Архив за етикет: конфронтация

За добро или лошо: конфликти и свързване по време на криза

Posted on by
Отговор

Светът, в който съществуваме днес

Светът днес е изправен пред много несигурност, провокиранa от COVID-19. Има толкова много страх, паника, безпокойство, тъга, гняв и много други емоции, които обземат човешките сърца. Обичайният живот на бързи темпове в момента е на пауза, оставяйки ни пространство за толкова много чувства, мисли, спомени и реакции на тях. Много хора не са готови да седнат и просто да преживяват нещата. Много хора не се чувстват комфортно с това да изразяват емоциите си и дори понякога не си дават сметка какво наистина преживяват, не могат да го назоват. Хората преживяват и изразяват емоциите си по различен начин и това е окей. Важно е да не забравяме това.

Промяната е съществен елемент от живота, както в природата, така и промяната в самите нас. Но понякога не сме готови за нея, особено ако тя е внезапна. Тогава ни е много трудно да я приемем и да я интегрираме. Изисква се кураж, за да сме гъвкави в този период. Всъщност това може да бъде истинско предизвикателство и е наистина важно да се научим как да се огъваме под напрежението, но в крайна сметка да не се пречупим.

Това време е истинско предизвикателство и за връзките. Толкова много двойки са затворени по домовете си с техните деца, налагайки им се да работят от вкъщи под стрес, опитвайки се да съчетаят заедност и автономност, и освен това опитвайки се да осигурят финансовата си стабилност. Цялата тази ситуация може да направи някои стари конфликти да изглеждат като нещо още по-голямо. Индивидуалните характеристики на всеки партньор, както и предишният му житейски опит, играят голяма роля в начина, по който всеки от тях се справя с кризата от COVID-19. Някои двойки страдат от това, че единият партньор е твърде разтревожен, а другият не отразява безпокойството му по добър начин. Някои двойки спорят поради разногласия какви са правилните стъпки, които трябва да предприемат. Някои имат нужда от повече пространство, а някои жадуват за повече сплотеност.

Рано или късно всичко ще се върне към нормалното или новосъздаденото нормално. И преди да се усетим, това също ще бъде спомен. Но за да не се разминават двойките, и двамата партньори трябва да са наясно с решенията и изборите, които правят в ежедневните си взаимодействия.

Как да управляваме конфликтите

Конфликтите са неизбежни. Изследването на д-р Джон Готман доказва, че в здравите и щастливи връзки разрешаването на конфликтите става по мек и щадящ начин. Когато нещо притеснява единия партньор, той омекотява начина, по който повдига проблема пред другия. Също така поддържат нивото на физиологичната си възбуда ниско като правят почивки, когато се разстроят много. Двойките, които са щастливи заедно, поправят взаимодействието си, когато допускат грешки или казват вредни неща и деескалират, ако ситуацията стане деструктивна; и се придвижват леко към компромис или по уважителен начин създават безопасно пространство за различията си, в случай че не може да се постигне компромис.

Щастливите двойки приемат влияние едни от други, което означава, че са отворени за това мнението им да се променя от гледната точка на партньора им, а не да се „борят за своето“ и да правят така, че конфликтът да ескалира. Те постоянно комуникират и показват приемане на другия. Тук е важно да се поясни, че под „приемане“ нямаме предвид да се съгласяваме на всяка цена с другия, непрестанно да одобряваме, да се предаваме или да харесваме всичко. Това просто означава да виждаме ситуацията такава, каквато е, с вярването, че партньорът ни има абсолютното право да мисли, чувства и казва това, което мисли и чувства. Приемането създава връзка между нас, света и партньора ни. Това означава, че ни освобождава от страдание, защото просто позволява на нещата да са каквито са.

Както споменах по-рано, конфликтите са неизбежни. В допълнение, фокусът върху разрешаването на конфликта е погрешен. Изследванията на д-р Готман разкриха, че 69% от конфликтите в отношенията са вечни. Те нямат решение, тъй като се основават на трайни различия в личността и потребностите. Двойките могат или да водят диалог по тези въпроси, или да се чувстват заседнали в тях завинаги.

