Месечни архиви: юли 2018

Как да разговаряте с децата си за зависимостта на братята/сестрите им?

Posted on by
Отговор

Да разговаряте с вашите деца за зависимостта на братята/сестрите им може да бъде предизвикателство

Зависимостта е болест, която засяга и влияе върху цялото семейство. Зависимият се превръща в център на вселената на семейството и то започва да се върти около него. А той не е единственият член на това семейство. Зависимите имат братя и сестри. Понякога те биват „забравени“ на фона на общата семейна драма. Понякога родителите не знаят как да говорят с тях, особено ако са по-малки. В следващите редове можете да прочетете няколко препоръки по този въпрос.

Злоупотребата с вещества вътре в семейството може да бъде унищожителен проблем. Зависимостта може да разкъсва тъканта дори на най-силните семейства 24 часа на ден, 7 дни в седмицата. Тя може да се процежда години наред и поведението, което я придружава, може да бъде игнорирано заради педантични изисквания, натиск от страна на връстниците или дори заради периода на юношеството, през който преминават толкова много подрастващи. Но когато тяхното поведение започне да излиза извън контрол и започнат да се проявяват безотговорни действия, тогава родителите трябва да се изправят пред суровата реалност, че детето им може да е поело разрушителен и вероятно еднопосочен път към зависимостта.

Как отговорните родители комуникират с другите си, здрави деца за заболяването, което е засегнало братята или сестрите им? Объркването, съмнението и несигурността изобилстват при детето или децата, които не разбират защо брат им или сестра им спят по цял ден, държат се като луди, звучат и изглеждат като различни хора и не участват повече в семейството.

Въпреки че не съм детски психолог, вярвам, че е справедливо и достойно за уважение да бъдеш честен и открит към детето/децата си за проблемите със злоупотребата на техните роднини. Не забравяйте, че децата са много интуитивни и ако видят родителите си да си говорят тихо или са свидетели на емоционална или физическа промяна, те ще разберат, че нещо не е наред.

Ето няколко опции, които родителите могат да обмислят:

  1. Изберете спокойно, удобно време да говорите с децата си. Може би пикник в парка или хапване в любимия им ресторант ще бъдат добра обстановка. Ако е възможно, нека участват и двамата родители.
  2. Ако другите деца нямат толкова близка връзка едно с друго или ако имат голяма възрастова разлика, може да бъде по-подходящо да говорите с тях поотделно.
  3. Ако говорите с тях индивидуално, се уверете, че не водите разговора сякаш споделяте тайна или че това е тайна дискусия. С всички трябва да споделите една и съща информация.
  4. Опитайте се да не превръщате разговора в нещо голямо. Въпреки че това е така, не се дръжте притеснено и не кършете ръце, тъй като децата ви също ще се изнервят.
  5. Попитайте децата си какви са наблюденията им за брат им или сестра им и дали те са объркани, уплашени или разстроени заради нещо, което виждат или чуват.
  6. Позволете им да участват в разговора с техните въпроси, притеснения и дори с план, който мислят, че може да помогне на брат им или сестра им.
  7. Изяснете им, че не искате от тях да клюкарстват или издават информация за брат си или сестра си и че ако искат да ги разследват, това не е любящ и помагащ начин.
  8. Ако детето или децата ви първи дойдат при вас, признайте техния интерес да научат повече за това какво става с брат им или сестра им, но отсрочете за кратко, за да можете да си направите план, а не да бъдете хванати в ъгъла за незабавен отговор или с неадекватна реакция.
  9. Ако в семейството има бурни караници, помогнете на децата си да разберат (колкото често е необходимо), че те нямат нищо общо с тях, че съжалявате, че са станали свидетели на тези избухвания и че независимо от това, всеки в семейството е обичан.
  10. Ако децата знаят, че има нещо нередно с брат им или сестра им, кажете им, че тя или той са болни в момента и че мама и татко правят всичко, което могат, за да им помогнат да оздравеят, но това може да не стане бързо.
  11. Ако детето/децата са тийнейджъри, може да посещават индивидуални консултации с психолог с единия или двамата родители.
  12. Направете възможното да държите семейството си обединено. Разделянето на децата или използването на едното, за да се умилква на зависимите си брат/сестра, може да бъде заплаха за съвместните усилия за намирането на път за възстановяване на техния обичан човек.

