Себесъстраданието не е равно на самосъжаление

С нас много често се свързват хора, изпаднали в тежки житейски ситуации. Хора, употребяващи и злоупотребяващи с вещества, хазарт или алкохол, които са с ясното съзнание, че животът им в момента не е това, за което са мечтали. Обаждат ни се и хора, които са успешни в кариерата, имат влияние в своите среди, справят се с куп отговорности и задължения, но не могат да се справят с употребата си. Много често чуваме неща от рода на: „Не мога да понеса факта, че се справям с всичко, но не и с това. Аз съм силен човек, трябва да се справя. Ако не успея да се справя сам/а, значи съм пълен провал.“

Силните хора не искали помощ, защото така изглеждали като жертви, като слаби.

Тогава възникват няколко важни въпроса: „Ако поискаш помощ, това означава ли, че си слаб?“, „Ако не успяваш да си справиш сам с едно конкретно нещо, това означава ли, че напълно си се провалил?“, „Ако до сега си опитвал нещо и то не е давало резултат, не е ли естествено да потърсиш други опции?“, „Трябва ли да се съдиш строго всеки път, когато срещнеш трудност или ти е тежко?“

Ние хората сме социални същества и имаме нужда от другите. Имаме нужда и от обич, разбиране, зачитане и подкрепа. Често дори го изискваме. Защо тогава, когато сме в тежка житейска ситуация, имаме усещането, че не се справяме или се нуждаем от помощ, не третираме себе си така, както искаме другите да ни третират? Защо не си дадем това съчувствие и подкрепа, от което толкова се нуждаем?

Какво би си казал човекът от ситуацията по-горе, ако подходи към себе си със съчувствие и разбиране? Може би: „Опитах много неща, но като че ли не дават резултата, на който се надявам. Трудно ми е и се срамувам да поискам помощ, но си давам сметка, че съм отговорен за живота си и да спра да пия/употребявам/да играя хазарт е важно за мен.“

Да поискаш помощ в крайна сметка сила или слабост е?

Понякога оставам с впечатлението, че себесъстраданието се бърка със самосъжаление, но каква всъщност е разликата?

Когато човек започне да се самосъжалява, той влиза в ролята на жертва и абдикира от лична отговорност. Животът на жертвата обикновено е продукт на обстоятелствата и на другите. Жертвата избягва да носи отговорност за действията си и дори за чувствата си, защото вярва, че те обикновено са били провокирани от нещо външно и жертвата просто не е имала избор. С други думи, ако човек погледне на проблема си през призмата на самосъжалението, той би си казал: „Горкият аз. Започнах да пия, защото имах нещастно детство. Баща ми пиеше, никой не ме обичаше и аз нямах друг избор. Нищо не може да се направи.“

А какво е себесъстраданието?

Себесъстраданието е свързано с приемане на ситуацията тук и сега, но не е бездействено. Себесъстраданието се корени в това да спрем да воюваме със себе си и да се отхвърляме. Когато се приемем такива, каквито сме, тогава ще можем да насочим енергията си към нещо по-конструктивно. Себесъстраданието е свързано и с приемане на чувствата и преживяванията ни без осъждане.

Как да се научим да практикуваме себесъстрадание според д-р Сюзън Дейвид?

 „Често обяснявам на клиентите си, че един от добрите начини да станат по-приемащи и по-състрадателни към себе си, е да погледнат назад към детето, което са били някога. В крайна сметка никой не избира родителите си, финансовите си възможности, своята самоличност или структурата на тялото си. Често първата стъпка към това да се заобичаш повече и да станеш по-мил и по-снизходителен към себе си е да признаеш, че не си имал друг избор, освен да изиграеш картата, която ти се е паднала. Направил си най-доброто при наличните обстоятелства. И си оцелял.

Следващата стъпка е да се видиш в образа на нараненото дете, което си бил някога, и да си представиш как това дете тича към възрастния, който си сега. Какво ще направиш първо: ще го посрещнеш с подигравки, ще поискаш обяснение, ще го упрекнеш, че самó си е виновно и ще завършиш с думите „Нали ти казах!“? Не ми се вярва. Най-напред ще вземеш в прегръдките си това крехко и разстроено дете и ще го утешиш.