От своя страна, при пандемията на COVID-19, хората могат да имат различни реакции, отчасти поради разликите в начина, по който изпитват страх, как разбират и се нуждаят от безопасност, как се справят с неизвестното и от своя предишен опит с подобни ситуации. Несъответствие, което може да създаде проблеми във взаимоотношенията, се фокусира върху това как хората се чувстват, изпитвайки определени чувства, което Готман нарича „мета-емоция“. За да обработят това несъответствие, двойките трябва да разберат опита и отношението на партньора си към специфични чувства като гняв, тъга, страх, безопасност, сигурност и паника и т.н. И, разбира се, те също трябва да разберат собствените си травми. Травмата може да бъде голяма или малка, тя е нещо вредно, което е оставило емоционален отпечатък върху сърцето.

Ключът в процеса на разбиране на реакциите на партньора ви към COVID-19 е да го накарате да се чувства сигурен, да споделя за отношението си към неизвестното и миналия му опит с това, като ви казва от какво има нужда, за да се почувства сигурен през този труден период. Според д-р Готман във всяко оплакване има мечта, желание или молба. Можете ли да намерите тази на партньора си? А можете ли да споделите вашите? Болката е неизбежна в живота. Всеки я преживява. Какво научихте от трудните времена, които са изпълнени с несигурност? Можете ли да споделите това с партньора си? Направете този дар на себе си и на него. Отделете малко време, за да признаете борбите на партньора си и да бъдете мили с него. Състраданието е като мека свещ, която огрява онези части от двама ви, които изпитват трудни емоции в момента.

Чувствайте се свързани и обичани

През какви поведения се чувствате обичани? Кога се чувствате свързани с партньора си? Какво той или тя прави, за да се свърже с вас? В ежедневни малки моменти се обръщаме към нашите партньори за свързване или това, което д-р Готман нарича изграждането на „емоционалната банкова сметка“. Ние правим спестявания, които подобно на парите в банката могат да служат като буфер, когато времената станат трудни. Основният процес е свързан с осъзнаването на това как вашият партньор търси свързване и изразява емоционални нужди и след това как вие откликвате на това. Понякога може и да не забележим, че партньорът ни се опитва да се свърже и това е окей. Никой не може да бъде наясно през цялото време. Ако обаче твърде много опити за връзка останат незабелязани, вашият партньор може да спре да се опитва. Това може да доведе до емоционална връзка без радост, без обич, без смях, без хумор – двойки, които не си откликват и са недостъпни един за друг.

Близостта с друго човешко същество, свързването, това е нещо, за което повечето от нас жадуват. Не сме създадени да бъдем самотни единаци. Тогава не е изненадващо, че проектът за „Медиация при развод“ в Калифорния съобщава, че най-честата причина за развод е отчуждението и загубата на близост при партньорите, както и това, че вече не се чувстват обичани и ценени. Напомняйте си, че системното оказване на помощ на партньора, топлото и подкрепящо отношение, точно като на едни добри приятели, могат да заздравят връзката и да повишат страстта ви много повече от едноседмична екзотична ваканция.

Д-р Гари Чапман, автор на „Петте езика на любовта“, споделя, че има пет начина, по които хората се чувстват обичани. Разбирането на това как вашият партньор се чувства обичан може да ви даде представа как да подкрепите допълнително партньора си и да подхранвате вашата любов. Любовните езици са: думи за утвърждаване, подаръци, оказване на помощ, физическо докосване и качествено време, прекарано заедно. Можете да проявите креативност и да откриете начини да покажете любовта си в този труден момент, докато сте вкъщи (надяваме се) с партньора си. Думите за утвърждаване са словесни изрази на вашата обич. Примери могат да бъдат: „благодаря ти, че изми чиниите“, „изглеждаш много красив/красива днес“ и т.н. Подаръците са символичен начин, по който показвате на партньора си, че мислите за него, дори когато той не подозира. Оказването на помощ означава да правите нещо обмислено и полезно, за което знаете, че ще подпомогне партньора ви. Например да изведете кучето, да сготвите, да ремонтирате нещо, с което половинката ви не може да се справи. Примерите са много. Физическото докосване може да включва както сексуално, така и докосване на ръце, прегръдки, целувки, масажи и др. Качественото време заедно е да правите неща заедно, без да се разсейвате от друго, като игра на настолни игри, готвене заедно, ходене на разходка, редене на пъзели и т.н.