зависимостта

Независимо дали детето ви е в началното училище или в университета, разговорът за зависимостта на брат им/сестра им е труден (дръжте в ума си, че информацията, която обсъждате, трябва да е съобразена с възрастта на детето и историята на комуникацията ви). Обаче отговорният родител разбира важността на една честна, открита обмяна на идеи с всички членове на семейството и на споделянето на общо виждане за това как изглежда пътят към лечението. Разговаряйте един с друг периодично. Всеки ще оцени факта, че е част от общите усилия да се помогне, а това може да развие специални отношения в семейството.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/heartache-hope/201310/how-talk-your-children-about-their-siblings-addiction-0

 

Защо децата се нуждаят от правила и последствия?

Posted on by
Отговор

Вероятно няма да се изненадате, че като човек, който работи в гимназия, често се сблъсквам с  деца, които тестват граници, нарушават правила и правят лоши избори. Също така не е рядкост да се срещна с родители, които са изгубили контрол над ситуацията и не знаят какво да правят.

Отглеждането на подрастващ е една от най-предизвикателните задачи за един родител. Внезапно се оказва, че детето, което познавате като сладко и любящо, изведнъж се превръща в раздразнителен и непокорен тийнейджър. Вероятно ще започнете да се чудите какво се е случило с него. А може и да установите, че родителските стратегии за отглеждане, които до този момент сте прилагали, вече не действат.

Докато нещата все още не са излезли от контрол, за един родител е възможно да се справи със социалните, емоционалните и поведенческите промени, които се случват по време на юношеството.

Много родители не търсят помощ, докато не се окаже, че вече изобщо не се справят със ситуацията. Когато се срещам с родители за първи път, често виждам едни отчаяни хора, които са опитали всичко от торбата си с трикове, за да подобрят нещата. Всъщност това, което се е случило, е, че семейството вече здраво е заседнало в негативните си модели на взаимодействие.

През първите сесии с родителите изследваме обичайните стратегии, които използват, когато възникне проблем. Те често споделят, че се карат/крещят, поучават и наставляват, заплашват с последствия или се опитват да изискат разумни обяснения за поведението им от децата си. След това ги питам кои стратегии действат и кои не. Не е изненадващо, че повишаването на тон често води до ескалация на конфликта, поучаването не води до желания резултат, а това да искаш рационално обяснение от нерационалния тийнейджърски ум също се оказва невъзможно.

Въпреки отчаянието им, че нещата не се променят, родителите признават, че често не изпълняват заплахите си, че ще наложат наказание или някакво последствие. Когато ги питам защо, те често казват: „Ами защото ще ми се ядоса.“

Защо всъщност е цялото това избягване на тийнейджърския гняв?  Мисля, че подбудите са основно две – егоистична и самопожертвователна. На първо място кой родител иска да си има работа с нацупен, кисел, гневен тийнейджър? Не познавам такъв родител, в това число и аз не съм такава. Съвсем разбираемо е, че родителите искат да бъдат обичани от своите деца. Ние се жертваме толкова много и правим толкова много, за да обичаме и да се грижим за децата си. И всъщност се надяваме да получим същото в замяна.

Програмирани сме така, че да искаме да направим децата си щастливи. Това желание често се превръща в избягване на всяко нещо, което може да ги разстрои, включително това да им наложим последствия за негативните им поведения и действия.

Правилата и последствията са много важни за всяко дете. Без значение как реагират те, децата имат нужда от тях, за да могат едновременно да ги тестват и да се чувстват защитени от тях. Създаването на структура и това, че могат да предвидят какво ще последва като отговор на действията им, им помага да се научат да се саморегулират. Също така им помага и да започнат да се учат от грешките си.

Да отглеждаш деца е като да ги пуснеш да карат колело със спомагателни гуми. Понякога допълнителните гуми са подкрепа и зачитане, понякога те идват като правила и последствия. Въпреки това, те подпомагат и водят вашето дете по един здравословен и успешен път. Да не поставяте правила и последствия е като да премахнете спомагателните гуми преди вашият тийнейджър да е развил умения за успешно функциониране в света.

Позволявайки на децата си да изразяват гняв в защитена среда, всъщност им помагате да развият емоционалната си интелигентност. Ако постоянно ги предпазвате от фрустрация, гняв, тъга, те може да не се научат да регулират емоциите си или да ги изразяват по един социално приемлив начин. Важно е да помните, че родителстването не е свързано с това да бъдеш харесван. Отказвайки се от поставянето на правила и налагането на последствия, всъщност пречите на детето си да влезе и да се адаптира в един свят, в който има правила и последствия.

Какво можете да направите?

– Установете реалистични правила и последствия: Това помага по много начини. На първо място е лесно да прилагаш и отстояваш правила, които вярваш, че са логични и смислени.  Второ, ако установите реалистични правила, децата ви по-лесно биха могли да ги понесат. Реалистичните последствия от нарушаването на правилата също са важни. Не заплашвайте с неща, които няма да успеете да отстоите. Децата забелязват, когато родителите са непоследователни в думите и действията си, и се възползват от това.

