мисля, че се превръщат в клише. Разговорите по подобни теми често водят до разгорещени дискусии, а те сами по себе си почти винаги опират до едно и също. От друга страна понякога има изключения и именно през тях с едни много малки стъпчици се случва промяна или стават положителните, хубави неща. Заради тях си заслужава. Стигмата си е стигма.

Ние сме реалисти (тези, които работим в програма „Солидарност“ и на Информационната линия за наркотиците, алкохола и хазарта) – предразсъдъците и нагласите са нещо много устойчиво и трябва много време, за да се променят. В някои случаи никога не се променят, а понякога това се случва на малки „порции“, в определени моменти, в определени ситуации. Изключения.

Искам да ви разкажа именно за тези изключения. За изключенията, които често не виждаме или забравяме. Аз познавам такива хора. Познавам ИЗКЛЮЧЕНИЯ. И от части заради тях знам, че това, което правя, си заслужава и го правя единадесет години. Мога да кажа същото и за колегите ми, макар и понякога да имаме различни мнения, което всъщност е доста полезно.

Днес беше един такъв ден – ден на различните гледни точки. Сутринта отворихме една от страниците ни в социалните мрежи и видяхме коментар, в който стигмата по отношение на зависимостта отчетливо личеше.

Накратко ситуацията е следната: правим кампания с коледни картички, авторски, направени от участниците във фотоателието ни „ФотоФози“. Участниците в ателието са хора, които успешно са приключили рехабилитацията си от зависимостта, и също така членове на екипа. „ФотоФози” е един от начините, които измислихме заедно и чрез които се опитваме да ги насърчаваме да продължат напред, да се развиват и да откриват нови хоризонти. Ателието има за цел и се опитва да подпомага финансово както собственото си съществуване, така и това на участниците. Картичките са един такъв продукт – опит сами да се подпомагаме. Разбира се, тук веднага може да се намеси и темата за това колко безхаберна е държавата в това отношение и как ако имаше някаква нормална политика, нямаше да ни се налага да се учим да бъдем търговци. Както и да е. Мога много да говоря по този въпрос, но ще се получи малко като „плюене”, пък и ще се отплесна прекалено много.

стигма

Да се върна на коментара, който разбуни духовете, и на който всъщност съм благодарна, защото беше причина за една добра дискусия с различни гледни точки. Та резюмирано звучеше: „Какво ще подкрепям каузи и ще давам пари – сами си го правят, а и имам личен опит, в който единственото, което ми се е случвало, е да бъда потърпевша от „болестта” на зависим/а.”

Нищо ново. Не е първият подобен коментар, няма и да е последния.

Защо се впечатлих? Защото с колегите се разговорихме и може би всъщност първо малко се разочаровахме, тъй като положихме доста усилия по отношение на ателието,  по създаването на картичките, както и по популяризиране на кампанията с тях, а този коментар като че ли отразява нагласата на обществото и реалността, в която работим.

И тогава заговорихме за стигмата. За стигмата около проблемите, свързани със зависимостта и разбирането й като болест. Сега, когато пиша, се чудя доколко всъщност наистина става въпрос за стигма. Като че ли обществото масово отказва да подкрепи хора, които са в подобно положение. Ако започна да изброявам причините, вероятно ще трябва да напиша отделна статия по въпроса. Да, така е, липсва подкрепа, но защо трябва да говорим за стигма? През очите на ентусиазирания специалист може би това е стигма.  Когато работиш това, което работим ние, и виждаш колко е трудно, много ти се иска да направиш всички съпричастни, да намериш разбиране и подкрепа като „Блясъчко Мечтателя”. Понякога това се случва – има подкрепа и разбиране от най-неочакваните места. Понякога е  тъкмо обратното – затварят ти вратата там, където си се надявал точно на обратното. Понякога вратата въобще не се отваря. Само че това не е стигма – това се случва почти във всяко отношение в живота. Да, за нас и за зависимите може би е стигма, защото прави процеса на полагане на усилия по-труден.