Tогава защо да проявяваш по-малко състрадание към зрялото си аз?“ (из „Емоционална пластичност“, д-р Сюзън Дейвид)

Много важно е да бъдем добри към себе си в моментите на житейски изпитания. Дължим го на себе си, особено, ако искаме и другите да ни подкрепят. Това означава първо ние да обгрижим изплашеното си малко, вътрешно дете. От друга страна, не трябва да забравяме, че сме възрастни, които носят отговорност за себе си и живота си и правят избори. След като видим и зачетем преживянията си, и поостанем малко в тях, защото са си наши и имаме право на тях, трябва да вземем решение и да действаме.

Себесъстраданието е проява на любов и грижа към себе си. Нека си го даваме по-често, и най-вече, когато ни е трудно.

Себесъстраданието

 

Share Button

Привързаност: как се свързваме с другите?

Теорията за привързаността е дело на Джон Боулби и Мери Ейнсуърт. Те слагат акцент върху качеството на връзката между майката и детето като важен фактор за развитието на детето, вярванията му за себе си, другите и света.

Връзката между майката или основния грижещ се и детето е двупосочна – от страна на бебето има поведение на привързаност, което цели да привлече вниманието на околните и да ги задържи до себе си. Примери за такива поведения са сученето, хващането, плачът, усмивките. Те са вродени и чрез тях бебето задържа присъствието на другите. Другият компонент на връзката са реакциите на майката – тя улавя сигналите на бебето и им откликва, грижи се.

Разбира се връзката между майката и детето се развива във времето. Отначало реакциите на бебето са еднакви към всички хора като постепенно от около шестия месец привързаността към един определен човек се засилва заедно с тревогата при липсата му. Обикновено този предпочитан човек е майката, или основният грижещ се. Ако грижещият се умее да разпознава сигналите на детето и да им откликва по достатъчно добър начин, той или тя може да служи като „сигурна база“. С този термин се означава това, че грижещият се осигурява достъп до средата и намалява тревожността на детето в неговото изследване на заобикалящия го свят.

Стилове на привързаност

Мери Ейнсуърт създава специфична техника за изследване на привързаността при малки деца – от една до две години. Тя се казва „странна ситуация“ и позволява да се анализира връзката между майката и детето чрез наблюдение.

Ситуацията действително е странна – майката и детето са в непозната обстановка заедно, след това непознат човек се присъединява към тях, майката излиза, след малко се връща, а непознатият излиза. След малко майката излиза и детето остава само, след това влиза непознатият, а след още малко майката се връща, а непознатият излиза. Тази объркваща последователност се състои от 8 етапа по три минути, в които изследователите могат да наблюдават няколко поведения на детето към майката: близостта и търсенето на контакт, поддържането на контакта, избягването на контакт и близост, съпротивление към контакта и успокоенията на майката. Освен това се наблюдават и вече споменатото изследване на средата, търсенето на майката и емоционалните реакции на детето по време на различните етапи. Ето как се провежда техниката:

 

През 1970 година с помощта на странната ситуация Ейнсуърт идентифицира 3 стила на привързаност.

Сигурна привързаност

Когато майката напусне стаята децата с този стил се разстройват, избягват непознатия човек, когато са сами с него, но се държат приятелски, когато и майката присъства. Посрещат майка си с радост, когато тя се върне и я използват като сигурна база, за да изследват средата.

Този вид привързаност се формира, ако майката е сензитивна, бързо реагира на детските сигнали и отговаря по подходящ начин на нуждите им. Тези деца се чувстват уверени, че майката ще посрещне техните нужди и я търсят, когато се разстроят. Майката лесно може да ги успокои. Според Боулби хората със сигурен стил на привързаност развиват модел на фигурите на привързаност като достъпни, отговарящи и помагащи.

Избягваща привързаност

Не показват признаци на дистрес, когато майката излезе, нямат различно отношение към непознатия. Тези деца показват слаб интерес, когато майката се върне и могат да бъдат успокоени еднакво добре от майката и непознатия. Децата не използват майката като сигурна база и изследват околния свят веднага без нейната защита. Тези деца изглеждат много независими и могат да стоят сами, което често се посреща с одобрение.

За този стил на привързаност е характерно, че децата не търсят утеха от грижещия се, когато са разстроени. Според Ейнсуърт е вероятно да се формира, когато майката не е чувствителна и отхвърля или игнорира нуждите на детето.