– Не се чувствайте виновни и не го приемайте твърде лично: Отново – много родители избягват да налагат последствия, защото се страхуват, че ще разстроят децата си. Помнете – докато правилата и последствията са справедливи и адекватни, помагате на децата си да вземат по-добри решения и да регулират емоциите си. Бъдете подготвени за обвинения от тях. Да им отнемете телефона или да ги накажете да не излизат може да е разстройващо за тях, затова очаквайте те да опитат всичко, за да ви накарат да размислите. Знайте, че техните обвинения, гневни избухвания и лошо поведение не са нищо повече от опити да ви накарат да се откажете от наказателните мерки. Когато обаче се научат да очакват от вас постоянство, манипулациите и мрънкането ще спрат. Ще разберат, че когато сте поставили правило и имате последствие за нарушаването му, то това е нещо сериозно.

– Моделирайте здравословна регулация на емоциите: Помогнете на децата си да усвоят начини за здравословно справяне с емоциите. Дайте им пространство и позволение да се чувстват гневни и разочаровани, когато се сблъскат с последиците от поведение им. Тези неприятни емоции ще им дадат възможност да започнат да правят по-добри избори. Можете да валидирате емоциите и преживяванията им и да им дадете опции за справяне с тях, без да се отказвате от думата и решенията си.

– Започнете това отрано: Важно е да започнете отрано да помагате на децата си да учат за правилата и последиците. Често срещам родители, които не са правили това, когато децата им са били малки, тъй като не са имали особени проблеми с тях. По тази причина те често са снизходителни, когато децата им започнат да вземат лоши решения. Докато се усетят, децата вече са подрастващи и тогава нещата стават трудни. Тъй като до този момент те не са имали наказания за действията си, сега им е още по-трудно да разберат защо това е необходимо и важно. В този случай отпорът е дори още по-голям.

В резюме помнете, че правилата и последствията са ваши приятели. Уверете се, че те са разумни и справедливи и не позволявайте манипулациите и емоционалните изблици на вашите деца да ви разубедят.

Източник: https://www.goodtherapy.org/blog/but-theyll-be-mad-at-me-why-kids-need-rules-and-consequences-0523185

Когато става въпрос за зависимостта на детето ви, оставете миналото в миналото

Posted on by
Отговор

Когато наш близък страда от зависимост, е трудно да намерим правилния подход, за да достигнем до него или нея. Публикуваме статия на Рон Гроувър, родител и активист, в която той споделя какво е осъзнал по този въпрос.

Как да помогнем на човек, когото обичаме, който се бори със зависимост? Борих се храбро с този въпрос с години, докато живеех със сина ми в активна фаза на употреба. В тези дни моят отговор обикновено се свеждаше до измамно простото „Аз трябва да го поправя.“

След много години започнах да използвам моя изпробван метод за решаване на проблеми. Завръщане към основните неща.

Аз съм обикновен човек без нито един час формално образование след гимназията и обикновено използвам миналия си опит и аналогии от живота си, за да се уча. Това, което приложих, беше нещо, което направи по-лесно разбирането на това къде съм аз по отношение на „поправянето“ на сина ми.

Преди много години работех в местния професионален съюз. През по-голямата част от времето, ако не разбивах бетон, държах машина, с която го изливах обратно. Това преживяване стана метафора за живота.

Животът е като алея. Докато вървя по нея, гледам назад. Зад мен бетон, който е изсъхнал и се е втвърдил. Няма какво да направя, за да променя този бетон сега.

Около краката ми бетонът е мокър, но бързо се втвърдява. Ако не се движа напред, ще се окажа в капан в този засъхващ бетон.

Пред мен бетонът е мокър и пластичен. Мога да го оформям както пожелая.

Мога да погледна назад, да видя втвърдения бетон и да се уча от пътя, който съм извървял, но не мога да го променя. Пред мен има бетон, от който мога да създам път. Мога да добавям завои или възвишения. Мога да го направя колкото гладък или неравен, колкото пожелая. Имам силата да оформя моята алея. Понякога мога да ходя, да не правя нищо и да оставям бетона неравен, понякога съм на колене и работя с грижа и нежност. Моята алея представлява мой дизайн и творение.

Неприятно ми е да си спомням дискусиите (тоест шумните спорове), когато моят син се бореше със зависимост, които започвах с обвинителното „Ти направи това, ти направи онова.“ По това време това беше важно. „Ти направи това“ беше начин за следене на резултата и за промяна на алеята зад мен.

След години учене и размишление осъзнах, че нито една ефективна дискусия не започва с думите „Ти направи …“.