Повишете уважението и възхищението към партньора си

Работата от дома и оставането вкъщи сега означава, че прекарвате повече време с партньора си. Нормално е понякога да се чувствате раздразнени, разстроени и ядосани, когато партньорът ви не се прояви по начина, по който бихте искали. Но като просто си напомняте за положителните му качества, дори и да има личностни черти и поведение, които ви дразнят, можете да предотвратите влошаването на отношенията ви. Простата причина е, че уважението и възхищението са противоотрова за презрението, което е една от предпоставките за развод (според изследванията на д-р Готман). Ако поддържате чувство за уважение, харесване и обич към съпруга/съпругата си, е по-малко вероятно да се чувствате и да действате негативно към него/нея, когато не сте в съгласие и имате конфликт. Тренирайте ума си да вижда качества и действия, които можете да оцените високо в него/нея, вместо да се фокусирате върху грешките и недостатъците. И тогава разкажете на партньора си какво сте наблюдавали и за какво сте благодарни. Изразяването на благодарност в трудни времена е най-доброто лекарство!

Докато сте вкъщи заедно, върнете се в историята на запознанството си и си спомнете за време, в което партньорът ви направил или е казал нещо, което е било важно и специално, и му опишете защо това има значение за вас. Може би и в този момент във вас ще се пробудят чувства, мисли и преживявания, свързани с това. Важно е да ги забележите. Отстъпете крачка назад и вижте как това променя начина, по който мислите за и виждате половинката си. Как гледате на него/нея след това – по положителен или по отрицателен начин? Вижте, мозъкът ни е машина, която генерира мисли, а мислите ни могат да станат вярвания, ако ги повторим достатъчно пъти. Какво се случва, когато се закачите за отрицателна мисъл за партньора си? Признайте мисълта и забележете какво правите по-нататък като реакция. Когато спрем да забелязваме, можем да се закотвим в болезнени модели на поведение, като критикуване, обвиняване, оттегляне т.н. Нека изберем да забележим доброто в нашите партньори и по света днес.

Един от любимите ми цитати е от д-р Джон Готман. Той казва, „когато нараняваш, светът спира, а аз слушам.“ Сега изглежда сякаш светът е спрял временно. Но можете ли наистина да слушате?

Източник: https://www.gottman.com/blog/for-better-or-for-worse-conflict-and-connecting-in-crisis/

Не чакайте интервенция

Posted on by
Отговор

Защо не бива да чакаме интервенция от някой друг, когато страдаме от зависимост? Ето какво споделя Benya Clark за своя път към трезвеността.

Зависим човек отваря вратата на къща, в която си мисли, че няма никой. Вместо това с изненада вижда, че всичките му близки приятели и членове на семейството са се събрали и чакат. Зависимият се оглежда шокиран.

Най-добрият му приятел тръгва към него. Поставя ръка на рамото му. „Тревожим се за теб. Това е интервенция.“

Гледал съм тази сцена в безброй телевизионни предавания. Тя е показвана толкова често, че сайтът TV Tropes е посветил цяла страница на нея.

Интервенциите се случват и в истинския живот, но далеч не толкова често, колкото телевизията може да ви накара да мислите. Въпреки моята собствена борба с алкохолната зависимост и усилията да остана трезвен никога не съм участвал в интервенция – нито от едната, нито от другата страна.

Всъщност през всичките ми години на прекомерно пиене (общо над десетилетие) никога никой не ми е казвал, че смята, че имам проблем. Никакви интервенции или разговори насаме. Донякъде това беше хубаво – не мога да си представя, че има нещо забавно в това да те конфронтират за проблема ти с пиенето. Лошото е, че използвах липсата на конфронтация като извинение да продължа да пия.