Амбивалентна привързаност

Децата с този стил на привързаност реагират със силен дистрес, когато майката напусне стаята, избягват непознатия и се страхуват от него. При завръщането на майката се доближават до нея, но се противопоставят на контакта, опитват се да я отблъснат. Тези деца плачат повече и изследват средата по-малко от другите два стила.

За този стил е характерно амбивалентно поведение към майката – често има прилепчиво и зависимо поведение, но и отхвърляне на майката при взаимодействие с нея. Детето не формира усещане за сигурност и следователно му е трудно да се отдалечи от майката, за да изследва средата. Също така, когато се разстрои, е много трудно да бъде утешено и не се успокоява от взаимодействието с майката.Този вид привързаност се формира, когато майката е непоследователна и непредвидима и детето не е сигурно, че тя ще е до него при нужда.

Качеството на връзката с основния грижещ се и стиловете на привързаност в ранното детство имат отражение върху формирането и развитието на личността. Повече за това очаквайте във втората част на статията.

Използвани източници: https://www.simplypsychology.org/mary-ainsworth.html

Share Button

Натрапливи мисли и депресия

Натрапливите мисли са многобройни, несвързани с действително случващото се мисли, които възникват у човек в някаква ситуация. Неприятното естество на тези мисли може да доведе до няколко разстройства и състояния, които засягат психичното здраве на човека. Прекалената като количество и честота поява на натрапливи мисли винаги води до депресия.

Депресия

Депресията е вид психично разстройство, което засяга негативно начина, по който мисли човек, по който се чувства и реагира на ситуация. Тя може да бъде или дългосрочна, или преходна, и предизвиква чувства като тъга и загуба на интерес към живота, което пък има способността да потисне настроението на човека и неговата продуктивност в работата. Депресията може да затруднява концентрацията и да допринася за това човекът да остава заседнал в определена мисъл или отминала случка.

Депресията е сред най-разпространените психични разстройства и засяга около 10% от населението.

Симптоми:

  • трудности във взимането на решения или в концентрирането върху дейности;
  • постоянно чувство на вина и безполезност;
  • постоянни мисли за смърт или самоубийство;
  • промяна във физическите активности и начина на реагиране;
  • честа загуба на енергия и липса на сили;
  • човекът не яде или яде твърде много;
  • безсъние или твърде много сън;
  • постоянно чувство на тъга без причина.

натрапливи мисли

Повтарящи се натрапливи мисли

Повтарящите се мисли са важна причина за депресия. Хората, които страдат от нея, нерядко засядат в една или в група от натрапливи мисли, които се появяват често.

Например, когато човек се сблъска с проблем, правилният начин да подходи към него е да го реши или преодолее. Но човекът с натрапливи мисли прекарва извънредно много време върху проблема и с часове го изучава и анализира. Той отново и отново мисли за проблема и забравя да търси решение за него. Това е моментът, в който повтарящите се мисли стават проблематични. Ако една ситуация разваля настроението на човек, повтарящите се мисли за нея ще го разстроят още повече и докато са налице, ще стопират всичките му действия.

Скорошно изследване е доказало, че хората с повтарящи се натрапливи мисли имат огромен шанс да развият депресия или тревожност. Такива хора срещат огромни трудности да се освободят от проблема и да преодолеят мислите си. Основната причина за двете разстройства са натрапливите мисли. Няколко проучвания показват, че хората, които страдат от депресия, страдат и от повтарящи се мисли.

Въздействие на натрапливите мисли върху депресията

Тревожността и депресията са взаимосвързани. Някои хора могат да имат депресия и след това да развият тревожност; човек, който страда от тревожност, може да развие депресия; накрая, човек може да страда едновременно от тревожност и депресия.

В повечето случаи натрапливите мисли играят съществена роля за възникването на тревожност, което в крайна сметка води до депресия. Например, внезапната смърт на обичан човек причинява депресия, която може да премине с течение на времето. Но повтарящите се натрапливи мисли относно това събитие може да предизвикат тревожност. Тревожността има важна роля за задълбочаването на депресията.