Ние всички го казваме и на повечето от нас е било казвано същото нещо. Но е факт, че отбраняването не е добър начин за започване на диалог.

Ако не работим първо върху себе си, не можем ефективно да работим с когото и да е. Трудно е, когато сме погълнати от емоции, но когато осъзнаем и приемем, че алеята зад нас не може да бъде променена, можем по-лесно да започнем да работим по нещата, които наистина имат значение.

Източник: https://drugfree.org/parent-blog/when-it-comes-to-your-childs-addiction-leave-the-past-in-the-past/?utm_source=email&utm_medium=PARENT&utm_campaign=leave-past-in-past 

Чудодейният лек за зависимост и неговото търсене

Posted on by
Отговор

Лекарите някога са лекували алкохолизъм с хероин. Сега искат да лекуват хероинова зависимост с марихуана.

От Кийт Хъмфри, професор по психиатрия в Университета „Станфорд“

Една нова програма за лечение на зависимости (в САЩ) казва, че има лек за зависимостта към хероин: марихуана.

Твърдението привлече внимание на национално ниво, но историята на аналогични чудодейни лекове е толкова дълга, колкото и обезкуражаваща.

В края на XIX и в началото на XX век някои американски лекари са били убедени, че най-доброто лечение на това, което тогава е било наричано „алкохолизъм“ или „пиянство“, е морфинът, който е опиат. Чак до 60-те години на миналия век изследователите са документирали, че много живеещи тогава зависими към морфин пациенти са започнали приема на наркотика, защото им е бил предписан от лекари като лечение за проблемната им употреба на алкохол.

В началото на XX век корпорацията „Байер“, най-добре известна днес със своя аспирин, започва да продава това, което е рекламирано като „безопасна, непристрастяваща“ алтернатива на морфина – хероин. Първоначално предлаган като обезболяващо и потискащо кашлицата лекарство, той скоро печели последователи сред лекарите, които го мислели за лек за зависимост към морфин и алкохолизъм. Уилям Уайт, историк в областта на зависимостите, отбелязва, че една добронамерена благотворителна организация, известна като Saint James Society, всъщност започнала кампания за предоставянето на безплатни мостри хероин на всеки морфиново зависим, който искал да взима този лек.

Междувременно, други лекари – най-известният от които бил Зигмунд Фройд – предлагали настойчиво друг чудотворен наркотик, който по общо мнение също лекувал зависимост към морфин, алкохол, хероин и тютюн. Това бил кокаинът, който взел нови жертви на зависимостта, включително Уилям Холстед – лекар и създател на модерната хирургична практика.

Във всеки от тези случаи първоначалният ентусиазъм за „чудодейното лечение“ помръква, когато новото лекарство вместо да облекчава, по-често усложнява проблемите на зависимите пациенти. Както в случаите, в които агресивни видове били внасяни умишлено в околната среда, за да се борят с други агресивни видове, всеки нов лек накрая сам се превръщал в проблем.

Коя е причината за тези цикли на ентусиазъм и разочарование? Историкът Дейвид Кортрайт от Университета на Северна Флорида подчертава, че медицината е изненадващо склонна към краткотрайни увлечения. „Лекарите обичат нови лекарства. Когато някое стане достъпно, с неговата употреба често се прекалява. През 70-те години на миналия век, например, лекарите предписвали валиум за широк кръг от състояния – от тревожност до безсъние до мускулни спазми. Много пациенти станали зависими.“ В ситуацията нямало нищо случайно: валиумът е бензодиазепин – клас лекарства, които са били продавани като по-безопасни алтернативи на барбитуратите, които пък били предишното чудотворно лекарство, оказало се пристрастяващо и опасно.

Преживяванията на пациентите също имат роля при убеждаването на хората, че едно лекарство е чудодеен лек. Тъй като употребата на пристрастяващи наркотици е приятна в краткосрочен план (именно затова те са пристрастяващи), на пациенти с най-различни заболявания може да им се струва, че пристрастяващите лекарства влияят добре на болестта им. В някои случаи това е вярно: например определен екстракт от марихуана изглежда, че намалява епилептичните припадъци. Но в други случаи основното заболяване си остава лошо както винаги, а позитивните усещания, които пациентът тълкува като успешно лечение, са всъщност само психоактивният ефект на пристрастяващия наркотик.

За щастие, хората, които са се сблъскали с потенциално смъртоносното заболяване на хероиновата зависимост, не се налага да разчитат на марихуана или на което и да е недоказано лечение. Има достатъчно на брой добре изследвани и одобрени лекарства, а психологическата терапия и групите за взаимопомощ могат да донесат допълнителни ползи на зависимите към хероин пациенти.

Източник