Макар да знаех, че съм зависим към алкохола, постоянно намирах начини да излъжа себе си, че проблемът ми не е толкова сериозен. Единият от тези начини беше да си казвам, че ако имах „истински проблем“, някой друг щеше да ми каже това.

За съжаление аз наистина имах тежка зависимост и фактът, че никой друг като че ли не забелязваше, не правеше проблема по-малко истински. Докато чаках конфронтацията, която никога не се случи, оставях зависимостта си да се влошава все повече.

Но ако зависимостта ми беше толкова тежка, защо никой не казваше нищо? Смятам, че има две основни причини за това:

Зависимите добре умеят да крият своята зависимост

Мисля, че много от приятелите ми, семейството и колегите в действителност не са имали представа, че съм бил зависим към алкохола. Въпреки че това се отразяваше много негативно на живота ми, аз полагах много усилия да запазя пиенето и ефектите му в тайна.

Знае се, че зависимите са добри лъжци – най-вече защото имаме много практика в това.

Ако бях казал на приятелите и семейството колко много пия наистина, те веднага щяха да разберат, че имам сериозен проблем. За съжаление аз лъжех и омаловажавах тежестта на употребата си, оставяйки всички останали в неведение.

Избягвах да пия около едни и същи хора твърде често. Пиех по малко по време на парти и много повече, когато след това се прибирах вкъщи. Взимах си нови питиета бързо и тихо, така че никой да не разбере колко точно съм изпил.

След като използвах толкова много хитрости, за да не ме забележи никой, едва ли е някаква изненада, че употребата ми остана незабелязана.

интервенция

Повечето хора мразят конфронтациите

Дори някои хора да са разбрали, че имам проблем с пиенето, пак са могли да имат добри причини да не ми кажат нищо.

В един идеален свят, когато някой конфронтира зависим човек за употребата му на вещества, зависимият би помислил върху чутото и би решил, че е време да направи промени.

В истинския свят зависимият човек е вероятно да отрече, че има проблем и може дори да избухне срещу човека, който се е обърнал към него – на практика „убивайки пратеника“.

Повечето хора мразят конфронтацията. Дори и да смятат, че някой може да има проблем с алкохола или друго вещество, те може бързо да се разубедят от идеята да кажат нещо. В крайна сметка проблемът може да не е толкова сериозен, колкото изглежда, а дори и да е, зависимият вероятно не би променил поведението си.

Не чакайте интервенция

В края на краищата да чакам някой друг да забележи проблема ми беше просто поредната тактика на отлагане. Знаех, че страдам от зависимост и че в някакъв момент ще трябва да спра пиенето.

Онази част от мен, която обичаше да пие, търсеше всякакви възможни извинения да отложи този ден. В действителност не търсех външно потвърждение на проблема си, а просто се самозалъгвах.

Ако позволите на такива извинения да управляват решенията ви, всъщност никога няма да стигнете до спиране на алкохола. Зависимите са много добри в това да си намират извинения – в момента, в който някое от тях изчезне, можем да намерим две или повече, с които да го заместим. Да си трезвен означава да оставиш всички извинения настрана.

Източник

Конфронтирането като терапевтичен инструмент

Posted on by
Отговор

Втора част тук.

Конфронтирането е умение, което ни помага за собственото ни себеусъвършенстване, спомага за изграждането ни като по-хармонична личност и предотвратява влизането в дребнавости и безсмислени спорове, обречени още в началото на започването им.

конфронтиранетоКонфронтирането всъщност е един много мощен терапевтичен инструмент. То е едно от „оръжията” на редица терапевтични програми за лечение на зависимости; използва се в групите за личен опит, в когнитивно-поведенческата терапия и т.н. Всъщност, оказва се, че не малка част от хората, които имат някакви психични проблеми и трудности, имат сериозни затруднения в конфронтирането.