натрапливи мисли

Видове натрапливи мисли при депресия

Примерите за натрапливи мисли при депресия може да включват:

  • Човекът оценява себе си в двете крайности – само в черно или само в бяло, няма сиво.
  • Всеки път избира негативните страни и смята, че ще му се случат само лоши неща.
  • Държи в ума си конкретно ужасно преживяване и приема, че всички дейности ще свършат по същия начин.
  • Мисли твърде много и дори посочва негативните страни в позитивна ситуация.
  • Опитва се да прочете мислите на другите хора, за да предположи какво мислят те за него.
  • Предрича негативно бъдеще и го смята за своята съдба.
  • Гледа на малките грешки по преувеличен начин.
  • Счита, че неговите мисли са верни и са факт.
  • Приема, че носи огромна отговорност и предрича, че от нея ще има негативни последствия.

Преодоляване на натрапливите депресивни мисли

Въпреки че не е много лесно да се пренебрегнат депресивните мисли, има някои алтернативи, които могат да помогнат на някого да избягва тормоза на тези мисли. Възможностите включват:

  • Ако човек си записва мислите, това може да му помогне за намаляване на тревожността.
  • Ако си ги представи визуално и ги разбере, това може да му помогне за намаляване на страха.
  • Веднага щом се появят мислите, да се разсее с други дейности (като физически упражнения, разговор с приятели и разходка).
  • Да повиши способността си за решаване на проблеми и да действа смело.
  • Да установи времето, мястото или случката, които предизвикват тези мисли, и да се опитва да ги избягва.
  • Медитацията може да помогне за преодоляване на тези мисли.
  • Ако разговаря със себе си по позитивен начин и се насърчава, човек може да си даде увереност при следващия сблъсък с мислите.
  • Приемането на тези мисли ще намали тяхната честота.

Източник

Share Button

Емоционален тормоз

В днешно време все по-често се говори за тормоз. И ако някога това понятие се е разглеждало основно и предимно като акт на физическо посегателство и агресия, то днес тормозът бива изследван и като психологическа и емоционална величина.

Емоционален тормоз

Какво представлява емоционалният тормоз?

Част от психологическа игра, чиято основна цел е овластяване и контролиране, подчиняване и използване. Неадекватен „психологически инструмент“, третиращ субекта като предмет, функция, която безропотно трябва да обслужва нуждите (основно психологически) на насилника.

В немалка част от случаите жертвите на емоционалния тормоз са много „по – увредени“ и нанесените им щети понякога са много по-значителни в сравнение с тези, които са потърпевши от физически тормоз.

Често самите жертви не осъзнават какво точно се случва с тях. Преживяването за потиснатост и неудовлетвореност непрекъснато присъстват като преживяване, но се оказва трудно да се идентифицира произходът им.

Дори когато потърпевшият има яснота за случващото се, трудно успява да намери начин да се противопостави, да се отстои и промени статута си и случващото се с него. Една от причините за това е свързана с личността на насилника – често пъти това е близък човек (нерядко партньор), или пък някой на по-авторитетна или висока позиция.

емоционален тормоз

Видове емоционален тормоз

В зависимост от това в каква среда се случва тормозът и кой го упражнява се разграничават различни видове тормоз:

  • емоционален тормоз в семейството;
  • емоционален тормоз в работната среда, известен още като мобинг;
  • емоционален тормоз в училище, познат като булинг.

Както вече споменах, за разлика от физическия тормоз и насилие, емоционалните такива са по-трудно разпознаваеми, особено от околните.

И ако физическият тормоз преминава през директен контакт с лицето, включващ удари, бутане, блъскане и т.н., то емоционалният тормоз се осъществява през много по-индиректни начини. Използват се: вербални обиди, манипулации, вменяване на чувства за малоценност, вина, срам, несправяне; непрекъснати критики и сарказъм,  унижение, наказание, игнориране и изключване, натякване, сравнения, поставяне на етикети, изолиране, заплахи, ултиматуми.

Като че ли основната цел на емоционалния тормоз е да превърне обекта в заложник на собствените му страхове и несигурност, да го убеди във вярването, че е основна причина за това нещата да не се случват по добър начин или по-точно да се случват по негативен начин. Причина за нещастието на другия, за провала на общата връзка, задача, кауза.

Насилникът

За разлика от физическия тормоз, при емоционалния тормоз насилникът като че ли успява да запази реномето си – както в някаква степен пред жертвата, така и пред околните.

