Понятието „воля“ вече спокойно би могло да бъде включено в групата на досадните клишета, редом с „мотивация“. Това е съдбата на много думи, толкова силно експлоатирани, че се изпразват от съдържание и често играят ролята на последната сламка, за която се хващат хората, в желанието си да убедят някой в силата на своите намерения. Намерения, които обикновено не възнамеряват да изпълнят.

Отсъствието на воля често служи като оправдание за нашата неспособност да реализираме дадено поведение, да изпълним някое свое намерение или обещание. Сякаш волята е нещо, което идва свише или липсата на волево поведение ни е вроден недостатък. „Нямам воля“ е достатъчно оправдание-закон, което е неизменно, понеже нямането на воля ни пречи да се мобилизираме и да станем по-волеви. Това си е трагичен порочен кръг! И тъй като е ясно, че от порочните кръгове няма измъкване, капитулираме, приемаме съдбата си и цял живот обясняваме, че „просто сме си такива“. И след това в живота отказваме всякаква промяна, стъпили на този илюзорен фундамент.

Но стига оправдания!

По мои субективни наблюдения, много често отричаме наличието на неща, за които дори нямаме понятие или пък доживотно си приписваме някоя характеристика, без да си направим труда да поставим под съмнение актуалността ѝ към настоящия момент. За да съм сигурна, че никой не се е оправдал с отсъствието на воля, без да знае какво всъщност представлява тя или пък просто не е разбрал как вече е станал по-волеви, ще се опитам да дефинирам понятието в следващите редове.

По определение волята е способност на човека съзнателно да управлява своите постъпки, да ги насочва към поставени цели, като преодолява външни и вътрешни трудности и препятствия.
В теориите за волята, предложени от У. Джеймс и К. Левин, се приема, че източник на енергия за волята е потребността, първоначално мотивирала поведението, което в крайна сметка е било желано. Понятието воля въплъщава дисциплиниращите актове на това действие, едно съзнателно насочване, и с това – готовност за полагане на усилия в името на някаква цел, например отлагане задоволяването на дадени потребности, изтърпяване на лишения по пътя към целта, мобилизация на последния резерв от сили.

Какво означава това? Редовете по-горе доказват, че да проявиш воля наистина не е лесно начинание и изисква самоконтрол, самосъзнаване, самонаблюдение и дисциплина. С други думи доста работа със себе си. За жалост без това няма как да минем. Но в тези моменти е важно да си напомняме: „Правя го за себе си. Заслужавам това!“

Но в името на какво? В името на потребност или цел. В името на нещо, което истински желаем. В името на нещо, което е „за наше добро“. Освен това, често съм чувала да казват, че човек притежава свободна воля и възможност да я реализира. Това ми звучи като истинска привилегия. А щом е привилегия, тогава сме длъжни да се възползваме от нея.

Защо се отказваме толкова лесно от нещо, което явно желаем и е в наша полза?
Много често целите, които сме си поставили, ни изглеждат като твърде отдалечени във времето или биха ни коствали значителни усилия, или просто не виждаме целия път до там.
Сега на помощ ще извикам друго клише-цитат : „И най-дългото пътешествие започва с първата крачка.“ – Лао Дз . Доста практичен съвет!

Тогава какво можем да направим, за да реализираме по-успешно намеренията си?
1) Най-важното – да дефинираме ясна и конкретна цел, такава каквато желаем истински, защото когато знаем къде искаме да стигнем, ще стигнем точно там!
2) Да поставим реалистичен срок за изпълнението ѝ (задължително!). Всяко намерение, без поставен краен срок за изпълнение, си е просто добро пожелание.
3) Да разделим процеса на малки стъпки и да планираме поне първата (отново със срок за изпълнение). Следващите ще се разкрият в процеса, гарантирам!
4) Да се награждаваме за всеки успех, защото няма малък или голям такъв. Всяко наше усилие, което се е увенчало с победа, заслужава признание.
5) Да не се обвиняваме за допуснатите отклонения по пътя. Трябва да приемем, че грешките и крачките назад са поправими. Трябва да умеем да си прощаваме и бързо да си припомняме защо и накъде сме тръгнали.
6) И последно, но не по важност – да гледаме позитивно на целия процес, а не като на източник на болка и лишения. Когато вървим към желаното, трябва да приветстваме раздялата ни с всеки ненужен товар, а не да го изживяваме като драматична загуба.

Всичко това би могло да бъде определено като волево поведение – едно постоянно, дисциплинирано, независимо от скоростта движение към цел, която субективно сме оценили като важна за нас. А най-хубавото е, когато се настроим да приемаме пътя като приключение, като непрекъснат низ от малки триумфи и радост, като промяна, като възможност за откриване на нови неща, а не като мъчителна раздяла със старите.
Защото понякога се оказва, че пътят до целта е бил по-ценен от самата цел, а ние сме пропуснали да го изживеем.