Причината за това е, че конфронтирането, както вече многократно споменахме, е пряко обвързано с емоционалните преживявания на хората, с техните чувства. А повечето хора се въздържат да говорят за чувствата си или не го правят по конструктивен начин. От друга страна това са и особености, наложени от културата и възпитанието ни. Сетете се колко пъти сте чували „безценния” съвет: „Не трябва да показваш как се чувстваш! Дори да ти се плаче, стискай зъби! Другите не бива да знаят! Може да злоупотребят с това.” Също така не малка част от хората не знаят как всъщност да изразят негативните си чувства по начин, който да не бъде деструктивен или себеразрушителен.

Именно затова конфронтирането е толкова силно и въздействащо. Защото то позволява на хората да изведат от себе си натрупаните чувства по „добър” начин, в конкретната ситуация, „тук и сега”. По този начин се предотвратява внезапното и понякога неадекватно „избухване” в резултат на натрупване и невъзможност за разтоварване на напрежението. И ако се заловим за споменатото вече изречение „Другите не бива да знаят! Може да злоупотребят с това!“, бихме могли да кажем , че всъщност по-страшното е, именно когато другите не знаят.

Вероятността да разберат чувствата ни в момента и дори да се идентифицират с тях е много по-голяма, отколкото да разберем и да си обясним факта защо някой избухва от нищото или за нещо дребно, или защо просто ходи като буреносен облак, без да обелва дума, или защо когато (уж) всичко е „наред”, той плаче или пък се държи неадекватно. Това е много по-объркващо и всъщност „включва” защитите на другия. И тъй като повечето хора все още не са развили умението „четене на мисли” (макар и някои упорито да вярват в това),  то в главата им започват да се разиграват редица сценарии, които нямат нищо общо с реалността и това само повече угнетява положението.

Не трябва да забравяме, че хората си приличаме по това, че макар и уникални, всички ние изпитваме едни и същи чувства, тоест въпреки различията си можем много по-добре  да се свържем едни с други и да намерим общо именно през чувствата.

Нека използваме един от посочените примери по-горе, за да онагледим как точно би изглеждала една конструктивна конфронтация.

Да пробваме!

Заявяване по неконструктивен начин:

И. разтреперена крещи на сестра си В.: „Писна ми от теб, всеки път едно и също, как не се научи вече, не знам? Просто си ужасна!!! Ужасна! 100 пъти ти казах да не ми взимаш чантата, когато ти щукне. Заклевам се, че вече никога няма да я видиш. Нямаш грам съобразяване, егоистка такава.“ В. ѝ отговаря: „Ти пък си скръндза. Споко! Няма нужда от истерии. И ти ще дойдеш при мен за нещо, но ще те отрежа!“

Конфронтиране по конструктивен начин:

И. към сестра си В.: „В., вчера си взела чантата ми, без да ме питаш. Това се е случвало и друг път. Не ми е приятно и не ми харесва, когато ми взимаш чантата, без да ме попиташ и да се съобразиш с мен. Това ме ядосва и обижда, защото чантата е моя, а така не мога да я използвам, когато искам. Имам нуждата/бих искала, когато имаш намерение да я взимаш, да ме предупреждаваш предварително.“ В: „…“

Това е един от възможните варианти И. да заяви позицията и несъгласието си, без да обижда сестра си. Както забелязвате, обаче коментарът на В. остава отворен. Може би се чудите защо. Защото нейният коментар и нейната реакция не са в наш контрол. Ние няма как да предвидим какво ще каже В. Тя може да приеме конфронтацията и макар да не ѝ е приятно това, което чува, да успее да разбере пропуска в поведението си и да се опита да го промени, съгласявайки се с предложението на сестра си или пък давайки друга алтернатива. В. обаче може и да отхвърли казаното от сестра ѝ и да не се съгласи.

Правото да не се съгласиш

Не бива да забравяме, че в конфронтирането участват двама души и всеки има право и основание на своите реакции. Ние не можем да променим другите. И. не може да промени В. Може да промени себе си и своето поведение. Може да направи своя избор как да комуникира и по какъв начин да се отстои. Всъщност това е, което всички ние можем да направим.