Всъщност упражняващите емоционален тормоз обикновено са доста харизматични личности или поне такива, които на пръв поглед създават добро впечатление. Нерядко са високо интелигенти и владеят до съвършенство изкуството на съблазняването и манипулирането. Те са много сензитивни и успяват да уловят слабото или болно място на жертвата си. Действията им наподобяват тези на психопатите. Обикновено са нарцистично организирани и имат някакво личностово разстройство. Може би е излишно да се казва, че в немалка част от случаите този им начин на свързване с другите е резултат от собствения им травматичен опит с важните за тях обекти в ранния им житейски опит.

Поради невъзможността им да инвестират в другия като в цялостен обект, такъв, който има правото на собствен избор и живот, те го третират като обслужваща функция. Индивиди, които използват подобен метод, имат сериозни проблеми в начина, по който се свързват с другия. Страхът от това да не го загубят или по-точно да не загубят възможността за подобни игри, често ги тласка в полярни поведения, в които накрая самите те излизат жертви.

Като че ли се изявяват като богове – те са тези, които могат да те сринат, и после да те вдигнат от калта.

Интересна е заигравката им с отхвърлянето – първоначално те отхвърлят, а впоследствие се изживяват и представят като отхвърлени. Сякаш има несигурност по отношение на това в каква степен образът им се приема и всичко, което правят, е едно непрекъснато тестване, което, обаче, особено при по-тежките случаи, никога не е достатъчно убедително по посока на приемането.

Жертва = Насилник

Насилникът съзнава рационално, че тормози жертвата си. В голяма част от случаите това само по себе си е цел. Може би бихме могли да говорим за тормоз и в случаите, при които нямаме реално осъзнаване – налице са всички индикатори, обрисуващи картината на тормоз, разликата се състои в това, че типът поведение, който поддържа насилникът, не е въз основа на рационален съзнателен избор. В такива случаи аз лично си мисля, че като че ли ролите на жертвата и насилника се припокриват. Дори по-скоро смея да хипотезирам (особено когато става въпрос за системно поведение), че като че ли това е желан резултат и избор от страна на жертвата, породени от собствената ѝ патология и като неадекватен начин за удовлетворение на собствени потребности и нагласи.

Промяна?

Както вече многократно споменах, насилникът обикновено си дава сметка за страданието, което причинява с поведението си. На когнитивно ниво успява дори да се самокритикува. За съжаление много рядко това осъзнаване се интегрира на емоционално ниво. Именно поради тази причина промяната при такива индивиди е трудна, понякога непосилна мисия. Да, факт е, че понякога те казват и демонстрират поведение на разкаяние и говорят за преживяване на вина. Тази вина обаче, като че ли не е онази невротичната вина, която би могла да провокира желанието за промяна, а по-скоро като че ли се доближава до психопатния страх, свързан със загубата на обекта-играчка.

емоционален тормоз

Това твърдение е валидно и за обратната страна: не са много случаите, при които индивиди, потърпевши от емоционален тормоз, успяват да постигнат промяна в живота и преживяванията си. Причините за това са няколко: първо осъзнаването какво точно се случва с тях настъпва бавно и трудно, а понякога никога. И второ – в повечето случаи не знаят какво точно да предприемат. Най-честата реакция е свързана с това да си тръгнат – от семейството, от работата, от средата, като тогава както при жените, жертви на домашно насилие, рискът от повторение на същия модел, независимо от новия партньор, работа или среда, е много голям.

Разбира се, има и изключения. Има личности, които доста бързо се ориентират в случващото се и успяват да излезат от ситуацията, без да я повторят.

В случаите, при които това не се случва, е добре да се потърси професионална помощ.

Психотерапевтичната помощ би могла да помогне за прекратяването на този порочен кръг. Ако непрекъснато ни се случва едно и също, ако винаги сме в една и съща роля и всичко това ни кара да се чувстваме депресирани и нещастни, то може би е добре да си зададем и въпроса: „Какво е моето участие в цялата тази схема?“  Именно с отговора на този въпрос могат да помогнат специалистите, защото, все пак не забравяйте, най-доброто лечение на една болест е не премахването на симптомите, а откриването и „отстраняването“ на първоизточника им.

Share Button

Готови ли сте за предизвикателство?

Декември може би беше един от месеците с най-много празници, а празниците обикновено се свързват с употребата на алкохол. За много хора обаче употребата на алкохол не се свежда само до чаша вино на празник.