Но има и друга гледна точка – тази на хората, които са пряко засегнати от ситуацията. Гледната точка на потърпевшите от последиците от зависимостта. Когато самият ти си страдал, е много трудно да мислиш за страданието на другия. Водят те гневът и болката. В един момент се изморяваш. Няма пространство за теб самия и хилядите безпочвени опити за промениш ситуацията, камо ли за другия. Когато си пострадал без причина, мислиш за собственото си оцеляване и няма по-нормално нещо от това. Остава обвинението към другия, но и към себе си може би.

Така че това не е стигма. Въпрос на гледни точки. Въпрос на житейски опит. Не можем да очакваме всички да приемат една позиция. Не можем да очакваме всички да ни разберат и подкрепят. Можем само да се надяваме. Да се надяваме, че от време на време ще се появяват такива хора, които ще виждат изключенията, ще виждат, че зад зависимостта стои човек. Да, понякога „непоправим” такъв, на когото му е добре в положението, в което е. Такъв, който не иска или не може да се бори, или няма как да се бори.  Такъв, който си е просто „с кофти характер“. Има ги обаче и изключенията. Онези, които с цената на много труд и усилия се опитват да направят нещо със себе си. Онези, които се борят и се опитват да направят живота си по-добър. А не искаме ли всъщност всички това? Да имаме малко по-добър живот. Просто всички се борим с различни неща. Променяме различни неща в себе си и около нас.

Именно това ни се иска да разберат тези хора, които нямат досег с болестта, наречена зависимост. Не всички зависими са еднакви. Болестта не е оправдание, но не е и общ знаменател. Зад диагнозата винаги стои човек. Много объркан човек. Стои едно желание за по-добро, за промяна. Стои една надежда. Каузите са за този тип хора. Тези, които се опитват да намерят път.

Чудехме се какво трябва да бъде посланието към хората, за да им даде тази гледна точка. Като че ли всичко е много изтъркано. „Не на дрогата”; „Това е болест, не избор”. Не знам дали е изтъркано, но е реалност. Всеки  обаче ѝ придава своя смисъл.

Пиша тази статия не за да се оплаквам, че имало коментар, различен от очаквания, а защото като че ли не успяваме да намерим пътя към това да заявим „изключенията”. А именно те са важни за нас. В крайна сметка човек се бори за това, което  му е важно. Човешка природа.

Мисля си, че това е доста трудна задача. Задавала съм си въпроса много пъти: какво е нужно, за да допуснеш и другата гледна точка, да допуснеш нещо по-различно.

Как мислите вие? Очевидно това да „влезеш в обувките на другия“ не винаги е достатъчно. Понякога даже има обратен ефект.

Тогава какво? Сещам се как тук, в рехабилитационната ни програма, са идвали много хора. Зависими, които не искат да се лекуват, но впоследствие го правят и успяват. Имали сме стажанти или доброволци, някои от които с немалко предразсъдъци или специфични нагласи. И някак си това се е променяло. Единственият отговор, който си давам за тази промяна на нагласите, е, че това е „благодарение на изключенията”. Виждайки и съпреживявайки ги, те успяват да разберат идеята, да видят защо има смисъл и какъв би могъл да бъде резултатът.

Клиентите в програмата ни обаче не са „ходещи експонати”, които могат да ходят на всякъде и да афишират това, че се опитват да направят нещо различно, както всъщност очакваха от тях и нас от някои телевизионни предавания.

Това, което могат да направят и те, и ние, е да представим труда им и да ви запознаем с реалните резултати от усилията им. Фотографското ни ателие е един от тези начини.  Не можем да разкажем и покажем всичко, но можем да се опитаме да представим най-доброто. Едва ли всички ще го видят така. Ние сме емоционално свързани с тези усилия и може би затова влагаме такова съдържание. Даваме си сметка, че няма как да очакваме другите да го направят. Просто се надяваме. Търсим начини. Не разчитаме на Коледа. За нас тя винаги е една и съща. Разчитаме на вас и преди всичко на нас самите. Ние търсим пътища. Хората, които са зависими – също. Търси този, който има нужда. Остава надеждата, че има и такива, които ще разпознаят тази нужда.

 

Please follow and like us:
error0