В наш контрол и сила е собственото ни поведение и ние можем да бъдем отговорни за него, а не за това на останалите. Конфронтацията ни помага за това. Тя не е рецепта, която задължително ще промени другия. Има риск да бъдем отхвърлени. Това е правото на другия. Конфронтирането обаче е нашето послание, че сме тук и границите ни са нарушени и ги пазим. Избирайки конфронтацията като начин за заявяване и отстояване, увеличаваме неимоверно шанса си да бъдем чути. Но нека не обясняваме повече, предлагаме ви да пробвате и сами да се уверите, а после, ако искате, можете да споделите.

Ситуациите на конфликт и конфронтацията

Posted on by
Отговор

Първа част тук.

Какво имаме в крайна сметка в една ситуация на конфликт: двама души – ти и аз – недоволни, угнетени, неразбрани. Дали това би могло да се промени? Има ли начин, по който всичко би могло да бъде изказано, но така, че да доведе да добър резултат или поне до добра комуникация, в която да запазим собствените си граници и достойнство, както и тези на другия?

Еврика!

Да, има! Има такъв начин! И разковничето се състои в начина на мислене и изразяване. Да започнем оттам, че в една подобна ситуация идеята не е „да бъдеш нахранен“ или „да нахраниш“, идеята не е да критикуваш, колкото да излееш насъбраните негативни емоции и просто да „полееш“ другият с тях, идеята не е да обереш „мръсотията“ на другия.

Идеята е да се разберете. Идеята е да се срещнете и да се чуете, с надеждата да се приемете и евентуално дори да намерите компромисно решение, което да удовлетвори и двете страни.

Как може да се случи това? Като конфронтираме.

конфронтациятаКонфронтацията – колко страшно! Или пък може би не?

Интересно е как всъщност хората се притесняват, да не кажа, че дори страхуват от тази дума и я избягват, още повече самото действие. Само по себе си това е парадоксално, аз лично не мога да разбера как може да се страхуват от нещо, което би могло да им помогне, а да не се притесняват да викат, крещят и да се обиждат. Не е ли много по-напрягаща една ситуация, в която хората не се чуват и комуникацията протича под формата на обиди, обвинения, заплахи? Ситуацията отминава, но нали тези думи остават, както и огорчението и обидата от тях. Или както гласи една българска поговорка: „Казана дума, хвърлен камък!”

Може би тук би било добре да кажа няколко думи за конфронтацията, за да разруша този мит по отношение на това колко „страшна“ е тя.

И така – конфронтацията е конструктивен начин, по който можем да заявим нуждите си, да се отстоим, да споделим чувствата си и да отправим послание към другия, така че той да може да ни чуе. Посредством конфронтацията ние не оставаме пасивни по отношение на поведение, което ни засяга и пречи, паралелно с това се опитваме да се обърнем към другия по начин, по който няма да засегнем личността. Защо това е важно? Защото, ако нашите послания са неконструктивни и засягащи личността, то единственото, което бихме могли да направим, е да задействаме максимално съпротивите на другия и вместо той да ни чуе, ще предизвикаме обратния ефект – рискът от това да се затвори и да ни бойкотира е много голям, както и от това да започне да отрича, да започне да се оправдава и дори да прави напук.

Представете си, че вие сте на негово място (или се сетете за ситуация, в която подобно нещо се е случило и на вас) – някой ви крещи, обижда ви, заплашва ви. Как ще се почувствате? Предполагам, че не е много приятно. А чувате ли нещо въобще?

Агресия – това вече е страшно!

В този случай бихме могли да кажем нещо общоизвестно – агресията поражда агресия. Ако някой ви удря, едва ли ще стоите безпристрастно и ще гледате. В един момент ще се защитите, предполагам. Същото важи и за словесната битка. Ако някой ви „налага” с думи, колкото и търпеливи да сте, в един момент ще „избухнете” и вие (няма как да не отбележа, че всяко правило има изключение, с което бих искала да кажа, че все пак има хора, които не биха реагирали – такива, които владеят самоконтрола си до съвършенство, защото са обучени на това и имат възможността да „преформулират” ситуацията в ума си или такива, които поради особености на психичното функциониране не проявяват твърде висока критичност и адекватност към случващото се).