Dry January“ (Сух януари) е движение, което стартира във Великобритания преди около 5 години и набира все по-голяма популярност. Целта на движението е пълно въздържание от употреба на алкохол за 31 дни. Очаква се тази година в него да се включат около 3,1 млн. души.

Може би сте се мислили за това как употребата на алкохол влияе на здравето ви? А може би поне веднъж сте се питали дали не пиете твърде много?

31 дни без алкохол – има ли това някакви осезаеми ползи за здравето?

Тъй като това все още е сравнително ново начинание, няма огромно количество изследвания, които да се използват. Но през 2013 г. експеримент, проведен от персонала на New Scientist в Института за чернодробно и храносмилателно здраве в Медицинския колеж в Лондон (Institute for Liver and Digestive Health at University College London Medical School – UCLMS), показва значителни разлики в състоянието на тези, които се въздържали от употреба на алкохол в продължение на пет седмици.

Всички участници се оценили като „нормални“ пиячи. Преди теста жените пиели средно 29 единици алкохол на седмица или четири единици на ден, а мъжете обикновено пиели 31 единици. И двете количества са над указанията за норма в Англия, но не и драстично (според указанията мъжете не трябва да превишават редовно четири единици на ден (еквивалент на 800 мл от 4% бира), а жените не трябва да пият повече от три единици на ден (еквивалент на чаша вино от 175 мл).

В изследването 10 души спрели алкохола, докато четирима продължили да пият така, както са го правили до този момент. Нямало съществени промени в нито един от параметрите, измерени за четирите лица, които не отказали алкохола. Но промените били „драматични и последователни“ при всичките 10 въздържатели.

Ето какво се случило след 5 седмици без алкохол :  

  •  Чернодробните мазнини намалели средно с 15%, а при някои – с почти 20%. Натрупването на мазнини в черния дроб е известна прелюдия към увреждането на черния дроб.
  •  Нивата на кръвната захар спаднали средно с 16%.
  •  Общият холестерол в кръвта, рисков фактор за сърдечни заболявания, спаднал с почти 5%.
  •  Оценките за качеството на съня се повишили с малко над 10%. Раджив Джалан, създател на UCLMS, обаче заявил, че експериментът „не дава индикации за продължителността на подобренията“.

Говорейки за експеримента, Кевин Мур, консултант по чернодробно здраве в UCLMS, казва: „Това, което имате, е средна група британци, които не смятат себе си за тежки пиячи, но спирането на пиенето в продължение на месец променя мазнините в черния дроб, холестерола и кръвната захар и им помага да отслабнат. Ако някой има рецептата за лекарство, което да прави всичко това за месец, щеше да го забърка веднага.“

А Ник Шерън от Университета в Саутхемптън заявява: „Тези резултати показват, че дори относително кратък период на въздържание оказва въздействие върху черния дроб.“ Но той също казва, че чернодробното заболяване може да се развие в продължение на 30 години, така че краткият период на въздържание е необходимо да се превърне в дългосрочна промяна в поведението и начина на живот.

Големият въпрос според професор Мур е какви ще са дългосрочните ефекти от алкохолното въздържание. Трябва да се направят още изследвания, за да се разбере това обаче. „Сухият януари ви прави по-здрави, затова ви казваме, че алкохолът е вреден за вас – но ако спрете да пиете, ще има ли дългосрочни ползи? Не знаем“, казва той. „Макар че може да се заключи, че има солидни ползи. Ако всички тези подобрения се случват само за месец, какво ли ще стане за три?“

Професор Чарлз Бамфорт от Калифорнийския университет „Дейвис“ уточнява: „Сериозно грешите, ако мислите, че един месец без пиене ще ви предпази от последиците от прекомерната употреба през останалата част от годината. Най-добрият съвет е да пиете умерено през цялата година.“

Но Йън Гилмор, почетен професор в Университета в Ливърпул и президент на „Алкохолния концерн“ допълва, че едно малко последващо проучване на около 60 участници в Dry January показа, че около 8% са решили да спрат да пият напълно след февруари, докато около две трети от групата са намалили пиенето си.

А вие готови ли сте за един „сух януари“? 

алкохолно въздържание

Източник: http://www.hulldailymail.co.uk/news/health/dry-january-2018-what-no-998988

Share Button