Съвършенството – заслужава ли цената си?

Живеем в пазарни времена. Търсим и предлагаме. Разглеждаме себе си и другите като продукт. Стремим се да изградим образ, който е приемлив и толериран от обществото. Колкото по-съвършени сме, толкова по-конвертируеми. Дори съвършенство има свои стереотипи. А тези стереотипи се изменят и така ние се завъртаме в един вечен порочен кръг на преследване на измамното щастие, наречено „съвършенство“.

А какво е да не си съвършен? Това е да признаеш, че имаш своите несъвършенства, слабости. Да не влизаш в сравнения и конкуренция с другите. Да живееш живота си със своето темпо, с личните си избори, без укори, очаквания, контрол. Да не си съвършен означава смелост да приемеш и изразяваш своята автентичност. Означава свобода.

Преследването на съвършенство ни коства много. Затваря ни в порочния кръг на вечното преследване, на отлагането на днешния ден, на живота в „утре“ – утре, когато всичко ще е по-добро.

Стремежът към съвършенство е свързан с критиката, с невротичното желание да избягаме от себе си. Свързано е с осъждането, безспирното лутане, нестихващото желание за промяна, с това да сме другаде, да сме други. Свързано е с усещането за липса, с недоволство, несправедливост, с вина и обвинения.

Съвършенството е най-голямата илюзия. Стремежът към съвършенство е страх. Страхът да бъдем видени такива, каквито сме. Страхът да бъдем отхвърлени заради това, което сме. Съвършенството е оправданието да не живеем живота си сега, да се изправим срещу себе си и да прегърнем слабостите си. Страхът да видим и другия какъвто е – уникален, допускащ грешки, несъвършен.

Стремежът към съвършенство е антитеза на безусловното приемане и любов. Докато се стремим да сме съвършени, вниманието ни винаги ще е насочено към това, което ни липсва. Ще си поставяме условия пред това да се обичаме – когато започнем да печелим повече, когато изглеждаме по-добре, когато имаме нова кола, ново гадже (разбира се съвършено), апартамент, почивки, перфектно семейство…

Това е порочният кръг – всяко изпълнено условие ражда нова необходимост от доизкусуряване, а наградата никога не идва, защото съвършенството е недостижимо.

Да се обичаш истински и безусловно е да обичаш и силните, и слабите си страни. И да си си достатъчен – в този момент, точно такъв, какъвто си. Това е и щастието.

Да очакваме съвършенството от другите е нечестно. Напълно несправедливо. И ни обрича на огорчение и самота. Когато не можем да приемем себе си, когато не можем да се обичаме, когато си поставяме условия и се изпитваме, тогава ни е трудно да приемем и другите. Тогава сме критични и изискващи, а от там и нещастни.

Когато наденем маската на съвършенството, ние сме самотни, защото пазим слабостите си само за себе си. Не се доверяваме на другия, не го допускаме до себе си, защото се страхуваме, че няма да ни приеме. Когато очакваме другия да е съвършен, тогава го насърчаваме да носи своята маска. Да крие страховете и слабостите си. Сякаш другият е враг, заплаха. Да поддържаш съвършения образ е изморително и често носи гняв и страдание. Това не може да се нарече истинско свързване и интимност. Това е игра между две маски – изплашени и самотни. Всеки е нещастен първо по своему.

Съвършенството не е гарант за щастлив живот. Вероятно имате познати, които живеят живота от мечтите си, с жената от мечтите си, докато карат колата на мечтите си, а всъщност не са щастливи. Защото вътре нещо е счупено. Защото в някой момент от живота си са отрекли от себе си, изоставили са се и са надянали маската на живота-илюзия. Животът, който са си съчинили, в който всеки изпълнява предопределената му роля. Животът, в който всеки е съвършен, но никой не е себе си.

Заслужава ли си?

 

За свободата, избора и неоползотворените възможности

„Аз винаги мога да избирам, но аз съм длъжен да знам,
че даже в този случай, когато аз нищо не избирам,
аз самият все така избирам.“ Жан Пол Сартр

„Свободата“ и „изборът“ са теми, върху които често словоблудстваме. Уж осъзнаваме правото си на свободен избор, но до каква степен умеем да го реализираме? Дали често и съвсем целенасочено не се отказваме от тази привилегия ?

В следващите редове няма да кажа нищо ново, просто отново ще напомня за някои неща, които често забравяме.

По определение „изборът е решение, след преценката на множество опции, и избор на една или повече от тях. Изборът може да бъде направен между въображаеми възможности („Какво ще правя, ако …?“) или реални такива. След реализирането на избора, той трябва да е последван от съответното действие.“

Какво означава това?
Необходимостта да направиш избор сама по себе си предполага наличие на алтернативи. А свободата да направиш избор се състои в това да откриеш максимален брой налични опции, да събереш информация за тях и да избереш тази, която най-добре ще удовлетвори потребността ти. Това предполага себепознание или себеанализ. Как ще познаеш коя е най-добрата опция, ако не знаеш от какво имаш нужда, както и с какви средства разполагаш за реализацията ѝ?

Във всеки случай е най-добре да боравим с действителността. Питайте се какво мога да направя тук и в този момент, към днешна дата, за да променя нещата към по-добро. Въображаемите опции с множество „ако“ са пясъчни кули, които лесно се разпадат, а това допълнително повишава фрустрацията ни.

Изглежда, че вземането на решение отнема време и изисква енергия. Може би тук се крие една от причините, поради които много хора се задоволяват с нещо, което „имат под ръка“. Така обаче не правим услуга на себе си. А нали трябва да изхождаме от презумпцията, че заслужаваме най-доброто?

След като изберем дадена опция, тогава идва друга „трудна“ част – действието. Много хора никога не стигат до него. Задоволяват се с това, че са помислили по даден въпрос, разгледали са някои опции, една от тях им се е сторила по-привлекателна, но никога не пристъпват към реализация на избора си.

Простото желание, без реализация на намерението, няма никаква стойност.

Защо се случва така? Има едно просто и логично обяснение (разбира се има и други) – отговорността. Всяко решение, претворено в действие, предполага поемането на отговорност. Предполага ангажирането с една конкретна опция и отказ от всички останали. Не се плашете. Много малко от решенията, които вземаме, са наистина съдбоносни. 🙂

Много хора бягат от отговорността като дявол от тамян. Отлагат поемането ѝ и така никога не правят реален и съзнателен избор.

И да се върнем към Сартр. Дори когато не избира, човек отново избира да не избере и колкото и да не желае, отново поема отговорност за действията си. Ако цял живот се носим по течението, накрая можем да стигнем на място, на което не желаем да бъдем. Тогава ще изживеем разочарованието от един пропилян живот и има голям шанс да съжалим за неоползотворените възможности.

Човек има възможност да избира дори на пръв поглед най-дребните неща. Например утре сутрин, когато се събудите, се запитайте: „Какво избирам за днес? Да бъда щастлив и да забелязвам малките радости или да загубя един ден в черногледство?“. И след това изживейте деня си според взетото решение. 🙂

избор

http://www.solidarnost-bg.org/