Така е устроен човек. Такива ситуации събуждат много „задрямали” психични конфликти, биха могли да препратят към стари травматични преживявания и да провокират някои дефицити и особености. Дори чисто на физично ниво човек усеща тази агресия – като болка в гърба, като буца в гърлото, като сълзи в очите; адреналинът му се повишава, възможно е и кръвното да се покачи, пулсът се ускорява, гласът се променя, кожата почервенява, може и да се изпоти, стойката на тялото се променя.

Елементи на конфронтацията

Конфронтацията има няколко основни компонента или по-точно – правила. В нея е важно да говорим с Аз-послания. Какво означава това? Чрез Аз-посланията ние говорим за себе си – за нашите мисли и преживявания, поемаме своята отговорност, а не я приписваме на другия с назидателното „Ти, ти!“. Конфронтацията е отправена към конкретно поведение, а не към личността, тоест причината тя да се провежда е, защото поведението на човека Х. по някакъв начин ни касае и ние не сме съгласни с него. С други думи, ние не слагаме етикет на личността и не отричаме нея.

За да бъде ефективна конфронтацията е важно да изразим своите чувства в нея (хората се свързват едни с други през чувствата и преживяванията си) – тоест, ако искаме да достигнем до другия и той да разбере защо за нас е толкова важно нещо да се промени, е препоръчително да обясним как конкретното негово поведение и действия ни карат да се чувстваме, какво влияние оказват върху нас.

При конфронтирането е необходимо да говорим с факти – да посочим конкретната ситуация, за която става въпрос и да се придържаме към нея, а не да се връщаме назад във времето в търсене на доказателства или както казват възрастните хора: „От сто кладенеца вода да носиш“. Важно е да назовем нуждата си и да обясним, защо промяната във въпросното поведение е важна за нас.

Конфронтацията акцентира върху взаимодействието между хората.

Не е важно да се „отсъди” кой прав, кой крив. Не това е целта на конфронтирането. И е важно да го помним. Конфронтирайки, ние трябва да имаме ясната идея какво искаме да постигнем и защо го правим.

Владеенето на умението за конструктивно конфронтиране ни помага за собственото ни себеусъвършенстване, спомага за изграждането ни като по-хармонична личност и предотвратява влизането в дребнавости и безсмислени спорове, обречени още в началото на започването им.

Следва продължение

Ситуации на конфликт – конфронтирам!

Posted on by
Отговор

ситуации на конфликтНека разгледаме няколко обичайни ситуации на конфликт:

И. разтреперена крещи на сестра си В.: „Писна ми от теб, всеки път едно и също, как не се научи вече, не знам? Просто си ужасна!!! Ужасна! 100 пъти ти казах да не ми взимаш чантата, когато ти щукне. Заклевам се, вече никога няма да я видиш. Нямаш грам съобразяване, егоистка такава.“ В. ѝ отговаря: „Ти пък си скръндза. Споко! Няма нужда от истерии. И ти ще дойдеш при мен за нещо, но ще те отрежа!“

Или пък следната ситуация:

Майката вика на дъщеря си: „Наказана си!!! Повече няма да излезеш навън! За кой породен път се повтаря това? Кога ще научиш, че вечерният ти час е 9:00 часа! Пак не се съобразяваш. Може ли грам да не мислиш?“ Дъщерята: „Ти не си добре! Аз да не съм на 10 години? Всички се прибират в 10:00. Само аз трябва да се излагам, защото майка ми е параноична! Заради теб няма да имам никакви приятели.“ Майката: „Край! Това беше, утре да си тук в 7 часа!“

Сещам се за още една:

С. към Б., който му е колега:

-Направи ли онзи рапорт, за който ти казах вчера?
-Не
-Защо?
-Не ми остана време.
-Нали ти казах, че трябва да ги комбинираме с моя и да ги предам днес. Пак ще стане като миналия път и ще изтървем сроковете.
– Миналият път не сме ги изтървали.
-Не, не сме, защото аз писах и твоя.
– Добре де, ще се справим и сега.
– Както и да е, всеки път едно и също.

След диалога С. отива на бюрото си и гневно рита кошчето.

И за още една:

В. към съпруга си П.: „Писна ми да ходя всеки път след теб, като след малко дете. Един път няма да свършиш нещо като хората.“ П: „Какво пак си недоволна?“ В: „Колко пъти те помолих да прибереш покупките и като се преобличаш да си прибираш дрехите?“ П: „Не разбирам, аз съм си ги прибрал – ей там са в скрина. И покупките прибрах“ В: „Боже Господи, ти сляп ли си? Чорапите ти се валят на дивана, а покупките си оставил върху плота. Всеки път е така, почваш нещо и не го довършваш. Не стига, че върша всичко, ами и след теб трябва да вървя, двойна работа ми отваряш.“ П: „Вечно си недоволна, няма угодия“ и сърдито излиза от стаята.

Кой прав, кой крив?

Спирам дотук, защото се сещам за още много такива ситуации. А вие? Вероятно да? Ситуации, в които някой е недоволен. Ситуации, в които някой е направил нещо „погрешно“. Ситуации, в които някой е обиден. Ситуации на конфликт. Ситуации, в които има незадоволени нужди. Ситуации, в които някой е неразбран. Ситуации, наситени с чувства на яд, разочарование и гняв. Ситуации, в които няма среща. Ситуации, в които някой е критикуван. Ситуации, които носят неприятно усещане и напрежение.

Защо са толкова неприятни? Как мислите, за коя от двете страни са по-неприятни – за този, който критикува или за критикувания? Според мен и за двете страни.

Малко са хората, за които се сещам, да не кажа, че почти няма такива, които да обичат да бъдат критикувани или както много често се казва на жаргон да бъдат „нахранени“ и „насолени“. Защо ли? Ами защото не е приятно, особено, когато посланието отсреща създава усещането за провал и предизвиква мисълта, че всъщност нещо не е свършено добре, не си се справил и още по-лошо, ако те навява на идеята, че за нищо не ставаш.

Това може да бъде много болезнено и в същото време разрушително. От една страна накърнява егото на човека – той би могъл да остане с усещането за несправяне и недооцененост. От друга страна, в него възниква питането как всъщност го вижда другият и би могъл да реши, че мнението му относно него не е особено добро. Разбира се, начинът, по който се възприема едно подобно послание, зависи много от особеностите и темперамента на личността, от спецификата на психичното функциониране. Възможно е човек да го отнесе изцяло към себе си – тоест, ако пред нас стои един перфекционист, за който е важно нещата винаги да са изрядни, то едно такова „обвинение” определено ще повиши съпротивите му и ще провокира защитно поведение.

Ако въпросният индивид е с по-занижена самооценка и непрекъснато изпитва несигурност, то подобно послание би го накарало да се затвори още повече и да засили себевъзприемането му за „несправящ” се.

Възможен е и другият вариант – ако индивидът е ориентиран към това да търси причините за неуспехите и несправянето си навън и ги приписва на ситуацията, другите и т.н., то би могъл да реши, че всъщност другите са виновни и недооценяват усилията му, че го дебнат или нещо подобно.

Малко са и хората, които обичат да са в другата позиция – позиция на неразбраност, усещане за пренебрегнатост и игнориране на собствените им нужди. Особено неприятно е, когото става въпрос за поведение на близък човек и когато това поведение е обичайно повтарящо се.

Какво имаме в крайна сметка: двама души – ти и аз – недоволни, угнетени, неразбрани. Дали това би могло да се промени? Има ли начин, по който всичко би могло да бъде изказано, но така, че да доведе да добър резултат или поне до добра комуникация, в която да запазим собствените си граници и достойнство, както и тези на другия?

Следва продължение